Впечатлява ме начина на звучене на сонетите, винаги съм се възхищавал на истинските поети, които владеят тази техника. Аз също имам няколко сонета. Този, който можете да прочетете тук, излезе на страницата "Моята библиотека".
Нетрайни са нещата в този свят, и красотата също отминава. С годините увехва като цвят, и с тялото ни тленно остарява.
На времето подвластна любовта ни, след красотата бързо си отива. Тя има шанс и може да остане, ако душата също е красива.
С усилия у себе си руша порока и от злото се отричам, но още мога да се изкуша.
В душата ти свенливо пак надничам, и виждам най-прекрасната душа, и те обичам, просто те обичам!
Едно от първите стихотворения публикувани на страницата "Моята библиотека", което съчетава носталгичното настроение с изживяването предизвикано от едноименното класическо произведение на Томазо Албинони.
Облаци се гонят в мрачна вечер, вятър свири и разклаща клони. Знам, че ти си нейде там далече, няма кой тъгата да прогони. Може би сама, в ръката с книга, ти седиш в притихналата стая. Моят ум се мъчи да се вдигне, пътищата твои да узнае. Може би почиваш уморена и духът в мечтание унесен, ще си спомни миг поне за мене и за мойта звънкогласна песен. Може би присядаш пред екрана, за да гледаш филма, новините, или в мрака свита на дивана чакаш да изгреят пак звездите. Може би, когато пак се срещнем, ще успеем да си кажем всичко, и ще слеем две сърца горещи в път един, в желание едничко. И ме сгря една искра надежда и тъгата ледена прогони. Отглас от Вселената безбрежна нежно ме унася Албинони...
В търсене на нови възможности за творческа реализация влязох във връзка с "Моята библиотека" и предложих да им изпратя свои неща. Бях приет радушно и вече имам публикувани там авторски стихове.
Аз зная – музикант не храни къща. Народът ни е мъдро отредил. Животът, взет назаем, той не връща, защото го е в ноти претворил.
Но някога, в безгрижното си детство, мечтаех си да стана музикант, да вложа в песни своето наследство, на хората с любов да ги раздам.
Пораснах. В младостта си неразумна в безсънни нощи свирех до зори, и веселях с китара звънкострунна дружинката приятели добри.
Изучих се, години отлетяха, и уж на зряла възраст поумнях. Но песните в душата не умряха, и днес заспивам, и осъмвам с тях.
Сега отново споменът ме връща към миналото с днешните очи, и знам, че музикант не храни къща, ала без песен залъкът горчи…
Тази статия излезе на страницата на Православие България, предстои да изезе и в Църковен вестник.
Когато за първи път видях храма в село Еница, Врачанска епархия, си помислих, че това е една от най-хубавите църкви, които някога съм виждал – кръстокуполна, с голямо кубе и широка апсида. По времето на моето следване често минавах пътьом с автобуса и се възхищавах отдалече. В деня, в който се сдобих в възможността да я разгледам от близо, установих, че времето на атеизъм и безстопанствеността са успели да си кажат думата и тук. Тогава видях, че мазилката на много места отвътре и отвън е опадала, таванът е изкъртен от течове, стенописите са в окаяно състояние, иконостасът липсва.
Храмът “Свети Атанасий” е разположен в центъра на селото, в непосредствена близост с читалище “Изгрев” и училище “Васил Левски”. Строен е през периода 1941 – 1944 година от майстор Васил Стоянов Изворски. Изключително важен е приносът на енорийския свещеник Петко Данчев, а за строежа помагат според възможностите си всички жители на селото. Не са известни майсторите на иконостаса и стенописите. През първите десетилетия след построяването си църквата е средище на духовен живот. Не успях да разбера, кога е починал последния свещеник, но явно от тогава, нещата са тръгнали към упадък и разруха.
От местни хора научих, че преди построяването на този храм е имало друг от времето на османското владичество с изключително ценни икони, но сградата е била в много лошо състояние и се е наложило да бъде разрушена.
Още от началото на първия си мандат кметът Симеон Желязков се опитва да издейства пари за възстановяването на църквата, но общинският бюджет все не достига. Тази година той е успял да уреди 101 хиляди лева за извършване на неотложния ремонт. Много хора от енорията споделят, че имат доброто желание да я видят в предишното й благолепие. Една ученичка разказва, че на Възкресение Христово хората по традиция се събират и обикалят храма. “Ние не искаме да ходим при сектантите, защото държим на българските християнски традиции!”
От края на август започва основният ремонт на покрива. Извършена е пълна подмяна на дървената конструкция, наредени са и нови керемиди. В момента майсторите изкърпват мазилката. Предстои изграждането на нов свод, ще бъде поставена и алуминиева дограма на прозорците.
На нас не ни остава друго, освен да станем съпричастни към надеждата на тези хора и да се надяваме, че след ремонта в него ще могат да се извършват поне треби. Понякога не е нужно много, достатъчни са вяра и желание, за да се запази връзката с българските корени...
На 22 септември 2008 година се навършват 100 години от обявяването на България за независима държава. Честит празник на всички българи и на всички патриоти! По поръчка на читалищното настоятелство в родния ми град Бяла Слатина написах този реферат. Изпратих го в "Национална мрежа за хора с увреждания" и в "Православие България", а тук го предоставям на читателя. Целта ми беше да акцентирам върху борбата за признаване на независимостта. Да живее България!
За една голяма част от българите датата 22 септември остава свързана основно с манифеста прочетен преди сто години от цар Фердинанд във Велико Търново. Княжеството става царство, България вече не е във васална зависимостот доскорошната си поробителка – Османската империя. Но дали всичко се изчерпва само с това?
Всъщност, за да се осъзнае значението на този акт, трябва да върнем времето назад и да проследим как Англия, Франция и Австроунгария водени от своите интереси разпокъсват България и я поставят в подчинено положение спрямо Турция. Тогава Санстефанска България е разкъсана на васално Княжество България, автономна област Източна Румелия, а Македония е върната в пределите на империята. Въпреки акта на Съединението от 6 септември 1885 година Княжеството остава във васална зивисимост. Това дава възможност на Турция и великите сили да се намесват в суверенните му и икономически права. Освен политическите последици, сериозно е засегната икономиката от вноса на западни стоки при ниско мито. Това разорява много от традиционните български занаяти и не позволява индустрията да стъпи на крака, да се превърне в конкурентноспособна на международния пазар. Допълнителна тежест се явяват данъците, които Княжество България и бившата Източна Румелия трябва да плащат на империята.
Министър председателят Александър Малинов
Васалното положение заплашва и Съединението, тъй като е в противоречие с клаузите на Берлинския договор, а те продължават да са в сила юридически. Факт е, че България е единствената страна в Европа, поставена във васално положение. Това е сериозна пречка за нашата дипломация при осъществяването на външната политика. Всички постижения за тридесет години свободен живот костват големи усилия. Идеята за българската независимост се ражда след Съединението. Водят се преговори с великите сили, но без резултат. Назначеното през януари 1908 година правителство на Александър Малинов поставя постигането на независимостта като първостепенна задача.
На 11 юли 1908 г. В Турция е извършен младотурският преврат. В империята се извършват преобразования в посока демократизация на страната. В същото време се засилва националистичната пропаганда в насока изграждане на Отоманска нация. Това може да се превърне в сериозна пречка за постигане независимостта на България. Още по това време българският представител в Цариград Иван Евст. Гешов лансира идеята за обявяване на независимостта в писмо до външния министър генерал Ст. Паприков. Българската дипломация сондира мнението на Русия. Руският външен министър Изволски съветва, да се изчака Австроунгария да наруши първа Берлинския договор. По това време изтича срока за който тя има право да окупира Босна и Херцеговина. Повечето от великите сили са информирани, че тя иска да удължи срока на окупацията – да анексира.
На 30 август 1908 година в Цариград се случва прословутият “инцидент Гешов”. Устроена е гала вечеря по случай рождения ден на султана, на която са поканени дипломатическите представители на всички държави с изключение на българския представител Иван Евст. Гешов. Това влошава отношенията между двеет държави. На 1 септември Гешов е отзован и заминава за София. Турция също отзовава своя комисар от българската столица.
На 5 срещу 6 септември 1908 година избухва стачка на служителите от Източните железници. В България тя обслужва линиите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. На 6 септември линиите са поети от персонал на Български държавни железници. На 9 септември компанията успява да прекрати стачката, но по нареждане на българското правителство, линията е окупирана от войсково подразделение и обявена за българска собственост. Тук освен правата на Турция са засегнати и итересите на западни банки, които имат капитали в Източните железници.
Генерал Паприков изпраща К. Хаджикалчов в Цариград, за да направи опит за директно споразумение с Турция. В същото време княз Фердинанд проучва позициите на Австроунгария по въпроса за обявяване на българската независимост. На 60 годишния юбилей на император Франц Йосиф в Будапеща на 10 септември князът е приет като независим владетел. На следващия ден той води важен разговор с външния министър барон Ерентал. Въпреки че не подписват никакъв документ, установява се, че синхрон в действията на Виена и София все пак има.
Правителствота на Малинов поддържа курс да постави Европа пред свършен факт. На 16 септември то взема решение да обяви независимостта на 21 септември. Телеграфират на княза да се завърне незабавно в страната.
Българският цар Фердинанд Сакс Кобург Готски
На 21 септември княз Фердинанд пристига в Русе, където е посрещнат от министрите, а на 22 септември 1908 година във Велико Търново, в храма “Св. Четиридесет мъченици” със специален манифест обявява България за независимо царство. Новината е посрещната с възторг от целия български народ. Оттук започва борбата за международно признаване на българската независимост, тъй като тя е нарушение клаузите на Берлинския договор. Ден по-късно на 23 септември Австроунгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, на 24 септември Гърция присъединава към своята територия автономния остров Крит. Още на 22 септември Фердинанд телеграфира на султан Абдулхамид, като го уведомява за извършения акт и го уверява в личната си вярност. С официална нота до великите сили са направени постъпки за признаване на българската незивисимост. Нито една от тях обаче, не проявява готовност за това. Австроунгарския външен министър Ерентал поставя въпроса за отнетите от компанията на Източните железници железопътни линии. Русия предлага на муждународна конференция да се ревизира Берлинския договор, но в действителност целта е да си осигури свободно преминаване през проливите. Англия поддържа младотурците и иска да издейства компенсации за Турция, затова е съгласна на конференция. Това одобряват също Франция и Италия. Съседните държави Румъния, Сърбия и Гърция очакват решението на великите сили за да го последват. Между двата лагера на великите сили има противоречия, но в едно са единодушни – България трябва да ликвидира финансовите въпроси произтичащи от независимисттта.
Търновския храм "Св. Четиридесет мъченици" където е обявена независимостта
На 1 октомври Министър председателят Малинов заявява пред коренспондета на в-к “Матен” в София: “Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!” До турското правителство е адресирана нота, до три дни да бъде призната българската независимост. Турция обявява частична мобилизация, а България събира в бойна готовност запасни. В същото време редакторът на “Ени газета” – Зия бей е изпратен в Цариград да съобщи на великия везир Камил паша готовността на българската страна за преговори. Направени са постъпки за преговори и с Източните железници. Великият везир също няма доверие на великите сили при свикване на международна конференция, тъй като знае, че всяка ще търси изгода за себе си.
Българските делегати в Цариград – П. Димитров и Иван Стоянович разбират, че Високата порта не е готова на отстъпки. Българското правителство, въпреки че се стреми към мирен изход от кризата, взема мерки, Министерския съвет отпуска кредит за закупуването на пушки и патрони. В Турция има антибългарски митинги. В Сърбия и Черна гора организират демонстрации против Австроунгария. Последната струпва войски по границите с двете държави. Английската флота се насочва към турски и гръцки води, а руската флота в Черно море получава заповед за мобилизация. С цел предотвратяване на въоръжен конфликт силите от Антантата връчват на вършния министър ген. Паприков нота с настояване да се разпуснат свиканите резерви и да изпрати делегати да преговарят в турската столица. В този исторически момент никоя от заинтерсованите държави не е готова за война и ново преразпределение сферите на влияние.
България демобилизира запасните и изпраща в на 18 октомвриминистър Ляпчев в Цариград. Освен с преговори за железницата Ляпчев трябва да настоява за статуквото на Екзархията, за защита на българите в Македония и др. Турция иска 572 милиона лева компенсация, а Компанията по Източните железници предоставя сметка от 54 милиона лева.
Министър Паприков се обръща към руския, френския и английския агенти в София. Трите държави съветват Цариград да не прекалява с исканията. Българската дипломация показва отстъпчивост по въпроса за железниците, за да спечели великите сили. Ляпчев е отзован, но оставя декларация за предложенията на България. Изплащане на 40 милиона за румелийския данък и за собственотта и експлоатацията на железниците 42 милиона лева, общо 82 милиона лева. Руският и френския посланици намират сумата за приемлива. Англия настоява тя да се увеличи на 120 милиона. Преговорите са в застой.
На 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до великите сили и изтъква, че няма да плаща турския външен дълг, но ако страните не съдействат, ще търси “други средства”. Великите сили започват надпревара за привличане на страната.
В началото на 1909 година Турция повдига и искания за териториални отстъпки в района на днешния Свиленград. Започва съсредоточаване на войска в района на границата. Българското правителство мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия.
На 17 януари 1909 година руското правителство излиза с инициатива съгласувана с Франция и Англия. Русия поема исканите от Турция 125 милиона лева, като приспадне тази сума от контрибуциите от Освободителната война (1877-1878). България няма да плаща нищо на Турция, а ще сключи формален заем с Русия с дълъг срок и ниска лихва. Преговорите са подновени. Цариград издига нови искания, българският делегат Ляпчев проявява търпение и гъвкавост. В крайна сметка на 6 април 1909 година Ляпчев и Рифат паша подписват българотурски протокол за признаване на независимостта.
На 7 април руското правителство официално признава независимостта на България. Скоро това правят Аглия, Франция и Италия, последвани са от Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април германското и австроунгарското правителства поздравяват Фердинанд и кабинета Малинов с държавния суверенитет.
От изложеното по-горе се вижда, че актът по обявяване независимостта на България от 22 септември не свършва с изчитането на манифеста във Велико Търново и обявяването на България за независимо царство. Месеци наред траят усилията на правителството на Малинов да защити и утвърди държавния суверенитет. България отхвърля васалната зависимост от Турция и се превръща в самостоятелна държава с по-голяма свобода във външната политика. Тя се освобождава от задължението да плаща данък на империята, да участва в погасяването на турския държавен дълг, да плаща източнорумелийския данък. Премахната е чуждата собственост и експлоатацията на Източните железници на българска територия. Турция изгубва всякакви права над Източна Румелия и с това е доутвърден актът на Съединението от 1885 година. България се изравнява със своите съседи Сърбия и Румъния. Извоюва си преднина в усилията за равноправно третиране в международно отношение.
Тези постижения са резултат на смела, но разумна политика, на дипломатически такт и ловкост, резултат на умение на Българската дипломация да се възползва от условията на международната ситуация. След извоюване на държавния суверенитет, българското правителство вече има възможността със силата на оръжието и дипломацията, да се погрижи за свободата на своите сънародници от Македония и Одринска Тракия.
