понеделник, 24 декември 2007 г.

Рождество Христово - български традиции /видео/



Този материал е реализиран през декември 1999 година с локална кабелна телевизия "ДЕБО" град Бяла Слатина. Прехвърлен е от видеокасета на комтактдиск. Въпросната телевизия смени собственика си, смени името си и вече от години не функционира. За публикуването на предаването съм получил разрешение от водещата Десислава. Причината да кача този материал е, че в много от случаите българските медии търсят да покажат само фолклорното, езическото в българските празници. Аз се постарах да пресъздам тези обичаи, но да подбера само онова, което не противоречи на християнството. Интервюто направено преди десетина години сред мои съграждани показа, че не са много добре запознати с националните ни традиции. Искрено се надявам днес да са се променили и да знаят повече. Качеството не е блестащо, но тогава възможностите на техниката не бяха на днешното ниво. Тъй като блогерът не позволява по-голям обем на видеофайловете от 100 mB използвах възможностите на Youtube. Ако случайно тук видеото не върви качествено можа да опитате в Youtube с помощта на този линк: Youtube

Видеоматериалът е направен по идея на Цветан Диковски. Той отговаря от православна гледна точка на въпроси:
От кога в исторически план се празнува празникът Рождество Христово?
От къде произлиза името Коледа?
От къде идва вярването в дядо Коледа?
Какви са българските обичаи и традиции на Рождество Христово?
Какъв е поздравът, с който се поздравяват християните на светлия празник?

петък, 14 декември 2007 г.

Индиго

Повод за написването на това стихотворение стана годишнината от едно много печално събитие, което се разигра на коледен ученически купон пред дискотека "Индиго" в София. Често съм се питал, тия родители с кой акъл си пускат децата сами по тези заведения без контрол и без да има кой да ги пази? Но не смея да им задам въпроса директно, защото истината е много болезнена. Веднага ще стана по-чер от дявола. Каквито и съдебни дела да се водят, няма достатъчно строги мерки за родителско нехайство. Стихотворението е написано през декември 2002 година и в навечерието на Рождество Христово реших да го изпратя заедно с другото в "Словото". А дали някой ще се замисли? Само Бог знае.

Разтърси ни печална новината –
нелепа смърт деца добри отнела,
и колко ли са хората успели,
да осъзнаят в себе си вината?

Отново някой друг ще е виновен,
и друг ще обяснява пред света,
и ще поеме отговорността,
за този грях, оказал се съдбовен.

Ще го запомним – “Черно Рождество”,
ще палим свещ на тази тъжна дата,
но няма да съзнаваме вината
на цялото ни болно общество.

Не ще поправим общите безредия,
и своя апатичен сън ще спим,
и пак безотговорно ще мълчим
при всяка нова пагубна трагедия.

Отново глас в пустиня се издига
апелът ми за коренни промени.
За да запазим нашите безценни
деца, да не забравяме “Индиго”!

Тъжно Рождество

Това стихотворение е написано през 2002 година по повод Рождество Христово. Мисля, че вдъхновението за него се породи от новинарските емисии, които показваха, как разни бизнесмени и публични личности правят дарения на домове за сираци. Питам се само, къде ли са през останалото време на годината? Стихотворението излезе в средата на декември на страницата на виртуална библиотека "Словото".

Навън прелитат като пеперуди
снежинки леки, нежнобели, чисти,
потънали в отблясъци сребристи,
полята спят съня си непробуден.

Ще екнат утре тежките камбани,
за истинско, най-светло тържество.
За празника Христово Рождество
в дома Господен всички ще поканят.

Но кой ли ще се вслуша в този зов,
че празни, вкаменели са сърцата?
На думи само, тази светла дата
е ден на християнската любов.

Пак призиви за помощи се чуват,
деца сподавят тежките въздишки,
че някои ще тънат във излишък,
а други ще гладуват и студуват.

Отново нежни песни ще се пеят,
но могат ли да стоплят тези песни,
когато там, сред стаите си тесни
сирачета за обич ще копнеят?

И пак ще има светло тържество
за някои, а други ще тъгуват
и с болка на сърцето ще празнуват
поредното Христово Рождество.

понеделник, 26 ноември 2007 г.

Религията в училище и особеното мнение на някои родители

Обикновено за въвеждане на религия в училище масово се заговаря след поредното фрапиращо престъпление, извършено от ученик, или след някой грандиозен скандал. После минава време и всичко утихва, тръгва си по старому и нищо не се променя. Една от причините е, че голяма част от родителите, възпитавани в атеизъм, не желаят децата им да учат религиозно-просветен учебен предмет. Само че това се премълчава и от учителите и от църковните институции и от медиите. Синодът излезе с официално становище, отварят се дискусии, но си оставаме с приказките. Всеки говори за ползата от въвеждане на учебната дисциплина, но много хора лицемерят. В немалка част от случаите, когато ги поканим, да запишат детето си, почват да увъртат. Статията засягаща истинското отношение на една голяма част от родителите към вероучението излезе в електронния бюлетин на "ЛитерНет".

В моята педагогическа практика неколкократно ми се е налагало да изнасям открити уроци, свързани с теми от християнството, пред ученици от прогимназиалните класове. С учителката ми от гимназията – госпожа С. Николова, поставихме в часовете по литература теми, свързани със старата българска литература и с цикъла “Под манастирската лоза”. Въпреки че нещата бяха съгласувани с училищното ръководство и бяха представени в образователна форма, имаше реакция от страна на родители – защо в училище занимават децата им с религия.

Покрай нескончаемите дебати – за и против въвеждането на религията като общозадължителен предмет, не зная умишлено или не, се премълчава особеното мнение на една голяма част от родителите. Ако ги анкетират и им зададат въпроса – необходимо ли е учебният предмет да се изучава от всички, много от тях ще дадат утвърдителен отговор. Именно тук трябва да попитаме: доколко той е искрен и доколко наистина отразява тяхното мнение?

Истината излиза наяве, когато любезно ги поканим тяхното дете да изучава предмета и то дори само като свободно избираем. В по-голямата част от случаите получаваме много културен и обоснован отказ. Отказът, разбира се, бива мотивиран и със съответните обективни причини: “Детето е много натоварено”, “ходи на частни уроци”, “нека малко да поотрасне”, “страх ме е да не попадне в някоя секта” и други от този род. Повечето от тях не си правят труда да сондират мнение, да обяснят на децата си за какво става въпрос и да се постараят да ги мотивират в изучаването на християнска религиозно-просветна дисциплина. Има и немалко случаи, при които децата искат да се занимават с учебния предмет, но родителите дават решителен отпор и не ги допускат.

Как тогава да приема, че болшинството родители наистина искат децата да изучават общозадължителен предмет религия, когато практиката показва точно обратното? Гореизложените оправдания всъщност прикриват други причини, продиктувани от светския начин на мислене, свързан с разпространяваната десетилетия наред атеистична доктрина.

Няма да си правя труда да анализирам с подробности изложените оправдания от страна на родителите. Много добре е известно, че подрастващите прекарват една голяма част от свободното си време в компютърни игри, в чатене и други подобни занимания. Така че не са толкова натоварени, колкото се оправдават родителите. Един час по религия седмично с нищо няма да попречи на важните частни уроци. Ако изчакаме децата да пораснат, за да им вменим някакви християнски етични принципи за живота, може да се окаже, че сме безвъзвратно закъснели. Относно оправданието, че децата могат да попаднат в секта: практиката показва, че сектите бележат успех именно сред атеистично възпитаните млади хора и то защото нямат верен ориентир.

А какви всъщност са истинските причини? Години наред на българите им беше казвано, че “религията е опиум за народите”, водеше се атеистична пропаганда, която затвърждаваше в съзнанието светогледа, че да си вярващ, е нещо неестествено, че е форма едва ли не на психическо отклонение. В съзнанието на повечето от тях християнството е отживелица, нещо, което е слязло от историческата сцена, което няма място в живота на съвременния човек, една изпразнена от духовно съдържание традиция и пр. Ето тук се коренят причините за особеното мнение на родителите. Казано с едно изречение: по-голямата част от тях не искат да възпитават децата си в християнски добродетели.

Между тях има и такива, които учат своите деца, че са нещо повече от другите, че трябва да прогресират по нечестен път, пречейки на околните и за тяхна сметка. Други родители се страхуват да не се подиграят на децата им техните другарчета, възпитавани в атеизъм. Всъщност, в интерес на истината, има и подобни случаи. Трети родители се притесняват, като възпитават децата си да бъдат по-морални, те да не станат жертва на другите, да не бъдат подхвърляни и мачкани при реализацията им в живота.

Тук не искам да кажа, че няма и такива, които се опитват да вменяват положителни нравствени критерии на своите деца, но с напредването на възрастта, нерядко губят авторитета си и усилията им търпят провал. Това се получава от липсата на неоспорим авторитет, който да стои над родителския и да го утвърждава.

В едно от своите слова, изказани “с болка и любов за съвременния човек”, старецът Паисий Светогорец казва, че светския начин на мислене е болест, светския начин на живот също. Наблюдавайки отношенията между родители и деца, между родители и образователна система, между учениците помежду им, виждам колко е прав този мъдър монах. Там, където християнството и Бога отсъстват, много скоро се появяват идолите. Там, където липсват нравствените критерии, влизат в сила нравствените компромиси.

Общоизвестно е, че в една голяма част от случаите родителите абдикират от задълженията си и ги прехвърлят на учителите. В същото време, вероятно от страх учителският авторитет да не измести техния, не пропускат да критикуват и оплюват педагозите и да настройват децата си против тях. В крайна сметка училището губи авторитета си, родителите не успяват да си извоюват такъв и децата стават неконтролируеми. Възпитават ги улицата, телевизията и интернет. Последствията от това са общоизвестни. Те могат да започнат от постоянно нарушаване на училищната дисциплина и слаб успех, и да стигнат до проституция, наркомания и дори убийство.

Светският начин на мислене и високото самочувствие на голяма част от родителите водят до изказвания от типа на: “Хайде бе, тия даскали ще ми кажат как да си възпитавам детето! Това дете си е мое и както си искам, така ще го възпитавам!” В духовен план то много се доближава до думите на Иван Грозни: “Я тебе создал, я тебя и убью!”, преди да посегне на живота на сина си. Ако погледнем реално и обективно, последиците от възпитание в дух на атеизъм, на незачитане на никакви авторитети, водят до духовна и нравствена гибел. Практиката също убедително доказва докъде стига един възпитан по подобен модел млад човек. Перспективите не са малко, но са все негативни. Като се почне от обикновеното лентяйство и търсене на лекия начин на живот, и се стигне до редиците на организираната престъпност. Знаем, че духовната смърт настъпва бавно и постепенно, така че смятам направеното по-горе сравнение с думите на Иван Грозни за напълно уместно.

Парадокс е, че съвременните родители смятат за много по-нормално децата им да се бият в училище, да водят полов живот в VІ клас, да пробват марихуана в VІІІ клас, да скитат по улици и дискотеки след полунощ, отколкото да бъдат възпитани в християнски дух. Не по-малко странен парадокс е, че в случаите при които децата сами търсят благодатния духовен живот на Православието, техните родители се стараят да ги откъснат от него. За тях е по-нормално, подрастващите да са роби на страстите и пороците отколкото смирени раби Христови. Не мога да изброя всички компромиси, които са склонни да допуснат родителите, увлечени от светския начин на мислене. Понякога компромис се явява дори заниженият родителски контрол. Интимните връзки на подрастващите в гимназията, получили благословията на родителите, нерядко приключват с аборт, с депресия, с нежелана бременност и прекъсване на образованието. Тук родителите често забравят своята собствена вина и са готови да обвинят целия свят. В една голяма част от случаите виновни излизат отново учителите. Това е само един от възможните компромиси, но не бих искал да се спирам върху всички останали.

Много странен куриоз се получава, когато за своите грешки и пропуски родителите обвиняват Църквата. Защо тя не била научила детето им на християнски морал, та то станало наркоман? Брех, да му се не види! Ами как Църквата да стигне до тяхното дете, че да го възпита и да му вмени нравствени критерии за живота, когато родителите го пазят от нея като от чума? Когато получат справедливия отговор, че вината не е нито в училището, нито в Църквата, те стигат до мъдрия извод: “Такива са времената”.

Явно тези хора забравят, че за да бъдат времената такива и те с нещичко са допринесли за това. Сигурен съм, че ако родителите подемат кампания за въвеждане на задължително обучение по религия в училище, институциите ще се съобразят с тяхното мнение. Бих попитал: колко инициативни родителски комитети са подели кампания, да се забранят детските дискотеки? Аз поне не съм чувал нещо подобно. А колко родителски комитети и неправителствени организации са се опитали да издействат забрана за порно по телевизионните канали или за ограничаване на достъпа до порнография в LAN мрежата. За родителите това е нормално. И защо да не е, след като нерядко и те с охота ползват някои от тези светски “благини”? Е, как тогава да искаме децата им да растат възпитани в християнски нравствени ценности? И кой да ги възпита?

Да, светският начин на мислене наистина е болест, болест на душата, болест на обществото, болест на семейството, болест, проникнала до мозъка на костите. Потърпевши от нея сме всички, но на първо място децата – бъдещето на нацията.

Разбира се, има и немалко родители, които съзнават необходимостта от християнско възпитание на децата им, от духовни и нравствени ценности и се стараят да им ги вменяват от най-ранна възраст. За съжаление, на фона на общото безбожие, техният процент е крайно недостатъчен. И все пак ние сме благодарни, че ги има и дай Боже, в бъдеще да станат повече!

Накрая бих искал да помоля родителите, на които всъщност посветих тази статия, когато ги попитат искат ли всички деца да учат религия, да не лицемерят, а откровено да отговорят това, което мислят! Същото се отнася и за случаите, когато става въпрос за тяхното собствено дете. По-добре би било, отколкото да лъжат и да си търсят обективни причини, като тази, че детето им може да попадне в някоя секта. Личните религиозни убеждения и атеизъм не би трябвало да бъдат пречка за въвеждатето на предмет с религиозно-просветна насоченост. Просто защото именно атеизмът ни докара до тази духовна, нравствена и икономическа национална криза. И тъй като отдавна се е изчерпал като духовно съдържание, той не може по никакъв начин да помогне за нейното преодоляване.

Ние живеем с надеждата, че нашите деца ще преобразят света около себе си и ще го направят по-добър. Но ако наистина искаме това да стане, трябва да ги подготвим още от сега за това, а не да ги вкарваме от рано в духовната пустош и нравствената безпътица. Сами виждаме, че нашето поколение е безсилно да се отърси от своето минало и то именно защото израсна в лъжи и атеизъм. И ако искаме следващото поколение да бъде различно, трябва да му дадем възможността да избира. Да избира между добро и зло, между светлина и тъмнина, между християнство и безбожие, за да може то да изгради една нова, по-хубава и по-различна България.

сряда, 21 ноември 2007 г.

Размисли по повод деня на християнското семейство /видео/



Блогерът разполага с прекрасни възможности, но пространството за видео е ограничено. Този материал ползва пространството на Youtube, а тук се отваря в прозорец. Това е видеоматериал, който реализирах с локална кабелна телевизия "Рава" - град Бяла Слатина. Направен е през 2006 година и е излъчен в навечерието на 21 ноември - Въведение Богородично. Надявам се, посетителите на блога да извлекат полза от него. Въпросите са подготвени от водещата Ирена Мицковска. Изказвам искрена благодарност на нея и на ръководството на "Рава" TV, за това, че ми разрешиха да публикувам предаването. Ако тук имате проблеми с качеството на видеото, може да използвате линка към Youtube.

сряда, 14 ноември 2007 г.

Съветите на Петър Юродивия

Този разказ отново се занимава с болната тема за аборта, защото мисля, че има още неизказани неща по нея. Той е послание към жени прибягнали до аборт, както и до и до децата им понесли последствията от греха на своите майки. Първоначално излезе на страницата на "Православие България", но ожесточеният дебат от постинги под публикацията я лиши от нейния поучителен характер. Знаех, че ще има дебати по разказа и че много хора ще ме осъдят за това, което съм писал. Но смятам, че всеки има право на мнение, както по актуални за общесвтото въпроси, така и по такива, по които Църквата няма официално становище. След създалата се ситуация, по взаимно съгласие с редакционния екип решихме да свалим текста от портала. Съвсем скоро се появи като дебютен разказ в "Словото" и аз съм много доволен от това.

Дължа на читателя уточнението, че съдържанието на разказа, ако и да цитира Библията, не е прието от Православната Църква като учение, а отразява частни мнения.

Адриан се изкачи по каменистата пътека и спря пред оградата на кошарата, където от десетина години се бе усамотил Петър Юродивия. Със свито сърце очакваше дали този мъдър и прозорлив човек ще му отдели поне половин час от ценното си време.

Дълъг път бе извървял, преди да стигне до тук. Атеизмът още от началото на неговото осъзнаване не импонираше на мистичната му душа и той бе преминал през какви ли не учения – книги за йога, за спиритизъм и астрални полета, докато най-сетне след дълги лутания намери вратите на православния храм. Ходеше на църква с голямо желание, но нещо все му убягваше, чувстваше у себе си нещо, по-силно от него, което го обсебваше на моменти и не можеше да се справи с него. Веднъж една възрастна жена видя изтерзаното му лице и го разпита какво му е. Покани го на кафе и след един дълъг разговор го насочи към колибата на Юродивия. Тази християнка го предупреди, че той не разговаря с всеки, но е човек, който води аскетичен живот и получава благодатни откровения свише. Младежът се обнадежди и при първия удобен случай, когато не беше на работа, хвана автобуса до селцето, а после се изкачи пеш до планинската местност където живееше юродивият отшелник. Беше дошъл в ранния следобед, вървял бе под лъчите на палещото слънце повече от два часа с голямата надежда, че ще намери лек за своята болка.

От кошарата се разнесе кучешки лай. Излезе един около седемдесет годишен дребен, но доста подвижен човек, с побеляла коса и рошава брада, облечен в излинели и изцапани дочени дрехи:

– Ето, че Господ ми изпраща един помощник – усмихна се приветливо старецът и отвори импровизираната дъсчена порта. – Навреме идеш, синко, тъкмо навреме. – Адриан се наведе да му целуне ръка, но той не му позволи. Бай Петър го накара да измете кошарата, да изхвърли с количка купчинките тор, да донесе няколко кофи вода от близката река и да ги сипе в голямото корито от което поеше стадото. След това, младежът подкарваше овцете, докато той ги издои. Вече минаваше пет следобед, когато възрастният човек го покани на масата. Малко прясно сирене, маслини, хляб това беше скромната трапеза.

– Кажи сега, синко, какво те води насам!? – Отвори приказка старецът. Едва сега младежът усети особеното му благодатно излъчване. Адриан му разказа за своите продължителни лутания, за това, как е стигнал до вярата в Бога, за това, колко труден е животът му и колко самотен се чувства:

– Освен това, бай Петре, има нещо у мен, което не е наред. От години, още от най-ранна детска възраст, имам чувството, че не е трябвало да се раждам мъж.

– И защо мислиш така?

– Ами, много пъти вместо момчешките игри, ми се искаше да играя на кукли, криех се и се обличах в женски дрехи. Обичах да дружа с момичетата и им завиждах, че могат да играят своите игри. Майка ми харесваше, че и помагам в домакинската работа. Заради това и други хора са ми казвали, че не е трябвало да се раждам момче. Заради това често моите връстници и по-големите момчета ме биеха и ме наричаха “женчо”. Като станах по-голям, започнах да изпитвам влечение към момчета вместо към момичета. Така станах гей. Не успях добре да го скрия и заради това отнесох много подигравки. Преместих се в друг град, но човек не може да избяга от себе си. Откакто ходя на църква ми поолекна, но често се случва да ме нападат плътските желания. Върша неща, от които после се срамувам. Изповядах се пред един свещеник, той ми каза, че ще горя в ада заради тези неща и че се гнусял от мен, че такива като мене трябвало да ги отлъчват от Църквата. Това още повече ме обърка. Сега и в храма като стоя и все ми се струва, че ще падне кубето върху мен и ще ме затрупа, че Бог ще ме заличи от лицето на земята:

– Ох, какви станаха някои съвременни попове – с болка въздъхна старецът – слепи и глухи за човешката болка, сложили расо, само за да преживяват по-леко!

– Не говорете така! Нали са учили, подготвяли са се?

– Знам ги аз за какво са се подготвяли! Един отишъл да прави кариера, друг да мързелува! По плодовете ще ги познаете (Мат. 7:16), казва Писанието. Наскоро се отбих в една църква, за да запаля свещица и да си купя тамян. Един поп, както четеше молитва над някакъв човек, па му издрънча мобилния телефон. И той прекъсна молитвата, проведе си разговора, после пак продължи. Къде му е вярата? Това ли му е молитвеното чувство? Аз не казвам, че няма и добри свещенослужители, но много от тях са лицемери, актьори, чиновници. Но да ги оставим, да не си слагаме и този грях! А никой ли не ти е казвал, че Бог е любов (1Йоан 4:16), че Той е отдал Единородния си Син, принесъл Го е в жертва за спасението на човешкия род (Йоан 3:16)?

– Чел съм, бай Петре, в книгите го пише, но някак си не мога да го усетя. Не зная бяс ли има в мене, какво ли... В началото ходех на църква с голяма радост и после се усещах като новороден, но с течение на времето, това чувство се изгуби.

– Три са нещата, които ни отдалечават от Бога и Неговата благодат: “похотта на плътта, похотта на окото и гордостта житейска” (1Йоан 2:16). Тъй пише светият апостол. Първоначално си се чувствал така от това, че си получавал Божията благодат. След това тя е станала неизменна част от живота ти и затова чувството вече не е било същото. Пък и врагът на човешкото спасение е започнал да те дърпа назад. И затова си започнал да се връщаш към старите си греховни навици. Това до голяма степен е нормално, синко, колкото повече се стремиш напред и нагоре, толкова повече ще те дърпа дяволът да те смъкне в пропастта.

– И все пак, никой не можа да ми обясни, защо се случва това с мен. Защо изпитвам тези противоестествени влечения, защо точно по този начин? И други младежи на моята възраст вършат грехове, но поне го правят по естествения, нормалния начин. Те си намират гаджета, правят секс с тях. Вярно, грях е, но поне не е против човешката природа. Пък мен ме избива да върша неща, от които сигурно и животните се гнусят. Защо, бай Петре? Можеш ли поне ти да ми отговориш? Хората казват, че си свят човек, че Бог ти открива тайните на човешките сърца. Помогни ми! Моля те!

– Хората дрънкат глупости – промърмори старецът. – Много им разбират светските глави от това, що е святост. Ако бяха преминали през онова, през което аз съм минал, ако биха знаели за греховете, които съм извършил, никога нямаше да празнословят така и да ме наричат праведник! Дори преподобни Мойсей Мурин докато се е занимавал с разбойничество е бил по-праведен от мене. Но ти, синко, ще идваш често при мен и аз ще имам време всичко да ти разкажа. За да не се заблуждаваш като черковните бабички, дето си мислят за мен, че съм светия, или като светските жени, които ме смятат за екстрасенс или оракул:

– Тогава какъв си? Не си ли човек Божи? – Запита Адриан:

– Вече ще станат дванайсет години от деня, в който напуснах хубава служба с добра заплата, семейството си и порасналите внуци, за да дойда тук. И през цялото време се мъчих да угодя на Бога, но все не успявам. Все си мисля, че грехът ми е толкова тежък, че и още сто години да прекарам тук между овцете и дърветата, няма да бъде простен. – Юродивият подпря рошавата си брада с юмруци и заби поглед в земята. – Грехът, мило момче, грехът, именно той застава между нас и Бога, той ни дърпа надолу, той ни превръща в роби. И твоето страдание започва от един голям грях. – Младежът се замисли. Напрягаше си ума, прехвърляше делата си. Той знаеше, че любовта, която бе изпитвал е противоестествена, че е извратил своята природа, затова сметна, че именно заради тези грехове е понесъл това тежко и строго наказание:

– Ех, Господи, колко е страшно, да гледаш децата да страдат заради греховете на родителите си! – Въздъхна старецът. Младежът наостри уши, за първи път чуваше нещо подобно. Той бе успял да научи, че всеки носи своята лична отговорност пред Бога, за всяко дело, за всяка дума, дори за всяка мисъл:

– Как така?

– В един откъс от евангелието се разказва как Господ Иисус Христос изцерява един сляп, но преди това учениците Му Го питат: кой е съгрешил, този или родителите му, за да се роди сляп (Йоан 9:2). Явно е, че въпросът не е правилно зададен, защото този млад човек не е вършил грехове преди да се роди, но неговите родители със сигурност са имали тази възможност. Но това не единственото място в Словото Божие: Още когато дава десетте заповеди на еврейския народ, Бог нарича себе си “Бог ревнител”, Който заради греховете на бащи наказва до девето коляно... (Изх. 20:5)

– Но нали Бог е любов, ти сам го каза преди малко?

– Това изобщо не противоречи на Божията любов. Бог е създал човека добър, да върши добро, а той сам е извратил своята природа и е затънал в злото. И тъй като злото му е противоестествено, човешката природа се е повредила, човекът е започнал да страда от болести, да му се случват нещастия. Повреденото човешко естество е започнало да създава и увредено потомство. Така са започнали да се раждат деца слепи, глухи, парализирани. Само защото техните родители и дедите им са тънели в грехове и престъпления. Но нима Бог е виновен за това? Цялата вина си е на човека.

– Добре, но какво общо има това с моя случай?

– Върху теб, мойто момче, е легнал грехът на майка ти. Именно той те притиска като камък и не ти дава дори да дишаш свободно. А той е тежък, много тежък грях... – Адриан се замисли, откъде би могъл юродивият да знае какви грехове е вършила майка му, но се сети за думите на онази възрастна жена, която го бе насочила към тази колиба, че този аскет е получил дарба на прозорливост, че вниква в тайните, че получава откровения от Бога:

– Сигурно ти се иска да попиташ за какъв грях става дума? Няколко години преди да се ожени за баща ти, майка ти е имала връзка с един свой съученик. Тя тъкмо е завършвала училище, а той съвсем скоро е отишъл в казармата. И нали пуста любов я тегли, тя му е отишла на свиждане. Тогава много войничета държаха квартири из гарнизона. Та в една такава квартира пренощували. И там както са се любили, тя е забременяла. Усетила се навреме. Трябвало да намери изход и била готова вече за сватба. Но аскерлият нещо започнал да се дърпа. Разбрала че не може да му има доверие и че любовта му е празни приказки без никакво покритие, заплюла го в лицето пред портала на казармата. Но проблемът си оставал. Пък и по онова време се гледаше с друго око на нещата. Изтеглила пари от спестовната книжка и отишла да направи аборт в друг град, уж ходила на почивка. Всичко минало без особени проблеми и така едно прекрасно момиченце не успяло да се роди на бял свят. – Адриан настръхна. Старецът разказваше нещата едва ли не като пряк очевидец. Умът му се напрягаше, за да разбере, какво точно иска да му каже Юродивият с този разказ. Досега не се бе замислял за това грях ли е абортът или не, пък и него като мъж това не го касаеше толкова:

– Все пак, какво общо има това с моя проблем? – Наруши мълчанието той:

– Това съвременните жени, всичките възпитавани в безбожие, отдавна са загубили и свян и съзнание за грях. Че това си е живо убийство! Да унищожиш едно дете, да го лишиш от живот, да го пратиш в мръсния канал. Другите убийци поне могат да ги осъдят, да лежат в затвора, да изкупят по някакъв начин греха си. А тези жени какво? Лицемерят, правят се на света вода ненапита, лъжат, крият се! Но от Бога и от Неговия съд не могат да се укрият. Защото Той вижда всичко и изпитва съвестта на всекиго. – Адриан по никакъв начин не успя да направи асоциация между тежкия грях на майка си и обърканото от най-ранното му детство душевно състояние. Бай Петър усети това и продължи:

– Ти вярваш, че душата е безсмъртна, нали?

– Да, нали така учи християнството? Тя ще се отдели от тялото при физическата смърт на човека.

– Пръстта ще се върне в земята... а душата ще се върне при Бога, Който я е дал (Екл. 12:7). Така пише в свещените библейски книги. Би било пълна глупост да си мислим, че можем да унищожим човешката душа. Веднъж зачената тя никога не може да престане да съществува.

– Значи аз имам такива женски наклонности, защото първото дете е трябвало да се роди момиче, така ли? – Запита Адриан:

– Не е толкова просто, синко. Душата на човека е част от него още преди раждането. Та нали още преди да се явим на белия свят там вътре в майчината утроба ние се оформяме, и като душа, и като тяло. Има определен момент, в който започва да бие сърцето и такъв, в който може да се регистрира дори мозъчна дейност! И само един невежа или един безумен безбожник би седнал да оспорва, че душата не е със зародиша още в утробата. Една от големите заблуди на съвременната медицина и на жените, които абортират е тази, дето си мислят, че душичката на зародиша отива заедно с него в канала. И как би могло да стане това, когато тя не е материална? Ние вярваме, че при физическата смърт, независимо дали е естествена или не, душата се отделя от тялото. Но абортът, ако и да е убийство, ако и да е лишаване от живот, не е и смърт в пълния смисъл на думата. Нали за да има смърт, трябва да има и раждане? А раждане няма. Тогава, как може да твърдим, че душата ще иде при Бога, след като не е вкусила раждането, след като не е изпитала и нормална смърт?

– Тогава какво?

– Тогава душата на зародиша остава. Тя просто не се отделя от тялото на майката при аборта.

– Но защо? Не може ли Бог да я вземе при себе си?

– Нали когато е създал хората Бог им е казал: “Плодете се и множете се!” (Бит. 1:28), не им е казал “Правете си удоволствието и хвърляйте децата си на кучетата!” Създал ги е, за да живеят, за да се подготвят за безсмъртие. Душата не може да изтече в канала, както може би им се иска на тези жени и на гинеколозите. Тя не може и да се отдели от тялото по нормалния начин, защото това дете, този зародиш все още не е самостоятелен организъм. – Адриан смътно и интуитивно долавяше онова, което искаше да му каже юродивият старец, но го изчака да продължи:

– Този духовен зародиш е създаден за живот. И на това създание му се полага да живее, да ходи по белия свят, да се храни, да учи и да се труди като всички останали хора. И затова, тази духовна същност се прилепва към следващия зародиш заченат в майчината утроба. Но то не го прави съзнателно, не го прави даже инстинктивно. Просто това е начинът да излезе от майчината утроба – единственият естествен път към живота. Това просто е законът, който Бог е вложил в своите създания и който ние хората нямаме никаква власт и сила да променим. – Сега младежът осъзна какво иска да му каже старецът, но му трябваше време да го осмисли:

– Просто към твоето тяло, наред с душата на Адриан, се е прилепила и душата на твоята неродена сестричка. Тази, която майка ти е трябвало да роди, когато е била още деветнадесетгодишна. Нейната душа си носи всички потребности, които има една жена. Тя също иска да обича и да бъде обичана. У нея е заложена и потребността да зачене и роди дете. Именно от там тръгват твоите проблеми. От греха на майка ти, от едно безочливо деяние. Но и на нея тогава не е имало кой да и каже, че е голям грях, че това е убийство. Когато го е направила е била много объркана, съвестта и досега не й дава покой.

– Добре, бай Петре, а ако не се роди друго дете, тогава какво става с тези души, с душите на тези зародиши?

– Ако някои от тези, които са правили аборт се покаят искрено, ако изповядат греха си, Бог може да промисли за тях и да им прости. Но има случаи, при които тези неродени деца започват да им се явяват в сънищата, да предизвикват кошмари. Може тези жени да започнат да чуват гласовете на убитите в утробата им деца, да попаднат в лудницата. Грехът е тежък и носи своите последствия. Затова някои мъже и жени се подлагат на операция за смяна на пола, затова се отдават на различни форми на извратена любов, защото другата душица също иска да има свой живот.

– А за такива като мене няма ли изход? Аз не се съмнявам в нито една твоя дума, но цял живот ли ще водя тази духовна борба, цял живот ли ще нося още една душа? Тя цял живот ли тя ще ме притиска към земята, ще ми налага своите чувства и желания?

– Има изход, синко! Стига да повярваш в Божието всемогъщество! Стига да си убеден, че Той може да ти помогне! Изход има!

– Какво трябва да сторя?

– Помоли се от сърце Бог да прости този грях на майка ти! Може би да не стане от една молитва, може да се наложи да се молиш месец, година или две. Но Бог няма да те остави! Най-добре би било, ако майка ти се покае, ако тя изповяда този смъртен грях. Така ще бъде най-добре за теб. И помни, никога не изпадай в отчаяние или униние! Колкото и да ти е тежко с молитва и вяра в Бога се старай да побеждаваш трудностите! – Младежът чувстваше в себе си такава духовна хармония, каквато не бе изпитвал и в първите дни, когато започна да ходи на църква.

– Може ли пак да дойда?

– Винаги си добре дошъл! Другите като ги карам да работят, мрънкат че ще се изцапат, но ти прежали новите дънки и въпреки, че малко си поел миризмата на овчи тор, ще си отидеш от тук изпълнен с Божия благодат.

– Може ли да разкажа на мама за нашия разговор?

– Не бързай! Трябва да мине време, трябва да я въведеш първо в храма, да добие понятие за това, що е грях пред Бога. Кой знае, може някой ден да ми гостувате двамата. Но трябва време... Имаш ли с какво да се прибереш? Вече е късно, а аз трябва да изведа още веднъж стадото.

– Ще взема такси от селото. Позволи ми преди да тръгна да ти целуна ръка! Нищо че не си свещеник. Ти направи за мен толкова, колкото никой свещеник досега не е правил. – Старецът се усмихна и му позволи да изрази синовната си обич. След това го благослови на ум и проследи с поглед смаляващата се надолу по пътеката фигура. После се върна в колибата, падна на колене пред малкия дървен иконостас с неугасващо кандилце пред него и вдигна ръце към небето:

– Чуй, Боже, молитвата на един грешник! Смили се над твоя раб Адриан и по какъвто начин Ти знаеш, помогни му! – В това време младият човек окрилен слизаше към селото и към спирката на автобуса и подкрепян от молитвата на стареца сякаш се събуждаше за нов живот. Защото бе намерил изход от лабиринта. Той не се сърдеше на никого, просто бе щастлив, че Бог му откри възможност да промени съдбата си и да се освободи от страданието.

неделя, 11 ноември 2007 г.

В храма на Бяла Слатина отбелязват 130 годишнината от Освобождението


Този материал бе изпратен като новина в "Православие България". Отразява не само енорийския живот в родния ми град, но и моменти от неговата история.

На 11 ноември след неделната Литургия християните в белослатинския храм “Света преподобна Параскева” отбелязаха една кръгла годишнина – 130 години от Освобождението на Бяла Слатина от османско владичество.


Българското национално Възраждане дава своите достойни плодове и тук. Семената на организираната революционна дейност са посети от забележитални личности като учителите Филип Симидов /1852 – 1925/ и Никола Джамджиев. В състава на комитета влизат Иванчо Съйнов – председатал, Васил Николчов, Петко Тодоров-Цигаровски Петър Милов, Лукан Тодоров, Иван Каменов, Никола Джамджиев и Цено Маринов. В съзаклятието участва и местния свещеник Марин поп Андреев, който заклева комитета. Според краеведа ст. н. с. Богдан Николов това става на 21 декември 1874 година. Филип Симидов има природната дарба да рисува. Така се създава работилница за фалшиви документи, от които се ползват много български революционери. Същият е нарисувал и едно от знамената на Ботевата чета.

Иванчо Съйнов е етапен куриер по канала за Влашко. Той придружава в техните пътувания апостолите Георги Бенковски, Иваница Данчов, Никола Обретенов, Никола Славков и др. Симидов ги снабдява с фалшиви тескерета.

При разгрома на Ботевата чета /1876 г./ е разкрит и белослатинския революционен комитет. Някои от участниците успяват да се укрият, други са заловени и изпратени на заточение. Иванчо Съйнов и Лукан Тодоров тръгват за Влашко, но Лукан се отбива за малко в родното си село Галиче и там е заловен от турските заптиета. Изпратен е в затвора, където е отровен. Погребан е от баба Тонка Обретенова.

Един от участниците Христо Дръндарски избягва от затвора и се присъединява към българското Опълчение. Той е тежко ранен при епичните сражения на връх Свети Никола, в защита на Шипченския проход и е отчислен от редовете на Опълчението.

Друг опълченец, записал името си в историята на Бяла Слатина е Тодор Шишков /род. 1856 в Тетевен/, който се заселва тук и получава 50 декара земя.

Един поборник който градът не е забравил е Кольо Радев – Черкеза /1850-1927/. Роден е в Бяла Черква и е ученик на Бачо Киро. Рано е принуден да напусне родния си дом и да търси препитание. След дълги скитания минава във Влашко и оттам на 17 май слиза на Козлодуйския бряг заедно с четата на Христо Ботев. След разгрома й е заловен, но успява да избяга. През 1877 година преминава Дунава като преводач на руските войски. В Бяла Слатина той се заселва през 1900 година, създава семейство и се занимава с мелничарство и земеделие.

На 9 ноември /по нов стил/ части от ескадроните на полковник Майендорф влизат в селото и донасят на щиковете си дългоочакваната и бленувана свобода. Населението ги посреща по стар обичай с хляб и сол. Бяла Слатина се развива с бързи темпове, за това много помага и възрожденецът Цани Гинчев. През 1914 година тя става град и дълго време е околийски център.

Православното братство си припомни в кратка беседа делото и подвига на местните будители, възрожденци и участници в борбите за национално Освобождение. Някои от тях са погребани в двора на храма – свещеник Марин поп Андреев, бащата на Иванчо Съйнов – Съйно Илиев, Кольо Радев, свещ. Петър поп Симеонов. Посетени бяха техните гробове и бе произнесена молитва за упокой на душите им.

Вероятно занапред ще има и други инициативи, които да припомнят на жителите на града паметното събитие – юбилеят от изгряването на свободата. Защото, за да бъде истински свободен човек трябва да посее семената на свободата в душата си. А това не може да стане от веднъж, то е дълъг и продължителен процес.

На снимката: гробът на Ботевия четник Кольо Радев - Черкеза, погребан в църковния двор.

четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Аборт

Не знам какво кара хората, без да ме познават, да споделят с мен свои лични неща, свои проблеми, дори тайни, които не биха открили на най-близките си хора. Веднъж една млада жена сподели с мен намерението си да направи аборт. Направих всички възможни словесни усилия да я накарам да си промени решението, но без особен успех. Днес съм сигурен, че тя и до днес съжалява за това. Тогава се яви на бял свят това стихотворение. В първоначалния си вид то имаше заглавието "Грях", но така по-лесно се разбира за какво става въпрос. Благодаря на Пламен Сивов, който го одобри и го публикува в "Православие България"!

В живота ти неканен се явих,
нечакан и незван – порой, стихия,
повикан от болезнения стих,
горчиви истини да ти разкрия.

Ти бе дете самò на кръстопът,
с жестока рана, с болка неприкрита,
и търсеше най-правилния път,
най-вярната посока под звездите.

В живота ти дойдох обнадежден,
с решителност живота да запазя,
понесъл вяра в утрешния ден,
от тежък грях с добро да те предпазя.

Душата си разкрих като на длан,
опитах се надежда в теб да влея,
вода от Извор вечен да ти дам,
и ти да станеш нов човек чрез нея.

Но ето провалих се, закъснях,
и питам се: Защо не ме послуша?
Защо, все пак, извърши този грях?
Та ти не си момиче равнодушно!

Десница крепка исках да подам,
разрухата в душата да поправя,
от своя жизнен опит да ти дам,
отново на крака да те изправя.

Поредна равносметка правя сам,
и сбирам опит – чужда болка жива.
Дали обичаш истински – не знам,
но любовта не може да убива...

Убийството на един свещенослужител или поредното беззаконие на "народния" съд

Руската православна Църква канонизира своите свещенослужители и други християни жертви на комунистическия режим пострадали заради своята принадлежност към Православието. По неизвестни за мен причини, нашите архиереи все още не се решават да направят тази стъпка. А времето минава и има опасност събитията да бъдат забравени. Това ме кара да търся материали за тези новомъченици и да разказвам за техния подвиг. Още повече, че моят дядо също е свещеник репресиран от режима. Знам, че ще дойде време, когато нещата ще се променят, колкото и на някои хора да им се иска това да не става. Именно за това време подготвям тези материали, за времето, когато ръководството на Църквата ще успее да се отърси от страха и от раболепието, от кариеризма и всички останали негативи, които днес отблъскват хората от вярата. Биографичната справка за отец Стефан Георгиев излезе в брой 18 на "Църковен вестник" от 2007 година и след малка редакция в "Православие България". Коментарите под статията в електронното издание ми дават надежда, че моето дело не е глас в пустиня. Дай Боже да е така!
В този вид статията излезе в "Православие България". Илюстрацията "гробокопач" е подбрана от екипа на портала.

Причините, поради които атеистичната власт е избивала свещенослужителите на Българската православна църква, са отдавна установени. За да може да съществува един строй, в който управляват безскрупулни престъпници, хората е трябвало да бъдат откъснати от своите корени, да забравят кои са, да се превърнат в послушни марионетки. Всеки, способен да попречи на това, се е явявал сериозна заплаха за режима и затова е трябвало да бъде премахнат.

В това число влизат представителите на интелигенцията, бизнеса и духовенството. Жертва на безбожните палачи става и свещеникът на село Попица отец Стефан. Искрено съжалявам, че информацията, която събрах за него е толкова малко, но това не намалява величието на неговия подвиг.

Свещеник Стефан Георгиев Стефанов е роден около 1902 година в село Кнежа (днес град в Плевенска област). Родителите му са преселници от Скопско – Македония. Завършва средно духовно образование в Софийската духовна семинария и право в Софийския университет.

За известно време е бил кмет на село Бутан (Врачанско) - около 1928 г. На тази длъжност се проявява като способен и мъдър ръководител. Хората, които го помнят от това време, говорят, че когато му се налагало да говори публично, той никога не четял своите доклади и речи. Притежавал е богата ерудиция и е владеел пет езика.

Въпреки юридическото си образовение, той преоткрива у себе си свещеническото призвание и е ръкоположен за свещеник в село Попица (Врачанско). Хората го познават като добър проповедник, изряден свещенослужител, милосърден и отзивчив християнин. През трийсетте години на ХХ век е бил учител по вероучение в местното основно училище. Тук се проявява и като добър педагог. По времето на построяването на читалището в селото той съдейства с щедри дарения и организационна работа.

По време на деветосептемврийския преврат през 1944 година отец Стефан е един от неудобните за комунистите хора, част от интелигенцията, на която режимът гледа като на сериозна заплаха. На червените интриганти не е трудно да скалъпят фалшиви обвинения и да го изправят пред “народния” съд във Враца. Не са известни мотивите на съда за произнасянето на смъртна присъда. Знае се само, че заедно с него са осъдени кмета на селото – Иван Нинов и бирника – Иван Георгиев. Присъдата – смърт чрез разстрел - е изпълнена на 13 март в местността Бутов дол в района на Враца над тримата осъдени. Смъртният акт е с дата 27.03.1945 година. От устно предание е известно, че единият от осъдените е доубит с кирка, а след това палачите са взели от телата часовник, дрехи и други ценни вещи. Гробът им и досега е неизвестен.

Режимът посяга на имота на свещенослужителя. Синът му Димитър е принуден да откупи отново родната си къща, иззета от червените инквизитори.

Кратката биографична справка е предоставена от близки на свещеника внучката Геновева Димитрова и снахата Вела.

Слава вам будители народни!

Този материал бе написан преди няколко години по повод едно честване на деня на народните будители в родния ми град Бяла Слатина. За съжаление не успяхме да го превърнем в традиция, но може това да се случи в бъдеще. По-късно излезе под формата на диплянка за безплатно разпространение пак в Бяла Слатина, а тази година в навечерието на празника реших да го публикувам и в "ЛитерНет".

Денят на народните будители – първи ноември до неотдавна беше отстранен от националния календар и неоснователно забравен. Този факт би могъл само за пореден път да ни накара да се замислим за нивото на нашето национално самосъзнание и за това, че между нас има хора, склонни с лека ръка да подменят своите духовни ценности.


От историята е известно, че той е отпразнуван за първи път през 1909 г. в град Пловдив, но има сведения, че е отбелязван спонтанно и на други места в страната. Няколко години по-късно започва неговото честване и в София, а през 1922 г. излиза нормативен документ, който го обявява за национален празник. Днес е трудно да кажем защо нашите прадеди са избрали деня на великия покровител на българския народ св. Иван Рилски, за да отбелязват паметта на българските възрожденци, но остава факт смисълът, който са вложили в самото понятие – будител. И днес все още “то се явява мерило за собствената ни съвест и камбанен звън за непростимата ни апатичност”.

Обикновено, когато стане въпрос за народни будители, първото нещо, което изниква в съзнанието на българина, са думите на хилендарския монах Паисий, отправени към поробения български народ: “О, неразумний юроде, поради что ся срамиш да ся наречеш болгарин?”

Тези тежки слова отбелязват началото на един възход в българското национално самосъзнание!... Починът му е последван от стотици радетели за осъзнаването на народа ни като нация, за просвета и духовна култура, за самостойна Църква, за независима държава. Никой не знае точния брой на народните будители, защото не на всички имената са били записани в историята, но са останали дирите от делата им. Едни от тях като д-р Петър Берон, Любен Каравелов, П. Р. Славейков се занимавали с книжовно-просветна дейност, други като Васил Левски, Бачо Киро, Панайот Волов тръгвали в потайна доба, за да основават комитети и да подготвят всеобщо народно въстание.

Някои като Никола Фичев и Захарий Зограф допринесли с изкуството, труда, майсторлъка си, като градели, зографисвали и украсявали храмове. Едни повдигали борбения дух на народа с юнашка песен като Добри Чинтулов, други, като Райна Попгеориева, украсили бойното знаме на въстанието със заветните думи: “Свобода или смърт”. Едни като Васил Априлов и Васил Друмев събирали средства за построяването на училища, други като Филип Тотю, Стефан Караджа, Панайот Хитов грабвали пушките и събирали чети в Балкана, за да леят кръвта на поробителя. Не се знае колко още са помогнали с труд, волни пожертвования, книги, проповед или са дарили за делото най-ценното, което са имали – живота и свободата си.

Историята убедително доказа, че в резултат на техните усилия от малограмотна и неосъзната рая, българският род се превръща в народ, който знае какво иска и как да го постигне – свободна и независима България, с автономна църква, със свой език, просвета и култура.

Ако направим един обстоен оглед на нашето съвремие, ще видим, че и днес страната ни има нужда от хора с будителски дух, които да поддържат със слово и дело будно българското национално самосъзнание, да съхранят нашите духовни ценности и да докажат на идните поколения и на света, че българският народ е достоен, цивилизован и интелигентен, и заслужава своето място като равноправен сред останалите европейски народи.

И днес са нужни хора, които да загърбят личните си интереси и изгода и да дадат всичко, което е по силите им за възраждането на нацията ни. И днес човек може да бъде възрожденец и будител, стига да милее за България и за българското, стига да разбере, че на този свят не всичко се измерва с пари, че духовните богатства нямат цена.

Нека не се оплакваме от времето, в което живеем, от бедността и недоимъка, защото хората, за чието дело споменахме, са живели в много по-тежки времена, но с огнения си дух и ревност за българщината са направили чудеса.

Нека днес възродим техния дух у себе си, да запалим светилото на надеждата в сърцата си и в сърцата на хората около нас.

За да пребъде България днес и през идните векове!

понеделник, 15 октомври 2007 г.

Юбилейният храмов празник

Това което пускам тук не е линк към друга моя публикация, не е и отделна статия, а по-скоро е отразяване на едно дълго очаквано събитие. Храмовият празник с честването на 120 годишния юбилей мина много добре. Успяхме навреме да станем готови с енорийския бюлетин за юбилея. Малката книжка успя да придобие дори луксозен вид и носи заглавието "Светлик". Заслугата за нейното явяване на бял свят е на няколко млади хора от енорията, но нещата нямаше да придобият завършен вид без Марио Беров - магистър иконограф, който направи предпечатната подготовка и църковния настоятел Светла Берова, която успя да издейства спонсорство за безплатното издаване на бюлетина. Още през месец август стана готова официалната интернет страница на храма, която може да посетите и разгледате от тук. Настоятелството при храма изказва сърдечна благодарност към "Двери на Православието", откъдето ни предоставиха безплатен хостинг за сайта.
Гости на храмовия празник бяха митрополит Калиник Врачански, протосингелът архим. Киприян, отец Аспарух, отец Георги и хористите от Враца. Много хора от града посетиха богослужението. След обяд пристигнаха и гости от католическата енория в с. Бърдарски геран - отец Асен Генов, Светлана Караджова и двете сестри Михаела и Петя. Срещата е отразена в блога на Светлана и е придружена с флаш клип. Може да прочетете как главният редактор на вестник "Абагар" отрази нашата среща от тук. Изказвам благодарност на госпожа Полина Спирова - отговорен редактор в "Двери на Православието", която отрази новината на страницата „Двери”. Публикацията може да прочетете от тук.

неделя, 14 октомври 2007 г.

Храмът в Бяла Слатина - 120 годишна история

Тази статия е публикувана в електронно издание "Двери на Православието", категория Църковна история - храмове и манастири, както и в 18 брой на "Църковен вестник" от 2007 година. За нея използвах краеведчески материали и една кондика съставена от иконом Николай Каменов. Може би в архивите да има и повече информация, но нейното търсене е въпрос на бъдеще.

Всеки град, всяко село, всеки архитектурен паметник има своята история. Тя не винаги може да бъде прочетена в дебелите томове по библиотеките, понякога, за да я събере човек, трябва дълго да се рови из пожълтелите страници, да обикаля, да пита и разпитва. Историята на отделните селища се гради и пише най-вече от хората, които живеят в тях. И аз се опитах с немощните си ръце да завъртя колелото на времето, за да върна читателя назад и да проследя историята на храма в родния ми град Бяла Слатина.

Не бих могъл да пристъпя към историята на църквата, преди да кажа няколко думи за човека организирал нейното построяване. Свещеник Марин поп Андреев (1840–1916) е преселник от село Долна Бешовица (Врачанско). Изпратен е да служи тук през 1865 г. Няма сведения кой е обслужвал енорията преди него. Той успешно съчетава грижите за духовния живот на енорията с участието си в местния революционен комитет. През 1869 г. с помощта на енориашите построява параклис с килийно училище. По-късно е съдействал и за построяването на класно училище.

След Освобождението отец Марин разполага с всички необходими условия за изграждането на енорийски храм. В това благочестиво дело участва една немалка част от населението на Бяла Слатина, някои даряват пари, други участват с труд. Парцелът, който се превръща в църковен двор, също е дарение от по-заможни жители на селото (то става град през 1914 г.). Така през 1887 г. вдига снага белокаменната кръстокуполна базилика “Света преподобна Параскева”. Изградена е от дялан лицев камък и първоначално няма стенописи. Иконостасът е изработен от тревненски резбари с икони също от Тревненската школа. На Петковден новият храм е тържествено осветен от Врачанския митрополит Константин. По това време в енорията кипи духовен живот и на големите празници църквата се оказва малка, за да побере насъбралия се народ. През 1901 година е построена и камбанарията. От деня на нейното освещаване до днес двете сладкогласни камбани не спират да призовават християните на богослужение в неделните дни и по-големите празници. Отец Марин никога не занемарява грижите за своето паство. По-късно към неговите трудове се присъединява и свещеник Петър поп Симеонов (1863 – 1936).

През 1938 г. под ръководството на протойерей Александър Дянков (1902 – 1952) е направено преустройство и разширяване. Откъм западната част притворът е удължен с четири метра и дървеният балкон е заменен със стоманобетонен. Мазилката отвътре е подменена. Художници и резбари от София изработват нов иконостас, архиерейски трон, два аналоя, клирос и престоли за сядане, които опасват цялата средна част на храма. Стенописите са направени до 1940 г. от художника Пефев. Вероятно той не е бил професионален зограф, а е следвал стила на софийските майстори. В цялата иконопис преобладава т. нар. академичен стил. Отец Дянков е професионален музикант, той се проявява като добър ръководител на църковния хор.

След преврата през 1944 г. свещенослужителите попадат под ударите на новата власт. Те са бити, съдени от “народен” съд, страдат по затвори и лагери. Особено тежки гонения понася отец Дянков, който не се страхува да каже на новите управляващи истината в очите и да намекне, че всяка власт е преходна.

През един период от 26 – 27 години зографията на храма е била повредена и опушена. С нейната реставрация през 1967 г. се заема художникът Марин Начев от Кнежа. Този си вид стенописите запазват до днес.

В началото на петдесетте години Бяла Слатина става архиерейско наместничество. Първият архиерейски наместник е свещеник Димитър Кръстев. Свещенослужителите се стараят според силите си да посрещат нуждите на православните християни от града. Властта разбрала, че трудно ще откъсне възрастните от църквата, но се старае да отлъчи младите и до голяма степен с помощтта на заплахите и принудата успява.

През 1978 г. е извършен външен ремонт на храма, като са поставени нови улуци и водосточни тръби. Всички стъкла на прозорците са подменени със стъклопласт в различни цветове. Това освежава вида на църквата отвън, до този момент тя е била със стъкла, покрити с блажна боя. По това време църковният хор се ръководи вече от иконом Николай Каменов (1914 – 2002). Неговият мощен басов глас отеква под сводовете на храма до края на деветдесетте години, когато се оттегля от свещенослужението поради напреднала възраст.

След демократичните промени нещата се раздвижват, вече никой не спира хората да ходят на църква. Църковният разкол не пропуска да нанесе непоправими щети и тук. Все пак немалко млади хора намират вратите на храма и се присъединяват към църковната общност. През 1995 г. със средства от дарения и доброволен труд на художника Васил Габровски са направени цветни витражни стъкла на прозорците в наоса и на апсидата. Храмовата икона над входа е подменена с нова, рисувана върху ламарина пак от Габровски.

Църковното настоятелство осъзнава, че трябва да привлича младите хора към духовния живот на енорията. През есента на 2003 г. в едната от прицърковните сгради е устроено неделно училище по вероучение, което събира за обучение деца от първи до осми клас.

През 2004 г. със средства, отпуснати по проект “Красива България” е направен ремонт на покрива и улуците, върху старото дюшеме е положено ново, лакирани са престолите и са боядисани двата проскинитария.

През лятото на 2006 г. в двора е издигната чешма със стенопис "Св. Богородица Живоприемен източник". Автор на проекта е младият иконограф Марио Беров. Чешмата е изградена с пари от дарения, с доброволен труд на М. Беров и Светослав Цветанов.

През последните няколко години енорията се обслужва от протойерей Тодор Дудов. Въпреки трудните години на прехода и пораженията нанесени от господстващия атеизъм и днес храмът продължава да бъде прибежище на онези, които търсят Бога. Тук намират утеха и молитвена помощ много хора понесли тежките удари на живота.

През 2004 г. имаше предложение от общинските власти, храм “Св. преп. Параскева” да бъде обявен за паметник на културата. За добро или за лошо, това не се случи. Днес той не е просто паметник, а огнище и жив стожер на православната духовност както за хората от града, така и за християните от околните села, където няма свещенослужители.

вторник, 9 октомври 2007 г.

Храм "Св. преп. Параскева" в Бяла Слатина стана на 120 години

Тази година храмът в Бяла Слатина посветен на света преподобна Параскева навършва 120 години от своето построяване. В кратката кондика е записано, че е тържествено осветен през 1887 година на Петковден от тогавашния Врачански Митрополит Константин. По този случай инициативен комитет от православни християни издейства от общината средства за ремонт и благоустройство на храма.

С част от тези пари бяха остъклени няколко от прозорците с цветни витражни стъкла. Витражите са дело на художника монументалист Васил Габровски. Още преди няколко години той е направил витражи на прозорците в наоса, а сега с красиви орнаменти вече са покрити и прозорците в притвора и тези, откъм фасадата.

Строителството на църквата е организирано от свещеник Марин поп Андреев (1840 – 1916), а участие в благочестивото начинание вземат много белослатинци. Някои помагат с дарения в пари, други с труд, трети с личните си животни за превоз. Храмът е кръстокуполна базилика от дялан лицев камък. Разширен е през 1938 година. Пристроен е нов притвор, а дървеният балкон е заменен със стоманобетонен. Тогава иконостасът дело на тревненски майстори е заменен с нов изработен от софийски резбари. Подменени са и иконите. Цялата зография следва т. нар. академичен стил. Между новите придобивки на храм “Св. преподобна Параскева” е монументалната чешма със стенопис по проект на иконографа Марио Беров, която е осветена през 2006 година.

По традиция всяка година на храмовия празник почетен гост е негово високопреосвещенство Врачанският Митрополит Калиник. И тази година той ще дойде, за да уважи своите епархиоти от Бяла Слатина. На тържествената Литургия ще бъдат поканени и свещенослужители от съседни енории, църковни настоятели, както и хора допринесли за устройването и благолепието на храма.

понеделник, 8 октомври 2007 г.

Изпитанието и чудото в живота на обикновения човек

Някои хора смятат, че днес животът на християнина е неимоверно труден, други търсят свръхестествени явления, личби и чудеса. Има и такива, които като не получат това, което са искали в молитвите си, се отдръпват, те не разбират, че е нужно търпение и че ако Бог не изпълнява техните молитви, това може и да е за тяхно добро. Хората са различни и имат различни начини да служат на Бога, но Той е един и православната вяра е една. Този материал е споделен опит, и мой, и на други хора. Би ми се искало хората да намерят полза от него. Статията излезе на страницата на "Словото" .

Пътищата, по които отделните хора влизат в Църквата са различни. Някои са възпитавани в християнски добродетели от деца, други в определен момент са потърсили помощ от Бога и така са достигнали до познанието на истината. Немалко хора дълго се лутат и търсят докато открият непреходната духовност на православното християнство.

Да бъдеш вярващ, да водиш духовен живот, да се стремиш към нравствено извисяване в днешното смутно съвремие изисква известни усилия. Още по-трудно е, когато довчера си принадлежал на света, увличал си се от различни страсти и пороци, а днес търсиш начин да се откъснеш от всичко това. Вътрешната духовна борба понякога е непосилно трудна, но ако човек твърдо се уповава на Божията всемогъща подкрепа, може да устои и да излезе победител. Някои се стъписват пред изпитанията, други биват увлечени от светския живот, който са водили и се връщат там, откъдето са тръгнали.

Истината е, че пътят на православния християнин днес не е осеян с цветя, а с тръни. Голяма част от новоповярвалите в началото преживяват нещо като духовна екзалтация, всичко им е много приятно, чувстват неизказана радост при посещението на храма, когато участват в богослужението, когато слушат проповеди и беседи. Това може да се приеме като проява на Божията благодат над тях, особено ако преди са живели далече от нея. С навлизането в духовния живот започват и изпитанията. Първоначалната екзалтация вече я няма, но не защото вече не получаваме благодат от Бога. Просто тя става неизменна част от живота ни, ние свикваме с нея и тя вече не предизвиква у нас първоначалното усещане. Сега ако се откъснем от Църквата, бързо ще усетим разликата – липсата на тази неземна благодат. Освен това, с напредването започва да се намесва лукавия и да се старае всячески да ни отлъчи от спасителния път по който сме поели. Оръжията му са много и различни, това са съмнението, унинието, гордостта и др. Тук именно е мястото на духовния наставник, който да открива дяволските козни навреме и с подходящи мъдри съвети да помага на по-неопитните, а и на по-напредналите да ги избягват.

Трите оръжия на християнина в битката за духовно оцеляване са известни – вяра, надежда и любов. Именно с тяхна помощ, с твърдо упование в Бога можем да избегнем нападките на сатаната. Още когато прави първите стъпки всеки един от нас трябва да се въоръжи с търпение. В духовния път не винаги нещата вървят гладко и ако липсва търпение, трудно ще можем да понесем някои изпитания.

Немалко хора, когато се сблъскат с изпитанията се отдалечават от Бога и смятат, че Той ги е изоставил. Те не съумяват да разберат, че проблемите най-често са следствие от нашите грехове, че Бог по този начин ни очиства и ни подготвя за вечния живот. Обикновено Творецът не ни поднася изпитания, които не са по нашите сили. Чрез тях, не Той ни изпитва, защото знае много добре, докъде се простират нашите способности. Те са по-скоро начин, Бог да ни покаже докъде сме стигнали в духовния живот, да ни даде въэможност да оценим правилно постигнатото. Една средновековна поговорка казва, че в огъня хартията гори, а желязото се калява. Именно това прави с нас Създателят, като допуска изпитанията в живота ни – дава ни възможност да разберем от какъв материал сме градили своя духовен дом. Ако е от хартия, неминуемо ще изгори, ако е от стомана, ще се закали и ще се подготви за нови и по-трудни изпитания. Колкото по-напред отиваме, толкова по-тежки изпитания можем да очакваме.

Има и случаи, при които вследствие на нашите грехове, може да преминем през смъртна опасност или да заболеем тежко. Тези моменти може да са плод на нашата гордост, например ако си мислим колко сме напреднали в духовния живот. Случва се хора с по-слаба вяра да се огънат и да се отдалечат от Църквата. Именно в такива моменти трябва да се прояви нашето търпение. Немалко аскети, просияли със святост, са въздавали слава на Бога за изпратените изпитания и са благодарели за болестите и немощите. Един много красноречив пример за търпение в изпитанията е праведният Йов. Една немалка част от нас на първо място ще потърсят Божията помощ за избавяне от заболяванията и страданията. В това, разбира се, няма нищо лошо. Но понякога се случва Божията помощ да не дойде веднага или да дойде чрез ръката на лекаря. От това нашата вяра не бива да отслабва. Има случаи, при които изцеряването се налага да дойде с помощта на медицинската наука. Случвало се е и в християнската древност на аскети да им се е налага да използват лечебни билки, а в по-късни времена да вземат медикаменти. Понякога не може да бъде избегната важна животоспасяваща операция, или поставяне на крайник в гипс, или раждане чрез цезарово сечение. В тези случаи Бог отново не ни е изоставил. Затова има различни молитви – например “Молитва преди операция”, “Молитва за благополучно раждане” и др. В това, че се е наложило да ни помогне медицинската наука, не трябва да търсим повод, да отречем всемогъщия Божи промисъл над нас. Има немалко случаи с хора, на които медицината е безсилна да помогне, но си връщат здравето именно благодарение на Божията благодат. Важно е да приемаме всичко с търпение и да сме твърдо убедени, че това е за наше изправление и спасение. Понякога може да се наложи да чакаме с години Бог да ни избави от някоя тежка болест или да ни даде шанс за положителна промяна в нашия живот.

За онагледяване на думите си искам да използвам за пример моменти от живота на един православен християнин, наш съвременник, живял във времето на атеистичния режим, преминал през изпитания, но през цялото това време, не загубил своята вяра и упование в Бога.

Бай Стоян е скромен, възрастен – над седемдесет годишен човек, който през по-голямата част от живота си е работил като технически персонал – поддръжка на топлоенергетични съоръжения. В своята младост, той с молитва търси спътница в живота и Божията благодат не закъснява – съпругата му също е вярваща християнка, която проявява съпричастност във всичко. Бог ги дарява с добри деца, които успяват да се изучат и да постигнат добра реализация в живота. Въпреки възбраните, налагани от режима, той и съпругата му не прекъсват връзката си с Църквата, а и в къщи не занемаряват християнските традиции.

Но и в техния живот не липсват изпитания. На втори юли 1969 година бай Стоян претърпява тежко пътно-транспортно произшествие. Вследствие на това е с пукнатина на черепа, счупен таз и две счупени ребра. Прекарва четиринадесет дни в кома. През времето докато лежи в болницата и след изписването му, той не спира да се уповава на Божията помощ и това, без съмнение, спомага за бързото му въстановяване. Неговите близки смятат, че за дълго няма да стъпи на крака, но след няколко месеца, около настъпването на новата 1970 година, той се връща на работното си място. Научен от детинство да благодари за Божиите благодеяния, бай Стоян дава обет всяка година да поднася като дар пред иконата на света Богородица един литър олио за църковните кандила и да откупува три благодарствени литургии, което продължава да прави и до сега.

Няколко години по-късно преминава през друго тежко изпитание. По време на работа, стъпва с двата крака в промишлен химически разтвор, вследствие на което получава раково заболяване на кожата. Лекарите успяват да излекуват левия крак, а на десния само ограничават разпространението чрез превръзки със сода каустик. Въпреки че не спира да ходи на работа, бай Стоян е принуден ежедневно да превръзва тези кървящи рани по десния си крак. Но не спира да възлага упованието си на Бога. Минават двайсет и пет години в мъчителни терзания и болки от раните. Но и молитвата на вярващия човек не угасва. Една нощ в съня си чува глас, който му възвестява, че молитваа му е чута. Гласът му казва да намазва раните със собствената си урина три дни подред и да не мие болния крак в продължение на десет дни. Колкото и странно да му звучи, бай Стоян изпълнява дадената препоръка и наистина след тези тринайсет дни заболяването напълно изчезва. Разбира се, той не пропуска да благодари за стореното му благодеяние и често със смирение разказва как по чудесен начин Бог му е възвърнал здравето.

Тук е мястото да подчертая, че описаното по-горе, не е рецепта от нетрадиционната медицина и че моята цел не е да популяризирам нов начин за лечение на кожните заболявания. Това е индивидуален и уникален случай, как по свръхестествен начин Бог може да посочи на вярващия човек средство с което да се излекува. Не бих посъветвал никого да го прилага, защото не мога да гарантирам, че ще му помогне. Този скромен труженик е получил тази възможност благодарение на своята вяра и именно това бих препоръчал на хората, страдащи от различни немощи: Търсете Божията помощ, търсете я с искрена и чиста вяра, не се съмнявайте, че ще я получите, бъдете търпеливи!

А моят приятел бай Стоян и днес живее живота на обикновен български пенсионер. След пенсионирането си напуска големия град и намира спокойствие на село. С молитва посреща утрото в малката къщичка, обработва големия двор, с благодарност сядат със съпругата му около скромната трапеза. Благодари на Всевишния за всеки нов ден и за това, че има сили да работи и да си произвежда продукти, за да си помага в тези трудни времена. Най-голяма е радостта му, когато го навестяват внуците. Тогава дава всичко от себе си, те да се чувстват удобно и да прекарат времето си приятно, но не пропуска да ги поучи и във вярата, да ги заведе на църква. Когато го посетят вярващи хора, за него е истински празник. В тези случаи той слага на масата богата трапеза и завързват разговор за нови книги, за духовния живот, за трудностите пред съвременните християни.

С дълбоко смирение, той настоя да не записвам фамилията и местоживеенето му в статията, защото предпочита да си остане обикновеният, неизвестен християнин. Но никой не е забравен от Бога, особено когато среща трудностите в живота и изпитанията с вяра и молитва. Именно тогава Бог върши чудеса и чрез обикновените хора, защото пред Него всички сме равни, защото сме Негови чеда и Той еднакво обича всички ни...

понеделник, 17 септември 2007 г.

"Би трябвало вероучението да се въведе за всички деца..."

Много рядко някой се сеща за учебни предмети и за други неща в училище да се допита до някой ученик или когато го правят е в доста тенденциозна форма. Исках да проуча мненията на различни специалисти от различни области по темата "Вероучение в училище". Не мога да пренебрегна и това да се допитам до деца, които посещават редовно богослужението. Има и такива, които помагат в храма и посещават занятия по вероучение. Николай с голямо желание и готовност се отзова на поканата за този разговор и поне според мен, се получи. Разговорът бе публикуван в "Православие България" и събуди интереса на читателите.

Разговор с иподякон Николай Попов

Николай Попов е роден през 1995 година в Смолян, но живее в град Бяла Слатина, тази учебна година започва шести клас. Преминал е двегодишен курс по неделно вероучение. От четири години служи като иподякон в енорийския храм “Света преподобна Параскева”, Бяла Слатина.

Какви са твоите наблюдения за поведението на връстниците ти?

Аз виждам, че те се отнасят грубо едни към други. В междучасията има деца, които си преговарят уроците, но има и такива, които се бият или се заяждат с околните. В учебните часове същите пречат на учителите да си предадат уроците. Има случаи, когато деца симулират, че са болни, за да избягат от час.

Защо, според теб, децата са такива?

Защото нямат добро домашно възпитание. На някои родителите им не се отнасят сериозно, нито към оценките получени в училище, нито към забележките на учителите. Децата се учат на лоши неща едно от друго, от забранени сайтове в интернет и от телевизията – екшъни, трилъри и други.

Нужно ли е всички деца да изучават вероучение и защо?

Би трябвало вероучението да се въведе за всички деца, защото то може да помогне на децата да станат по-добри. Това ще стане, като ги научи да вярват в Бога и да изпълняват Десетте Божии заповеди: “Не кради!”, “Не убивай!”, ”Не прелюбодействай!”, “Почитай баща си и майка си!”.

От това, което си учил в часовете по вероучение, кое ти направи най-силно впечатление?

Това, че вярата в Бога прави чудеса. Дори ако си недъгав, сляп, глух, куц, ако вярваш, Бог може да ти помогне да оздравееш. Но затова е нужно да изпълняваш Неговите заповеди.

Сега си иподякон, смяташ ли и за в бъдеще да продължиш да служиш на Църквата?

Това зависи от много неща. Първо трябва да порасна и да осмисля всичко. Но имам голямо желание, да продължа да служа на Бога.

Това, че си иподякон помага ли ти извън храма – в училището, в отношенията с хората?

В училище ми помага: там понякога в уроците се говори за Бога, за светци, за християнските обичаи.
Случвало се е деца да ме наричат “попчето от църквата”, но аз не им обръщам внимание.

Какво ще пожелаеш на читателите и посетителите на уеб-сайта “Православие България”?

Бих им пожелал да са здрави и щастливи, да станат многобройни и да се учат на вяра и морал!

събота, 15 септември 2007 г.

Какво щях да разкажа за Православието в "Шоуто на Слави"

През последните години по различните телевизионни канали се появиха най-различни комерсиални игри, пошли шоупрограми и други подобни, които целенасочено рушат духовността в България. Специално за "Шоуто на Слави", неведнъж съм си мислил, ако попадна там, как ще им кажа истината в очите. Но съм сигурен и в това, че ако се появя в студиото, няма да ми позволят да го направя. Поканата за гостуване в шоуто беше голяма изненада за мен. Не ми трябваше да мисля много за да откажа. Основният ми мотив е, че шоуто и неговото съдържание са несъвместими с темата "Православно християнство". Материалът излезе паралелно в "Православие България" и "ЛитерНет", но основно беше предназначен за второто издание поради това, че е достъпно за за по-широк кръг читатели. Наистина, именно това е моят начин на светоусещане по отношение на Православието и реших да го споделя, но без да се правя на TV шоумен.

Този материал се яви вследствие на едно странно и неочаквано събитие в моя живот. Една сутрин, като проверявах електронната си поща, открих имейл от сценариста на телевизионното предаване “Шоуто на Слави”. В писмото си Росен Петров ми отправяше любезна покана за гостуване в небезизвестното TV шоу. Поводът за поканата се оказа моят личен интернет блог, който съдържа линкове към православни уебстраници и подробен архив с публикациите ми http://c-dikovski.blogspot.com. Господин Петров ми предлагаше да проведем с водещия - Слави Трифонов, разговор на тема: “Що е православно християнство и има ли то почва у нас?”. Важни съображения от личен и обществен характер ме накараха учтиво да отклоня поканата на сценариста. И все пак, като се позамислих, осъзнах, че темата е актуална и имам какво да кажа по нея.

Когато си свързан с богословската наука, не можеш лесно да избегнеш заучените постулати и да се измъкнеш от определенията, поместени в учебниците. Вярно е, че и без тях не може, но те не винаги съумяват да отразят личното, вътрешното, духовното преживяване. Много хора, занимаващи се с история, археология и философия, вероятно знаят, че то - православното християнство, е най-древната форма на християнско вероизповедание. Като дума християнство произлиза от името на своя Основател - Богочовекът Иисус Христос (Деян. 11:26). Първоначално езичниците идолопоклонци са влагали в нея негативен и презрителен смисъл и едва по-късно тя се превръща в най-използваното нарицателно за хората, носещи в сърцата си спасителната вяра. Понятието православен идва от старогръцкото orthos - прав, правилен и doxa - слава. Буквализираният превод - правилно да славим Бога е следствие от това, че немалка част от богослужебните текстове са предназначени за възхвала на Бога или на личности, просияли с духовен подвиг и достигнали святост. Това е сторено по време, когато християнската Църква е обект на атака от страна на изкривени учения - ереси - епохата на Вселенските събори от ІV до VІІІ век.

Абстрахирам се от буквалния превод - правилно да славим Бога, защото в случая става въпрос за нещо много по-съществено. Това означава да живеем по такъв начин, че да прославяме Бога с делата си, и хората, като виждат нашия живот, да въздават слава Богу (Мат. 5:16). Така аз си позволявам да интерпретирам понятието православно християнство. Това иначе кратко изречение обобщава в себе си една цялостна философия и начин на живот. То означава да обичаме и уважаваме хората около себе си, да им помагаме с каквото можем, да не ги мразим и да не създаваме конфликти. От голямо значение е да не превръщаме грижите за плътта в похоти (Рим. 13:14). Отношението ни към Бога в нашите разговори, в делата ни, в посещението на богослужението трябва да бъде такова, че да бъде съобразено с християнския нравствен закон. В същото време то не бива да става повод за съблазън на околните, да не допускаме да ни обвиняват в лицемерие и в превъзнасяне. Всъщност малцина са хората, които наистина успяват да го постигнат в пълнота.

Погледнато извън личния план за индивидуално спасение, понятието православно християнство обхваща милиони хора по целия свят, обединени в Църквата. Много съвременни хора я свързват единствено с представителите на клира. Но всъщност тя включва в себе си всички хора, приели Кръщение, водещи духовен живот, стремящи се към духовно усъвършенстване.

Днес различни религиозни общности парадират с това, че предлагат път за усъвършенстване. Православието също предлага благодатни възможности за духовно възрастване. Повечето от средствата за постигане на съвършенство са много по-леки за изпълнение от тези, препоръчвани например от някои източни учения. Християнското съвършенство е съвършенство в любовта - най-висшата добродетел. Това, което отличава православното християнство от другите - учения, секти и прочее, е възможността за спасение на душата. То се извършва в един невидим и недостъпен за човешките сетива духовен мир, в който хората, живели според учението на своя божествен Учител - Христос, наследяват вечно блажено състояние. Това не е нещо материално, а по-скоро състояние на човешкия дух. С това е свързана и нашата християнска надежда, че въпреки всички несгоди и несправедливости в този свят, ние не сме забравени от Бога и Той ще ни спаси в един по-съвършен, нетленен и непреходен свят. Съответно хората, които са се отделили или отлъчили от Божията благодат, ще страдат и именно в това се състоят техните адски мъки.

Като основа за постигането на спасение Бог дава една основна заповед, да Го обичаме от цялото си сърце и душа, и с всичкия си разум, и да обичаме ближния като себе си (Мат. 22:37-40). Днес за много хора понятието любов се изчерпва с отношенията между мъж и жена или с уважението към най-близките хора. Но християнската любов стига много по-далеч, тя води до оказване на милосърдие към съвършено непознати хора, води до отдаване на съзнателния живот в посвещение на Бога, до пълно отричане от всичко суетно, земно и материално.

Любовта е изява на свободния човешки дух. Затова и всеки според силите и възможностите си сам избира своя път. Дали християнинът ще стане монах и ще посвети целия си живот в служение на Бога и Църквата, дали ще стане свещеник и ще бъде пастир на своите ближни православни, дали ще бъде учител, който учи на добро и възпитава децата в благочестие, дали ще помага в църковното пеене, всеки дава това, което може, това, на което е способен. Тези, които нямат достатъчно време и възможности да се посветят на Църквата, също имат своя път в православното християнство. Те ще бъдат пример за околните светски настроени хора, ще посещават богослужението, ще се възползват от тайнствата, ще отгледат и възпитат деца християнчета. Бог не иска от никого нещо, което е пряко силите му, нещо, което сам не желае.

Въпросът: “Има ли православното християнство почва у нас”, трябва да се разглежда повече в неговия духовен аспект, но не бива да се пренебрегват и вековните традиции на българския народ. Почвата за разпространение на християнството това са душите на хората. Вероятно на много хора би им се искало да чуят един категоричен отговор от рода на: “българинът е атеист” или “българинът е православен”. Уви, такава констатация е невъзможна и то не само по отношение на българина, а и на човек от каквато и да е националност. Защото както петте пръста на ръката не са еднакви, така и хората са коренно различни помежду си. Освен това не бива да се забравя, че у нас битуват и други вероизповедания - инославни (католици, протестанти), мюсюлмани, дъновисти, както и други представители на нехристиянски секти.

Много сполучливо, още по време на своята проповед, Спасителят онагледява възприемчивостта към християнството с притчата за сеяча (Марк 4). Някой би възразил, че Той говори за времето, по което проповядва, или че я отнася само до хората, с които всекидневно е общувал. Но факт е, че думите Му са валидни както за съвременниците Му - преки слушатели на благовестието, така и за хората, живели от основаването на Църквата до наши дни.

По онова време, когато се ражда християнската Църква, разпространението на евангелското благовестие е било доста по-сложна задача - изисквало е обикаляне от град на град, от една област в друга. Преките ученици на Иисус Христос са проповядвали устно или са писали послания, някои от които са влезли в състава на Библията. Днес гласът на Православието може да достигне до хората по най-различни начини. Библията е преведена на десетки езици, има специализирани телевизионни и радиопредавания, в една част от вестниците и списанията има православни рубрики, а отделно от това има електронни издания в интернет, православни портали и каталози на различни езици. Това спомага семената на вярата да достигнат до всяка душа, до всеки човек. Може да се случи някой просто да следи телевизионната програма и да чуе празничното богослужение например за Рождество Христово. Ако дълбоко съдържателните и мелодични песнопения докоснат сърцето му, той може да бъде привлечен от Православието и да потърси повече информация. Обръщането към Бога може да започне с един разговор, с изслушването на една проповед, с една статия в интернет. Има хора, които сами търсят духовното и желаят да го реализират в своя живот, а има и такива, които имат основи, върху които после надграждат. Има семейства, които държат на православните традиции и дават на децата си нужното възпитание, а има и такива, които наставляват децата си в положителна нравствена посока, но без да използват за основа религията. Възпитани по този начин подраствещите имат в себе си фундамент, който може по-късно да развият в търсене на духовното и сами да достигнат до православното християнство.

В притчата за сеяча Иисус Христос визира различните типове хора и тяхната възприемчивост към евангелското слово (Марк 4:3-8). Той разказва, че когато сеячът сее, едни семена падат край пътя и ги грабват птиците, други падат на каменисто място, те поникват скоро, но силното слънце ги изсушава. Някои семена падат сред тръни и тръните ги задушават, затова не успяват да изкласят. Има обаче и такива, които падат на добра почва и дават плод: едно трийсет, друго шейсет, трето сто зърна. Сам Той предлага на Своите ученици тълкувание на притчата, което тълкувание, разбира се, се отнася и за всички нас.

Падналото край пътя са хора, които слушат словото, но съвсем скоро идва сатаната и го грабва от сърцето им (Марк 4:15). Друга категория, са тези, които слушат словото и го приемат с радост, но нямат в себе си корен и са непостоянни, когато настане скръб или гонение заради вярата, се отричат (Марк 4:16,17). Има и такива, които възприемат словото, но грижите или примамливите богатства го задушават и то не принася плод (Марк 4:19). Посеяното на добра земя са ония, които слушат евангелското слово, то пуска в тях дълбоки корени и те дават духовен плод всеки според силите си (Марк 4:20).

Няма съмнение, че днес съблазните са много повече отколкото са били в раннохристиянската древност. Днес една голяма част от хората следват своите желания - търсят светското, плътското, материалното. Нерядко се случва, когато говориш на някого за спасението на душата, той да каже: “Ти добре ми ги говориш тези неща, но как да ти повярвам, като гледам, че светът е затънал в несправедливост и когато аз живея на ръба на мизерията”. По-голямата част от българите изобщо и не се интерсуват от духовния живот, от благодатното спасително учение, което предлага православната Църква.

Това обаче съвсем не означава, че Православието няма почва у нас. И днес има хора от различни възрасти, които търсят литература, посещават беседи, ходят редовно и участват в богослужението, стремят се към духовно усъвършенстване. Именно те са благодатната почва, за която сценаристът Росен Петров искаше да разговаряме с водещия на шоуто - Слави Трифонов. Това са хора, които не се притесняват, че безбожниците може да им се присмеят, че може да ги обвинят в ретроградност или лицемерие. Всеки от тях се намира на различно ниво в своето духовно развитие, но се стреми да върви нагоре по стръмната лествица. Не съм в състояние да определя какъв е техният брой. Някой би казал, че не са много, но моите лични наблюдения показват, че не са никак малко.

Мъдрият старец Паисий Светогорец говори за тези съвременни християни и заключава, че техният живот е много по-труден от живота на онези, които са живели в разцвета на християнството. Много по-лесно е да вършиш добро, когато всички около теб са добри и християни. Когато обаче повечето хора около теб са враждебно настроени към Православието, е много по-трудно. Защото нашето общество не търпи различните, особено ако са по-извисени от другите. То всячески ще се стреми да откъсне християните от техния спасителен път, да ги увлече по пътя на греха, на светското, на плътското. Именно затова преподобни Паисий Светогорец отбелязва, че животът на съвременния християнин е подвиг. Той визира болестното състояние на съвременното общество, като казва, че светският начин на живот, дори светският начин на мислене е болест. Малцина могат да вникнат в тези мъдри думи, но за мен старецът е прав. Не мога да определя като здравомислещи хора, които умишлено не възпитават децата си във вяра и християнски добродетели, за да не им се подиграят техните връстници. Днес се смята за по-нормално един младеж да стане наркоман или една девойка да стане проститутка, но не и християни. Най-честото оправдание е, че такива са времената. Това за мен си е чиста патология в начина на мислене.

Именно с този светски начин на мислене се сблъскват съвременните православни в България. Те се сблъскват с всеобщото неверие, гордост, похот и нетолерантност на околните. Нерядко те страдат, когато виждат как техни близки се отдават на пагубни пороци, страдат от невъзможността да променят нещата. Това е също своеобразна форма на подвиг. Наличието на такива млади, а и по-възрастни хора красноречиво говори, че православното християнство има почва у нас.

Факт е, че наличието на Православие в България е трън в очите и на воинстващите управляващи атеисти и на обикновените граждани безбожници. Именно те създават всячески условия за отравянето на тази духовна почва, върху която би могло да се развие и изкласи православното християнство. Всеки от тях според възможностите си воюва срещу християнството. Управляващите толерират сектите и пречат на православните, не позволяват да се изучава християнство в училище. Медиите сипят кал върху православното духовенство и само търсят повод да раздухат някой скандал. Телевизионните канали - филмите и предаванията, създават стотици отрицателни модели за подражание и въздигат в култ субкултурата. Хората, възпитани в атеизъм, се подиграват на вярващите, като особено нахални в това отношение са младежите. На вярващите в много случаи се гледа едва ли не като на хора с психически отклонения. Православните търпят много несправедливости заради това, че избягват да правят компромиси със съвестта си.

Но Православието продължава да съществува напук на всички тези неща, напук на няколко десетилетия атеизъм, напук на всички усилия на управляващите да го заличат от историческата сцена, да го подменят с нещо друго, по-удобно за тях. Защото, както мъдро е заключил търновския митрополит Климент, от наличието на православно християнство и духовност у нас зависи оцеляването ни като нация и сигурността на държавата. Жалко само, че мнозина, водени от лични и партийни интереси, не искат да го осъзнаят. Но и те ще преминат, така както преминаха други преди тях и бяха забравени. Ще преминат стотици суетни и преходни земни неща, ще премине и “Шоуто на Слави”, така, както си отидоха “Ку-ку”, “Каналето”, “Клуб НЛО” и други шоупрограми и комерсиални игри. А православното християнство ще продължи да съществува, защото то е неподвластно на времето и за него се грижи сам Бог...