понеделник, 24 януари 2011 г.

За великите мислители и образа в огледалото

Когато една система страда от творческо, духовно и всякакъв тип безплодие, когато нейното настояще и бъдеще зависи от хора, заели постовете си чрез политически протекции. Когато бюрокрацията командва парада, когато... Статията, която предлагам на любезния читател излезе на страниците на електронно списание "Литературен свят". Написана е по повод предложената от началника на РИО Смолян реформа - да прибират за проверка тетрадките на учениците.

Преди няколко дни попаднах на телевизионен репортаж, за някакъв Велик мислител - шеф на инспекторат по образованието, измъдрил, да прибира за проверка тетрадките на учениците. Мотивите: да провери, как учениците водят записки по учебния материал и дали учителите си изпълняват съвестно задълженията.

Бих запитал този Велик мислител: отколко време не е помирисвал класна стая, за да разбере, как се работи при сегашните екстремни условия? Да осъзнае, какво значи се изправиш срещу планина мързел, стена от нехайство, барикада от социални проблеми. Но, както знаем, Великите мислители винаги имат по-различна съдба от останалите. Те смело тръгват да градят кариера, да пробиват пътища нагоре и накрая, разбира се, постигат целта си. А като седнат върху някое небесно светило и погледнат от там, всичко им се вижда толкова лесно за управление. Натиснеш копчето, прас един подпис и… Но удобното звездно кресло не винаги е достатъчно, за да покажат, колко са велики. Затова трябва периодично да излюпват някакви реформи, та ако не цялата Вселена, поне Галактиката да разбере, докъде се простира тяхното величие. Затова, скъпоценни читателю, по мое мнение, много нашумели реформи представляват ефектни фойерверки, целящи да покажат, че някой нещо върши. А какво точно и каква е файдата от него, какви ще са последствията? Е, това вече е отделен въпрос.

Вероятно, ти, който си правиш труда да прочетеш тези редове, ще ме апострофираш с възклицания: Ама те сегашните ученици ходят с по една тетрадка на училище. Те са неграмотни и не пишат в часовете. Учителите поставят тенденциозни оценки. Тетрадката е огледало за душата на ученика. Да! Прав си! Много си прав! Особено за последното, че тетрадката е огледало за душата на ученика. Готов съм да приема и още един куп твои възражения. И все пак при цялата твоя правота, аз смятам, че това е излишно нагнетяване на напрежение и с нищо няма да подобри качеството на образованието.

Писането в час, системното водене на записки и прочее, освен усилия от страна на учителя, изисква и мотивация от страна на всеки един ученик. А ако безценният образователен обект не притежава подобна мотивация? Ами и самият министър не би могъл да го накара. Въпросната обучаема единица ще продължи да ходи на училище с една навита на масур, приличаща на баница тетрадка. Само ще подхвърля един факт, че познавам семейства, които живеят в такава бедност, че трябва да се разорят, за да купят на децата си всички жизнено необходими принадлежности за ограмотяване. Но този мой аргумент едва ли ще трогне някой бюрократясал Велик мислител. Защото тези велики и дълбокомъдри, никак не обичат да им се възразява. Защото те всичко знаят, ами как, седнали са на самата луна или ощо по-високо?! А това е сериозен аргумент, нали?! И разбира се, реформата влиза в ход. А кой ще излезе виновен при нарушения? Просто си нямам на идея кой ще опере пешкира. Защото може да констатират безброй лошо водени тетрадки, но да няма виновни.

Убедено заявявам, че образователната система управлявана от Велики мислители си има редица сериозни недостъци. Един от тях е, че се опитва да постави всички под един общ знаменател, че не отчита индивидуалните особености на всяко едно населено място, на всяко отделно училище, на всеки преподавател и персонално на всеки ученик. Именно тук се получава голямото разминаване с истината. Всяко едно дете се ражда с определени таланти, заложби, способности и възможности за възприятие. Всяко дете се развива в определена социална среда - семейство, приятели. Върху всяко дете обществото упражнява различна степен на влияние. Това, което е приложимо като образователен критерий в едни случай, не върши никаква работа в друг. Един фактор, който е налице в едно столично училище, тотално отсъства в селско школо с маломерни паралелки. Стремежът към уеднаквяване, към моделиране на всички обучаеми по някакво общо клише убива всеки творчески порив, всяка свобода на духа, всяка уникална индивидуалност. Ами, нека вземем за пример несравнимия бард Владимир Висоцки. В ранните му години учителката го е отстранила, за да не разваля общата хармония при пеене. Но, питам се, колко ли от останалите ангелогласни са изпяли поне частица от това, което дари на света неговия хриплив баритон?

С позволението на любезния читател, ще се върна назад в годините, през които аз бях ученик - времето преди 1986, с желязната дисциплина, с възхода на соцреализма. Още тогава имаше подрастващи, които ходеха с една тетрадка на училище. Това обаче не им попречи да завършат успешно образованието си и никой не им го даде даром. Днес може някои от тях да допускат правописни грешки, но това не им пречи да бъдат прекрасни хлебари, монтьори, строители и пр. Дотолкова са им стигали амбициите и те са ги постигнали. Нищо че тяхното духовно огледало е била една малко оръфана тетрадчица. Ако някой е могъл да надзърне в тези тетрадки и ако имаше дарбата да чете между редовете, щеше да разбере, че и на тези юноши не им е било никак лесно. Едни от тях в свободното си време са помагали в тежкия труд на своите родители, други са били от разбити семейства и не е имало кой да се погрижи достатъчно за тях. А това са проблеми актуални и днес.

Питам се: каква ли оценка би поставил Великият мислител, ако вземеше в ръце някои мои тетрадки, които намирам огризани от мишките по тавана? По онова време, на всяка родителска среща родителите ми слушаха едно дежурно оплакване: „Цветан в час не пише, а рисува.” И в тетрадките ми наистина имаше повече изрисувани отколкото изписани страници. Това ми стана емоционален отдушник още в началното училище. Беше някаква реакция срещу отхвърлянето, срещу недоразбирането от страна на родители и учители. Това обаче, не ми пречеше да чета много художествена литература, да осъмвам над книгата, да развия една прилична обща култура. Напук на това, че не станах отличник, аз все пак успях да изградя себе си по свой начин. Това беше моята индивидуална натура. Ако тогава някой бе открил, че имам дарба, сега вероятно вместо да пиша щях да рисувам. Това, че украсявах тетрадките си с герои от любими книги и филми, че се опитвах да развия техника на рисуване, не ми попречи да си завърша образованието. Мога убедено да кажа, че рисуването и по-късно музиката помогнаха да изградя у себе си онази склонност, която помогна да завърша университет и отново да открия пътя на творчеството. Факт е, обаче, че нито един учител не забеляза дарбата и амбицията. Факт е, че дори един измежду тях не прочете между редовете и изрисуваните страници един творчески порив, който можеше да бъде развит, да даде плодове. Никой не посъветва родителите ми с думите: „детето има афинитет към рисуването, посъветвайте се със специалист!” Всички виждаха само негативното - „Цветан не пише в часовете…”. Повече от убеден съм, че и настоящите Велики мислители не са се научили да четат между редовете. Ако си бяха направили труда да се научат, щяха да развият съвсем други умения и нямаше да драпат за постове.

И все пак, драги читателю, това, че не съм си водил системно записките, не ми е попречило да се развия като интелект. Какъв ли щях да бъда, ако бях си писал старателно плановете в тетрадката, ако си бях решавал редовно домашните по математика? Простете, не мога да си го представя! Направо тръпки ме побиват при мисълта, че съм могъл да бъда смачкан в общия кюп. Ами че някои предмети просто не ми бяха интересни. Препочитах разказните предмети, не обичах царицата на точните науки. Въпрос на вътрешна нагласа. Но смятам, че тя в голяма степен допринесе да се оформя като творческа личност. И нямам основане да се срамувам от това, че не бях отличник. Просто бях себе си. И сега предпочитам да бъда себе си. И това е една от причините днес повечето от Великите мислители да не ме обичат, да ме избягват или да се опитват да ме вкарат в „правия” път.

Тетрадката е огледало, в което се оглежда душата на ученика, това е безспорен факт. Разчитането на образа обаче е нещо повече от изкуство и изисква да имаш голяма любов, да носиш горещо сърце. Само така ще можеш да вникнеш в детските пориви, терзания, копнежи, мечти, интимни трепети. Дълбоко се съмнявам в способностите на канцеларската бюрокрация да усети всички тези важни, индивидуални за всеки един ученик духовни фрагменти.

Според мен, една от основните цели на Великия мислител е да уеднакви всички подрастващи в рамките на своите виждания, в границите на стандартните клишета. Целта е, да потиска творческата индивидуалност на младите, да им оскубе перушината, да ги натика в стандартни калъпи. Защото, я си представи, безценни читателю, че им остави крилете! Ами че тези деца утре ще реализират мечтите си, ще летят в космоса, ще правят изобретения, ще създават изкуство, ще променят света. А ако наистина го постигнат, те с лекота ще отлетят по-високо от върха на пирамидата, където немалко „велики” се изкачват с пълзене на четири лапи. Това никой бюрократ никога не би допуснал. А подобряването качеството на образованието е само претекст, за осъществяването на истинската цел - превръщането на обществото в стадо, в тълпа, в съвкупност от безлични консуматори. То е подходящо алиби за налагането на една удобна, бездуховна, задължителна за всички норма. И само да сте посмели да се отклоните от нея! Мислете му!

събота, 15 януари 2011 г.

Вълшебникът Хохотинович /превод/

Може някой от читателите да остане изненадан, че намира на моята страница детска приказка. Напоследък преведох три приказки на моя руски приятел Елдар Ахадов. Реших да поместя тук именно тази, заради поуката заложена в нея. Ако погледнем защо не вървят нещата в България, защото всеки иска благата и добрините единствено за себе си. Приказката излезе на страницата на "Литературен свят". Елдар кани всички, и българи, и руснаци да посетят неговия личен сайт: http://www.ahadov.ru/ Той много би се радвал да получи отзиви на свои читатели от България, разбира се на руски език. Нека го поздравим с раждането на неговото четвърто дете и достоен син Тимур, и да пожелаем на него и цялото му семейство здраве, Божие благословение и благоденствие!

Из зад високите, превисоки стени на кралския замък долетя върху грахова шушулка едно дребничко, закръглено, румено хилещо се старче. То така се захласваше от смях, че скоро падна посред кралския двор. Така рязко се смъкна, че кралят, който надничаше из зад крайчеца на завесата през прозореца, внезапно извика и жално простена:

- Охоховиновски!
- Много ми е приятно!
- Какво? На мен ми е зле, а на тебе, нагло старче, ти е приятно?! На теб ти е приятно, защото на мен ми е лошо? Стража!
- Ваше величество, приятно ми е да се запозная с Вас. Ами че аз зная, Охоховиновски - това е Вашето име.
- А-а-а! Това е друга работа. Стража, отбой! Да, аз съм Охоховиновски Дванайсети. А ти кой си?
- А аз съм Ваш гост, добрият вълшебник Хохотинович. Такава ми е фамилията.
- На мен ми трябва лекар, а не някакъв непознат. Недей да ме дразниш! Нима не виждаш, че аз съм ужасно болен? Не виждаш значи?! О, сега ще те подредя! Стража!
- Аз съм лекар, истински, вълшебен! Изпълнявам всички желания за много скромно заплащане!
- Стража, отбой! Ти изпълняваш всички желания?
- Аха. Но само добрите.
- Защо?
- Ако започна да изпълнявам злите желания, много скоро на земята няма да остане жив човек.
- Аха, разбирам: ще си изгубиш клиентите! Практично. Ти изобщо не си глупав, старче!
- Благодаря, Ваше величество! Но не е ли време да се захващаме за работа? От какво се оплаквате?
- От всичко! Всичко по мен боли и плаче: краката, ръцете, главата, даже кутрето на дясната ръка.
- А на лявата?
- И това на лявата ужасно боли. Ох-ох-ох-ох-ох… И коремът ме боли, и гърдите, и двете уши, очите, всяко косъмче на главата, всяка костичка по тялото. Ох, как ми е зле… И родителите ми бяха така и бабите и дядовците! Целият ни Охоховиновски род е такъв!
- Разбрах. Стига сте хленчил, иначе може да престана да се смея!
- А ти защо се хилиш? Да не си болен?
- Не, това е здравословен смях. За услугите, които правя вземaм скромно възнаграждение - усмивки. Толкова много съм натрупал, че винаги се смея. Дори се налага да се отсмивам помалко, за да не се задуша от смях.
- А ти по-добре вземай пари, така скоро ще престанеш да се смееш!
- Не може. За изпълнение на добри желания мога да вземам само усмивки. Понеже имате много болни органи, ще трябва всеки от тях да заяви своето желание. И тъй като, освен устата, нито един от тях не умее да се усмихва, ще се наложи Ваше Величество да се разплаща с усмивки заради всичките.
Половин ден кралят старателно се усмихваше на добрия вълшебник от граховата шушулка. Когато най-сетне напълно се разплати, вълшебникът започна да разбира заветните желания на всички части от неговото тяло: и на носа, и на ушите, и на двете очи, и на гърба, и на шията, и на нозете, и на ръцете… Всички техни желания вълшебникът старателно записа в бележник и отлетя по същия начин, както бе пристигнал.
На следващата сутрин на крал Охоховиновски съвсем му призля. Той дори не можеше да ходи и говореше като че ли със сетни сили. Долетя дядото вълшебник, огледа болния и каза:
- Всичко е ясно. Не Ви остава много, Ваше Величество.
- Благодаря ти… Утеши ме, няма що… Стража! Кх-кх-кх…
- Не Ви остава дълго да боледувате, защото разбрах какво се е случило. И зная как да го поправим.
- Стража… отбой! Говори, по-скоро! Умирам!
- Носът поиска здраве само за себе си, ушите - всяко за себе си, даже всяко косъмче на главата поиска доброто само и единствено за себе си. Излиза, че те всички поискаха доброто само за себе си, а за другите нищичко. Но нали са части от тялото на един и същи човек! И как може да му бъде добре, ако всичко, от което се състои, се грижи единствено за себе си?! Само за своето здраве! Само за своето щастие! Но как, например, носът Ви може да бъде щастлив, ако всички около него - бузите, очите, шията са нещастни и болни? Как? Никак. Вие сте изграден от тях и вчера ми се усмихвахте половин ден за всеки един от тях, не ги деляхте на най-добри и второстепенни. Ще Ви подскажа. Всичко, което у Вас боледува, трябва много да се постарае, да пожелае здраве за своите съседи и на цялото Ви тяло. За другите, а не само за себе си! Защото всички те заедно, ама само всички заедно са крал Охоховиновски Дванайсети! Само че всичко трябва да бъде искрено и честно!
Така се и случи. Ушите поискаха здраве за шията, носа и очите, за ръцете и нозете, и за всяко кралско пръстче. И всички останали направиха същото. И кралят започна да се съживява, да оздравява. Престана да пъшка, очите му се изпълниха с блясък. Ръцете и краката се раздвижваха и укрепваха. Скоро той вече беше най-щастливия крал на света, смени си името и основа нова кралска династия - Раздватрихопраздва Първи, Втори, Трети и тъй нататък.
А добрият вълшебник отлетя по своите работи и вече никога не се върна. Защото Хохотинович има много работа по белия свят.

Автор: Елдар Алихасович Ахадов
Превод от руски: Цветан Диковски

сряда, 5 януари 2011 г.

Лепило

Вече повече от двайсет години се намират хора, които въздишат по времето на реалния социализъм. Тези години си имаха своите положителни страни, но си имаха и своите сериозни недостатъци. В разказа, поместен по-долу, разглеждам един сериозен недостатък на онзи строй. По същия начин бяха изгубени и откраднати стотици изобретения. В много от случаите авторите на различни открития бяха съзнателно експлоатирани и носеха на гърба си цели колективи от номенклатурни кадри. Разказът излезе на страницата на "Моята библиотека".

Беше около три и половина след обяд, когато черният, бакелитов телефон върху бюрото иззвъня. Началникът на отдела — инженер Михайлов пусна вестника свободно да падне върху плота и вдигна слушалката:

— Ало! — Обаждаха му се от лабораторията. Някакъв млад инженер, наскоро постъпил на работа в смените, бил синтезирал много ефикасно лепило. Искал да го предложи за внедряване вместо използваното до сега, което внасяха от Полша. Михайлов погледна часовника на ръката си: „Дали си заслужава въобще да си губя времето? Тия комсомолци вчера станали от студентската скамейка, че вече и за изобретения претендират.“ До края на работния ден оставаше повече от час, а засега спешни ангажименти нямаше.

— Изпратете го при мене! — нареди той и остави слушалката върху вилката. Махна вестника от бюрото, приглади прошарената си коса, намести вратовръзката, придаде на изпитото си лице строго изражение и зачака.

На вратата се почука:

— Влез! — подкани посетителя началникът. В кабинета влезе млад, към трийсет годишен мъж на среден ръст в синя престилка синеок, с къдрава черна коса.

— За Вас ли ми се обадиха от лабораторията?

— Да, другарю Михайлов. Вече два месеца работя върху продукта в извънработно време. Оставам след смяната, или идвам по-рано.

— И какво измъдрихте за тези два месеца?

Върбан Пенков, така се казваше младият инженер, пристъпи и остави на бюрото малка колба запечатана с каучукова тапа.

— Това е продуктът. Всички проведени до сега изпитания, при които го сравнявах с полското лепило, излязоха успешни. Предимството е, че ще ни струва поне два пъти по-евтино, а със суровини разполагаме в изобилие. В него могат да се вложат и някои от отпадъчните продукти.

— И какво очаквате от мен? — продължаваше да си придава важен вид началникът, като въртеше колбата на дланта си и гледаше как гъстата течност се разлива по стените.

— Ами, не съм много наясно с процедурата, другарю началинк. Говорете с директора! Ако можем да си произвеждаме сами, защо да внасяме?!

— Вижте какво, Пенков! — Началникът смени изражението на лицето си с привидна бащинска загриженост. — Тия работи, моето момче, така лесно не стават. Държавата не може току тъй да хвърли пари, да произвежда някакво лепило без да са му доказани качествата. То си има стандарти, има си ред. Първо трябва да го изследваме, да видим дали е ефективно…

— Ще направя каквото трябва. Просто искам да помогна на предприятието.

— Да отидем в лабораторията! — предложи началникът.

Михайлов прегледа набързо папката с формулите на новото лепило и остана поразен: „Не, това хлапе е свършило добра работа! Бива го, има качества. Но ако сега му подам ръка, дали утре няма да седне на моето бюро?“ Инстинктът му долавяше, че момчето е опасно. Той затвори папката и му я подаде:

— Добра работа, момче! Я да видим как лепи това лепило!

Започнаха лабораторните изпитания. Време за втвърдяване, киселинна устойчивост, издръжливост на нагряване и студ. Михайлов дори не беше забелязал, че работното му време е свършило.

— Браво, момче! Лепилото е чудо! Цепи, лепи, вулканизира! — хвалеше началникът младия инженер. — Лично ще се заема да го прокарам за внедряване в производството, но при едно условие…

— Кажете, другарю Михайлов!

— Да ме пишеш съавтор на проекта.

Началникът го загледа с очакване. Не можеше просто така да открадне папката с формулите и да се провъзгласи за герой. Тоя комсомолец беше работил дни наред в лабораторията и хората от персонала бяха живи свидетели. И все пак трябваше да извлече изгода от цялата тази работа. Можеше да си изкара хубава премия, а защо не и повишение.

— Добре, другарю началник. Съгласен съм. Щом вие лично се заемате, нямам нищо против. Просто искам да го внедрим в производството, пък с парите, които ще спестим, може толкова неща да се направят.

— Ама продукта ти си го бива, момче! Цепи, лепи, вулканизира! Какво бъдеще ни очаква нас със тебе. Велики дела ще извършим! — Той приятелски потупваше младия инженер по рамото и предвкусваше облагите, които щяха да последват.

След два дни инженер Пенков бе повикан в кабинета на заместник директора по техническата част.

— Добър ден! — посрещна го зам. директорът Ваклушев. — Моите поздравления, юнак!

Пенков прие протегнатата десница и с очакване загледа едрия мъж с подрязани мустачки и оплешивяло теме.

— Значи, много добро лепило! Както се шегува инженер Михайлов: „цепи, лепи, вулканизира“. Ще излезе по-евтино от вносното. И аз лично ще се заема да го внедря в производството, но ще ми трябва подписът ти за една работа.

— Каква работа, другарю Ваклушев? — леко обезпокоен запита Пенков.

— Ами, в екипа, който е разработил лепилото, трябва да бъде включен и ръководителят на лабораторията. Щото то трябва да мине през стандартизация. А за да стане това, трябва да докажем, че тука сме го разработвали колективно. Ако пишем, че върху проекта са работили един или двама инженери, няма да има тежест и може да го отхвърлят. Освен това, ти си млад и никой не те познава. Пък друго е в екипа да участват и началникът на отдела и шефа на лабораторията. Ако в началото на списъка стои моето име, комисията ще го приеме за един два месеца и ще можем да го вкараме в производството.

— Ами, щом такъв е редът, другарю Ваклушев… — Пенков усещаше, че му прималява, че краката му омекват. Гласът на заместник директора сякаш идваше някъде от стотици метри разстояние. В главата му през цялото време отекваха думите на началник-отдела Михайлов: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Младият инженер направи кръгом и затвори вратата на кабинета зад гърба си.

Каква стана тя? Какво си мислеше, какво излезе? Обзет от лошо предчувствие инженер Пенков заслиза по стъпалата на администрацията и се отправи към стъклената кабинка в производствения цех, където беше работното му място. Работниците, които не обичаха да им висят над главите, я наричаха с известна неприязън „аквариума“.

След смяната тръгна като пребит към ведомственото си жилище. Включи телевизора, за да гледа новините, но умът му витаеше из канцелариите на комбината. През нощта спа лошо. Сънуваше че се катери по комина на завода, а от него вместо дим излиза лепило. Той се хваща за железните скоби на стълбата и се опитва да стигне до върха. Ръцете му лепнат, в ушите му непрестанно отекват като ехо думите на началник-отдела: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Събуди се облян в студена пот. Чувстваше се като пребито куче. Ирина — съпругата му също се бе събудила.

— Какво ти е? Да не си болен? — загрижено го запита тя.

— Нищо ми няма. Сънувах кошмари.

Отпусна се върху възглавницата и затвори очи. В тъмнината пред него изплува лицето на началник-отдела и в ушите му отново отекна: „Цепи, лепи, вулканизира! Велики дела ще извършим ние с тебе, Пенков!“

След два дни му съобщиха, че всички документи вече са оформени. Когато получи папката в кабинета на заместник директора, Пенков видя, че основният проект си е същият, който той бе написал. Никой не го беше преписвал, само бяха добавили заповед на директора за назначаване на изследователски колектив от осем човека, констативен протокол от изпитанията и снимки на образците. От него се искаха само няколко подписа. Подпис под заповедта, която го включваше в изследователския колектив, под инструктажа за безопасност на труда, под протокола от проведените изпитания… Изпитания?! Та той дори не бе участвал в изпитанията. Внезапно нещо му хрумна:

— Може ли да прегледам пак документите, другарю Ваклушев?

— Разбира се, мойто момче.

Младият инженер излезе и забързано тръгна по коридора. Профуча през шумната зала и сякаш машините подвикваха в ушите му: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Седна на бюрото и разгърна още веднъж папката. Всичко беше изрядно подредено, написано на машина, подписано от директора и подпечатано. Само неговите формули бяха писани на ръка. В заповедта за назначение бяха включени общо осем човека, от които той беше последния. Прехвърли още веднъж всички страници. В главата му не спираха да отекват заедно с шума на машините думите на началник отдела Михайлов. Хвана го яд на всички тия „съавтори“, на цялата задръстена бюрократична система: „Аз що ли не ви тегля една майна на всичките…“ С отривисто движение измъкна листовете от папката и започна да ги къса на малки парченца. Накрая скъса и папката, събра купчината хартия и я натъпка в кошчето.

Изведнъж изпита невероятно облекчение. Сякаш планина се стовари от плещите му. Даде си дума, че каквото и да става, той ще си гледа работата и повече с нововъведения няма да се занимава.

След като му свърши смяната отиде в лабораторията и унищожи всички образци. Прибра се в къщи видимо успокоен, по пътя купи букет на съпругата си. Още от вратата я прегърна силно, притисна слабото й тяло до себе си и я погали по косите. Ирина усети промяната у него и полюбопитства:

— Върбане, какво се е случило? Да не са те повишили?

— Не са, Иринке. Не са. То това повишенията са за по-специални хора. Просто ми се отвориха очите и прогледнах.

След това седна и разказа всичко от самото начало.

— И сега какво ще правиш? — запита видимо притеснена младата жена.

— Какво ли?! Нищо. Ще си гледам работата, ще обръщам повече внимание на теб. И няма да си губя времето за глупости.

— Ами, ако те уволнят дисциплинарно?

— Не виждам, на какво основание ще го направят. Пък и сега имат голяма нужда от млади специалисти.

Когато на другия ден началниците го запитаха за проекта, Пенков каза, че е открил грешка във формулата и се налага да я преработи. Обясни, че това ще му отнеме още поне месец. Всички веднага се отдръпнаха от него. Никой от „съавторите“ не изяви желание да се включи. Скоро историята беше забравена покрай напрежението за изпълнението на плана. Освен че си извлече поука от нея, младият специалист не я забрави. Дори след години, когато си спомнеше, в главата му отново отекваха думите на началник-отдела: „Цепи, лепи, вулканизира!“