събота, 29 август 2009 г.

Идолът е гол!

Преди няколко дни изгледах една новинарска емисия и това ме вдъхнови да напиша един материал, който изпратих в "Православие БГ". Става въпрос за музикалното събитие на годината - концертът на Мадона. На следващия ден видях под публикацията коментари защитаващи "Звездата". Дали са имали възможността да я видят как пее кощунствено прикачена върху кръст. Вероятно не. Ами, всеки има право на мнение, но една застаряваща проститутка, която се изживява като богиня би трябвало да понесе своето поругание.

Отдавна исках да напиша нещо за съвременните форми на идолопоклонство, но идеята за този материал дойде като по поръчка. Тя се роди, след като на двайсет и шести август изгледах по BTV-новините репортаж от стадиона, където се подготвя грандиозният концерт на “мега звездата” Мадона.

И по-рано съм попадал на информация за концертите на рок, поп и какви ли не звезди, макар и на нито един да не съм присъствал на живо. Въпреки всичко, което съм чел или чувал за техните изяви, кадрите и придружаващите ги новини, направо ме стъписаха. Огромно множество работници с помощта на скъпа техника строяха огромна сцена, в продължение на дни /вероятно повече от седмица/. Но това далеч не бе всичко: камерите показваха специалните помещения за сценичните работници, за загрявка на танцьорите, за певицата, трапезария за персонала и за какво ли още не. Ако не ме лъже паметта, шейсет тира, натоварени с тежко оборудване, се точат един след друг през граничните пунктове. Специална фирма, отговаряща на куп изисквания, е наета за охраната на концерта и на самата певица. Нямам подробна информация, колко точно пари са пръснати по това мероприятие, но цялата тази суета се вихри около концерт за една вечер?!

Като глас в пустиня потънаха изказванията, че концертът е организиран точно в деня, в който Църквата спомня отсичането честната глава на Господния Предтеча и Кръстител св. Йоан. Първо са безвъзвратно закъснели, а и по-рано да се бяха обадили, никой нямаше да ги чуе.

Ако трябва да бъда откровен, харесват ми като звучене и някои от песните, които вероятно са били и хитове по топкласациите. Певицата безспорно има талант (за разлика от някои наши т. нар. “звезди”.)

И все пак, като се сетя за начина й на обличане, за откровените интимни намеци и сцени по клиповете, за безсрамните танци и кълчения, както и пикантните скандали съпътстващи кариерата на Мадона, виждам, че и нейните прийоми за привличане на зрители и слушатели, не се отличават много от тези на нашите попфолк певици.

Това, което ме шокира в случая е, че всичко, не граничи, а буквално преминава в едно грандиозно идолопоклонство. Най-грозното е, че се случва на фона на всеобщата мизерия в цялата ни държава, в условията на световна финансова криза, при нарастваща безработица, при положение, че стотици хора, ровят по контейнерите за смет.

“Не си прави кумир и никакво изображение, на това що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи.” Гласи Втората Божия заповед. С нея Създателят цели, да ни предпази от съблазънта да се покланяме на животни и природни стихии, както и от опасността да превърнем в идол някой суетен земен човек. Дадена е с основание, защото на много от владетелите в древността се е гледало като на богове или са ги считали за генетически свързани с божества от езическия пантеон.

В съвременен аспект идоли стават певци, музиканти, актьори, политици, спортисти, телевизионни водещи, топмодели и други личности с голяма популярност. При всички подобни случаи, въпросната персона, макар да има големи дарби, успехи или власт, всъщност носи в пълнота всички човешки слабости. Тъй като днешното поколение в по-голямата си част е възпитано в атеизъм, няма как да признае, че дарбите – певчески глас, художествени и артистични умения, физическа красота, са дар от Бога. Така то реално се обрича, да отдава почит и служение на хора като на богове.

Няма как да не забележим поведението на феновете по концертни зали и стадиони, където екзалтираната публика в буквалния смисъл на думата се прекланя пред своите идоли. Самите изпълнители нерядко биват наричани “богове” на китарата, на футболната топка, на танца. Пример от миналото: в чест на китариста Ерик Клептън са изписвали графити по стени и стадиони: “Дайте соло на бога! Ерик е бог!” Друг път ги наричат с думи като “прима”, “кралица”, “крал” или направо “кумир” и “идол”. В голяма част от случаите, превръщането в идол се дължи основно на външна физическа красота, разкрепостено сценично поведение, арогантност, разсъбличане, цинични текстове, еротични намеци и пр. При такива неимоверни усилия просто няма как да останеш незабелязан, дразнейки низките страсти на публиката. Забелязват те медиите, скандалното ти амплоа цъфти по страниците на жълтата преса, вече се е намерил и някой предприемчив “меценат”, който да инвестира в твоите дарби и ето че се превръщаш в идол. Вследствие от това, освен печалбите от концертна дейност, от издадени албуми и пр., се къпеш в слава, спрягат те по първите страници на вестници и списания, излъчват те по електронните медии, преследват те за автографи, на сцената те боготворят и те обсипват с цветя. За тях ти си божество в човешки образ и те, нарушавайки външния Божи закон, ти отдават служение като на такова.

Подготовката за концерта на Мария-Луиза Чиконе (както, ако не се лъжа, се казва) по всичко прилича на точно такъв тип идолослужение. Няма нищо лошо в това да имаш хубав глас и хората да те ценят като изпълнител, но това, на което ставаме свидетели, основателно навежда на мисълта, че тази жена се изживява като богиня. Наясно съм, че това е нещо нормално за шоубизнеса, но има неща, които не мога да подмина с лека ръка. Питам се, дали не можеше, да излезе на по-скромна сцена и да не си позволява такава показност и харчове? Не би ли могла да бъде малко по-морална в сценичното си поведение и облеклото? Задавам си въпроса, колко време може да живее едно българско семейство, живеещо в мизерия, с част от парите, похарчени за оборудване и звездни прищевки? Убеден съм, че “звездата” е наясно с това, колко бедни хора има по света, но явно не й пука за тях.


Дали не трябва да благодарим на г-жа Чиконе, че като кощунства с кръста поне не го прави по долно бельо?

Другият сериозен негатив при поклонението пред идоли човеци е лошият пример и подражанието. Мога да кажа, че и то съвсем не е безобидно, защото в далечното минало, преди да открия за себе си Православието, аз също съм изпадал в подобна съблазън. То също беше на основата на слушаната от мен музика, на любимите ми рокгрупи. Подражанието на идолите е отрицателно явление, защото се свежда до облеклото и грима, до възприемане на арогантното сценично поведение, разголването, сатанизма и сексуалните предизвикателства в текстовете на песните, до насилието, извращенията и жаждата за слава. Слава Богу, аз никога не прекрачих крайните степени на тази граница! Стигнах само до стила в облеклото, до рошавите и зъбати плакати по стените и до любителската свирня на баскитара. Но имах възможността, да видя падението на други хора, които стигнаха дъното. Едни участваха в побои с бухалки и вериги, други разбиха семействата си, трети се отдадоха на алкохола. Не бяха малко и онези, които пропиляха години от живота си в безделие и лентяйство. Има и такива, които днес са отхвърлени от обществото наркотизирани руини. И всичко започна от любимата музика, от преклонението пред таланта на “звездите” и от подражанието.

Плеяда психолози, психиатри и други специалисти са писали за влиянието на съвременната жанрова музика върху човешкия мозък, визирайки всички пагубни последствия. И все пак най-големият бич си остава негативния пример, на който подражават младите, подрастващите и дори децата. Много младежи са стигнали до сатанизма и неонацизма започвайки именно като слушатели на твърд и тежък рок. Стотици подрастващи са загубили идентичността си, следвайки циничните текстове на рап формациите и посягайки към наркотиците. Възпитателният ефект на родната ни чалга просто не подлежи на коментар.

Какъв несравним пример за подражание само!?

Наред с подражанието тук се явява и друг деструктивен фактор. Това е съблазънта за самия млад човек, да се превърне в идол. Казвам го, защото в далечното минало аз също мечтаех да стана рок музикант, да изляза на голямата сцена и моите песни да се слушат из цяла България. Разбира се, преди всичко обичах музиката и това беше водещото в моето суетно желание. Божият промисъл ме предпази от това, но базирайки се на този опит, си давам сметка, че изкушението не е никак безобидно. То може да бъде преодоляно със съзряването и създаването на семейство, но може и да провали целия живот на “кандидатите за слава”. Кастингите на българския “Мюзик айдъл”, също свидетелстват за големия брой желаещи да станат кумири.

Най-пагубното е да положиш старание, да станеш идол с цената на всичко. И ако за едни това означава системни упражнения на музикалния инструмент, къртовска работа на сцената или тренировъчната площадка, за други това означава просто да се продадат. Не са малко хората, които за слава, пари, власт, облаги са готови да жертват доброто си име, да прекрачат границата на моралните компромиси. Примери за това изобилстват, както от миналото, така и от съвремието.

Проследявайки житейския път на “звездите”, много от младите хора си казват: “Какъв е смисълът да уча, да блъскам по осем или дванайсет часа на ден и да живея на ръба на оцеляването? Ето тези хора, с цената на малък компромис са постигнали толкова, колкото родителите ми за целия си живот не са успели.” Така компромисът се превръща в средство за постигане на целта. Да се продадеш става престижно. Начините да го направиш са много: да се хвърлиш в дебрите на политиката, да се разсъблечеш публично, да преминеш през леглото на някой платежоспособен спорсор, да откраднеш, да използваш това, за което други са се трудили. Така постигаш всичко, като се почне от хубава служба, пари, власт, слава, живот в лукс.

Ние като християни добре знаем, че земните неща са преходни и нетрайни, а светската слава много бързо отминава. Дори ехото й да отеква десетилетия след теб, тя най-сетне заглъхва. Всяко нещо си има цена! Някои съвременни кумири едва ли са си давали сметка, че медиите ще разголват личният им живот с пикантни подробности, че на всяка крачка ще ги преследват камери и фотообективи, че ще им се налага да се крият и няма да имат и ден спокойствие, че ще четат за себе си клевети и измислени истории, че един ден ще се червят пред децата и внуците си заради своето порочно минало. Колкото и да не искат да си го признаят, тези неща дълбоко ги нараняват и ги карат да страдат цял живот. Освен това големите пари и славата развалят и погубват човека. Много от “звездите”, в стремежа си да бъдат атрактивни и да опитат всички земни наслади, се отдават на тъмни пороци: хазарт, наркотици, извращения, като изгубват своята идентичност, а нерядко се и самоунищожават. Защото Бог поругаван не бива и онези, които се опитват да се изживеят като богове, рано или късно си плащат цената!

Един типичен пример за това е неотдавнашната ранна смърт на певеца Майкъл Джексън, един от кумирите на няколко поколения млади хора. Но той не е единственият, някои от по-възрастните още пазят спомени за краля на рока Елвис Пресли, за починалия от СПИН Фреди Меркюри, за смъртта на Мерилин Монро и десетки подобни случаи.

И ако имах възможността, да изляза за малко на стадиона, където ще се проведе грандиозният концерт, бих извикал пред камерите колкото ми глас държи: ЧУЙТЕ МЕ ХОРА, ИДОЛЪТ Е ГОЛ! Защото ако трябва да бъдем обективни, именно това е истината за “звездата” Мадона – идолът е гол, циничен, аморален, безсрамен, горделив, егоистичен и суетен! Скъпи млади хора, идолът е гол, не му се покланяйте, не му подражавайте, не го боготворете, не подхранвайте суетата му! Идолът е гол!

Няма как да не припомня думите на Спасителя Иисус Христос: "Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират." (Мат. 7:13, 14) Към тези думи, просто няма какво повече да се добави…

събота, 1 август 2009 г.

Професионалната просия - изпитание на милосърдието или злоупотреба с вярата

Какво е професионалната просия: Изпитание на милосърдието или злоупотреба с вярата? Това е често задаван въпрос, както от православни християни, станали жертва на изнудване, така и от граждани, чийто живот е встрани от Църквата. И аз често съм се двоумял, дали да извадя за стотинки или да подмина. От една страна нарушаваш заповедта на Христос, от друга, рискуваш да станеш жертва на измама. Преди години Виктор Кандыба издаде книга със заглавие "Цыганская гипноза", която разглежда триковете на мургавите измамници и вербалната манипулация. Днес много хора използват тези прийоми като начин за лесно препитание. Като служитал на Църквата ми се наложи да се занимавам с този проблем. Така се роди идеята за този материал. Благодарен съм на екипа на "Православие БГ", че го постави между актуалните теми в колонката. В доста съкратен вид статията излезе и на страниците на Великотърновския областен всекидневник "Борба".

В повече от десетгодишната ми мисионерска практика неведнъж ми се е случвало, да отговарям на въпросите на млади хора, засягащи една или друга страна от православното вероучение. Неотдавна един младеж сподели с мен, че когато напуска храма след неделните служби, всеки път става обект на рекет от страна на просещи циганчета.

Попита ме как да постъпва, след като християнството иска от своите последователи да проявяват милосърдие.

Върнах времето с няколко години назад и споделих, как аз реагирах при един подобен случай. Пресрещнат от пет деца /ромчета/ пред врачанския катедрален храм, извадих от портмонето всичките си налични жълти стотинки и ги разпилях по плочките. Мотивите ми бяха продиктувани от съображения за безопасност – някое от тези момченца бързо можеше да дръпне портфейла от ръката ми и да избяга с него. Другият ми мотив беше, че ако дадеш на едно от тях, другите също искат и стават буквално нагли. Не казвам, че препоръчвам този почин на всички, но е един от начините да се отървем от натрапниците.

“А дали е правилно от евангелска гледна точка?” “Редно ли е, ние, които трябва да следваме заветите не Спасителя Христос, да отказваме лепта на просяци и то точно пред храма?”, без съмнение би запитал някой. В следващите редове ще се опитам да разгранича православния възглед за милосърдието от опитите за злоупотреби и ще изложа обективното си отношение към професионалната просия.

От дълбока древност благотворителността се смята за висша добродетел, сам Иисус Христос я препоръчва като важно условие за влизане в небесното Царство. С утвърждаването на християнството тя е развита като организирана дейност. С дарения от заможни люде и заделени от храмовете средства се строят сиропиталища, болници и други благотворителни заведения. Показателни са случаите с “Василиадата” на св. Василий Велики и “Домът на трудолюбието” на св. Йоан Кронщадски. Към тях могат да бъдат добавени още много примери. През последните десетилетия тази социална функция на Църквата постепенно е иззета от държавата. Както знаем, тромавата държавна машина в много отношения не си гледа съвестно работата. Това е една от причините всеки ден да виждаме хора, които ровят по контейнерите за смет, търсейки метални отпадъци или нещо друго, с което да се изхранят.

Още по-печални асоциации будят окаяните просяци, които се срещат по различни места в централната част на по-големите градове. Многократно ми се е случвало да пускам бели стотинки в чашките на нуждаещи се, но когато всеки ден се спъваш в едни и същи лица, когато узнаеш, че с парите, които е изпросило едно дете, баща му вечер утолява жаждата си за твърд алкохол. Тогава започваш да се замисляш.

Бедността е заболяване, от което страдат стотици хиляди българи. Но онези, които сядат на тротоара с протегната ръка са единици. Често причината някой да проси, е нежеланието да си потърси работа. Между тези хора има и такива, които биха могли да си изкарват прехраната с честен труд, здрави, работоспособни. Това е една от причините, които започнаха да ме възпират да извадя портфейла поредния път, когато към мен се устреми протегната ръка.

Между предпочитаните места за просяците са площадките и градинките пред православните храмове, особено около онези, които са отворени през целия ден. Сред нуждаещите се има такива, които са доволни, когато им подадат храна, оставена от помени или молебени за здраве. Този начин за получаване на милостиня е оправдан и не буди подозрения. Но не са редки случаите, при които като им подадат хляб, се сърдят и мрънкат за пари или го хвърлят на бездомните кучета. Тук вече основателно се появява съмнението: Уж искат за ядене, пък отказват храна!? Освен това, нито един от тях не поискал разрешение от свещениците.

Кризата на прехода и световната финансова криза, докараха стотици хиляди до състояние да броят стотинките и трудно заделят за благотворителност. Но професионалните просяци изнудват хората. Жаловити вопли се разнасят, когато прекрачите храмовата порта. Някоя слаботелесна жена от етнически произход непременно ще ви посрещне с реплики от този род: “Нидей ма подминава, гуспожоо! Господ да ти благослови дицатаа!” Или някой бродяга с рошава брада, облечен в мръсни дрехи, който подвиква на минаващите: “Дай някоя стинка!” Обикновено твърдят, че просят за хляб, че няма с какво да си изхранят децата, че са болни. В много от случаите се въоръжават с патерици, или други инвалидни атрибути, демонстративно излагат на показ ампутирани крайници, струпеи и др. подобни.

Професионалната просия често се допълва от малолетни, от майки с деца и старци с внучета. Явно като семеен бизнес тя носи повече приходи. У минаващите жени се събужда майчинското и те лесно се поддават на манипулация. Факт е, че тези хора не посещават църковните служби и рядко влизат в храмовете. Но това не е най-фрапиращото. На никого не би му било приятно да види паркирана до храмовата порта количка с мръсни и вонящи боклуци събирани по контейнерите за смет. Просещите системно замърсяват с боклуци и фасове тревните площи и площадките покрай църквите. Удрят на камък опитите на служащите от клира и на цивилни лица да ги убедят, да не висят по цял ден и да не замърсяват. Някои от тях не желаят да си тръгнат нито доброволно, нито като ги нахокат. Тръшкат се, карат се, ругаят, кълнат, заплашват. Нещо по-лошо, околните започват да се застъпват с основанието, че тези били бедни и болни. Вероятно в България има неколкостотин хиляди души в инвалидни колички и с други тежки увреждания. Те също живеят на ръба на оцеляването, но не са седнали да просят.

Това са само част от проблемите. Известни са ми няколко случая, при които, след като някой добър човек си извади портфейла, просещите деца го грабват и изчезват безследно с него. Има и оплаквания от свещенослужители за кражби от храмовете и от църковните дворове. С очите си съм виждал просяк да използва градинката край храма за тоалетна и със сигурност знам, че това не е единичен случай. Богомолци се оплакват, че при цялата им бедност тези ги изнудват за пари. Дори намесата на полицията не дава ефективни резултати.

С този материал съвсем не искам да настройвам гражданите срещу просещите, нито да вдъхвам етническа омраза, но безкрайно неприятно е, когато някой злоупотребява с духовните ценности и добродетелите на хората. Защото като наблюдавам повечето от тях, у мен основателно се затвърждава съмнението, че тези индивиди смятат хората за наивници и балами!

Социалните изследвания и проучвания на журналисти установиха, че в по-големите градове просията се практикува от организирани групи, че една голяма част от просещите получават мизерни трохи, колкото да покрият своите най-насъщни нужди, лъвския пай го прибира някой по-силен представител на престъпния свят. Преди десетина години столичен всекидневник публикува статия за Китаеца – тъмна личност със смесен българско-цигански произход, който въдворявал респект сред просещите за него деца, като ги заплашвал с газов пистолет пригоден за бойни патрони. В мегаполисите нещата са строго разпределени, има йерархия, всяка групировка, печелеща от просия си има район и горко на онзи, който не се съобразява с това. У нас за подобна организирана просия може да се говори само в по-големите градове като София, Пловдив, Варна и др.

Там където няма престъпна организация бащи и майки принуждават децата си, съпрузи принуждават жените си. Някои просещи гастролират от съседните села покрай големите градове. Виждал съм цяло семейство роми застанало пред портите на храма и когато се приближи някой, бащата и майката побутват тригодишното дете, да го посрещне с протегната ръка. Можем да заключим какви ценности се вменяват на това дете от най-ранна възраст. Феноменът "просещи деца" би трябвало да бъде камбана за социалните служби и агенциите по закрила на детето, но техните кадри си пилят ноктите по канцелариите и нехаят за съдбите на стотици деца родени в мизерия. Във всеки случай когато малолетни и непълнолетни застанат с протегната ръка на улицата, или някой ги е изоставил, или някой ги е накарал. Децата са строго инструктирани да не говорят и отричат, че родителя или някой друг ги е принудил (по обясними причини).
Професионалните просещи (и деца и възрастни), когато попаднат на някой филантроп, стават още по-нахални. Тук ще визирам само един случай: Млада жена многократно проявява милосърдие към просяци пред катедралния храм на Велико Търново. Освен пари (и то не само стотинки) тя неколкократно им дава свои стари дрехи, както и храна. В резултат от това, две просещи деца – брат и сестра се възползват и започват да злоупотребяват. Момичето, което е по-голямо, редовно започва да я изнудва за пари: “Дай пари за лекарства, че братчето ми е болно!” или “трябват ми пари да купя тетрадки на братчето”. Дори започват да я безпокоят по време на света Литургия в храма: “Излез, че кака те вика да говорите!” Случвало се е, когато помогне на някого с пари, да чуе: “Много малко ми даваш!”

Кое кара тези хора да мислят, че православните християни са длъжни да ги изхранват? Защо смятат, че всеки, щом ходи на църква, задължително трябва да отделя лепта и за тях? Дали им е идвало на ум, че този, от когото просят и го изнудват с вопли и хленчене, може да брои последните си стотинки за хляб?

Това, което искам да уточня в евангелска светлина е, че благотворителността наистина е велика добродетел. Зная го, защото и на мен са ми помагали благородни хора, когато съм изпадал в нужда. Помогнали са ми по собствено желание, от чисто сърце и без да ги моля за това. Никой на никого не е длъжен само за това, че ходи на църква! Всеки дава милостиня според силите и възможностите си. И ако някой е подминал протегната ръка, защото е запазил оскъдните стотинки, за да купи нещо на децата си, Бог няма да го осъди за това. Ако имам петдесет стотинки в джоба си, дали не бих предпочел да купя нещо на детето си. Или трябва да му обясня, че го лишавам от пари за закуска, защото съм ги дал на един случаен, циничен, окъсан и разпасан непознат и то само защото е бил нахален и настоятелен. Не бих се срамувал да откажа лепта на такъв човек. Смятам, че ще придобия по-голяма духовна полза да купя нещо дребно и да покажа на детето, че го обичам. Милостинята принася полза, само когато е направена с любов и от любов. Не може да бъде спасително, ако подаваме милостиня, а в същото време вътрешно ругаем просещия и го презираме, ако го мразим за това, че ни изнудва.
Тези редове не са призив към хората да отказват милостиня на нуждаещите се! Просто подбирайте внимателно, на кого и как помагате! Хората, които наистина заслужават нашето милосърдие се отличават със смирение и скромност, не дърпат минаващите за полата или за панталона, не хленчат и не нареждат. Те не се карат, не псуват, не вдигат шум, не кълнат, не замърсяват пространството около храмовете. Нещастието е изписано на лицата им и мълчаливо чакат, някой да им подаде според възможностите си. Не отказват, когато ги накарат срещу скромно възнаграждение, да свършат някоя полезна работа. Доволни са, щом им дарят храна или някоя запазена дреха. Такива заслужават да им се помогне. Според евангелските текстове препоръчително е да се подава за задоволяване насъщните потребности: храна, облекло, да посетиш болен или затворник, да заделиш за медикаменти или неотложна медицинска помощ. Когато се съмняваме, че дарените пари ще бъдат употребени за хляб, по-добре е да подадем храна. Много често просещите с милостинята си купуват алкохол и цигари. Не бих жертвал от своята оскъдица, да им помогна за такива "нужди". Препоръчително е да не допускаме да злоупотребяват с нашето милосърдие, да ни използват и да ни смятат за наивници! Защото да помагаш на някого, а той да те смята за глупак е най-малкото грозно...