събота, 24 май 2008 г.

На моята учителка

Двадесет и четвърти май е един от малкото дни в годината, в който се сещат за учителите, за това, че и те са хора и трудът им заслужава уважение. Не са малко произведенията, които възпяват учителя и неговия труд. Това стихотворение е посветено на една много добра и благородна учителка, която ми помогна да направя първите стъпки в писането на стихове. Тя самата пожела да не пиша, че е посветено на нея, защото е скромен и благороден човек. Публикувах го в сайта "Национална мрежа за хора с увреждания". Нека бъде поздрав и за всички посетители на моя блог!

Навън е нощ, звезди потрепват в мрака,
а купчина тетрадки още чака.
В очите от умора зачервени,
надвесени над букви разкривени,
оглеждат се душите детски, чисти,
излети върху снежнобели листи.
И пак с любов разгръщат две ръце,
тетрадка не разтворено сърце
и сякаш между белите листа
е сбрано всичко ценно на света.
Душата преизпълнена следи,
кое дете как думите реди,
и грешките внимателно поправя,
но винаги на всеки подарява,
в оценката по мъничко отгоре,
с едно сърце за всекиго отворено.
А щом те срещне утре изгрев нов,
ще даваш пак от своята любов
на палавници с рошави главици
и на девици – стройни хубавици.
И ще ги учиш с дух и светлина
на разум, мъдрост и човещина.
И нека път поели към света,
успеят да запазят любовта!
Където и да идат след това,
докрай да пазят твоите слова,
що с обич вложи в техните сърца!
Защото те са твоите деца!

петък, 9 май 2008 г.

Лесбо история

В годините на моето израстване еднополовата любов се считаше за девиация, хомосексуалистите се криеха и бяха подложени на порицание от обществото. От православна гледна точка Библията също я осъжда. За съжаление, днес хомосексуализма се превърна в социално-обществено явление, а онези, които го практикуват претендират, че са дискриминирано малцинство. Намират се и международни институции, които да защитават правата им. Сайтовете за запознанства свободно предоставят възможност за еднополови връзки и контакти, а всичко това се смята за нормално, колкото и да е противоестествено. Остава да си зададем въпроса: Накъде отиваме? Не казвам, че гейовете и лесбийките трябва да ги линчуват. Проблемът трябва да се разглежда многостранно. И медицината и Църквата имат средства да помогнат на отклонилите се, но явно на повечето от тях, така им харесва. Все пак по-голямата част от обществото е против публичните гей и лесбо изяви. Не винаги нещата са толкова елементарни. Проблемът в повечето случаи иска много време за разрешаване. Този разказ разглежда една възможна история и цели да привлече вниманието на обществото. Публикуван е на страницата на "Словото".

Административната сграда на завода беше едно от първите неща, които можеха да се видят на влизане в града. С годините предприятието премина през различни промени. Бе създадено като частна тъкачница, после го национализираха и то се превърна в символ на червената революция. Накрая, след перестройката, се наложи да го приватизират и стана акционерно дружество. По времето на соцреализма четириетажната административна сграда се пукаше по шевовете от чиновници, но сега по-голямата част от канцелариите стояха празни. В административния корпус от старите служители бяха останали двайсетина човека. Между по-отдавна постъпилите беше Аглика Петкова от отдел човешки ресурси. Тя бе мургава с големи черни очи и стройно тяло. Нейна дългогодишна приятелка беше касиерката Хелия Кисимова – около петдесет годишна жена с прошарена коса, която изрусяваше и подстригваше в някаква мъжка прическа. Зад тънките рамки на очилата гледаха две уморени и тъжни очи. Двете бяха тук от времето на преизпълнените планове, когато заводът работеше на три смени, а продукцията му минаваше за обазец на качество. Касиерката живееше в апартамента на съпруга си, дръпнат и затворен човек, който поддъжаше машините в една частна мандра, но даваше и нощни смени като пазач, за да издържа двамата големи сина. Нерядко, от мъка ли, от що ли, той посягаше и към чашката. В недалечното минало Аглика бе преживяла голяма семейна трагедия, преди десетина години изгуби съпруга си и остана сама да отглежда детето. Тогава Хелия положи максимални усилия, да й помогне да преодолее трагедията. Аглика споделяше всичко с нея и се радваше, че получава съчувствие и разбиране. Приятелката й също също изливаше душата си и доста често се оплакваше. Нейният съпруг вдигаше скандали всеки път когато си пийнеше, синовете й бяха кривнали по лоши пътища, не виждаше подкрепа и от родителите си. Големият син на Хелия отиде в столицата и си намери работа. По-малкият обаче, бе мързелив и освен че го хранеха родителите му, често досаждаше с различни прищевки. Особено бе склонен да изнудва майка си за пари. Всичко това дълбоко я депресираше и тя често плачеше на рамото на своята най-близка приятелка. Двете си имаха нещо като традиция, всеки ден, час преди края на работното време да пият кафе в стаята на Хелия. Това не притесняваше шефовете, защото не пречеше на работата им.

С течение на времето Аглика често започна да вижда в очите на своята най-добра приятелка някакъв странен блясък. На въпроса: “Какво ти е?” другата отговаряше, че нищо й няма, че всичко е наред и младата жена се успокояваше. Но ето, че един ден, докато сърбаха следобедното кафе, Хелия изплю камъчето:

– Знам, че това, което ще ти кажа, може да ти прозвучи много странно и да те шокира! – Приятелката й я изгледа учудено – знам, че сигурно ще си кажеш, “тая е откачила, превъртяла е, направо е луда за връзване”, но трябва да ти разкрия това, което от месеци ме терзае. Ти ми беше единствената опора през всичките тези години, когато мъжът ми, децата ми и родителите дори не си направиха труда да ме разберат. – В очите й се бе появил същият особен блясък, който често притесняваше Аглика. – Сега искам да остана откровена с теб докрай и да ти разкрия какво чувствам. Искам да ти кажа, че те обичам! – Другата внимателно я слушаше и се просълзи от последните й думи.

– Но в това няма нищо странно и необичайно! И аз те обичам! Нали ти ми помогна да преодолея загубата на Казимир, даде ми сили да гледам напред?! Нали ти си най-добрата ми приятелка, най-близкия ми човек?! Нали стотици пъти, когато съм имала нужда от помощ, ти си посрещала моите нужди?!

– Скъпа, не ме разбирай погрешно! Тук не става дума за приятелство, а за най-нежна любов! Аз те обичам така, както само една жена може да обича друга жена! Никой мъж не може да обича по този начин, защото мъжете са груби и егоисти. Единствено жената може истински да оцени нежността, топлината, емоционалността, чувствеността у другата! Това е недостъпно за мъжете, защото те не мислят за нищо друго освен за удоволствието от секса. Те не осъзнават какво е истинска любов. Аз те обичам като жена и искам да ти дам цялата си нежност, да те изведа до върховете на щастието! Дълго време си мислех, че това е ненормално, извратено и забранено, но сега разбрах, че обществото греши като осъжда жените за тяхната любов помежду им. Ето виж, в някои цивилизовани страни вече разрешиха на жените, които се обичат да създават семейства! Това е голямо постижение! Скъпа, не отхвърляй любовта ми! Моля те, позволи ми да те обичам! – Аглика я гледаше внимателно и попиваше всяка нейна дума. Казаното предизвикваше у нея противоречиви чувства. Нямаше съмнение, че нещо у най-добрата й приятелка се беше променило. Как бе станало и кои бяха причините, тя не се наемаше да гадае. Освен това, сега трябваше да реагира по някакъв начин. Нейното най-близко същество в момента я облъчваше с любовни послания и се опитваше да я въвлече в интимни отношения – такива, каквито обществото и здравия разум отхвърлят. Страхуваше се, че ще изгуби един човек, който многократно й бе помагал безрезервно и безвъзмездно. В съзнанието й изплуваха сцени, представящи жени, отдаващи се на взаимни нежности и я накараха да потръпне от отвращение. Въпреки цялата си любов към Хелия, тя не можеше да намери сили да тръгне по този път. Целият й житейски опит, досегашният й сексуален живот, възгледите на обществото, всичко това се бе изправило като стена пред поривите на седналата отсреща жена, която я гледаше право в очите и я обсипваше с нежни послания. Аглика беше безсилна да се съпротивлява, когато другата взе дланите й в своите и продължително ги задържа. Нещо в нея се бунтуваше, но не можеше да намери сили да даде отпор. Най-сетне полека изтегли ръцете си.

– Моля те, Хели, успокой се! Недей така! Ами ако влезе някой, какво ще си помисли?! – Приятелката й я изгледа с някакъв още по-странен поглед.

– Мигар ти пука, какво ще си помислят тези скапани сноби? Тия, дето не се срамуват да лицемерят и да заблуждават околните, колко добро семейство имат, как хубаво се разбират с партньорите си. А всъщност истината е друга: те са отчаяни, мечтаното щастие се е превърнало в затвор. Любовта помежду им се е стопила и животът им се е превърнал в най-страшния и неописуем кошмар. Нали и аз съм минала по този път. Всеки ден се прибирам при един некадърник, който си въобразява, че светът се върти около него. И понеже е негоден за нищо, затова се налива с водка и избива комплексите си върху мен. Защо се страхуваш от тия болни хора, с изпразнени сърца и изгладени мозъци? Не виждаш ли, тези, дето уж имат добри семейства, как те опипват с поглед и са готови да се откажат от своето щастие затвор, за да ги приютиш в своите обятия?!

– Хели, скъпа, моля те! – Аглика търсеше начин да се измъкне от ситуацията. – Искам да ти призная, че през всичките тези години, ти направи за мен толкова, колкото никой друг не е правил! Зная, че нямам по-близък човек от теб, че никой не ме е разбирал така, както ти си ме разбирала! – Приятелката й разочарована я прекъсна:

– Защо ме отхвърляш, Аги? Защо? Аз толкова се надявах, че ще ме разбереш! Вярвах, че любовта ни наистина е взаимна! Вярвах, че имам едно същество, с което мога да споделя всичко и което безрезервно ще откликне на моите чувства! – Тя се пресегна през бюрото и се опита да сграбчи ръката й, но Аглика се отдръпна и започна да отстъпва към вратата. Затвори я зад гърба си и побягна с всички сили към своята канцелария. Влезе и заключи отвътре. Едвам си поемаше въздух, а сърцето й биеше до пръсване. Мозъкът работеше на бързи обороти, мислите й се блъскаха една в друга: Спомни си отново за особения начин, по който Хелия я гледаше и си даде сметка, че една жена гледа по този начин някой, в когото е влюбена. Да й предложи да се консултира с лекар, тя едва ли ще се съгласи. Ако е искала да го направи, имала е много възможности досега. Чувстваше, че в името на досегашното им приятелство трябва да й помогне. В момента, обаче не беше в състояние нищо да измисли. Изчака края на работния ден, взе си дамската чанта, събу сандалите и безшумно мина покрай стаята на касиерката. На стълбището се обу и по най-бързия начин се отправи към изхода.

В къщи Аглика се опита да гледа телевизия, да чете книга, да разговаря с детето. Опита се да се разсее по накакъв начин, но случилото се през деня не й даваше покой. Разумът продължаваше трескаво и безуспешно да търси подходящо решение.

През нощта сънува Хелия в една лудница вързана в усмирителна риза, втренчила в нея празен поглед. Тя бе седнала в средата на кръг от хора в раирани пижами, които я сочеха с пръст: “Не я пускайте, тя е опасна! Затворете я в изолатора!” Аглика се събуди обляна в студена пот. Така и не можа да измисли, как да помогне на приятелката си.

Сутринта набързо глътна кафето, прати сина си на училище и със свито сърце се отправи с колата към завода. Когато влезе в администрацията, тя се постара да не вдига шум по коридора, отключи кабинета си и се захвана с обичайните дела за деня. Докато набираше една длъжностна характеристика, на вратата се почука и в стаята влезе Хелия.

– Исках да те помоля да ме извиниш за вчера! И аз не знам какво ми стана... Наистина съжалявам.

– Сигурна ли си, че си добре?

– Като нова съм. Този разговор ми подейства като лек за душата. Всичко е наред, Аги. – Тя намигна съучастнически и излезе от стаята с бодра усмивка, под озадачения поглед на най-добрата си приятелка. През следващите дни нищо необичайно не се случи, но Аглика не спираше да мисли за разговора, за поведението на приятелката си, за странния блясък в очите й. Още повече, че в определени моменти той се появяваше отново. Нещо я караше да бъде нащрек и се оказа, че има за какво. Един следобяд, докато си пиеха кафето, Хелия извади един лист от чекмеджето на бюрото. Погледна я. В очите й отново блестяха нежните пламъчета.

– Аги, може да ти прозвучи странно, но тук написах едно есе за теб. Посвещавам ти го с цялата си любов: Ти, която бе до мен – започна да чете тя – ти, която сподели с мен тъгата си, ти, която ми посвещаваше времето си, за да изслушваш горчивите ми изповеди! Аз зная, че може нещо в мен да не е наред, но просто не мога да намеря думи, за да възхвалявам твоята доброта. И когато се вгледам в тъмните скъпоценни камъни на очите ти и видя в тях толкова искрена любов и преданост, аз започвам неудържимо да те желая… – По гърба на Аглика лазеха ледени тръпки, пулсът й ускори честотата си, нозете изтръпнаха:

– Моля те, спри! – Не издържа тя. – Нали каза, че нищо ти няма, че всичко ти е наред?

– Че кое не ми е наред?

– Според това, което чувам, вече си мисля, че клониш към лесбийство! Искрено се надявам да греша!

– О, скъпа моя, лесбийство?! Така ли наричат хората най-искрената и най-възвишена любов?! Да, именно последователките на Сафо са открили тази истинска любов! Неразбрани и мачкани, обитаващи един свят управляван от груби и властни мъже, островитянките от Лесбос достигнали до любовта! Те не само я изпитали вътрешно, но стигнали до край, облекли я в нежни ласки, вложили в нея нов смисъл! – Хелия говореше въодушевено, а в погледа й този път блестеше някакъв фанатизъм. Аглика си представи сцена с две жени, които страстно се целуваха и почувства, че й прилошава.

– Моля те, не говори така, плашиш ме. Не можем ли да останем приятелки както до сега?

– Че кое пречи на приятелството ни?! Нима любовта може да бъде пречка?! Но аз, аз ще ти дам всичко от себе си, аз ще стана твоя робиня, за да разбереш, че те обичам! Повече няма да говоря, ще ти го докажа!

Наистина в следващите седмици Хелия обгради приятелката си с внимание. Започна дя я кани на ресторант и дискотека, като всеки път тя плащаше сметките. Сутрин редовно й носеше кафе и закуска в кабинета, помагаше в пазаруването. В пъстрите очи зад очилата все по-често се появяваха онези влюбени пламъчета. Други хора няколко пъти я бяха намирали в кабинета с празен поглед, безцелно зареян в пространството. Явно нещо не беше наред, но Аглика се страхуваше да не я нарани. Не смееше да сподели с никого, защото можеше да злепостави и себе си. На няколко пъти, без някакъв специален повод, получи подаръци – маркови парфюми, балсам за тяло, комплект гримове. Тя се учудваше, че въпреки ограничените финансови възможности, със скромната заплата на касиер, Хелия я глезеше по този начин. Всеки път повтаряше, че няма нужда, че има достатъчно парфюми, че не трябва да харчи и без това оскъдните си доходи заради нея. Все пак приемаше подаръците, за да не я наскърби. Това продължи повече от шест месеца. На няколко пъти приятелката й отново започна да говори, колко я обича, но след учтивата молба на Аглика млъкваше.

Един ден в предприятието се разрази страшен скандал. На един от служителите се губеха вноските по погасяването на солиден заем и бяха започнали да търсят поръчителите. Изясни се, че касиерката Хелия Кисимова не е внасяла парите три месеца подред. Директорът Димов реши сам да се заеме с проверка по случая. Като се поосвободи малко, отиде в канцеларията с металната решетка на вратата. Когато влезе, забеляза че Кисимова седи с празен поглед зареян в пространството.

– Добър ден! – Поздрави той – докладваха ми, че не си внасяла вноските по заема на Ангелов. Това би могло да означава две неща: в единия случай, просто пропуск по недоглеждане. Другият вариант е злоупотреба със служебни пари. И в двата случая съм длъжен да назнача финансова ревизия. – Служителката скочи като попарена с вряла вода.

– Не, няма нужда, всичко си е наред! Вярно е, беше недоглеждане, но аз ще го оправя, ще го оправя... Напоследък съм много притеснена заради малкия ми син...

– Все пак ревизия ще има независимо от всичко. Дочух от служители, че си заемала пари. Не са големи суми, но е достатъчно основание за подозрения. – Реакцията на Хелия беше спонтанна и неочаквана, а сцената която се разигра пред очите му, Димов щеше да запомни до края на живота си. Жената скочи от стола зад бюрото и се хвърли към прозореца. Покачи се на перваза и се надвеси навън.

– Не ме закачайте, аз не съм виновна! Ще скоча! Ще се убия! Мамка му и живот! Вие всичките сте изроди!

– Слез от там, никой нищо лошо няма да ти направи!

– Няма да сляза! Няма! Няма! – Дясната й ръка се бе вкопчила в рамката на прозореца, очите й блестяха с безумен блясък. Пулсът на директора се качи в гърлото. Ами ако наистина скочи? Той бързо се оттегли и повика охраната. Как точно са я свалили от перваза на прозореца, не разбра, но поне беше спокоен, че смъртта на тази жена няма да тежи на неговата съвест. Финансовата ревизия на касата отчете липсата на повече от хиляда и триста лева. Установени бяха и пропуски в работата на главния счетоводител по отношение на контрола върху документацията. Просто се бе предоверил на опитната служителка. След случая с демонстративния опит за самоубийство Кисимова бе отстранена от работа. И все пак трябваше да възстанови парите, в противен случай щяха да я дадат под съд. Оскъдните спестявания на семейството в никакъв случай нямаше да стигнат.

Хелия потърси помощта на друга своя приятелка, с която напоследък се срещаха рядко, но бяха израсли заедно и много се уважаваха. В юношеските години с Елица бяха почти неразделни, но след като тя се омъжи, пътищата им се разделиха. През последните години нейният мъж имаше свой бизнес, а тя бе ангажирана с отглеждането на децата, ходеше и на работа в една агенция за имоти. Така просто нямаха възможност да се виждат по-често, но не се бяха отчуждили. Георги – съпругът на Ели й даде в заем пари без свидетели и без разписка, с уговорката да ги изплати на няколко вноски. След един грандиозен скандал, при който мъжът на Хелия я наби, тя избяга от него. Върна се в дома на родителите си, но и там нямаше спокойствие. Освен това случаят се беше разнесъл из целия град.

– Ели, ще си взема нещата и ще отида да живея в някоя изоставена вила! – Плачеше бившата касиерка. За да не стои през по-голямата част от деня в агенцията, Елица се видя принудена да я приюти в дома на съпруга си. Хелия започна да бродира гоблени.

– Ще ги продам и ще ви се издължа за всичко. Вие сте най-добрите хора на света, вие сте моето семейство! – След случая, който злепостави и Аглика в очите на хората, нейната най-добра приятелка не искаше нито да я види, нито да я чуе. Тя подари на семейството един голям и изкусно изработен гоблен – “Тайната вечеря”. Напоследък беше религиозно настроена и често ходеше на църква. Обясняваше, че след това се чувства по-спокойна. При все това прекарваше много време с поглед безцелно зареян в пространството. Съпругът на Елица не възразяваше тя да живее у тях и да споделя тяхната трапеза, децата им – момче и момиче вече учеха в елитни гимназии в столицата и в къщата имаше достатъчно място. Все пак се дразнеше и на няколко пъти подметна за намиране на работа и квартира. Ели беше благороден човек и нямаше сърце да я остави на улицата. Ясно беше, че от гоблените нищо няма да припечели, особено в малкото градче, в което живееха. Един ден Георги установи липсата на немалка сума пари от едно чекмедже, в което бъркаше само той. Веднага потърси Хелия, но не можа да я открие. Обади се на съпругата си в агенцията и позвъни в полицията.

Основните подозрения паднаха върху бившата касиерка. Не беше нужно много време да я открият. Когато пред полицаите Елица я попита, защо го е направила. Тя отговори, че е искала да постави ново начало и скоро да се издължи на всички. Седеше с поглед зареян в пространството, а по лицето й нямаше дори следа от срам или притеснение. Инспекторът, който се занимаваше със случая накара Елица да даде показания. Когато приключиха, той й подаде един кариран лист сгънат на четири.

– Можете ли да ми кажете нещо по този въпрос? Намерихме писмото у нея когато я задържахме. Не мисля, че има пряка връзка с кражбата, но все пак искам да съм наясно. – Елица с любопитство разгърна листа и започна да чете: “Скъпа моя Аги, зная, че никога няма ди ми простиш, дето така те злепоставих! И все пак искам за последен път да те уверя, че наистина много те обичам! Не мога да изтрия образа ти от сърцето си! Искам да бъдеш моя!...” Не можа да продължи, пред погледа й притъмня, стаята сякаш се завъртя около нея. Хелия наистина не беше наред, но нямаше ли поне малко съвест и капка морал. Вдигна очи и погледна инспектора.

– Уверявам Ви, че няма никаква връзка със случая. Знам за какво става дума, но точно сега нямям желание да се ровя в тази кал. Честно да Ви кажа, все още не мога да го проумея. Та ние я прибрахме от улицата, грижех се за нея повече отколкото за децата си, спеше у нас, хранехме я, давахме й пари за цигари... Но както и да е, вече всичко е без значение. – Стана, подаде ръка на полицая и се отправи към вратата.

Когато се прибра в къщи, разказа на Георги за това, което бе прочела.

– Значи тя през цялото време не е спирала да мисли за Аглика – каза той – а ти даде всичко от себе си да й помогнеш. Все пак леко се оттървахме. Можеше да открадне повече пари и никога да не я намерят. Тия дето й ги дадох в заем, ще ги прежаля, все едно съм си купил гоблена, който ни подари. И за другото няма да заведа дело. Получихме един хубав урок, да се пазим от някои приятели. Хубавото е, че за нас тази лесбо история най-сетне приключи.

Ристу Кукуруза

Незаменимата партийна номенклатура, оперирана от чувство за отговорност, алчна и властолюбива. Това е един от многото примери за нейните престъпления, които не трябва да бъдат забравени. Разказът е публикуван на страницата на "Словото".

Трибуната се намираше пред мавзолея на вожда, украсена с големи венци и арки от цветя. Над нея плющяха червени знамена и най-верните синове и дъщери на партията посрещаха манифестиращия народ, като го поздравяваха с помахване на ръка. Христо се бе изпънал на едно от челните места с вирнат нос и изпъчени гърди. Около него бяха министри, депутати, членове на политбюро. Той гледаше от високо как долу се ветрее алената коприна и как се поклащат лозунгите. Изпитваше презрение към онези слаби и страхливи наивници, които партията бе успяла да подчини и превърне в роби. Те произвеждаха блага и издигаха в култ труда, за да хранят и носят на ръце хора като него. В ушите му кънтяха възгласите: “Слава! Слава!” Изведнъж, необяснимо защо, те започнаха да се превръщат в нечленоразделни звуци подобни на кучешки лай: “Ау-ау-ау!” Знамената, лозунгите, фанфарите и манифестиращите тълпи избледняха и изчезнаха. Вместо гордо изправен на трибуната, Христо се оказа легнал върху неравните каменни плочи на тротоара. Вдигна глава от ръката, която бе използвал за възглавница и се опита да се изправи. Изпъшка защото всичко го болеше, изпсува кучето, което го бе събудило и то побягна с подвита опашка. Вдигна се с известни усилия, изтупа дрехите си и бръкна под куртката отзад. Всичко беше наред, пистолетът си беше на мястото – в кобура на колана. Спомни си, че снощи пак се бяха запили в кръчмата. Беше държал реч срещу враговете на партията и мръсните капиталисти. В такива случаи никой не смееше да му опонира. От една страна се страхуваха да не попаднат в месомелачката на милицията, а от друга Христо често се аргументираше размахвайки заплашително пистолета си пред лицата на хората. Някои моменти му се губеха, но да си тръгне мъртво пиян от кръчмата и да заспи на улицата не му се случваше за първи път. Намираше се на две пресечки от къщи, извади от джобчето на панталона си часовника и го погледна, време беше да ходи на работа. Мразеше работата си, мразеше невежите селяни с които работеше, мразеше целия свят. Понякога мразеше и себе си, защото ако не беше такъв пияница щяха да го издигнат, сега щеше да е най-малко в окръжния комитет на партията. Сестра му се беше крила по землянките, беше бягала, беше затваряна по фашистките зандани и можеше да му помогне. Сега тя беше министър и само благодарение на нейните връзки все още не бяха го махнали от поста партиен секретар на ТКЗС-то. Да, имаше власт и думата му се чуваше, но усещаше, че хората го презират заради пиянството и го мразят заради многобройните интриги и доноси. На много хора беше изгорил чергата и немалко семейства бе зачернил по времето на народния съд.

Отправи се към стопанството, мина през големия портал украсен с червени знамена и се спря при трактористите, които преглеждаха машините преди сеитбата. Работниците го поздравиха и продължиха работата си. Дразнеше се, че не му обръщат внимание, но понеже нищо не разбираше от машинарии, не можеше и някакви уместни въпроси да им зададе. Сега бе време за засяване на царевицата и Христо изпълняваше стриктно партийните разпореждания да следи за изпълнението на сроковете, да внимава за злоупотреби и саботажи. От месеци насам му се мотаеше една далавера в главата ама трябваше да я обмисли хубаво, щото ако го хванеха щяха да го накажат. Той нареди да извикат бригадира. В стаята влезе мъж над четиридесетте с омазани в машинно масло дочени дрехи.

– Иване, седни тука! – Сухият мургав човечец седна, като се чудеше, какво толкова специално има да му казва партийният. Обикновено получаваше заповедите от други началници.

– Знаеш ли оня блок в Ибаковото при Свирчовата гора?

– Да, другарю секретар, зная го. Какво за него?

– Колко е голям?

– Ми, около петдесет декара.

– А кога ще го сеете? – Секретарят втренчи кръвясал поглед в бригадира.

– В петък, другарю секретар.

– Изпрати някой твой човек и пиши че тази година е раздаден за лично ползване! Част от него ще раздадем на кооператорите, а двайсет декара ще останат нераздадени, ама за това ще знаем само ти и аз. Ти лично ще разпределиш парцелите. – Иван настръхна, партийният секретар искаше да си насади частна нива в кооперативния блок. За такива неща биеха яко през пръстите. Той се размърда неспокойно.

– Ама, другарю секретар... – опита се да възрази той.

– Слушай, ти само си затваряй устата, ще има и за тебе! – Бригадирът се замисли. Знаеше, че с това, което ще изкара от тази царевица, ще има възможност да закърпи някои дупки в семейния бюджет. Щеше да има възможност да купи и по нещичко на децата. Предложението беше съблазнително и той вече бе готов да се съгласи, но като си помисли какво рискува, реши тази работа да бъде без него.

– Не става! Ако научат от окръжния комитет на партията може и до съд да се стигне.

– Кой ще научи бре, серсем такъв? Нали всичко минава през мене? Нали аз ги пиша тия доклади до окръжието на партията? За всичко първо мене ще питат, пък аз знам какво да говоря. И пак ти казвам, и за тебе ще има! – Иван се съгласи, но не толкова защото го блазнеше идеята да прибере някое ремарке царевица, а по-скоро защото се страхуваше този да не му направи някоя мърсотия.

– Хайде, заминавай! И в събота да дойдеш лично да ми докладваш какво си свършил!

– Добре, другарю секретар, но пак си мисля, че тая работа ще свърши зле...

Бригадирът излезе прав. След два месеца някой подаде сигнал в окръжния комитет на партията и оттам веднага пристигна заповед да се направи проверка. Секретарят беше врял и кипял в интригите. В рапорта си написа, че бригадирът е нарушил заповедта на председателя на кооперацията – тази част от блока да бъде раздадена за лично ползване. Обвиненията за присвояване на държавно имущество паднаха върху него. Иван бе уволнен дисциплинарно и наказан с глоба от петстотин лева, която семейството му трябваше да изплаща повече от година. Въпреки че знаеха цялата истина от партийното окръжие защитиха секретаря. На него пък не можа да му мине яда, че не успя да обере царевицата и да използва връзките си, за да я продаде. След този случай хората още повече го намразиха и зад гърба му започнаха да го наричат Ристу Кукуруза.

Христо проживя още петнайсетина години сподирян от омразата и презрението на хората. Ракията изсуши черния му дроб и го вкара в болница, където не след дълго почина. Устроиха му почетно погребение, лично сестра му – министър на пощите дойде за да го изпрати. Придружаваха я с няколко коли кадри от висшия партиен ешелон и още един автобус народ. Траурните маршове се редуваха с хвалебствени слова. Другарите му описваха неговите заслуги в антифашистката борба и приноса му за изграждане на новия строй. Изтъкваха, колко голяма загуба е сполетяла семейството му и партийната организация. В края на краищата, когато тържествената част свърши, спуснаха ковчега в земята, забиха червена дъска с изрязана петолъчка и си отидоха. Някои хора скришом се кръстеха и благодаряха на Бога, че най-сетне ги е оттървал от този изрод. Студеният февруарски вятър засипа гроба със сняг и хубаво го заледи.

След половин година по някакъв стар обичай се събраха най-близките му хора, за да прелеят с вино и вода. Когато приближиха недалеч от гроба, сестра му от далече забеляза, че там нещо се жълтее. Когато стигнаха видяха, че гробният парцел е опасан с набучени в пръстта царевични кочани.

– Мамицата им ще разкатая! – Псуваше Петко – зетят на Христо – тия мръсни фашисти, тия изроди и в гроба не спряха да го мразят! Само да ми паднат! Той е герой, той е велик човек!

След няколко години издействаха на името на Христо да нарекат една от улиците в града. Писаха хвалебствени статии за него, сочеха го за пример. По митинги и събрания му приписваха дела, които всъщност никога не беше извършил. Но градчето никога не забрави кой е, в спомените на хората той остана като интригант, пияница и престъпник. Всички го запомниха с прозвището Ристу Кукуруза, защото народният опит е доказал, че стореното зло не се забравя толкова лесно...