събота, 28 август 2010 г.

Бяла Слатина - снимки за Уикипедия

Преди месец качих снимки на няколко обекта от родния ми град Бяла Слатина в Уикипедия. Същите обекти и малко по-различни редакции на снимките качвам и тук. Не само заради авторски права върху тях. Всъщност, нямам такива претенции. Факт е, че Уикипедия се редактира от хора, които не винаги са с изрядна подготовка. Освен това, тук мога да си позволя и някои коментари и надписи под снимките.



Читалище "Развитие 1982" През годините наричано "Културен дом". Старото читалище, което се намира в съседство, дълго време бе наречено на революционния поет Николай Хрелков. Не зная дали е заслужил тази почест, но в момента е почти забравен, ако не се смята малката експозиция във фоайето на читалищния комплекс. Тук беше и първата ми изява с авторски стихове. Мина доста време, преди да успея да намеря поле за изява тук. В определен сюблимен момент от живота ми, колективът на това читалище ми подаде ръка за помощ, което ще се постарая да не забравяма през целия си живот.


Сградата на общинска администрация. Създадена за хотел - хотел "Скът" (ако не се лъжа, беше с две звезди). Имаше още нощен бар, дневен бар и ресторант. Ресторантът и досега работи. Преди години беше най-луксозният в града. Сега създава удобства за отпразнуване на сватби. Администрацията смени няколко сгради. В тази се нанесе от 2003 година.


Паметник на загинали съветски летци "Перката". Без да злословя по адрес на създателите на паметника и досега не е съвсем ясно, при какви обстоятелства е паднал съветският самолет на това място. Тук въздушни боеве не са се водили. Някои злословят, че било грешка и други подобни. Преди 1989 година тук се организираха тържества по случай някои наложени от червената власт празници (напр. 9-ти септември). Мястото е на един от хълмовете североизточно от града. До паметника се стига по извити бетонни стъпала от местността "Лесопарка". Трасето се ползва от любителите на бягането за здраве. Аз също съм пробягвал до тук, но преди години. Удобно място за уединение на влюбени двойки в някои от по-тихите часове на деня. Заличих с Photoshop надписа "Бъргария над всичко". Първо драскането по паметници показва липса на култура и възпитание. Освен това, не съм сигурен, дали тези, които са го написали, са го направили от родолюбие.


Прогимназия "Свети Климент Охридски". Преди десетилетия тук се е помещавала елитната белослатинска Гимназия. Сега тук учат ученици от пети до осми клас. През класните стаи на това училище в далечното минало съм преминал и аз. Тук се вижда фасадата. По европейски стандарт училището вече е с pvc-дограма и външна изолация.


Стадион "Чавдар". Мястото, където идват да си излеят емоциите почитателите на футбола. Тук има и тенис корт. Преди двайсетина години е имало възможности за повече спортове, но сега нещата са различни. След като отборът възстанови членството си в БРФГ, общинското ръководство намери средства и отремонтира стадиона.
За добро или за лошо, никога не съм посещавал футболен мач. Имаше период, в който идвах тук и бягах няколко километра по тъч-линията.

събота, 14 август 2010 г.

Надежда

Тове е другото стихотворение, излязло на страницата на виртуална библиотека "Православие", както вече уточнихме, тя се поддържа от госпожа В. Неделчева в Норвегия. Тя е деен член на църковната община в Осло. На същата страничка е и биографията на моя дядо отец Цветан Диковски. Стихотворението е написано по повод ранната кончина /на 34 години/ на моя сънаборник Красимир Патев Иванов. Името му не се споменава в стихотворението, но така ми дойде отвътре. Бог да го прости и вечна памет!

Ще дойде ден, ще секне моят стих,
ще се довърши синьото мастило,
сърцето свойте тайни неразкрило,
навеки със света ще се прости.

Тогава ще замлъкне тоя порив -
поток от думи тежки и горчиви,
що буди хора духом още живи,
и кара ги със злото да се борят.

И аз ще се превърна в тъжен спомен,
в догаряща на гроба ми свещица,
в една душа свободна като птица,
в лъч на надежда в Космоса огромен.

Надеждата докрай ще ме крепи,
защото аз на всички ви простих,
и щом в света замлъкне моя стих,
душата сън спокоен ще заспи.

Аз вярвам, някой все ще се помоли
за моята окаяна душа,
заупокойно да я утешат
светците със златисти ореоли.

И моля ви, с добро ме запомнете,
прелейте гроба с вино и вода!
И нека там над мократа следа
снага да вдигне нежно полско цвете.

И аз отново между вас ще бъда,
в лицата ви изпити ще се вглеждам,
ще оросявам с капчици надежда
душите ви и в нея ще пребъда...

На смъртта

Преди доста време изпратих във виртуална библиотека "Православие" няколко мои стихотворения. Мина доста време докато се свържа с уебмастъра на сайта, защото той се поддържа от госпожа Валеннтина Неделчева, която живее в Норвегия. Като знам с какъв обем информация работи, разбирам, защо се е получило забавянето. Съвсем наскоро разбрах, че стиховете ми са публикувани. Тук помествам само тези, които не са излизали на друго място.

Ако смъртта ме вземе някой ден,
недейте да тъгувате за мен!
Не идвайте на гроба наскърбени,
и си спестете сълзите солени!
Какво от туй, че тленната ми плът
ще се превръща бавно в земна пръст?
Какво от туй, че няма да ме има?
Нали след всяка есен идва зима.
Защо ли се боите от смъртта,
която ни разделя със света?
Та този край на всекиго известен,
завършек на живота най-естествен,
отнема ни от скърбите в света,
и ни отваря път към Вечността.
Там някъде из Космоса безкраен
душата ни безсмъртна ще витае,
че има ад и има вечен рай,
където няма време, няма край.
Очакват ни неземна благодат
и огнен пламък в пъкления ад.
Душите според земните дела,
извършени чрез тленните тела,
заслужена отплата ще приемат
завинаги във вечното безвремие.
Затуй не се страхувам от смъртта
и ще я чакам както пролетта,
че Бог дари душата ми с нетление
и след смъртта ще дойде възкресение!
И ако някой гроба посети,
да каже само: Бог да го прости!

петък, 13 август 2010 г.

Събка Николова Цанкова

Това е поредната биографична справка за Уикипедия. Поради несигурността на уеб-енциклопедията и възможността за некоректно отношение от страна на потребители помествам справката тук с насочваща връзка към нея. С. Николова е прекрасен човек и я смятам за свой духовен наставник. Бих искал публикуваната за нея информация да е на сигурно място.

Събка Николова Цанкова е родена на 01.12.1948 г. в град Бяла Слатина в семейството на Димитра и Никола Найденови. От ранните детски години пише и публикува насърчавана от любимата си учителка Мария Коцева в ОУ „Елин Пелин”, гр. Варна. Завършва средно образование в Политехническа гимназия „Васил Левски”, Бяла Слатина. В гимназията литература й преподава Иван Георгиев. Публикува стихове, есета, дописки и др. в регионални и централни издания. Висше образование завършва през 1971 г. във ВПИ Велико Търново /днес Великотърновски университет/ и специализация теория на литературата в Софийски университет „Климент Охридски” 1988 с отличен успех. Преподава в родния си град в ЕСПУ „Васил Левски” /днес СОУ „Васил Левски”/ по история и конституция, естетика и философия, води базовата работа по български език и литература и е нещатен методист по БЕЛ. През осемдесетте години като профпредседател спомага колектива, с който работи, да се издигне на национално ниво и училището да получи звание „Образцово училище”. Събка Николова продължава да публикува в специализирани литературни издания. Изнесените десетки открити уроци на всички нива са предпоставка да получи удостоверение „Отличник на МНП” /през 1984 г./. Получава още отличия от Дружеството на българистите, от Съюза на българските писатели и др. С голяма любов ръководи драм-състава на училището и се гордее с пет златни и четири сребърни значки – отличия извоювани от нейните млади актьори. Омъжена през 1968 г. за Владимир Цанков. През 1969 година се ражда дъщеря й, която понастоявещем е преподавател в УНСС доц. Светла Владимирова Цанкова.

четвъртък, 5 август 2010 г.

На малкия принц

Минаха две години от едно изпитание, в което разбрах, че имам добри и верни приятели около себе си. Тогава те - моите приятели, събраха средствата необходими за очната операция във ВМА София. Нека Бог ги благослови с всички земни и небесни Свои блага! В памет на събитието реших да представя няколко свои стихотворения в общинския инфонмационен сайт Вестител-bsl, а после да зарадвам с тях посетителите на блога.


“Най-същественото е невидимо за очите,
най-хубавото се вижда само със сърцето.”
Антоан дьо Сент Екзюпери

Здравей, мой самотен пътеводител,
безсмъртен на царството приказно жител!
Здравей, ти, момченце със златна косица,
събрала цвета на узряла пшеница!
Води ме във своето приказно царство
с красивата роза, с вулкана угаснал.
И нека обходим всички планети
напук на суетните и на царете.
Да слезем ний заедно тук на Земята,
за да потърсим верни приятели.
Да топлим сърцата си в огнени залези,
да срещаме изгреви с багри коралови,
и в кратка почивка сред дебрите горски
да мислим за всички чудатости хорски.
И там под звездите, в нощите късни
пак своето изворче малко да търсим.
Така да узная, че Бог ми е пратил
един неизменен и верен приятел.
Аз знам, че дори да отлитнеш в небето
при своята роза, на свойта планета,
ти пак ще се върнеш при мене, защото
си малък и мъдър, и вярваш в доброто.
И пак през пустинята пълна със хора
ръка за ръчица с тебе ще бродим.
Нас свърза ни истина чудна, заветна –
прекрасното вижда го само сърцето...

Броеница



Между стихотворенията, които публикувах в общинския инфонмационен сайт Вестител-bsl, избрах по едно от всички разновидности. Това е част от моята религиозна поезия. Писано е по време на моето следване около 1995 година.

Чудна, малка, черна броеница,
плетена от пръсти на монах,
пари във ръката ми и тихо
спомня ми за сторения грях.

Бавно броеницата прехвърлям
и светът със нея се върти,
във молитва горестна унесен:
Боже, греховете ми прости!

Тази малка, чудна броеница,
пратена от Бога за спасение,
с мънички мъниста украсена,
топла от монашеското пение.

Не мога, не искам...

Това стихотворение е открита изява на моята позиция спрямо обществото, което се опитва да натика всеки в някакъв калъп, в някаква ниша, заличавайки по този начин всичко индивидуално, всичко, което превръща човека в личност. За хората, които са избрали да отстояват своята индивидуалност, животът е изпълнен с неразбиране от страна на околните. Надявам се да отстоя себе си до край! Това стихотворение е между тези, с които се представям в общинския информационен сайт на Бяла Слатина - Вестител-bsl.

Не мога, не искам да бъда различен,
не искам, не мога да спра да обичам.
Не мога, не искам да спя равнодушен,
не искам, не мога похвали да слушам.
Не мога, не искам зависим да бъда,
не искам да тъна в лъжи и заблуди.
Не мога да слушам плача на децата,
не искам да бъда предател на братя.
Не мога в сърцето омраза да нося,
не искам да бъда звезда нейде в космоса.
Не мога да бъда ни цар, нито властник,
не искам човешкото в мен да угасне.
Не мога крадци пременени да гледам,
не искам да бъда богат, нито беден.
Не мога човешки души да погубвам,
не искам приятели ценни да губя.
Не мога да гасна на страстите пленник,
не искам да бъда на нивата плевел.
Не мога, не искам да спра да обичам,
не искам, не мога да бъда различен.

На баща ми

С баща ми бяхме хора от различни поколения, с различни разбирания. Той искаше да бъде като него и това често създаваше разминавания в отношенията ни. Но няма как да пропусна факта, че беше човек пословично трудолюбив и отдаден на другите. Той си отиде от този свят през 2003 година. Беше наистина крепост и опора на семейството си. Стихотворението е писано през 2002 година. То е едно от петте, с които се представям в общинския сайт Вестител-bsl.

Плетачо на дантели стоманени,
не ще ли спрат ръцете уморени,
отпуснати на твоите колене.
Приседнал и отправил взор към мене,
ти пак безмълвно с погледи ме питаш,
ще можеш ли от утре да разчиташ,
да взема твоя метър, твойте клещи
и любовта в сърцето ти горещо.
Дали ще тръгна с тях из този град
и с тежкия железен занаят,
по твоя път за хляба да се боря?
Дали ще има плод и твоят корен?
И в себе си таиш добри надежди,
със труд и пот живота да подреждам.
Желаеш да съм син трудолюбив,
но моля те не смятай ме ленив!
В живота си избрах една съдба,
и друга днес е моята борба.
Родът ни, татко, в грях и блуд пропадна,
и чакат ме души за слово жадни.
Очаква ме под слънцето една
духовна, камениста целина,
и в нея слово с пълни шепи сея,
и чакам плод да се роди от нея.
И докога ще бъде тъй не знам,
ала сърцето тегли ме натам.
Как искам над греха да победя,
и нов духовен дом да съградя
в пределите на моята обител –
едно сърце – сърцето на строител...

Ако си искала...

Това стихотворение е писано през 2002 година. Част е от цикъл стихотворения любовна лирика. Публикувано е в общинския информационен сайт Вестител-bsl

Ако си искала да бъда с теб, кажи ми!
Аз може би погрешно те разбрах.
Сърцето ти ако раних, прости ми!
Дано и Бог прости ми тоя грях!

Ако таила си надежди, че ще свържем
на кръстопът съдбите си в една,
и в брак свещен един за друг ще бъдем
опора в тези трудни времена.

Ако си искала да имаш любовта ми,
ако си страдала по мене нощ и ден,
то, моля те, разкрий ми свойта тайна,
да знам, че съм с любов благословен!

Ако и днес обичаш ме все още,
и Бог ме е положил в твоя плен,
ще бъда звезден свод над твойте нощи
и ясно слънце в светлия ти ден!