Официален сатанизъм - "Нема такова животно"?!

Тази статия е написана по повод претенциите за законна регистрация на сатанинска секта. Публикувана е паралелно в Православие България с корекции и в "ЛитерНет". Автентичния текст с акцентите и оригиналното заглавие е в "ЛитерНет". Предупреждавам любезния читател, че статията е дълга и може да го заболи глава.

Новината, свързана с искането за законна регистрация на сатанинска религиозна организация беше голяма изненада за всички и вся голям смут в българското общество. Много хора бяха шокирани. Други, атеистично настроени, ехидно се подсмиват. Не закъсня реакцията на родното Православие - публикации, предавания дискусии. Официалната нота на Варненска митрополия, която се обяви против официалната регистрация на “Ордена на сребърната звезда”, също беше естествена реакция срещу това кощунствено искане. Тъй като и на мен темата не ми е никак безразлична, реших да направя един подробен разбор на интервюто, дадено от лидера на сектата Румен Атанасов пред “Дарик” радио. В статията умишлено няма да се позовавам на много цитати от Библията и други съчинения, за да бъде по-достъпна за обикновения читател. Ще се постарая обаче като теолог да се придържам към вероучението на православната Църква. Една от целите ми е да защитя Православието от лъжите, клеветите и нападките на един самопровъзгласил се за идол човек. Дължа благодарност на http://pravoslavie.bg, защото благодарение на линк в този сайт успях да проследя цялото интервю, излъчено в предаването “Пропаганда” на “Дарик” радио.

На първо място смятам за уместно да кажа няколко изречения за съвременния сатанизъм. Думата сатанизъм е производна от думата satan - от еврейски - враг, противник. Тя е нарицателно за едно същество нематериално - олицетворение на злото и негов главен източник. Според учението на християнската Църква Бог е сътворил ангелите добри, но един от тях се възгордял, извратил е своята природа и се е превърнал в дявол, демон или сатана. Той увлича след себе си и други ангели и те се превръщат в дяволи. Тези духовни същества се изявяват невидимо в живота на хората, като ги подтикват да вършат зло. Те присъстват и в различните магически практики на някои древни езически религии, запазени през вековете благодарение на окултизма. За основател на съвременния сатанизъм се смята Алистър Кроули (1875-1947). Той посвещава по-голямата част от живота си на изучаване на окултното, спиритизма, магьосничеството, а е известен и със сексуалните си извращения и злоупотреба с наркотици. Създава организацията “Ордо Темпъл Ориентис”, която издига в култ сатаната. През 1966 година в Сан Франциско Антон Шандор Ла Вей (1930-1997) основава официално “Първа църква на Сатаната”. Той още като ученик се увлича от окултизма и музиката. Напуска училище и работи в цирк. Заобикалящата го обстановка оформя у него възгледа, че злото е онази сила, която ръководи света. След основаването на своята “църква” Ла Вей събира последователи и ги учи да следват плътските си желания, вместо да им се противопоставят. Той е автор на книгите “Сатанинска Библия” и “Сатанински ритуали”. Според специалисти само в САЩ има над 450 групи, които действат нелегално.

Сатанизъм може да се практикува и индивидуално, под влияние на окултна, езотерична и друга подобна литература. Според книгата на Б. Асенов за изповеданията в България, у нас също има нелегални сатанински групи, които се изявяват на територията на Враца, Кюстендил, Пловдив, Монтана, а вероятно и на други места. Такива са групировките “Деца на Сатаната”, “Черно слънце” и “Приятели на дявола”. Някои от тях извършват ритуални жертвоприношения на животни. През последните години излязоха книги с разказани лични преживявания на бивши участници в сатанински секти, както и статии на български. В тях се описват групови сексуални оргии, проституция с печалба за сектата, жертвоприношения (включително и човешки). Там са описани изнудванията и заплахите, както и физическата саморазправа с онези, които са решили да скъсат с нелегалните деструктивни и криминални религиозни групировки. От тях може да заключим, че нещата не са никак безобидни. Опитите за легализация на сатанинска секта обаче са факт, който трябва да подтикне към сериозен размисъл хората, ангажирани да работят в съда, полицията и следствието. Поне на такива мисли ме навежда интервюто, проведено с “пастора” на “Ордена на сребърната звезда”.

Първата част от него е на работното място на Румен Атанасов - в една аптека. Той смята, че работата му като фармацевт и сатанизма са две напълно съвместими неща. “Казват, че когато си имаш работа с нечисти сили, трябва да прочетеш “Киприяновата молитва”. Започва разговора водещата. “За какво ти е, не върши работа?!”, хили се “пасторът” и хвърля цигарата. Поведението му е самоуверено и той се държи дори предизвикателно. Една от целите му е да омаловажи значението на християнството. Много хора извън Църквата са чували за “Киприяновата молитва”, която помага срещу магии, уроки, нечисти сили и прочее. Малцина обаче знаят, че тя трябва да се прочете над страдащия от свещеник и че основно за това е предназначена. Като човек, свързан с духовния живот на Православието, мога убедено да кажа, че молитвите на свети свещеномъченик Киприян са помогнали на много хора. Освен това има и специални молитви, съставени от свети Василий Велики, които се четат над обсебени от нечисти духове. За тях аз самият съм ставал свидетел как връщат човек, изгубил разсъдъка си, към нормалното му състояние. Може за безбожниците и враждебно настроените срещу християнството думите му да звучат убедително, но от гледна точка на вековния духовен опит на Църквата за борба със злото търпят неуспех. Просто защото са нагла лъжа. Но не бива да забравяме, че едното име, с което зовем лукавия - дявола, значи именно измамник.

В началото Атанасов се опитва да се дистанцира от създадената представа за сатанистите. Според него тя е насадена от медиите “под чужда диктовка”, а реалният сатанизъм няма нищо общо с “блек метъл с туба бензин”. Всъщност става въпрос просто за различни нива на изповядване и практикуване на сатанизма. Защото вътрешното убеждение не се определя само от външния вид. Никой не може да ме убеди, че песните на различните black metal групи, че ритуалите, които извършват музикантите и техните фенове (тайно или явно, на сцената или извън нея), не са форма на сатанизъм. Просто това са различните лица, в които многоликият култ към лукавия се изявява. Не мога да кажа, че това, което вършат тийнейджърите - фенове на този вид рок, е безобидно, защото и то стига до спиритизъм, сексуални оргии и тъмни ритуали.

По-нататък водачът на сатанистите се опитва да ни убеди, че те са много и са навсякъде между нас. “Ние сме хората, които ви отварят вратата, които ви подават хляба, лекарствата.” В случая едва ли става въпрос за неговата организация. Сам той уточнява по-надолу, че “много хора се осъзнават като сатанисти, но се боят от етикета...”. А и на въпроса, зададен му малко по-късно: Колко са като брой, сам отговаря, че са малко - стотина човека. Така спокойно може да се избегне паниката, че сатанистите са навсякъде между нас. Може да има и такива, които наистина да работят като него в аптека или в хлебопекарна или да упражняват някоя друга професия, но едва ли организираният в този орден сатанизъм има толкова много последователи. Атанасов казва, че това, което ги отличава, е малка пентаграма. Но от това не бива да обявяваме всеки с пентаграма, окачена на верижка, за сатанист. За някои хора е просто мода или модел на подражание. Или, както сам той го нарича, “естетиката на тъмнината”.

Следващият въпрос от интервюто е: От колко време се занимава Румен Атанасов със сатанизъм и на кое ниво е в йерархията: Петнайсет години занимания със сатанизъм не са малко. Всъщност това е много скоро след началото на преходния период, когато у нас масово навлезе окултна, магическа и каква ли не литература. Преди за подобни деяния човек можеше да попадне в някоя неуютна стая с решетки на прозорците. Лидерът на сектата твърди, че е достигнал най-високото ниво на посвещение в йерархията - петото ниво. Изтъква, че е един от основателите на “Ордена на сребърната звезда” у нас. Той твърди, че е “пастор”. Всъщност думата е взаимствана от християнската терминология. Тя е латинска и означава пастир. Според широко разпространените представи за човек, задължен да се грижи за душите на други хора, това понятие тотално се разминава със същността на сатанизма. Най-вероятно е привнесена изкуствено. Иначе в сатанизма служителите на култа се наричат жреци. Но ако Атанасов излезе пред обществото с титлата “върховен жрец на сатанинския орден”, той рискува да отблъсне много хора и да си направи антиреклама. Тази е причината да сложи маската “пастор” или човек, към когото се обръщат с “отче”. Това понятие също не е известно другаде извън християнската, респ. православна или католическа църкви. За духовен баща е присъща любов към неговите духовни чада, докато в сатанизма върховната ценност не е любовта, а омразата.

Следващият въпрос е свързан с предстоящата сватба на Атанасов. Граждански брак, последван от сатанинска “църковна” церемония. Прави впечатление, че той често взаимства думи от християнството. По-правилно би било да каже “церемония по законите на нашия орден”, но това пак би предизвикало подозрения. Повече яснота хвърлят думите му: “Молитва към Луцифер”, използвана в контекста на разговора. Другото, което прави впечатление, е: той твърди, че сатанистите са веротърпими към юдаизма, исляма и християнството. Поне аз смятам, че когато някой говори против Бога и против онези, които му служат, когато говори с омраза и презрение, това е твърде далече от проявите на толерантност и веротърпимост.

Според “пастора” “Орденът на сребърната звезда” е опит за обединение на сатанистите в България. По думите му това включва “хора с желание за развитие и добро обществено положение”. Тези думи предизвикват сериозно безпокойство, защото за сектите е характерно да лобират и да обвързват хора от структурите на държавното управление. Не изключвам и чисто комерсиалната цел на начинанието - обвързването на хора със сатанинската организация с цел кариера в политиката и пр. “Голяма част от лидерите на световния свят не смеят да декларират, че изповядват именно този път към светлината и прогреса, към който се стремим и ние”. Според поклонника на Луцифер идеите на християнството “са основната пречка по пътя на прогреса”. Така той се опитва да омаловажи ролята на християнската етика за установяването на ред и законност между хората и народите. Но ние не бихме могли да очакваме друго от заклет враг на християнството. Факт е, че културната история на голямата част от европейските народи е започнала именно с покръстването и с превеждането на Библията на родния им език.

Водещата задава въпрос: дали “пасторът” има познати сатанисти сред българския политически елит. “Имам познати, които се намират и в СДС, и в “Атака”.” Странно, защо той назовава имената само на тези две политически партии. Това би могло да бъде толеранс към управляващата в момента БСП. Какъв ли скандал би се вдигнал, ако назове и ДПС, където би трябвало да преобладават основно мюсюлмани. Въпреки че го премълчава, той със сигурност познава и сатанисти, представители на други политически партии. Една от целите му вероятно е да компрометира тези две политически формации, едната от които претендира за християндемократически ценности, а другата изповядва краен национализъм. В контекста на разговора лидерът на ордена ловко заобикаля и въпроса за връзката между сатанизма и масонството. Вярно е, че и сатанизма, и масонството са забулени в голяма тайнственост. Дали има пряка връзка между едното и другото можем само да предполагаме. В една от книгите, посветени на масонството Н. Иванов свързва масоните с темплиерите и с поклонението пред рогат човекоподобен идол - изображение на дявола с женски гърди - “Бафомет”. Но темплиерите вече не са между живите, а и световното масонство за това време е претърпяло известна еволюция. Всъщност, обективно погледнато, “религиозният” атеизъм също е една форма на сатанизъм. Това е очевидно от репресиите на атеистичната власт срещу християнството от първите години на установяването й в началото на ХХ век до днес.

Разговорът се пренася към тайнствените ритуали на сектата. Лидерът нарича ритуалите “тайнства”. В интерес на истината, така се наричат християнските обреди (Кръщение, Миропомазване, Причастие, Брак и др.). Думата пак е взаимствана, но вероятно не би могла да бъде използвана друга, защото в случая става въпрос за някакъв мистичен ритуал, за подписване с кръв, за нещо, което е действие само за посветени и пр. Е да, количеството кръв е колкото да ти боцнат пръста за изследвания и е безвредно, Атанасов специално акцентира върху това. Виж друг е въпросът за неговите етични измерения: обет за вярност към сатаната, подписан с кръвта на новопосветения. Звучи внушително, да не кажа зловещо, но за някои това би могло да бъде интересно, привлекателно, мистично. Дали всички, които подписват този обет, наистина си дават ясна сметка в какво точно се забъркват? Дали за някои от тях това не е само екзотична игра? Това са редица въпроси, които търсят своя отговор. Той умишлено спестява и молитвената формулировка, за “кръщене”, както го нарича той, или според водещата “договор за продажба на душата на дявола”. За онагледяване редакторите на предаването привеждат една примерна формулировка, вероятно взета от подходяща окултна литература. Текстът е само примерен, но със сигурност е много близо до този, който се използва и при ритуала на “Ордена на сребърната звезда”, а и на други групировки от този род. Отричане от всичко, свързано с Христос и християнството, от молитвите и тайнствата на Църквата, предаване на душата и тялото във властта на дявола. Това включва и даване на обет за правене на зло. Атанасов не потвърждава текста, но и нищо не отрича.

По-нататък поклонникът на Луцифер се опитва да проповядва морал. Той твърди, че хората, които извършват жертвоприношения на животни и вредят на човешката личност, трябва да бъдат обект на разследване от полицията. Той описва случай, при който са намерили самопровъзгласил се лидер, проповядващ сатанизъм между младежи (фенове на рок музиката), на който Атанасов и негови съмишленици сатанисти са “показали ада”. Тук се явява едно странно противоречие, защото за целта са използвали хипноза. Никой не може да каже, какво точно са направили и дали не са му внушили някакви илюзорни преживявания по този начин. Тук гуруто се опитва да се провъзгласи за герой. За негово и на всички останали сведение, хипнозата според българското законодателство трябва да се практикува само от правоспособни медици и в рамките на лечебно заведение. Това е регламентирано в Закона за народното здраве, чл. 31, ал. 4 и 5. Така че хората, последователи на сатаната, занимаващи се с хипноза, би трябвало да станат обект на разследване от страна на полицията, независимо от думите на сатанинския жрец, който я нарича “една доста приятна наука”. Никой не може да бъде сигурен дали за целта не се използват психотропни, халюциногени и прочее вещества. Според една от книгите, описващи преживяванията на човек в сатанинска секта, някои посветени жреци получават обширни познания за човешката анатомия, за различни вещества и комбинация от тях, които могат да бъдат ползвани и като лекарства, но и с други, доста съмнителни цели. Това е твърде близо и до професията на сатанинския жрец, които също боравят с лекарства. “Ние предлагаме здраве, борим се със смъртта”. Тези думи също загатват за подобни познания. Високото посвещение на Атанасов в ордена говори за обширни знания в областта на окултното. Фактът, че са спасили група младежи от един шарлатанин, изобщо не превръща тези хора в герои. А е доста спорен и въпросът, дали този човек е станал праведен християнин, след като е бил буквално уплашен от това, което му е показано под хипноза.

Разговорът се пренася към същността на ада. “Много лошо място, една библиотека, място, където е събрана много креативна енергия, много желание за отмъщение”. Ако вземем под внимание факта, че за да бъде посетено това “място”, се използва внушение или хипноза, то това донякъде съвпада със становището на християнството, че не става въпрос за място, а по-скоро за душевно състояние. Голямата разлика е в това, че истинският ад е вечно състояние на душата, предизвикано от извършените грехове и в него човек може да попадне едва след като умре. То не би могло да бъде ограничено от определено място, защото душата не е материална и може да се движи свободно из вселената. Иначе е нормално една личност, отдала се да служи на дявола, да превърне светлината в тъмнина, да носи у себе си желание за отмъщение и прочее. Само че не се знае какви биха могли да бъдат последствията за психиката на човека от посещенията на този духовен мир чрез хипноза, която, както знаем, е нож с две остриета. Нормално е желанието за възвръщане на изгубения рай (“който по право ни принадлежи”), но сатанизма препоръчва като път омразата и войната и то война срещу Твореца на целия материален и нематериален свят. Сами можем да си представим колко е налудничава тази идея. Сам Атанасов казва, че сатанистите са загубили първата битка “поради предателство”. Много е странно, че той не уточнява за какво предателство става въпрос, кой, от кого и кому е предаден. Прав е за това, че сме създадени по образ и подобие Божие, но безсрамно лъже за това, че Бог не обича познанието, за това, че Той е скрил познанието от хората. Още в началото след сътворението в библейската книга Битие (2 гл.) е описано как Творецът довежда при човека всички сътворени от Него животни, за да ги опознае и да им даде име. Ето че не Бог, а именно човекът опознава и дава име. Факт са и постиженията на съвременната наука. Ако Бог искаше да скрие от нас всичко това, Той нямаше да допусне да го постигнем. Има и друг важен детайл от мозайката: Ние знаем, че познанието може да бъде използвано за зло, за създаване на оръжие, за унищожение, за поробване на човек от човека. Това е причината Създателят да не дава пълното познание или да ограничи пътя към него само за избрани хора, напреднали в добродетелта. Но думите на сатаниста, че Бог не желае човек да притежава знание, са лъжа, а фактът, че се позовава на Библията, за да ги изрече, е или невежество, или кощунство. Дори да стигнем до пълното познание, ние никога няма да можем да станем равни на Бога. “Бог не обича познанието”, твърди служителят на сатаната. Всъщност Бог притежава пълното познание или всезнание. Той може да го даде на хора, които сам е избрал, които са Го последвали и Му служат със сърце и дух. Ние знаем стотици случаи от историята на християнската Църква, свързани с хора аскети, които са вършели чудеса, включително и възкресяване на мъртви, имали са познания за далечното бъдеще и пр. Не е необходимо да има някаква скрита библиотека, някакъв скрипториум, където Бог да заключи познанието от хората. А дори и да би имало, това място не може да бъде адът. Просто понятията “ад” и “рай” не са толкова място, колкото състояние на човешкия дух да възприеме Божията благодат. Християнската Църква никога в своята догматика не е представяла ада като място с казани, пълни с катран, в които се пържат душите на грешниците. Самият факт, че адът не е конкретно място, обезсмисля думите, че е библиотека, съдържаща върховно познание. Та нали именно по този начин бяха съблазнени първите хора, като им бе предложено “знание” и богоравенство. Нищо ново не е измислено. Сатанизмът се опитва да привлече последователи, парадирайки с притежание на ключа към върховното познание. Всъщност той притежава само някои окултни и вредни за хората знания, от които се възползва, за да извлича земни облаги, да пакости, да си извоюва власт и богатства, но както знаем, всички тези неща са преходни. Фактът, че за да се посети тази “библиотека”, наречена “ад”, е необходимо да се мине през хипноза, й придава твърде виртуален и много измамен, да не кажа несъществуващ вид.

Румен Атанасов вече е споменал за първата загубена битка с християнството. Оказва се, че втората битка също е била загубена. Той я свързва с Първия вселенски събор в Никея (325 г.; съборът на Константин), познат ни с утвърждаването на първите догматични вероопределения. Това със сигурност е победа на християнството, защото освен над арианската ерес тук Православието се утвърждава и над раннохристиянските ереси, които смесват християнската доктрина с някои от древните езически вярвания. Думите на “пастора”, че започва третата битка, съдържат достатъчно основания да застанем нащрек! Поне доколкото разбирам, нейното бойно поле са отношенията между хората. Думите, че тя ще бъде само духовна, че ще бъде само пропаганда, трудно могат да бъдат възприети, при положение че сектата търси лобита във властта. Със сигурност тя ще се възползва от тях, за да прокара своите идеи в политиката, в социалния живот и в държавното управление. А ако сатанистите в политиката са обединени и тайно се подкрепят едни други? Тогава нещата добиват доста зловещ вид. Трудно е да се възприемат като истина и твърденията за крайната цел на битката. “Животът да продължава за хората, да бъдем равни на Бог!” Както и по-горе споменахме, съблазънта да станеш равен на Бога, явно не е отживяла своето време. Благодарение на използването й от дявола първите хора извършиха първородния грях, последствията от които носи цялото човечество. Разбира се, сатанистите никога няма да признаят изкупителната мисия на Божия Син, няма да признаят, че Той е победил сатаната, че е потъпкал злото и е дал възможност на хората да се спасят. Но колкото и да го отрича, мисията на Богочовека е факт. Факт е и постигнатата победа над смъртта.

Пресилено е твърдението, че “армията на сатанистите се увеличава с всяка изминала минута”, както и тезата, че напредъкът на науката е разклатил вярата в ценностите на християнството. Поклонникът на Луцифер сам признава, че си прави реклама чрез предаването, макар и не толкова директно. “Ти не играеш за нашия отбор, тъй като се опитваш да представиш нещата под някаква форма”. Казва той на водещата. Да, това е факт, тя се старае да бъде обективна, да извади на показ негативите на сатанизма, друг е въпросът, че Атанасов се старае да извлича дивиденти от това.

Твърдението му, че хората са създадени равни на Бога, не почива на библейски свидетелства. Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Образът - това е духовен образ, това са творческите сили, способности, заложби, които всеки човек притежава от своето раждане. Подобието е това, което трябва да осъществи. На хората, които са по-навътре в духовния живот, е известно понятието theosis, превеждано с думата обожение (процес на усъвършенстване). Това именно е целта на християнския живот, човекът да се усъвършенства до богоподобие. Като основно средство за осъществяването на тази цел християнството препоръчва любовта, покрепена с дела на милосърдие.

“Излизането на светло” на ордена е свързано, освен със законовата регистрация, с това да се обясни на хората, “какво представлява вярата в познанието и в светлината”. За познанието и за богоравенството вече говорихме по-горе. За “светлината” - споменавайки ада, той твърди, че там “светлината е в тъмнина”. Явно именно за такава светлина става въпрос. Още древните аскети са се сблъсквали с това явление. Дяволът се явява като светъл ангел, за да ги прелъсти. Дяволът като същество с рога, опашка и копита е изобразяван по стенописите, представящи страшния съд и митарствата. Така обаче той трудно би съблазнил някого, по-скоро би го уплашил и отблъснал. Просветените християни знаят, че много често той може да се яви в човешки образ, да приеме най-приемливата за атакувания човек форма. Единствената цел е да го отклони от Бога, да го въвлече в своите мрежи, да го превърне в свой слуга.

Законовата регистрация, както бе уточнено от някои православни издания и от специалистите, не става в Дирекцията по вероизповеданията, а в Софийския градски съд. На мен поне ми изглежда много странно: законен сатанизъм, храм, в който се покланят на дявола, място, където се занимават легално с незаконна хипноза, магии, спиритизъм и окултизъм. Друг въпрос, който се поражда, е: за тези сатанински ритуали дали няма да бъдат канени външни хора с цел привличане на последователи? А дали утре няма да претендират тяхното вероизповедно присъствие да бъде взето под внимание и в учебните часове по религия? А ще има ли пропаганда сред непълнолетни и тийнейджъри, фенове на black metal музиката? Това са сериозни въпроси, на които някой трябва да потърси отговор. Фактът, че в САЩ има регистрирани какви ли не вероизповедания, още не е основание за регистрация на официален сатанизъм у нас. За легален и официален сатанизъм на територията на европейски държави още не съм чувал. Дали ще успеят опитите за обединение на хората, които индивидуално се покланят на дявола, дали изповеданието няма да стане обект на разследване, за което има достатъчно остования, това все още не се знае. За мен лично, узаконяването на сатанизма би било подигравка с вековната християнска традиция у нас. Това ще бъде гавра с паметта на славните български царе, въвели и утвърдили Православието като стожер на държавността, това ще бъде кощунство спрямо паметта на хилядите българи, дали живота си, за да я има днес България.

Един много важен въпрос, който е зададен на сатанинския лидер е: “Защо избираш Луцифер пред Бог, с какво Луцифер е по-добър от нашия Бог?”, “Луцифер е по-добър от вашия Бог с това, че даде на хората светлина и топлина, за да се стоплят, и ги превърна от животни в богоравни.” Горди, самоуверени и лъжливи са тези думи, защото не сатаната, а именно Бог е сътворил небесните светила и природата, сред която живеем, именно Бог е дал възможност хората да се развият и стигнат до всички постижения на науката и техниката, благодарение на които днес животът е много по-цивилизован. Това е факт, който този гуру не се и опитва да отрече. На много места в Свещеното писание се подчертава, че човекът е издигнат над останалия сътворен от Бога свят, че не е животно. Такова е и учението на Църквата, която акцентира върху Божия образ, заложен у човека. Напротив, именно сатанизмът с прокламирането на плътските желания и удоволствия, с прокламирането на презрение и омраза приравнява хората с животни. Атанасов се дистанцира от кървавите жертвоприношения, но е реален факт, че тези варварски обреди са именно дело на сатанизма. Опитът да нарече Бога “твар”, с което да омаловажи Неговото достойство и авторитет, са в явно противоречие със собствените му думи, признаващи, че Бог е сътворил света. Думата “твар” произлиза от творя и се използва за нещо сътворено, а Бог е Творец на целия материален и духовен свят. Той не презира човека, а го обича като Свое дете.

Поредният опит да омаловажи значението на християнството са думите: “Иисус Христос е една комична фигура”, както и твърдението, че Той участва в заговор на доста по-големи сили (не обяснява какви). Всъщност този горделив и самонадеян човек не може да отрече, че този Христос, който той хули, е Основател на една религия, чиито последователи са милиони и по целия свят, които са обединени от общи ценности и култ за разлика от разпокъсаните и криещи се, нерядко престъпни, сатанински групички. Опитите да бъде отречено историческото съществуване на Иисус удариха на камък. Безпредментни останаха и глупавите опити да бъде отречен Неговият божествен авторитет. Пред Личността, Която “пасторът” нарича “комична фигура” се прекланят няколко континента. Представителите на другите религии също Го уважават. Целта на Атанасов е да дразни християните и да събуди симпатиите на атеистите. Смятам, че за един сатанист да лъже си е напълно в реда на нещата, а дали някой ще обърне внимание на тези лъжи и дали ще им повярва, това е въпрос на личен избор.

Основанието сатанинският жрец да презира Бога, според собствените му думи, е, че “Бог е наказал човека със смърт”. В случая пак става въпрос за лъжа или за погрешна интерпретация на християнкото вероучение. Бог не наказва човека със смърт, но грехът, извършен от това най-висше интелигентно Божие творение (пак под давление на дявола), води до разстройването на собствената му психофизична природа. Именно оттам в света се явява смъртта. Грехът поражда смъртта. Той пропуска факта, че Богочовекът Иисус Христос слиза на земята като проводник на Божията любов и извършва Своята изкупителна мисия. Именно благодарение на тази мисия човекът получава възможността за вечен живот. Този вечен живот обаче няма материални, плътски измерения, а е в един духовен свят. Раят не е материална категория, място, където текат реки от мед и мляко, а категория духовна, състояние на човешката душа да възприеме Божията благодат, да реализира в пълнота най-висшата добродетел - любовта. Съвсем естествено е всемогъщият Бог да приспособи това духовно състояние към нуждите на всеки един християнин и това е отново дело на всеотдайната Божия любов. Явно този път за придобиване на вечен живот не е изгоден за атеистите и сатанистите. Те искат вечен живот, изпълнен с плътски удоволствия, с възможност да притежават власт и материални богатства. Можем да си представим как би изглеждал един вечен живот в плътските измерения, които познаваме, изпълнен с гордост, омраза и сатанинска злоба. Твърденията, че науката (в това число сатанинската) ще стигне до познание за вечния живот, поне по мое мнение, са блъф. А думите, че Бог е създал “нещо, от което вече не се интересува”, са нагла клевета и отричане на вековния Божи промисъл. През цялото време, от началото на човешката история до днес, Бог не спира да се грижи невидимо за човека, да му подсигурява подходящи условия за живот, да му дава сили и възможности за духовно развитие. Кулминацията на тази любов и загриженост е именно изкуплението на човека от робството на греха и смъртта, извършено чрез кръстната саможертва на Божия Син.

Обвиненията, че християнстото е наложено с много кръв и убийства, пропускат първите три века от историята на християнството. “Пасторът” забравя времето, когато то е преследвано от властите, но не изчезва, а напротив, затвърждава позициите си. Властта се опитва да унищожи християните, защото не извършват кървави жертвоприношения, защото не участват в безнравствените езически тържества и магическите обреди, присъщи на съвременния сатанизъм. Войните, водени в името уж на християска кауза, са били по-скоро политически, отколкото религиозни. Един много важен факт е, че Православието не е ставало подбудител на религиозни войни, просто защото в Източната църква доминира светската, а не духовната власт.

Румен Атанасов твърди, че неговата религиозна организация не е опасна. “Опасни са сектите, опасни са педофилите”, твърди той. Сектата на сатанистите твърди, че сектите са опасни. Ама че самопризнание! А незаконната хипноза, а прокламираната омраза и презрение, а насърчаването на плътската похот, на властолюбието и всички възможни пороци? Това не е ли опасно? Опасни са педофилите. А груповите сексуални оргии, провеждани в различните нива на сатанинските ораганизации, за тях какво да кажем? Това вероятно е много морално, според лидера на сатанистите, то е напълно безобидно и направо си е основание всички да го последват!

Един много странен парадокс се явява, когато му задават въпроса: “Ще станете ли третото вероизповедание в България?” На този въпрос Атанасов отговаря с думите “Благодаря ти за пожеланието! Дай, Боже!” Един сатанист се “моли на Бога”, сатанистите да станат третото вероизповедание у нас!? Е, и това ако не е куриоз или парадокс, здраве му кажи! Ако бе използвал думите: “Дай, Луцифер!” или “Дай, дяволе!”, за мен щеше да бъде нормално. Но един човек, който открито твърди, че презира Бога, че Бог е негов враг, да моли Бога неговата секта да стане трето вероизповедание у нас, е безкрайно нелогично. Това говори, че или не е убеден в своята доктрина, или тя за него е просто начин за комерсиална печалба. Паметни са думите на основателя на “Сциентологията”, според който, за да станеш милионер, трябва да основеш собствена религия. Лафайет Рор Хъбард е намерил доста последователи, а дали Румен Атанасов върви по неговия път? Поне за мен, от казаното дотук, основната цел е именно тази. Ние добре знаем, че много секти прибират десятък от всичките си последователи. Знаем също, че магическите, спиритически и един куп други окултни практики, при повечето вещи в занаята лица, се извършват срещу “прилично” заплащане. В това число влиза и “развалянето на магии”. По никакъв начин този човек не може да отрече комерсиалната цел на създаването на своята религиозна организация. За мен това е първата и основна цел - печалба! Другото са фрази, мъглява идеология - основата, която ще накара някои атеисти, които само по име са християни да го последват. Но той не е нито първият, нито единственият подобен случай.

“Ще станем едно от вероизповеданията в България!” Убедено заявява гуруто на сатанинската секта. Ако трябва да бъдем обективни, той и неговата организация и сега са едно от вероизповеданията у нас. И вероятно ще останат такова, ако не се намесят полицията и някои други органи. Защото именно тяхна задача е да открият нередности при обредните практики, при привличането на последователи или при някои финансови манипулации, заради които да приберат “на завет” лидера и неговите главни съидейници. Виж, за придобиване на статут на законно или равноправно вероизповедание, нещата стоят досто по-сложно. Аз съм убеден, че едно узаконяване на сатанизма у нас ще предизвика публичен дебат, демонстративни протести, а може да се стигне и до по-драстични прояви.

Ако се направи един цялостен преглед на интервюто с Румен Атанасов - “пастор” и лидер на “Ордена на сребърната звезда”, става очевидно, че той проповядва. Остава да уточним, към кого е насочена неговата проповед. Без съмнение, на първо място обект на проповедта му са хората, които изповядват индивидуално сатанизъм, ровят се в окултната литература, мистично настроените, търсещите паранормални явления, хората които избират тъмния път като форма на усъвършенстване. Той адресира проповедта си и към младежите - фенове на тъмната рок музика, колкото и да се опитва да се дистанцира от тях. Защото много от тях (често съвсем наивно) се определят като сатанисти. Онова, което може да ги прати в ордена би могло да бъде елементарното любопитство. Без съмнение гуруто се цели и в умовете на много неориентирани агностици и атеисти, които се лутат в своите духовни търсения и не знаят по кой път да поемат. Сто процента търси и такива, които са разочаровани по някакви причини от християнството, но не спират да търсят. Споменаването на политически партии ме кара да мисля, че се обръща и към някои партийни функционери, но това все пак е хипотетично.

Едно е ясно: за една държава, поела по пътя на евроинтеграцията и демокрацията, е немислимо и недопустимо узаконяването на религия, която проповядва лъжи, омраза, презрение и въздига в култ плътската похот във всичките й форми. Недопустимо е законното регистриране на религия, която изисква подписване с кръв на договор, в който се декларира вярност към сатаната. За мен Атанасов и неговите съмишленици би трябвало да станат обект на внимание от страна на следствието и прокуратурата, най-малкото заради незаконното използване на методи за хипноза и внушение. Никой не може да знае какво става на ритуалите, в които участват само посветени. Това е още един повод органите на реда и сигурността да вземат отношение по въпроса, Атанасов е фармацевт, жрец-гуру на незаконна секта. Въпреки че няма законна регистрация, тя практикува своите ритуали далеч от очите на хората. И никой не знае какво се върши там! Само едно подробно разследване би могло да докаже дали общността, претендираща за законна регистрация, е наистина безобидна. А дори и да е така, в което дълбоко се съмнявам, моралните устои на законността са достатъчно основание, да не бъде позволено законното й присъствие в България.

Аспекти на връзката между физическото възпитание и възпитанието в родолюбие

Два от големите проблеми, които застават пред българската нация, са: постепенното обезличаване на националното ни самосъзнание и тоталното обездвижване на младите и подрастващите. Тази статия дава полезна идея, как може да се намери общо решение, което да спомогне за преодоляването и на двата проблема. Публикувана е през 2007 година на страницата на "Словото".

В началото на 2007 година България влезе в Европейския съюз. Колко време слушахме по радиото и телевизията, четяхме по вестниците и тръпнехме в очакване. Днес, когато членството ни в Обединена Европа е факт, народът продължава да се лута между страха и надеждата. Ще можем ли да изхранваме семействата си? Ще успеем ли да започнем свой бизнес? Ще имаме ли шанс да учим в чужбина? А дали това членство няма да бъде в ущърб на икономиката ни, на социалния статус и не на последно място на нашите традиции? Какво ни очаква? Каква ще бъде цената?

Едно е ясно – животът ни ще се промени! Към по-добро или към по-лошо, това тепърва ще видим. Говори се, че някои неща неизменна част от битието на българина ще му бъдат отнети. Ами ако ни забранят да си варим благата домашна ракийка, ако не можем да си заколим прасенце за Коледа? Не че това е най-важното, но повечето хора са свикнали с тези по-скоро семейни битови, отколкото национални традиции. Притесненията за битовите традиции пораждат и един друг въпрос. Подложени на инвазията на субкултурата, във време когато семейните ценности са погазени, ще можем ли да запазим своята национална идентичност? Дали няма да станем поклонници на различни обичаи привнесени от Запада? В България вече се утвърди един не толкова католически, колкото езически празник – „Свети Валентин“. Започнахме тук там и с карнавали да празнуваме и западния празник „Хелуин“ (Вси светии). Една от причините е, че тези празници са по-близо до ума на откъснатото от традиционните ни корени младо поколение. Малко млади хора знаят, как техните прабаби и прадядовци са се ухажвали и венчавали, но разменянето на любовни послания е по-близо до начина им на мислене и на живот. „Хелуин“ пък е едно показно шоу, един пъстър маскарад, един (както се изразяват младежите) купон. По приятни са за възприемане отколкото например участието в обичаи като лазаруване или коледуване. Никой не може да каже, дали след време няма да започнем да празнуваме и американския ден на благодарността и да въведем кой знае още какви празници, чужди на националния ни бит и традиции. Оправданието ще бъде, че го правим от солидарност или лоялност към братските западни народи. Въпреки, че в училище се провеждат беседи в часовете на класа или в различните кръжоци, за българските традиции и обичаи, факт е, че ние с всеки изминал ден все повече се отдалечаваме от тях. Тези беседи не могат да изместят напълно влиянието на чалга-културата и на западната субкултура, които се възприемат на принципи от рода на: „Така е модерно!“, „Всички го правят!“, „Традициите не са това, което бяха!“ и др.

Друг неоспорим факт е, че подрастващите все по-малко време отделят за четене и спорт. Първото води до изключително обедняване в духовно и нравствено отношение. Второто е пагубно за здравето и дееспособността на младите. Днес вместо игри, които укрепват мускулите и ставите, или такива, които развиват бързината на рефлексите, децата и юношите прекарват една голяма част от времето си пред компютрите. Там единствените движения, които извършват са търкалянето на мишката, местенето на джойстика и натискането на клавишите. Така младото поколение в България заболява от хиподинамия, децата стават хилави, придобиват гръбначни изкривявания, натрупват наднормено тегло. Родителите или не го съзнават, или се сещат за това, когато стане твърде късно.

Така се явяват два важни проблема, които търсят начин за решаване. А именно: Първо, отдалечаването от традициите и второ, обездвижването на подрастващото поколение. Ето тук е мястото да зададем въпроса: Има ли начин, чрез въвеждането на някаква традиционна игра или спорт, да възпитаваме подрастващите в духа на българщината?

Ако хвърлим поглед назад в историческото минало, ще видим, че спортът не е бил чужд на българските деца и младежи. България, за разлика от някои западни държави, има многовековна история – над тринадесет столетия. Няма съмнение, че нашите прадеди са умеели да яздят, да стрелят с лък, да плуват, да хвърлят копие, да въртят меча, ходели са на лов и риболов, надтичвали са се, борели са се с голи ръце или с юмруци. Без тези тренировки не можем по никакъв начин да си обясним славните победи на българската войска при различните исторически битки по времето на хановете Аспарух, Крум, Тервел и на царете Симеон, Калоян, Иван Асен ІІ и др. Тези умения без съмнение са придобивани вследствие на дълги тренировки и системни упражнения. Вероятно по-слабо са били застъпени отборните игри, но няма съмнение, че са се провеждали състезания, които са целяли както престиж, така и повдигане на бойния дух. Със сигурност още между подрастващите е имало съревнования в тичане, плуване, борба и пр. Някои от тези спортове оцеляват през времето.

По късно идва и стрелбата с огнестрелно оръжие, която извоюва на много български комити и хайдути славата на точни стрелци. С настъпването на Възраждането и полагането основите на българското образование, постепенно в образователните дисциплини навлизат някои, свързани с физическото развитие на учениците. За ползата от укрепващи тялото упражнения говори в “Рибния буквар“ д-р Петър Берон, като дава и някои полезни препоръки. В някои възрожденски училища са допускани някои от традиционните игри, организирани са разходки сред природата и др. В някои българо-елински училища започват да навлизат гимнастически дисциплини. През Възраждането, а и още преди него, популярни са били по съборите пехливанските борби, устройвани както със състезателна, така и със зрелищна цел.

След Освобождението спортът успява да преодолее трудностите и да набере сили. Тогава навлизат и много дисциплини от Запада. Всичко казано до тук, цели да покаже, че спортът през вековете никак не е бил чужд на българина, макар да не е бил организиран в клубове и федерации.

И все пак ако погледнем реално, кой от изброените спортове би допринесъл за утвърждаването на българския дух сред младото поколение? Или има ли подходяща игра от известните народни игри, която би спомогнала за укрепванетот духа на българщината. Реално погледнато, нито стрелбата с лък, нито ездата, нито фехтовката, нито който и да е от изброените по-горе спортове би могъл да се приложи масово, като дисциплина в училищата. За да стане това, се иска по-богата материално-техническа база, специално оборудване, уреди, квалифицирани преподаватели. Неуместно от съвременна гледна точка би било и възраждането на пехливанските борби. Най-малкото, защото не на всеки ученик здравословното състояние позволява да участва в такива дисциплини, а и са недостъпни за момичетата.

Доколкото показва опитът, поддържането на традициите сред някои други народи опира, както до изучаване на традиционните спортове в училище, така и доброволното им изучаване с цел усъвършенстване и развитие на тялото. Като примери в това отношение можем да посочим някои източни държави като Япония, Китай, Корея. Там практикуването на някои от характерните за народите гимнастически дисциплини или бойни изкуства, се практикуват и като форма на поддържане на националната традиция. Изучаването им в някои от случаите, е свързано само с набавяне на подходящ екип и посещаването на тренировъчните зали. В Япония тренировъчната зала, в много от случаите, запълва времето за игри на подрастващите. Така натрупаната физическа енергия вместо да бъде прахосана в безцелна игра, е вкарана в определено русло и възпитава в национален дух и дисциплина. Това има и своите недостатъци като липса на разнообразие, но пък дава възможност младежът да се усъвършенства в един конкретен определен спорт. На Запад също има места, където се усъвършенстват традиционни спортове и борби. Преди не много време стана дума в медиите, за възраждане на рицарските турнири и гладиаторските борби. Без съмнение и до днес е останало нещо рицарско в спортове като езда, фехтовка и др.

Може още много да се каже за традициите на другите народи, на погледнем как стоят нещата у нас. Какво можем да направим ние? Кой традиционен спорт или игра да изберем, за да подпомогнем запазването на българския дух сред младите? За някои игри играни по поляните е трудно да бъдат приложени в училище. Другият недостатък например е, че повечето от тях са тясно профилирани за момчета или за момичета. Такива са например игрите дама и охлюв, които са игри за момичета или играта бътички – една чисто момчешка игра. Една отборна игра известна от традиционните български игри, при която има вече и делене на отбори е „свинкя“. Тя по нещо напомня хокея на трева, но облият камък, който замества топката, може да нарани някои от играчите, а и тя също е момчешка игра.

Все пак има и друг начин да спортуваме, да играем нещо, което е дълбоко проникнато от българския национален дух и това са народните танци. Това е характерно и за други народи, които са установили дори състезателни принципи в стандартните и латиноамериканските танци. Знаем също че има и по-съвременни танци за развитие на тялото от рода на аеробиката. А защо да не се въведе изучаването на българските народни хора в училище?

От векове наред българинът със своята песен или танц е изразявал своите емоции, своето отношение към природата, своя култ. Още от най-древно време хорàта влизат в религиозните обреди на славяните. Те са връзката с родовите корени, израз на отношението към божеството, елемент от магическите практики, средство за прогонване на злите сили. Без съмнение в богатото наследство от фолклорни танци има и много елементи от култа на древните прабългари. С утвърждаването на България като християнска страна тези обреди и практики не изчезват отведнъж. Минава доста време преди християнството да ги измести. В ума на повечето наши прадеди е битувал синкретизъм между християнство и древни езически вярвания. Въпреки че езическите суеверия отстъпват място на обединителното Православие, от тях остават народните танци и обредните песни. Българският национален фолклор, по своеобразен начин обогатява и християнския църковен календар. За някои от големите църковни празници народът приспособява някои на пръв поглед езически практики, но влага в тях ново съдържание акомодирано към нравствените ценности проповядвани от християнството. Дори християнските празници да не са обогатявани със специални фолклорни ритуали, не е минавал празник без хорà, без песни, без музика. Към фолклорните традиции свързани с християнството можем да причислим обичаите по подрязването на лозите Трифон Зарезан (14 февруари), паленето и прескачането на огньове по Благовещение (25 март), кукерите в началото на Великия пост, Заговезните, Лазаруването, обредните хлябове по Възкресение, празникът със закланото агне – Гергьовден (6 май), освещаването на грозде по Преображение (6 август), обредите за дъжд около Илинден (20 август), както и зимните обичаи по Коледа (25 декември) и сурваки (на Нова година). За повечето от тези случаи народът е имал подготвени ако не някакви обреди то поне специални песни. Голяма част от тях могат да се изпълняват и като танци. В песен и танц народът е въплъщавал и повечето от историческите събития, като се започне от хайдушките песни и се премине през Освобождението та се стигне до песента от градския фолклор, която възпява дори преминаването на немския аеростат „Граф Цепелин“. На базата на българския национален фолклор се раждат незабравими музикални произведения като „Рапсодия Вардар“ на П. Владигеров, популярните произведения на П. Стайнов и др. Вдъхновен от българските звуци и ритми великият българин Дико Илиев композира своите хорà за духов оркестър.

Не може да има никакво съмнение, че българският национален фолклор и заниманията с него установяват трайна връзка с българските корени. В тях е вплетен духът на народа, те въплъщават в себе си преклонението пред природата, скръбта от робството, ентусиазма на славните борби за освобождение и независимост. В тях се възпяват както красотата на Родината, така и трудът на орача, както нежните чувства към любимата, така и юначеството на славните войводи. Едва ли може да има по-подходящо и достъпно средство за утвърждаването на българщината от тази изява на българската духовност. Българският фолклор с право може да бъде наречен крепост на българщината. От изключителна важност е той да се предоставя на подрастващите в неговия чист и автентичен вид. Те трябва да правят разлика между това, което днес наричат „фолк“, т. е. „попфолк“, трябва да правят разлика между съвременните компилации и автентичния български фолклор, преминал през вековете, съхранил искриците от душата на Родината.

Освен своите духовни преимущества като средство за укрепване на българския дух, хорàта имат и някои чисто практически преимущества като физическа дисциплина: Българските народни танци в по-голямата си част са колективни. В тях могат да участват много и различни деца, младежи, девойки без особена разлика във възрастта. Техните неравноделни ритми и размери, спомагат за усъвършенстването на координацията и създават чувство за ритъм. Друго предимство е богатото разнообразие на ритми, гласове, музикални инструменти. Различните фолклорни области в България имат свои характерни особености, както в облеклото и бита, така и в инструментите и ползваните размери. Друго разнообразие, което предоставят са различните фигури, стъпки, комбинации. При участието на подготвен хореограф, в танците могат да се комбинират солови изпълнения, танц по двойки, размяна на партньори, участие на народни музикални инструменти (напр. тъпан) и др. От чисто практическа гледна точка, за да се научи да играе едно право хоро, на ученика му са нужни удобни обувки и желание за участие. От страна на училището е нужно да има учител, който да покаже стъпките и апарат, който да просвири от касета или диск съответното хоро. Обикновено повечето учители по физическо възпитание и спорт са обучени на основните стъпки на по-разпространените народни танци. И не само те, между педагозите има и такива, които са участвали в танцови състави и могат също да се включат в подготовката. Могат да се правят комбинации между училищни вокални групи за народни песни и празници на българското фолклорно танцово изкуство.

От гледна точка полза за физическото развитие на децата, фолклорните танци могат да имат за сърцето и белите дробове, за мускулите и координацията, въздействие подобно на това, което имат съвременните балети и аеробиката. Онези, които са участвали в танцови състави или са се занимавали под една или друга форма, знаят, че тези танци осигуряват необходимото физическо натоварване, за да подсигурят един здравословен начин на живот. Но това не е всичко. Българските хорà и ръченици предоставят възможността за устройване на съревнования индивидуални между ученици, между класовете, междуучилищни, общински, областни и нацонални. Това може да се свърже с определени събития свързани с народния календар, с бележити исторически дати, или с празниците на училищата. Устройването на състезания ще даде възможност да се направи подбор за участници в профилирани танцови състави. То може да помогне на младежите да открият един свой талант и да продължат развитието си в някое специализирано учебно заведение като танцьори или хореографи. За някои от тях сцената може да стане поле за професионална изява. Дори да не достигнат до такова високо ниво на съвършенство, подрастващите ще могат по-пълноценно да вземат участие в различни училищни и семейни тържества.

Народните песни и танци създават отношения на единение между хората, спояват ги в една общност. Защото в тях човек участва с духа и тялото си. Би било радостно ако в една съвременна дискотека младите извъртят някое хоро. Защото дискотека не произлиза от обобщаващото наименование за попмузика „диско“, а по-скоро от думата „диск“, която се отнася за грамофонна плоча (приложима и за компактдиск). Така че там може да се слуша и танцува всякаква музика, както рок и рап, така и валс и ръченица, разбира се при добро желание. По своя инициатива младежите могат да си устройват и надигравания, както в разказа на Елин Пелин „Ветрената мелница“. Но за да се стигне до там, трябва да се направят първите стъпки и да се положат усилия от страна на експерти, педагози и учащи се. Не е необходимо за всички да се ушият народни носии. Такива може да има само за танцовите състави. Но без съмнение има нужда от квалифицирани преподаватели, от апарати за просвирване и професионални записи, от определени специални часове и програми, от добра воля.

Не може да има никакво съмнение и в това, че тези толкова български и толкова близки до душата на всеки българин танци и песни, ни отличават от всички народи, които членуват в Европейския съюз. Те са добро средство, което може да бъде противопоставено на чалгата и на западната субкултура. Те могат да помогнат за запазване на националното ни съзнание, така както са допринесли през вековете на османското владичество. При прокарването на тази практика, полезно е учениците да получават и познания за произхода на съответния танц, за това в кой край е разпространен, за инструментите, които участват в съпровода, а също и за някои от бележитите изпълнители на национален фолклор. Защото духовното развитие трябва да върви ръка за ръка с физическото. Препоръчително е също да посещават и спектакли с участието на професионални танцьори и музиканти.

Днес всички сме свидетели как българската душа опустява в един окабелен и изпразнен от духовно съдържание свят, като този, в който ние живеем. В света, който издига в култ чужди изпълнители. В един свят който превръща в идоли певци прогресиращи с разголване и цинични текстове, с кичозно облекло и арогантно поведение, не е лесно да се запази исконното, българското, чистото, духовното, непреходното, истинското. Във време, в което свалят шапка на циничния пънкар или рапър, във време, в което повечето младежи са отстъпили от християнския морал и нравствени ценности, е трудно да оцелее пренесеният през вековете огън на българщината. А от това губим всички ние, от това губи България като цяло. Но трудно не значи невъзможно! Никога не е късно да се постави едно ново начало и да се определи посока.! Посока напред, към едно по-добро бъдеще, към една по-красива и преуспяваща България, към една възродена и осъзната нация!

Любовта и отговорността

През 2007 година, в навечерието на празника Благовещение Богородично "Православие България" обяви конкурс "Блага вест". Конкурсът беше за епистолярен жанр. Аз изпратих едно истинско писмо, което преработих, за да го съобразя с изискванията за участие. То не спечели награда в конкурса, но още преди да стигне до публикуване, ми донесе едно истинско, прекрасно приятелство. За мен няма по-голяма награда от това. Колебаех се дали да го публикувам тук, от гледна точка на това, че е истинско писмо, но все си мисля, че някой може да извлече полза от него.

Получател: До едно прекрасно дете, с което се запознах в чата

Мило мое дете!

Няма две мнения, че ние с теб сме хора от различни поколения, но това съвсем не означава, че няма какво да си кажем.

Последният ни разговор в чата ме накара да се замисля: явно конфликтът между поколенията е нещо неизбежно. Младите се водят повече от емоциите, възрастните се базират на житейския си опит и на разума. Единствено с цел да ти бъда полезен, ще изкажа мнението си за конфликта между теб и майка ти.

За мен няма съмнение, че родителите ти са добри, трудолюбиви и почтени хора, които много те обичат. Ти си смисълът на живота им! Заради теб те се трудят! Ти си тяхната грижа! Ти си тяхното денонощно притеснение! Ти си човекът, за който са готови да жертват живота си! Те знаят, че си в трудна възраст и са готови да ти помогнат да преодолееш проблемите. Мама и татко искат ти да завършиш успешно образованието си, да отидеш да учиш във висше учебно заведение! Те от сърце желаят да създадеш добро семейство и да се радват на внуци! Те жадуват да се реализираш добре в живота и да имаш хубава професия!

Уместно е да са притеснени от появата на някого, в когото ти си много влюбена. Когато някой обича толкова силно, става по-малко рационален. Той от любов може да направи някои жертви, които да бъдат пагубни за него и да наранят близките му. Именно от това се страхуват твоите родители. Те се притесняват дали това момче може да поеме своята отговорност пред теб и пред децата, които някой ден биха могли да ви се родят. Те се страхуват да не би той да те използва, да те изостави или да си играе с чувствата ти. За нас – възрастните – не е трудно да проучим с кого дружат децата ни.

Ако аз съм родител и разбера, че дъщеря ми ходи с някой младеж, първата ми работа ще бъде да събера информация за него. Това може да стане по много начини. Чрез учители, които му преподават, чрез близки на семейството, чрез общи познати и др. Когато родителите постъпват така, те го правят единствено от загриженост за детето си.

Не мога да кажа, доколко твоите родители са проучили момчето, в което си влюбена, но понякога е достатъчна и една среща, за да направят вярната преценка. Мама и татко знаят, че едно задълбаване на отношенията между вас би могло да те лиши от възможността да следваш висше образование, може да те лиши от перспективата за по-добра професия, дори от по-подходяща възможност за брак. Затова се притесняват. Техните притеснения няма да секнат до момента, в който той – приятелят ти – не спечели тяхното доверие и не докаже, че е отговорен, че е подготвен за живота, че в труден момент може да ти бъде рамо и опора, че няма да те провали. Един безотговорен млад мъж би могъл, след като въвлече момичето в по-близки отношения, да го изостави и да си намери друго. Способен е да го остави с дете на ръце, да се ожени за него, но без да поеме отговорностите за семейството. Преди да допуснеш момчето, в което си влюбена, до себе си, трябва да си уверена, че наистина можеш да разчиташ на него във всякакви ситуации! Поне аз така мисля.

Мило дете! Запомни! Страданието е много по-голямо, след като е имало задълбаване на отношенията, последвано от раздяла! Не искам да ти казвам какво да правиш, това трябва сама да решиш! Но преди да направиш съдбоносната стъпка, изпитай внимателно човека, който иска да стане главен герой в живота ти! Не пренебрегвай опита на своите родители! Сигурно той също те обича, но колко е искрен и докъде е готов да стигне заради теб? Колко е готов да жертва? Задай си тези въпроси! И потърси отговор! След като един път вече създадеш семейство, пътят назад ще е много труден! Още по-труден става когато се родят и деца!

Вярно е, че изпитанията в това смутно време са тежки, но родителите ти са прекрасни хора, на които можеш да разчиташ! Послушай ги! Мисля, че имат право! Това, което искам да ти кажа, може да се събере в едно изречение: да обичаш, означава да можеш да поемеш отговорност!

Искрено твой – Цветан Диковски
Бяла Слатина, 10 февруари 2006 г.

Безбожно "божество"

Това е първото ми публикувано в мрежата стихотворение. Намира се в електнонна книжарница "Българска книга". Днес има много хора, облечени във власт, които се изживяват като идоли. Ако поне един от тях се замисли върху преходността на живота, след като го прочете, аз много бих се радвал.

Едно безбожно земно същество
се сметнало за висше божество.
Поставено било на служба сладка
преди години с връзките на татко.
Но службицата му се усладила,
и то като пиявица се впило
във нея здраво, за да я запази,
било готово всичко да прегази.
И щом с партийна книжка се сдобило,
и бляскава кариера изградило,
започнало надменно нос да вири,
и всички от народа да презира.
Облекли го във власт и отговорност,
но пустата главица непокорна
го теглела към кривите пътеки,
и то така пропадало полека.
Погазило закона и морала,
но партията майка го крепяла.
А хората го мразели, защото
съзирали под маската му злото,
и зад гърба му с прякори и хули
сравнявали го с Цезар Калигула.
И днес самодоволно от живота,
духовно мъртво диша съществото,
и само за пари и власт бленува,
и воплите народни недочува.
То все така не иска и да знае,
че някой ден, все пак, ще дойде краят.
Че даже и до пенсия да властва,
животът, все таки, накрай угасва.
И че ще дойде ден и час за него,
студено да го сложат във ковччега.
На вечност да разчита не, не може,
уви закоравялото безбожие.
Но точно там очаква го отплата,
и Бог ще съди строго за делата,
за гордост, алчност, кражба и измама
във Божието царство място няма.
И вечни мъки чакат съществото –
безбожно “божество” и роб на злото.

Някои спорни факти около предателството на Васил Левски

Тази статия е свързана с несправедливите обвинения, че свещеникът от Ловеч Кръстьо Никифоров е извършил предателство срещу Апостола на българското национално Възраждане иеродякон Игнатий - Васил И. Кунчев (Левски). И до днес много хора предпочитат тази отдавна отречена от историята версия, за съжаление... Материалът е публикуван на страницата на "Литернет".

Преди да пристъпя към разглеждането на основната тема, бих искал да споделя своите спомени, свързани с моя духовен наставник - покойния свещеноиконом Стоян Величков. При една наша беседа той сподели с мен, че по време на своето служение като свещеник многократно е бил подиграван от младежи: “Като минавах покрай техникума, случваше се някой от двора да се провикне: “Кой предаде Левски?”, а друг да му отговори: “Попа!” Християнската общност във Велико Търново познаваше отец Стоян като доблестен и мъдър свещенослужител. Дори след 80-годишната си възраст той продължаваше да служи всеотдайно на ближните си. Сигурен съм, че подигравки като горните дълбоко са го наранявали, при това незаслужено. Всъщност това не е единственият подобен случай.

В навечерието на деня, в който се чества годишнината от смъртта на йеродякон Игнатий - Васил Левски, аз отново си спомям разказа на моя духовен старец и си задавам въпроса: Как така се случи, че една клевета, клюка, интрига и улична мълва стана повод за обвинения срещу служителите на една вековна институция, изиграла своята историческа роля за запазване на националната ни идентичност?

Последните дни на Левски и неговата смърт оставят някои неизяснени въпроси, които дълго време предизвикват противоречия. Едното от тях е предателството срещу Апостола, спомогнало за неговото залавяне и осъждане. Десетилетия наред за негов предател бе смятан свещеникът от Ловеч Кръстьо Никифоров. Дълго време никой не се опита да оспори тази хипотеза. Не е трудно да се досетим защо. По този начин властващите атеисти имаха един аргумент в повече, който да спомогне за оплюването на Българската православна църква. Може би тук трябва да отбележим, че няма по-страшен бич за една държава от националното невежество. Днес, макар че историческите факти опровергаха тази версия, една немалка част от българския народ продължава да приписва предателството на поп Кръстьо.

В интерес на истината, трябва да кажем, че тя се крепи не толкова на исторически документи, колкото на литературни произведения. Единственото изследване, което се опитва да докаже предателството на свещеника, е с автор Д. Т. Страшимиров и датира от 1927 година - “Левски пред къкринската Голгота”. Всъщност той го написва в отговор на малкия сборник събрани свидетелства от Данаил Кацев-Бурски - “Истината по предателството на Васил Левски”, издаден през 1926 година. За съжаление, малцина са се вслушали в думите на живите свидетели от онова време, които за пръв път неопровержимо доказват, че поп Кръстьо не е предател. Материалите, върху които стъпва това твърдение, са дописки от вестник “Независимост”. Те са приписвани на Любен Каравелов, тъй като по онова време той се занимава с издаването на вестника. Първата дописка от 1873 година посочва двама ловчанлии - Добри Механджията и Пано Петков “обявлен чапкънин”. По-нататък известието повествува: “Тука има помешен и един поп, но ние и до днес не сме известени, доколко е голямо неговото предателство”. Това е изказано по-скоро като съмнение отколкото като факт. Никъде не се споменава името на свещеника Кръстьо. Едва през 1874 година на страниците на вестника се появява една изцяло тенденциозна дописка, която говори за предателството на ловешкия свещеник като за категорично доказан факт. Тя го описва с такива негативни краски, че всеки, който я прочете, да се отврати от него. Макар някои да приписват дописката на Любен Каравелов, при сравнение с личната коренспонденция на Тодор Николов (писмо до Иван Драсов), се доказва, че той е авторът на известието. Изразите от писмото и дописката съвпадат едно към едно. Макар и неподкрепени от исторически доказателства, тези редове са написани по такъв начин, че завладяват сърцата на родолюбивите ловчанлии и на немалка част от българите, познавали по онова време комитетския касиер поп Кръстьо. Това предрешава съдбата му. Никой не желае да разговаря с него, когато той е влизал в кафенето, всички демонстративно са напускали. Така още тогава му е отнета възможността да се оправдае и защити. Никой не се вслушва в думите му. Провалят опита му да се защити писмено от страниците на пловдивския вестник “Марица”. Иван Вазов увековечава уличната мълва в своята ода за Левски. Това още веднъж спомага името на ловешкия свещеник да бъде заклеймено като името на Юда и винаги да се споменава с омраза и презрение. Една грешка, за която историята рано или късно ще ни търси сметка.

За да бъдем обективни по отношение на разигралата се трагедия, трябва да проследим хронологичния ред на събитията.

Някои комитетски дейци, събрали се около Димитър Общи, обсъждат нападение и обир на държавната поща с оглед набавянето на пари за оръжие. Тя превозва значителни суми от събрани данъци от Орхание (дн. Ботевград) за София. Българският революционен централен комитет забранява извършването на подобен терористичен акт. Един от хората, които застават на страната на Левски против извършването на обира, е свещеникът Кръстьо от Ловеч. Бил е един от малкото хора, които са си давали ясна сметка какви могат да бъдат последствията от такова деяние.

Въпреки забраната на БРЦК, и лично на Васил Левски, на 22 септември 1872 година Общи напада Орханийската поща в Арабаконашкия проход. Подобно нещо се случва за пръв път и това хвърля в тревога турските власти. Започват арести, води се следствие. Въпреки че то е свързано с обира, стават и някои други разкрития, които пренасят разследването и разпитите в София.

Пръв проговаря Тодор Бръмбара от Тетевенските колиби. Той признава своето участие и издава някои от съучастниците си, както и главатаря Димитър Общи.

Тук според Николай Хайтов един от главните виновници за предателството срещу Апостола се явява тетевенският даскал Иван Лилов Фурнаджиев (Иван Топала) - секретар на тетевенския революционен комитет. Предателството му излиза наяве след разкриване съдържанието на следствените архиви. Наред с издаването на името на Левски, той му прави подробен словесен портрет. В описанието влиза и това, че когато Дяконът говори, устната му се повдига нагоре и единият му зъб се показва малко навън. Споменава, че той е от Карлово и всяка седмица сменя самоличността си. Това става на 26 октомври 1872 година. Не е ясно дали в основата на предателството лежи конфликт или е сторено от страх, но то остава документиран факт.

Когато на 27 октомври е заловен Димитър Общи, той разширява предателството си върху цялата комитетска мрежа и цялостната дейност на Апостола. Издава и неговия център Ловеч. Оттам Общи издава Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и поп Кръстьо. Него той не знае по име и го назовава само поп. Вследствие на това, наред с председателя Марин поп Луканов и Пъшков е арестуван и бащата на първия - поп Лукан.

При очната ставка с Общи той е освободен, а другите двама са откарани в София. В Ловеч и двамата не признават нищо. След установяването на грешката е задържан и поп Кръстьо. За неговото арестуване водещия следствието Мазхар паша изпраща телеграма. Той е отведен в конака и бит, а на сутринта е върнат. Погрешно е твърдението, че е освободен след извършено предателство. Всъщност е поставен под домашен арест и пред къщата му пази заптие.

Според мнението на Иван Петев, турците са сигурни, че Левски ще дойде в Ловеч и оставят свещеника като примамка за него. За разлика от другите задържани (Марин и Димитър) свещеникът е отведен насила и подложен на жесток побой. Преди това той умишлено е поддържал добри отношения с представителите на властта, за да може да научава по нещо, от което да се ползва комитетът. Неговите показания са изпратени в София. Вероятно една от причините да не бъде изпратен и той, освен посочената по-горе, е и тази, че в това време затворът е препълнен. Макар че доверието на властите е снето от него, той не е направил самопризнания, нито е предал някого. Логично е управниците да са разярени. По това време са разкрити и други видни българи, ползващи се с тяхното доверие, участници в революционните комитети.

По времето на тези събития Левски е в Тракия, където реорганизира комитетите съгласно взетите на събранието в Букурещ решения. След като научава за провала на Общи и за масовите арести, той решава да спаси каквото може от комитетската организация. Въпреки че в Пловдив всички го убеждават да не тръгва, безразсъдно смел, Апостола се отправя за Ловеч. Целта му е да прибере комитетския архив и да замине за Влашко, където да презимува. Около 10-ти декември 1872 г. той е в село Колибето, в околностите на Троянския манастир. Там се настанява при игуменката на девическия манастир София Коева, провежда среща с членовете на троянския революционен комитет и още няколко верни съзаклятници.

На 24 срещу 25 той вече се е промъкнал под носа на турската полиция в Ловеч. Отсяда в дома на Николчо и Марийка Сиркови. За времето, прекарано от Васил Левски в дома й, баба Марийка по-късно разказва. Най-достоверно нейният разказ е записан от Иван Войников. Умишлено и целенасочено Д. Пъшков и М. поп Луканов изкривяват този разказ. По време на престоя си там, според свидетелството на старата жена, Левски нито се е срещал с поп Кръстьо, нито е изпращал писмо до него. Изцяло тенденциозни са и твърденията, че Апостола се е съмнявал в свещеника. Двамата се познават от Белград, от времето когато ловчанският свещеник учи в тамошната семинария (1868 г.). Може да се каже, че Левски е познавал християнските му качества и тези на революционер по-добре от някои ловчанлии. Марийка Сиркова също категорично отхвърля подобно твърдение. Според нея Кръстьо дори не е знаел, че Левски е в Ловеч. Това се приема и от историците Ив. Унджиев и Н. Гайдаров. Тук Дяконът не е дошъл да гради комитет, а само да прибере архива. Той не би рискувал срещи и събрания извън необходимото, особено след като цялата ловешка полиция е на крак.

На следващия ден Апостола се прехвърля в дома на Величка Хашнова, сестра на Марин поп Луканов. Малко преди това в продължение на десет дена тя е задържана от турците, според тогавашната практика не в конака, както са постъпвали с мъжете, а в дома на свещеника - Кръстьо. Вероятно поради това, че той след разпита и побоя в конака не е отведен в София, у Хашнова възниква съмнението, че последният е проговорил. По време на престоя на Левски в дома й, тя се опитва да убеди и него в своето подозрение. Дяконът храни голямо доверие в свещеника и не вярва на нейните думи. (Това е видно от книгата на Д. Кацев-Бурски, за която стана въпрос по-горе.) Той се приготвя тайно да напусне града. В самара на коня е зашита комитетската архива.

Успява да се измъкне от Ловеч. Срещат се с Николчо Цветков и тръгват през лозята. Революционерът не знае нищо за разкритията на И. Л. Фурнаджиев срещу него. Сега целта му е да се добере до Влашко, където да изчака идването на пролетта. Пътят му минава през Търново. Къкринското ханче по стечение на обстоятелствата се явява мястото, където двамата ще пренощуват. Недалеч от Пази мост насреща им се явява група заптиета. Предвожда ги Хасан Али чауш - Помакът. Двамата ги забелязват и се разделят. Али чауш ги спира един по един и ги пита, кои са и къде отиват. Нормално е в такъв момент да проверяват всеки. Това не е първата среща на Али чауш с революционера. Заптието е учудено от отговора. Левски твърди, че е ловчанлия и е тръгнал да види колко кола боклук са стоварили на лозето му. Освен това допълва, че го познава. Пазителите на реда отминават, а Левски и Николчо отново се събират.

В едно съвременно изключително задълбочено изследване Иван Петев твърди, че именно тази среща се е оказала фатална, тъй като е подбудила подозренията на старшия жандарм. Християнин, който на връх Коледа е тръгнал да провери колко коли боклук са му стоварили... Левски твърди, че е от Ловеч, Али чауш не го познава. При това, лицето му е подозрително познато отнякъде. Явно достатъчно причини да се усъмни. При една от предишните им срещи Дяконът твърди, че е свищовски търговец. Фактите, предизвикали подозрения, карат заптиетата да направят проверка на Къкринското ханче. Рано сутринта те осъмват пред ханчето. Левски се опитва да разкъса обръча с два револвера, но след кратка схватка е задържан. Там са арестувани също Николчо Цветков и съдържателят на ханчето Христо Цонев Латинеца. По пътя за Ловеч двамата са бити със сопи, да кажат този ли е Левски. И двамата съзаклятници не проговарят. Дяконът се представя за търговец, преселил се във Влашко. В Ловеч каймакаминът му показва портрета на Левски и го пита дали го познава. Апостола отрича. Още един силен аргумент, който доказва, че там той не е идентифициран. Едва след като е отведен в Търново, след няколко разпита революционерът разкрива кой е. Всъщност, ако беше установена самоличността му в Ловеч, той щеше да бъде изпратен направо в София, а не в Търново.

Останалото е добре известно. Проведено е разследване. Левски не разкрива никого от членовете на комитета. Осъден е на смърт чрез обесване. Преди да бъде изпълнена присъдата, е изповядан и причастен от свещеника Тодор Митов.

За разочарование на някои предубедени хора тук липсва предателство в смисъл, че някой е посочил мястото на срещата, че е предал за пари, че е посочил на властта къде се крие Васил Левски. Предателство има, но в него по никакъв начин не е замесен съвестният комитетски деец отец Кръстьо Никифоров.

Интригата, която предизвиква подозрението срещу него, тръгва от сестрата на Марин поп Луканов - Величка Хашнова. След като Марин е предаден от Общи и заловен заедно с Д. Пъшков, а Кръстьо не е, у Хашнова трайно се загнездва подозрението, че той е проговорил. Подозренията й се засилват, след като брат й заедно с Пъшков са изпратени на заточение в Диарбекир. Със сигурност може да се каже, че погрешното задържане на поп Лукан, вместо на поп Кръстьо, е причина той да не бъде сполетян от същата участ.

От книгата на Данаил Кацев-Бурски излизат на бял свят някои свидетелства на очевидци, на хора, лично познавали и Левски, и поп Кръстьо. Тя съдържа спомени на съвременници, снимки, писма, факсимилета. В защита на свещеника е фактът, че екзарх Йосиф не го лишава от правото да служи, въпреки носещата се на всеослушание клевета. Негов защитник е и поп Георги Антипов - жълтешки войвода, който го познава лично: “Поп Кръстьо умря беден, болен и чист!” Твърди той. В защита на доблестния комитетски деец се изказва многократно и революционерът и сподвижник на Левски Яким Шишков. Друго свидетелство, което излага Д. Кацев-Бурски е свързано с желанието за лична саморазправа на брата на Левски - Петър с предателя. Той отива в Ловеч, но не извършва предвиденото покушение над поп Кръстьо. Пред сестра си Яна същият споделя, че не е убил свещеника, защото той не е предателят.

Свещенослужителят се опитва да публикува една “дописка” в своя защита. Статията е със заглавие “Памятник на свещенодякона Игнатия Левски (дописка)”. В нея поп Кръстьо пише, че ако е имал желание и намерение да прави разкрития и предателства, той е имал много по-удобно време да го направи и е могъл да предаде много хора, но не е предател. Там споделя още острото си несъгласие срещу разбойнически актове от рода на обира на държавната поща и нападението в дома на Денчо Халача. Дълбоко подчертава, че не той е предателят, но виновници са тези, които клеветят него. Негодува и се възмущава, че някои, пишейки се поборници, са станали чорбаджии и народни изедници. За съжаление статията не вижда бял свят. Разкритията в книгата “Истината по предателството на Васил Левски” задълбават в посока семейството на В. Хашнова. Марин поп Луканов след Освобождението е кмет на Ловеч. Именно по негово нареждане статията, придружена с документи, е иззета от пощата от Д. Пъшков, който по това време е негов подчинен. Притиснат до стената, последният признава това свое деяние. Марин поп Луканов, Христо Луканов и хората около тях надъхани продължават да тиражират версията за предателството на поп Кръстьо. Може би една от причините е, че последният ги обвинява при обира на орханийската поща в желание за лично облагодетелстване. Крах търпи и дописката във вестник “Независимост”, която представя свещеника като богат и заможен, а всъщност той умира в крайна бедност.

Така както губи почва под краката си версията, че Кръстьо е предал за пари, също толкова несъстоятелна е и тази, че е извършил предателство от страх. Един човек, който е основател на комитета и пръв донася писанията на Раковски в града, не може да бъде наречен страхливец. Доказателство за това е и фактът, че произнася пламенна реч срещу гръцкия владика Иларион Ловчански в негово присъствие (1869 г.). След като разбира, че го клеветят и уличават в предателство, той казва на всеослушание, че е готов, ако вината му се докаже, да бъде разстрелян. Тези и други доказателства ясно доказват, че не е страхливец, и твърденията, че е извършил предателство от страх отново са интриги и клевети.

Оставям на историците да напишат един по-подробен труд, който да разкрие достойнствата на ловчанския свещеник и комитетски деец свещеника Кръстьо Никифоров. Той не заслужава участта, която са му отредили някои, както негови, така и наши съвременници. Най-малкото, защото историята не трябва да се гради на лъжи и не трябва да заклеймява с лека ръка. Все още, въпреки доказателствата, извлечени от следствените архиви, никой не е оплюл и заклеймил Димитър Общи, Иван Фурнаджиев, Тодор Бръмбара по начина, по който бе заклеймен невинният ловчански поп. Но верни са и думите на Николай Хайтов, който твърди, че другите народи, ако някъде имат в историята си предателства, гледат да ги покрият и премълчат. Ние се ровим, търсим и огласяваме, лепим етикети, каляме се, плюем се, кроим интриги, но не правим нищо, за да поправим злото.

Предателства е имало тогава, предателства има и днес. Но те нито са основното в историята, нито са прецедент за национална гордост, за да ги вадим от забвението и да ги превръщаме в сензации. Защото историята се гради от личности. И те като всички хора имат своите положителни и отрицателни страни. Историята се пише от хора, които също могат да допуснат грешки. Но заради грешките на отделни хора не може да бъде заклеймявана нито Църквата, нито свещеническото съсловие. Никой не бива да бъде осъждан с лека ръка, а и не сме ние хората, които да съдим. Може би дори само заради факта, че осъждането е много тежък грях!