четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Денят на християнското семейство

Поздравявам всички християни, които почитат този празник, всички млади хора, всички млади семейни двойки, които живеят по Христовите завети! Този материал излезе на страницата на Национална мрежа за хора с увреждания.

Днес 21 ноември християнската Църква празнува деня на християнското семейство – празникът Въведение Богородично. Трудно е да говориш за въведението в храма, когато нравите са лоши, когато материалното е обсебило сърцата, когато нерядко се случва да виждаш някой изоставен, запустял и рушащ се православен храм, когато чувстваш, че си безсилен да промениш състоянието на нещата.

Въведението в храма има два аспекта: единият е просто да влезеш в храма, да запалиш свещ, да се прекръстиш, но да не стигнаш по-далеч и християнството да си остане за теб само една хубава българска традиция. Другият и по-важен аспект е да влезеш като осъзнат християнин, като човек вкоренил вярата дълбоко в сърцето си, като личност избрала да посвети живота си в служение на ближните. Доста от хората, които се именуват православни, никога не стигат до това състояние на духа. Влизат в църква, извършват обреди, но си остават завинаги извън храма.

Въведението като традиция, като състояние на духа води началото си от едно паметно събитие в древна Палестина. През последните десетилетия преди началото на Новата ера, в един малък градец се родило едно момиченце на име Мария. Неговите родители Йоаким и Анна били много възрастни и дълги години искали да си имат дете, страдали, като гледали как другите семейста се радват на своите рожби, сълзите им потичали, когато виждали децата да играят и да се гонят из прашните улици. Един ден докато работела в градината, Анна видяла едно гнездо пълно с малки пиленца. Сълзи потекли от очите й когато видяла това птиче семейство и обещала, че ако й се роди дете, ще го посвети на Бога. В този момент се явил светъл Ангел, който й възвестил, че Бог е чул найната молитва и скоро ще я дари с рожба. И наистина скоро предсказанието се изпълнило. Тя заченала и родила момиченце. Чудно и необикновено дете била малката Мария, тя бързо проговорила и проходила, но от всичко най-много на света обичала да й четат поучителни притчи от Библията. Когато навършила три годишна възраст, майката решила да изпълни своето обещание и да посвети детето на Бога. Завели я във величествения храм построен от цар Соломон. Нейните дружки я придружавали като носели запалени лампади. Шествието стигнало до вратата на храма и тригодишното момиченце само изкачило дванайсетте стръмни стъпала до входа. Там я чакал най-главния от свещениците. Той я хванал за ръката и я завел в най-святото място – Святая Святих. Тук имал право да влиза само той и то веднъж в годината. Бог невидимо му подсказал, че това чисто дете е достойно да се поклони на това свято място. От този ден детето останало да живее в една от многобройните стаи при храма. Родителите му били възрастни и скоро то останало кръгло сираче. За него се грижели други благочестиви хора, които обитавали в сградите около Йерусалимския храм. Мария се научила да чете Библията, да пише, занимавала се с плетене, шиене и бродерия. По този начин тя помагала за своята издръжка. Когато навършила пълнолетие, не искала да се омъжва, а да посвети целия си живот на Бога. Но в онези трудни времена една жена не можела да живее сама. Непосилно било да работи нивите, да прибира реколтата и да се издържа. Свещениците взели мъдрото решение, да я сгодят за един неин възрастен сродник на име Йосиф, по занаят дърводелец, който да помага за нейната издръжка и тя да бъде под негова закрила. Така той се грижел за прехраната, а девойката му помагала в домакинската работа. Именно тази чиста и непорочна Девица, родила Божия Син и Спасител на човешкия род Иисус Христос. Затова светът я възхваля и прославя и я нарича Богородица.

В памет на това важно събитие – въвеждането в храма на Божията Майка още в детска възраст, Църквата е определила двадесет и първи ноември да се празнува като ден на християнското семейство. Семейството е основна градивна единица на обществото от най-ранна древност. Но в началото бракът е бил нещо съвсем различно. В езическите племена мъжете отвеждали девойките без да има взаимна любов, често дори насила и имали по няколко жени. Жената е била в неизгодното положение на робиня в дома на своя мъж. Върху плещите й падала тежестта на земеделската работа, домакинството, отглеждането на децата.

Църквата вложила ново съдържание в думата семейство. Мъж и жена, водени от искрена любов един към друг, свързани чрез специален обряд (тайнство брак). В християнския брак партньорите не се свързват, за да може единят да подчини и пороби другия, а за да си бъдат взаимна опора по своя житейски път. Едно от важните неща в семейството е създаването на деца, но още по-важно е, на тези деца да им се вменят християнски морални възгледи за живота. От най-ранна възраст децата преминават през Кръщение, завеждат ги в храма, водят ги на празничните и неделни служби. Християнските деца от малки ги записват в прицърковните училища по вероучение, назначават им мъдър човек за кръстник, който да се погрижи за тяхното духовно развитие. Родителите християни осъзнават своята голяма отговорност, както за изхранването на децата, така и за тяхното духовно изграждане като личности.

В християнското семейство, детето се научава, да създава, а не да руши да поема отговорност за постъпките си, да уважава околните, да проявява търпимост към различните. В християнска среда детето живее с вярата в Бога и се старае да не подражава на идоли, като певци и певици, спортисти, актьори и други. То знае, че светската слава е нещо преходно и временно. Младежите в християнското семейство, осъзнават, че любовта между двата пола изисква зрялост, че е съпроводена с голямата отговорност и не може да бъде осъществена в пълнота извън пределите на брака. Християнството възпитава младите да живеят и да се изхранват от труда си, а не от нечестни сделки, кражби и по-тежки престъпления. То напомня, че за всяка своя непочтена постъпка човек рано или късно получава възмездие.

Днес на голяма част от тези неща, се гледа като на една хубава традиция, която е отживяла своето време. Вярно е, че за това допринесоха дългите години, в които всички бяха възпитавани в атеизъм. Но днес никой не пречи и не спира хората да бъдат добри, да възпитават децата си в християнски добродетели. Жалко е, че телевизорът измести семейното огнище, че днес вместо в душеполезна беседа, прекарваме времето си в гледане на пошли филми, сериали, шоута и състезания. Голяма част от тях посяват в душите на младите и подрастващите семената на гордостта, алчността, себелюбието, егоцентризма и разврата. Родителите губят авторитета си. Затова и нещата в България стигнаха до това положение. Именно вярата и семейните ценности са средството да променим живота си, да намерим нов и светъл път. Защото съм сигурен, че в храма на сърцата ни е останало място да пуснем доброто, да му дадем възможност да покълне и да пусне корени. И това ще бъде нашето въведение в храма. За да съхраним пламъчето на доброто за идните поколения.

събота, 8 ноември 2008 г.

Религията като задължителна дисциплина в училище

Повече от десет години кадри от различни професионални съсловия се опитват да ни убедят, че са наясно с проблемите по въвеждане на предмета религия в общообразователните училища. Някои от тях лицемерят, други не се интерсуват, трети са враждебно настроени. Много неща се премълчават, вероятно умишлено и целенасочено. С риск да предизвикам нечий гняв публикувах този материал в портала "ЛитерНет". Няколко дни по-късно от "Двери на Православието" също проявиха интерес към статията и тя излезе паралелно и там.

Убеден съм, че тази статия ще предизвика негативната реакция на много хора от различни съсловия и професионални кръгове, но в нея ще се опитам да поставя въпроса за въвеждане на общозадължителен учебен предмет религия на такова равнище, от което да могат да изпъкнат някои негови премълчани и недообмислени страни.

Преди повече от десет години, след нескончаеми дебати, събиране на подписки и преодоляване на различни спънки, Министерството на образованието и науката въведе свободноизбираем предмет религия. Тогава аз бях един от преподавателите, които влязоха в класните стаи, един от тези, които направиха първите стъпки след петдесет години атеизъм. В началото много неща не бяха добре обмислени. Първите лекторски пристигнаха три месеца след началото на учебната година, учебниците дойдоха след края на първия срок, нямахме ясна представа дали ще продължи изучаването на учебния предмет и занапред, защото разполагахме само с една учебна програма. Постарах се да дам всичко от себе си. Забелязах, че болшинството от децата усвояват учебния материал с интерес и проявяват голяма активност.

Няколко години по-късно, когато бях на друга работа в системата на образованието, разпознах едно момче от първата група по религия, вече ученик в десети клас, да изнудва по-малките и по-слабите за пари. От достоверни източници се информирах, че същият се занимава и с пласиране на лека дрога. Явно, моите уроци, носещи заряда на християнската любов, не бяха оставили диря в сърцето му. Разбира се, аз не изключвам причината да е в моя стил на преподаване, но едва ли е само в мен.

Защо визирам този пример? Днес много хора смятат, че въвеждането на общозадължителен предмет религия ще вмени нравствени критерии на децата, ще ограничи насилието в училище, ще постави бариера пред наркоманията и детската престъпност, ще вложи в съзнанието на подрастващите исконни духовни ценности. За съжаление, всяка една заинтересована страна гледа на тази реформа от своя гледна точка и не обмисля докрай всичко, свързано с нея:Образователните институции: Всички сме свидетели, че образователната ни система години наред се реформира. В интерес на истината, тя е подвластна на управляващата прослойка, която преследва партийни, лични и бизнес интереси. Проведените досега реформи с нищо не подобриха качеството на образованието. Подмяната на имената на някои учебни предмети, недобре съставените учебни програми, нескопосано написаните и на висок стил учебни пособия с нищо не подобриха качеството на образованието у нас. Резултатът е, че настъпва все по-голямо отчуждаване на децата от учебно-възпитателния процес. Учителите са принудени да се съобразяват с тези реформи, да следват програмите и указанията, да полагат къртовски усилия, за да преведат на достъпен език за подрастващите учебния материал.

Факт е, че за общозадължителен предмет религия или поне за задължителноизбираем се говори от години. През цялото това време обаче се намираха враждебно настроени кадри - учители, директори, експерти, които да пречат или да създават спънки. Лично аз съм получавал неколкократно отказ от страна на директори да вляза при учениците, за да кажа няколко думи за предмета религия и да ги поканя да се запишат. Очевидно е, че тези хора са категорично против. По никакъв начин не могат да ме убедят, че са склонни да приемат задължителен или задължителноизбираем предмет с религиозна насоченост. Мога да приведа един пример от практиката на колежка, при който директорът е разпоредил уроците да се провеждат в беседката в двора на училището. В една голяма част от случаите същите тези партийно-номенклатурни кадри лицемерят, говорейки, колко е нужно да се изучават такива дисциплини от подрастващите.

Проблемът не е толкова в това, че образованието по силата на нашите закони е светско. Проблемът тръгва от факта, че на управляващите им се иска този предмет хем да бъде въведен (за предпочитане да си остане СИП), хем нищо да не се промени. Те настояват за учебна дисциплина, от която да бъде изхвърлен изцяло вероучителния елемент, а да остане само образователният, нещо, което на практика е невъзможно. Ако това бъде реализирано, ефектът в нравствено отношение ще бъде половинчат и подрастващите ще останат далече от духовността на християнството. Всъщност реформите в образованието са политика, от която немалко хора целят да извлекат облаги. Като пример мога да визирам само издателствата, подготвили учебните пособия, за които просветата е просто бизнес. Явно, от въвеждането на такъв нов предмет печалбата няма да бъде кой знае колко голяма.

Въпреки лицемерните инсинуации на чиновниците, че са съгласни и дори са готови да въведат задължителен учебен предмет религия, остават без конкретен отговор въпросите: Как ще бъде разпределено учебното съдържание между регистрираните вече над 80 вероизповедания у нас? Кой ще подготви и кой ще одобри учебните пособия? Кой ще направи подбора и ще упражнява контрол върху преподавателите? Как ще се разпределят часовете и учебното съдържание в районите с мултиетническо население? Какъв ще бъде цензът за подбор на кадри? Как ще се осигурят преподаватели там, където не достигат или вече са заети с друга професионална реализация? Ще има ли диалог между образователните институции и Църквата и в каква насока ще бъде той? Как точно ще бъде финансирано трудовото възнаграждение на преподавателите?

Тези въпроси трябва да намерят своя отговор, защото от години се говори за оптимизация на училищната мрежа, за закриване на училища, а делегираните бюджети са вече в сила. Това обаче съвсем не се прави с цел подобряване качеството на образованието. Когато броят на учителите зависи от делегирания бюджет на училището, как ще постъпи директорът, ако не достигат пари за лекторски на учителя по религия? Аз не се наемам да дам отговори на гореизложените въпроси. Информиран съм, че в някои училища по места преподавателите са получили отказ да подновят преподаването на СИП и ЗИП именно заради недостига на пари.

Смятам също, че е безкрайно неуместно един учител да се труди и да чака три месеца да получи трудовото си възнаграждение (и то при наличие на извънбюджетни целеви средства за лекторски). На мен лично това ми се е случвало две учебни години и добре, че не разчитах само на тези пари.

Не по-малко сложно е, когато финансиращият орган е общината. Отговорът в голямата част от случаите е лаконичен: няма пари за лекторски по религия. А дори и да има, живее ли се само от лекторски, как се събира трудов стаж за пенсия, когато работиш години наред, без да направиш норматив? И всъщност, на кого ли от чиновниците му пука?

Децата и подрастващите: Днес за повечето педагогически кадри, заети в сферата на средното образование, не е тайна, че болшинството от обучаемите в българските училища са много далеч от духовно-благодатния живот на християнската Църква. Една от причините е тази, че не получават необходимото религиозно възпитание в семейството. Не би могло да бъде различно, тъй като повечето родители от малки са откъснати от ценностите на християнството. За децата, които не са вцърковени, дори за някои обучавани година-две по религия, християнството си остава една българска традиция, изпразнена от духовно съдържание. В този контекст заповедите от Декалога - “Не убивай!”, “Не прелюбодействай!”, “Не кради!” и прочее, си остават абстрактни благопожелания. Вярата в Бога отсъства и това спомага духовните ценности да бъдат изместени от материалните, от западната субкултура, от чалгата. На децата им липсва мотивация за учене. Те са претоварени с повече информация отколкото могат да понесат за своята крехка възраст. Това без съмнение понижава резултатите. Още един учебен предмет, независимо задължителен или задължителноизбираем, ще ги натовари допълнително. Освен това, вероятно ще се налага да получават оценки, а критерият за оценяване в немалко от случаите е доста субективен. Това би могло да предизвика обратната реакция и да отдалечи подрастващите от всичко застъпено в учебното съдържание. Друг е въпросът, че голяма част от тях ползват интернет и имат свободен достъп до порнография, до информация, свързана с насилие, с етническа и религиозна нетърпимост. Въпреки че в голяма част от групите по религия се наблюдават добри резултати, нещата в отделните краища на България са различни и е необходимо едно комплексно проучване, което да установи тяхното ниво на възприятие, семейната среда и всички останали фактори, които могат да окажат влияние в процеса на обучение. В политиката по системно рушене на българското образование умишлено и целенасочено няма ефективни дисциплинарни мерки. Това няма как да не се отрази и върху овладяването на един нов общозадължителен предмет.

Родителите и тяхното място в учебно-възпитателния процес: Днес в една немалка част от случаите родителите абдикират от своите задължения, прехвърлят отговорността върху учителите, оставят децата си да ги възпитава улицата. Вярно е, че болшинството от тях са заети с борбата за насъщния, но има и случаи, при които проявяват нехайство и дори пречат. Нерядко те уронват авторитета на учителите с думи от рода на: “Остави ги тия тъпи даскали!”, “Зелен кон и умен даскал не съм виждал” и пр.

Болшинството от тях израснаха в едно антихристиянско общество, в което на религията, и в частност на Православието, се гледаше с ирония, насмешка и подигравка. От малки им бяха вменявани ценности, съобразени с атеистично-партийната доктрина. Наред с родината и труда в култ бяха издигани партията, лидерите, червената пионерска връзка и пр. От собствен опит знам, че един зрял човек много трудно променя своята ценностна система. Трудно е да се освободиш от идолите, особено ако са те съпътствали от първите години след твоето раждане. По тези причини един немалък процент от родителите са категорично против децата им да изучават задължителен предмет религия. Просто защото за тях вярата е форма на отклонение от здравия разум, заблуда, глупост, празно суеверие и прочее. Такива хора не само не виждат смисъл децата им да изучават религия, но дори го смятат за нещо вредно и опасно.

Друга категория родители са тези, които през периода след 1989 година попаднаха в редовете на протестантските религиозни движения. Те възприемат религията, пречупена единствено през мирогледа на общността или религиозния ръководител. Една много голяма част от тях са негативно настроени към Православието и при всички случаи ще бъдат на особено мнение по въпроса за учебен предмет с подчертан акцент върху българските християнски традиции.

Разбира се, има и немалък процент родители, които са вцърковени. Някои са възпитавани от детинство, други са влезли в храма като възрастни. Такива хора, както и някои с агностични убеждения, с готовност записват децата си в групите за изучаване на религия или в неделните училища при храмовете.

В отделна категория попадат мюсюлманите, които стриктно държат техните деца да учат религия ислям.

Ислямът и неговото място в обучението по религия: Като стана въпрос за родителите мюсюлмани, не можем да подминем силната ислямска общност в България, която има известни преимущества в някои райони на страната. Тук е мястото откровено да кажем, че ислямизирането на тези райони е политика. Просто това е начин за някои от управляващите кръгове да имат съсловие, което да ги държи като играчи на политическата сцена. По мое мнение проблемите тук са следните: Настъпването на фундаменталния ислям, обособяването на обучаемите като отделна етническа общност без българско самосъзнание, подчертано вероучителния елемент и липсата на надежден контрол. Въпреки че според законите образованието е светско, тук твърде много се акцентира върху практическата религиозност. Освен това преподаването на ислям получава силни финансови инжекции отвън. Това спомага за откриване на училища и заплащане на преподавателите в светските образователни институции, за изпращане на кадри за обучение зад граница, за организиране на екскурзии, за раздаване на щедри дарения и социални помощи. В този случай срещаме явна неравнопоставеност между различните конфесионални общности.

Всъщност външното финансиране е валидно и за доста от протестантските общности. Една част от тях се издържат и от уж незадължителния десятък, който по мое мнение трябва да бъде забранен със закон.

Църквата и нейното място в обучението по религия: Убедено мога да кажа, че традиционното за България Православие проявява интерес към въвеждането на религиозно-просветна дисциплина в общообразователните училища. Още през периода след 1989 година нейни представители клирици и обикновени християни иницираха събиране на подписки до различни институции за въвеждането на вероучение.

На първо място трябва да отбележа, че състоянието на Българската православна Църква в момента не е никак добро. Червеният преврат през 1944 година я завари в нейния разцвет - действащи храмове, добре подготвени свещенослужители с богата ерудиция, организирана мисионерска и просветна дейност, неоспорим авторитет пред всички български и международни институции. Промените от деветдесетте години на миналия век я завариха в летаргично състояние, без достатъчно кадри, с намалено по численост паство. Много от клириците не успяха да реагират адекватно на нуждите на хората, които, загърбили атеизма, тръгнаха да търсят упование в спасителното Христово учение. Именно по това време управляващата прослойка скрои подъл номер на българското Православие. Поради страх на управляващите от силна Църква бе инспириран разкол, а по площадите тръгнаха да се подвизават враждебни на българските традиции псевдохристиянски, източни и други култове. Целта бе постигната, БПЦ вече нямаше да бъде пречка за тях.

Все пак, през всичките тези години имаше и хора, както клирици, така и обикновени християни, които се стараеха да развиват мисионерска дейност, да помагат, да убеждават. Но имаше и други, които се занимаваха само с финансовите дела, наемите, имотите и доходите, които се интерсуваха само от требите и не обръщаха достатъчно внимание на своите пасоми. В една много голяма част от случаите, инициативите за благочестиви начинания излизаха от средите на църковния народ или, както сме свикнали да казваме, от миряните.

Неотдавна се натъкнах на една статия от Явор Дачков, която засягаше отношението на клира към въвеждането на общозадължителен предмет религия в учищата. Склонен съм да се съглася с някои от нещата, които Дачков пише в тази статия. Слабата мисионерска дейност на клира навежда на мисълта, че неговите представители очакват образователната система да им свърши работата. Тоест, в училище да се учи вероучение (респ. религия), децата и младежите да се запознават с доктрината на християнството и след това да попълнят оределите редици на българското паство. Това означава повече треби, повече продадени свещи, повече дарения, повече пари на дискос и прочее.

Далеч съм от мисълта, че всички разсъждават по този начин, защото зная, че има духовници, които преподават в училищата, водят неделни училища, организират сказки и беседи. За съжаление, те в повечето от случаите са малцинство и нерядко делото им се оказва глас в пустиня. Това, че Българската православна Църква има нужда от реформи, е очевидно. Едно от нещата, които трябва да реформира, е кадровата си политика. Беше ми безкрайно неприятно да разбера, че свещеник е работил като общ работник, за да изкара пари да изхрани семейството си. Имаше и такива, които отидоха на гурбет в чужбина. Има и обикновени християни, които можеха да допринесат много за просперитета на Православието, но бяха отблъснати от тоталната апатия и светския дух, които царят в средите на висшия клир.

Ако върнем историята назад, ще видим, че по времето на апостолите и техните преки ученици не е имало училища с изучаване на вероучение. И все пак именно тогава, въпреки гоненията, християнството се разпространява по целия цивилизован свят и дава безценни духовни плодове.

Именно това е задачата на Църквата и днес, да вменява на хората нравствени добродетели, да създава неделни училища и православни лагери, да организира поклоннически пътувания за млади хора и ученици, да издава и разпространява литература в храмовете и извънцърковните среди. Тя именно трябва да е готова да подсигури кадри, които да влязат в училищата, ако управляващата прослойка благоволи да въведе поне задължителноизбираем предмет религия. При необходимост трябва да е готова да финансира лекторски и транспортни разходи, ако общинските и държавните институции нямат възможност да подсигурят средства. За съжаление, добра воля за това много рядко се намира сред представителите на висшия клир, а и авторитетът на някои от тях е на много ниско равнище. Днес една немалка част от кадрите с богословско образование, които се дипломират в семинариите и богословските факултети нямат нужната нагласа и духовна подготовка, за да поемат служението на мисионери или свещенослужители. Бих могъл още доста да кажа, по темата, но ще спра дотук.

Опитът, в това число и моят личен опит, показва, че учениците от начална и прогимназиална възраст проявяват жив интерес към Православието, към предмета религия, към духовните ценности. За съжаление, в голяма част от случаите надделяват негативни околни фактори и те остават встрани от всичко, което християнството проповядва. За да има успех от въвеждането на учебен предмет с религиозно-просветна насоченост, за да има някакви положителни резултати, трябва първо да се проведат цялостни реформи в системата и на образованието, и на Църквата, а родителите и обществото да преосмислят ценностната си система. Или, казано с други думи - всяко нещо да си отиде на мястото. За съжаление, воля за това все не достига, а докато чакаме някой да вземе властта и да оправи нещата, или да дойде някой отвън да ни реши проблемите, ние губим цели поколения деца и подрастващи. За съжаление...

понеделник, 3 ноември 2008 г.

Критично за една издънка в съвременната житийна литература

Преди няколко месеца един приятел с когото се познавам от интернет ми съобщи, че биографията на моя дядо - свещеник Цветан Диковски е включена в състава на книга, а автор на въпросната е игумения Валентина Друмева. Поръчах да ми я доставят от София и изпаднах в недоумение, когато видях, как Друмева е съставила житие на отец Цветан. Нямаше как да премълча, макар опитите на моя приятелка да ме помири с игуменията. Настоящата статия излезе в портала "Православие.БГ".

Винаги съм си мислел, че да напишеш книга е сериозна и отговорна задача, особено ако тя засяга важни за вярата догматически въпроси, или тълкува Свещеното писание, или отразява важни исторически факти. Тук няма да визирам авторските напъни в художествената литература. Един преподавател от Университета с право казваше: днес който може и който не може е наплюнчил молива и е седнал да пише.

Въпреки, че имам доста критични забележки по въпроса за това, което се пише, превежда и издава, аз ще се огранича и ще хвърля критичен поглед само върху една книга. Откровено казано, не съм привърженик на литературната критика, но си мисля, че има случаи, в които тя е наложителна.

В ръцете си държа луксозно издание със заглавие “Български новомъченици и изповедници за вярата от най ново време том ІІІ” с автор игумения Валентина Друмева. Препоръчаха ми я приятели, защото в числото на описаните новомъченици е включен и моят дядо свещеник Цветан Диковски. Авторката на книгата ми е известна от по-рано, защото и преди съм срещал по църковните магазини нейни стихосбирки. Очаквах книгата да е сборник от биографични справки за убити или подложени на репресии свещеници. Самият аз съм търсил сведения за такива личности и смятам да продължа търсенето. Прегледах съдържанието, прегледах и книгата като цяло.

На първо място, не мога да не уважа труда, който е положила благочестивата монахиня. В книгата са поместени и данни за пострадали свещенослужители, които е събирала собственоръчно. Смятам, че е полезно и богоугодно да се съберат биографиите на такива личности, НО тук от богословска и историко-критична гледна точка поставям едно голямо “НО”. Защото имам конкретни възражения по отношение стила на написване, начина на събиране материалите и точността на изложението.

На първо място: в заглавието е използвана думата “свещеномъченици”. Тя се повтаря многократно и по страниците на книгата. Въпреки, че повечето от репресираните свещенослужители и най-вече убитите с право са заслужили това звание, то се дава след канонизация от светия Синод на БПЦ. До извършването на подобен акт понятието може да бъде използвано само като нарицателно с акцент на благопожелание. Проследявайки стила на написване, който много прилича на житийно-повествователен, от гледна точка на агиологията смятам, че е неуместно да се пишат жития на неканонизирани светци. Самият акт на канонизация е свързан с подробно проучване и изследване от подготвени теолози и духовни лица. В противен случай, по тази логика можем да обявим за свещеномъченици и онези, които ядоха бой от гардовете по времето на църковния разкол.

Друго, което ми направи впечатление бе фактът, че под повечето жития стоеше заглавието на някакъв извор. Това са статии за репресирани свещеници, издадени книги с биографични справки и други. Всичко щеше да е наред, ако игумения Друмева ги бе преиздала цитирайки източника и беше се подписала като съставител. Не съм специалист по закона за авторското право, но доколкото ми е известно, има правила, които регламентират количеството на цитирания текст и начина на използване на текста. Добре щеше да бъде, ако тук ставаше въпрос само за цитиране, но в случая става дума за някакъв свободен преразказ. Доколкото съм запознат с образователната система, преразкъзът като учебен материал се изучава в пети клас. Само че никой петокласник не е изявил претенции за авторство върху текста, както в този случай.

Смятам, че ако проследя ползваните материали, ще бъда в състояние да напиша критика с обема на самата книга. Аз ще се огранича само върху ползването на подготвената от мен биографична справка, поместена на страниците на “Църковен вестник”, (впоследствие публикувана и в Православие.БГ).

Наистина това, което се е случило с моя дядо може да бъде наречено безкръвно мъченичество, но ако ако съм подготвил неговата биография за публикуване, то е било, за да не бъде забравена историята. Никога не бих изявил претенции да бъде канонизиран. Смятам, че на първо място правото е на свещенослужители убити от комунистите.

Встъплението е във витиеват стил, достоен за средновековни житиеписци, нещо, което според мен е похабяване на цяла страница в словоблудство. Датата на раждане и сведенията за родителите на свещеник Диковски са верни. Какво чета обаче за периода на ученическите му години: “Под влияние на лоши другари още в пети клас се научил да пуши цигари, за което при тогавашната строга дисциплина в училище бил изключен.” Ако игумения Валентина си беше сложила очилата, щеше да забележи, че пети клас по стандарта на тогавашната образователна система съответства на сегашния девети клас, защото това е уточнено в справката. Чичо ми – Цанко Цанков, най-големият син на свещеника не е сигурен за причината, поради която е изключен юношата Цвятко (това е кръшелното име на отец Цветан), а само изказва предположение. Така че думите “под влияние на лоши другари още в пети клас се научил да пуши...” са изопачаване на информацията. Че дядо ми е пушил като младеж съм сигурен, но е факт, че той завършва успешно Пловдивската духовна семинария (1928 г.) и не са известни никакви дисциплинарни наказания от периода на обучението му. Пропуск е годината на ръкоположението (1930), която поне според мен, е важна.

След като прескочих някой и друг абзац стигам до текста, според който свещеник Цветан Диковски е назначен за архиерейски наместник в Бяла Слатина. Вярно е, че е изпратен там, но по това време в града няма архиерейско наместничество. Като околийски център градът е средище на пунктов свещеник, именно като такъв е служил отец Цветан.

Описанието на пастирското служение на свещеника в общи линии отговаря на биографичната справка. Но стигаме до сюблимния момент на деветосептемврийския преврат. Вероятно на авторката на житието не е известно, че целта на новата власт в града е да ликвидира елита на обществото – интелигенцията, околийската управа, представителите на бизнеса. В това число влиза и енорийското духовенство, протойерей Александър Дянков е осъден от “народен” съд на доживотен затвор. В биографичната справка на свещеник Диковски не е упоменато, че Христо Нинчев – брат на Цола Драгойчева се е явил на делото като прокурорски свидетел. Това показва чернова от писмо на свещеника до тогавашния Врачански Митрополит Паисий, което не е цитирано и за което игумения Друмева няма как да знае. Житиеписателката не би могла да знае също, че е имало реална опасност свещеникът да бъде ликвидиран чрез нанасяните му системни побои. Спасило го е това, че за него се е застъпил брат му – Кънчо, тесен социалист, политически командир на ІІ-ри Конен полк.

Вярно е, че съдът е искал условна присъда поради липса на каквито и да било доказателства, но тук Друмева грубо преиначава фактите. Петко Лалов пристига към средата на март 1945 година и изисква присъда от пет до осем години. И двамата членове на “народния” съд са против. Казашки се противопоставя на Лалов, а Гецковски се опитва да намали присъдата и успява. В този случай “житието” противоречи на фактите, като пише, че двамата членове на съдебния състав са били в противоречие помежду си и че Гецковски се е противопоставил на Казашки. Просто е разбрал, че отмяната на присъдата не е възможна и се е постарал според възможностите си да я смекчи до три години лишаване от свобода. Дядо ми прекарва почти две години във Врачанския затвор и няколко месеца в следствения арест. Като добавка към присъдата тежи осем години лишаване от граждански и политически права.

В материала на игумения Валентина следват думите по адрес на отец Цветан: “Много страда за своя събрат, който поради страх проявява благосклонност към атеистичните власти.” В действителност свещеник Димитър Кръстев е бил активен симпатизант на българо-съветската дружба и се чувства пълновлестен господар в белослатинска духовна околия. През 1950 година той става и първия архиерейски наместник. Според съкратената кондика на свещеноиконом Николай Каменов, Кръстев след известно време “хвърля расото”. Явно става въпрос за инспириран от атеистичната власт човек. Пропуск е фактът, че същият е нанесъл побой на отец Цветан Диковски. Някои възрастни хора дори смятат, че това е причината за скорошното след това заболяване, довело до смъртта на свещеника. Тяхното твърдение не може да бъде прието, но наистина отец Цветан години наред страда от нанесените му обиди и унижения.

Изобщо не се чувствам поласкан от факта, че игуменията е споменала името ми и богословското ми образование. Щях много повече да се радвам, ако тя беше използвала автентичната справка, или ако си бе направила труда да влезе във връзка с мен, за да й предоставя още материали.

Повече от сигурен съм, че и в другите части на книгата, другите “жития”, ако мога така да ги нарека, изобилстват от фактологически грешки и свободни съчинения. От изложеното по-горе се вижда колко такива открих само в тази глава от нея. Пренебрегвам емоционалните хвалебствия по адрес на дядо ми и на останалите свещенослужители. Това са били просто духовници отдадени на своето служение, изпълняващи дълга си. Никой от тях не е търсел земна слава и почести. Ако някой ден бъдат канонизирани и бъдат съставени служби в тяхна чест, подобна доксология би била напълно уместна, но в този случай е просто хабене на хартия и мастило.

След като вече бях купил книгата, направих едно проучване по отношение на издателя. В издателското каре и на корицата фигурира името на българския атонски манастир “Св. великомъченик Георги Зограф”. Присъства и надпис “Всички права запазени”. Интересно за чии права става въпрос. Оказа се, че въпросното апокрифно издателство (липсва ISBN) грубо спекулира с духовните нужди на хората. То предоставя на книжния пазар луксозни издания на литература в повечето случаи преводна от руски език. Според информацията, която получих, преводите се правят от неспециалисти и са със съмнително качество. Освен това, в повечето случаи, те не са превод от оригинала, а превод от превод. Всеки един превод, независимо дали е художествен или буквален, губи по малко от автентичния смисъл на текстовете.

Ако ставаше въпрос за художествена литература, за поезия и есеистика, в които игумения Друмева има своите постижения, всичко би било наред. Но когато става въпрос за исторически факти, не можем да си позволим подобни свободни преразкази. Защото ако се наложи след време подобни книги да се ползват за писане на исторически съчинения, или като основа за канонизация на някой убит от режима свещенослужител, тогава рискуваме да изкривим историята.

Въпросът до голяма степен е личен. Никой публицист не би приел някой да преиначава думите му и да си присвоява авторски права за тях. Една от причините да напиша тези редове, е да предпазя потребителите на духовна литература от харченето на грешни пари за скъпи, луксозни книги, които нямат необходимата стойност. Другата причина е подвеждащата информация и славословията, които още повече разводняват съдържанието. Трябва да сме наясно, че всички носим своята отговорност пред Бога, пред обществото, и пред изстрадалата ни от пристрастия история.

Използвам статията, за да отправя апел към православните издателства, които имат възможността, авторитета и подготвените кадри да издирят биографичните справки и да ги съберат в сборник или поредица от сборници. Наистина е добре да бъдат събрани и запазени за поколенията.

Намирам за излишно да апелирам към висшия клир да канонизира убитите свещенослужители. За някои от тези хора вярата е просто начин за правене на кариера, а духовното служение се ограничава с външната обредност. Искрено се надавам, сред църковния народ да се намерят здравомислещи, които да им напомнят за мъченическия подвиг на пострадалите от атеистичния режим, за да възтържествува правдата...