Быть...

Това стихотворение преведе от български на руски Анелия Павлова, а Марина Ярославцева го подреди в рими. Не знаех, че пише и стихове, но съм доволен. Сега блога придоби интернационална окраска.

Собрать по капелькам росу
чтоб жажду утолять.
И, посадив фруктовый сад,
плоды другим раздать.
Морозить руки, чтобы греть
в ладонях снегиря.
С себя последнее отдать,
оставшись без рубля.
Молиться о своем враге
как о себе самом.
Открыть все двери и пустить
голодных нищих в дом.
Нести последние дрова
и мерзнуть без огня.
Купить подарки и забыть
об этом, подаря.
Словами рану
залечить
в страдающей душе.
Кусочек хлеба свой отдать,
сказав, что ел уже.
Сгореть как факел, разогнав
осколки темноты.
Расстаять, как кусочек льда,
и напитать ростки.
Себя - раздать, всего и вся,
бесплатно - подарить....
И, может, можно только ТАК
Мне ЧЕЛОВЕКОМ быть....

Пост в очакване на чудо /превод/

Ето още един превод от руски, който подготвих за "Православие България". Авторката - Марина Ярославцева е родена през 1976 година. Тя е многодетна майка и живее във Воронеж. Израснала в семейство на атеисти, Марина на младини открива Православието и то се превръща в смисъл на живота й. Това е една от нейните статии, в които тя споделя своя духовен и житейски опит на страниците на руското електронно издание “Православие и мир”.

Познанството ми с госпожа Ярославцева е едно от многобройните в интернет, базирани на православната вяра. Самата тя се съгласи, разговаряйки с мен по ICQ, че при всички случаи, не трябва да се пренебрегват съветите на духовните наставници. Авторката на статията сподели, че след публикуването си, материалът е станал повод за различни противоречия и дебати, каквито вероятно могат да възникнат и тук. Аз намирам, че статията е написана с много любов и чувство за отговорност и от нея може да се извлече голяма полза.

“...Докато детето се намира в майчината утроба, любящите и далновидни родители се стремят да положат здрава основа за неговото бъдещо благополучие на тази земя. А вярващите родители се стараят да измолят за своето чедо и Божията благодат”.

К. В. Зорин, православен лекар

Когато разбрах, че със съпруга ми очакваме дете, започна да ме вълнува въпросът за поста по време на бременността. Прерових планина от книги в търсене на препоръки за това, какво мога да ям и какво не, и се натъкнах на маса противоречия в информацията: някъде препоръчваха да се пости строго без смекчаване, а другаде - тъкмо обратното – да се яде абсолютно всичко. Реших да се възползвам от една проста препоръка – да се храня разумно, според вътрешното си усещане и необходимост. Това правех през цялата бременност, след това и по време на кърменето. Много ми допаднаха думите на един свещеник: Господ Сам, от Своите тухлички може да Ви създаде дете.

Постът е време за пречистване на душата и духовно усъвършенстване, а това е безусловно необходимо за жената, носеща в себе си кристално чистата душа на мъничкото човече. Колко е важно през този период да поработиш върху себе си заради своето безценно съкровище, лежащо под майчиното ти сърце! И в този период ние трябва да принесем пред Бога нужната жертва според силите си. Свещеникът Сергий Николаев сравнява бременността и радостта от раждането на младенеца с Великия пост и последвалото го Пасхално Възкресение на Христос.

Когато започна Великия пост, постих строго през първата седмица, като си позволявах само олио, зеленчуци и плодове. Исках да отдам на Бога всичко, което мога, за да се роди синът ми здрав. След две наложителни упойки и терапия с антибиотици в началото на бременността, когато още не знаехме, че очакваме дете, след положителен анализ на кръвта за аномалии при троен тест, ние твърде много се страхувахме, за да си позволим смекчаване на поста. Така открих, че да постиш, докато си бременна – това не е толкова сложно и страшно, колкото изглежда на пръв поглед!

Ако отворим сравнителната таблица за източниците на белтъчини, ще видим, че соята, фасулът, грахът чудесно заместват месото, рибата и яйцата. Но ако се боите, че витамините и калцият не могат да бъдат компенсирани (особено във втората половина на бременността, когато е интензивният растеж на костната тъкан), не е задължително да пиете мляко и да ядете извара. Достатъчно е да хапнете парче сирене, в което калцият е няколко пъти повече и да пийнете чай с лимон за по-добра усвояемост. Понижаването на хемоглобина не е възможно да се компенсира просто с яденето на месо или дробчета. Но ето, ако пиете свеж сок от моркови по равни части със сок от цвекло, ако ядете гречка (елда), и поемате допълнително безвредна фолиева киселина, която е голям помощник на организма за образуването на хемоглобин, то и без инжекции желязо може леко и бързо да върнете хемоглобина в нормата. И непрестанно се молете, искайте! И нека Господ заради вашите посилни трудове по великата Си милост да ви дари чудесно и здраво момченце!

Ако се страхувате за детето, ако ви е лошо и ви се вие свят (това може де бъде и вследствие на самовнушение) – смекчете поста, яжте месо, извара, риба. Но това не значи непременно да печете шишчета, да купувате вкусни питки с извара, да си приготвяте сандвичи със сьомга. Нека това бъде лекарство, а не удоволствие! Например, изберете си нещо, което не ви е толкова приятно като неподправена извара, варена риба. Ако ви е необходимо месо, сварете нетлъсто говеждо без сол. Това е полезно за бременната жена: хранителните вещества ще се усвоят, а ще си спестите вредната, предизвикваща отичане, сол. Ако моите думи ви възмутят, значи проявявате интерес към чревоугодието, а не към пълноценното хранене в полза на нероденото дете по време на поста.

Снимка: Марина Ярославцева

“Храни се за двама” – често съветват бъдещата майка. Прощавайте, но защо? Детенцето тежи всичко на всичко няколкостотин грама, а длъжно ли е да яде колкото петдесеткилограмова жена? И ето – започва усилено отхранване на бременната от нейната майка и бабите. И какъв е резултатът – драстично повишаване на наднорменото тегло, предизвикано претоварване с тежка храна и като следствие – отичане. Като прибавка, очакващият детето организъм е склонен с катастрофална бързина да натрупва излишната храна под формата на тлъстини. И ето че лекарите в женската консултация се хващат за главата, назначават разтоварващи “гладни” дни, изписват капки за премахване на отоците. А всичко това може лесно да се избегне и най-доброто лекарство е разумният пост.

Когато започнах да спазвам Великия пост, до раждането оставаха няколко месеца. След края на първата седмица забелязах, че изведнъж в положителна насока се промени самочувствието ми. Проблемите, които възникват по време на бременността и които преследват на практика всяка жена, изчезнаха безвъзвратно. Почувствах прилив на сили, лекота, добро настроение, но това съвсем не е всичко. Нощем имах здрав сън, правилно увеличавах теглото си. От втората седмица започнах, заради своята слабост и маловерие, от време на време да включвам в порциона извара и риба, но не го ядах като лакомство, а като необходимост. Последната – Страстната седмица - си наложих строг пост. След Пасха отидохме на ултразвуково изследване (УЗИ), за да видим как се развива нашето момченце и да проверим кръвообращението с т. нар. Доплер. Много майки знаят, че нерядко този анализ показва отклонения и в болшинството от случаите лекарите изписват различни лекарства за подобряване кръвоснабдяването на плацентата. В нашия случай всичко беше идеално.

И не е необходимо да ходим за благословение при отеца с думите: “Аз съм в положение, може ли да не постя?” или “Ние очакваме детенце, но благословете да съблюдавам поста!” Не поставяйте в неудобно положение свещеника, който не може да прецени вашите вътрешни усещания и духовните ви сили. Най-добре е да му кажем: “Благословете да постя според силите си” – така ще бъде по-разумно от Ваша страна.

По-важно от въпроса за храненето стои въпросът да се обърнем към своя вътрешен духовен мир. Психолозите казват – разговаряйте с бебето, четете му приказки, пейте му песни, пускайте му класическа музика. А аз бих ви посъветвала – пейте му молитви, четете му Библията, посещавайте храма – нека младенецът още в утробата се докосне до святото. Диригентът Борис Брот се удивявал от факта, че знае много цигулкови партии наизуст, без да ги е слушал нито един път. Това продължило до момента, в който майка му, преглеждайки своите стари репертоари, не открила, че именно тези произведения е разучавала по време на своята бременност. И така, нека детето се роди със знанието за основните молитви, а в младенчеството си да познава вече църковния хор – та това е толкова прекрасно!

Необходимо е по време на бременността да се преосмисли силата на светото Причастие – благодатта, която ще се спусне върху младенеца е безценна. Аз се постарах да се причестявам всяка седмица, а на моята бременна приятелка отецът даваше при причестяването цели две частички, за нея и за нейното мъничко синче. Ако почувствате умора в храма, може да поседнете, никой няма да ви осъди, макар че през цялата си бременност съм присядала само няколко пъти и то за по две минутки; често стоях, без да усещам тежестта на коремчето. Господ помага на бъдещите майки. От наблюденията си върху други бременни жени забелязах, че и те рядко сядат по време на службите.

Ако храмът е отдалечен и няма възможност да го посещавате често, то духовният пост е възможно да се усили и в къщи – да изключим празните телевизионни предавания и филми, вместо булевардни списания да четем духовни книги (например, за възпитанието на младенците във вярата), в утренното и вечерното правило можем да прибавим нови молитви (това могат да бъдат молитви пред Теодоровската икона, помощница на родилките, Млекопитателница, Воспитание). Никой по-добре от Богородица не познава теготите и немощите на майката. За дар на здрав младенец се молят и свети Стилиян, св. Александър Сверски, старицата Матрона. Постарайте се да запазите душата си чиста, старайте се да прощавате, да не се обиждате, да сдържате гнева и раздразнението си - все състояния, които често спохождат бременните заради хормоналните атаки и умората.

И още веднъж ще повторя: постете разумно и според силите, слушайте сърцето си, помнете: и да понесете целия пост, и да не го понесете, Господ ви вижда като на длан и знае дали сте направили необходимо облекчение на поста, или е било блажене заради малодушие! Пожелавам на очакващите благополучно освобождаване от бременността и силни, здрави, угодни на Бога дечица!

За смисъла от възстановяването на селските храмове

Неколкократно ми се е налагало да убеждавам различни скептици, че ремонта на изоставените храмове по селата не е безсмислено начинание. Тази статия е моят отговор, подкрепен с примери от практиката. Статията излезе на страницата на "Православие България".

Има ли смисъл? Този въпрос възниква всеки път, когато се докоснем до някой изоставен храм, без свещеник, без богослужение, без богомолци. Въпросът е по-скоро риторичен, но в него често се преплитат стотици човешки съдби.

Това са съдбите на хората, построили тези църкви, на гонените заради сана си свещеници, съдбите на хора, възпирани да ходят на служби, заплашвани от режима с наказиния, на такива, които след промените 1989 година са потърсили живеца на вярата, но просто не е имало кой да им покаже пътя.

За никого не е тайна, че голяма част от православните храмове по нашите земи са издигнати със средства от дарения и волни пожертвования. Нашите прадеди са късали от залъка си, търпяли са лишения с едничката мисъл да се сдобият с молитвен дом, в който да кръщават децата си, да се събират за молитвено общение с Бога в неделните и празнични дни. Днес, когато стане въпрос за възстановяване на изоставени и порутени храмове, възниква дилемата: Добре, а в това село има ли православна общност, която да се ползва от този храм? Ако този храм се възстанови, ще има ли кой да го посещава, ще се извършва ли богослужение в него?

Храмът Св. Троица в с. Галиче

Днес демографския срив тотално обезлюди много български села. Десетилетията на властващ атеизъм прогониха българите от храмовете, обезвериха ги, накараха ги да повярват, че християнството е вече никому ненужна отживелица. Имаше места, на които тази политика успя да стигне докрай, имаше и такива, където хората запазиха връзката с корените си и не се отдалечиха от Църквата. Имаше села, където атеиститите изверги не се посвениха да превърнат храмовете в складове, имаше и разрушени църкви. Но в по-голямата си част молитвените сгради оцеляха. Днес стотици от тях се нуждаят от качествен ремонт, от реставрация на стенописите, от нов иконостас и др. Немалко църкви бяха ограбени от мародери, а ценните произведения на иконописта бяха продадени извън България. Понастоящем една голяма част от тези храмове стоят необитаеми и над тях тегне разрухата. Мнозина задават въпроса: ако в едно село повечето млади хора са избягали, а няколкото възрастни едва намират сили да стигнат до църквата, има ли смисъл тя да бъде възстановена?

Екзонартексът, ремонтиран от Галин Каменов

Отговор на този въпрос се опитвам да намеря и аз, всеки път, когато видя някой православен храм, оставен на грижите на някой възрастен клисар или нерядко на произвола на съдбата. През един горещ юнски ден, в най-голямата жега с архаичния си велосипед се добрах до центъра на село Галиче, намиращо се в пределите на Врачанска епархия. Докато търсех подходящ ракурс, от който да снимам църквата, при мен дойде едър, около четиридесет годишен мъж с вързана на опашка коса и с брада. Бяхме се виждали и преди, знаех че той се грижи за храма и го отваря в неделни и празнични дни. Галин Каменов ми показа, какво е възстановил с отпуснати от кметството пари и със собствени усилия. Беше успял да боядиса екзонартикса и да реставрира надписа над вратата “Храм Света Троица”. Когато отключи и влязохме вътре, видях, че стенописите са в същото лошо състояние, както и при последното ми посещение преди седем-осем години. Но ако трябва да бъдем точни, това не е най-големият и основен проблем. След като се качихме на балкона за хористите, видях по стените и тавана пукнатини, в които спокойно може да се пъхне човешка ръка. Ключовият камък на свода над кръглите прозорци и от двете страни се бе изкъртил. Самите пукнатини са явно свидетелство, че някъде поддават основите. Но такъв проблем иска много пари за тяхното укрепване. Строежът на храма е завършен през 1882 година и вероятно трудно би могъл да бъде обявен за паметник на културата. Защото само един такъв акт би подпомогнал неговото укрепване и реставрация.

Храмът Св. Троица - интериор

Зная, че много хора скептично ще кажат: "Да, ама в това село, дали ще се намерят и десет човека да отидат на църква?" Галин сподели с мен, че на Възкресение Христово храмът е бил отворен и препълнен с народ. Прочели са пред всички патриаршеското синодално послание, запалили са свещички, обиколили са църквата и са се прибрали по домовете. Последният свещеник, обслужвал енорията – отец Димитър от години е по печалби в чужбина. Принуден е бил от обстоятелствата, защото не е имало с какво да издържа семейството си и да изучи децата си. Оставям кадровата политика на висшия ни клир без коментар.

Много добре си спомням, че преди десетина години, в галишкото СОУ “Христо Ботев” аз успях да събера група по религия от деца прогимназиална възраст. Може би щях да продължа, ако образователната система беше провела някаква адекватна политика в тази насока. Зная и това, че по-късно студента по богословие Любомир Казашки, понастоящем свещеник в Ловеч, е събирал в храма деца, на които е преподавал вероучение. Значи, не можем да твърдим, че в селото живеят само атеисти, че никой не се интерсува от Бога и Църквата.

Преди няколко години, в края на селото е вдигнала минаре нова джамия. Нейното построяване е иницирано от местния ромски бос Мехти Касъмов (известен като Мехтин). Вероятно презумпцията е била усвояване на средства. Зная и това, че преди години на едно от децата, които посещаваха вероучение в храма, бе направено съблазнително предложение да се приобщи към исляма, с обещанието за следване на пълна издръжка на мюсолманска фондация. Момичето е от многодетно, бедно семейство, но не прие предложението за елитно образование с цената на вярата си. Остана да учи в родното село до завършването на средното си образование и запази православното си самосъзнание.

Тревожни симптоми - основите поддават

Трудно е да намериш пътя към храма, когато съблазните около теб са толкова много. Но още по-трудно е, ако храмът е полуразрушен и отблъсква само с вида си. Питам се: ако са необходими петстотин хиляди, за да бъде възстановен един храм и в него намерят спасение седем човека, не си ли струва той да бъде ремонтиран? Не са ли душите човешки по-ценни от всичко? Винаги съм си мислил, че безсмъртната човешка душа няма цена и че не може да бъде откупена с цената на милиони евро, долара или паунда. Какво са тогава няколко стотин хиляди за въстановяването на един православен храм? Питам се, ако оставим храмовете по селата да се съборят, вместо да вземем някакви мерки за тяхното въстановяване, дали някой ден Бог няма да ни потърси сметка за това? Няма съмнение, че онези, които откъснаха българите от вярата ще понесат своята отговорност пред Твореца и пред историята. Но ако ние сме могли да помогнем с нещо, а не сме го сторили, дали няма да попаднем под осъждане?

Трудно е хората да дарят повече пари на църквата, когато изкарват хляба си с къртовски труд и той въпреки всичко горчи и недостига. Питам се, дали селата ни не обезлюдяха именно поради това, че храмовете стоят пусти? И си мисля, че именно това е една от основните причини. Затова, нека не оставяме тези църкви да запустеят и да се съборят! Нека съдействаме за тяхното възстановяване и ремонт! Дори и само за това, че някой е късал от хляба на децата си, за да подпомогне тяхното построяване. Защото ние ще бъдем отговорни пред идното поколение! Ние не създадохме кой знае какви духовни ценности, които да му завещаем. Голям грях ще бъде, да оставим да се срине и вече съграденото. Вярно е, че то се въстановява с цената на къртовски усилия, но си мисля, че Бог няма да ги остави невъзнаградени...

Светите безсребреници ще се молят за пациентите на болницата в Кнежа

Тази статия излезе в брой 13 на "Църковен вестник" от 2008 година. Отразява накратко построяването на параклис в двора на общинската болница в град Кнежа.

Вековният опит на Църквата е доказал, че дори в най-трудните времена, в недоимъка и борбата за оцеляване, винаги са се намирали християни, които да дадат по нещо от себе си, за да построят нов храм и да му придадат достолепен вид.

Инициативата за построяване на параклис в двора на многопрофилната общинска болница в град Кнежа се ражда сред членовете на настоятелството при енорийския храм “Света Троица”. С готовност и желание е възприета от кмета на общината – Симеон Шарабански. Намират се и такива, които да възразят: “Ама защо да се строи параклис, като си имаме църква?” Тези хора явно забравят, че един човек, на когото предстои тежка операция, не винаги има сили и време да отиде до храма, за да запали свещичка, пък и църквата е доста отдалечена от болницата.

Още в началото има пълно съгласие по въпроса за името на параклиса. За негови патрони са избрани светите безсребреници Козма и Дамян. Кампанията по набирането на средства започва на Възкресение Христово 2007 година. Председателят на настоятелството при енорийския храм – свещ. Теодор Димитров и инициативния комитет за построяването на параклиса организират набирането на средства с кутии за дарения. Такива са поставени в храма и на различни места в града, едната е в сградата на общинската администрация. Проектът е дарение от архитект Зачева и М. Илиев. Със съдействието на кмета и общинските съветници е одобрено мястото за построявенето. Общинското ръководство, неправителствени организации и християните от енорията помагат по-бързо да започне строежа.

Първата копка и полагането на краеъгълния камък е извършено с тържествен водосвет на 28 май 2007 г. До края на годината сградата е завършена. Започва набирането на средства за нейното благоукрасяване. Храмовата икона на светите безсребреници Козма и Дамян е дарение от П. Стоилов – преподавател в Софийския Богословски факултет. Иконата на Спасителя Иисус Христос е подарена от свещеник Теодор Димитров и е донесена от Москва, а иконата на Божията Майка е от Ц. Гъркова. Деца от енорията организират изложба базар на боядисани яйца и картички (инициативата е на свещеника и църковното настоятелство). Със събраните средства и с пари от кутията за дарения в храм “Света Троица” е поръчан в София бронзовият светилник. Всъщност с тях е платен само металът за изработването. Трудът е дарение от жената, която го изработва и чието име не успях да науча.

На 15 юни 2008 година – Петдесетница, параклисът е тържествено осветен от негово високопреосвещенство Врачанският Митрополит Калиник. На службата присъстват свещеници от Враца, енорийското духовенство, кметът на общината, служители от многопрофилната болница и много християни от енорията.

Успях да посетя малкия молитвен дом едва на следващия ден – празникът Свети Дух. Пристигнахме с такси, отец Теодор взе ключа и ме заведе да ми го покаже. Между дърветата в тихия болничен двор една неголяма кръгла сграда мълчаливо призоваваше към духовно общение с Бога. Оставихме свещички на бронзовия светилник, отправихме кратка молитва и си тръгнахме, сподирени от благия поглед на двамата безсребреници изобразени на иконата. Медицинската сестра, на която върнахме ключа, сподели с нас своята голяма радост от новата придобивка. Преди да се отдалечи към входа на болницата, тя каза едно изречение, което се запечата дълбоко в съзнанието ми. Останах с чувството, че нейните думи са отправени към целия български народ: “Трябва да се върнем към вярата в Бога, защото като изгубихме нея, изгубихме и човешкото у себе си!”

Горчивата нафора

Този разказ, публикуван на страницата на виртуална библиотека "Словото", е написан по действителен случай. За сюжета съм благодарен на един мой съсед, работил дълги години като механизатор, който в ежедневните ни разговори ми разказа случката.

Слънцето се изтърколи иззад рошавия баир и погали с топлите си лъчи забързаните по своите работи хора. От тракторния стан до селото прогърмяха стартерите на две мощни машини и накараха кокошките по дворовете в хор да закудкудякат. Бай Илия се покатери по желязната стълбичка в откритата кабина на трактора и седна, улови кормилото и подкара към изхода. Задачите му до обяд следваха една след друга: да извози водоноската до градината, после да прикачи натовареното с щайги ремарке и да го откара в двора на кооперацията... Тъкмо се бе приближил до украсената с лозунги арка на портала и забеляза, че механикът му маха да спре.

– Какво има? – Запита трактористът.

– Директорката на училището се обади по телефона и заръча да отидеш до нея. Твоят хаймана сигурно пак нещо се е провинил. – Илия кимна и даде газ.

– Това хлапе ще ме довърши! – Изпсува на майка и зави към центъра, дето се намираше сградата на школото. Спря до училищния двор, пристегна ръчната спирачка, слезе и се отправи към дирекцията. Сърцето му се свиваше: какви ли пак ги е вършил неговият хубостник?

– Добър ден! – Слабият човечец с омачкани дочени дрехи прекрачи прага, почтително сне каскета и притеснено започна да го мачка с двете ръце.

– Добър ден! Седнете! – Подаде му ръка директорката Миланова – едра жена, малко над четиридесетте с все още не повяхнала хубост. Зелените й очи строго го пронизваха и на него му се искаше да потъне в покрития с балатум под. Трактористът седна на стола срещу нейното бюро.

– Откровено Ви казвам, че така повече не може да продължава! Вашият син, не стига дето се бие, кара се с учителите и пречи на другите, ами и сега от три дни го няма на училище. – Три дена, изтръпна кроткия човечец, ами той и без това е събрал един куп неизвинени отсъствия. Какво ще стане сега?

– Трябва да Ви уведомя, че вчера на събрание взехме решение, да го накажем с предупрежднение за изключване от училище. И това е последния компромис от моя страна, Манол отдавна трябваше да бъде изключен.

– Не може ли нещо да се направи? Виждате ли, ние с майка му се трепем по цял ден, тя е в полевъдната бригада... Разбирате ли? Той не е чак толкова лошо дете, само дето ние не можем да смогнем и нямаме време да го контролираме...

– А аз как да Ви помогна? Вашето е едно, а на мен са ми двеста и осемдесет на главата, плюс учителите, плюс чистачките и готвачките от стола. Всеки ден има някакви проблеми за разрешаване, все нещо не е наред, а Вашият син и още няколко други ми идват малко в повече. Ако сега не взема мерки, утре мене ще накажат. Ако всички започнат да бягат от училище, докъде ще стигнем? – Строгият поглед на Миланова го изгаряше, беше плувнал в пот и целият се беше изчервил.

– Ами, аз пак ще говоря с него... Той се роди седмаче недоносено и не смея да вдигна ръка да го ударя... – Възрастният човек с изпито лице съвсем се бе смалил. Директорката стана, за да покаже че разговорът е приключил.

През целия ден бай Илия нямаше мира. Всяка сутрин майката слагаше закуска в чантата на Манолчо, всяка сутрин го изпращаха на училище, в къщи гледаха да не го товарят с много работа, за да има време да учи, а той бягал. И къде ли ходи? Дали не прави пакости по чуждите дворове? “Не, така не може да продължава!” Реши трактористът, “този път трябва да се вземат строги мерки”. Тревогите му не бяха напразни, синът му беше намерил една изоставена къщурка сред лозята и там прекарваше времето си в лентяйстване и игри с едно циганче на неговите години. И този ден се прибра към свечеряване.

– Ти къде ходиш до сега? – Подхвана бащата. Момчето започна да увърта, че след училище се е отбило у баба си, оплете се в лъжите си и накрая млъкна. Родителите започнаха един през друг да го навикват:

– А утре като те изключат от училище, къде ще се денеш? Къде? – Крещеше Илия – какво ще работиш без образование и без занаят?

– Все ще намеря...

– Какво, ще крадеш ли?

– Няма... – Мънкаше хлапето.

– То се видя, че от тебе ученик няма да стане, ами поне хляба да си изкраваш. Спирам те от училище и без това ще те изключат! Омръзна ми през ден да ходя и да срамувам! Завчера се е поминал Мито пияният – селският козар. Щом не щеш да учиш, ще пасеш козите на селото! – Всички доводи и опити на момчето да се измъкне претърпяха неуспех. Баща му цял ден бе обмислял, какви мерки да вземе и вече беше говорил с кмета. Кметът, макар и неохотно, се съгласи да пусне момчето с козите. Все пак беше някакво решение, иначе трябваше да ги пасат стопаните на зареда. Пък и Манол не беше малък, тръгна на училище една година след връстниците си и така, сега в осми клас беше почти на шестнайсет години.

Рано на другата сутрин с торбичката на рамо, с гегата и стария каскет на баща си козарчето пристигна на оградената с плет поляна, където събираха козите за паша. Лично кметът беше дошъл да му даде наставления. Стопаните му напомниха да внимава, животните да не влизат в лозята, да ги държи далече от железопътната линия. Някои само го гледаха с недоверие и поклащаха заканително пръст.

Още през първите дни Манол разбра, че да бъдеш козар не е лесно. Въпреки че водеше със себе си куче да завръща отлъчилите се кози, той на няколко пъти ги смеси със стадото от горната махала. Понеже не познаваше добре животните, всеки път по някое се отлъчваше в другото стадо. Вечер бройката не излизаше, а селяните ходеха да си търсят добичетата в другия козарник, сърдеха се, караха се, псуваха. Ирина – майката на Манолчо вечер скришом си поплакваше. Жал й беше за синчето, но не можеха да го оставят да мързелува.

Една вечер, като се прибра, видяха че липсва козата на поп Гроздан. Попадията отиде в горната махала, но и там я нямаше, момчето я беше изгубило. До среднощ попът и родителите обикаляха по поляните и шубраците да търсят добичето, докато най-после го прибраха читаво.

Отец Гроздан беше от старото поколение свещеници. Той не оставаше неделен и празничен ден без служба и проповед. Въпреки че безбожната власт постоянно му създаваше проблеми, нито за миг не си и помисли, че може да затвори черквата. Спомни си, че бе кръщавал Манолчо още като бебе. Сега хем го беше яд, хем му беше жал за тия изстрадали хорица, които се пребиваха от работа заради тоя нехранимайко.

– А бре, Илия – обърна се попът към тракториста. – Що не го пратиш при мене в черквата? Ще му прочета молитва, ще му дам нафора, ще се оправи момчето. Сигурен съм че и Господ ще помогне.

– Е щом казваш, отче, че и Господ ще помогне, ще го пратя, що да не го пратя? То се видя, че другото не помага...

– Значи вдругиден е Архангеловден. Облечи момчето както си ходи всеки ден с торбата и тоягата. Нека Ирина омеси погача, да сложи в торбата една буца сирене и една варена кокошка за курбан, па го прати рано при мене!

В уречената сутрин, по изгрев слънце Манолчо дойде в селската църквица. Тя бе градена петнайсетина години след Освобождението – малка, спретната, с не много широко кубе, с отделно построена камбанария, от която всяка неделя отекваше звънът на сладкогласната камбана. На службата имаше предимно възрастни жени и съвсем немощни старци. Припалваха свещици, втъкваха ги в бронзовите светилници и се отдръпваха назад. Момчето сне каскета и пристъпи през прага на притвора.

– Тъкмо навреме идеш – зарадва се попът. – Хайде, свали, синко, торбата и я остави настрана! Сега стой тука и ме изчакай малко! – След това влезе в олтара и службата продължи. Три възрастни жени му помагаха в четенето и пеенето.

– Дядо попе, ще закъснея и ще ми се карат – обади се козарчето.

– Няма, чедо, няма. Почакай да ти дам нафора! – Поп Гроздан го доведе пред солея, накара го да се приведе, да протегне напред ръцете с гегата. След това метна епитрахила над главата му и отвори Требника:

– Ти, Който си приел в божествените си обятия малките деца и си казал, че на такива е царството небесно. Молим Те да възложиш всещедрата Си, милваща и благославяща десница върху твоя отрок Манол... – Момчето дори не слушаше какво чете попът, всичко тук му се струваше чуждо, мрачно и противно. Тъй като искаше да се махне по-скоро, то пак каза:

– Дядо попе, ще закъснея.

– Ей сегичка, синко, само да ти дам нафора. Я се приведи още малко! – Манолчо не разбра кога поп Гроздан свали епитрахила от главата му и грабна тоягата. Усети се едва след първите удари. Бързо се окопити и побягна към вратата. По пътя си едва не събори няколко благочестиви бабички, които усърдно се молеха за неговото вразумяване.

– Чакай да ти дам нафора! – Извика попът и го последва. Хлапето обаче се отскубна. Тогава той хвърли тоягата след него и то се просна по очи на прага на притвора. Скочи и хукна с всички сили навън.

На поляната при козарника Манол пристигна тичешком, гологлав, разрошен и изпотен, с размазани по лицето сълзи. Някои от селяните които го чакаха попитаха:

– Е, как беше? Добра ли му беше на попа молитвата?

– Ох, тя молитвата му беше добра, ама тая пуста нафора много боли, едвам я понесох!

През следващите няколко дни хората забелязаха промяна у момчето. Сутрин поздравяваше всички, вече се стараеше и не губеше козите, не ги смесваше с тези от другото стадо. То цялото село беше разбрало, каква “нафора” му е дал поп Гроздан, но никой и за нищо не упрекна свещеника.

Малко преди началото на следващата учебна година, бай Илия се появи заедно с Манолчо в дирекцията на училището. Момчето беше проявило желание, да продължи да учи. Молитвата на свещеника и горчивата “нафора” бяха му помогнали да преодолее мързела и де се върне към уроците. След една година го записаха в машино-тракторното училище в близкия град. Младежът обикна машините и цялото лято прекарваше покрай баща си. Когато завърши средното си образование и се върна от казармата, той посвети целия си живот на тракторния стан в селото. Ожени се и му се родиха две прекрасни момичета. Когато старият механик бай Боре излезе в пенсия, Манол пое неговото място.

И когато срещнеше из селото вече престарелия поп Гроздан, целуваше треперещата му десница и шеговито казваше:

– Ех, дядо попе, много беше горчива тая “нафора”, едвам я понесох!

– Горчива, горчива, ама ти помогна, я виж какъв левент си станал и всички те уважават! – С дяволита усмивка отвръщаше свещеникът, вдигаше ръка и кръстообразно благославяше този някогашен немирник, когото бе обикнал като собствен син.