Протойерей Алексъндър Тугаринов - Достойно извървян път

Тази статия с биографични данни за протойерей Александър Тугаринов е публикувана в 18 брой на Църковен вестник от 2007 година.

Роден на 1 октомври 1894 г. в Русия с. Колягино, Ростовска губерния в семейството на свещеник. През 1915 г. завършва Ярославската Духовна Семинария, а през 1917 г. два курса в Казанската Духовна Академия.
Служи като мичман в бреговата служба в градовете Николаев и Севастопол.
От 1920 г. се преселва в Загреб – Сърбия, където работи като вероучител в Руската реална гимназия. През 1925 г. завършва Историко-филологически факултет на Загребския университет, а през 1928 г. се дипломира в Богословския факултет на университета в Белград. От 1929 г. до 1943 г. е преподавател по Вероучение в Девическата гимназия в град Ниш. През 1935 г. е вече дипломиран професор и работи към министерството на просветата на Югославия към отдел средни училища.
На 9 август 1935 г. Нишкият Митрополит Йован го ръкополага за дякон, а на 11 август за свещеник. Служи при енории в Нишка епархия и едновременно с това е редактор на епархийския журнал и инспектор по вероучение на средните училища в епархията.
През 1950 г. отец Александър се преселва в България. Врачанският Митрополит Паисий го назначава за енорийски свещеник в храм “Св. преподобна Параскева”, град Бяла Слатина. След петгодишно служение в Българската Православна Църква отец Александър се завръща в родината си СССР.
Назначен е от Новосибирския и Барнаулски Митрополит Вартоломей (Городцев + 1956 г.) при Казанския храм в град Ачинск, Красноярска област. През 1958 г. по благословение на Московския и Всерусийски Патриарх Алексий свещеник Александър Тугаринов е отличен с офикия протойерей.
Служи в енории към Новосибирска епархия, като обслужва Красноярска област, а после е архиерейски наместник на Новосибирска област. В Новосибирск е настоятел на Воснесенската катедрална църква, и секретар на Новосибирска Митрополия. По-късно е настоятел в Николския храм в град Красноярск. След пенсионирането си 1969 г. ревностният пастир не остава встрани от църковното служение. Продължава да служи в Красноярск към Архиерейското наместничество по благословение на Красноярски и Барнаулски епископ Гедеон. За усърдно и дългогодишно усърдно свещенослужение през 1977 г. е удостоен с право да носи митра.
Отец Александър се ползва с голямо уважение на духовенството на Новосибирска епархия и горещата любов на своето паство. Блестящ проповедник и мъдър духовен наставник, притежава голяма богословска ерудиция богат пастирски опит. Той се отличава с принципност и безкомпромисност по въпросите за църковната вяра и духовния живот.
През последните години от живота си е тежко болен, но понася страданията с търпение и духовно мъжество. Преди кончината си е изповядан и причастен със светите Христови тайни. Умира на 22 юли 1987 г. Опелото е извършено в Красноярския Николски храм от архиерейския наместник на Красноярска област игумен Алексий и клирици от епархията.
Погребан е в Красноярск, в Николското гробище, близо до църквата.
В спомените си за него от престоя му в Бяла Слатина ставрофорен иконом Николай Каменов отбелязва, че е извънредно благочестив, умен и кротък. Синът на свещеника – Павел Тугаринов е лекар и остава да живее в България. Пенсионира се в с. Алтимир (Врачанска обл.), където продължава и след това да практикува.

Справката е подготвена по материали от руския църковен печат (Журнал Московской Патриархии) предоставена от сина на свещеника д-р Павел Тугаринов, преведена и допълнена по кондика на белослатинския храм "Света преп. Параскева"

Сподели с приятели / Share

Кратка история на град Бяла Слатина и предшестващите го селища

Тази историческа справка бе създадена първо за един неофициален сайт на родния ми град Бяла Слатина, който от години е закрит. По-късно я публикувах в официалната страница на храм "Света преподобна Параскева". Засега не ми е попадала друга история на града в интернет пространството. В очакване съм на една историческа книга, от професионален историк която да допълни и коригира тази справка. Уточнявам, че съм само съставител.

Най старото селище в центъра на сегашния град е от времето на новокаменната епоха (около VІІ хилядолетие пр. Хр.). На изток от това селище е имало два големи извора, които впоследствие са затрупани, а на изток е била Дилковската чешма, също запустяла. От намерените находки датиращи от неолита се изравят глинени съдове с едри пропорции и оригинални форми. През бронзовата и желязната епоха районът на Бяла Слатина е представлявал голям поселищен център на тракийското племе трибали. Находки от селище обитавано през бронзовата епоха, са открити в местността Сухия геран. Намерена е брадва излята цялата от мед и боен чук. През бронзовата епоха е имало селище около сградата на старото читалище. Изровени са глинени погребални урни пепел от клада и обгорени човешки кости, а заедно с тях и един много рядък връх на бронзова кама. На изток от града до извора Сладница има богати следи от антично тракийско селище обитавано през желязната епоха (ХІ-Х в. пр. Хр.). В местността Любомир покрай Петте могили личат останките на тракийско селище от същата епоха. В една от могилите е намерено погребение на тракийски воин, кремиран заедно със своя кон. Разкрито е оръжието на воина, желязна юзда и бронзова украса от оглавника на коня. На запад от града, при изкопите за строеж на противопожарна кула също са изровени останки от тракийско селище. По форма и украса съдовете от това селище датират от старата желязна епоха. В района на Бяла Слатина е намерена и една юзда за ездитен кон, която принадлежи на келтите. Това е една от трите юзди от "келтски тип" намерени в България. Тези находки потвърждават келтско нашествие в земите на трибалите.

Голямото плодородно землище на Бяла Слатина от 73043 декара е осеяно с повече от тридесет тракийски надгробни могили, които се издигат на групи. Освен Петте могили, на юг са Геновска и Заробена, на запад са Търнавските, а на север са Сребренска, Гроздювите и Манавските могили. Те свидетелстват, че през различни епохи около тях е имало земевладелско имение на знатни тракийски родове. Мъжете от тези родове са служили като пълководци и военачалници във войската на тракийския цар и след смъртта им са погребани в могили. Това е било аристократична привилегия. Има и други тракийски селища в землището на Бяла Слатина, те са при завоя на железопътната теснолинейна линия в местността Казаларското на Кнежкия път, в Кръчовото, в Местанския геран и др. Ценни археологически находки са намерени и на други места в околностите на селата намиращи се на територията на община Бяла Слатина.

На два километра източно от днешния град до втората половина на ХХ век са запазени следите на Аспаруховия окоп и вал. Това е било едно грандиозно за времето си землено отбранително съоръжение на младата българска държава срещу аварите. Като военен гарнизон на Аспаруховия вал е основана и Бяла Слатина в края на VІІ век. Останките на това селище са изровени около парка (лесопарка), където е бил и изворът Слатина. Намерени са и погребения от тази епоха. Някои краеведи смятат, че името Слатина е старобългарско и означава - извор на който водата е "слана" - минерализирана (ст. н. с. Богдан Николов). Друга хипотеза за произхода на името, пак свързана с водата на извора е от сладина - сладка вода. Друго предположение е, че името произлиза от мочурливите и заблатени места около реката и че по-късно е станало Бяла Слатина, за да се отличава от многото селища с това име. Споменатото място (лесопаркът) е заварено при Освобождението като мочурище и се е наричало Слатината. Според сборника указател за Врачанска област името произлиза от тучните пасища с висока бяла и сладка трева, която е покривала ливадите в този район. За някои все още името се свързва с легендата за Бяла Злата - непокорената от османлиите горда българка. Предполага се, че обитателите му по времето на основаването на първата Българска държава от Аспарух са били славяни.

Бяла Слатина е заварена от османските поробители с днешното си име в края на ХІV век. Селището Бяла Слатина се среща в османски документи от ХV до ХІХ век. В един регистър за войници с дата 1548 г. е записано следното: "Крачун син на Братучин, вместо Новак, който е починал от Бяла Слатина...". На друго място е спомената като селище, чието население се занимава изключително със земеделие (1584 г.). В друг османски документ от 1700 година е записано: "Бяла Слатина, спадаща към санджак Никопол, каза Рахово...". През годините на османското владичество тук са се заселили и много турци. Привличала ги е реката, сладките извори, просторните пасища и гори. Основен поминък на населението са били земеделието, животновъдството и дребното занаятчийство. По-голямата част от плодородните земи са били притежание на богати турци. Българските селяни почти не са имали земя и са били принудени да работят ангария и на исполица земите на турските паши и бейове. Освен това османската власт е събирала и многобройни тежки данъци. Ширят се турски произволи и беззакония над поробеното българско население. Всичко това става повод през 1766 година в Бяла Слатина и околните села да избухне въстание срещу османската власт. Въстаниците водят смела борба, но поради оскъдното си въоръжение, не могат да се справят с редовната войска, която опустошава селищата на разбунтувалата се рая. Особено силно е обезлюдена Б. Слатина - центърът на въстанието.

Към края на ХVІІІ век по тези места е настанено българомохамеданско население от Ловешко и Тетевенско, а по-късно започват да прииждат и десетки семейства от Предбалкана, търсещи земя за препитание. В по-голямата си част споменатите българомохамедани са наричани нерядко помаци. Това са били хора без национално самосъзнание, които са се обрязвали в исляма, за да не плащат данъци като раята. Освен това турската администрация им обещава да ги заселят в най-плодородните земи. Помаците насила завладяват най-плодородните земи и водениците на християните при река Скът. Водениците придобиват мюсолманските имена на новите собственици: Алимановата, Кумбовата, Мехмедовата и пр. Много християнски родове, на които е отнета земята, гората и водениците, са принудени да напуснат Бяла Слатина. Родът Торбешковци се преселва в с. Крушовица, а Неделковци, Гръковци, Тънковци, Цоловци и Червеняците се преселват в с. Малорад, където и днес живеят техните потомци.


В един списък от 1876 година помаците в Бяла Слатина са близо сто къщи и плащат само данък верги, с който е било облагано цялото население на султанската държава. В същата 1876 г. Българското население в Бяла Слатина е 181 къщи. През тези години християнското население се е увеличило с някои будни и умни преселници. Именно то определя облика на голямото земеделско селище. Смята се, че първото училище в Бяла Слатина датира от 1812 година. Със сигурност е известно, че през 1842г. учителят Ганчо Петков от с. Девене е обучавал в белослатинското училище десетина момчета в землянката на Симеон Печов. Следващият учител е Рашко Вълков от с. Кунино. Дошлият след него Димитър П. Пъргов от гр. Лясковец заменя килийното обучение със светско и преподава граматика, землеописание, отечествознание и др. През 1872 г. същият обучава 35 момчета от две отделения. Неговият брат Петър П. Пъргов е учителствал в село Галиче. През 1874 г. учител в града става Никола П. Джамджиев от Велико Търново.

Скоро след неговото пристигане, като втори учител тук пристига Филип Симидов (1852-1925), известен просветител и национален революционер. Същият е учил в родния си град и в Букурещ. Учителствал е в Лясковец, в българските училища в Цариград и във Велес. Тук той става помощник на Апостола на Трети - Врачански революционен окръг и отговаря за района. Той развива оживена революционна дейност в селата Търнак, Галиче, Кнежа, Еница и особено в Б. Слатина. Природно надарен да рисува той е нарисувал знамето на Ботевата чета и създава работилница за фалшиви турски държавни документи, които се ползват при необходимост от комитетски дейци. Той основава тук революционен комитет. В комитета изграден от него членуват Иванчо Съйнов (председател), Васил Николчов, Петко Тодоров-Цигаровски Петър Милов, Лукан Тодоров, Иван Каменов, Никола Джамджиев и Цено Маринов. В съзаклятието е посветен и свещеникът Марин поп Андреев, който заклева членовете на комитета. Същият, на обществени начала, изгражда килийно училище с параклис през 1869 година, а по-късно и църква. По случай образуването на тайния революционен комитет учителят Никола Джамджиев подарява на отец Марин една църковна книга с автограф, който съдържа следното: "Марин поп Андреев в знак памяти и с приятелство, подарявам настоящето БЛАГОВЕСТИЕ на Благоговенному отцу П. Марину. Учител Н. П. Джамджиев. Бяла Слатина 1874, декемврий 21." По всяка вероятност на тази дата е положена клетвата от комитетските дейци и тя може да се смята и като дата на основаване на комитета. Освен председател на местната организация Иванчо Съйнов изпълнява и длъжността етапен куриер по канала за Влашко. Той придружава при техните пътувания апостолите Георги Бенковски, Иваница Данчов, Никола Обретенов, Никола Славков и др. Много от преминаващите революционери намират подслон в неговия дом. Ф. Симидов ги снабдява с фалшиви тескерета.

Турските власти успяват да разкрият комитета. Някои от членовете му са задържани и изпратени на заточение, а други успяват да избягат в Румъния, където се записват в българското опълчение и през 1877 г. се завръщат заедно с руските войски. Незабравим за града остава възрожденецът Цани Гинчев, както и основателите на родното читалище Гроздю Петков, свещеник Петър поп Симеонов, Петко Бояджиев, Васил Гашовски и др.

През 1877 година Иванчо Съйнов организира конна чета за защита на населението от черкези и татари. Понеже тези неканени преселници от Крим и Кавказ нямали нито впрегатен добитък нито каруци, при изселването си в Анадола, те грабели коли и добитък, черги и покъщнина. В една телеграма от каймакамина на Оряхово до мютесарифа на Видин се казва, че Иванчо Съйнов от Бяла Слатина е организирал кавалерийска команда, с която преследва отстъпващите към Анадола черкези и татари с ограбеното имущество от християните. Заедно с черкезите към Анадола се изселват и помаците, а някои от онези, които остават са започнали да се смесват с циганите. Бяла Слатина посреща в края на октомври (стар стил) а по нов стил на около 9 ноември 1877 г. с хляб и сол и с неописуема радост части от ескадроните на полковник Майендорф. Руските войски влизат в селото и донасят така дълго очакваното национално Освобождение.

Първият кмет след Освобождението е Петко Тодоров-Цигаровски. Оттогава е и първият общински метален печат с надпис "Печат на Бяла Слатина" околовръст, а в средата Оряховска округа. Първият съветник и депутат от тук е Иванчо Съйнов. Първият белослатинчанин със средно образование е кмет през 1897г., а с висше - през 1911 година. Първият министър-председател, който минава през Бяла Слатина и приветства населението е Петко Каравелов (6 юли 1880 г.). Първият министър председател, който говори в селото е Драган Цанков (14 март 1884 г.).

В годините след Освобождението селото се развива с бързи темпове и през 1880 г. става околийски център (такъв остава до 1959 година). Основен поминък на хората е земеделието и животновъдството, но наред с това се множат и занаятчийските работилници. На 24 юни 1884 с водосвет е открита телеграфо-пощенската станция. Първият и началник е Минчо Султанов. Първият фелдшер в града е Стоян Лазаров, открил свой кабинет през 1884, а първият лекар Лудвиг Сор. След като завършва медицина в Прага, той идва да работи в Бяла Слатина (1889 г.). През същата 1889 година е построена и болница. Първото читалище е основано от двадесетина ентусиасти през 1892 г. Първото класно училище е открито през 1908 г. През 1910 година, тогавашният кмет Стоян Божинов и група общински съветници, настояват за преминаване на общината от селска в градска. По това време населението наброява 4217 жители. Бяла Слатина е обявена за град с указ на цар Фердинанд от 27 юни 1914 година. Първият градски кмет е Илия Калканов. Започват да се строят нови сгради, първата от които е пожарната. Бяла Слатина не се отказва от своите традиции. Постепенно празниците около деня на слявянските просветители и Кръстовден се превръщат в панаири. На тях идват не само гости от околните села, но и от съседни държави, най-вече заради хубавия добитък за продан. Особени заслуги за развитието на панаира има народният представител Иванчо Съйнов. Той открива тук хан, за да има къде да отсядат търговците и гостите на града. Негова е идеята, стражари да пазят сборяните с колите и стоката им от разбойници и крадци. През 1918 година на гара Бяла Слатина се чува свирката на първия влак на теснолинейката Червен Бряг - Оряхово, (тя работи без прекъсване до 2002 година, когато е закрита поради нерентабилност от Министерството на транспорта). През 1925 година председателят на тогавашното читалище Наньо Петров доставя първата киномашина и започват редовни прожекции. В града започва да се развива и промишленост. Младият Цанко Яблански открива шапкарска работилница в центъра на града, а Нешо Минков и Стойко Стоев през 1932 година полагат основите на текстилна фабрика.

Бяла Слатина също е допринесла за воинската слава на България по бойните полета. В Сръбско-българската война (1885 г.) са взели участие 65 мъже, от които двама са загинали. В Балканската война участват 766 белослатинци от които са убити 17. В Първата световна война вземат участие 1057 души и от тях 86 загиват.

Градът има уникално и изключително практично планиране. Широки прави улици го прекосяват надлъж и нашир от край до край и очертават кварталите. Като околийски център играе голяма роля за развитието на околните села. През 1978 година Бяла Слатина става център на селищна система, включваща в територията си града и осем села. Като център на община е утвърдена през август 1987 година с указ на Народното събрание № 2704. През втората половина на ХХ век са реконструирани някои стари сгради и са построени много нови, което променя изцяло облика му. Построени са жилищни комплекси ("Сребреня", "Цар Калоян", "Младост)., В периода 1965 - 1985 г. е обособена индустриална зона. Развива се промишлеността, създадени са две машиностроителни предприятия "Гарант" АД (за хидравлични инсталации) и "Мизия" АД (подразделение към "Балканкар"), както и заводът за детска и юношеска конфекция "Пионер" АД. Разширено е памукотекстилното предприятие, което днес носи името "Белпред" АД. Бяла Слатина продължава традициите в земеделието и скотовъдството, но вече по нови и модернизирани технологии. Изградено е млекопреработвателно предприятие и консервен комбинат (днес "Вега-стар" АД). Около града са построени много вили за отдих. Изградени са пощенска станция, хотел-ресторант "Скът", съвременен читалищен комплекс и др. Пътната мрежа в общината е третокласна и четвъртокласна. Изградена е мрежа за телекомуникации,а след началото на 90-те години и връзка с Интернет. След 1990 г. са създадени нови шивашки цехове (към "Рила стил", "Кардинал" и др.). През август 1996 г. е изградено депо за твърди отпадъци на 6 км. южно от града. През 2003 е извършена реконструкция на сградата на хотел "Скът" и тя е превърната в сграда на общинската администрация. Към нея функционира и съвременен Информационен център, който предоставя информация по линията на служба есграон, техническа служба към общината и др. След 1990 г. отново се правят опити да се кооперира земята. От земеделските култури преобладават пшеница, ечемик, овес, слънчоглед, царевица и тютюн. С разбиването на базата на бившето ТКЗС се стига до връщане назад в областта на животновъдството - отглеждането на едър рогат добитък. Това става вече на дребно и при по-лоши условия, което се отразява на качеството на продуктите.

Сведенията са синтезирани от краеведчески материали на ст. н. с. Богдан Николов, Справочник за Врачанска област (2001 г.), брошура "125 години от Освобождението" и др.

Иконата - евангелие в образ

Написването на тази статия бе предизвикано от един конфликт в храма с човек, който прояви странно инепочтително отношение към иконите, както върху иконостаса, така и поставените на аналоите. Впоследствие се сетих, че той не е единствения. Не зная как да го нарека, неграмотност или своеволие. Благодаря на екипа на Всемирното Православие, който одобри статията за публикуване.

Един от основните религиозни атрибути, който определя интериора на всеки православен храм са иконите и стенописите. Без тях молитвеният дом ще изглежда празен, недовършен и всеки ще остава с впечатлението, че нещо липсва. Нарисувани със старание и любов, подредени според изискванията на църковния канон и осветени, те са едно от средствата, които помагат за възприемане на невидимата духовна реалност.

Първите християнски изображения датират от най-ранните години, когато Църквата все още е гонена от римската власт (до началото на ІV век.), когато вярващите са се криели по катакомбите и гробищата, или са се молели тихо под открито небе. Археолозите са открили стенописи изобразяващи добрия пастир, носещ на раменете си изгубената овца, птица феникс – символ на възкресението, котва – символ на надеждата, жена с вдигнати молитвено към небесата ръце (оранта) и др. Църковният историк Евсевий ( + 339) свидетелства за бронзова статуя на Иисус Христос, направена от кръвоточивата жена, изцерена след допиране до дрехата на Спасителя /Мат. 9:20/. Свещеното предание разказва за няколко икони, рисувани от свети апостол и евангелист Лука, както и за неръкотворния образ на Христос върху един убрус (кърпа), който Той изпратил на Едеския цар Авгар, за да го изцери.

След Миланския едикт (313 г.) и утвърждаването на християнството като равноправна религия, то успява да обогати и усъвършенства своя култ откъм благолепие на храмовете, богослужебни текстове и църковна музика. Това безспорно допринася за развитието и усъвършенстването на християнските изображения.

Дори при наличието на широко разпространена в древността практика, молитвените домове да се украсяват с изображения и символи, днес протестантите отправят нападки срещу Православието. Като основание срещу това, че почитаме иконите и украсяваме храмовете си, те използват Втората Божия заповед: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй, не им служи.” Тази, заедно с останалите десет заповеди са поместени във библейската книга Изход 20-та глава. Може да бъде прочетена и във всяко джобно църковно календарче. Тези хора пропускат факта, че наред с Божиите заповеди, Мойсей получава и заповед, да направи преносим храм (скиния) с изображения на херувими, поставени на най-святото място – над ковчега на завета, съхраняващ скрижалите с десетте Божии заповеди. Херувими украсяват и Соломоновия храм в Йерусалим, те пак са поставени в Светая светих и едва ли служат само за украса.

Отричането на християнските изображения не е нещо ново, то води началото си още от средновековието и по-точно от борбата на поредица византийски императори против иконите. Иконоборството се проявява първо в началото на VІІІ век, а втората му фаза приключва чак през ІХ век. Истината възтържествува през 787 година на Седмия вселенски събор в Никея – Мала Азия. Тогава е определено основанието за използването на свещени изображения в християнската обредност, какво трябва да е правилното отношение към иконите и материалите, от които те могат да се изработват.

Обективно погледнато, иконоборството не се явява само безпочвена битка за изхвърляне на иконите от храмовете. Истината е, че в онези времена е имало хора, които са проявявали неправилно отношение към свещените изображения. Такива са назначаването на икона за възприемник (кръстник) при свето Кръщение, или използване на боя от иконата и смесването й със светото Причастие. Отношението към изображенията е започвало да граничи наистина с идолопоклонство, защото е измествало центъра на почитта от личността, към самата икона.

Правилното отношение към кръста и иконите е едно от първите неща, на които православният християнин трябва да се научи при посещение на храмовете и на обществено богослужение.

Почитта отдавана на иконата всъщност не се отнася към нея, не се отдава на боята или дървото, а на изобразената личност. Поклонът, молитвата, която гласно или вътре в сърцето си ще кажем, са отправени към Иисус Христос за прошка на греховете, или просба за нашите потребности, към света Богородица и светиите за молитвена помощ и застъпничество пред Божия престол.

Факт е и това, че някои свещени изображения Бог е осветил като проводници на Своята благодат и чрез тях изпраща изцеление на духовни и телесни немощи. Това са тъй наречените чудотворни икони.

Много често, когато обясняват правилното отношение към иконата, свещениците и теолозите успешно използват аналогия със снимка на наш близък, която ние с любов можем да целунем, но тази целувка не се отнася за хартията или за химикалите, с които е проявена, за личността на нашия близък, който е сниман.

Християнските изображения ни помагат, да възприемем недостъпната за нашите телесни сетива реалност и да общуваме с духовния свят. Затова е уместно и правилно да кажем, че иконата е евангелие в образ.

Според едно неписано правило, след като влезем в храма, ние купуваме свещи и минаваме последователно първо пред изображението на Иисус Христос, после пред това на Божията Майка, след това и на другите светии (според случая и подредбата на храма). Казваме наум молитвите си за прошка на греховете, за задоволяване на нашите духовни и телесни потребности, после се оттегляме в някое кътче на храма, за да вземем с дух и сърце участие в богослужението. Същото правим и когато няма служба и след частната молитва тихичко си излизаме.

Това, което ми направи негативно впечатление и стана повод за написването на този материал, са някои наблюдения на странно и неадекватно отношение към светите икони от страна на богомолци.

Мой състудент от Богословския факултет сподели за случай с непозната жена, която пристигнала в храма на Преображенския манастир с обемиста чанта. След като си запалила свещички, започнала да изважда дрехи от чантата и да ги отрива о иконата на Иисус Христос. Накрая прилепила към изображението и трудовата си книжка, вероятно с молитва да си намери работа. Питам се, дали си е помисляла, че копчетата на дрехите и циповете могат да надраскат изображенията? Вероятно не.

Самият аз станах свидетел на това, как мъж около петдесет и няколко годишен, донесе в църква някакви снимки и със запалена свещ в ръка, ги отри последователно о всички царски икони. Тъй като това се случи в храма, където помагам като певец, деликатно му обясних, че така не е редно. Въпросният ме игнорира с думите, че не съм поп и да не му се бъркам.

След няколко дни го наблюдавах в друг храм, как прилепи дясната си длан върху една от иконите (на аналоя) и дълго време стоя така. Предпазливо му казах, да не си слага ръката, защото после тези икони хората ги целуват, той още веднъж ми се сопна, че ръцете му били чисти, че не съм поп, за да му кажа и че не било моя работа. Явно богословското ми образование и това, че служа при храма, нямат никаква тежест пред този човек. Това, че може да съблазни някого с поведението си, едва ли го интересува.

Сигурно щях да подмина случая като единичен, но забелязах и други хора – мъже и жени да поставят по този начин ръка върху иконите. Не бих се обезпокоил, ако това беше установена от Църквата практика. Но всъщност, става въпрос за самоволни суеверия, а често и за възприет погрешно чужд пример. Случи ми се да видя възрастна жена – есктрасенс, (или биоенерготерапевт), или както ги наричат там, да размахва кръгообразно ръце пред свещените изображения.


Задавам си въпроса: с каква мисъл и с какво чувство застават пред образите на Спасителя и на Божията Майка, какво целят с това, че си държат дланите по този начин? На образованите във вярата им е известно, че подигравателното и непочтително отношение към свещени предмети е грях и се нарича кощунство.

Проблемът идва от това, че подобни прояви изопачават обредната практика, цапат иконите и съблазняват околните. Ако го правят докато се молят в къщи, нямаше да имам повод за възражения. Въпреки, че ако кощунстват, това си остава отговорност на тяхната съвест. Все пак, когато си у дома, никого няма да съблазниш, ако подържиш иконата в ръце докато си четеш молитвите. Но да я държиш като “източник на енергия” с която се “зареждаш”, това вече не е православен възглед и граничи с езичество.

Преди години няколко ежедневника разпространиха репродукция на чудотворна икона на света Богородица (Йерусалимска). На гърба на репродукцията имаше текст с указания “Как да общуваме с иконата”. Последвалите изречения под това заглавие нямаха нищо общо с обредната практика на Православието и граничеха с езичество и кощунство. Вероятно бяха съставени от някой всекомпетентен журналист, израсъл професионално по времето на реалния социализъм и възприемащ християнството през очите на етнографията.

Всъщност какво е установеното от Църквата отношение към иконата: Думата икона е гръцка и означава образ, изображение /затова я срещаме и в компютърната терминология/. Иконата е изображение на, Бог Отец (символично), на Иисус Христос, на Божията майка, на ангел, на светец и пр. Тя е средство за възприемане на невидимата реалност – царството небесно, обиталище на Бога, на безплътните сили и пристан за душите на праведни и свети люде. Също така служи за спомняне на моменти от живота на Спасителя Христос, на Неговите светии и от историята на Църквата. Тя е средство за създаване на благочестиво настроение и насърчаване на молитвеното усърдие на богомолците. Докато не бъде осветена със специално молитвено последование от духовно лице (епископ, свещеник), тя си остава само картина, стенопис или репродукция. Според вековната традиция, за направата на свещените изображения се използват само естествени материали и багрила. В практиката се срещат форми като рисунка с темперни бои върху дъска, фреска, стенопис, мозайка. Може да бъде, гравюра или дърворезба, а за домашна употреба може да бъде щампа или гоблен. Срещат се и християнски изображения металопластика. За хората, които не могат да си позволят да си купят истинска рисувана икона, остават репродукциите. Те се произвеждат от спомагателни предприятия към Църквата. Могат да бъдат закупени от храмовете или църковните магазини и след освещаване да се поставят в молитвения кът.

Според установената от векове практика пред иконите може да казваме своите молитви, като умът и сърцето ни са насочени, не към изображението, а към личността, изобразена на иконата. Най-кратките молитвени образци са: “Господи, помилуй!”, “Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!”, “Пресвета, Богородице, спаси ни!”, Свети /тук се казва името на светията/, помоли Бога за нас!” Молитвата ни се придружава от осеняване с кръстния знак (прекръстваме се), покланяме се, целуваме свещеното изображение. Целувката е израз на любов към личността и трябва да се постараем, да не бъде само формален обред. Когато запалваме свещ, е добре, да не я държим постоянно в ръка, защото восъкът (или парафинът), от който се правят свещите, капе по иконите и ги поврежда, а създава и затруднения при почистването на пода. Така може непоправимо да повредим покривките на аналоите, (поставките под иконите), могат да бъдат захабени скъпи килими, както и настилката (мозайка, паркет, теракот).

Образът на свети Николай втъкан в чипровски килим

Света Параскевя - съвременна мозайка

Тъй като ние не сме единствените, които ще докосват или целуват свещените изображения, трябва предварително да отстраним с кърпичка червилото от устните си (за жените) и да се уверим, че по тях няма остатъци от храна и слюнка. Казаното за червилото в пълнота се отнася и за прозрачния гланц за устни, който също оставя мазни следи и отпечатъци.


Обикновено, когато изразяваме любовта и почитта си с целувка, ние целуваме нозете на Христос с раните, или благославящата десница, ръката на света Богородица, или звездите, символизиращи нейното вечно девство. В това се влага и известна доза смирение, защото ние сме недостойни да положим целувка върху лицето на нашия Господ. Същото е валидно и за иконите на светите Божии угодници. Това, че иконите биват целувани от богомолците, като израз на любов, е един от основните ми аргументи срещу самоволното поставяне на дланите върху тях, независимо с какво чувство и каква цел се прави.

Освен на свещените изображения такава почит се отдава на кръста, като оръдие срещу злото, чрез което Христос ни е спасил, на богослужебното евангелие (напрестолно), на телата на светци или частици от тях запазени във вид на свети мощи.

Имал съм случай да разговарям с жена, която целенасочено не желае да снеме червилото от устните си и докосва иконата с чело. Не зная, кой я е посъветвал да го прави, но подобно докосване, по никакъв начин не може да измести целувката и никой не може да ме убеди, че е израз на почит и уважение. За мен това е по-скоро проява на самоволна суета и непослушание към установената от Православието практика. Забележката, която й отправих, доведе до рязка реакция от нейна страна и стана причина, тя да избягва разговори с мен, както в храма, така и извън него.

Неотдавна докато разговарях с възрастна продавачка на свещи в един катедрален храм, тя заяви, че не може да възприеме, това, да целува иконите. Според нея тази практика била погрешна и това било нехигиенично. Деликатните ми забележки, не я убедиха и аз се отказах. Останах с надеждата, че ако и да отрича православната практика, няма да се опитва да го вмени на други хора.

Лошо е, когато някой въпреки своето невежество, смята, че всичко знае. Чувал съм хора, с православно самосъзнание, да възхваляват нестинарството едва ли не като част от християнството. Доводът, върху който базират твърдението си е, че нестинарите танцуват върху жаравата с икона на светите равноапостолни Константин и Елена в ръце. Преподобни Никодим Светогорец го разглежда в една от своите книги като форма на магия и го нарича “носене на светите икони”. В случая визира подобна езическа практика в Гърция. Малко по-горе уточних, че непристойното отношение към свещени предмети се нарича кощунство.

Сигурен съм, че ще има хора, които може да се засегнат от тази статия. Ще има и християни, които ще кажат, че православният възглед за почитта към иконите им е отдавна известен. Това е много хубаво и безкрайно ме радва. Нека тогава да поучават със своя пример хората около себе си. И нека, когато видят нещо нередно, да кажат на свещеника! Защото има и такива, които не си правят труда да четат, а сляпо подражават на околните. Не само ние не трябва да ставаме повод за съблазън, но и трябва да внимаваме върху нашите немощни братя и сестри в храма, за да не попаднат под осъждане!

Идолът е гол!

Преди няколко дни изгледах една новинарска емисия и това ме вдъхнови да напиша един материал, който изпратих в "Православие БГ". Става въпрос за музикалното събитие на годината - концертът на Мадона. На следващия ден видях под публикацията коментари защитаващи "Звездата". Дали са имали възможността да я видят как пее кощунствено прикачена върху кръст. Вероятно не. Ами, всеки има право на мнение, но една застаряваща проститутка, която се изживява като богиня би трябвало да понесе своето поругание.

Отдавна исках да напиша нещо за съвременните форми на идолопоклонство, но идеята за този материал дойде като по поръчка. Тя се роди, след като на двайсет и шести август изгледах по BTV-новините репортаж от стадиона, където се подготвя грандиозният концерт на “мега звездата” Мадона.

И по-рано съм попадал на информация за концертите на рок, поп и какви ли не звезди, макар и на нито един да не съм присъствал на живо. Въпреки всичко, което съм чел или чувал за техните изяви, кадрите и придружаващите ги новини, направо ме стъписаха. Огромно множество работници с помощта на скъпа техника строяха огромна сцена, в продължение на дни /вероятно повече от седмица/. Но това далеч не бе всичко: камерите показваха специалните помещения за сценичните работници, за загрявка на танцьорите, за певицата, трапезария за персонала и за какво ли още не. Ако не ме лъже паметта, шейсет тира, натоварени с тежко оборудване, се точат един след друг през граничните пунктове. Специална фирма, отговаряща на куп изисквания, е наета за охраната на концерта и на самата певица. Нямам подробна информация, колко точно пари са пръснати по това мероприятие, но цялата тази суета се вихри около концерт за една вечер?!

Като глас в пустиня потънаха изказванията, че концертът е организиран точно в деня, в който Църквата спомня отсичането честната глава на Господния Предтеча и Кръстител св. Йоан. Първо са безвъзвратно закъснели, а и по-рано да се бяха обадили, никой нямаше да ги чуе.

Ако трябва да бъда откровен, харесват ми като звучене и някои от песните, които вероятно са били и хитове по топкласациите. Певицата безспорно има талант (за разлика от някои наши т. нар. “звезди”.)

И все пак, като се сетя за начина й на обличане, за откровените интимни намеци и сцени по клиповете, за безсрамните танци и кълчения, както и пикантните скандали съпътстващи кариерата на Мадона, виждам, че и нейните прийоми за привличане на зрители и слушатели, не се отличават много от тези на нашите попфолк певици.

Това, което ме шокира в случая е, че всичко, не граничи, а буквално преминава в едно грандиозно идолопоклонство. Най-грозното е, че се случва на фона на всеобщата мизерия в цялата ни държава, в условията на световна финансова криза, при нарастваща безработица, при положение, че стотици хора, ровят по контейнерите за смет.

“Не си прави кумир и никакво изображение, на това що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи.” Гласи Втората Божия заповед. С нея Създателят цели, да ни предпази от съблазънта да се покланяме на животни и природни стихии, както и от опасността да превърнем в идол някой суетен земен човек. Дадена е с основание, защото на много от владетелите в древността се е гледало като на богове или са ги считали за генетически свързани с божества от езическия пантеон.

В съвременен аспект идоли стават певци, музиканти, актьори, политици, спортисти, телевизионни водещи, топмодели и други личности с голяма популярност. При всички подобни случаи, въпросната персона, макар да има големи дарби, успехи или власт, всъщност носи в пълнота всички човешки слабости. Тъй като днешното поколение в по-голямата си част е възпитано в атеизъм, няма как да признае, че дарбите – певчески глас, художествени и артистични умения, физическа красота, са дар от Бога. Така то реално се обрича, да отдава почит и служение на хора като на богове.

Няма как да не забележим поведението на феновете по концертни зали и стадиони, където екзалтираната публика в буквалния смисъл на думата се прекланя пред своите идоли. Самите изпълнители нерядко биват наричани “богове” на китарата, на футболната топка, на танца. Пример от миналото: в чест на китариста Ерик Клептън са изписвали графити по стени и стадиони: “Дайте соло на бога! Ерик е бог!” Друг път ги наричат с думи като “прима”, “кралица”, “крал” или направо “кумир” и “идол”. В голяма част от случаите, превръщането в идол се дължи основно на външна физическа красота, разкрепостено сценично поведение, арогантност, разсъбличане, цинични текстове, еротични намеци и пр. При такива неимоверни усилия просто няма как да останеш незабелязан, дразнейки низките страсти на публиката. Забелязват те медиите, скандалното ти амплоа цъфти по страниците на жълтата преса, вече се е намерил и някой предприемчив “меценат”, който да инвестира в твоите дарби и ето че се превръщаш в идол. Вследствие от това, освен печалбите от концертна дейност, от издадени албуми и пр., се къпеш в слава, спрягат те по първите страници на вестници и списания, излъчват те по електронните медии, преследват те за автографи, на сцената те боготворят и те обсипват с цветя. За тях ти си божество в човешки образ и те, нарушавайки външния Божи закон, ти отдават служение като на такова.

Подготовката за концерта на Мария-Луиза Чиконе (както, ако не се лъжа, се казва) по всичко прилича на точно такъв тип идолослужение. Няма нищо лошо в това да имаш хубав глас и хората да те ценят като изпълнител, но това, на което ставаме свидетели, основателно навежда на мисълта, че тази жена се изживява като богиня. Наясно съм, че това е нещо нормално за шоубизнеса, но има неща, които не мога да подмина с лека ръка. Питам се, дали не можеше, да излезе на по-скромна сцена и да не си позволява такава показност и харчове? Не би ли могла да бъде малко по-морална в сценичното си поведение и облеклото? Задавам си въпроса, колко време може да живее едно българско семейство, живеещо в мизерия, с част от парите, похарчени за оборудване и звездни прищевки? Убеден съм, че “звездата” е наясно с това, колко бедни хора има по света, но явно не й пука за тях.


Дали не трябва да благодарим на г-жа Чиконе, че като кощунства с кръста поне не го прави по долно бельо?

Другият сериозен негатив при поклонението пред идоли човеци е лошият пример и подражанието. Мога да кажа, че и то съвсем не е безобидно, защото в далечното минало, преди да открия за себе си Православието, аз също съм изпадал в подобна съблазън. То също беше на основата на слушаната от мен музика, на любимите ми рокгрупи. Подражанието на идолите е отрицателно явление, защото се свежда до облеклото и грима, до възприемане на арогантното сценично поведение, разголването, сатанизма и сексуалните предизвикателства в текстовете на песните, до насилието, извращенията и жаждата за слава. Слава Богу, аз никога не прекрачих крайните степени на тази граница! Стигнах само до стила в облеклото, до рошавите и зъбати плакати по стените и до любителската свирня на баскитара. Но имах възможността, да видя падението на други хора, които стигнаха дъното. Едни участваха в побои с бухалки и вериги, други разбиха семействата си, трети се отдадоха на алкохола. Не бяха малко и онези, които пропиляха години от живота си в безделие и лентяйство. Има и такива, които днес са отхвърлени от обществото наркотизирани руини. И всичко започна от любимата музика, от преклонението пред таланта на “звездите” и от подражанието.

Плеяда психолози, психиатри и други специалисти са писали за влиянието на съвременната жанрова музика върху човешкия мозък, визирайки всички пагубни последствия. И все пак най-големият бич си остава негативния пример, на който подражават младите, подрастващите и дори децата. Много младежи са стигнали до сатанизма и неонацизма започвайки именно като слушатели на твърд и тежък рок. Стотици подрастващи са загубили идентичността си, следвайки циничните текстове на рап формациите и посягайки към наркотиците. Възпитателният ефект на родната ни чалга просто не подлежи на коментар.

Какъв несравним пример за подражание само!?

Наред с подражанието тук се явява и друг деструктивен фактор. Това е съблазънта за самия млад човек, да се превърне в идол. Казвам го, защото в далечното минало аз също мечтаех да стана рок музикант, да изляза на голямата сцена и моите песни да се слушат из цяла България. Разбира се, преди всичко обичах музиката и това беше водещото в моето суетно желание. Божият промисъл ме предпази от това, но базирайки се на този опит, си давам сметка, че изкушението не е никак безобидно. То може да бъде преодоляно със съзряването и създаването на семейство, но може и да провали целия живот на “кандидатите за слава”. Кастингите на българския “Мюзик айдъл”, също свидетелстват за големия брой желаещи да станат кумири.

Най-пагубното е да положиш старание, да станеш идол с цената на всичко. И ако за едни това означава системни упражнения на музикалния инструмент, къртовска работа на сцената или тренировъчната площадка, за други това означава просто да се продадат. Не са малко хората, които за слава, пари, власт, облаги са готови да жертват доброто си име, да прекрачат границата на моралните компромиси. Примери за това изобилстват, както от миналото, така и от съвремието.

Проследявайки житейския път на “звездите”, много от младите хора си казват: “Какъв е смисълът да уча, да блъскам по осем или дванайсет часа на ден и да живея на ръба на оцеляването? Ето тези хора, с цената на малък компромис са постигнали толкова, колкото родителите ми за целия си живот не са успели.” Така компромисът се превръща в средство за постигане на целта. Да се продадеш става престижно. Начините да го направиш са много: да се хвърлиш в дебрите на политиката, да се разсъблечеш публично, да преминеш през леглото на някой платежоспособен спорсор, да откраднеш, да използваш това, за което други са се трудили. Така постигаш всичко, като се почне от хубава служба, пари, власт, слава, живот в лукс.

Ние като християни добре знаем, че земните неща са преходни и нетрайни, а светската слава много бързо отминава. Дори ехото й да отеква десетилетия след теб, тя най-сетне заглъхва. Всяко нещо си има цена! Някои съвременни кумири едва ли са си давали сметка, че медиите ще разголват личният им живот с пикантни подробности, че на всяка крачка ще ги преследват камери и фотообективи, че ще им се налага да се крият и няма да имат и ден спокойствие, че ще четат за себе си клевети и измислени истории, че един ден ще се червят пред децата и внуците си заради своето порочно минало. Колкото и да не искат да си го признаят, тези неща дълбоко ги нараняват и ги карат да страдат цял живот. Освен това големите пари и славата развалят и погубват човека. Много от “звездите”, в стремежа си да бъдат атрактивни и да опитат всички земни наслади, се отдават на тъмни пороци: хазарт, наркотици, извращения, като изгубват своята идентичност, а нерядко се и самоунищожават. Защото Бог поругаван не бива и онези, които се опитват да се изживеят като богове, рано или късно си плащат цената!

Един типичен пример за това е неотдавнашната ранна смърт на певеца Майкъл Джексън, един от кумирите на няколко поколения млади хора. Но той не е единственият, някои от по-възрастните още пазят спомени за краля на рока Елвис Пресли, за починалия от СПИН Фреди Меркюри, за смъртта на Мерилин Монро и десетки подобни случаи.

И ако имах възможността, да изляза за малко на стадиона, където ще се проведе грандиозният концерт, бих извикал пред камерите колкото ми глас държи: ЧУЙТЕ МЕ ХОРА, ИДОЛЪТ Е ГОЛ! Защото ако трябва да бъдем обективни, именно това е истината за “звездата” Мадона – идолът е гол, циничен, аморален, безсрамен, горделив, егоистичен и суетен! Скъпи млади хора, идолът е гол, не му се покланяйте, не му подражавайте, не го боготворете, не подхранвайте суетата му! Идолът е гол!

Няма как да не припомня думите на Спасителя Иисус Христос: "Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират." (Мат. 7:13, 14) Към тези думи, просто няма какво повече да се добави…

Професионалната просия - изпитание на милосърдието или злоупотреба с вярата

Какво е професионалната просия: Изпитание на милосърдието или злоупотреба с вярата? Това е често задаван въпрос, както от православни християни, станали жертва на изнудване, така и от граждани, чийто живот е встрани от Църквата. И аз често съм се двоумял, дали да извадя за стотинки или да подмина. От една страна нарушаваш заповедта на Христос, от друга, рискуваш да станеш жертва на измама. Преди години Виктор Кандыба издаде книга със заглавие "Цыганская гипноза", която разглежда триковете на мургавите измамници и вербалната манипулация. Днес много хора използват тези прийоми като начин за лесно препитание. Като служитал на Църквата ми се наложи да се занимавам с този проблем. Така се роди идеята за този материал. Благодарен съм на екипа на "Православие БГ", че го постави между актуалните теми в колонката. В доста съкратен вид статията излезе и на страниците на Великотърновския областен всекидневник "Борба".

В повече от десетгодишната ми мисионерска практика неведнъж ми се е случвало, да отговарям на въпросите на млади хора, засягащи една или друга страна от православното вероучение. Неотдавна един младеж сподели с мен, че когато напуска храма след неделните служби, всеки път става обект на рекет от страна на просещи циганчета.

Попита ме как да постъпва, след като християнството иска от своите последователи да проявяват милосърдие.

Върнах времето с няколко години назад и споделих, как аз реагирах при един подобен случай. Пресрещнат от пет деца /ромчета/ пред врачанския катедрален храм, извадих от портмонето всичките си налични жълти стотинки и ги разпилях по плочките. Мотивите ми бяха продиктувани от съображения за безопасност – някое от тези момченца бързо можеше да дръпне портфейла от ръката ми и да избяга с него. Другият ми мотив беше, че ако дадеш на едно от тях, другите също искат и стават буквално нагли. Не казвам, че препоръчвам този почин на всички, но е един от начините да се отървем от натрапниците.

“А дали е правилно от евангелска гледна точка?” “Редно ли е, ние, които трябва да следваме заветите не Спасителя Христос, да отказваме лепта на просяци и то точно пред храма?”, без съмнение би запитал някой. В следващите редове ще се опитам да разгранича православния възглед за милосърдието от опитите за злоупотреби и ще изложа обективното си отношение към професионалната просия.

От дълбока древност благотворителността се смята за висша добродетел, сам Иисус Христос я препоръчва като важно условие за влизане в небесното Царство. С утвърждаването на християнството тя е развита като организирана дейност. С дарения от заможни люде и заделени от храмовете средства се строят сиропиталища, болници и други благотворителни заведения. Показателни са случаите с “Василиадата” на св. Василий Велики и “Домът на трудолюбието” на св. Йоан Кронщадски. Към тях могат да бъдат добавени още много примери. През последните десетилетия тази социална функция на Църквата постепенно е иззета от държавата. Както знаем, тромавата държавна машина в много отношения не си гледа съвестно работата. Това е една от причините всеки ден да виждаме хора, които ровят по контейнерите за смет, търсейки метални отпадъци или нещо друго, с което да се изхранят.

Още по-печални асоциации будят окаяните просяци, които се срещат по различни места в централната част на по-големите градове. Многократно ми се е случвало да пускам бели стотинки в чашките на нуждаещи се, но когато всеки ден се спъваш в едни и същи лица, когато узнаеш, че с парите, които е изпросило едно дете, баща му вечер утолява жаждата си за твърд алкохол. Тогава започваш да се замисляш.

Бедността е заболяване, от което страдат стотици хиляди българи. Но онези, които сядат на тротоара с протегната ръка са единици. Често причината някой да проси, е нежеланието да си потърси работа. Между тези хора има и такива, които биха могли да си изкарват прехраната с честен труд, здрави, работоспособни. Това е една от причините, които започнаха да ме възпират да извадя портфейла поредния път, когато към мен се устреми протегната ръка.

Между предпочитаните места за просяците са площадките и градинките пред православните храмове, особено около онези, които са отворени през целия ден. Сред нуждаещите се има такива, които са доволни, когато им подадат храна, оставена от помени или молебени за здраве. Този начин за получаване на милостиня е оправдан и не буди подозрения. Но не са редки случаите, при които като им подадат хляб, се сърдят и мрънкат за пари или го хвърлят на бездомните кучета. Тук вече основателно се появява съмнението: Уж искат за ядене, пък отказват храна!? Освен това, нито един от тях не поискал разрешение от свещениците.

Кризата на прехода и световната финансова криза, докараха стотици хиляди до състояние да броят стотинките и трудно заделят за благотворителност. Но професионалните просяци изнудват хората. Жаловити вопли се разнасят, когато прекрачите храмовата порта. Някоя слаботелесна жена от етнически произход непременно ще ви посрещне с реплики от този род: “Нидей ма подминава, гуспожоо! Господ да ти благослови дицатаа!” Или някой бродяга с рошава брада, облечен в мръсни дрехи, който подвиква на минаващите: “Дай някоя стинка!” Обикновено твърдят, че просят за хляб, че няма с какво да си изхранят децата, че са болни. В много от случаите се въоръжават с патерици, или други инвалидни атрибути, демонстративно излагат на показ ампутирани крайници, струпеи и др. подобни.

Професионалната просия често се допълва от малолетни, от майки с деца и старци с внучета. Явно като семеен бизнес тя носи повече приходи. У минаващите жени се събужда майчинското и те лесно се поддават на манипулация. Факт е, че тези хора не посещават църковните служби и рядко влизат в храмовете. Но това не е най-фрапиращото. На никого не би му било приятно да види паркирана до храмовата порта количка с мръсни и вонящи боклуци събирани по контейнерите за смет. Просещите системно замърсяват с боклуци и фасове тревните площи и площадките покрай църквите. Удрят на камък опитите на служащите от клира и на цивилни лица да ги убедят, да не висят по цял ден и да не замърсяват. Някои от тях не желаят да си тръгнат нито доброволно, нито като ги нахокат. Тръшкат се, карат се, ругаят, кълнат, заплашват. Нещо по-лошо, околните започват да се застъпват с основанието, че тези били бедни и болни. Вероятно в България има неколкостотин хиляди души в инвалидни колички и с други тежки увреждания. Те също живеят на ръба на оцеляването, но не са седнали да просят.

Това са само част от проблемите. Известни са ми няколко случая, при които, след като някой добър човек си извади портфейла, просещите деца го грабват и изчезват безследно с него. Има и оплаквания от свещенослужители за кражби от храмовете и от църковните дворове. С очите си съм виждал просяк да използва градинката край храма за тоалетна и със сигурност знам, че това не е единичен случай. Богомолци се оплакват, че при цялата им бедност тези ги изнудват за пари. Дори намесата на полицията не дава ефективни резултати.

С този материал съвсем не искам да настройвам гражданите срещу просещите, нито да вдъхвам етническа омраза, но безкрайно неприятно е, когато някой злоупотребява с духовните ценности и добродетелите на хората. Защото като наблюдавам повечето от тях, у мен основателно се затвърждава съмнението, че тези индивиди смятат хората за наивници и балами!

Социалните изследвания и проучвания на журналисти установиха, че в по-големите градове просията се практикува от организирани групи, че една голяма част от просещите получават мизерни трохи, колкото да покрият своите най-насъщни нужди, лъвския пай го прибира някой по-силен представител на престъпния свят. Преди десетина години столичен всекидневник публикува статия за Китаеца – тъмна личност със смесен българско-цигански произход, който въдворявал респект сред просещите за него деца, като ги заплашвал с газов пистолет пригоден за бойни патрони. В мегаполисите нещата са строго разпределени, има йерархия, всяка групировка, печелеща от просия си има район и горко на онзи, който не се съобразява с това. У нас за подобна организирана просия може да се говори само в по-големите градове като София, Пловдив, Варна и др.

Там където няма престъпна организация бащи и майки принуждават децата си, съпрузи принуждават жените си. Някои просещи гастролират от съседните села покрай големите градове. Виждал съм цяло семейство роми застанало пред портите на храма и когато се приближи някой, бащата и майката побутват тригодишното дете, да го посрещне с протегната ръка. Можем да заключим какви ценности се вменяват на това дете от най-ранна възраст. Феноменът "просещи деца" би трябвало да бъде камбана за социалните служби и агенциите по закрила на детето, но техните кадри си пилят ноктите по канцелариите и нехаят за съдбите на стотици деца родени в мизерия. Във всеки случай когато малолетни и непълнолетни застанат с протегната ръка на улицата, или някой ги е изоставил, или някой ги е накарал. Децата са строго инструктирани да не говорят и отричат, че родителя или някой друг ги е принудил (по обясними причини).
Професионалните просещи (и деца и възрастни), когато попаднат на някой филантроп, стават още по-нахални. Тук ще визирам само един случай: Млада жена многократно проявява милосърдие към просяци пред катедралния храм на Велико Търново. Освен пари (и то не само стотинки) тя неколкократно им дава свои стари дрехи, както и храна. В резултат от това, две просещи деца – брат и сестра се възползват и започват да злоупотребяват. Момичето, което е по-голямо, редовно започва да я изнудва за пари: “Дай пари за лекарства, че братчето ми е болно!” или “трябват ми пари да купя тетрадки на братчето”. Дори започват да я безпокоят по време на света Литургия в храма: “Излез, че кака те вика да говорите!” Случвало се е, когато помогне на някого с пари, да чуе: “Много малко ми даваш!”

Кое кара тези хора да мислят, че православните християни са длъжни да ги изхранват? Защо смятат, че всеки, щом ходи на църква, задължително трябва да отделя лепта и за тях? Дали им е идвало на ум, че този, от когото просят и го изнудват с вопли и хленчене, може да брои последните си стотинки за хляб?

Това, което искам да уточня в евангелска светлина е, че благотворителността наистина е велика добродетел. Зная го, защото и на мен са ми помагали благородни хора, когато съм изпадал в нужда. Помогнали са ми по собствено желание, от чисто сърце и без да ги моля за това. Никой на никого не е длъжен само за това, че ходи на църква! Всеки дава милостиня според силите и възможностите си. И ако някой е подминал протегната ръка, защото е запазил оскъдните стотинки, за да купи нещо на децата си, Бог няма да го осъди за това. Ако имам петдесет стотинки в джоба си, дали не бих предпочел да купя нещо на детето си. Или трябва да му обясня, че го лишавам от пари за закуска, защото съм ги дал на един случаен, циничен, окъсан и разпасан непознат и то само защото е бил нахален и настоятелен. Не бих се срамувал да откажа лепта на такъв човек. Смятам, че ще придобия по-голяма духовна полза да купя нещо дребно и да покажа на детето, че го обичам. Милостинята принася полза, само когато е направена с любов и от любов. Не може да бъде спасително, ако подаваме милостиня, а в същото време вътрешно ругаем просещия и го презираме, ако го мразим за това, че ни изнудва.
Тези редове не са призив към хората да отказват милостиня на нуждаещите се! Просто подбирайте внимателно, на кого и как помагате! Хората, които наистина заслужават нашето милосърдие се отличават със смирение и скромност, не дърпат минаващите за полата или за панталона, не хленчат и не нареждат. Те не се карат, не псуват, не вдигат шум, не кълнат, не замърсяват пространството около храмовете. Нещастието е изписано на лицата им и мълчаливо чакат, някой да им подаде според възможностите си. Не отказват, когато ги накарат срещу скромно възнаграждение, да свършат някоя полезна работа. Доволни са, щом им дарят храна или някоя запазена дреха. Такива заслужават да им се помогне. Според евангелските текстове препоръчително е да се подава за задоволяване насъщните потребности: храна, облекло, да посетиш болен или затворник, да заделиш за медикаменти или неотложна медицинска помощ. Когато се съмняваме, че дарените пари ще бъдат употребени за хляб, по-добре е да подадем храна. Много често просещите с милостинята си купуват алкохол и цигари. Не бих жертвал от своята оскъдица, да им помогна за такива "нужди". Препоръчително е да не допускаме да злоупотребяват с нашето милосърдие, да ни използват и да ни смятат за наивници! Защото да помагаш на някого, а той да те смята за глупак е най-малкото грозно...