четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Сирна неделя

Това стихотворение разглежда една прекрасна християнска традиция като човешка емоция. Писано е през 2005-та година. Жалко, че само на този ден се сещаме да простим и да поискаме прошка. Публикувано е в Национална мрежа за хора с увреждания.

Бих искал, да помоля, да простиш
мълчанието, нощите безсънни!
Аз чувствам се разкаян. Ето виж –
в страдание денят ми пак осъмна!

Бих ти поискал прошка за това,
че любовта ти знаех, но отминах.
Отхвърлена от мене как живя?
Не питам, сам не се разбирах.

Бих ти дарил половината си дни,
мечтите си да можеш да постигнеш.
Животът, който в теб едва кълни,
да можеш да родиш и да възпиташ.

Бих те обсипал с пламенни слова,
но тази вечер туй е без значение.
Единствено за прошка те зова!
Нали е празник днес – Всеопрощение...

Мартеница

Това стихотворение е написано през 2005-та година. Въпреки, че фолклорният обичай за подаряване на мартеници няма нищо общо с християнството, аз реших да подаря на своите читатели една "мартеница" - едно лирично любовно стихотворение. Предназначено е за сайта Национална мрежа за хора с увреждания.

Усукала две нишки във едно,

червено-бяло шнурче от сукно,
на моята ръка завърза ти,
за сбъдване на нежните мечти.

На възел върза моя малък свят –

за здраве, за успех и благодат.

С прегръдка и целувка ме дари

и ме погали с две очи добри:

“Поспри за малко!” тихо промълви:

“Житейските си грижи забрави!”

Ех! Свят червено-бял от сняг и кръв

ме покорява, прави ме такъв,

че искам да се чувствам променен,

от две очи и две ръце пленен!

Завинаги до тебе да се спра

и в плам червено-бял да изгоря...

петък, 23 януари 2009 г.

На забравените

Не зная дали има духовна институция подобна на нашата Българска Православна Църква. Управлявана и до днес от атеисти, които тънат в борба за власт и материални придобивки, тя се опитва да оцелява благодарение на усилията на обикновените християни и доблестни свещеници, много от които живеят в бедност и недоимък. Как бих могъл да очаквам от епископи безбожници да канонизират убитите от комунистическия режим свещенослужители. Просто и дума не би могло да става за това. Стихотворението излезе на страниците на Моята библиотека.

За тях няма писани служби в Минея,
и никой не знай где костите им тлеят.
И само малцина по-възрастни хора
за техния подвиг със страх още спомнят.
Добри християни и хора изрядни,
за своята вяра готови да паднат.
Властта им казала: „Дойде часът!“
И ги предала на затвор и на съд.
На черните властници зли атеисти
престъпна се сторила вярата чиста.
Достойни свещеници и архимандрити
избили без съд и присъда в горите.
Но светлия подвиг на тез християни
в затвора измъчвани и бити с тояги,
за който малцина от нас днес си спомнят,
е все пак оставил следа във историята.
И макар, че у нас днес цари атеизъм,
а вярата смята се за фалш и снобизъм,
макар, че децата в пороци отглеждаме,
витае сред хората светла надежда.
Защото всехвалните новомъченици,
на правата вяра горещи светлици
окрилят сърцата сс чутовния подвиг,
и за България денонощно се молят.
И макар да си нямат ни дата, ни служба,
те имат награда неземна заслужена.
И нека там в рая с псалми и песни
за нас се застъпят пред Бога небесни!

Исихия

Много съвременни учени, богослови, философи и какви ли не се опитват да ни убедят, че са наясно с духовното преживяване и аскезата практикувана от исихастите. А що е това исихия? Смятам, че самите исихасти ревниво са запазили в тайна онова, което са придобили като духовен опит. И са имали и правото и основанието. В момент, в който ми се искаше да преживея блаженото състояние на душата, постигнато от исихастите написах това стихотворение. То е плод и на дългото викане в духовната пустиня, пълна с бездуховност и атеизъм. Публикувах го на страниците на Моята библиотека, където творбите ми се радват на добър прием.

Бе сякаш в мрака лъч на провидение,
що не оставя никакво съмнение,
начало на едно преображение.

И лутах се и скитах по земята,
понесъл вечна истина позната —
Господен път и път към светлината.

Но срещах само хорската насмешка
и скверни подигравки — думи тежки,
безверие и страсти нечовешки.

Не търсех слава, нито земно щастие,
а лек за своите греховни страсти.
Вий може би сте прави исихасти!

И пак дерзая да се преоткрия,
душата тази огнена стихия
да слея с Божи Дух във исихия

Зов

Напоследък нямам време за писане. Опитвам се да оцелявам биологически, а при това положение духовното нерядко отстъпва на заден план. И все пак уважението към читателите си не съм изгубил. Затова реших да пусна три стихотворения в Моята библиотека. Те са писани назад във времето и са плод на настроения различни от тези, които ме вълнуват сега. Стихотворението "Зов" е вдъхновено от едно пътуване до Дряновския манастир.

В полите на вековния Балкан,
там дето Янтра кръшно се извива,
зад каменни стени с портал кован
издига се една обител жива.

Камбанен звън я всеки ден оглася,
и в храм свещен мъждукат кандила.
Тя спомени от век на век пренася
за личности — духовни светила.

Оставили в историята диря,
преминали през огън и вода,
и заменили с пушката Псалтира,
загинали във бой за свобода.

Те носели в сърцата си едничка
надежда, че преди да си отидат
от този свят в една неравна битка,
народът героизма им ще види.

И делото на общото въстание
до нов успешен край ще изведе,
и ще се свършат тежките страдания,
ще дойде нов, свободен, светъл ден.

Пристъпих и положих горско цвете,
прекръстих се, в молитва коленичих,
в сандъчето с праха от вековете
затрепка с пламък вощена свещица.

И с тих и властен глас ме призова
обителта при нея да остана,
и нов духовен меч да изкова,
и воин, и монах в едно да стана.

Тогава се почувствах недостоен,
но нещо още тегли ме натам.
Защо ли пак се лутам неспокоен
и търся своя път и място сам?