петък, 25 декември 2009 г.

Двайсет и седми декември - Свети първомъченик и архидякон Стефан

Този материал беше написан като проповед за празника на свети първомъченик и архидякон Стефан. След това малко го преработих и го качих в "Национална мрежа за хора с увреждания".

От библейската книга Деяния на светите апостоли знаем, че в първите дни от създаването на Църквата всички християни живеели в пълно разбирателство помежду си и в пълна хармония. Учениците на Христос непрестанно проповядвали благовестието и към общността се присъединявали все повече нови членове. Мнозина отивали и продавали нивите си, като донасяли парите на апостолите, за да бъдат употребени за общото благо. Храната и другите материални блага се разпределяли на всекиго според нуждите. Всички с благодарно сърце се събирали и преломявали хляба на своите вечери на любовта. В същото време юдейските първенци и свещеници със завист виждали разрастването на малката община. Първоначално смятали, че като предадат Иисус Христос на разпятие, ще прекратят спасителното Му дело. Сега, когато виждали успеха на християнството, те преследвали, затваряли, наказвали, но с нищо не можели да спрат новото истинно учение.

Учениците на Спасителя давали всичко от себе си и за проповедта, и за организираната благотворителност. В един момент се надигнал ропот. Покръстените измежду елинистите се оплакали, че на техните вдовици дават по-малки дажби. Апостолите разсъдили, че не е редно да изоставят най-важната дейност – проповедта на благовестието и да се грижат за битовите проблеми. След кратко съвещание взели решение да поверят грижата за трапезите на седем души дякони, или казано на съвременен български език – служители. Те избрали седмина изпълнени с мъдрост и благочестие, възложили ръце, за да слезе върху им Дух Свети и поверили в техни ръце отговорната задача за разпределението на храната и подготовката на трапезите. Пръв между седмината бил Стефан – мъж изпълнен със силна, искрена и чиста вяра, ревностно отдаден на своето служение. Освен че подготвял общите благотворителни трапези, той проповядвал и често влизал в спор с юдейските законоучители. Като цитирал пророчествата за идването на Месия, дяконът доказвал, че именно Този е очаквания Помазаник. Проповедта му се допълвала и от извършени чудеса, защото Бог го дарил с чудотворна сила. Евреите наричали него и останалите християни разорители на Мойсеевия закон и не спирали преследването срещу тях. Веднъж след спор с евреи от синагогата на Либертинци именно по такова обвинение първенците използвали лъжесведетели, които да свидетелстват срещу Христовия служител. Те подбудили народа да залови Стефан и го завели на съд пред Синедриона – върховнвия съдебен орган по онова време. Но въоръжен с вяра и благодатта на Светия Дух дяконът се превърнал от обвиняем в обвинител. Той цитирал прочествата от Стария завет за идването на Месия. В своите изобличения, не само доказвал, че Иисус е Христос, но изобличавал законниците, за това, че техните бащи винаги са нарушавали Мойсеевия закон, че винаги са се противили на истината и накрая те самите – техните наследници са предали на разпятие именно дългоочаквания Спасител. Проповедта му завършила с думите: „Твърдоглавци, ... вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предвъзвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега!” /Деян. 7:51, 52/ Книжниците, юдейските свещеници и законници скърцали със зъби от гняв и ярост. В този момент Стефан, както стоял в двора на Синедриона погледнал нагоре и видял Иисус от дясно на Славата Божия. Той се обърнал към своите съдници и казал: „Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да седи отдясно на Бога.” /Деян. 7:56/

Юдеите яростно закрещяли, грабнали го и повели извън града, където започнали да хвърлят върху него камъни. Стефан понасял ударите и се утешавал с молитва: „Господи Иисусе, приеми духа ми!” /Деян. 7:59/ Миг преди да издъхне вдигнал очи към небето и извикал: „Господи, не им зачитай тоя грях!”

Злостните убийци захвърлили тялото му извън града, за да го изядат лешояди и кучета, но един законоучител на име Гамалиил го прибрал и погребал в своето имение. Чак след векове, през 415 година, след като били открити по чудотворен начин мощите на свети архидякон Стефан, християните ги извадили от гроба и положили в църквата на Сион.

Наричаме го архидякон, защото той е поставен от апостолите за пръв измежду седмината служители дякони. Той е и първият повярвал, който приел мъченическа смърт за християнската вяра, затова го зовем още първомъченик.

Свети апостол и евангелист Лука не описва възрастта му, нито ръста, нито цвета на косата и очите му. Но пише за него: „Лицето му беше като лице на Ангел.” /Деян. 6:15/ Това е ясно свидетелство за вътрешната духовна чистота на светия мъченик. Всички събития от неговия живот, описани в Библията са достойни за подражание, но най-силно впечатление прави неговата кончина с молитва за безмилостните му убийци.

Когато нас някой ни оскърби или нарани духовно, ние най-често започваме да дишаме гняв и злоба срещу него, склонни сме да го наругаем, да вдигнем скандал, да му обърнем гръб и никога повече да не му проговорим. Ако този човек е враждебно настроен срещу нас, ние сме склонни да го мразим до последния си дъх. А Христос ни е завещал да обичаме враговете си... /Мат. 5:44/ Трудно и почти невъзможно е, когато някой ни напада, обижда, мрази, ние да му отвърнем с добро. И все пак ето пред нас се разкрива примерът на един доблестен Христов воин. Под градушката от сипещите се върху му камъни, никой не чул ругатня, хула или проклятие. Нима не го е боляло, нима не е осъзнавал, че умира?! Напротив, много добре е съзнавал всичко, което се случва! Но въпреки това, любовта му е била толкова безграична, че дори в последния миг, думата му е била молитва за неговите мъчители.

Без съмнение, има на какво да се поучим от неговия пример! Ние често се гневим на хората около себе си за незначителни неща, за дреболии. Трудно преглъщаме казаната накриво дума. Ако и да нямаме духовните сили да бъдем като свети архидякон Стефан, то можем да простим лошата дума, оскърблението и да не се гневим на ближните си за незначителни неща. Ако нямаме сили да обикнем враговете си, можем поне да не ги мразим. Защото омразата, завистта, гнева и всички негативни чувства разяждат преди всичко нашите собствени души. Нека се научим да прощаваме на хората, за да може и нашите грехове да бъдат простени. Именно така ще бъдем достойни за нашия Господ и за името християни!

Първоначално дяконите помагали за подготовката на благотворителните трапези, но както знаем това са първите литургии в историята на Църквата. В по-късно време, светите отци отделили тези благотворителни трапези от Литургията, защото мирът и любовта между християните започнали да отстъпват на някои негативни явления. Дяконите започнали да помагат при различните тайнства и обреди. Така е останало и до наши дни. Свети архидякон Стефан се изобразява на иконите облечен в дяконски одежди – стихар и орар, и с кадилница в ръката. Можем да го видим върху иконостасите на православнвите храмове изобразен на царската икона върху южната врата. На днешния ден освен тези, които носят имена Стефан, Стефка, Стефана и др. празнуват и Венцислав, Венцислава, Венета, защото стефанос в превод от гръцки означава венец. Нека е честит празника на всички именници и на всички православни християни!

вторник, 22 декември 2009 г.

Вера и образование: пора мирится

Ету статию я послал на сайте "Православие БГ" октября 2009 году, редактор Андрей Романов сделал етот перевод и поднял его на рускую версию сайта!

Прошло немало времени с того далекого 1997 года, когда впервые в начальных классах общеобразовательных школ стал преподаваться предмет “Религия”. В начале факультативно, а затем в некоторых местах и в обязательном порядке. За эти годы были высказаны различные мнения, опубликованы десятки статей, касающихся его обязательного введения.

Мнения высказывали духовники, эксперты, педагоги, инославные, иноверцы, родители. Некоторые из них совпадали, некоторые расходились. Говорят, что мнение родителей не компетентно, но и оно имеет значение как отголосок мнения общественного. Что касается меня, то я бы больше всего хотел, чтобы христианские нравственные ценности были неделимой частью жизни молодого поколения. И все же я ясно осознаю, что для того, чтобы религия стала обязательным предметом, необходимы кардинальные изменения в образовательной системе, в учебных планах и программах, а также в содержании учебного материала.

Для наглядности воспользуюсь примером из моей практики. Когда я стал преподавателем религии, все еще не было учебников, пособий для учителей и вспомогательной литературы. Пришлось самому пересказывать библейские события. Я старался сделать этот материал доступным и интересным для детей. На одном из первых уроков – о сотворении мира, – когда я рассказывал, как Бог изваял человека из глины, как вдохнул в него дыхание жизни, один ученик поднял руку и прервал меня: “А нам учительница сказала, что человек произошел от обезьяны”. Вот так произошло первое столкновение между христианским мировоззрением и преподаваемой десятилетиями дарвиновской теорией происхождения видов. Ни в коем случае я не имел права сказать, что учительница сказала неправду, ибо это было бы ударом по ее авторитету. Но надо было защитить и то, что было содержанием моего урока. Я сумел выйти из ситуации ценой небольшого компромисса, причем защитил и авторитет этой учительницы, и свое мировоззрение. Все еще не знаю, собственное ли мнение она выражала, или это было включено в материал по естествоведению, потому что за эти десять лет министерство образования внесло много перемен в программы. Несомненно, что в обоих случаях вина не на ней. Образовательная система, отрицающая существование Бога, все же должна как-то логически объяснить происхождение человека. Но это не единственный прецедент. Я сам в качестве внештатного учителя истории преподавал в VІІІ классе теорию Дарвина о происхождении человека от обезьяны. Таково было содержание учебника и я должен был его придерживаться. Меня приглашали на открытые уроки литературы по теме “библейские легенды и мифы”. Еще тогда, накапливая опыт, я понял, что новый образовательно-воспитательный предмет “Религия” нужно связать в одно целое со всеми остальными учебными дисциплинами.

Это ставит серьезно и ответственно следующий вопрос: образовательная система должна признать существование Бога. Я многократно слышал возражения со стороны учителей и других кадров: Нельзя ввести изучение религии для всех, потому что наше образование светское! Более десяти лет тому назад доктор В. Кожухаров убедительно доказал, что светское образование не отвергает тотально веру человека в Бога. Оно просто вне юрисдикции Церкви и подвластно государству. Но здесь мы сталкиваемся не столько с научным потенциалом, сколько с экспертами, выросшими и воспитанными в эпоху реального социализма. Этим кадрам бесконечно трудно примириться с признанием высшего Существа, Первопричины всего остального в нашем видимом мире. Считая, что базируются на научных основах, они тиражируют гипотезы и теории, отвергнутые и отброшенные современной наукой. Пока одни седят в канцеляриях и занимаются бумагами, другие проводят сутками время в лабораториях, организуют экспедиции, ищут, измеряют, сравнивают, получают новые знания и нередко опровергают более старые. Вопреки утверждениям некоторых личностей, что наука отвергла существование Бога, оказывается, что различные точные науки и исследования доказывают, что Он в основе всего. К сожалению, это нередко не находит отражения в содержании учебного материала.

Многое из того, что несколько лет тому назад считалось неопровержимыми теориями, сегодня на базе научных исследований уже доказано несостоятельным. Одна из проблем состоит в том, что кадры системы образования не всегда сравнивают содержание учебников истории, биологии и других дисциплин с содержанием предмета “Религия”. Так, например, какой-нибудь преподаватель истории старого поколения вполне может заявить, что описанный в Библии потоп – миф, вопреки найденным археологами доказательствам в Месопотамии и других частях мира этой глобальной экологической катастрофы.

Более двадцати лет тому назад нас учили, что люди из-за своего невежества не могли объяснить природные явления, стихийные бедствия, происхождения мира, поэтому придумали богов, которым приписали сверхестественные свойства. В более зрелом возрасте нам вдалбливали, что религия вредна, что она опиум для народа, что выдумана господствующими классами, чтобы подчинять народ и т.д. – хорошо известные “научно-атеистические постулаты”. В то время одним из условий сделать карьеру была верность партии и ее доктрине. Сегодня эта безбожная идеология продолжает витать в кабинетах экспертов и продолжает утверждать, что вездесущая наука противоречит религии и именно она отрицает существование Бога. Спрашивается: может быть, некоторые люди боятся перемен? Может быть, дети растут далеко от спасительного учения Православия в угоду кому-то?

Не знаю какие последние научные исследования и гипотезы принимаются за основу, но именно в последние годы на базе научных исследований физика признала существование Бога. Конечно путь к этому признанию был долгим и трудным, полным противоречий. Он начался с Исаака Ньютона с его понятием “эфир”, Затем последовал Эйнштейн, который, не находя научного объяснения, то признавал “эфир”, то его отвергал. Первые шаги начались с исследований скорости света, сделанных Майклсоном, прошли через дебри квантовой механики, через труды Гейзенберга и Бора, погрузились в “море” Поля Дирака, выкристаллизовались в теорию физического вакуума. Физика признала энерго-волновую форму материи. В последние десятилетия ХХ века наука в лице акад. Г. И. Шипова признает: “Я утверждаю, что есть новая физическая теория, созданная в результате развития представлений Эйнштейна, в которой появляется некоторый уровень реальности, синоним которой в религии является Бог – некоторой реальности, обладающей всеми признаками Божества…” Конечно, физика не называет это всемирно созидающее Начало всего Богом, а дает ему имя “Абсолют”.

Е. Мертон пишет об Абсолюте: “Это чистый Дух, не связанный с никаким живым существом… Он не делает ничего и не стремится ни к чему. Он просто существует”. Более того на этой основе физики создают новую теорию о происхождении материального мира, которому предшествовал “мир идей”, то есть того, что наша вера называет духовным миром.

Наряду с исследованиями физиков, психологи, психофизики и другие ученые исследуют человеческое сознание. Серьезная наука старательно копается в трудах алхимиков, в секретных исследованиях, проведенных в немецких концлагерях, использует новые нетрадиционные методы, чтобы признать в итоге существование души. Акад. А. Е. Акимов пишет на страницах журнала “Сознание и физический мир”: “Индивидуальное сознание как функциональная структура включает в себя не только собственный мозг, но и структурированный в виде торсионной вычислительной машины физический вакуум в пространстве около мозга, т.е это своеобразный биокомпьютер”. Наука инвестирует в развитие торсионных технологий как залога недалекого будущего, когда энергетические ресурсы планеты будут исчерпаны. Коллекгивы ученых с помощью сложной аппаратуры пытаются проникнуть в мир нематериального, оккультного, эзотерического. С нашей точки зрения можно было бы сказать, что они пытаются проникнуть в мир духовного через заднюю дверь, что представляет серьезный риск, но с другой стороны становится ясно, что эпоха отрицающей Бога науки безвозвратно ушла.

Противно всякой логике утверждение, что жизнь зародилась случайно. Это все равно, что из месторождения железной руды случайно образуется чисто новый автомобиль. Материальный мир около нас подчиняется природным законам. Даже малейшее нарушение, например, закона гравитации в планетарном масштабе може привести к катастрофе. Жизнь не только подчиняется законам, но и требует специальных условий, что не имеет ничего общего со случайностью. Как ни была бы удобна гипотеза случайного зарождения жизни, она подвергается справедливым обвинениям в несостоятельности и не выдерживает серьезной критики.

Но вернемся туда, откуда мы начали, а именно – к дарвиновской теории происхождения человека от обезьяны. Большинство находок в поддержку этой теории – это части скелетов, черепы, челюсти, зубы. Они могли считаться доказательствами до момента, когда генетика развилась до такой степени, что смогла провести соответствующий анализ. Именно анализ генетического материала доказывает, что никакого генетического родства между человеком и обезьяной не существует. И это не все. Оказалось, что в генетически структурном отношении неандерталец и кроманьонец, считавшиеся промежуточными звеньями в эволюци человека, не имеют ничего общего между собой. Это были просто два паралеллно обитающих на земле биологических вида. Кроманьонец вытеснил неандертальца, потому что был более сильным и приспособленным.

Я убежден, что большинство читателей разделяют мою точку зрения. Привожу эти факты как аргумент в поддержку необходимости переосмысления образовательной концепции. Если 30 лет тому назад эксперт по образованию отверг бы утверждение, что человек произошел от обезьяны, и признал творческую роль Бога, то это привело бы к его дисциплинарному увольнению и даже к преследованию со стороны государства-партии. Сегодня, когда мы трубим, что живем в демократическом обществе, подобная дискриминация недопустима. Поэтому было бы полной инсинуацией оставить в учебном материале отверженные во всем мире устаревшие научные гипотезы только потому, что они поддерживают атеистическое мировоззрение потонувшей в бюрократии системы.

После того, как наука признала Бога, и притом не со вчерашнего дня, необходимо, чтобы и вся образовательная система Его признала. Это не подорвет ничей авторитет, а сгладит много недоразумений. Будет ли фатальным, если на уроках по естественным дисциплинам будет отвергаться происхождение человека от обезьяны? Неужели невозможно на уроках физики, кроме других гипотез о происхождении мира, представить и современные исследования 90-х годов, связанные с информационными полями, торсионными технологиями и в конечном счете с признанием Абсолюта, а на нашем языке Бога? Все еще есть историки старого поколения, допускающие грубые неточности при преподавании истории возникновения христианства и его развития. Эти недоразумения должны быть устранены, а в написании учебного материала должны участвовать и богословы, хорошо знающие историю Церкви. На уроках литературы нужно перестать непрерывно твердить о “мифах и мифологемах”, потому что личности и события, связанные с Библией (например царь Давид), существовали исторически, а не являются вымыслом и мифом. Абсолютно неуместно ставить христианство на одну доску с языческой религией древних греков. Необходимо сделать эти коррекции, чтобы наше образование имело действительно научное и точное обоснование. Вероятно сами учители религии на разных ступенях обучения уже поняли, что детям, какими маленькими они ни были, преподаваемый материал должен быть логически обоснован. Мы живем в веке, называемом учеными информационным, и точность информации имеет исключительную важность. Особенно в деле образования. Я верю, что наше министерство образования обладает волей и кадрами, чтобы изменить ситуацию.

Этим я совсем не хочу сказать, чно нужно забыть о Дарвине. Напротив, подрастающее поколение должно знать, что наука не безошибочна и что неосновательная научная теория может быть опровергнута посредством более новых исследований. Дети должны научиться делать различие между гипотезой (научным предположением) и научной теорией, базирующейся на исследованиях и опытах.

Установленный факт, что ученые уже ищут способ объединения религии и науки. Одна из причин этого – сама наука доказала существование Бога. Другой, исключительно важной причиной является то, что только религия имеет все необходимые нравственные критерии, чтобы обеспечить использование науки для добра и блага людей. В своей речи перед Вторым международным конгрессом “Реальность тонкого мира” в 1995 г. в Санкт-Петербурге доктор технических наук В. Н. Вольченко отметил следующее: “Один из путей выхода из нравственно-экологического кризиса состоит в совершенствовании человеческого сознания, в изменении жизненных ориентиров в направлении от потребительских к духовным…” Ученые ясно осознают, что без высоких нравственных принципов, которые дает религия, наука, ведомая человеческой алчностью и жаждой власти, может привести к новой Хиросиме или новому Чернобылю, к чудовищным экспериментам над людьми и пр. Совершенно очевидно, что результаты будут катастрофальными для всего человечества. Понятно, что коренно изменить критерии и учебный материал – нелегкая задача. Факт, что для этого нужны время, кадры и средства. Но прежде всего нужна добрая воля. Потому что это необходимо. Во имя будущего молодого поколения, во имя благополучия нашего народа, во имя Болгарии.

Перевод с болгарского Андрей Романов

сряда, 11 ноември 2009 г.

Постиженията на техниката и тяхното място в храма

Ползването на най-съвременните постижения на техниката /аудио-техника, машини, компютри и други/ в българските храмове и манастири нерядко поражда у богомолците въпроси, по които всеки се опитва да изрази свое мнение. Моето становище е плод на личния ми духовен опит, но е съобразено с вековната практика, а сумира и мнението на други православни. Статията е публикувана на страницата "Всемирното православие".

Вече повече от минута стоя пред иконата, държа запалена свещ и се опитвам да се съсредоточа за молитва. Нищо не се получава. И как би могло, когато зад гърба ми, окачени на балкона за хористите, шумно озвучават две сребристи тонколони?! От тях се разнасят речитативни, многогласни песнопения и откъси от великопостно богослужение. Това ми се е случвало многократно в този храм, но практиката, да се пускат записи на църковна музика в извънбогослужебно време съм я срещал и по други църкви в различни населени места. Използват се разнообразни песнопения, според предпочитанията на служащите, могат да бъдат многогласни, могат да бъдат старобългарски разпеви, а някои пускат гръцка (византийска) църковна музика. Не мога да отрека, че между тези разновидности на песнопения има немалко, които ми допадат като звучене. Въпросът е: доколко е уместно молитвеният дом да бъде озвучаван по този начин? Съзнавам, че мотивите за това са благородни – създаване на молитвено настроение и привличане на богомолци, но установявам, че на практика, нерядко се постига противоположния ефект.

Постиженията на научно-техническия прогрес несъмнено играят важна роля в живота на хората, в това число и на християните. Съзнавам, че е неизбежно. Не можем да шием дрехите си на ръка, при положение, че в цял свят го правят с шевни машини. По-лесно и бързо се чисти с прахосмукачка, пералнята спестява много време и труд. Повече от ясно е, че не можем да минем и без постиженията на компютърната техника, която е навлязла във всички отрасли на промишлеността и дори в селското стопанство. И все пак, когато говорим за вяра, храм, молитва – неща, които са неизменна част от живота ни, не трябва ли да има ограничения в употребата на техническите средства?! Нали Православието се стреми да запази автентична вярата съхранена от апостолско време, изкристализирала в решенията на вселенските събори, стъпила върху трудовете на светите отци?!

Имах честта, преди години да посетя Атонския полуостров и да видя църкви, в които се ползват само свещи и кандила, така, както е било през Средновековието. Атмосферата е несравнима, чувството за докосване до нещо живо, неповторимо и автентично е силно и осезаемо. В определени моменти ти се иска, в енорийския храм, който посещаваш, да усещаш същото благодатно разположение на духа, същото молитвено настроение. Въпреки че и там с генератори произвеждат ток за битови нужди, монасите се стараят с нищо да не нарушат вековната практика в храмовете, в параклисите, дори в своите килии.

Нашите храмове, в по-голямата част са електрифицирани. На някои места токът се ползва основно за осветление и отопление, на други са прокарани кабели по иконостасите, а елекрическата светлина е изместила пламъчетата на кандилата пред свещените изображения. Въпреки доводите на доста свещеници и богослови, аз не одобрявам електрифицирането на иконостасите и поставянето на лампи с различна мощност в кандилцата.

Една от причините за това е, че кандилата и свещите не са за осветление, а са по-скоро безкръвна жертва. Това датира още от древната скиния построена от Мойсей по Божия заповед – седмосвещникът /Изх. 35:14/, после преминава през величествения Соломонов храм – това са десет светилника горящи с маслиново масло /Цар. 7:49/. По-късно тази традиция преминава в християнството. Светите апостоли продължават да използват по време на молитвените събрания елей като безкръвна жертва, а също така свещи и тамян. Практиката се запазва до наши дни. Затова, когато видя електрифициран иконостас, на който в кандилата светят електрически крушки, си задавам въпрса, не е ли това отстъпление от вековната практика? Много хора биха ме апострофирали с думите, че и едното и другото е жертва, като визират сметките за електрически ток. През вековете, в които са се оформяли каноните за храмостроенето и правилата на Църквата не е имало ток. За някои това би могло да бъде жертва, но лично аз смятам, че е отстъпление. Разбира се намират се благочестиви оправдания: чистотата в храма, цената на слънчогледовото масло, трудната поддръжка на кандилата и прочее. Паленето на кандилата иска повече грижи, необходимо е, да се поддържат с фитилца, да се измиват периодично, да се доливат с елей или слънчогледово масло. Много по-лесно е, да щракнем електрическия ключ и да си спестим всички тези усилия. Като става въпрос за поддръжка, убедено мога да заявя, че съм виждал и електрифицирани кандила, потънали в прах и паяжини. Значи проблемът не е точно чистотата. На места съм срещал двойки кандила пред царските икони. Едните за осветление, другите с елей – безкръвна жертва пред Иисус Христос, пред Божията Майка, пред светиите за молитвено застъпничество. Мисля си, че тази практика е по-добра, защото дава възможност, да се осветяват иконите по времето, когато кандилата не горят. Не можем да отхвърлим като цяло електрическото осветление в църквите, защото е по-силно и ефикасно, по-удобно и за служащите и за богомолците, но когато става въпрос за кандилата, там вече не говорим за осветление, а за нещо коренно различно.

Друго предизвикателство са средствата за комуникация. Естествено, че е необходимост храмът да има стационарен телефонен пост. Така свещениците и служащите могат да имат връзка със света, енориашите могат да се осведомяват за реда на службите, за чредите на свещениците, да си уговарат час за молитва, Кръщение, Изповед и прочее. Във всички случаи обаче, мястото на телефонниия апарат е в притвора или в някоя прицърковна сграда. Сигналът на звънящия телефон няма как да не смущава богомолците, особено по време на света Литургия.

И като споменахме средствата за комуникация, не мога да подмина съвременните клетъчни телефони (GSM-и). Те са едно от по-новите достижения на цивилизацията, а въпосът за това, доколко облъчват и вредят на човека все още се дискутира. Но когато, по време на вечерня или утренно богослужение, а още по-неуместно по време на света Литургия, от джоб или дамска чанта загърми високо някоя дразнеща или светска мелодия, когато това пречи на богослужението, тогава мобилните телефони се явяват сериозен препъни-камък. На много дискусии, заседания, лекции и прочее предварително предупреждават участниците или слушателите да изключат мобилните си телефони. За православния християнин, това би трябвало да бъде нещо повече от принцип. От една страна е проява на ниска култура, от друга пречи на останалите богомолци, да се съсредоточат върху участието в службата и молитвените текстове. Някои се оправдават със занижените си технически познания, с това, че не знаят, как да изключват звука на телефоните.

Съвременните технологии позволяват това да става с натискането на един бутон. Те могат, да изискат от продавача, да настрои апарата така, че с натискането на определен бутон от клавиатурата да се включва и изключва. Един от опитите за разрешаване на проблема е, в притвора или пред входа на храма да се поставят предупредителни табели, приканващи богомолците, да изключват мобилните телефони. Това върши работа, но пак се случва някой да забрави и да го обезпокоят по време на служба. По-доброто решение е, да имаме нужното съзнание и навреме да изключваме апаратите, за да не пречим и на своята молитва, и на службата, и на молитвеното настроение на останалите.

Относно употребата на мобилни телефони от духовни лица, поне моето мнение е, че по време на извършване на тайнства и обреди, докато четат молитва на някого, апаратите им трябва да остават някъде настрани или да бъдат изключени. Когато служи, цялото внимание на духовника трябва да бъде концентрирано в молитвата, в богослужебния текст, в чинодействията, извършвани от него. Всяко нещо, което би могло да го прекъсне или разсее, трябва да бъде отстранено. Друг важен аспект е, че „животът на клириците е евангелие за народа”. Духовниците могат да дадат несъзнателно лош пример на своите енориаши, ако прекъсват богослужението, за да отговорят на някого по мобилния телефон. Или ако не успеят да дадат негативен пример, обезателно ще станат обект на коментари и други съблазни.

Друго техническо средство, чието приложение е необходимо да разгледаме, това са постиженията на фото и видео-техниката. Използват се по различни поводи: да съхранят моменти от св. Кръщение или венчавка, да запечатат спомени от нашите поклоннически пътувания, да снемат моменти от богослужебни последования.

Тяхното използване също трябва да става с ред и благоприличие. В немалко храмове има определена такса за употребата на фотоапарат и камера. Това помага за издръжката на църквите, защото средствата от продажбата на свещи и треби не са достатъчни за издръжката на храма. Хубаво е, тези такси да са по джоба на енориашите, да не превръщат тайнството или обряда в прекалено скъп лукс, който не могат да си позволят. Знае се, че една венчавка или едно Кръщение са съпроводени с немалко разходи, а за някои хора тези пари са буквално непосилни. В подобни случаи би могло, да се направи компромис и да им се позволи, да си заснемат моменти от тайнството с личен фотоапарат. На много места пред входа на храма се срещат забранителни табели за снимане в молитвения дом. Тук въпросът не винаги опира само до такса за снимане. Дори когато няма предупредителна табела, преди да извадим фотоапарата или камерата, трябва да поискаме разрешение от свещеника или от църковнослужителите при храма. На самите нас не би ни било никак приятно, някой непознат да влезе в дома ни и да снима нас, стаите, мебелите ни и пр. Още по-малко това е уместно в храма. Някои храмове и манастири продават картички, снимки с икони, игледи и др. Това е начин да припечелват скромни средства за издръжка. Не става въпрос за обръщането им в дом за търговия. Никой не може да гарантира, че снимките направени уж за спомен, няма да бъдат използвани с комерсиална цел. Нещо повече, ценни икони и църковна утвар снимани веднъж, могат да станат обект на кражба от заинтерсовани лица. Тази е една от причините, да се забранява използването на фототехника в някои музеи и други места, където се съхраняват ценности.

Компютрите и тяхното приложение в храма. То може да бъде разнообразно: от подготовката на бюджета на храма и текущи документни, до разпространение на православна просвета в мрежата, графична обработка, предпечат на книги и листовки и други. Компютърът като проводник на интернет може да подпомогне просветната дейност, но може неминуемо да вкара в съблазън монасите, дали обети за целомъдрие. Известно е, че най-много като количество информация във виртуалното пространство е порнографията. Ако монахът иска да избягва изкушенията предоставяни щедро от глобалната мрежа, е препоръчително да се ползва от традиционните форми на комуникация – писма и телефон. По отношение на просветата, има достатъчно книги и православни издания, с които да задоволи нуждите си от православно четиво.

Сега искам да се върнем там, откъдето започнахме, а именно от озвучаването на храмовете. То има два аспекта: единият е ползване на микрофони и усилватели, с цел гласовете на певците и хористите да се чуват по-добре. Това е масово разпространена практика в съседна православна Гърция, а и не само там. Всъщност повечето от храмовете са с такава акустика, че рядко се налага използването на подобна техника, но е уместно, когато няма достатъчно високи сводове и купол, а също помага певците по-малко да се напрягат. Все пак, трябва да се внимава, усилените гласове да не звучат прекалено натрапчиво и да дразнят, вместо да галят слуха на богомолците. Другият аспект при озвучаването на храмовете е пускането на записи на касети, дискове и друг вид носители в извънбогослужебно време. Трябва да кажа, че тази практика има и привърженици, а има и немалко противници. Много богомолци се възмущават и казват, че храмът не е дискотека. Те споделят, че озвучаването им пречи да се съсредоточат при молитва. Има и хора, на които им харесва. Те смятат, че песнопенията, (когато апаратите не са много усилени), създават благочестиво настроение и подпомагат молитвата. За съжаление в този случай просто няма как да угодим и на едните и на другите. Изхождайки от библейското становище, че храмът е дом за молитва /Мат. 21:13/, то от него трябва да бъде елиминирано всичко което пречи на общуването с Бога. И ако възпроизвеждането на аудионосители пречи на едни, а стимулира други, то уместно е да не се пускат такива записи. Църковните песнопения могат да бъдат слушани на сбирки на християнски дружества и в къщи. Когато човек обича православната музика, винаги ще намира време за нея. Може да бъде за сметка на новините, на някой филм, но време винаги се намира. А в храма трябва да цари винаги атмосфера, в която богомолците да могат да се вглъбят в молитвено настроение и да възнесат сърцата си към небето. Защото без живата лична връзка на човека с Бога, без църковната общност, която ни сплотява в този враждебен свят, неукрепналия дух лесно може да се поддаде на съблазните и дори да отпадне.

вторник, 13 октомври 2009 г.

Вяра и образование - необходимото примирие

Въпреки, че мотивите да бъде въведен за всички учебен предмет религия са достатъчно убедителни, тази благородна инициатива твърде често се сблъсква с предразсъдъците на закостенялата и бюрократична образователно система. Винаги се намират аргументи, с които да отхвърлят тази толкова необходима за духовното оцеляване на нацията ни инициатива. Имах още какво да добавя по темата, но статията щеше да стане прекалено дълга. Публикувана е в портал "Православие България".

Мина доста време от далечната 1997 година, когато за първи път бе въведен предмет религия в началния курс на общообразователните училища. Първоначално като свободно избираем, по-късно на места стана и задължително избираем. През тези години бяха изказани многобройни становища, бяха публикувани десетки статии по темата за въвеждането му като общозадължителен.
Изказваха мнения духовници, експерти, педагози, инославни, иноверци и родители. Някои от мненията съвпадаха, други си противоречаха. Казват, че мнението на родителите не е меродавно, но и то не е без значение, защото е изява на общественото мнение. Ако зависеше от мен, аз повече от всичко искам християнските нравствени ценности да бъдат неделима част от живота на младото поколение. И все пак ясно осъзнавам, че за да стане предметът религия задължителен за всички, е наложително, да се направят кардинални промени в образователната система, в учебните планове и програми, както и в съдържанието на учебния материал.
Ще използвам един пример от моята практика, за онагледяване на ситуацията: Докато правех първите стъпки като преподавател по религия, когато все още нямаше учебници, пособия за учителя и помощна литература, сам преразказвах библейските събития и се стараех, да направя материала интересен и достъпен за децата. В един от първите уроци, за сътворението на света, тъкмо когато разказвах, как Бог е изваял човека от земна пръст, как е вдъхнал в лицето му жизнено дихание, едно дете вдигна ръка и ме прекъсна: “Господине, пък на нас госпожата ни каза, че човекът е произлязъл от маймуната.” Ето ти първия сблъсък между християнския религиозен мироглед и преподаваната десетилетия наред Дарвинова теория за произхода на човека. В никакъв случай нямах право да кажа, че учителката е казала една неистина, защото това щеше да бъде сериозен удар върху авторитета на колежката. По никакъв начин не можех да заобиколя и това, което беше заложено в моята учебна програма. Тогава намерих начин да изляза от ситуацията с цената на малък компромис, като защитих и авторитета на колежката и своя собствен мироглед, заложен в урока. Все още не съм сигурен, дали тове е било включено в материала по природознание или учителката е изразила собствено мнение, защото през тези повече от десет години министерството направи доста промени. Едно нещо е сигурно, че и в двата случая тя няма вина. Образоветална система, която отрича съществуването на Бога, все трябва по някакъв начин логично да обясни произхода на човека. Но това не е единстения прецедент. Самият аз, като нередовен учител по история, съм преподавал в VІІ клас Дарвиновата теория за произхода на човека от маймуната. Такова беше съдържанието на учебника и аз трябваше да се придържам към него. Канен съм на открити уроци по литература под надслов “библейски легенди и митове”. Още по онова време, трупайки опит, осъзнах, че е необходимо новият образователно-възпитателен предмет религия да бъде свързан в континуум с всички останали учебни дисциплини.
Това поставя сериозно и отговорно въпроса: образователната система да признае съществуването на Бога. Многократно съм чувал възражения от страна на учители и други кадри: Не може да се въведе религия за всички, защото нашето образование е светско! Още преди повече от десет години д-р В. Кожухаров убедително доказа, че светското образование не отхвърля тотално вярата на човека в Бога. То просто е извън юрисдикцията на Църквата и е подвластно на държавата. Но тук се сблъскваме, не толкова с научен потенциал, колкото с експерти израснали и възпитани по времето на реалния социализъм. На тези кадри им е безкрайно трудно, да се примирят с признаването на висшестоящо Същество, Първопричина на всичко останало в нашия видим свят. Смятайки, че стъпват на научни основи, те тиражират хипотези и теории, отречени и отхвърлени от съвременната наука. Докато едни седят по канцелариите и се занимават с бумащина, други прекарват денонощия в лабораториите, организират експедиции, търсят, измерват, сравняват, дават нови знания и нерядко опровергават по-старите. Така вместо, както някои твърдят, че науката е отрекла съществуването на Бога, се оказва, че различните точни науки и изследванията върху природата доказват, че Той е в основата на всичко. За съжаление това нерядко остава встрани от учебното съдържание.
Много от нещата, които преди години се смятаха за неопровержими теории, днес на базата на научни изследвания, вече са доказано несъстоятелни. Един от проблемите е, че кадрите от системата на образованието не винаги сравняват учебното съдържание по история, биология и други дисциплини с учебното съдържание по религия. Така един преподавател по история от старата генерация би могъл да заяви, че описаният в Библията потоп е мит, въпреки намерените от археолозите доказателства в Месопотамия и на други места по света за тази глобална екологична катастрофа.
Преди повече от двайсет години ни учеха, че хората поради своето невежество, не можели да си обяснят природните явления, стихийните бедствия, произхода на света, затова си измислили богове, на които приписали свръхестествени свойства. В по-зряла възраст ни вменяваха, че религията е вредна, че е опиум за масите, че е измислена от господстващата класа, за да може да потиска народа и прочее, добре познати “научно-атеистични” измишльотини. По онова време едно от условията да направиш кариера, беше верността към партията и нейната доктрина. Днес тази безбожна идеология продължава да витае в кабинетите на експертите, като продължава да твърди, че вездесъщата наука противоречи на религията и че именно тя е отрекла съществуването на Бога. Питам се: дали някои хора просто не ги е страх от промяната? Дали това, децата да растат далече от спасителното учение на Православието не е в угода на някого?
Не зная кои последни научни изследвания и хипотези вземат за основа съвременните учебни предмети, но именно през последните години, на базата на научни изследвания физиката призна съществуването на Бога. Разбира се, пътят до това заключение е бил дълъг, труден, изпълнен с противоречия. Той започва от Исак Нютон с неговото понятие “ефир”, последван от Айнщайн, който не намирайки научно обяснение, ту приема “ефира”, ту го отхвърля. Първите стъпки са направени с изследвания върху скоростта на светлината от Физо и Майкълсон, преминават през светлите дебри на квантовата механика, през трудовете на Хайзенберг и Бор, потопяват се в морето на Пол Дирак, изкристализират в теорията за физическия вакуум. Физиката признава енергийно-вълнова форма на материята. През последните десетилетия на ХХ век науката в лицето на акад. Г. И. Шипов признава: “Аз твърдя, че има нова физична теория, създадена в резултат от развитието на представите на Айнщайн, в която се появява някакво ниво на реалност, синоним на което в религията е Бог – някаква реалност притежаваща всички признаци на Божеството... Разбира се, физиката не нарича това всемирно съзидаващо Начало на всичко “Бог”, а Му дава името “Абсолют”. Е. Мертон пише за Абсолюта: “Това е чистият Дух, непривързан към никакво живо същество... Той не прави нищо и не се стреми към нищо. Той просто съществува.” Нещо повече, на тази основа физиците създават и нова теория за произхода на материалния свят, предшестван от “света на идеите” или това, което нашата вяра нарича духовен свят.

снимка - Руският учен акад. Г. И. Шипов

Наред с изследванията на физиците напредват и някои изследвания на психолози, психофизици и други учени върху човешкото съзнание. Така сериозната наука старателно се рови в трудовете на алхимиците, в секретните изследвания от немските концлагери, използва нови и нетрадиционни методи, за да достигне до признаване съществуването на душата. Акад. А. Е. Акимов пише на страниците на списание “Сознание и физическая мир”: Индивидуалното съзнание като функционална структура включва в себе си не само собствения мозък, но и стуктурирания във вид на торсионно изчислителна машина физически вакуум в пространството около мозъка, т. е. явяват се като своеобразен биокомпютър.” Науката инвестира в развитието на торсионните технологии, като залог за недалечното бъдеще, когато енергийните ресурси на планетата ще бъдат изчерпани. Екипи от учени с помощта на сложна апаратура се опитват да проникнат в света на нематериалното, на окултното, на езотеричното, да измерят, да установят, да докажат. От наша гледна точка би могло да се каже, че се опитват да проникнат в света на духовното през задните врати, което крие сериозни рискове, но от друга страна става ясно, че епохата на отричащата Бога наука е безвъзвратно отминала.
Противно на всякаква логика е и твърдението, че животът се е зародил случайно. Все едно от едно находище на желязна руда случайно да се образува чисто нов автомобил. Материалният свят около нас се подчинява на природни закони, животът също. И най-малкото нарушение например на закона за гравитацията в планетарен мащаб би предизвикало катастрофа. Животът не само се подчинява на закони, но изисква специални условия, които нямат нищо общо със случайността. Колкото и да е удобна хипотезата за случайното зараждане на живота, тя търпи обстойна критика и справедливи обвинения в несъстоятелност.
Ако се върнем там, откъдето започнахме, а именно от Дарвиновата теория за произхода на човека от маймуната. Повечето от находките в подкрепа на тази теория са части от скелети, черепи, челюсти, зъби. Те можеха да бъдат считани за доказателства до момента, в който генетиката напредна достатъчно, за да направи необходимия анализ. Именно анализът на генетичния материал доказва, че няма никакво генетично родство между човека и маймуната. Това обаче не е всичко. Оказа се, че в генетично структурно отношение неандерталецът и кроманьонецът, представяни за междинни звена в еволюцията на човека, нямат нищо общо помежду си. Те просто са били два паралено обитаващи Земята биологични вида. Като по-силен и приспособим нашият прародител кроманьонецът е изместил неандерталеца.

снимка - Въпреки, че генетиката убедително опроверга Дарвиновата теория, днес хиляди хора продължават да се смятат за потомци на маймуните.

Аз съм убеден, че с болшинството от читателите сме на едно мнение. Изнасям тези факти, като аргументи в подкрепа на необходимостта от преосмисляне на образователната концепция. Ако преди 30 години един експерт по образованието бе отрекъл произхода на човека от маймуната и беше признал творческата роля на Бога, това щеше да доведе не само до дисциплинарно уволнение, а до преследване от страна на държавата-партия. Днес, когато тръбим, че живеем в демократично общество, подобна дискриминация е недопустима. Затова би било пълна инсинуация, да остават в учебното съдържание отречени от целия свят и остарели научни хипотези, само защото са удобни на атеистичния мироглед на една затънала в бюрокрация система.
След като науката е признала Бога и то не от вчера и днес, редно е и образователната система целокупно да Го признае. Това няма да коства авторитета на никого, а и би изгладило доста недоразумения. Фатално ли ще бъде, уроците по естестени науки да отхвърлят произхода на човека от маймуната. Нима е невъзможно в часовете по физика, освен другите хипотези за произхода на света, да влязат и съвременните изследвания от деведестте години свързани с информационните полета, торсионните технологии и в крайна сметка признаването на Абсолюта или казано на наш език Бога. Все още има историци от старото поколение, които допускт груби неточности при преподаване на уроци свързани с възникването на християнството, с неговото развитие и история.. Тези недоразумения трябва да бъдат изгладени, а в изготвянето на учебното съдържание е необходимо да участват и теолози, запознати добре с историята на Църквата. В часовете по литература трябва да спрат да говорят за митове и митологеми, защото личностите и събитята свързани с Библията, които преподават, (например цар Давид), са доказани исторически, а не са измислици и митове. Безкрайно неуместно е, християнството да се поставя под един знаменател с езическата религия не древните гърци. Тези корекции трябва да бъдат направени, за да има образованието ни наистина научна и точна обосновка. Вероятно самите учители по религия в различните степени на обучение вече са разбрали, че на подрастващите, колкото и да са малки, нещата трябва да им се поднасят обосновани логически. Живеем във век, който учените наричат информационен и точността на информацията е от изключителна важност. Особено, когато се касае за образование. Аз вярвам, че образователното ни министерство има волята и кадрите с помощта на които да направи промените.
С това съвсем не искам да кажа, че трябва да бъде забравен Дарвин. Напротив, подрастващите трабва да знаят, че науката не е безпогрешна и че една неоснователна научна теория може да бъде опровергана на базата на по-нови и съвременни изследвания. Те трябва да се научат да правят разлика между хипотеза (научно предположение) и научна теория (базирана на изследвания и опити).
Факт е, че учените вече търсят начин за обединение между науката и религията. Едната от причините е, че самата наука доказа съществуването на Бога. Другата и изключително важна причина е тази, че само религията носи в пълнота необходимите нравствени критерии, за да обезпечи използването на науката само за доброто и за благото на хората. В своята реч пред Вторият Международен Конгрес "Реалността на Финия Свят" в Санкт-Пегербург 1995 г. д-р т. н. В. Н. Волченко отбелязва следното: "Един от пътищата за изход от нравствено-екологичната криза се състои в усъвършенстването на човешкото съзнание, в замяната на жизнените ориентири в посока от потребителски към духовни...” Учените ясно осъзнават, че без високите нравствени принципи, предоставени от религията, науката водена от човешката алчност и жажда за власт може да доведе до нова Хирошима или до нов Чернобил, до чудовищни експенименти върху хора и пр. Повече от ясно е, че последиците от това ще бъдат катастрофални за цялото човечество. Вярно е, че да се променят критериите и да се направи коренна промяна на учебното съдържание не е лека задача. Истина е, че за това са нужни време, кадри и средства, но преди всичко се иска добра воля. Защото начинанието си струва. В името на бъдещето на младото поколение, в името на просперитета на нацията, в името на България.

сряда, 7 октомври 2009 г.

Облеклото и външното богопочитание

Облеклото в храма е болна тема, въпреки, че от години никой на никого не забранява да ходи на църква и младите и по-възрастните богомолци оставят у околните впечатлението, че не са съвсем наясно, с Кого общуват по време на богослужение. Някои от илюстрациите към текста са направени като предупредителни табели за един храм, но така и не влязоха в употреба. Ако ви вършат работа, може да ги свалите, да ги принтирате и след ламиниране да ги сложите на дверите на храма или на някой манастир. Но това ако сметнете, че ви вършат работа. Статията излезе на страницата "Всемирното Православие".

Напоследък все повече се чуват призиви, българското Православие да се върне към практиката на древната християнска Църква. Стига се до либерализация по отношение на най-важните тайнства, на поведението в храма, на отношението към свещени предмети и исконни християнски ценности.

Един от мотивите на либерализацията е привличането на повече хора и то предимно младежи в храма, както и тяхното “пълноценно участие в духовния живот”. Като пример се сочи практиката в православна Гърция, без да се взема под внимание, че се намираме в период на преход след шейсет години атеизъм и че болшинството българи не са минали дори основна катехизация.

Един от фактите, които ме карат, да оспоря мнението на “радетелите за връщане към древната традиция” е фактът, че ние дори не знаем, как да се обличаме в храма. Християни, които от години посещават богослуженито, /доста от тях дори спазват постите и се причестяват/, си позволяват да присъстват на Литургия непристойно облечени, без това да прави впечатление на никого. Налице е поредната либерализация, отстъпление и секуларизация на външния култ. Забележките най-често предизвикват конфликтни ситуации, хората, към които са отправени, нерядко мърморят, че вече няма да стъпят в църква. Вероятно някой ще сметне, че имам пред вид облеклото на жените, но това не е точно така, защото има принципи валидни и за мъжете.

Тъй като християнството не е само обредна традиция, а начин на живот, нашата вяра трябва да се проявява в нашите мисли, думи, дела, включително и в начина ни на обличане. Немалко от вярващите смятат, че в извънбогослужебно време, приличното облекло в църква не е задължително, а също и че извън храма можем да се обличаме според съвременните модни тенденции. Мнозина се оправдават, че никъде не пише, в какво облекло трябва да общуваме с Бога. Не мога да се съглася с тях, защото в основния авторитетен извор – Свещеното писание има податки – преки и косвени свързани с облеклото. Отделен е въпросът, че много от нас не четат Библията. Вековната практика на Църквата също е съхранила някои правила, които също малцина си правят труда да проучат.

Ако гледаме на нещата от гледна точка на историческата наука, първите дрехи са създадени, за да предпазят хората от неблагоприятните атмосферни условия – студ, дъжд, паляща горещина. Погледнато от библейска гледна точка, първите кожени облекла получават нашите праотци Адам и Ева при тяхното изгонване от рая /Бит. 3:21/. Малко преди това, те съшиват препаски от смокинови листа, за да прикрият телесната си голота /Бит 3:7/. Явно предназначението на облеклото не е само да предпазва от лошото време. След грехопадението се появява срамът. До този момент прародителите ни са като малките деца, които ходят голи по плажа и не се притесняват от това. Изживяният в Едемската градина срам е от извършения първороден грях и от телесната голота. Наред с греха в света влиза похотта на плътта и необходимоста от нейното задоволяване. Факт е, че след разделянето на хората на синове Божии и синове човешки, първите, останали верни на Бога, но водени от похотта на окото си вземат жени от дъщерите човешки. Така покварата завладява всички живеещи на земята и се стига до всемирния потоп. /срв. Бит. 6 гл./.

Именно с цел да предотврати разпалването на страстите, преданият на Бога човек е трябвало да прикрива старателно своята голота. В Стария завет се споменава, че в семейството не трябва да откриват един другиму голотата си. Това остава позволено единствено в границите на семейната двойка мъж и жена, съчетани чрез почтен брак пред Бога и хората /срв. Левит 18 гл./. За публично разголване, /в смисъл подобен на липсваща част от дрехата или късо подрязан хитон/, не е можело и дума да се издума. Всеки подобен опит е щял да бъде възнаграден от обществото чрез убиване с камъни.


Облеклото на древните евреи, снимка от http://www.dresspaint.ru/

В Старозаветния закон има категорична забрана, жена да не се облича в мъжки дрехи и обратното мъж в женски, "Жена не бива да носи мъжки дрехи, и мъж не бива да се облича в женско облекло: всеки, който прави това, гнусен е пред Господа, твоя Бог", /Втор. 22:5/. Истина е, че съвремената конфекция доста размива границата между мъжкия и женския начин на обличане, но ако наистина сме приели в живота си да угаждаме на Бога, ще можем да се ориентираме. По времето, когато старозаветните евреи са получили заповедта, облеклото – хитон, пояс, връхна дреха и сандали, са били валидни и за мъже и за жени. Различни са били само формата и кройката. Мъжкият хитон е падал под коляното, а женския е стигал до петите. Жените са покривали главата си като знак за бащина или мъжова власт над себе си. И мъжете са покривали главите си при необходимост, за да се предпазят от силно слънце или дъжд. В моменти на покаяние евреите са обличали власеница от груб плат /вретище/ и са посипвали главата си с пепел.

Новият завет утвърждава благоприличието в облеклото и обноските. Христос осъжда не само прелюбодеянието на дело, но дори и вътрешното прелюбодеяние извършено в сърцето на човека /Мат. 5:28/, а неговата проявата най-често започва от похотта на окото. Две хиляди години назад и девиците, и омъжените жени стриктно са внимавали да не станат повод за съблазън.

В хода на своята мисионерска дейност на светите апостоли им се налага да установят някои правила. Между тях има и заповеди, които засягат начина на обличане. Една от причините е, че между езическите народи явно не е имало обичай, жените и девиците да покриват главата си, както това е било общоприето в Юдея. Такава заповед виждаме отправена към повярвалите езичници от Коринт. “Всеки мъж, който се моли или пророкува с покрита глава, засрамя главата си; и всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си, защото все едно е, като да е обръсната; ако жена не иска да се покрива, нека се стриже; ако пък е срамотно за жена да се стриже или бръсне, нека се покрива.” /1Кор. 11:4 – 6/ Тези библейски стихове предизвикват негативната реакция и на колежките от богословската гилдия, и на други вцърковени млади жени. Започват да спорят, че външното богопочитание няма нищо общо с вътрешното молитвено настроение. По-долу ще разгледаме и връзката между вътрешното и външното богопочитание и ще видим, че не са съвсем прави. По-скоро си мисля, че реакцията е предизвикана от притеснение, какво ще си помислят околните за тях. Случвало се е, дори преподавател от богословсия факултет да ме апострофира с друг библейски цитат от същото апостолско послание: “Но ако жена си оставя коса, то е чест за нея, понеже косата й е дадена вместо покривало.” /1Кор. 11:15/ Не приемам възражението, защото свети апостол Павел акцентира ясно и категорично върху необходимостта от покривало за жената. Ревностният мисионер, девственик и радетел за висок морал, не само изтъква тази необходимост, но и се обосновава: “Затова жената трябва да има на главата си знак за мъжова власт над нея – заради Ангелите.” /1Кор. 11:10/ Той задава въпрос към коринтяните, към които е отправено посланието: “Разсъдете сами в себе си: прилично ли е жена да се моли Богу гологлава?” /1Кор. 11:13/ Това, че жената е бивала под мъжка опека, съвсем не значи, че библейският текст я определя като втора категория. В тъмните древни времена тя се е нуждаела от закрила. Неомъжената девица е била под властта на баща си, а омъжената под властта на своя съпруг. Понятието власт също не трябва да се разбира като сляпо подчинение. В ония времена, когато се е държало жената да встъпи в брак девствена, е имало и закони, които да подпомагат избягването на съблазънта.

Може да се каже, че съвременните светски настроени хора, израсли в атеизъм, се приближаваме до повярвалите езичници, за чието спасение се грижи св. апостол Павел. Това става явно, като се погледне, как опозорява жената съвременната мода. Именно към съвременната еманципирана жена могат да бъдат отнесени думите от апостолското послание до Тимотей: “Също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие.” /1Тим. 2:9, 10/ И за представите на по-старото поколение, и за съвременните млади е повече от ясно, кое е прилично облекло. Срамежливостта и целомъдрието тотално отсъстват от живота на съвременното поколение и на християнките се налага да избират между Божието и светското, рискувайки да понесат подигравки заради Христовото име. Все пак това още не е основание да се разголят според съвременните модни тенденции. А в Божия дом и особено по време на богослужение, е препоръчително, да се съобразяват с установеното от апостолите и вековната практика.

В каноничните правила на светата Църква по-често се говори за облеклото на клириците и девствениците, но има и неща валидни за всички. Още през четвърти век Гангърският събор, (340 г.) наред с правилата засягащи брака и подвижничеството, формулира канони свързани с облеклото и външния вид. Присъстващите на събора тринайсет епископи забраняват, жена да се облича в мъжки дрехи /правило 13/, забраняват също и на жена да стриже косата си /правило 17/ и ако това се прави заради мнимо подвижничество такива се подхвърлят на анатема. В последното правило на събора /правило 21/ се казва следното: “похваляваме и простото нескъпоценно облекло, употребявано само заради обикновеното грижене за тялото, но се отвръщаваме от носене на меко и префинено облекло”. С оглед избягване на съблазънта и връзката с недозабравеното езичество отците на Шестия вселенски събор (681 г.) забраняват категорично мъж да се облича в женско облекло и жена в мъжко /правило 62/.

Препоръки за начина на обличане се срещат и в творенията на някои отци и учители на Църквата. В своето “Послание до Диогнет”, св. апостол Кодрат (+ ок. 130 г.) пише, че християните се отвращават от всичко което им напомня за езическия разкош, нелепата суетност в облеклото и всичко останало. В своя трактат “За съпругата” Тертулиан (+ ок. 223) споменава: “Бог ни забранява да се тревожим за това, какво ще ядем утре, тъй като знае от какво се нуждаем. А това не е тежестта на огърлиците и гривните, нито пищните дрехи... това е, да се задоволяваме с малко и е съпътствано от скромност и целомъдрие.” Когато се обръща към омъжените, в произведението си “За брака” той пише: "Така по отношение на вашите дрехи и многото украшения и накити, вие трябва всякак да отсичате, отхвърляте и премахвате този излишен за вас ненужен разкош.” На необходимостта от това, жената да бъде прилично облечена и с покрита глава, същият посвещава изцяло една от своите творби – “За облеклото на жените”. Там той се обосновава от библейска, от църковна и от социална гледна точка. Ето какво споменава за облеклото и свети Киприян Картагенски (+ 258 г): “Ако, когато излизаш, носиш забелязващи се украшения и се обличаш в разкошни дрехи, ще привлечеш погледите на младите мъже, ще възбудиш желанията им, ще подхраниш страстите им; ако самата ти не погинеш, ще погубиш другите, ще станеш за тях отрова и меч.” “Бъдете такива, каквито ви е направил Бог: запазете чертите си такива, каквито Създателят ви ги е дал – лице без грим, врат без украшения, тяло, облечено с прости дрехи.” Свети Антоний Велики (+ 356) съветва: “Не обличай дреха, която може да те накара да изпаднеш в суета и да се възгордееш!” Свети Ефрем Сириец (+ 373 г.), на страниците на “Добротолюбие”, за борба с тшеславието, наред с чревоугодието съветва, да се избягва прекалената суетност в обличането. В една от своите проповеди св. Йоан Златоуст (+ 407) говори: “Но мнозина от нас сега подражават на Навуходоносор. Както той със своята статуя, така едни от нас мислят да извикат учудване с дрехите си...” Пак на страниците на духовното ръководство “Добротолюбие” светите преподобни Варсануфий Велики (+ ок. 540) и Йоан Пророк (+ ок. 530) приканват към умереност във всичко включително и в начина на обличане.

Като цяло скромност, целомъдрие, благоприличие, липса на гримове и излишни украшения се отличава в линията поддържана по онова време. Покриването на главата за жената в храма е валидно за всички от женски пол: девици, омъжени жени и вдовици. В немалко от християнските общности то се спазва като начин на обличане и извън богослужението. Скромността и чистотата без съмнение са общоприети и за мъжете, независимо от тяхното социално и материално положение. Прави впечатление, че повечето от заповедите, съветите и препоръките са предназначени за жената, като целта е да не става повод за съблазън.

Векове наред от древност до наши дни, в обществата, където доминира християнството има неписани правила, възприети като начин на живот, които бдят за морала и се стараят да изкореняват предпоставките за неговото погазване. Това води след себе си изискването за благоприличие в начина на обличане, за избягване на всичко, което би предизвикало съблазън у противоположния пол. Изискването е било валидно, както при девойката, така и при семейната вече жена. Свободните жени от типа на актриси и блудници /еквивалент на днешните проститутки/ са били низвергнати от обществото и подложени на публично презрение.

В края на ХІХ и началото на ХХ век под давление на техническия напредък в развитието на текстилната и шивашката индустрия в живота на хората навлиза понятието мода. Не че до този момент не е имало разпространен стил на обличане в различните исторически епохи, но по времето на ръчното шиене и тъкане, всяка дреха е била уникат. Сега вече има възможност един модел да стане достъпен за десетки, дори за стотици хора. Като център на световната мода се оформя френската столица Париж, а нейното развитие е свързано с имена като Габриел Шанел, Кристиян Диор и др.

Немалка роля за промяната в начина на обличане изиграва сексуалната революция. Първите опити за промяна в сексуалния мироглед идват от основателя на психоанализата Зигмунд Фройд (1856 – 1939) и неговия последовател Вилхелм Райх (1897 – 1957). Те се обявяват срещу традиционното патриархално семейство, искат разрешаването на разводите и считането на брака за незначителен. Във връзка с контрола над раждаемостта пледират за разрешаването на абортите и въвеждането на контрацептиви. Райх претендира, извършителите на сексуални престъпления да не ги съдят, а да ги подлагат на лечение чрез методите на психоанализата. Наред с това имат и някои положителни идеи, като изискване за полова просвета сред младежите и медиците, както и за задължителна полова хигиена. Въпреки, че идеите им намират широк отзвук, те не повлияват драстично върху начина на обличане. През 30-те години на ХХ век дългата рокля, покритите рамене и повечето традиционни атрибути от женското облекло се запазват. Жена смятаща себе си за дама, е трябвало да носи и ръкавици, както и съобразена с модните тенденции шапка. Постепенно, към началото на Втората световна война, полата започва да се скъсява, но все още пада под коляното. Всъщност, не винаги при скъсяването на роклята и опростяването на облеклото целта е да предизвиква съблазън. В немалко от случаите то просто е трябвало да стане удобно и практично /за работа, за лов, за каране на велосипед и пр./

Истински бум настъпва през 60-те години на ХХ век. Теориите на Алфред Кинси (1894-1956) подпомогнати от Хю Хефнер (род. 1926 г.) и тиражирани на страниците на списание “Плейбой” предизвикват пагубен обрат в морала на Американското общество. Не е необходимо много време “Сексуалната революция” да достигне до всички краища на планетата. Тогава безмилостно са атакувани традиционните християнски ценности свързани с брака и семейството. Интимното общуване от средство за продължаване на рода и изява на възвишени чувства се превръща предимно в средство за доставяне на удоволствие. Именно през тези години се утвърждава стереотипът на предизвикателната, аморална и сексуално агресивна жена от рекламите и страниците на лъскавите списания. Филмите, вестниците, списанията, порноиндустрията, а в последните деситилетия и интернет работят за утвърждаване на сатанинските “прозрения” на Кинси. Тогава в модата набират скорост късата пола и късата рокля, както и всички други начини за откриване и разговлане части от женското тяло. Така постепенно непристойното облекло се превръща в най-висша мода, а разголените актриси, певачки и манекенки в модели за подражание.

Изведеното по-горе отклонение, бе направено, за да се види, откъде тръгват болшинството от съвременните модни тенденции. Няма съмнение, че битката срещу християнските ценности е с цел да се утвърди един непочтен бизнес, но той носи печалби и прехрана на стотици хиляди и разполага с баснословни финансови ресурси, така че защитниците на морала нямат голям шанс публично да го оборят. И когато стане въпрос за етика в начина на обличане, нерядко ни апострофират със забележки: “Ама, в кой век живеем!?” “Какво, сега, като бабичка ли да се обличам!?” “Аз така не съблазнявам никого” и други подобни.

Независимо от модните тенденции и сезона потници и рязани бодита, къси поли и панталони са едни от най-неприемливите в храма одежди

Всъщност става въпрос за някои основни принципи. Сигурен съм, че всички, които посещават лекарски кабинет, очакват лекарят да ги посрещне в характерната бяла престилка. Наред с принципите на бизнеса, хората, решили да правят кариера, биват обучавани, как трябва да се обличат и как да се държат в обществото. Присъствието на светско парти, тържествена вечеря, оперен концерт или коктейл изисква подобаващо за случая официално облекло. Мога да изброя още примери, но от изложеното би следвало, да се замислим, че и участието ни в богослужението, особено когато става въпрос за света Литургия, изисква да отидем в подходящи одежди. Някои автори, писали вече по темата за поведението в храма, сравняват присъствието ни на това тайнство с посещението в двореца на високопоставен цар. Имат право, защото Божият Син Иисус Христос стои над всички земни царе и владетели. И ако би било неуместно, да се явим на аудиенция при президента без сако и вратовръзка, то още по-неуместно ще е, да се появим на неделното богослужение по шорти и потник. Някои институции, /като Софийски градски съд, например/ вече въвеждат правила в начина на обличане за хората, които ги посещават.

Голите гърбове, дълбоките деколтета, дългите цепнатини по роклите също не са никак подходящи за посещение на богослужение.

За нас не е необходимо да създаваме правила, просто трябва да се върнем назад и да си спомним писаното в Свещеното писание, за да избегнем внасянето на светски дух в Църквата. Скромност, благоприличие, целомъдрие, избягване на излишното разточителство, тези основни принципи се препоръчват и поощряват като правила за облеклото по време на обществена молитва. Ако в къщи, докато сме сами, не е проблем да изчетем молитвеното си правило по анцуг, халат или потник, в храма това е свързано с особеното ни отношение към Бога, към богослужението, към братята и сестрите, с които възнасяме обща молитва. Дори делничното ни облекло, трябва да бъде съобразено с това, дали няма да предизвиква у някого съблазън. Защото и през другите дни може да се отбием и да запалим свещичка с молитва за здраве, или да присъстваме на вечерня, на повечерие, на петохлебие. Ако сме на почивка в крайморски град, колкото и да ни се иска, не можем да влезем в молитвения дом по плажна хавлия и бански. Или по-точно: “може, ала не трябва!” Просто е нужно да разберем, че като приемаме Православието, ние го приемаме като начин на живот, че то влияе върху цялостния ни мироглед, поведение, отношения с околните. Без съмнение това засяга и стила на обличане. Нещо повече, той е свързан с нашето външно Богопочитание. Това съвсем не означава, че външното трябва да измести вътрешното. Колеги богослови и други християни критикуват онзи начин на поведение, общоприет в други поместни православни църкви, изискващи благоприличното облекло в храма, което всъщност е продиктувано от страх от Бога и уважение към установените от Църквата правила.

Не може да се каже, че мъж с подобен къс панталон е прилично облечен за Литургия


Още по-горе споменахме, че благоприличието в облеклото е валидно не само за жените, но и за мъжете. Представителите на силния пол смятат, че щом за техния начин на обличане се споменава рядко, значи за тях няма правила. Ако за един официален коктейл трябва да се облечем с костюм и вратовръзка, то можем ли да си позволим, да присъстваме на Литургия по бермуди, потник и джапанки? Отговорът е категорично “не”. И ако нямаме възможност да се облечем със сако, то може поне да се постараем облеклото ни да е прилично, чисто и изгладено. Ние самите трябва да сме умили тялото си, да сме гладко избръснати, сресани, с изпрани и изгладени дрехи. Шапката, /ако носим такава/, трябва да свалим още преди влизане в църква или при лошо време в притвора и да я сложим едва след като напуснем молитвения дом. За късите панталони и бермудите вече споменах, но пак повтарям, че не са уместни за участие в обща молитва и дори за индивидуално посещение на храма. Джинсите /дънки/ в много държави се ползват като дреха за физически труд, но ако нямаме друго, то поне трябва да са чисти, без петна и кръпки или раздрани по модела на някои модни тенденции. Има и такива без излишни пайети, кръпки и лепенки по тях. Същото е валидно и за якетата. На нозете трябва да обуем прилични сандали /през лятото/ и здрави, излъскани според джоба ни обувки /през пролетта, есента и зимата/. Като неподходящо облекло за участие в света Литургия може да се смята анцуг, /чието предназначение може да бъде за физзарядка, за прекопаване на градината или разхождане на кучето в парка, но не и за служба. Не са препоръчителни и спортните фланелки с лозунги, емблеми на спортни тимове, надписи на рок и поп-състави, на естрадни и фолк певци и прочее.

Прилепналите по бедрата дънки и клинове могат да съблазнят и да привлекат погледите на околните

Напоследък по-често обсъждано е облеклото на жената в храма. Вероятно причината е, че светския безсрамен начин на обличане често се пренася и там. Както вече отбелязахме по-горе, в облеклото за църква трябва да преобладава скромност, благоприличие и целомъдрие. Което значи, да избягваме пищните тоалети, многобройните украшения и грима. Дрехите и като материя, и като кройка, трябва да бъдат съобразени с това, да не придизвикват съблазън у околните. Това значи, да се избягват прозрачните и полупрозрачни материи, мрежестите тъкани и прозиращите коприни. Като модели не е редно да се обличаме за служба с къси рокли и поли, с дрехи и блузи, които разголват различни части от тялото и привличат вниманието, в това число е редно, да се откажем от дълбоките деколтета /независимо от сезона/, от разголения корем, от големите цепки и цепнатини на роклята, от роклите с голи рамене и гърбове. Не са препоръчителни и дрехи плътно прилепнали към тялото и очертаващи неговите анатомични форми. Валидно остава правилото – пола под коляното, но и това е доста разтегливо понятие. Панталоните от десетилетия са навлезли в дамското облекло, ако и през вековете да са били мъжка дреха. Ако не можем да избегнем обличането с панталон, то поне би трябвало, панталона или джинсите да не прилепват плътно по тялото, да не целят да подчертаят красивите и стройни крака. Това което споменахме за късите панталони при мъжете, е валидно и за жените. Много хора биха ме апострофирали, че жената задължително трябва да бъде с пола или рокля. По-горе съм поместил цитат от книга Второзаконие и определението на Шестия вселенски събор, другото го оставям на съвестта на благочестивите сестри.

Заострените високи токчета вдигат повече шум от необходимото и са по-подходящи за вечерно парти или коктейл

Хубаво е също и обувките да са по-скромни, със съвсем нисък ток. Високите токове вдигат по-голям шум при придвижване в храма и могат да разсеят молитвата на хората около нас. Най-неприемливи са високите тънки токчета с метални накрайници. Според някои психолози чукането на токчетата също е начин за привличане на мъжкото внимание. Украшенията и бижутата трябва да ограничим до минимум: кръстче, малка иконичка на гърдите, съвсем семпли обици /ако не можем без тях/ и не повече от един пръстен /за онези, които винаги носят венчалните и годежните си халки /. Гримът е редно, да е ограничен до възможния минимум, без червило или гланц за устни. Виждал съм жени, които свалят червилото преди влизане в храма, мисля, че и така е редно. Целта е, да не се оставят мазни и мръсни следи по иконите, кръста, напрестолното евангелие, мощи на светци, плащаницата на Велики петък, ръката на свещеника и въобще всеки предмет за свещена употреба. Понякога е трудно тези дамски атрибути да бъдат почистени и с времето захабяват повърхността на дървените икони.

Българската християнска и фолклорна традиция е изисквала
от жената да покрива главата си

Относно покривалото за главата – забрадки, кърпи, шалове и прочее – ще отделя малко по-голяма част от текста. Темата е широко дискутирана по форуми, православни издания, вестници, списания и др. Много съвременници, предимно жени, под давление на светския мироглед и под влияние примера на околните, отхвърлят това правило. Както споменахме, Тертулиан посвещава цял трактат със заглавие “За облеклото на жените”. Покритата глава, както казва и свети ап. Павел, за девойката е знак за бащина опека, а за омъжената жена за мъжова власт над нея. Днес намираме различни начини и предлози да заобикаляме тази апостолска заповед. Доста млади жени се притесняват от забрадката, като я свързват с една отминала традиция. В Първото апостол-павлово послание до коринтяни пише “с покрита глава”. Тогава покривалото е имало по-различна форма и е покривало дори и рамената. Кърпата за глава е част от бита на средновековната българка и дори до средата на ХХ век. И в етнографията ще видим, че покривалото по нашите земи винаги присъства, макар да има различна форма: забрадка, кърпа за глава, шамия, сокай и др. Значи, че забрадката не е единствената алтернатива. Нужно е едно парче плат, може да бъде шал, може да бъде воал, или копринен плат, или нещо друго, с което да ограничим погледите на околните /мъже/ в храма. Друга причина, поради която е редно жената да прибере косата, е възможността, това естествено украшение да се запали от горяща свещ. Такива случаи изобилстват по литийните шествия около Възкресение Христово.

Установеното от апостолите правило за покриване на главата
може да бъде видяно и в православната иконография

Съществен въпрос е: от каква възраст девойката трябва да започне да присъства на богослужение с кърпа на главата? Тертулиан, който с подробности разглежда въпроса за покривалото смята, че девицата трябва да започне да се покрива в ранната възраст, когато започва да се оформя като жена. Днес това развитие при различните момичета започва на различни години. Виждал съм семейства, които слагат шалче или покривало на главите на момичетата още в ранна детска възраст (7-10-годишна). Не мога да кажа дали е правилно или не. Детето е чисто и не предизвиква съблазън, но от друга страна, благочестивият навик му се вменява от ранно детство. Това вече е избор на родителската съвест. На онези, които се противят на апостолската заповед Квинт Септимий отговаря: “Арабските жени, които са езичнички, ще ви съдят. Те, които не се задоволяват да си покриват само главата, а покриват и лицето си, като оставят отвор само за очите, са въодушевени повече да се откажат от светлината, вместо да унижават цялото си лице.” (Уточнявам, че по това време ислямът все още не е възникнал като религиозна система). Тертулиан акцентира още в началото на своето произведение, че това не е само традиция или външен обряд, а нещо повече: “Все пак нашият Господ Иисус Христос се нарече Сам Истината, а не „Обичаят”. Ако той винаги е бил, ако и сега е във всяко нещо, Истината е нещо вечно и най-древното от всичко съществуващо.” Много често младите избягват да се обличат подобаващо и да покриват главите си от суетната мисъл, какво ще си помислят околните за тях. Аз на тяхно място бих си помислил: какво ще си помисли Христос за мен. Всъщност когато говорим за облеклото /в храма и извън него/ става въпрос не за мода, а за определен стил, който импонира на нашия начин на живот. Защото модата е нещо преходно, а стилът е трайна изява на нашата личност, и жизнена философия.

С описаното по-горе съвсем не искам да омаловажа вътрешното молитвено настроение на вярващия в храма. Разбира се, че то е важно и по-съществено. Но човекът е двусъставен душа и тяло и като отдава почит на Бога, трябва духа и тялото да са в единство. Нещо повече, апостолът извисява човешката същност до храм Божи, обитаван от Божия Дух. /срв. 1Кор. 3:16/ По време на св. Литургия трябва да положим старание, да вникнем във всяка дума на свещеника, в символиката, във всяко чинодействие, във всяка молитва, да ги съпреживеем, да станем част от общото цяло. Всеки фактор, който пречи на това трябва да бъде отстранен. Затова и в древност до тайнството са били допускани само духовно осъзнати люде, а след затварянето на дверите, /след Литургията на словото/ движението в молитвения дом е преставало и всички са били максимално съсредоточени.

Клириците и игумените на манастирите поединично са измислили начини, да предупреждават посетителите и богомолците за прилично облекло. Това става с помощта на табели, или просто спират неприлично облечените и им подават нещо да се наметнат. Дрехите могат да бъдат наметала, покривала, дълги пончоси, дълги поли, забрадки или други временни одежди, които се ползват докато същите излязат от молитвения дом или обителта. Може би засега това е добро решение. Другото е катехизация и просвета, постоянно напомняне и личен пример.

Никой не би искал след като го целунете
да оставите върху лицето му мазни следи от червило или гланц.
В храма е още по-неуместно

Обличането е една от грижите за нашето физическо тяло, която ние, често противно на апостолската заповед, превръщаме в похот /срв. Рим. 13:14/, в начин да се покажем пред околните, в начин да привлечем вниманието на другите. Към мъжете, на които им се случи да се съблазнят от непристойно облечени жени в храма, можем да отправим като препоръка думите на св. Йоан Златоуст: “И ти, когато видиш жена, красива на лице и в светла дреха; когато видиш, че похотта те подстрекава и че душата ти търси подобно зрелище, представи си приготвения за тебе венец на небето, и отмини зрелището.”


Използвана литература:

1. Библейски речник, С. 1995 г.
2.
Георгиева, М., Б. Семкова – Липсата на правила за обличане е правило в българските офиси, http://www.karieri.bg/
3.
Добротолюбие, Свято Троицкая Сергиева Лавра 1992 г.
4.
Св. Йоан Златоуст – Беседи на нравствени теми, http://www.pravoslavieto.com/
5.
Николов, Иван – Как да стоим и се държим в църква, Костенец б. г.
6.
Св. Киприян Картагенски – За поведението на девиците, http://www.christian-books.hit.bg
7.
Св. ап. Кодрат – Послание до Диогнет, http://www.pravoslavieto.com/
8.
Облеклото през 20 век и до 1939 година, http://www.diacheli.com
9.
Поведение в храма, http://bgrod.org/pravoslavie/
10.
Правила на светата православна Църква, С. 1936 г.
11.
Рисуем костюм, http://www.dresspaint.ru/
12.
Тертулиан, Квинт Септимий – За брака, http://christian-books.hit.bg
13.
Тертулиан, Квинт Септимий – За облеклото на жените, http://christian-books.hit.bg
14.
Уикипедия
15.
Цоневски, Илия К. – Патрология – живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели, С. 1986 г.