вторник, 21 август 2007 г.

Нежен благослов

Стихотворение - сонет, публукувано в "Словото".

Посреща ме с усмивка лъчезарна,
като желан и дълго чакан гост,
жена с коси с цвета на абанос,
и ме изпълва с нежна благодарност.

Ти, отговор на вечния въпрос!
Сред този свят изпълнен със коварност
сияеш с чистота и вечна вярност.
И погледите образуват мост...

Душата ти е рог на изобилие,
гласът ти – нежен ромон в мен звъни,
видение-жена без плът и кост.

И любовта си скривам със усилие,
че с нежен благослов ме осени
икона жива с нимб от абанос...

След битието

Стихотворение - първи опит за сонет. Публикувано на страницата на "Словото".

Когато мене няма да ме има,
и за мнозина вече ще съм спомен,
душата ми със сянката ти зрима
ще се завърне да си поговорим.

Аз зная, вече няма да ме чуваш,
ще те погаля с пръсти от мъгла,
и с капчици от дъжд ще те целуна,
ще ти изпратя падаща звезда.

Ще те поръся с цветния прашец
от приказно красива хризантема,
ще те закича с ореол - венец.

Тъгата от сърцето ти ще взема
и с порива на летния ветрец
към Вечността обратно ще поема...

На живота

Стихотворение публикувано в "Словото".
В памет на татко

Не съм разкривал никому до днес,
това, че те обичам до полуда,
че вливаш сили в моето сърце,
животе мой, наивнико пречуден!

Макар че с дните бавно се топиш,
че бягаш и летиш неуловимо,
че срещаш ме пак с болки и тъги,
аз любя те все тъй неудържимо!

Безценен дар от вечния Творец,
задача дето трябва да осмисля,
и съдник безпощаден и ищец,
да те напусна ни за миг не мисля!

И в крехка възраст и на младини
ти винаги премного си ми давал.
За мойте грешки, чуй, не ме вини,
разкаян пак на теб съм се надявал!

Когато чукне сетният ми час
и тръгна към последната квартира,
аз пак ще те обичам с все душа –
с душата що вовеки не умира!

Еньовден

Стихотворение публикувано във виртуална библиотека "Словото".

Венец от билки сплело в утринта,
със стъпки боси сред полята тича,
коси разплело, с песен на уста,
по бяла риза влюбено момиче.

Камбанен звън във въздуха трепти,
мъждукат свещи в църкви полутъмни,
в девичето сърце любов тупти,
то моли Бога в изгрева разсъмнал:

“О, Боже мили, пълен с благодат,
дари ми, Боже, моя мил възлюбен!
За мен животът свършва в този свят,
ако си тръгне, ако го загубя!

О, Боже святи, всемогъщ Творец,
дарувай Твойта чудотворна сила
на този дар – благословен венец,
да го замае с туй омайно биле!”

И коленичи в росната трева,
ръце издига, и снага превива,
и шепнат устни пламенни слова,
душата чиста от любов прелива.

А слънцето разпръсква топлота,
и в светлина я цялата облича,
а птиците възпяват любовта –
непоправима, искрена, езичница…

Любовта

Стихотворение публикувано на страницата на "Словото".

Неразрешима вселенска загадка,
небесна и земна, безкрайна и кратка.
Възпята и хулена в рима и проза,
неизлечимо дълбока хипноза.
Стих вечен от древен библейски папирус,
в централния мозък компютърен вирус.
Нетленна останала през вековете –
картина, поезия, музика, цвете.
Лъжовна и скрита, открита и искрена,
запазила с вяра най-святата истина.
Понесла на рамото тежко разпятие.
Разтворила нежни момински обятия.
Дарила душите с искряща надежда,
телата оплела във порив на нежност.
Заченала бъдеще в бурните нощи,
преди векове да е имало още.
И майка грижовна, и нежна любима,
кралица, робиня – жена несравнима.
По-силна от земното време и възраст,
прастара и млада, безумна и мъдра.
Открила на влюбени нови пътеки,
готова да стопли сърцето на всеки.
И ангел невинен, и фея свенлива,
остава в душите ни винаги жива,
недосегаема, лесно ранима.
О, нека пребъде и нека я има!

Молитва за България

Стихотворение публикувано на страницата на "Словото".

Българийо, Родино достославна,
откърмила герои и светци,
ти нямаш, майко, друга тебе равна,
макар понесла толкова беди!

Богата с чудни планини зелени,
с поля широки пълни със пшеница,
от сладък роден въздух упоени,
за тебе в храма палим днес свещица.

И горестна молитва ще отправим,
и нека Бог дарува благодат,
и сили крепки злото да поправим,
напук на тоз враждебен външен свят!

Пак храмовете пусти, разрушени
с ръце корави да възстановим,
и водени от истини свещени,
живота труден да разхубавим!

Да следваме завета на предците –
на Левски, Ботев и свети Йоан,
Родино, нека всички те обикнем,
и те превърнем в светъл Божи храм!

Да бъдеш...

Стихотворение - бял стих. Публикувано е в "Словото".

Да събираш капки утринна роса,
за да напоиш с нея жадните.
Да посадиш дърво,
за да се хранят с плодовете му гладуващите.
Да стоиш навън в мразовитата зима,
за да стоплиш в шепи измръзналото птиче.
Да свалиш последната дреха от гърба си,
за да облечеш опърпания просяк.
Да обикнеш всички сирачета на земята,
сякаш наистина са твои деца.
Да съградиш къща,
за да приютяваш всеки странник и бездомник.
Да събираш клони в гората,
за да стоплиш дома на бедната вдовица.
Да спестиш пари,
за да купиш с тях играчки за децата на бедните.
Да изцериш с топла дума
всяка рана в душата на ближния.
Да разделиш последния си къшей хляб
с потропалия на вратата непознат.
Да се стопиш и попиеш в земята,
за да съживиш увехналото цвете.
Да изгориш като факел,
за да дадеш светлина на слепите.
Непостижимо е,
но може би точно това означава,
да бъдеш истински човек!

неделя, 12 август 2007 г.

Светото тайнство Кръщение между необходимостта и невежеството


Днес много хора пристъпват към Кръщението заради традицията и модата или по други съображения, малцина осъзнават какво приемат. Стига се до случаи деца да умират некръстени и далеч от благодатните дарове на Светия Дух, преподавани чрез Църквата и то защото родителите са невежи. Именно един такъв случай ме накара да напиша този материал, защото това е описано в Катехизиса, но ако в Университета проф. Т. Коев не беше акцентирал върху него и аз вероятно щях да го пропусна или да не му обърна нужното внимание. Много хора не знаят как да постъпят в екстремна ситуация при опасност от смърт. Тази статия е предназначена да допълни онова, което всички знаем за това велико тайнство. Публикувана е в "Православие България"

Eдна неделна сутрин, малко преди началото на богослужението в храма влязоха двама млади хора – съпрузи. Жената носеше жалейно шалче, по лицата и на двамата беше изписана голяма мъка. От техния разговор със свещеника разбрах, че им е починало детенце на година и няколко месеца. Хората искаха да се извърши опело, но се появи една важна и неочаквана пречка – детето не беше кръстено. В този случай това невинно създание не можеше да се ползва от благодатта на Църквата, просто защото все още не беше успяло да стане част от нея. Постарахме се да ги успокоим според възможностите си, като им казахме, че Бог прибира тези деца при себе си, че те са като малки ангели и нямат грехове, препоръчахме им да четат вкъщи заупокойни молитви и да раздават за “Бог да прости”. Вътрешно се надявах, да сме успели да им вдъхнем поне малко надежда.
Едно от нещата, които още тогава ми минаха през ума беше евангелския цитат: “Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” /Йоан 3:5/ За мен той беше явно свидетелство, че дори да сме обнадеждили и успокоили родителите, това дете е останало встрани от Божията благодат и е понесло последствията от техния грях. Така и не успях да разбера, какво са чакали тези млади хора, защо са се забавили да кръстят детето, защо са допуснали да се случи непоправимото...

Тази случка ме накара да се замисля за безусловната необходимост от свето Кръщение и за светския начин по който мнозина възприемат това тайнство. Със сигурност знам, че между тях има и такива които редовно посещават храма. Често ми се е случвало да задавам на мои познати, сдобили се наскоро с дете, въпроса – кога ще го кръстят. Следват оправдания от рода на: “ами нека малко да поотрасне”, “страх ме е да не настине”, “сега не можем да съберем пари за тържеството” и др. От семействата които познавам само един мой приятел кръсти дъщеря си според традицията на четиридесетия ден след раждането й. Очевидно е, че една голяма част от хората не разбират дълбоката същност на това тайнство, завещано от Спасителя, запазено и до днес като основа на духовния живот в православната Църква.

Ако зададем на различни хора въпроса: “защо кръщават детето си?”, ще последват най-разнообразни отговори: “Ами напоследък стана модерно”, “това е стара българска традиция”, “да го кръстим, че нещо много боледува”, “така искат баба му и дядо му”, “за късмет” и пр. Единици са тези, които осъзнават, че Кръщението води своето начало от думите на Иисус Христос: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа” /Мат. 28:19/. По-голямата част не разбират, че то е едно ново – духовно раждане, че е врата за влизане в православната Църква, че е важно условие за приемане на всички нейни благодатни тайнства и обреди, а и не само на тях. Те не разбират, че във водата на Кръщението детето се умива от първородния грях. В една немалка част от случаите на него се гледа като на екзотична традиция, а в други го възприемат като мода. Ставал съм неволен свидетел на Кръщение, при което възприемник на детето става десетгодишно момче. Има и такива, при които кръстникът се кръщава предния ден и то само за да може въобще да стане кръстник. Ще оставя тези случаи без коментар, но те за пореден път доказват – колко страшен бич може да бъде невежеството.

Аз се придъжам към мнението, че в Църквата всичко трябва да се върши осъзнато, а не да се спазват сляпо някакви обреди. Това ме кара да запитам: не трябва ли и тези родители, донесли детето си в храма да приеме Кръщение, да си направят труда, да прочетат нещичко, да поразпитат, за да разберат какво точно ще приеме то? Има немалко съвестни свещеници, които не допускат непълнолетни да стават кръстници, обясняват синтезирано значението на тайнството, отправят заръки към възприемника. Но има и случаи, при които се оправдаваме, че ако не извършим тайството, може да отблъснем тези хора от Църквата, че ще разчитаме Божията благодат да се прояви над кръстения. Но нали с приемането на Кръщение детето встъпва в завет (съюз) с Бога? Нали неговият кръстник от негово име се отрича от сатаната и се съчетава с Христа? В основата на този завет би трябвало да залегне православната вяра /Марк 16:16/ и покаянието /Деян 2:38/. Порочната практика превръща Кръщението в изпразнен от духовност обряд, а формулите за отричане от сатаната и съчетаване с Христа в едни неосъзнати думи.

Знаем, че има празнични дни, в които кръщенията следват едно след друго през един час. При това положение свещенослужителят едва успява да извърши тайнството и да напише кръщелното свидетелство. Рядко остава време за поучение. В една част от случаите той дори не познава родителите и кръстника, защото не са от неговата енория.

Така е и при случаите когато семейството отива да кръсти детето си в някой манастир. Това също спомага великото тайнство да се изпразни от своето исконно духовно съдържание. А кой поема отговорността пред Бога? Вярно е, че ако върнем желаещите да кръстят детето си с основанието, че кръстникът е малолетен, те може да се отдалечат от Църквата. Но ако този “кръстник” не е способен да изпълнява своите задължения като такъв, ако тези две души погинат, не носи ли отговорност и този, който го е допуснал? Можем ли да търсим компромиси с оправданието, че Бог ще промисли, че такива са времената и пр.? Вярно е, че живеем в трудни времена на безверие, че всеки човек е добре дошъл в храма и все пак една народна поговорка мъдро отсича: “Оно може, ама не требе!”

Днес инициативни кръгове млади православни, в това число и духовници апелират за “връщане към традициите на древната Църква”, за “стриктно придъжане към каноните”, “за православно възраждане” и прочее. Някои го правят от сърце, за други е популизъм и кариеризъм, но и едните и другите изпадат в плен на съблазънта да се изявят като реформатори. Това даде възможност за посегателство върху евхаристийната практика, независимо от Типика и църковните канони. Бих ги попитал: защо не проявят този възрожденски дух за връщане към традициите именно по отношение на Кръщението?

Един преглед на апостолските правила, на каноните на светата Църква и тези съставени от мъдрите църковни отци показва, колко сериозно и строго е било отношението към Светото Тайнство Кръщение. Защото практиката на древната Църква е била, към него да се пристъпва след период на оглашение и катехизация. Смятам, че връщането към тази практика днес ще принесе голяма полза и ще ни избави от много съблазни. Детенцето в пелени не би могло да бъде катехизирано, но необходимостта остава за неговия възприемник – за човека, който ще трябва да го напътства във вярата, за родителите.

Подготовка и катехизация е необходима особено, когато се кръщават зрели – навършили пълнолетие хора. Самият аз съм срещал младежи, които приемат Кръщение, дълбоко осъзнавайки значимостта на великото Тайнство. Мои приятели, желаещи да се кръстят, са ми задавали въпроси, питали са за книги, търсели са верния път. Но това са единични случаи. Повечето пъти всичко се изчерпва с обредното участие, с държането на запалени свещи и с тържествения обяд, който често прилича на сватба. После всичко си тръгва по старому. Разликата е само в това, че детето вече ще нарича някой свой сродник кръстник. Иначе нищо в живота на семейството не се променя.

Получава се една много неприятна ситуация – духовното съдържание на тайнството Кръщение пропада в колапса между невежеството, маловерието и комерсиализацията на свещеническото служение. В тези случаи то не престава да бъде действително, защото е извършено от законно йерархическо лице, спазени са всички необходими елементи. Тук тайнството губи от своята действеност, защото тя зависи именно от вярата на онези, които го приемат. Православието остава вярно на апостолската традиция и приема кръщението на невръстни, като го прави заради вярата на техните родители /Деян 16:33; 18:8/. Но когато тази вяра отсъства, а всичко се прави заради традицията, от суеверие, защото е модерно, заради домашното празненство и пр. акцентът се измества. Не би могло да бъде другояче, но можем ли ние да останем равнодушни? Нали именно тези родители трябва да започнат да водят детето си в храма, да се погрижат то да приеме първото свето Причастие, да следят за неговото духовно възрастване? Нали кръстникът трябва да бъде духовен наставник и учител?

Още по-лошо е, когато родителите не осъзнават необходимостта детето да бъде кръстено в най-ранна възраст. Те не разбират, че така го лишават от Божията благодат, че го отлъчват даровете на Светия Дух преподавани от Църквата. Някои от оправданията които си намират бяха изложени по-горе. Много деца са напуснали белия свят, без да приемат Кръщение именно заради невежеството на родителите си.

Вярно е, че израстнахме в години, когато вярата беше гонена и все пак, нали именно тя е, която ни отличава от мюсолмани, сектанти и евреи. Но за много от съвременните млади хора е по-лесно да си търсят оправдание и да остават встрани от Църквата, защото ако станат част от нея, това би означавало да поемат някакви задължения. А те не биха искали да си усложняват живота, поне докато не се стигне до сериозно заболяване на детето или до случаи като този, който описах в началото. Нека Бог опази невинните младенци от неверието на родителите им!

Уместно е да се запитаме: какво трябва да направим ние като православни християни, за да помогнем в подобни ситуации? На първо място можем да помогнем с препоръка. Добре би било, без да натякваме, да поговорим на родителите за благодатта Божия, за тайнствата и молитвите, от които детето би могло да се ползва при необходимост. Това ще бъде нашият дял като катехети, разбира се самите ние трябва да сме наясно с нещата за които говорим.

Друг важен и съществен въпрос е, ако, попаднем в екстремна ситуация, при която съществува риск за живота на детето, когато няма време да извикаме свещеник, какво да направим? Тогава остава една възможност – Кръщението да бъде извършено от обикновен православен християнин – мъж или жена. Много хора не знаят, че това е допустимо в практиката на Православието и че е предвидено именно при опасност от смърт на отрочето.

Процедира се така: младенецът бива три пъти потопен или поръсен три пъти с вода, според възможностите предоставени в случая и се произнася трикратно кръшелната формула: “Кръщава се Божият раб /или рабиня/ (споменава се името) в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа”. След този акт детето се смята за член на Христовата Църква, а ако опасността за живота му отмине, над него се извършва тайнство Миропомазване. Свещеникът прочита всички останали молитви, но не повтаря кръщелната формула, защото това тайнство вече е извършено, а то се прави само веднъж в живота на християнина /Ефес. 4:5/, (ап. правило 45).

Ако родителите или другите близки на младенеца не знаят кръщелната формула и не могат да извършат Кръщението, може да се наложи да го извършим ние. В тези случаи трябва максимално да се съсредоточим, да осъзнаем към какво пристъпваме и да се постараем да се обърнем към Бога от цялата си душа и сърце. Изричайки Кръщелната формула трябва да съзнаваме своето недостойнство, но и великата Божия благодат, проводник на която се явяваме в момента. Трябва да сме наясно, че Бог е допуснал да извършим това, не защото сме много по-напред в духовния живот, а за да не погине нито една душа, а всички да бъдат приобщени в небесното Царство.

Тук може да се направи връзка с царственото свещенство /Изх. 19:6/, завещано от Христос и апостолите на всички християни, но трябва да се внимава да не се изпадне в съблазън. Защото тук не става въпрос за някакво велико дело, а за християнски дълг – да дадем шанс на една душа да стане съпричастна към Божията благодат, да придобие възможност за спасение /Йоан 3:5/. Защото Кръщението се извършва само над жив човек, напусне ли този свят, той никога вече няма да получи тази възможност!

Колко жалко, че това семейство – тези млади хора, за които разказах в началото на статията, не са знаели това, за да го извършат навреме! За нас, които се смятаме част от православната Църква е задължително да го знаем. Не бива да си позволяваме да бъдем невежи, защото неведоми са пътищата на Божия промисъл и неизвестни са изпитанията които ще срещнем по пътя си. Невежеството във вярата е грях, за който несъмнено ще понесем своята отговорност пред Бога.

Използвана литература: 1. Афанасиев, Н. – Царственото свещенство, сп. Мирна, бр. 28, 2007 г. 2. Коев, Т. К. – Православен Катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, С. 1991 г. 3. Николов, И. – Защо се кръщаваме и какви са задълженията на кръщелник и кръстник, Костенец 1993 г. 4. Правила на светата православна Църква, С. 1936 г. 5. Силченков, Н. – Практическое руководство при совершении приходских треб, Санкт-Петербург 1994 г. 6. Чифлянов, Бл. – Литургика, С. 1996 г.

вторник, 7 август 2007 г.

Един свещенослужител пред "народния" съд

Моите по-стари роднини много държат, родът да се познава - да знаем какви хора са били нашите предци. Ние сме хора от друго поколение и не обръщаме чак толкова голямо внимание на тези неща. И все пак има личности, които не трябва да забравяме. Тази бе причината да се постарая да публикувам биографичните данни за моя дядо - свещеник Цветан Диковски. Но не само заради това, че е бил достоен свещенослужител. Утре може някой отново да се опита да изкриви историята и да каже, че не е имало репресии, че никой не е бит и затварян. А е имало и такива духовници, които са заплатили с живота си. Някои хора имат сметка, тези неща да бъдат забравени, защото са преки наследници на палачите. Вече се наслушахме на лъжи. Нашите предци са част от нас и ние не трябва да допускаме паметта им да потъне в забвение. Биографията на отец Цветан излезе първо в 15 брой на "Църковен вестник" от 2007 година, в рубриката "Достойни свещеници от миналото", а сега и в "Православие България". Екипът на електронното издание прояви интерес към материала, за което от сърце им благодаря!

И днес, петдесет години след неговата кончина, в Бяла Слатина все още има хора, които с любов си спомнят за отец Цветан. Срещам побелели и прегърбени възрастни хора, които казват: “Вярно ли че си негов внук? Ами той ме е венчавал. Много добър човек беше!” или “Ти знаеш ли, че твоят дядо ме е кръщавал? Той ни викаше при себе си като бяхме деца и ни черпеше с бонбони.” Има и такива, които още помнят “народния” съд, репресиите, интригите, престъпленията. Някои все още се страхуват да говорят.
Свещеник Цветан Диковски е роден на 19.08.1905 г. в село Горник, (днес Червенобрежка община) в семейството на Цанко Цветков Диковски (варджията) и Драгана Симеонова. Кръщелното му име е Цвятко, той е първородният в семейството. Бащата държи да получи добро образование и го записва в белослатинската Гимназия. В V клас (по новому ІХ клас) е изключен от там, предполага се, че е заради тютюнопушене. Амбициите на родителя изпращат младежа в Пловдивската духовна семинария. Курсът на обучение Цвятко завършва на 23 годишна възраст (1928 г.).

Връща се в Горник. Тук неговата среда са учители и по-будни хора с образование. Има амбиции да учи право, но бащата настоява да приеме духовен сан. Цвятко се оженва за Вълка Милова (Диковска) и през 1930 г. е ръкоположен за свещеник в Горник. При ръкоположението си приема името Цветан. Изпратен е в крайдунавското село Хърлец със специално поръчение, да се бори със сектата Бяло братство на Петър Дънов и да ограничи нейното влияние. Тук се раждат синовете му Цанко и Николай. Свещеникът бързо спечелва уважението на енориашите, но семейни причини налагат през октомври 1934 година да се върнат в Горник.

Дават на отец Цветан енория в с. Реселец. Той не се е отказал от намерението си да учи и записва задочно Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се през 1939 година. Междувременно владиката го изпраща в Бяла Слатина, тук се ражда най-малкият му син Петко. По това време става пунктов свещеник на Белослатинска духовна околия, тоест изпълнява функциите на архиерейски наместник. Той изплаща заплатите и получава свещите, държи кръщелните и вулите за венчавка. Във воденето на сметките е стриктен. С отец Александър Дянков поддържат християнско братство. Инициатор е за събиране на помощи за бедстващи семейства, държи за спазването на християнските нравствени норми, изнася сказки и беседи пред ученици, критикува атеизма, добър изповедник е, често го търсят и за съвет. При наличие на повече хляб и храна семейството на свещеника подпомага бедните. Отец Цветан е бил и преподавател по религия в Гимназията. Квартирата му винаги е отворена за нуждаеще се. Държи за добрия морал на синовете си, но не ги принуждава да ходят на църква против волята им.

В това положение го заварва превратът 9-ти септември 1944 година. Комунистите организират новото си управление. Свещеникът е лоялен към предишната власт, но не влиза в конфликти и с новата. Много хора са подложени на репресии, а някои са ликвидирани. По-рано той е спорил на тема религия-атеизъм с Христо Нинчев – брат на Цола Драгойчева.

На злополучната дата 20 октомври 1944 година, отец Цветан отива в милицията, за да получи информация, къде са изчезналите свещеници от с. Борован. Извикват го вътре “за справка”, затварят го и започват репресиите. Няколко дни е подлаган на жесток побой. Целта е да го накарат да признае провинения срещу комунистически дейци, които на практика не е извършил. Върхът на издевателствата е когато двамата палачи се качват по една стълба и оттам скачат върху гърдите му. В ареста го посещава комунистът Пенчо Спасов. Същият му казва, че има донос от името на свещенослужителя срещу него. Спасов е сигурен, че доносът е писан от друг.

Комунистическите лидери се опитват да докажат наличието на фашистка организация в Бяла Слатина за унищожаване на техни партийни функционери. За целта използват фалшиви документи и лъжесвидетелства. Вследствие на тези обвинения няколко души са убити. В центъра на интригата са Петко Лалов, Драгомир Влъчков и др. Истинската цел е физически да ликвидират по-будните хора с обществено влияние, “народният” съд облича в правна маска интригите.

Тъй като не успяват да докажат обвиненията, съдът е искал да освободи свещеника или да го осъди условно, до деня на произнасяне на присъдата. На 12-ти срещу 13-ти март 1945 г. пристига Петко Лалов окръжен директор на окръзите Враца, Видин и Монтана. Той взема отношение по присъдата на свещ. Цветан Диковски. Не се съгласява с мнението на съда и иска сам да му подпише присъда от 5 до 8 години. Тогава съдията Гецковски отстъпва на 3 години, а Васил Казашки се противопоставя. Присъдата е намалена на три години строг тъмничен затвор и осем години лишаване от граждански и политически права. От тях свещеникът излежава 23 месеца във Врачанския затвор и няколко дни в предварителния арест. Освободен е с помилване през септември 1946 година.

След завръщането си продължава да служи в енорийския храм “Св. преп. Параскева” в Бяла Слатина, но вече не е пунктов свещеник. Тук заварва отец Лаврентий Александров. През 1949 година свещеник Димитър Кръстев сменя Лаврентий. С него отец Диковски има сериозни конфликти. Кръстев е бил симпатизант на СССР и българо-съветската дружба. В духовната околия се чувства като пълновластен господар. В един от конфликтите си с о. Цветан той стига до физическа саморазправа.

Вследствие на нанесените в ареста побои здравето на о. Цветан е силно разклатено. На четиридесет и девет години той се разболява от цироза на черния дроб и влиза в Медицинска академия. Умира на 18.08.1954 г. и е погребан близо до входа на белослатинския гробищен парк. В спомените на съгражданите си той остава като изряден духовник, с богата ерудиция и чист живот.
Клеймото “народен враг” продължи още десетилетия да тежи върху синовете на свещеника. Това създава пречки да продължат образованието си, а също и за трудовата им реализация. Комунистите взели участие в процеса срещу него са възвеличени като герои. Между главните виновници са членове от семейството на партийната функционерка Цола Драгойчева. Днес (2007 г.) нейният бюст продължава безочливо да стои гордо възправен в центъра на градския площад в Бяла Слатина.

Биографичните данни за свещеник Цветан Диковски са предоставени от сина му Цанко Цанков и записани от неговия внук – учител теолог Цветан Диковски. Използвани са и документи от семейния архив.

сряда, 1 август 2007 г.

Паметникът на основателя

Има хора, които никога не бива да забравяме, хора, които са градили историята, хора, които трябва да ни служат за пример. Един от тези хора е свещеникът организирал построяването на храма в родния ми град Бяла Слатина - отец Марин поп Андреев. Трудно ми беше да събера и тази оскъдна информация и съжалявам, че е толкова малко. Дай Боже след време да намеря и повече! Статията за будителя, духовника, истинския пастир и достоен човек излезе в сайта на "Православие България".

Колко е трудно, когато натрупаният от времето прах е покрил важни моменти от историята. Тогава се налага да се ровиш из пожълтелите страници с надеждата да намериш поне едно изречение, поне една думица. Взираш се в похабените от времето листове и се мъчиш да сглобиш един пъзел, пъзел на който не знаеш броя на елементите, за който нямаш указание какво точно трябва да се получи. И все пак трябва да го подредиш, защото само така можеш добиеш представа за конкретно историческо събитие или за определена историческа личност.
Така е и в този случай, когато се опитвам да събера биографични данни за свещеник Марин поп Андреев. Прехвърлям машинописните страници, краеведческите статии, съкратената кондика, за да сглобя парче по парче образа на човека, положил краеъгълния камък на енорийския храм в Бяла Слатина. На една пожълтяла изрезка от вестник попадам на избледняла снимка с не много ясни очертания. От нея ме гледа ведро и спокойно лице. Въпреки лошото качество на снимката то е запазило своето неповторимо излъчване, от него извира мъдрост и духовна сила. Благодарен съм, че я има поне нея! Единственият достигнал до нас портрет на основателя на храма, на будителя, на човека отдал живота си на енорията.

Отец Марин поп Андреев е роден през 1840 г. в село Долна Бешовица (Врачанско) в свещеническо семейството. Тази среда му оказва изключително благотворно влияние, именно тя възпитава у него непоклатима вяра, родолюбие и пълна отдаденост. Не е известно къде се е подготвил за свещеническо служение, нито името на съпругата му. Знае се само, че е изпратен да служи като свещеник в Бяла Слатина 1865 г. По това време тя е неголямо но будно село. С пристигането си той търси връзка с по-видните българи в енорията, с авторитетните хора и учителите.

Селото е преживяло най-различни превратности по времето на османското врадичество. Има моменти когато е силно обезлюдено откъм християнско население, особено след едно масово въстание против поробителя от 1766 година. По-късно под покровителството на османската власт тук се заселват помаци от Ловешко и Тетевенско. Все пак в началото на ХІХ век отново се настаняват български семейства. Между новодошлите е имало и някои дейни личности. Така християнското население отново определя облика на селото.

Отец Марин е съпричастен към всички нужди на своите енориаши, но преди всичко към нуждата им от духовен живот и просвета. Така през 1869 година, със събрани от християните дарения, той построява килийно училище в което преподава. Към училищната килия е предвидено помещение (параклис), където служи и извършва треби. Малко по-късно 1870 г. е построено и класно училище.

Възпитан във вяра и родолюбие отец Марин не може да остане встрани от борбите за национална независимост. Той се включва в организирането на тайния революционен комитет в Бяла Слатина, заклева участниците и сам съдейства за подготовката на въоръжено въстание. Някои историци-краеведи смятат, че клетвата е положена на 20 декември 1874 година. За това свидетелства богослужебна книга с посвещение, подарена на свещеника на тази дата от учителя Никола Джамджиев. Комитетът се председателства от Иванчо Съйнов, в него членуват още Васил Николчов, Петко Тодоров-Цигаровски, Петър Милов, Лукан Тодоров, Иван Каменов, Никола Джамджиев и Цено Маринов. Главно действащо лице става Филип Симидов, дошъл от Лясковец (Великотърновско) да учителства тук. Използвайки природната си дарба да рисува, той организира работилница за фалшиви, турски, държавни документи (тескерета), ползвани от комитетски дейци при техните пътувания. Организацията е разкрита от турците. Някои от революционерите успяват да избягат, други са заловени и изпратени на заточение.

Не се знае дали е отец Марин е попаднал под ударите на властта, но е със сигурност не е избягал. Защото той знае, че истинския пастир душата и живота си полага за своите пасоми и никога не ги изоставя в труден момент. Той е духовна опора на енорията и в дните около Освобождението, когато бягащите към Анадола черкези и татари грабят от българското население покъщнина и добитък.

Бяла Слатина е освободена в края на октомври (по нов стил около 9-ти ноември) 1877 година. Белослатинци посрещат с неописуема радост и с хляб и сол части от ескадроните на полковник Майендорф. Възкръснало за нов живот селото скоро става средище и околийски център.

Свещеникът ясно осъзнава нуждата на Бяла Слатина от храм. Спокойният живот в свободна България дава възможност да се построи църква. Всичко се прави с волни пожертвования от енориашите. Много хора помагат с доброволен труд. От устно предадени сведения се знае, че парцелът за построяването също е дарение от заможни белослатинци. През 1887 е завършена белокаменната кръстокуполна базилика “Св. преподобна Параскева”. На Петковден същата година е официално осветена от Врачанския Митрополит Константин. Оттук нататък тя става новото духовно средище, а свещеникът не спира да проповядва, да учи, да изпълнява от сърце всички свои пастирски задължения. През 1896 година тук е ръкоположен и свещеник Петър поп Симеонов (1863-1936). Според живи потомци на отец Марин няма сведения той да е преместван. По всяка вероятност след като селото става околийски център (1880) е имало възможност да служат двама свещеници. Неговият син Андрей поп Маринов също става свещеник и служи в село Соколаре. Отдал целия си съзнателен живот на енорията, отец Марин умира през 1916 година. Погребан е в двора на храма източно от апсидата.

Времето продължава своя неумолим ход. От 1914 година Бяла Слатина вече е град. Соро тя се организира като духовно-административен център за служащите към енориите на олните села. Но делото на свещениците, дошли след отец Марин, едва ли може да се сравни с извършеното от него.

Пристъпвам със запалена свещица към скромния варовиков обелиск, увенчан с кръст. Прекръствам се, а умът ми неволно вместо към Бога, се обръща към основателя: Отче Марине, ще ни простиш ли, че те забравихме, че оставихме да построят над гроба ти ограда, че честичко го оставяме да буреняса? Дали този паметник, който благодарните потомци са направили е достатъчно съизмерим с твоето велико дело?

В този момент някаква непреодолима сила ме кара да се обърна и погледът ми спира върху скромната, но уютна църква, построена от него. Тогава осъзнах, че отец Марин сам е оставил за поколенията такъв паметник, с който не могат да се сравнят известните по цял свят монументи и колоси. Негов паметник е именно този действащ храм, изпълнен с живот, поддържащ пламъчето на православната духовност в града. Сигурен съм, че той ще пребъде през вековете, че ще надживее всички човешки суети и ще остане едно живо свидетелство за личността, която го е построила: Почивай в мир, отче Марине! Сега знам, че твоето дело никога няма да бъде забравено...