Някои спорни факти около предателството на Васил Левски

Тази статия е свързана с несправедливите обвинения, че свещеникът от Ловеч Кръстьо Никифоров е извършил предателство срещу Апостола на българското национално Възраждане иеродякон Игнатий - Васил И. Кунчев (Левски). И до днес много хора предпочитат тази отдавна отречена от историята версия, за съжаление... Материалът е публикуван на страницата на "Литернет".

Преди да пристъпя към разглеждането на основната тема, бих искал да споделя своите спомени, свързани с моя духовен наставник - покойния свещеноиконом Стоян Величков. При една наша беседа той сподели с мен, че по време на своето служение като свещеник многократно е бил подиграван от младежи: “Като минавах покрай техникума, случваше се някой от двора да се провикне: “Кой предаде Левски?”, а друг да му отговори: “Попа!” Християнската общност във Велико Търново познаваше отец Стоян като доблестен и мъдър свещенослужител. Дори след 80-годишната си възраст той продължаваше да служи всеотдайно на ближните си. Сигурен съм, че подигравки като горните дълбоко са го наранявали, при това незаслужено. Всъщност това не е единственият подобен случай.

В навечерието на деня, в който се чества годишнината от смъртта на йеродякон Игнатий - Васил Левски, аз отново си спомям разказа на моя духовен старец и си задавам въпроса: Как така се случи, че една клевета, клюка, интрига и улична мълва стана повод за обвинения срещу служителите на една вековна институция, изиграла своята историческа роля за запазване на националната ни идентичност?

Последните дни на Левски и неговата смърт оставят някои неизяснени въпроси, които дълго време предизвикват противоречия. Едното от тях е предателството срещу Апостола, спомогнало за неговото залавяне и осъждане. Десетилетия наред за негов предател бе смятан свещеникът от Ловеч Кръстьо Никифоров. Дълго време никой не се опита да оспори тази хипотеза. Не е трудно да се досетим защо. По този начин властващите атеисти имаха един аргумент в повече, който да спомогне за оплюването на Българската православна църква. Може би тук трябва да отбележим, че няма по-страшен бич за една държава от националното невежество. Днес, макар че историческите факти опровергаха тази версия, една немалка част от българския народ продължава да приписва предателството на поп Кръстьо.

В интерес на истината, трябва да кажем, че тя се крепи не толкова на исторически документи, колкото на литературни произведения. Единственото изследване, което се опитва да докаже предателството на свещеника, е с автор Д. Т. Страшимиров и датира от 1927 година - “Левски пред къкринската Голгота”. Всъщност той го написва в отговор на малкия сборник събрани свидетелства от Данаил Кацев-Бурски - “Истината по предателството на Васил Левски”, издаден през 1926 година. За съжаление, малцина са се вслушали в думите на живите свидетели от онова време, които за пръв път неопровержимо доказват, че поп Кръстьо не е предател. Материалите, върху които стъпва това твърдение, са дописки от вестник “Независимост”. Те са приписвани на Любен Каравелов, тъй като по онова време той се занимава с издаването на вестника. Първата дописка от 1873 година посочва двама ловчанлии - Добри Механджията и Пано Петков “обявлен чапкънин”. По-нататък известието повествува: “Тука има помешен и един поп, но ние и до днес не сме известени, доколко е голямо неговото предателство”. Това е изказано по-скоро като съмнение отколкото като факт. Никъде не се споменава името на свещеника Кръстьо. Едва през 1874 година на страниците на вестника се появява една изцяло тенденциозна дописка, която говори за предателството на ловешкия свещеник като за категорично доказан факт. Тя го описва с такива негативни краски, че всеки, който я прочете, да се отврати от него. Макар някои да приписват дописката на Любен Каравелов, при сравнение с личната коренспонденция на Тодор Николов (писмо до Иван Драсов), се доказва, че той е авторът на известието. Изразите от писмото и дописката съвпадат едно към едно. Макар и неподкрепени от исторически доказателства, тези редове са написани по такъв начин, че завладяват сърцата на родолюбивите ловчанлии и на немалка част от българите, познавали по онова време комитетския касиер поп Кръстьо. Това предрешава съдбата му. Никой не желае да разговаря с него, когато той е влизал в кафенето, всички демонстративно са напускали. Така още тогава му е отнета възможността да се оправдае и защити. Никой не се вслушва в думите му. Провалят опита му да се защити писмено от страниците на пловдивския вестник “Марица”. Иван Вазов увековечава уличната мълва в своята ода за Левски. Това още веднъж спомага името на ловешкия свещеник да бъде заклеймено като името на Юда и винаги да се споменава с омраза и презрение. Една грешка, за която историята рано или късно ще ни търси сметка.

За да бъдем обективни по отношение на разигралата се трагедия, трябва да проследим хронологичния ред на събитията.

Някои комитетски дейци, събрали се около Димитър Общи, обсъждат нападение и обир на държавната поща с оглед набавянето на пари за оръжие. Тя превозва значителни суми от събрани данъци от Орхание (дн. Ботевград) за София. Българският революционен централен комитет забранява извършването на подобен терористичен акт. Един от хората, които застават на страната на Левски против извършването на обира, е свещеникът Кръстьо от Ловеч. Бил е един от малкото хора, които са си давали ясна сметка какви могат да бъдат последствията от такова деяние.

Въпреки забраната на БРЦК, и лично на Васил Левски, на 22 септември 1872 година Общи напада Орханийската поща в Арабаконашкия проход. Подобно нещо се случва за пръв път и това хвърля в тревога турските власти. Започват арести, води се следствие. Въпреки че то е свързано с обира, стават и някои други разкрития, които пренасят разследването и разпитите в София.

Пръв проговаря Тодор Бръмбара от Тетевенските колиби. Той признава своето участие и издава някои от съучастниците си, както и главатаря Димитър Общи.

Тук според Николай Хайтов един от главните виновници за предателството срещу Апостола се явява тетевенският даскал Иван Лилов Фурнаджиев (Иван Топала) - секретар на тетевенския революционен комитет. Предателството му излиза наяве след разкриване съдържанието на следствените архиви. Наред с издаването на името на Левски, той му прави подробен словесен портрет. В описанието влиза и това, че когато Дяконът говори, устната му се повдига нагоре и единият му зъб се показва малко навън. Споменава, че той е от Карлово и всяка седмица сменя самоличността си. Това става на 26 октомври 1872 година. Не е ясно дали в основата на предателството лежи конфликт или е сторено от страх, но то остава документиран факт.

Когато на 27 октомври е заловен Димитър Общи, той разширява предателството си върху цялата комитетска мрежа и цялостната дейност на Апостола. Издава и неговия център Ловеч. Оттам Общи издава Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и поп Кръстьо. Него той не знае по име и го назовава само поп. Вследствие на това, наред с председателя Марин поп Луканов и Пъшков е арестуван и бащата на първия - поп Лукан.

При очната ставка с Общи той е освободен, а другите двама са откарани в София. В Ловеч и двамата не признават нищо. След установяването на грешката е задържан и поп Кръстьо. За неговото арестуване водещия следствието Мазхар паша изпраща телеграма. Той е отведен в конака и бит, а на сутринта е върнат. Погрешно е твърдението, че е освободен след извършено предателство. Всъщност е поставен под домашен арест и пред къщата му пази заптие.

Според мнението на Иван Петев, турците са сигурни, че Левски ще дойде в Ловеч и оставят свещеника като примамка за него. За разлика от другите задържани (Марин и Димитър) свещеникът е отведен насила и подложен на жесток побой. Преди това той умишлено е поддържал добри отношения с представителите на властта, за да може да научава по нещо, от което да се ползва комитетът. Неговите показания са изпратени в София. Вероятно една от причините да не бъде изпратен и той, освен посочената по-горе, е и тази, че в това време затворът е препълнен. Макар че доверието на властите е снето от него, той не е направил самопризнания, нито е предал някого. Логично е управниците да са разярени. По това време са разкрити и други видни българи, ползващи се с тяхното доверие, участници в революционните комитети.

По времето на тези събития Левски е в Тракия, където реорганизира комитетите съгласно взетите на събранието в Букурещ решения. След като научава за провала на Общи и за масовите арести, той решава да спаси каквото може от комитетската организация. Въпреки че в Пловдив всички го убеждават да не тръгва, безразсъдно смел, Апостола се отправя за Ловеч. Целта му е да прибере комитетския архив и да замине за Влашко, където да презимува. Около 10-ти декември 1872 г. той е в село Колибето, в околностите на Троянския манастир. Там се настанява при игуменката на девическия манастир София Коева, провежда среща с членовете на троянския революционен комитет и още няколко верни съзаклятници.

На 24 срещу 25 той вече се е промъкнал под носа на турската полиция в Ловеч. Отсяда в дома на Николчо и Марийка Сиркови. За времето, прекарано от Васил Левски в дома й, баба Марийка по-късно разказва. Най-достоверно нейният разказ е записан от Иван Войников. Умишлено и целенасочено Д. Пъшков и М. поп Луканов изкривяват този разказ. По време на престоя си там, според свидетелството на старата жена, Левски нито се е срещал с поп Кръстьо, нито е изпращал писмо до него. Изцяло тенденциозни са и твърденията, че Апостола се е съмнявал в свещеника. Двамата се познават от Белград, от времето когато ловчанският свещеник учи в тамошната семинария (1868 г.). Може да се каже, че Левски е познавал християнските му качества и тези на революционер по-добре от някои ловчанлии. Марийка Сиркова също категорично отхвърля подобно твърдение. Според нея Кръстьо дори не е знаел, че Левски е в Ловеч. Това се приема и от историците Ив. Унджиев и Н. Гайдаров. Тук Дяконът не е дошъл да гради комитет, а само да прибере архива. Той не би рискувал срещи и събрания извън необходимото, особено след като цялата ловешка полиция е на крак.

На следващия ден Апостола се прехвърля в дома на Величка Хашнова, сестра на Марин поп Луканов. Малко преди това в продължение на десет дена тя е задържана от турците, според тогавашната практика не в конака, както са постъпвали с мъжете, а в дома на свещеника - Кръстьо. Вероятно поради това, че той след разпита и побоя в конака не е отведен в София, у Хашнова възниква съмнението, че последният е проговорил. По време на престоя на Левски в дома й, тя се опитва да убеди и него в своето подозрение. Дяконът храни голямо доверие в свещеника и не вярва на нейните думи. (Това е видно от книгата на Д. Кацев-Бурски, за която стана въпрос по-горе.) Той се приготвя тайно да напусне града. В самара на коня е зашита комитетската архива.

Успява да се измъкне от Ловеч. Срещат се с Николчо Цветков и тръгват през лозята. Революционерът не знае нищо за разкритията на И. Л. Фурнаджиев срещу него. Сега целта му е да се добере до Влашко, където да изчака идването на пролетта. Пътят му минава през Търново. Къкринското ханче по стечение на обстоятелствата се явява мястото, където двамата ще пренощуват. Недалеч от Пази мост насреща им се явява група заптиета. Предвожда ги Хасан Али чауш - Помакът. Двамата ги забелязват и се разделят. Али чауш ги спира един по един и ги пита, кои са и къде отиват. Нормално е в такъв момент да проверяват всеки. Това не е първата среща на Али чауш с революционера. Заптието е учудено от отговора. Левски твърди, че е ловчанлия и е тръгнал да види колко кола боклук са стоварили на лозето му. Освен това допълва, че го познава. Пазителите на реда отминават, а Левски и Николчо отново се събират.

В едно съвременно изключително задълбочено изследване Иван Петев твърди, че именно тази среща се е оказала фатална, тъй като е подбудила подозренията на старшия жандарм. Християнин, който на връх Коледа е тръгнал да провери колко коли боклук са му стоварили... Левски твърди, че е от Ловеч, Али чауш не го познава. При това, лицето му е подозрително познато отнякъде. Явно достатъчно причини да се усъмни. При една от предишните им срещи Дяконът твърди, че е свищовски търговец. Фактите, предизвикали подозрения, карат заптиетата да направят проверка на Къкринското ханче. Рано сутринта те осъмват пред ханчето. Левски се опитва да разкъса обръча с два револвера, но след кратка схватка е задържан. Там са арестувани също Николчо Цветков и съдържателят на ханчето Христо Цонев Латинеца. По пътя за Ловеч двамата са бити със сопи, да кажат този ли е Левски. И двамата съзаклятници не проговарят. Дяконът се представя за търговец, преселил се във Влашко. В Ловеч каймакаминът му показва портрета на Левски и го пита дали го познава. Апостола отрича. Още един силен аргумент, който доказва, че там той не е идентифициран. Едва след като е отведен в Търново, след няколко разпита революционерът разкрива кой е. Всъщност, ако беше установена самоличността му в Ловеч, той щеше да бъде изпратен направо в София, а не в Търново.

Останалото е добре известно. Проведено е разследване. Левски не разкрива никого от членовете на комитета. Осъден е на смърт чрез обесване. Преди да бъде изпълнена присъдата, е изповядан и причастен от свещеника Тодор Митов.

За разочарование на някои предубедени хора тук липсва предателство в смисъл, че някой е посочил мястото на срещата, че е предал за пари, че е посочил на властта къде се крие Васил Левски. Предателство има, но в него по никакъв начин не е замесен съвестният комитетски деец отец Кръстьо Никифоров.

Интригата, която предизвиква подозрението срещу него, тръгва от сестрата на Марин поп Луканов - Величка Хашнова. След като Марин е предаден от Общи и заловен заедно с Д. Пъшков, а Кръстьо не е, у Хашнова трайно се загнездва подозрението, че той е проговорил. Подозренията й се засилват, след като брат й заедно с Пъшков са изпратени на заточение в Диарбекир. Със сигурност може да се каже, че погрешното задържане на поп Лукан, вместо на поп Кръстьо, е причина той да не бъде сполетян от същата участ.

От книгата на Данаил Кацев-Бурски излизат на бял свят някои свидетелства на очевидци, на хора, лично познавали и Левски, и поп Кръстьо. Тя съдържа спомени на съвременници, снимки, писма, факсимилета. В защита на свещеника е фактът, че екзарх Йосиф не го лишава от правото да служи, въпреки носещата се на всеослушание клевета. Негов защитник е и поп Георги Антипов - жълтешки войвода, който го познава лично: “Поп Кръстьо умря беден, болен и чист!” Твърди той. В защита на доблестния комитетски деец се изказва многократно и революционерът и сподвижник на Левски Яким Шишков. Друго свидетелство, което излага Д. Кацев-Бурски е свързано с желанието за лична саморазправа на брата на Левски - Петър с предателя. Той отива в Ловеч, но не извършва предвиденото покушение над поп Кръстьо. Пред сестра си Яна същият споделя, че не е убил свещеника, защото той не е предателят.

Свещенослужителят се опитва да публикува една “дописка” в своя защита. Статията е със заглавие “Памятник на свещенодякона Игнатия Левски (дописка)”. В нея поп Кръстьо пише, че ако е имал желание и намерение да прави разкрития и предателства, той е имал много по-удобно време да го направи и е могъл да предаде много хора, но не е предател. Там споделя още острото си несъгласие срещу разбойнически актове от рода на обира на държавната поща и нападението в дома на Денчо Халача. Дълбоко подчертава, че не той е предателят, но виновници са тези, които клеветят него. Негодува и се възмущава, че някои, пишейки се поборници, са станали чорбаджии и народни изедници. За съжаление статията не вижда бял свят. Разкритията в книгата “Истината по предателството на Васил Левски” задълбават в посока семейството на В. Хашнова. Марин поп Луканов след Освобождението е кмет на Ловеч. Именно по негово нареждане статията, придружена с документи, е иззета от пощата от Д. Пъшков, който по това време е негов подчинен. Притиснат до стената, последният признава това свое деяние. Марин поп Луканов, Христо Луканов и хората около тях надъхани продължават да тиражират версията за предателството на поп Кръстьо. Може би една от причините е, че последният ги обвинява при обира на орханийската поща в желание за лично облагодетелстване. Крах търпи и дописката във вестник “Независимост”, която представя свещеника като богат и заможен, а всъщност той умира в крайна бедност.

Така както губи почва под краката си версията, че Кръстьо е предал за пари, също толкова несъстоятелна е и тази, че е извършил предателство от страх. Един човек, който е основател на комитета и пръв донася писанията на Раковски в града, не може да бъде наречен страхливец. Доказателство за това е и фактът, че произнася пламенна реч срещу гръцкия владика Иларион Ловчански в негово присъствие (1869 г.). След като разбира, че го клеветят и уличават в предателство, той казва на всеослушание, че е готов, ако вината му се докаже, да бъде разстрелян. Тези и други доказателства ясно доказват, че не е страхливец, и твърденията, че е извършил предателство от страх отново са интриги и клевети.

Оставям на историците да напишат един по-подробен труд, който да разкрие достойнствата на ловчанския свещеник и комитетски деец свещеника Кръстьо Никифоров. Той не заслужава участта, която са му отредили някои, както негови, така и наши съвременници. Най-малкото, защото историята не трябва да се гради на лъжи и не трябва да заклеймява с лека ръка. Все още, въпреки доказателствата, извлечени от следствените архиви, никой не е оплюл и заклеймил Димитър Общи, Иван Фурнаджиев, Тодор Бръмбара по начина, по който бе заклеймен невинният ловчански поп. Но верни са и думите на Николай Хайтов, който твърди, че другите народи, ако някъде имат в историята си предателства, гледат да ги покрият и премълчат. Ние се ровим, търсим и огласяваме, лепим етикети, каляме се, плюем се, кроим интриги, но не правим нищо, за да поправим злото.

Предателства е имало тогава, предателства има и днес. Но те нито са основното в историята, нито са прецедент за национална гордост, за да ги вадим от забвението и да ги превръщаме в сензации. Защото историята се гради от личности. И те като всички хора имат своите положителни и отрицателни страни. Историята се пише от хора, които също могат да допуснат грешки. Но заради грешките на отделни хора не може да бъде заклеймявана нито Църквата, нито свещеническото съсловие. Никой не бива да бъде осъждан с лека ръка, а и не сме ние хората, които да съдим. Може би дори само заради факта, че осъждането е много тежък грях!

За диспута между театъра и Църквата, за отношението на медиите и за още някои премълчани неща

Тази статия е написана по повод един остър конфликт между Ловчанска митрополия и Ловешки драматичен театър по въпроса за аморалните идеи, които прокарва постановката "Плейбоят от джендема" от Джон Милингтън Синг. Конфликтът напусна пределите на град Ловеч и се пренесе в националния ефир. За съжаление медиите имат някакво враждебно отношение към православната Църква. Или само на мен така ми се струва... Публикувана е в "ЛитерНет".

Поводът да напиша този материал беше едно предаване по Българската национална телевизия, което се занимаваше с конфликт между Ловчанска митрополия и Ловешкия драматичен театър. Трябваше да мине малко време, страстите, събудени в душата, да се уталожат и да дадат възможност да заработи и разумът.

Конфликтът беше отразен в предаването "Часът на Милен Цветков" по "Нова телевизия". Моите уважения към предаването и водещия, към болните теми, които застъпва в своето предаване, но не мога да се въздържа да не кажа мнението си по повод отразяването на този диспут, както и за конфликта като цяло.

Първо, не беше отделено необходимото време, за да бъде разгледан проблемът комплексно и от всички страни. Второ, това предаване превърна страните участници от две в повече от две. Тук освен представители на Църквата и засегнатия Ловешки театър, бяха намесени зрителите и медиите. Трето, изумен бях от едно умозаключение на водещия. В един момент той стигна до извода, че това е борба между Църквата и театъра за това, кой ще привлече повече публика. Това показа тоталното невежество на водещия по въпроса, що е Църква и каква е нейната роля в социалния и обществен живот. Неговият извод беше косвено обвинение към една вековна институция, запазила в продължение на столетия духовността и националното самосъзнание. Обвинение в комерсиалност. Понеже искам да бъда обективен, поне доколкото ми позволява принадлежността към Българската православна църква, ще разгледам поотделно повода за конфликта, страните по него и няма да пропусна и реакцията на някои зрители, които се обадиха по телефона.

На първо място, поводът за конфликта - постановката на пиесата "Плейбоят от джендема" от Джон Милингтън. Не съм гледал постановката, освен откъсите представени в предаването на Милен Цветков. Просто нямах физическата възможност. От видяното обаче заключавам, че представителите на Църквата имат право. Запознах се и с тяхното открито писмо, публикувано в интернет. Фактът, че един човек се хвали с един тежък грях като отцеубийството и това го прави герой в очите на хората. Кървавата лопата, с която този "герой" излиза на сцената. Реплики от рода на: "Праведниците са виновни за всичкото зло на този свят!" Всичко това наистина води до сериозни удари върху ценностната система на християнската общност: Отцеубиецът - герой, представителят на Църквата - лицемер, праведниците - виновни за всичкото зло по света. Може би има и още неща, които пропускам и то заради това, че не съм гледал постановката. Уместно е представителите на Православието да се защитят. Но това бе прието като удар върху репутацията на театъра, на режисьора и пр. То бе прието като "анатемосване", като чудовищна несправедливост. Така събитието излезе извън границите на Ловеч и се пренесе от пресата в националния ефир. Двете основни страни по конфликта са ясни - Ловчанска митрополия и Ловешки драматичен театър.

Ловчанска митрополия и нейните представители в лицето на митрополита и явилите се в студиото лица са представители на Православната Църква. Те защитават нейните нравствени ценности.

Ако върна времето назад с няколко години и проследя вестниците и предаванията по електронните медии, аз ще се натъкна поне на десетина обвинения към Църквата: Обвинения в бездействие. Когато някое дете посегне на живота на друго, когато става въпрос за наркомания и проституиращи тийнейджърки, нерядко се случва някой журналист да издигне глас в общественото пространство: "Църквата нищо не прави!" В интерес на истината тя - Църквата не може да направи много. Една от причините е, че тя все още не може да се съвземе от десетилетията, когато беше преследвана от системата на държавното управление. И днес на места нейните права се потъпкват, умишлено и съзнателно я дискредитират в морално и материално отношение. Пишейки и говорейки за нея, днес много хора забравят какво е Църква. Някои забравят, други просто не знаят, а една голяма част от тях и не се интерсуват.

Тази почти двайсетвековна институция - Православната Църква е общество от вярващи християни, стремящи се към духовно усъвършенстване, към спасение на душите си в един блажен задгробен живот. Подготовката за него трябва да бъде реализирана тук и сега, в този материален свят, а ролята на Църквата е да покаже на хората верния път в духовно и нравствено отношение, да ги научи на исконните общочовешки добродетели. За разлика от някои секти, Българската православна Църква не досажда по вратите на хората и не ги облъчва с листовки и брошури по улиците. Тя организира своите неделни училища, проповеди и беседи, осигурява учители по религия и вероучение, където е необходимо, използва своите печатни органи и електронните медии, както и Глобалната мрежа, за да приобщи хората към непреходните ценности на християнството. Да изобличи греха и порока, да покаже на хората - кое е зло, да ги научи да разпознават злото от доброто, това е дълг на Църквата. И в този случай тя е изпълнила достойно своя дълг. Докато държавата има много оръжия да противодейства на злото, основани на българските закони, то християнската Църква има само едно - словото. Писмено или устно, по вестници, електронни медии и интернет, подкрепено с личния пример на нейните труженици. След толкова неоснователни обвинения в бездействие, отправяни в публичното пространство, едно от нейните действия, да защити общочовешките и християнски ценности, стана прецедент и повод за конфликт.

Тук не мога да подмина изказването на непознатата зрителка, която по телефона отправи обвинението, че това прилича на средновековна инквизиция. Вероятно и самата тя не знае какво значи това понятие. Значи, когато ученици се избиват - Църквата нищо не прави, а когато заклеймява един тежък грях и неговото прокламиране като подвиг - тя се превръща в инквизиция.

Аз в никакъв случай не мога да пропусна и това, че години наред на Църквата се гледаше като на отживелица, като на нещо излишно и ненужно, че умишлено тя бе разорявана и съсипвана. Не мога да премълча, че за ходене на църква в годините преди 1989 уволняваха от работа и изключваха от училище. Днес хора, които нямат нищо общо с Църквата или я посещават по веднъж в годината, си позволиха да сипят несправедливи обвинения срещу нея. Причината беше, че тя изпълни дълга си пред обществото. Тя не анатемоса нищо и никого, тя просто посочи с ръка злото.

Тук ще визирам само два факта за действията на религиозни изповедания срещу поругаване над техните ценности: Единият е реакцията на мюсюлманите срещу публикувана във вестник карикатура на пророка Мохамед. За тях той е духовният водач и основоположник на тяхната ценностна система. Затова те веднага остро реагираха срещу тази постъпка, насочена против авторитета на основателя на религиозната им общност. Естествено е да последват обвинения във фанатизъм. Но все пак това беше естествена реакция на защита от страна на исляма. Другата е отпреди десетина години. Свързана е с рекламната кампания на филма "Народът срещу Лари Флинт". Главният герой бе представен на рекламния плакат разпънат (подобно на кръст) върху дамски бикини, облечени върху разголено женско тяло. Това веднага предизвика острата реакция на Римокатолическата църква относно кощунствената подигравка с кръста - основният символ на християнството. И тук не мога да не кажа, че тази религиозна институция имаше своето право.

Трябва да спомена също и това, че Православната църква изказва своето мнение по болни за обществото теми като аборти, евтаназия, смъртно наказание, наркомания, моралния упадък на младото поколение, сектите и др. Но малко са хората, които чуват нейния глас.

Другата страна, дала повод за конфликта, е Ловешкият драматичен театър. Официално той бе представен от директора си Васил Василев и режисьора на постановката Николай Поляков. Може би тук е мястото да си зададем въпроса какво е театър, какви са неговите функции и задачи? В своята вековна история, театърът в различните си форми е претърпял доста промени и трансформации. Той е бил средство за развличане, средство за възпитание, средство за въздигане в култ. Нерядко театърът е бил преследван, неведнъж и на него му се е налагало да се приспособява. Поставен в условията на прехода, в условията на свободна пазарна икономика, българският театър често ставаше сцена за изява на какви ли не идеи. А понякога театърът се превръщаше и в проводник на субкултурата. Неведнъж на сцена бяха разигравани интимни сцени с чисто комерсиална цел. Е, това беше естествено, защото задоволяваше масовия потребител - тълпата. В този случай, както бе визирано и в писмото на будните християни от Ловеч, в дните около Рождество Христово на сцена бе поставена пиеса, която петни името на Църквата, подиграва се с нейните ценности и се опитва да превърне грешника в герой.

Сигурен съм, че директорът на театъра и режисьорът си дават сметка за това, колко са основателни протестите на Църквата. Но е много трудно да признаеш, че не си прав, особено в публичното пространство. По-добре да прехвърляш вината върху друг, да се оправдаваш с времената, с епохата, с това, че пиесата е писана за друго време и място, че това е класика и т.н. Милен Цветков е прав донякъде, че театърът се старае да запази своите зрители, но това не може да бъде отнесено към Църквата, защото тя не е театър и хората, които я посещават, не са зрители. Те са преки участници в нейното дело, те са нейни членове, хора, които се стремят към съвършенство и търсят спасение.

Разбира се, това нищо не променя. Повечето хора, възпитавани в атеизъм, ще останат чужди на спасителното учение на Църквата. В театрите ще продължат да се представят подобни пиеси, които осмиват свещенослужители, на сцената ще бъдат представяни гротески и пародии на християнските ценности. Просто защото сега това се харчи. Помислете само как привлича публика апокалиптичното заглавие на постановката "666"! Есхатологична мистика, числото на антихриста, краят на света. "Сигурно си струва да се гледа." Би казал масовият зрител. Малко са хората атеисти, които наистина се отнасят с уважение към тази институция, към ценностите на християнството и към свещенослужителите, най-малкото заради нейната историческа роля. Повечето продължават да живеят с мисълта, че тя е ненужна отживелица и че нейното учение е несъвместимо със съвременния начин на живот. Но същите те нерядко сипят обвинения, че Църквата нищо не прави. Всъщност проблемът не е в това, какво прави Църквата, а в това, кой има очи да го види! Църквата е жива и действена и днес! И днес тя се бори за тържеството на справедливостта и доброто! Само че има кръгове, заинтерсовани младото поколение да расте далече от християнството, без морал, без ценностна система. Но това е тема на друг разговор.

Както казах и по-горе, страните, участващи в конфликта станаха повече от две. Малко или много, взелата отношение по въпроса електронна медия също стана страна по конфликта. За някои от недостатъците при представянето на този диспут вече споменах. Неуместно беше и умозаключението на водещия, че това е само борба за привличане на публика. Ако трябва да бъдем обективни, медиите имат доста разнообразно отношение към Църквата. Някои журналисти непримиримо се ровят, търсейки нередности, давайки им широка гласност. А Христос е казал: Преди да тръгнеш да вадиш сламката от окото на ближния си, да погледнеш гредата в своето. Но тези Негови думи са останали там - на страниците на Евангелието. Мога да кажа, че има и много хубави религиозно-просветни предавания по някои телевизионни канали. В много от тях участват свещенослужители, видни научни работници с богата ерудиция, както и обикновени християни. По този начин електронните медии могат много да помогнат на Православието в неговата духовна борба със злото.

И все пак не мога да подмина и някои кощунства по електронните медии. Могат да бъдат посочени доста примери, аз ще се спра на два: Единият е реклама на шунка по БНТ: "Блажиш ли, блажиш ли, дядо попе?" И отговора: "Тая шунка не е блажна, тя се прави от чисто месце... Разбра ли бе, серсемино?" Тук свещеникът с комерсиална цел е представен като негативна личност, като лицемер и двуличник, като човек с неустойчив морал и ниска култура.

Другият случай е кощунствената фигура на така нареченият "отец Нафърфорий", явил се с развлекателна цел в "Шоуто на Слави". Някакъв странен пародиен хибрид на свещеник рокер. Не мога да намеря извинение за простотии от рода на: "Да ти дава Господ здраве и високо октаново число!" Просто нямам думи!

За мен става явен фактът, че в някои национални и частни телевизионни канали има хора, враждебно настроени към българското Православие. Как можем да искаме от хората да уважават свещениците, тяхното призвание, техния труд, когато гледаме подобни кощунства по медиите? Някой от ранна детска възраст е трябвало да научи водещите, режисьорите и шефовете на медиите, че има неща, с които могат, но има и неща, с които не трябва да се подиграват. Но за хора, расли в годините на реалния социализъм, чието детство е преминало в очакване на светлото бъдеще, хора, обладани от собствената си грандомания, провъзгласили се в идоли, тези неща нямат никаква стойност. И как могат да имат? За тях духовното няма висока стойност, по-стойностно е това, което им носи пари и слава. Няколко столетия назад един мъдър и прозорлив човек на име Козма Етолийски, обикаляйки от град на град, за да поучава, е изрекъл следното пророчество за появата на телевизията: "Ще дойде време, когато дяволът ще влезе в сандък в домовете на хората. Рогата му ще стърчат по керемидите, а той от сандъка ще танцува и ще ги прелъстява." Въщност телевизията е човешко изобретение. Вероятно нейните създатели не са имали лоши намерения, но стана така, че тя се превърна в проводник на антицърковни идеи, на насилие, на порнография, на кич, на сатанизъм...

Нека преди да обвинят за пореден път Църквата за това, което прави или не прави, някои журналисти да обвинят няколко кабелни или сателитни телевизии за кича, насилието, чалгата и порнографията. В противен случай ще излезе, че са част от тази порочна система, насаждаща насилие и морално разложение и просто търсят върху кого да прехвърлят вината. Защото, ако излиза, че Църквата и театърът водят борба за публика, то каква борба води телевизията с многобройните игри за пари, с изкривеното представяне на фактите, с нескончаемите сапунени сериали, със стотиците филми, пълни с кръв и насилие, с каналите, по които по цял ден може свободно да гледаш порно. И това е борба - борба за душите на хората. Но в този случай медиите застават на тъмната страна. Бих препоръчал на всеки журналист или телевизионен водещ, преди да си позволи да каже нещо негативно по адрес на Църквата, да спази стриктно поне в разстояние на четиридесет дни втората част от десетте Божии заповеди: "Не убивай!", "Не прелюбодействай!", "Не кради!", "Не лъжесвидетелствай!", "Не пожелавай... нищо, което е на ближния ти!" Тогава ще видят колко е трудно да бъдеш етичен в един покварен свят и може би ще се замислят, преди да отправят поредното обвинение срещу Църквата. Защото Църквата е съществувала векове преди да излезе първият вестник, преди да издигне глас първото радио, преди да се излъчи първото телевизионно предаване. Изпълнявала е своята основна роля, да учи хората на добро, да ги укрепва духовно и да ги води към спасение. Тя продължава да съществува, защото е нужна, защото е жива, защото е действена! И ще продължи и напред във вековете, за да поздрави в края на времената своя Основател - Иисус Христос, и за да подготви хората как достойно да Го посрещнат!

Размисли по повод Рождество Христово

Наближава един от най-големите християнски празници - Рождество Христово. За него реших да публикувам в мрежата този материал. Той излезе преди няколко години последователно в две регионални издания в родния ми град. От декември 2006 вече е на страницата на електронен бюлетин "ЛитерНет". Видях, че към него проявиха инетерес и "Православие България". Нека посрещнем с любов и усмивка празника на християнската любов и да възкликнем с ангелския поздрав: "Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!

Навън е мразовита зимна нощ. Уличните лампи разпръскват хиляди отблясъци по снега. Прозорците, украсени с разноцветни лампички и гирлянди, греят с празнична светлина. Отново е тиха и свята нощ. Отново е Рождество.

Светът пак си спомня за онзи ден от човешката история, в който вечният и всемогъщ Бог прие върху себе си човешка плът и влезе в историята на човечеството, за да му донесе безсмъртие.

В дните около празника хората по някакъв начин се преобразяват. Склонни са да развържат кесиите си и да отделят от излишъка за бедните сирачета. Да се помирят с някого, с когото неотдавна са се скарали. Да отидат на църква. Да заменят обичайното си занимание с приготвянето на традиционната бъднивечерска трапеза.

В тези дни сякаш ставаме малко по-добри.

Но питам се... не е ли възможно да запазим това настроение през цялата година, през целия си живот!? Не е ли възможно да съпътстваме Божия Син Иисус Христос от яслите, послужили за Негова люлка, през целия Му път, изпълнен с дела на милосърдие, до самата Голгота и Възкресението!?

Толкова ли е трудно да бъдем християни и то не само на думи, но и в делата си? Празникът на християнската любов ще отмине, ще отзвучат звънът на камбаните и ангелското славословие. Отново ще ни понесат забързаните делници с грижите, с проблемите и недоимъка.

А дали ще успеем да запазим поне частица от това настроение през следващите месеци, до следващата Бъдни вечер, когато отново по медиите ще се разливат нежни мелодии и ще ни приканват да станем малко повече хора. А колко е важно това... Нали и Иисус Христос затова се роди и дойде на света, за да ни научи да обичаме, да обичаме истински.

Защото любовта е най-висшата добродетел и без нея светът неминуемо щеше да се превърне в страшна ледена пустиня... И днес той оцелява благодарение на това, че все още има хора, които носят в сърцата си завета на Спасителя: Да обичат Бога и ближните с истинска, жертвена, всеотдайна любов!

Защото ако имахме любов помежду си, щяхме да преодолеем различията и неравенството, и да заживеем по-добре. Щяхме да си помагаме, а не да се чудим как да напакостим, да откраднем или да извършим нещо още по-лошо. Щяхме да възпитаваме децата си в дух на благочестие!...

И ако в тези дни за размисъл го осъзнаем, ако успеем да го съхраним в сърцата си, ще осмислим по нов начин своето съществуване, ще се превърнем в нови хора. Ще станем истински християни. Защото думата християнин идва от Христос – от името на Спасителя. Това звание задължава! То не се изчерпва само с трапезата на Бъдни вечер или със запалената на Възкресение голяма свещ. Не свършва само със спомена и традицията.

То задължава за цял живот!... Задължава да обичаме ближните си, да им помагаме, да се раздаваме...

За да бъдем достойни за това име. Заветни остават думите на поета Ангелиус Силезиус:

“Ако Христос се бе родил хиляда пъти във Витлеем, а нито веднъж в твоето сърце, напразен е бил твоят живот!”

Интеграцията и последствията от нея

Тази статия е публикувана през 2006 г. в "ЛитерНет" и разглежда пагубната политика на образователното министерство - закриването на специализираните училища за деца с умствени увеждания - СОП. Децата са обречени на подигравки в общообразователните училища, а и те с липсата на навици за учене системно ще пречат в учебните часове.

Във връзка с влизането на България в Европейския съюз и нашата евроинтеграция, станахме свидетели на всевъзможни изказвания и прояви на български и чуждестранни политици. Влизането на страната ни в Евросъюза явно си има своята цена. Дали е висока или ниска? Моето мнение е, че тя е твърде висока.

За да придобием благоволението на напредналите европейски държави (които, ако трябва да сме откровени, не ни щат), ние трябва да предприемем някои важни реформи. Това включва съдебна и изпълнителна власт, икономика, образование. И тъй като темата е обширна, аз ще се концентрирам само върху евроинтеграционните мерки в системата на образованието.

На първо място, много се говори за интеграцията на децата от етническите малцинства, учещи в така наречените “цигански” училища. Повечето педагози, работещи в тази сфера, добре знаят, че на тези деца им “липсват първите седем години”. Те нямат изградени навици за учене, не се концентрират върху учебния материал, а самоподготовка – такава изобщо няма. Ромите, които наистина искат децата им да се интегрират, ги записват в общообразователни училища извън ромските квартали, където те са приети на равни начала с всички останали ученици. С принудителната интеграция на деца, лишени от всякакви навици за участие в учебния процес, съзнателно се цели западане нивото на образованието в училище. За съжаление никой не се вслушва в гласа на педагозите, които предупреждават, а в края на краищата те излизат виновни за ниските резултати и лошата дисциплина. Когато се говори за равноправие на расите, ние нямаме нищо против да се интегрират, стига да не е принудително. Факт е, че самите представители на малцинствата се разграничават и държат да са в отделни квартали и в отделни училища.

Ако по въпроса за всякакъв вид равенство на расите две мнения не може да има, то неуместно си остава интегрирането на деца с умствени увреждания, освидетелствани от Експертни комисии, в общообразователните училища. Причините са много.

Първо – доказано е, че тези деца не са за обучение в масови училища. Те трудно запомнят, с големи усилия се научават да четат и пишат. Обикновено в програмите, по които се обучават, материалът е сведен на нивото на тяхното възприятие, а много от тях се учат по индивидуални програми. Между тези деца има такива, които, за да се научат да пишат, им се подготвят пунктирани букви и цифри. Немалка част от тях не могат да задържат за дълго вниманието си в учебен час. Част от децата са с говорни проблеми, друга част имат нужда от лечебна физкултура, има и такива с двигателни увреждания. Сред децата със специализирани образователни потребности (СОП) има и такива, които имат сериозни здравословни проблеми, нямат изградени хигиенни навици, някои се изпускат по малка или голяма нужда и се налага да ходят с памперси или да бъдат преобувани. Почти всички имат нужда от специализирани грижи и от компетентни преподаватели. Това трудно може да се постигне в средата на общообразователните училища.

Хората, които си дават сметка за това обаче, нямат никакви права да променят нещо в сферата на образователната система. Там работят други, назначени заради принадлежност към някоя партия или защото са близки с някой от кръга на управляващите. Много от тях повече от десетилетие не са влизали в учебен час като действащи учители и въобще не знаят какво става в училищата. Очевидно не ги и интересува.

Именно тези експерти с голяма готовност и желание се втурнаха да провеждат така наречената интеграция на децата с увреждания в масовите училища. Но за да се проведе успешно политиката, децата трябва да бъдат изведени от специализираните училища, където се обучават до момента. Процедурата е твърде сложна, затова експертите в много от случаите решават да я съкратят. Все ще се намери претекст за рутинна проверка в едно училище. Проверката е параванът, под който ще стане ликвидацията на помощните училища. Добре е известно, че учещите в тези учебни заведения са освидетелствани от Експертни комисии. Но за експертите това е без значение. В много от случаите те тръгват между учениците и ги одобряват за интеграция, базирайки се основно на външния им вид. Никой не е в състояние да убеди тези хора, че това е погрешно, че тези деца нямат елементарни познания, че в масовите училища ще пропаднат. Та как би могъл, тези хора са властимащите и действат от позицията на такива. Тях съдбата на българското образование, на учениците, на стотиците учители не ги интересува. За немалка част от тях ежедневието в Министерството и инспекторатите минава в пиене на кафе и обсъждане на това, колко са некадърни учителите и директорите на училищата.

А какво е всъщност бъдещето на децата, изведени от специализираните училища и осъдени на интеграция. Никой не се е съобразил, че те са обучавани по програма – коренно различна от тази на общообразователните училища. Те изобщо не се вписват в общия ученически колектив. Повечето от тях няма да се справят с необходимия минимум от учебния материал и ще бъдат оставяни да повтарят (нещо, което в специализираните школа не се допуска). Такива ученици системно ще създават проблеми на учителите, а ще пречат и на останалите ученици.

Родителски комитети и училищни настоятелства вече протестират срещу тази политика, събират се подписки, търсят се начини за отстраняването на принудително интегрираните. Разбираемо е защо – по този начин се снижава нивото на образование на техните собствени деца. Плетат се интриги, създават се условия на нетърпимост. Някои директори на училища също възпрепятстват преместването на ученици със специализирани образователни потребности.

Учителите също са против, но с тях никой и за нищо не се съобразява. Те са жертвите, които носят последствията от недодяланите реформи. Те са тези, които трябва да превеждат на учениците нескопосано написаните учебници, те трябва да имат железни нерви, за да изтрайват всички гадости, които са способни да им погодят някои ученици.

Съвсем ясно е, че учениците от общообразователните училища също ще създадат проблеми. Съвременните подрастващи не са възпитани да уважават и ценят личността на другите. Те с охота си лепят прякори и си намират различни поводи за вражда. Различните винаги са изложени на явлението, известно в психологията като “натиск на групата”. На тези деца веднага ще им лепнат етикети и прякори от рода на “бавни”, “бавноразвиващи”, “кретени”, “олигофрени”, “дебили” и какви ли още не. Ще бъдат тормозени психически и физически от останалите. Ще бъдат изолирани, ще бъдат мачкани и унижавани. Системният тормоз и проблеми ще накарат родителите да ги отпишат от училищата и скоро те ще останат на улицата, без професия, без образование. Другият вариант е да израснат с комплекса за непълноценност, което ще пречи на тяхната социална адаптация и трудова реализация. Ако в специализираните училища могат да се научат на елементарни умения и да придобият някаква професия, то в масовите училища ги чака отпадане от системата на образованието.

Редно е да си дадем сметка, какво цели системното съсипване на образователната система. Вече мнозина са прозрели, че всичко, което се върши за нейното унищожаване и съсипване, е съвсем умишлено и целенасочено. Целта е системата да не действа и да подготвя полуграмотни кадри, недоносчета, хора без висок интелект, хора, лесно управляеми, податливи на манипулация, хора без морал и ценностна система. Целта на управляващите е да превърнат нацията в едно лесно управляемо стадо. Факт е, че техните деца учат в чужбина или в елитни частни училища. Защото властимащите си правят отсега сметката да завещаят властта на тях. Без съмнение от това имат сметка и страните от Европейския съюз. Та нали, ако ние имаме високо образовани кадри, те ще изместят техните. Ако имаме добро образование, тяхното няма да се цени. А последствията са за нас, за децата ни, за нацията като цяло.

Едно пътуване до Атон

Този материал отразява частично моите спомени от поклонническото пътуване до Света гора – Атон през 1995 година и излезе на страниците на общински вестник „Бяла Слатина”, 2-ри и 3-ти брой за 1999 година. Някои от снимките, които предлагам са от сувенирен календар на Heli photo за 1995 година, други са от колеги, с които ходихме заедно, има и от сканирани картички. По онова време цифровата фотография все още нямаше такова масово разпространение, а цветната фотография беше общо взето достъпна и за хора като мен. Последните корекции по статията са съвсем незначителни, свързани са само с уточняване на някои понятия.

Атон – огнище на православна духовност /1 част/

Гербът на ромейската династия Палеолози - двуглав орел от Средновековието до днес е герб на автономната монашеска държава.

Корабчето бавно се отделя от кея на Уранополис, за да ни отведе в един нов непознат свят – светогорското монашеско царство. Според преданието на атонския полуосров е идвала да благовести света Богородица. Тя благословила Атон и предсказала, че той ще стане свещена земя. Заселването на монаси и отшелници започнало през шести век. Византийският император Константин Погонат /668 - 685/ предоставил полуострова на монасите. Примера му последвали и следващите владетели. Безброй знайни и незнайни монаси се подвизавали по тези земи и оставили светъл пример и духовна мъдрост. Днес на Атон има двайсет манастира, повечето от тях са гръцки. Има един български, един руски и един сръбски манастир. По повеление на древния монашески устав на тази територия не се допускат жени. Преживели превратностите на времето, атонските манастири и днес съхраняат ценни реликви, исторически извори и духа на неподправеното Православие.

<<< Манастирът Ксенофонт - първа спирка на поклонническото пътуване

По време на пътуването пред очите ни преминават живописни гледки, склонове, покрити с вековни гори, а тук-там се вижда някоя сграда най-често малък манастир – скит. Пропускаме две-три спирки на корабчето и слизаме на пристанището при манастира „Ксенофонт”. По установена традиция специално назначен монах ни посреща с чашка узо и сладък локям. След кратка беседа с водача на групата, той ни отвежда да резледаме главната църква на обителта. С учудване разбрахме, че игуменът на манастира, /с когото междувременно се запознахме/, е роден в Ню Йорк. Светите обители имат внушителен вид и приличат на крепости с високи отбранителни кули. През Средновековието те често са ставали обект на пиратски нападения. Всеки манастир пази нещо автентично, непокъното от времето. В храмовете осветлението е със свещи и кандила, както преди векове. Водачите, които ни посрещат, ни разказват историята на чудотворни икони и случки от живота на свети люде. Пред иконите висят на верижки часовници, златни и сребърни монети, различни скъпоценни вещи, дарени от хора, получили изцеление от болести или друг вид помощ.

Крайморският гръцки манастир "Духияр" >>>

Пътеката покрай морето ни отвежда до съседния крайморски манастир – „Духияр”. Гостоприемният домакин /архонт/ ни разказва историята на един стенопис, превърнал се в чудотворна икона на света Богородица. После ни показа аязмото с лековита вода. След кратък преход се озовахме пред манастира „Констамонит”. Навсякъде цари покой и хармония, сякаш времето е спряло. По време на нашето посещение в руския манастир „Свети Пантелеймон” бяхме развълнувани от братската славянска реч и от сърдечния прием. Там пренощувахме, за да се отправим на другия ден към българската света обител „Зограф”.

<<< Манастирът "Ксиропотам", който съхранява най-голямото парче от автентичния кръст, на който е разпнат Христос.

По пътя се отбихме в столицата на Света гора – Карея и в манастира „Ксиропотам”, където се пази най голямото парче от кръста на който е бил разпнат Спасителят Иисус Христос. С корабчето от пристанището Дафни се отправихме към българската светиня. Предстои ни вълнуващо събитие – утре е празникът на манастира – свети Георги.

Руският манастир "Свети Пантелеймон" се отличава с типичния руски стил на храмовете и манастирските сгради. >>>

<<< Манастирът "Констамонит"

Чудотворната икона стенопис на пресвета Богородица от манастира "Духияр"

Най-голямото автентично парче от кръста, на който е разпнат Спасителят Иисус Христос. Изрязано е във формата на кръст и е вградено в обкова на едно инкрустирано напрестолно евангелие.

Българската светиня – Зографският манастир /2 част/

Престоят на корабчето по спирките е кратък. За това време можеш само да си събереш багажа и да прекрачиш върху малкия бетонен кей. Пред нас е арсаната /пристанището/ на българския манастир.

<<< Арсаната на българския манастир "Свети Георги Зограф"

Сивите стени и кулите излъчват мрачна студенина. Времето, морето и необитаемостта са оставили своя печат върху тях. Тръгваме пеш по земния път и се любуваме на приказно красивата природа. Скоро манастирът „Зограф” изниква пред нас величествен и тайнствен.

Манастирът "Зограф" поглед от запад >>>

Исторически документи споменават за него още през Х век. Основан е от братята Мойсей, Аарон и Иван Селима в края на девети век. Негови ктитори и дарители са били известни държавници, заможни българи и обикновени поклонници. Между тях можем да споменем византийските императори Лъв ІV Премъдри, Андроник ІІ Палеолог, българските царе Иван-Александър и Иван Шишман. Обителта е духовна школа, възпитала личности като патриарх Йоаким І, Теодосий Търновски, Евтимий Търновски. По време на османското владичество манастирът и неговите обитатели допринасят за съхраняването на българското национално самосъзнание. Тогава той успява да просъществува благодарение на щедрото дарителство на благочестиве българи и руси. Сградите, които виждаме днес са от периода 1750 г. – ХІХ век, изградени върху основите на по-стари постройки.

<<< Съборната църква на "Зографския манастир"

Трогнати от сърдечното посрещане на игумена и монасите, ние се настаняваме и тръгваме с търсещи очи, да разгледаме всичко. Навсякъде цари спокойствие и хармония.

Изкачваме стълбища, потъваме в лабиринт от коридори. Сякаш от столетия тук нищо не се променило. Търсенето ни е прекъсното от зова на манастирското клепало, което ни призовава в съборния храм на „Зограф”.

Запалваме свещ пред чудотворната икона на свети Георги. Преди столетия този образ се е пренесъл на стотици километри разстояние от Сирия и се е запечатал върху една дъска, подготвена за рисуване на икона. Именно тази така наречена „фануилска” икона е дала името на манастира – „Свети Георги Зограф”. Църквата се изпълва с народ, поклонници и гости от други манастири.

Фануилската чудотворна икона на свети Георги Победоносец от Зографския манастир, тази, която се е изографисала сама и е дала името на манастира >>>

Певците заемат местата си и започва всенощното бдение. Скоро по традиция при пеенето на полиелея залюляват полилеите. Пламъчетата на свещите хвърлят таинствени отблясъци и сенки в полуздрачния храм. Минутите бавно си пробиват път през мъглата от благоуханно кадиво.

Така неусетно осъмнахме. Започна тържествената Литургия. Звучните източни напеви отекват между сводовете на храма. Всичко е като приказка пищните одежди на свещениците, звънът на сребърните кадилници, ангелското пение на монасите. След края на службата и водосвета излязохме на литийно шествие с другата чудотворна икона от храма – „Аравийската”. За съжаление, не можахме да стигнем до външния параклис, защото заваля проливен дъжд.

<<< Аравийската чудотворна икона на свети Георги Победоносец - другата известна чудотворна икона от Зографския манастир. Според сведенията оставени от благочестиви монаси, тя е доплавала по морските вълни. За да не се карат, кой да я получи, я качват на муле и то я отнася във една от външните сгради на манастира "Зограф". Тук е снимана без сребърния обков.

Не остана нищо друго, освен да седнем на празничната трапеза. Дойде време да се разделям с нашите госпоприемни домакини – дузина благочестиви мъже, загърбили суетата на потъналия в пороци свят, за да се посветят на Бога. Преди да се качим на корабчето, събрахме по няколко обли камъчета от брега.

Остана ни надеждата, че с тях ще анесем в България и благословението на света Богородица – невидимата господарка на този райски кът.