Този материал излезе през 2004-та година на страниците на общинския белослатински вестник "Белослатински глас". В навечерието на 3-ти тм март я изпратих в портал Православие БГ и в Национална мрежа за хора с увреждания. Честит начионален празник, скъпи читатели! И преди началото на Великия пост нека се опростим взаимно! Има една заветна дума, която по своето съдържание се отличава от останалите думи в българския език. Тя е украсявала знамето на Априлското въстание, заради нея знайни и незнайни герои са обикаляли страната в тъмните нощи, за да организират революционни комитети. Заради нея стотици наши предци са грабвали пушките и са тръгвали да леят кръвта на поробителя. С тази думичка на уста храбрите опълченци, свършили мунициите, са грабвали камъни и дървета, телата на убитите си другари, за да защитят Шипченския проход. Тази думичка – свобода е събуждала, омагьосвала, разтърсвала душите, превръщала покорния селянин в смел воин, кроткия учител в комита. Реки от кръв са се пролели, за да може свободата да изгрее като ясно слънце над изстрадалото ни Отечество.
Тази наша национална свобода, платена с кръвта на хилядите ранени и загинали по бойните полета, се оказва, обаче, трън в очите на тогавашната напреднала и цивилизована Европа. Няколко западни държави наричани в учебниците по История “Велики сили” не смогват да понесат, че тук в сърцето на Балканите, една малка държавица с вековно минало ще има свой път на развитие, ще кове своя история. И те не се посвениха да се поругаят над нашата свобода. Под благовидни предлози, че искат “европейски мир”, че търсят начин да избегнат етнически конфликти, че се стараят да ограничат влиянието на Русия, те разпокъсаха сраната ни на парчета, “сякоха без да ни питат”, както отбелязва в една своя реч държавникът Стефан Стамболов. Същите тези подстрекаваха срещу нас нашите съседки по време на Съединението, да ни ударят в гръб. Някои от тях бяха наши врагове и през двете световни войни. Възприемаха ни като противници и през годините на студената война. Техните правителства винаги търсеха своята изгода, с цената на безброй погубени души, на хиляди жертви. Тяхната стратегия и днес не се е променила, не са променили и отношението си към нас. И днес целят да ни поставят в зависимост, да сринат нашата икономика, за да могат да просперират за наша сметка. Но напук на тях България оцеля през огъня на войните и продължава да съществува и днес.
През всичките тези години, наред с външните противници, Родината имаше и своите вътрешни врагове. Това бяха хората, търсещи да се облагодетелстват за сметка на държавата, да живеят на чужд гръб. Именно заради тях Ботевият четник Кольо Черкеза издига глас: “Ботьов, Ботьов, що не станеш, да видиш какъв се е кучор накучил?!” И тези негови думи, изречени в очите на управляващия елит през далечната 1926-та година, звучат актуални и до днес. Какъв се е кучор накучил и продължава да се кучи, лъже и маже, хапе и граби, а народа продължава да търпи и да превива покорно глава.
Вековният опит доказва, че човек не може да бъде истиски свободен, докато не се освободи от тиранията на злото в себе си. Народът не може да усети свободата си, докато го лъжат и живеят за негова сметка. Страшно е, когато човек е роб в душата си! Тогава никой не може да го спаси и освободи!
Нека на тази паметна дата 3-ти март, когато си спомняме, за всички, отдали живота си за това свято дело – Освобождението на България, да направим една равносметка и да се запитаме: Какво означава националната свобода за нас днес? Какво значи човек да е свободен? Свободни ли сме наистина?
