Обявяване независимостта на България и борбата за нейното утвърждаване

На 22 септември 2008 година се навършват 100 години от обявяването на България за независима държава. Честит празник на всички българи и на всички патриоти! По поръчка на читалищното настоятелство в родния ми град Бяла Слатина написах този реферат. Изпратих го в "Национална мрежа за хора с увреждания" и в "Православие България", а тук го предоставям на читателя. Целта ми беше да акцентирам върху борбата за признаване на независимостта. Да живее България!

За една голяма част от българите датата 22 септември остава свързана основно с манифеста прочетен преди сто години от цар Фердинанд във Велико Търново. Княжеството става царство, България вече не е във васална зависимост от доскорошната си поробителка – Османската империя. Но дали всичко се изчерпва само с това?

Всъщност, за да се осъзнае значението на този акт, трябва да върнем времето назад и да проследим как Англия, Франция и Австроунгария водени от своите интереси разпокъсват България и я поставят в подчинено положение спрямо Турция. Тогава Санстефанска България е разкъсана на васално Княжество България, автономна област Източна Румелия, а Македония е върната в пределите на империята. Въпреки акта на Съединението от 6 септември 1885 година Княжеството остава във васална зивисимост. Това дава възможност на Турция и великите сили да се намесват в суверенните му и икономически права. Освен политическите последици, сериозно е засегната икономиката от вноса на западни стоки при ниско мито. Това разорява много от традиционните български занаяти и не позволява индустрията да стъпи на крака, да се превърне в конкурентноспособна на международния пазар. Допълнителна тежест се явяват данъците, които Княжество България и бившата Източна Румелия трябва да плащат на империята.

Министър председателят Александър Малинов

Васалното положение заплашва и Съединението, тъй като е в противоречие с клаузите на Берлинския договор, а те продължават да са в сила юридически. Факт е, че България е единствената страна в Европа, поставена във васално положение. Това е сериозна пречка за нашата дипломация при осъществяването на външната политика. Всички постижения за тридесет години свободен живот костват големи усилия. Идеята за българската независимост се ражда след Съединението. Водят се преговори с великите сили, но без резултат. Назначеното през януари 1908 година правителство на Александър Малинов поставя постигането на независимостта като първостепенна задача.

На 11 юли 1908 г. В Турция е извършен младотурският преврат. В империята се извършват преобразования в посока демократизация на страната. В същото време се засилва националистичната пропаганда в насока изграждане на Отоманска нация. Това може да се превърне в сериозна пречка за постигане независимостта на България. Още по това време българският представител в Цариград Иван Евст. Гешов лансира идеята за обявяване на независимостта в писмо до външния министър генерал Ст. Паприков. Българската дипломация сондира мнението на Русия. Руският външен министър Изволски съветва, да се изчака Австроунгария да наруши първа Берлинския договор. По това време изтича срока за който тя има право да окупира Босна и Херцеговина. Повечето от великите сили са информирани, че тя иска да удължи срока на окупацията – да анексира.

На 30 август 1908 година в Цариград се случва прословутият “инцидент Гешов”. Устроена е гала вечеря по случай рождения ден на султана, на която са поканени дипломатическите представители на всички държави с изключение на българския представител Иван Евст. Гешов. Това влошава отношенията между двеет държави. На 1 септември Гешов е отзован и заминава за София. Турция също отзовава своя комисар от българската столица.

На 5 срещу 6 септември 1908 година избухва стачка на служителите от Източните железници. В България тя обслужва линиите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. На 6 септември линиите са поети от персонал на Български държавни железници. На 9 септември компанията успява да прекрати стачката, но по нареждане на българското правителство, линията е окупирана от войсково подразделение и обявена за българска собственост. Тук освен правата на Турция са засегнати и итересите на западни банки, които имат капитали в Източните железници.

Генерал Паприков изпраща К. Хаджикалчов в Цариград, за да направи опит за директно споразумение с Турция. В същото време княз Фердинанд проучва позициите на Австроунгария по въпроса за обявяване на българската независимост. На 60 годишния юбилей на император Франц Йосиф в Будапеща на 10 септември князът е приет като независим владетел. На следващия ден той води важен разговор с външния министър барон Ерентал. Въпреки че не подписват никакъв документ, установява се, че синхрон в действията на Виена и София все пак има.

Правителствота на Малинов поддържа курс да постави Европа пред свършен факт. На 16 септември то взема решение да обяви независимостта на 21 септември. Телеграфират на княза да се завърне незабавно в страната.

Българският цар Фердинанд Сакс Кобург Готски

На 21 септември княз Фердинанд пристига в Русе, където е посрещнат от министрите, а на 22 септември 1908 година във Велико Търново, в храма “Св. Четиридесет мъченици” със специален манифест обявява България за независимо царство. Новината е посрещната с възторг от целия български народ. Оттук започва борбата за международно признаване на българската независимост, тъй като тя е нарушение клаузите на Берлинския договор. Ден по-късно на 23 септември Австроунгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, на 24 септември Гърция присъединава към своята територия автономния остров Крит. Още на 22 септември Фердинанд телеграфира на султан Абдулхамид, като го уведомява за извършения акт и го уверява в личната си вярност. С официална нота до великите сили са направени постъпки за признаване на българската незивисимост. Нито една от тях обаче, не проявява готовност за това. Австроунгарския външен министър Ерентал поставя въпроса за отнетите от компанията на Източните железници железопътни линии. Русия предлага на муждународна конференция да се ревизира Берлинския договор, но в действителност целта е да си осигури свободно преминаване през проливите. Англия поддържа младотурците и иска да издейства компенсации за Турция, затова е съгласна на конференция. Това одобряват също Франция и Италия. Съседните държави Румъния, Сърбия и Гърция очакват решението на великите сили за да го последват. Между двата лагера на великите сили има противоречия, но в едно са единодушни – България трябва да ликвидира финансовите въпроси произтичащи от независимисттта.

Търновския храм "Св. Четиридесет мъченици" където е обявена независимостта

На 1 октомври Министър председателят Малинов заявява пред коренспондета на в-к “Матен” в София: “Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!” До турското правителство е адресирана нота, до три дни да бъде призната българската независимост. Турция обявява частична мобилизация, а България събира в бойна готовност запасни. В същото време редакторът на “Ени газета” – Зия бей е изпратен в Цариград да съобщи на великия везир Камил паша готовността на българската страна за преговори. Направени са постъпки за преговори и с Източните железници. Великият везир също няма доверие на великите сили при свикване на международна конференция, тъй като знае, че всяка ще търси изгода за себе си.

Българските делегати в Цариград – П. Димитров и Иван Стоянович разбират, че Високата порта не е готова на отстъпки. Българското правителство, въпреки че се стреми към мирен изход от кризата, взема мерки, Министерския съвет отпуска кредит за закупуването на пушки и патрони. В Турция има антибългарски митинги. В Сърбия и Черна гора организират демонстрации против Австроунгария. Последната струпва войски по границите с двете държави. Английската флота се насочва към турски и гръцки води, а руската флота в Черно море получава заповед за мобилизация. С цел предотвратяване на въоръжен конфликт силите от Антантата връчват на вършния министър ген. Паприков нота с настояване да се разпуснат свиканите резерви и да изпрати делегати да преговарят в турската столица. В този исторически момент никоя от заинтерсованите държави не е готова за война и ново преразпределение сферите на влияние.

България демобилизира запасните и изпраща в на 18 октомври министър Ляпчев в Цариград. Освен с преговори за железницата Ляпчев трябва да настоява за статуквото на Екзархията, за защита на българите в Македония и др. Турция иска 572 милиона лева компенсация, а Компанията по Източните железници предоставя сметка от 54 милиона лева.

Министър Паприков се обръща към руския, френския и английския агенти в София. Трите държави съветват Цариград да не прекалява с исканията. Българската дипломация показва отстъпчивост по въпроса за железниците, за да спечели великите сили. Ляпчев е отзован, но оставя декларация за предложенията на България. Изплащане на 40 милиона за румелийския данък и за собственотта и експлоатацията на железниците 42 милиона лева, общо 82 милиона лева. Руският и френския посланици намират сумата за приемлива. Англия настоява тя да се увеличи на 120 милиона. Преговорите са в застой.

На 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до великите сили и изтъква, че няма да плаща турския външен дълг, но ако страните не съдействат, ще търси “други средства”. Великите сили започват надпревара за привличане на страната.

В началото на 1909 година Турция повдига и искания за териториални отстъпки в района на днешния Свиленград. Започва съсредоточаване на войска в района на границата. Българското правителство мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия.

На 17 януари 1909 година руското правителство излиза с инициатива съгласувана с Франция и Англия. Русия поема исканите от Турция 125 милиона лева, като приспадне тази сума от контрибуциите от Освободителната война (1877-1878). България няма да плаща нищо на Турция, а ще сключи формален заем с Русия с дълъг срок и ниска лихва. Преговорите са подновени. Цариград издига нови искания, българският делегат Ляпчев проявява търпение и гъвкавост. В крайна сметка на 6 април 1909 година Ляпчев и Рифат паша подписват българотурски протокол за признаване на независимостта.

На 7 април руското правителство официално признава независимостта на България. Скоро това правят Аглия, Франция и Италия, последвани са от Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април германското и австроунгарското правителства поздравяват Фердинанд и кабинета Малинов с държавния суверенитет.

От изложеното по-горе се вижда, че актът по обявяване независимостта на България от 22 септември не свършва с изчитането на манифеста във Велико Търново и обявяването на България за независимо царство. Месеци наред траят усилията на правителството на Малинов да защити и утвърди държавния суверенитет. България отхвърля васалната зависимост от Турция и се превръща в самостоятелна държава с по-голяма свобода във външната политика. Тя се освобождава от задължението да плаща данък на империята, да участва в погасяването на турския държавен дълг, да плаща източнорумелийския данък. Премахната е чуждата собственост и експлоатацията на Източните железници на българска територия. Турция изгубва всякакви права над Източна Румелия и с това е доутвърден актът на Съединението от 1885 година. България се изравнява със своите съседи Сърбия и Румъния. Извоюва си преднина в усилията за равноправно третиране в международно отношение.

Тези постижения са резултат на смела, но разумна политика, на дипломатически такт и ловкост, резултат на умение на Българската дипломация да се възползва от условията на международната ситуация. След извоюване на държавния суверенитет, българското правителство вече има възможността със силата на оръжието и дипломацията, да се погрижи за свободата на своите сънародници от Македония и Одринска Тракия.

С помощта на този линк може да прочетете Манифеста за обявяване независимостта на България

Быть...

Това стихотворение преведе от български на руски Анелия Павлова, а Марина Ярославцева го подреди в рими. Не знаех, че пише и стихове, но съм доволен. Сега блога придоби интернационална окраска.

Собрать по капелькам росу
чтоб жажду утолять.
И, посадив фруктовый сад,
плоды другим раздать.
Морозить руки, чтобы греть
в ладонях снегиря.
С себя последнее отдать,
оставшись без рубля.
Молиться о своем враге
как о себе самом.
Открыть все двери и пустить
голодных нищих в дом.
Нести последние дрова
и мерзнуть без огня.
Купить подарки и забыть
об этом, подаря.
Словами рану
залечить
в страдающей душе.
Кусочек хлеба свой отдать,
сказав, что ел уже.
Сгореть как факел, разогнав
осколки темноты.
Расстаять, как кусочек льда,
и напитать ростки.
Себя - раздать, всего и вся,
бесплатно - подарить....
И, может, можно только ТАК
Мне ЧЕЛОВЕКОМ быть....

Пост в очакване на чудо /превод/

Ето още един превод от руски, който подготвих за "Православие България". Авторката - Марина Ярославцева е родена през 1976 година. Тя е многодетна майка и живее във Воронеж. Израснала в семейство на атеисти, Марина на младини открива Православието и то се превръща в смисъл на живота й. Това е една от нейните статии, в които тя споделя своя духовен и житейски опит на страниците на руското електронно издание “Православие и мир”.

Познанството ми с госпожа Ярославцева е едно от многобройните в интернет, базирани на православната вяра. Самата тя се съгласи, разговаряйки с мен по ICQ, че при всички случаи, не трябва да се пренебрегват съветите на духовните наставници. Авторката на статията сподели, че след публикуването си, материалът е станал повод за различни противоречия и дебати, каквито вероятно могат да възникнат и тук. Аз намирам, че статията е написана с много любов и чувство за отговорност и от нея може да се извлече голяма полза.

“...Докато детето се намира в майчината утроба, любящите и далновидни родители се стремят да положат здрава основа за неговото бъдещо благополучие на тази земя. А вярващите родители се стараят да измолят за своето чедо и Божията благодат”.

К. В. Зорин, православен лекар

Когато разбрах, че със съпруга ми очакваме дете, започна да ме вълнува въпросът за поста по време на бременността. Прерових планина от книги в търсене на препоръки за това, какво мога да ям и какво не, и се натъкнах на маса противоречия в информацията: някъде препоръчваха да се пости строго без смекчаване, а другаде - тъкмо обратното – да се яде абсолютно всичко. Реших да се възползвам от една проста препоръка – да се храня разумно, според вътрешното си усещане и необходимост. Това правех през цялата бременност, след това и по време на кърменето. Много ми допаднаха думите на един свещеник: Господ Сам, от Своите тухлички може да Ви създаде дете.

Постът е време за пречистване на душата и духовно усъвършенстване, а това е безусловно необходимо за жената, носеща в себе си кристално чистата душа на мъничкото човече. Колко е важно през този период да поработиш върху себе си заради своето безценно съкровище, лежащо под майчиното ти сърце! И в този период ние трябва да принесем пред Бога нужната жертва според силите си. Свещеникът Сергий Николаев сравнява бременността и радостта от раждането на младенеца с Великия пост и последвалото го Пасхално Възкресение на Христос.

Когато започна Великия пост, постих строго през първата седмица, като си позволявах само олио, зеленчуци и плодове. Исках да отдам на Бога всичко, което мога, за да се роди синът ми здрав. След две наложителни упойки и терапия с антибиотици в началото на бременността, когато още не знаехме, че очакваме дете, след положителен анализ на кръвта за аномалии при троен тест, ние твърде много се страхувахме, за да си позволим смекчаване на поста. Така открих, че да постиш, докато си бременна – това не е толкова сложно и страшно, колкото изглежда на пръв поглед!

Ако отворим сравнителната таблица за източниците на белтъчини, ще видим, че соята, фасулът, грахът чудесно заместват месото, рибата и яйцата. Но ако се боите, че витамините и калцият не могат да бъдат компенсирани (особено във втората половина на бременността, когато е интензивният растеж на костната тъкан), не е задължително да пиете мляко и да ядете извара. Достатъчно е да хапнете парче сирене, в което калцият е няколко пъти повече и да пийнете чай с лимон за по-добра усвояемост. Понижаването на хемоглобина не е възможно да се компенсира просто с яденето на месо или дробчета. Но ето, ако пиете свеж сок от моркови по равни части със сок от цвекло, ако ядете гречка (елда), и поемате допълнително безвредна фолиева киселина, която е голям помощник на организма за образуването на хемоглобин, то и без инжекции желязо може леко и бързо да върнете хемоглобина в нормата. И непрестанно се молете, искайте! И нека Господ заради вашите посилни трудове по великата Си милост да ви дари чудесно и здраво момченце!

Ако се страхувате за детето, ако ви е лошо и ви се вие свят (това може де бъде и вследствие на самовнушение) – смекчете поста, яжте месо, извара, риба. Но това не значи непременно да печете шишчета, да купувате вкусни питки с извара, да си приготвяте сандвичи със сьомга. Нека това бъде лекарство, а не удоволствие! Например, изберете си нещо, което не ви е толкова приятно като неподправена извара, варена риба. Ако ви е необходимо месо, сварете нетлъсто говеждо без сол. Това е полезно за бременната жена: хранителните вещества ще се усвоят, а ще си спестите вредната, предизвикваща отичане, сол. Ако моите думи ви възмутят, значи проявявате интерес към чревоугодието, а не към пълноценното хранене в полза на нероденото дете по време на поста.

Снимка: Марина Ярославцева

“Храни се за двама” – често съветват бъдещата майка. Прощавайте, но защо? Детенцето тежи всичко на всичко няколкостотин грама, а длъжно ли е да яде колкото петдесеткилограмова жена? И ето – започва усилено отхранване на бременната от нейната майка и бабите. И какъв е резултатът – драстично повишаване на наднорменото тегло, предизвикано претоварване с тежка храна и като следствие – отичане. Като прибавка, очакващият детето организъм е склонен с катастрофална бързина да натрупва излишната храна под формата на тлъстини. И ето че лекарите в женската консултация се хващат за главата, назначават разтоварващи “гладни” дни, изписват капки за премахване на отоците. А всичко това може лесно да се избегне и най-доброто лекарство е разумният пост.

Когато започнах да спазвам Великия пост, до раждането оставаха няколко месеца. След края на първата седмица забелязах, че изведнъж в положителна насока се промени самочувствието ми. Проблемите, които възникват по време на бременността и които преследват на практика всяка жена, изчезнаха безвъзвратно. Почувствах прилив на сили, лекота, добро настроение, но това съвсем не е всичко. Нощем имах здрав сън, правилно увеличавах теглото си. От втората седмица започнах, заради своята слабост и маловерие, от време на време да включвам в порциона извара и риба, но не го ядах като лакомство, а като необходимост. Последната – Страстната седмица - си наложих строг пост. След Пасха отидохме на ултразвуково изследване (УЗИ), за да видим как се развива нашето момченце и да проверим кръвообращението с т. нар. Доплер. Много майки знаят, че нерядко този анализ показва отклонения и в болшинството от случаите лекарите изписват различни лекарства за подобряване кръвоснабдяването на плацентата. В нашия случай всичко беше идеално.

И не е необходимо да ходим за благословение при отеца с думите: “Аз съм в положение, може ли да не постя?” или “Ние очакваме детенце, но благословете да съблюдавам поста!” Не поставяйте в неудобно положение свещеника, който не може да прецени вашите вътрешни усещания и духовните ви сили. Най-добре е да му кажем: “Благословете да постя според силите си” – така ще бъде по-разумно от Ваша страна.

По-важно от въпроса за храненето стои въпросът да се обърнем към своя вътрешен духовен мир. Психолозите казват – разговаряйте с бебето, четете му приказки, пейте му песни, пускайте му класическа музика. А аз бих ви посъветвала – пейте му молитви, четете му Библията, посещавайте храма – нека младенецът още в утробата се докосне до святото. Диригентът Борис Брот се удивявал от факта, че знае много цигулкови партии наизуст, без да ги е слушал нито един път. Това продължило до момента, в който майка му, преглеждайки своите стари репертоари, не открила, че именно тези произведения е разучавала по време на своята бременност. И така, нека детето се роди със знанието за основните молитви, а в младенчеството си да познава вече църковния хор – та това е толкова прекрасно!

Необходимо е по време на бременността да се преосмисли силата на светото Причастие – благодатта, която ще се спусне върху младенеца е безценна. Аз се постарах да се причестявам всяка седмица, а на моята бременна приятелка отецът даваше при причестяването цели две частички, за нея и за нейното мъничко синче. Ако почувствате умора в храма, може да поседнете, никой няма да ви осъди, макар че през цялата си бременност съм присядала само няколко пъти и то за по две минутки; често стоях, без да усещам тежестта на коремчето. Господ помага на бъдещите майки. От наблюденията си върху други бременни жени забелязах, че и те рядко сядат по време на службите.

Ако храмът е отдалечен и няма възможност да го посещавате често, то духовният пост е възможно да се усили и в къщи – да изключим празните телевизионни предавания и филми, вместо булевардни списания да четем духовни книги (например, за възпитанието на младенците във вярата), в утренното и вечерното правило можем да прибавим нови молитви (това могат да бъдат молитви пред Теодоровската икона, помощница на родилките, Млекопитателница, Воспитание). Никой по-добре от Богородица не познава теготите и немощите на майката. За дар на здрав младенец се молят и свети Стилиян, св. Александър Сверски, старицата Матрона. Постарайте се да запазите душата си чиста, старайте се да прощавате, да не се обиждате, да сдържате гнева и раздразнението си - все състояния, които често спохождат бременните заради хормоналните атаки и умората.

И още веднъж ще повторя: постете разумно и според силите, слушайте сърцето си, помнете: и да понесете целия пост, и да не го понесете, Господ ви вижда като на длан и знае дали сте направили необходимо облекчение на поста, или е било блажене заради малодушие! Пожелавам на очакващите благополучно освобождаване от бременността и силни, здрави, угодни на Бога дечица!

За смисъла от възстановяването на селските храмове

Неколкократно ми се е налагало да убеждавам различни скептици, че ремонта на изоставените храмове по селата не е безсмислено начинание. Тази статия е моят отговор, подкрепен с примери от практиката. Статията излезе на страницата на "Православие България".

Има ли смисъл? Този въпрос възниква всеки път, когато се докоснем до някой изоставен храм, без свещеник, без богослужение, без богомолци. Въпросът е по-скоро риторичен, но в него често се преплитат стотици човешки съдби.

Това са съдбите на хората, построили тези църкви, на гонените заради сана си свещеници, съдбите на хора, възпирани да ходят на служби, заплашвани от режима с наказиния, на такива, които след промените 1989 година са потърсили живеца на вярата, но просто не е имало кой да им покаже пътя.

За никого не е тайна, че голяма част от православните храмове по нашите земи са издигнати със средства от дарения и волни пожертвования. Нашите прадеди са късали от залъка си, търпяли са лишения с едничката мисъл да се сдобият с молитвен дом, в който да кръщават децата си, да се събират за молитвено общение с Бога в неделните и празнични дни. Днес, когато стане въпрос за възстановяване на изоставени и порутени храмове, възниква дилемата: Добре, а в това село има ли православна общност, която да се ползва от този храм? Ако този храм се възстанови, ще има ли кой да го посещава, ще се извършва ли богослужение в него?

Храмът Св. Троица в с. Галиче

Днес демографския срив тотално обезлюди много български села. Десетилетията на властващ атеизъм прогониха българите от храмовете, обезвериха ги, накараха ги да повярват, че християнството е вече никому ненужна отживелица. Имаше места, на които тази политика успя да стигне докрай, имаше и такива, където хората запазиха връзката с корените си и не се отдалечиха от Църквата. Имаше села, където атеиститите изверги не се посвениха да превърнат храмовете в складове, имаше и разрушени църкви. Но в по-голямата си част молитвените сгради оцеляха. Днес стотици от тях се нуждаят от качествен ремонт, от реставрация на стенописите, от нов иконостас и др. Немалко църкви бяха ограбени от мародери, а ценните произведения на иконописта бяха продадени извън България. Понастоящем една голяма част от тези храмове стоят необитаеми и над тях тегне разрухата. Мнозина задават въпроса: ако в едно село повечето млади хора са избягали, а няколкото възрастни едва намират сили да стигнат до църквата, има ли смисъл тя да бъде възстановена?

Екзонартексът, ремонтиран от Галин Каменов

Отговор на този въпрос се опитвам да намеря и аз, всеки път, когато видя някой православен храм, оставен на грижите на някой възрастен клисар или нерядко на произвола на съдбата. През един горещ юнски ден, в най-голямата жега с архаичния си велосипед се добрах до центъра на село Галиче, намиращо се в пределите на Врачанска епархия. Докато търсех подходящ ракурс, от който да снимам църквата, при мен дойде едър, около четиридесет годишен мъж с вързана на опашка коса и с брада. Бяхме се виждали и преди, знаех че той се грижи за храма и го отваря в неделни и празнични дни. Галин Каменов ми показа, какво е възстановил с отпуснати от кметството пари и със собствени усилия. Беше успял да боядиса екзонартикса и да реставрира надписа над вратата “Храм Света Троица”. Когато отключи и влязохме вътре, видях, че стенописите са в същото лошо състояние, както и при последното ми посещение преди седем-осем години. Но ако трябва да бъдем точни, това не е най-големият и основен проблем. След като се качихме на балкона за хористите, видях по стените и тавана пукнатини, в които спокойно може да се пъхне човешка ръка. Ключовият камък на свода над кръглите прозорци и от двете страни се бе изкъртил. Самите пукнатини са явно свидетелство, че някъде поддават основите. Но такъв проблем иска много пари за тяхното укрепване. Строежът на храма е завършен през 1882 година и вероятно трудно би могъл да бъде обявен за паметник на културата. Защото само един такъв акт би подпомогнал неговото укрепване и реставрация.

Храмът Св. Троица - интериор

Зная, че много хора скептично ще кажат: "Да, ама в това село, дали ще се намерят и десет човека да отидат на църква?" Галин сподели с мен, че на Възкресение Христово храмът е бил отворен и препълнен с народ. Прочели са пред всички патриаршеското синодално послание, запалили са свещички, обиколили са църквата и са се прибрали по домовете. Последният свещеник, обслужвал енорията – отец Димитър от години е по печалби в чужбина. Принуден е бил от обстоятелствата, защото не е имало с какво да издържа семейството си и да изучи децата си. Оставям кадровата политика на висшия ни клир без коментар.

Много добре си спомням, че преди десетина години, в галишкото СОУ “Христо Ботев” аз успях да събера група по религия от деца прогимназиална възраст. Може би щях да продължа, ако образователната система беше провела някаква адекватна политика в тази насока. Зная и това, че по-късно студента по богословие Любомир Казашки, понастоящем свещеник в Ловеч, е събирал в храма деца, на които е преподавал вероучение. Значи, не можем да твърдим, че в селото живеят само атеисти, че никой не се интерсува от Бога и Църквата.

Преди няколко години, в края на селото е вдигнала минаре нова джамия. Нейното построяване е иницирано от местния ромски бос Мехти Касъмов (известен като Мехтин). Вероятно презумпцията е била усвояване на средства. Зная и това, че преди години на едно от децата, които посещаваха вероучение в храма, бе направено съблазнително предложение да се приобщи към исляма, с обещанието за следване на пълна издръжка на мюсолманска фондация. Момичето е от многодетно, бедно семейство, но не прие предложението за елитно образование с цената на вярата си. Остана да учи в родното село до завършването на средното си образование и запази православното си самосъзнание.

Тревожни симптоми - основите поддават

Трудно е да намериш пътя към храма, когато съблазните около теб са толкова много. Но още по-трудно е, ако храмът е полуразрушен и отблъсква само с вида си. Питам се: ако са необходими петстотин хиляди, за да бъде възстановен един храм и в него намерят спасение седем човека, не си ли струва той да бъде ремонтиран? Не са ли душите човешки по-ценни от всичко? Винаги съм си мислил, че безсмъртната човешка душа няма цена и че не може да бъде откупена с цената на милиони евро, долара или паунда. Какво са тогава няколко стотин хиляди за въстановяването на един православен храм? Питам се, ако оставим храмовете по селата да се съборят, вместо да вземем някакви мерки за тяхното въстановяване, дали някой ден Бог няма да ни потърси сметка за това? Няма съмнение, че онези, които откъснаха българите от вярата ще понесат своята отговорност пред Твореца и пред историята. Но ако ние сме могли да помогнем с нещо, а не сме го сторили, дали няма да попаднем под осъждане?

Трудно е хората да дарят повече пари на църквата, когато изкарват хляба си с къртовски труд и той въпреки всичко горчи и недостига. Питам се, дали селата ни не обезлюдяха именно поради това, че храмовете стоят пусти? И си мисля, че именно това е една от основните причини. Затова, нека не оставяме тези църкви да запустеят и да се съборят! Нека съдействаме за тяхното възстановяване и ремонт! Дори и само за това, че някой е късал от хляба на децата си, за да подпомогне тяхното построяване. Защото ние ще бъдем отговорни пред идното поколение! Ние не създадохме кой знае какви духовни ценности, които да му завещаем. Голям грях ще бъде, да оставим да се срине и вече съграденото. Вярно е, че то се въстановява с цената на къртовски усилия, но си мисля, че Бог няма да ги остави невъзнаградени...

Светите безсребреници ще се молят за пациентите на болницата в Кнежа

Тази статия излезе в брой 13 на "Църковен вестник" от 2008 година. Отразява накратко построяването на параклис в двора на общинската болница в град Кнежа.

Вековният опит на Църквата е доказал, че дори в най-трудните времена, в недоимъка и борбата за оцеляване, винаги са се намирали християни, които да дадат по нещо от себе си, за да построят нов храм и да му придадат достолепен вид.

Инициативата за построяване на параклис в двора на многопрофилната общинска болница в град Кнежа се ражда сред членовете на настоятелството при енорийския храм “Света Троица”. С готовност и желание е възприета от кмета на общината – Симеон Шарабански. Намират се и такива, които да възразят: “Ама защо да се строи параклис, като си имаме църква?” Тези хора явно забравят, че един човек, на когото предстои тежка операция, не винаги има сили и време да отиде до храма, за да запали свещичка, пък и църквата е доста отдалечена от болницата.

Още в началото има пълно съгласие по въпроса за името на параклиса. За негови патрони са избрани светите безсребреници Козма и Дамян. Кампанията по набирането на средства започва на Възкресение Христово 2007 година. Председателят на настоятелството при енорийския храм – свещ. Теодор Димитров и инициативния комитет за построяването на параклиса организират набирането на средства с кутии за дарения. Такива са поставени в храма и на различни места в града, едната е в сградата на общинската администрация. Проектът е дарение от архитект Зачева и М. Илиев. Със съдействието на кмета и общинските съветници е одобрено мястото за построявенето. Общинското ръководство, неправителствени организации и християните от енорията помагат по-бързо да започне строежа.

Първата копка и полагането на краеъгълния камък е извършено с тържествен водосвет на 28 май 2007 г. До края на годината сградата е завършена. Започва набирането на средства за нейното благоукрасяване. Храмовата икона на светите безсребреници Козма и Дамян е дарение от П. Стоилов – преподавател в Софийския Богословски факултет. Иконата на Спасителя Иисус Христос е подарена от свещеник Теодор Димитров и е донесена от Москва, а иконата на Божията Майка е от Ц. Гъркова. Деца от енорията организират изложба базар на боядисани яйца и картички (инициативата е на свещеника и църковното настоятелство). Със събраните средства и с пари от кутията за дарения в храм “Света Троица” е поръчан в София бронзовият светилник. Всъщност с тях е платен само металът за изработването. Трудът е дарение от жената, която го изработва и чието име не успях да науча.

На 15 юни 2008 година – Петдесетница, параклисът е тържествено осветен от негово високопреосвещенство Врачанският Митрополит Калиник. На службата присъстват свещеници от Враца, енорийското духовенство, кметът на общината, служители от многопрофилната болница и много християни от енорията.

Успях да посетя малкия молитвен дом едва на следващия ден – празникът Свети Дух. Пристигнахме с такси, отец Теодор взе ключа и ме заведе да ми го покаже. Между дърветата в тихия болничен двор една неголяма кръгла сграда мълчаливо призоваваше към духовно общение с Бога. Оставихме свещички на бронзовия светилник, отправихме кратка молитва и си тръгнахме, сподирени от благия поглед на двамата безсребреници изобразени на иконата. Медицинската сестра, на която върнахме ключа, сподели с нас своята голяма радост от новата придобивка. Преди да се отдалечи към входа на болницата, тя каза едно изречение, което се запечата дълбоко в съзнанието ми. Останах с чувството, че нейните думи са отправени към целия български народ: “Трябва да се върнем към вярата в Бога, защото като изгубихме нея, изгубихме и човешкото у себе си!”