събота, 18 февруари 2006 г.

"На Левски огненото име..."

Този материал е написан по повод годишнина от обесването на йеродякон Игнатий - Левски. Публикуван е първо във вестник "Белослатински глас" 2004 г., а през 2006 година и в Електронния бюлетин на "ЛитерНет". В електронния си вид е със заглавие "За какво ни е Левски - 19 февруари ден за размисъл..." Предпочетох моето, с което излезе на страниците на общинския вестник. През 2012 година материалът излезе и на страниците на общински вестник "Долина", гр. Казанлък.

В навечерието на паметната дата 19-ти февруари, не без известна носталгия, се връщам към годините на своето юношество, във времето когато бях ученик в ЕСПУ (днес СОУ) “Васил Левски”, в родния ми град Бяла Слатина. Добре си спомням, че тогава училището имаше своя химн, който започва с думите: “На Левски огненото име за нас е символ на борба...” Това ме накара да се замисля: Огненото име на Апостола, какво означава то за нас днес? Когато по един или друг повод, в класната стая, във всекидневните си разговори, по площади и митинги споменаваме името на Дякона, какъв смисъл влагаме в това? Какви чувства поражда то у нас?

Преди известно време, прибирайки се с автобуса от Враца, забелязах на една бетонна ограда огромен надпис, написан със син спрей: “Бяла Слатина обича Левски.” Вероятно някой чужденец, запознат с нашата история, би си помислил, че ние, жителите на Бяла Слатина, отдаваме най-искрена почит на делото и паметта на Васил Левски. Колко ли би се учудил такъв човек и каква би била реакцията му, ако разбере, че това се отнася само за един от българските футболни отбори? Тогава разбрах, че за една голяма част от нашите съвременници, през по-голямата част от времето, името на Васил Левски е само име на футболен отбор, име на една от улиците в града, име, забравено някъде по пожълтелите страници на учебниците по история.

Единствено на датата 19-ти февруари, денят на неговата кончина, ние си спомняме, че е имало един човек, отдаден изцяло на своя народ, на революционното дело, човек, загърбил своето лично благоденствие и възможността за духовна кариера, човек, скитал се от град на град и от село на село без “дом, сън и покой”. Човек съвършен идеалист, който с къртовски труд е превръщал своята мечта в дело – да види Отечеството си свободно. Той не доживя тази велика радост, защото за това дело отдаде най-ценното – живота си. Но ние, които наследихме плодовете на неговото дело – свободна и независима държава, е редно да си зададем въпроса: Реализирахме ли на дело неговите завети? Съхранихме ли в сърцата си неговия дух? Готови ли сме да го последваме, да минем през огъня и да отдадем живота си за свободата, благото и просперитета на нацията? Изградихме ли тази чиста и свята република, за която бленуваше Апостола? Отговорът е един и категоричен – не. Не може в една чиста и свята република едни да се чудят как да си прахосат парите, а други да ровят в контейнерите за боклук, едни да сменят през месец лъскавите си возила, а други да се чудят как да изхранят семействата си. В една чиста и свята република политиката не може да бъде занаят и средство за препитание. В една чиста и свята република корупцията трябва да бъде ограничена до възможния минимум, а не да се шири по всички етажи и нива на властта. В една чиста и свята република младото поколение трябва да бъде възпитавано във вяра и морал, а не да му се създават удобни условия за нравствена деградация и упадък.

Вглеждам се в портрета на Дякона, мъченикът за българската свобода. Оттам ме гледа едно спокойно и ведро лице, но очите му питат: “Защо? Защо погребахте заветите ми? Защо забравихте делото ми?” Днес Апостолът има пълното право да зададе тези въпроси, а отговорни сме всички ние, гражданите на свободна България!