петък, 23 януари 2009 г.

На забравените

Не зная дали има духовна институция подобна на нашата Българска Православна Църква. Управлявана и до днес от атеисти, които тънат в борба за власт и материални придобивки, тя се опитва да оцелява благодарение на усилията на обикновените християни и доблестни свещеници, много от които живеят в бедност и недоимък. Как бих могъл да очаквам от епископи безбожници да канонизират убитите от комунистическия режим свещенослужители. Просто и дума не би могло да става за това. Стихотворението излезе на страниците на Моята библиотека.

За тях няма писани служби в Минея,
и никой не знай где костите им тлеят.
И само малцина по-възрастни хора
за техния подвиг със страх още спомнят.
Добри християни и хора изрядни,
за своята вяра готови да паднат.
Властта им казала: „Дойде часът!“
И ги предала на затвор и на съд.
На черните властници зли атеисти
престъпна се сторила вярата чиста.
Достойни свещеници и архимандрити
избили без съд и присъда в горите.
Но светлия подвиг на тез християни
в затвора измъчвани и бити с тояги,
за който малцина от нас днес си спомнят,
е все пак оставил следа във историята.
И макар, че у нас днес цари атеизъм,
а вярата смята се за фалш и снобизъм,
макар, че децата в пороци отглеждаме,
витае сред хората светла надежда.
Защото всехвалните новомъченици,
на правата вяра горещи светлици
окрилят сърцата сс чутовния подвиг,
и за България денонощно се молят.
И макар да си нямат ни дата, ни служба,
те имат награда неземна заслужена.
И нека там в рая с псалми и песни
за нас се застъпят пред Бога небесни!

Исихия

Много съвременни учени, богослови, философи и какви ли не се опитват да ни убедят, че са наясно с духовното преживяване и аскезата практикувана от исихастите. А що е това исихия? Смятам, че самите исихасти ревниво са запазили в тайна онова, което са придобили като духовен опит. И са имали и правото и основанието. В момент, в който ми се искаше да преживея блаженото състояние на душата, постигнато от исихастите написах това стихотворение. То е плод и на дългото викане в духовната пустиня, пълна с бездуховност и атеизъм. Публикувах го на страниците на Моята библиотека, където творбите ми се радват на добър прием.

Бе сякаш в мрака лъч на провидение,
що не оставя никакво съмнение,
начало на едно преображение.

И лутах се и скитах по земята,
понесъл вечна истина позната —
Господен път и път към светлината.

Но срещах само хорската насмешка
и скверни подигравки — думи тежки,
безверие и страсти нечовешки.

Не търсех слава, нито земно щастие,
а лек за своите греховни страсти.
Вий може би сте прави исихасти!

И пак дерзая да се преоткрия,
душата тази огнена стихия
да слея с Божи Дух във исихия

Зов

Напоследък нямам време за писане. Опитвам се да оцелявам биологически, а при това положение духовното нерядко отстъпва на заден план. И все пак уважението към читателите си не съм изгубил. Затова реших да пусна три стихотворения в Моята библиотека. Те са писани назад във времето и са плод на настроения различни от тези, които ме вълнуват сега. Стихотворението "Зов" е вдъхновено от едно пътуване до Дряновския манастир.

В полите на вековния Балкан,
там дето Янтра кръшно се извива,
зад каменни стени с портал кован
издига се една обител жива.

Камбанен звън я всеки ден оглася,
и в храм свещен мъждукат кандила.
Тя спомени от век на век пренася
за личности — духовни светила.

Оставили в историята диря,
преминали през огън и вода,
и заменили с пушката Псалтира,
загинали във бой за свобода.

Те носели в сърцата си едничка
надежда, че преди да си отидат
от този свят в една неравна битка,
народът героизма им ще види.

И делото на общото въстание
до нов успешен край ще изведе,
и ще се свършат тежките страдания,
ще дойде нов, свободен, светъл ден.

Пристъпих и положих горско цвете,
прекръстих се, в молитва коленичих,
в сандъчето с праха от вековете
затрепка с пламък вощена свещица.

И с тих и властен глас ме призова
обителта при нея да остана,
и нов духовен меч да изкова,
и воин, и монах в едно да стана.

Тогава се почувствах недостоен,
но нещо още тегли ме натам.
Защо ли пак се лутам неспокоен
и търся своя път и място сам?