четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Бълбукане из блатото

Почти не минава месец без да гръмне по медиите някой скандал за побой в училище, за аморални интимни прояви, за наркотици и пр. Цигарите в устата на учениците вече не се броят за издънка. Лошата дисциплина в час се смята за нещо нормално. И постоянно ни уверяват, че системата работи, че се старае да подобри качеството на образованието, да подсигури бъдещето на децата ни. Вместо това се правят компромиси с цел оцеляване, с оглед запазване на статуквото. Компромисите почват от преминаване в по-горен клас без нужните знания, до въвеждане на цели нови реформи /например целодневното обучение/. В статията по-долу полагам старание да разгледам въпроса образование свързан с повечето останали социални сфери, с които той е неминуемо свързан. Статията излезе на страницата на "Литературен свят". Благодарности на редакторите за експресното публикуване.

Опитвам се да изплувам, напрягам сили, но неизвестно защо, затъвам все по-дълбоко. Но аз съм свикнал, така си бълбукам от години. Пък миризмата една такава приятна, на застояла вода, на зеленясало. Не мога да дишам без нея. Та това си е моето родно блато, то ме храни, то подсигурява всичко необходимо за съществуването ми. Аз съм част от него и не мога да си представя по никакъв начин, да ме преместят, да ме пратят в някой бистър поток. Ами, там водата няма ли да ме отнесе, ами какво ще ям?!

Не бих се учудил, ако някои от вас, драги читатели, познаят в тази алегорична картинка десетки държавни служби и ведомства. Институции ухаещи на бюрокрация, бълбукащи от мехурчетата на въздишки по миналото. Всъщност, имах пред вид българското образование. Смятам, че мога да си позволя да кажа истината, защото не одобрявам сегашното състояние на тази система. Бих предпочел да живея с перспективите за бъдещето и изпитвам горещо желание да видя нужните промени. Познавам системата добре и все пак прекарах в нея достатъчно малко време, за да не ме деформира. Забелязвам, че от година на година „дълбокомъдри” глави измислят реформи, изписват тонове хартия, правят нововъведения. Разбира се, със заветната цел, да се подобри качеството на образованието, да се издигнем на европейско ниво. Но резултати все няма и няма. Все повече затъваме в блатото на ниската успеваемост, лошата дисциплина, неизвинените отсъствия, на родителското безхаберие и пр.

Не зная какво мисли, многоуважаемият читател, но според мен, главният недостатък на всички реформи е, че се опитват да отстранят следствията. Дълбоките социални, психологически и ред други причини за неуспехите продължават да са налице. Ръководството на всяка една държава би трябвало да съзнава, че образованието заслужава своите приоритети, че днешните ученици са утрешните министри, служители, бизнесмени. Затова другите нации се стараят да подходят компетентно и да дадат на подрастващите най-добрите възможности. Това, обаче става с цялостни мерки, които касаят не само училищата и университетите, но и здравеопазването, семейната среда, медиите и прочее. Според моите наблюдения, тук подобно нещо досега не се забелязва.

Ако ми позволите, ще се постарая чрез комплексен подход да потърся причините за неуспехите. Визирам един важен факт, който трябва да вземем под внимание: образованието е свързано с всички останали сфери на социалния живот. Съобразим ли се с него, ще осъзнаем, че някои от причините водят началото далече преди раждането на бъдещия ученик и са неподвластни на образователните ведомства.

Например семейната среда. Въпреки, че се срещат и изключения, у нас рядко се споменава понятието семейно планиране. Въпросното планиране започва от трезва и реална преценка на отношенията с партньора, до пресмятане на възможностите за отглеждане и възпитаване определен брой деца, времето на тяхното зачеване, раждане и пр. Това, освен финансовите възможности за отглеждане на децата, включва и възпитателните умения на родителите, социалната среда, възможностите за добро образование, за професионална ориентация. Вярно е, че отглеждането на деца не е лесна работа, а страхът на нашенеца води до демографския срив, от който сме потърпевши всички ние. Но от друга страна, ако се върнем с едно две столетия назад в историята, ще видим, че нашите прабаби и прадядовци са създавали повече деца. Те не само са им давали живот, но са успявали да ги възпитат, да им вменят нравствени ценности, да ги въведат в най-необходимите знания за живота. В немалко от случаите, дори с цената на много жертви, подрастващите са получавали и прилично образование. Оказва се, че не е и толкова сложно.

Предполагам, че всеки от вас ще се съгласи, колко съществен момент е зачеването и износването на бебето. Съвременните млади двойки рядко си дават сметка, колко е важно, децата да бъдат заченати с любов, с позитивна мисъл за тяхното бъдеще. Немалка част от майките подценяват и отговорността си по време на бременността. Някои от тях пушат, ползват медикаменти, допускат стресови ситуации. Няма съмнение - всичко това оставя отпечатък върху още нероденото дете. Науката отдавна говори за вътреутробно възпитание на детето, но подобна мисъл е далеч от ума на съвременния български родител. Както е известно, той всичко си знае и само се опитайте да го посъветвате! Тежко ви и горко!

От дума на дума, стигаме до заветния миг - раждането на отрочето. Всяко дете се ражда с огромната потребност от любов и внимание, но бюрократичната система е отредила друго. Вместо да бъде обграден с любов и нежност, в първите си часове малкият човек е откъснат от майката, поставен в пластмасова ваничка, в голяма стая заедно с други бебета. На всичките му ревове и плачове служителката в бяла престилка отговаря само с умилителни погледи. Няма кой да го гушне, да го утеши, да го погали. Съгласете се, детето няма как да знае, че майка му е в съседната стая и че няма нищо страшно да остане за малко сам?! Само един Бог знае, какво става в този момент в малкото мозъче, но едно е сигурно, преживеният стрес оставя отпечатъци за цял живот. Един български академик на руска служба - Тодор Дичев акцентира върху този факт още преди повече от десет години. Проблемът и днес се визира от психолози и други специалисти, но бюрократичната здравна система едва ли ще намери воля да промени нещо по въпроса. Защото това би могло да коства на някои здравни работници статуквото, а ние знаем колко е ценно то.

В края на краищата, поживо поздраво, майката и детето се прибират в къщи. Тук е отредено да започне неговото отглеждане и изграждане като личност. Да ме прощават съвременните майки, но голяма част от тях си нямат понятие за онова, което бабите ни са наричали люлчина песен. Песента, която успокоява, приспива, възпитава нежни чувства. Само определена част от родителите разказват на децата си приказки с възпитателно и увлекателно съдържание. Семейната среда е съсредоточена не около домашното огнище, а около телевизора и компютъра, а всички знаем, каква духовна помия ни залива от там. Именно това е времето, през което детето трябва да се развива в семейна среда, да получи достатъчно любов и внимание. Този период нормално продължава поне до четиригодишната възраст, но кой ли ще остави майката четири години да се грижи за детето си?! Леле, че тя държавата ще се разори да плаща майчинство и детски надбавки! Изградената преди десетилетия система вмени на родителите, че държавата трябва да се грижи за децата им, за тяхното здраве, за тяхното образование и възпитание. А мама и татко трябва да бачкат, щото трудът е висша добродетел и не може току тъй да ги оставим да мързелуват. Повече от логично е, че една леличка в детските ясли, една възпитателка не може да даде на всяко детенце в групата необходимата любов в тази пълнота, в която би я дарила една майка. Можем да не се съмняваме, че това също оставя отражение за цял живот върху психиката на малките питомци. Но я се опитайте да промените системата! О, чака ви яростен отпор от страна на чиновници, възпитатели, служители и прочее! Днес все още има родители, които се жертват и остават да отглеждат децата си. Но в много случаи и на тях се гледа с подозрение и враждебност. Ами я си представете, че всички постъпват като тях? Какво ще работят служителките в детските ясли?!

С позволението на уважаемия читател, отчитам един фактор, който бе изведен преди месеци по националната телевизия от н. с. д-р Мария Папазова за вредата от задължителните детски ваксини, някои от които съдържат тежки метали. Едно от местата в организма, които ваксините поразяват е детския мозък, но да бъдат подменени с друго средство, да бъдат спряни, означава някои хорица да си жертват доходния бизнес. Това без съмнение означава и реформи в здравната система и неминеума промянана статуквото. Титулувани здравни работници посрещнаха на нож информацията за наличието на токсични съставки във ваксините, а майките бяха толкова объркани, че не знаеха как да реагират и какво да предприемат. И все пак, тъй като познавам лично доктор Папазова, аз съм убеден в правотата на нейните думи. Всяко вредно въздействие върху детския мозък в най-крехката възраст, се ще отрази върху възможностите за възприятие, концентрация, помнене и прочее във времето, когато поотрасналото вече детенце ще срича над читанката, или ще се опитва да научи стихотворение, да реши задача. Съзнателно или не, пропускаме да го отчетем като фактор, а после се опитваме да отстраним последствията, без дори да сме си направили труда, да потърсим причините. Отчитането на тези факти още веднъж доказва, че е нужен комплексен подход. Въпросът е: има ли някой желание да го реализира?!

Убеден съм, драги читателю, че сте добре запознат с етапите от обучението на децата. Идва момента от развитието им, когато трябва да тръгнат на детска градина. Без съмнение там ще научат един куп важни неща, ще получат предучилищна подготовка, ще се научат да броят, да пишат ченгелчета и лулички, да рисуват, да апликират, да рецитират. Наред с това ще научат от другарчетата си и немалко вредни неща. Защото ако в едно семейство родителите избягват да псуват и не говорят цинизми пред детето, в друго това се смята за нещо нормално. Освен това, малките ще имат възможност да обменят важна „секретна” информация свързана с интимните отношения на възрастните. Не е нормално деца в тази възраст да говорят за секс, но е факт, че го правят. Естествено, не е задължително възпитателките да знаят за това, но съм склонен да заподозра, че умишлено си затварят очите. Представете си какво би станало, ако родителите сметнат, че посещението в една детска градина вреди?! Ако наистина обичат децата си, най-малкото ще ги преместят. А техният пример може да последват и други. Някъде по това време успешно започва да се прекъсва връзката със семейството. Майките губят контрол върху ситуацията, авторитетът им е частично изместен от този на учителката. Това е неизбежно за успеха на учебно-възпитателния процес, но се отразява зле върху отношенията дете - родител.

Всеки от нас е изживял с трепет първите стъпки през прага на родното школо. Преди да стигна до този момент, няма как да не обърна внимание върху изкривения възглед на много от родителите за училището. Те смятат, че щом са нахранили, облекли, подсигурили учебни пособия на детето, са си свършили работата. От тук нататък останалото е работа на учителите, „щото на даскалята за това им плаща държавата”. Пропускам размера на мотивиращото трудово възнаграждение, получавано от учителите. Всъщност, те са принудени да балансират между претоварените учебни програми, нескопосно написаните учебници, страха от загубата на работата, настроенията на директора, външните намеси и проверки от различни институции и още един куп фактори. В крайна сметка, всички те оставят отпечатък върху общуването им с подрастващите. Ако детето в къщи не получава достатъчно любов и внимание, то няма как да потисне тази своя потребност. Но учителят няма физическата възможност да отдели по десет минути на всички ученици, защото времето му е строго разчетено. За да запази дисциплината в учебните часове му се налага да бъде строг и взискателен. Всички опити да свали гарда и да прояви емоции ще бъдат използвани от учениците в ущърб на дисциплината. И ако не получават любов в къщи, а не могат да я получат и в училище, то тази потребност остава незадоволена и несъмнено оставя отпечатък върху формирането на детската личност. Това няма как да не се отрази на резултатите от цялостния учебно-възпитателен процес, както на индивидуално ниво, така и на ниво група, клас, училище. Факт е, че и децата и родителите имат права, но никой не се сеща, да поеме своите задължения. Добро решение би било, да има специално оформен документ, който разпределя функциите на родителя и образователната институция. Но ако има регламент, при който родителите на детето може да понесат санкции за своето нехайство?! Аз съм дълбоко убеден, че повечето от тях категорично ще отхвърлят подобно предложение и ще положат всички усилия да запазят статуквото.

За да не отегчавам читателя, няма да цитирам цялата басня за орела, рака и щуката, но в системата на образованието се намесват интересите на няколко съсловия и всяко от тях тегли колата към себе си.

За учителите и техния стремеж да си запазят хляба, вече споменах. В повечето случаи обаче, тях ги разглеждат като пасивни изпълнители. Никой не ги пита, дали една реформа е подходяща, дали е уместна, дали е полезна за децата. А те са най-близо, именно те пият вода от извора.

Другото важно съсловие е тромавият чиновнически апарат, който обслужва образованието. Там почти няма случайни хора, там всички са много важни специалисти, незаменими кадри, без които системата просто ще се срине. Много от тях от десетилетия не са влизали в класна стая като преподаватели и нямат идея какво се случва там. Това не им пречи да ръсят дълбокоумни сентенции за европейския характер на образованието, за интегрирано образование, за образователен континуум и прочее. Те са част от хората, които много държат на статуквото, защото именно то им подсигурява работа и трудово възнаграждение. Една част се стараят да имитират реформи, като например подмяната имената на някои учебни дисциплини. Вече вместо „природознание” имаме „човек и природа”. Въпросът е: допринесе ли това за успеваемостта на учениците и за по-доброто качество?!

Несъмнено, интереси в образованието имат и многобройните книгоиздателства, ангажирани с отпечатването на учебни пособия. И ако другите драпат само за заплатите си, тук вече имаме чиста проба бизнес интереси. А когато става въпрос за пари, какво значение имат мненията на учителите. Я си представете, че учителите, примерно по физика, отхвърлят няколко непонятни за подрастващите учебници! Това ще обърка плановете, и на авторите, и на фирмите издателки. Я по-добре да си караме по изпитаната стара система, пък даскалите все някак ще се оправят!

Косвени интереси, свързани с подрастващите, имат и някои други среди от българския бизнес. Какво ще правят собствениците на барове и нощни клубове, ако бъдат забранени детските дискотеки?! Ами ако на подрастващите им се вмени, да не посещават питейни заведения преди завършване на средно образование?! Колко тонове алкохол ще останат непродадени? Ами че това си е загуба на милиони левове приходи за собствениците.

Това са само част от важните фактори, които несъмнено се отразяват върху учебно-възпитателния процес. Те се подсилват от един сериозен вакуум. Усеща се липсата на нравствени критерии, на ценностна система, която да посочи на децата верния път, да ги подготви за живота. Повече от всякога подрастващите имат нужда от вменяване на етични принципи, които да им бъдат ориентир в отношенията с околните, да ги превърнат в градивни личности.

Всеки човек се ражда с исконната потребност да дава и да получава любов. Що се отнася до децата, те изпитват неистов глад за любов и внимание. Когато отрочето не може да я получи в къщи, а не могат да му я предоставят и в училище, логично е то да търси друг начин за задоволяването на тази потребност. Остават улицата, неформалните групи, интернет-пространството. Така кръгът от негативни фактори, влияещи върху мотивацията, способностите за възприятие, ценностната система и прочее се разширява. Към тях, без съмнение, спадат телевизията, примера на възрастните и по-големите, съвременната жанрова музика, обществения живот. Трябва ли тогава да се учудваме, че немалко подрастващи посягат към наркотиците, отдават се на различни пороци, стават част от криминалния контингент.

Факт е, че когато се прави статистика, се отчитат само следствията - печалните резултати. По-голямата част от причините се премълчават. Защото това изисква първо известна доза самокритика и второ истинско желание за промяна, за реформи, за скъсване със статуквото. Докато всеки си брани коматчето или кокала, докато всеки гледа да не си развали рахата, докато всеки прехвърля вината върху другите, промяна не може да се очаква. Защото, уважаеми читатели, за да се постигне тази цялостна оздравителна реформа, трябва да се вземат под внимание всички споменати фактори и редица други, които няма как да бъдат отразени в една единствена статия. Тук не може с подробности да бъде разгледано и висшето образование, но е факт, че и там има нужда от неотложни реформи. Една от причините е, да могат кадрите, които излизат от аудиториите да намерят своето достойно място в живота и успешна реализация.

Постигането на целта, несъмнено изисква солидни инвестиции, но преди всичко добра воля от страна на всички заинтерсовани институции, а не на последно място и от родителите. В противен случай ще продължаваме да си бълбукаме, да се опитваме да плуваме и ще затъваме все по-дълбоко и по-дълбоко заедно с децата си и за тяхна сметка.

вторник, 1 февруари 2011 г.

Приказка за гласа на вятъра /превод/

Още в края на миналата 2010 година преведох две приказки, които ми изпрати моят приятел - писателят Елдар Ахадов. Неотдавна те излязоха на сайта на "ЛитерНет". Надявам се, читателите да харесат някоя от тях за поука на децата си.

Веднъж заспорили двама крале: чия земя е по-хубава? Чие слънце е по-високо? Чие небе е по-красиво?

Наистина не са ли смешни тези крале? Намерили за какво да спорят! Тук няма никакъв смисъл да се спори. Всички знаят, че нашето небе е най-красиво от всички, нашето слънце огрява от най-високо, а наистина по-хубава от нашата земица по целия свят няма да намерим. Защото всичко това е наше. А как е там при тях, на нас дори не ни е интересно.

Не, не съвсем, но почти безинтересно. Ако то беше поне мъничко наше... Е, тогава работата би била друга, тогава вероятно щеше да ни бъде по-интересно.

- Дай ми страната си - казал единият крал на другия - тогава аз ще мога да призная, че тя поне не е по-лоша от моята.

- А защо аз трябва да ти дам своята страна? - Възмутил се вторият крал.

- Да, но моята армия е по-голяма от твоята. Срещу един твой войник аз мога да изпратя хиляда. На всеки жител в твоето кралство у мен се падат по сто войници. Ако се опиташ да ми попречиш, всички ви ще избия!

Ой-ой-ой-ой-ой! Как не се засрами поне мъничко този крал! Той затръшнал вратата, прибрал се вкъщи и се заканил, че на сутринта ще се върне с войската си и ще заграби всичко.

Угрижил се вторият крал. Войната не е шега работа, особено когато не си подготвен за нея. Той повикал една позната фея и започнал да я моли:

- Моля те, любезна, направи така, че ние да победим! Помогни, никой да не пострада от тази война и всички да се приберат по домовете невредими, даже и враговете ни! - Така говорел този крал, защото бил много добър и никога никому не желаел злото.

Феята се позамислила и казала на краля:

- Добре, кралю мой, нека бъде, както искаш! Но нали знаеш какво е истинска война? В истинската война някой трябва да загине, иначе тя няма да бъде истинска. Да, ти ще победиш, народът ти ще ликува и ще те прославя като крал победител. В твоята страна никой няма да пострада, от враговете ти също никой няма да пострада. Ще загине само един човек...

- Кой? - С треперещ глас попитал кралят.

- Твоят син - едва чуто отвърнала феята.

- Защо? - Простенал пребледнял кралят. - Защо именно той? Защо не аз? Защо не някой друг?

- Твоят син е храбър младеж. Той много обича своите родители и своята родина. Ти знаеш това. А войната е загуба, тя винаги отнема най-ценното, това, което е по-скъпо дори от собствения ни живот. Ти за нищо на света няма да отстъпиш на враговете родината си. Значи, ти си длъжен да заплатиш с най-скъпото, което имаш. Инак не става, кралю мой! Никога и никак не би могло да се получи.

- Но как? Как така не може?! - обзет от мъка, извикал кралят. - Защо? Защо така? Тогава нека да дойдат и да заграбят всичко, нека! Аз не съм крал! Аз съм просто баща! Просто един баща... На мен нищо не ми трябва! Моля те, остави ми го! Остави ми моето дете! Остави жив сина ми!

- Ти знаеш, кралю мой, че ако враговете ви дойдат, никого няма да пощадят. На тях им трябват вашата земя, вашето небе, вашето слънце. А хората не им трябват, те си имат достатъчно от своите. Дръж се, кралю мой и постъпвай, както намериш за добре!

Настъпило утрото. Огромната и страшна вражеска войска се поклащала като океан от единия до другия край на хоризонта, а срещу нея в очакване застанала малката войска на краля. Начело, в сияещи доспехи, гордо яздел принцът на белия си кон с черни кичури и големи ресни по гривата. Край шатрата на походно столче седял мълчалив и блед добрият крал.

- Не бойте се, момчета! Ще ги победим! - Бодро възкликнал принцът. - Те са много, но нашата любов към родината е неизмеримо по-голяма от броя на тяхната войска! Виждате ли, те се вълнуват като море, а ние сме спокойни като скали?! Вижте, вижте сега как ще ги стресна!

Принцът, като заядливо, палаво момченце, измъкнал от джоба си прашка, сложил в нея златна монета и като се прицелил, я изстрелял към вражеската войска. Монетата излетяла, блестейки на слънцето като мълния. Тя летяла високо, високо и дълго, дълго, докато най-сетне паднала далече зад хоризонта. Цялата вражеска армия наблюдавала това странно явление. Зорките очи на един от войниците забелязали мястото, където паднала блестящата монета. Той се досетил какво е това и решил скришом да я прибере. Но как да стори това незабелязано? И войникът с бързи, ситни стъпки на пръсти се прокраднал към блестящата в тревата монета.

„Къде тръгна съседът ми?” Помислил си стоящият до него войник и с любопитство го последвал. Техният командир забелязал, че двама от войниците му бързо са излезли от строя. С вик: „Ей, вие, накъде?! Върнете се назад!” той се понесъл към своите подчинени. Сега вече целият отряд забелязал, че тримата бягат, но не към бойното поле, а в съвсем друга посока. Останали без началство, войниците решили, че командирът им спешно ги вика, но те не са го разбрали. Затова в пълен състав се втурнали след него. Сега вече и другите отряди, даже цели полкове, забелязали това отлъчване и някои даже се хвърлили да догонят и върнат тези страхливи бегълци. Но тъй като заповед от никого не била дадена, а всички очаквали началото на битката, настанала бъркотия. Командирите на вражеската армия говорели на различни езици и не разбирали какво става. Преводачите се объркали, опитвайки се нещо да им преведат. Някой извикал: „Обкръжени сме! Противникът се е промъкнал в тила ни!” И сега вече настъпила истинска паника.

След десетина минути цялата огромна вражеска войска се разпаднала на части и се разбягала на всички страни пред малката победоносна армия на младия принц.

В безсилна ярост се мятал по полето вражеският крал и се опитвал да събере побягналата гигантска армия. И докато успявал да събере едни, другите се разпилявали като пясък, който се изплъзва между пръстите. Когато той се хвърлял след тях, започвали да се разбягват тези, които току-що с голям труд бил събрал... Накрая останал сам. Тогава той вдигнал от земята нечия захвърлена пушка, заредил я и стрелял срещу малката армия на принца. А и какво повече можел да направи. Нали той - страшният завоевател, изгубил войната като някакво непохватно момченце.

Звукът на изстрела се разнесъл надалече над цялото поле.

- Синко! - Извикал пребледнял бащата на принца и се хванал за сърцето, сякаш куршумът го е прострелял точно там.

Синът се обърнал към бащата, усмихнал се и му кимнал с притисната до гърдите ръка, а после викнал на своите войници:

- Напред, приятели мои! За родината! - И малката армия се втурнала напред. Бащата също станал и хукнал след войниците. Побягнал към сина си, но бялото накипрено конче отнесло принца далече, далече и било невъзможно да го догони пеш.

След битката победителите довели много пленници и донесли много трофеи. Никой не загинал, злият крал се разкаял, а победителите му простили и всички били щастливи. В столицата организирали пищно тържество с торти и фойерверки, с парад и танци, с игри и песни, с всичко, което хората обичат да правят, когато са радостни.

Единствено кралят не дошъл на празника. Той се извинил на хората и казал, че повече не може да бъде крал. Казал, че трябва да потърси сина си и неговото конче, които така и не се върнали от голямото бойно поле.

Оттогава той все ходи ли, ходи по полето и вика, и зове сина си... Може би него вече отдавна го няма, но гласът му е останал... Ето, чувате ли как шумоли вятърът? Там някъде далече, далече... Това е той... Аз много често го чувам, особено нощем...

Автор: Елдар Алихасович Ахадов
Превод от руски: Цветан Диковски

Вълшебните страни /превод/

Това е втората от двете приказки на Елдар Ахадов, която преведох и изпратих на сайта на "ЛитерНет". Надявам се да хареса на читателите.

Имало една пееща страна. В нея никой не можел просто да разговаря, всички пеели. Вървиш си по пътя, а под нозете ти пътят пее. Видиш красиво цвете и ти се прииска да го откъснеш, а то така жално ти пее да не го докосваш. Ами какво ти остава след такава ария? Въздъхнеш, помиришеш го и продължиш пътешествието си по припяващия път. Само че не трябва просто така да си отивате от пеещите цветя! Обезателно трябва преди това да им изпеете: „Много ти благодаря!” и то с приятен глас, за да не се усъмни цветчето, че го обичат. Инак то може дори да повехне...

Из храстите излизат пеещи лъвове, по небето се носят пеещи облаци. А там, в далечината, пеещото море сияе със слънчевите гласове на вълните си. Всичко тържествува, всички се радват на живота. Колко е прекрасно!

- Чук-чук!

- Кой е тааам?!

- Това съм аз, твоята съседка - танцуващата страна - дойдох ти на гости. Отвори вратата, от сърце да потанцуваме!

Пеещата страна отваря вратата и при нея се втурва танцуващата съседка. И как само започва да играе, да се върти, с приклякане, с тройно завъртане на върховете на обувките си. Колко е забавно с нея:

Вълците танцуват с елените, зайците подскачат, енотите... А енотите какво правят? Енотите танцуват и се мият едновременно, изплакват лапките, почистват с четки зъбките. Какви, възпитани животинки, никога не забравят за хигиената. Браво!

И докато едната страна пее, а другата танцува, през отворената врата дотича и третата - свирещата страна. Идва тя, а от нея се носи музика. Щурчета свирят на цигулки, кълвачи на барабани, мишлета на пищялки, всеки на нещо свири, а един мечок виртуозно разтяга баян*. И-ха! Отдръпни се, народе, музиката пристига!

Но изведнъж заваля дъждец, капките му затропаха по листата като пръстчета по клавишите на пиано. Олеле, колко мокро стана! И чудните страни се разпиляха в различни посоки, от дъжда да се скрият. А той се разлива, играе си, вдига шум.

„Крийте се, крийте! Колкото и да се криете, аз пак ще ви намокря!” - сякаш казва той. Утихна пеещата страна, скри се под листо от лопуш и замълча. Укроти се и танцуващата страна, сгуши се зад плевнята под стрехата на покрива. Само музикалната страна не спря. Тича ли, тича мокра под дъжда, залива се от смях.

Наигра се дъждецът до насита, умори се, едва-едва покапва. Кап-кап и така неусетно заспа дълбок сън. Не бива дъждът да спи на полянката. Трите страни приятелки го взеха и лекичко го пренесоха до тихото езерце. Грижливо поставиха възглавничка под главата му и се върнаха, за да си продължат празника. И тъкмо стигнаха, и изпод стряхата, където се бе скрила танцуващата страна - фъррррр!!! И излетя летящата страна. В различни посоки се разхвърчаха летящи планини, искрящи водопади, високи борове, яки дъбове, крилати брезички и рошави, качулати ветрове... Малки звездички тичат по небето след луната и кряскат, облаци летят и викат, леко ронят снежен пух.

- Летяща страна, вземи ни със себе си! Искаме да летим високо, да гледаме надалече, да пеем, да танцуваме и весело да свирим... Ще ни вземеш ли?

- Ах, моля ви! Не, съжалявам! Харесва ми да летя сама! - В един момент размисли. - Но, щом толкова много искате, застанете до мен! Затворете очи! Разперете ръце встрани! Раз-два! Из-ли-та-ме! А сега отворете очи! Огледайте се! Какви звезди има наоколо! Вижте какво бездънно небе! А Земята, каква е мъничка, мъничка там долу! Пейте! Танцувайте! Свирете! Обичам ви! Обичам всички!!!

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски


* Баян - клавишен, музикален инструмент с пластинки и мях подобен на акордеона и хармониката - бел.пр.