Минчо Щурецът

Дали беше градска легенда или истински случай, историята за Минчо Щуреца ми бе разказвана и от покойния ми баща, и от други хора. В някои от случаите я слушах и малко поукрасена. Постарах се да й придам известен богоугоден завършек. Разказът е публикуван във Виртуална библиотека "Словото".

Хладният, есенен вятър завъртя във въздуха няколко отронени жълти листа, блъсна се в отворената черковна порта и се понесе незнайно накъде. От камбанарията празнично зазвъняха двете камбани и приканиха енориашите, потънали в грижи за насъщния, да почетат празника на свети Иван Рилски. Клисарят затвори вратата на камбанарията, огледа нападалата шума, измърмори нещо под носа си и заобикалайки утъпканата кал по пътечката, бавно тръгна към черквата.

Малката и спретната белокаменна черквица гостоприемно подканяше с широко отворени врати, зад които се виждаше блясъкът на запалените свещи и полилеи. Свещеникът в олтара бавно и достолепно се обличаше. Не пропускаше молитвите преди да постави всяка една одежда. Той имаше особен пиетет към паметта на рилския светец, защото бе завършил семинарията „Свети Иоан Рилски“. Сега го жегнаха спомените за юношеските години, за празниците в семинарията. Знаеше, че на службата ще бъдат повече възрастни хора. Комунистите бяха откъснали младите от църквата и ги бяха впрегнали в порочния кръг на своята идеология. Който не се подчиняваше, най-малкото го уволняваха дисциплинарно от работа. Отец Николай се погледна в огледалото. Отсреща го гледаше симпатично лице с кафяви очи, с прошарена оредяла коса. Той не обичаше да носи голяма брада, затова долната част на лицето му бе украсена със спретнато „катинарче“. Приглади косата си и дръпна завесата над царските двери. Мощният му басов глас се изви под сводовете на храма:

– Благословен Бог наш всегда нине и присно и во-веки веков!*

– Амин! – Отговори му с носов глас от клироса прегърбеният слабичък, разрошен певец.

Псалтът – Минчо Щурецът беше вдовец. Живееше сам в една схлупена, кирпичена къщурка. Въпреки че нямаше кой да му шета, ходеше чист и спретнат. Децата му се бяха задомили, но рядко намираха време за него. На черковно пеене се беше учил в черквата покрай поповете. Той идваше да пее само в неделен ден и по празниците. Изкарваше си хляба като пазач, но от време на време му подаваха по нещо и от църквата, най-често храна от приноси и по-рядко пари от събраните на дискос.

Бяха вече преполовили утренната служба и поп Николай излезе да пее с певеца на клироса. Мощният му бас разтресе още веднъж кубетата и накара забрадените бабички да престанат полушепнешком да си бъбрят. В началото на литургията свещеникът събра петнайсетината възрастни хористи и ги прати на балкона.

Неговият предшественик специално заради хора беше пристроил разширение към храма, бе направил този широк балкон, та да има място три пъти по-голям хор да се побере. По ирония на съдбата, не му бе писано дълго да служи. Червената власт го нарочи за враг и го осъди на доживотен затвор. Повече от десет години гниеше по зандани и лагери, а семейството му едвам свързваше двата края.

Съсухреният псалт остана на певницата. После прочете изразително текста от апостолското четиво и продължи да следи Литургията.

Щурецът не обичаше хористите. Бабичките и старците все му се бъркаха в работите и му даваха акъл как да пее. „Ами, ако толкова много разбират, що не дойдат да ме сменят.“ Мърмореше той. Често му правеха забележки, че обича да си пийва. Минчо не беше пияница, но си имаше малка слабост към алкохола. Уж я беше преодолял, но напоследък от самотата ли, от несретата ли, все по-често го теглеше към чашката. А мизерната заплата нещо започна да недостига. „Ами, ако...“ Погледът му спря на дискоса, поставен на ниска масичка, току пред иконата на света Богородица. По калайдисания бакър се търкаляха жълти и бели стотинки, тук-там някое книжно левче. Всеки път в края на службата клисарят минаваше с дискоса и богомолците пускаха всеки, колкото може. После попът ги преброяваше и ги прибираше в черковната каса.

Литургията свърши, отец Николай раздаде нафората и излезе навън, защото го повикаха да чете молитва над някаква старица, дето едвам си стоеше на краката. Минчо пристъпи към ниската масичка, огледа се. В църквата нямаше никой. Бабичките бяха побързали да си тръгнат, след служба спираха по ъглите да се набъбрят, да се оплачат от домашните си и да разменят клюките. Сниши се, огледа се още веднъж, прекръсти се, погледна към иконостаса. После тихо и напевно проточи:

– Света Дева Мария, дай два лева за ракия! – Посегна, прибра две книжни левчета и ги мушна в джоба, прекръсти се още веднъж и тръгна към вратата.

Това се повтори и след неделната служба. Пак изчака всички да излязат, пристъпи, пръкръсти се и си поиска два лева от света Богородица за съгряваща изсъхналата му душица ракийка. Това започна да се повтаря почти след всяка служба.

Първоначално свещеникът не разбра, че парите от дискоса намаляват, но след известно време се усети. По-рано май имаше повече книжни левчета: „Не. тук има нещо гнило.“ Каза си той и реши да провери. Подпита клисаря, но той нищо не знаеше. Значи под подозрение оставаше Щурецът. „Аха, ще го пипнем ние!“

Този път след неделната служба отец Николай не затвори външната врата на олтара и като заобиколи отвън, влезе, спотаи се зад иконостаса и зачака. Иззад лекичко отдръпнатата, кадифена завеса се виждаше добре дискоса върху ниската масичка. По едно време чу носовият напевен глас на певеца:

– Света Дева Мария, дай два лева за ракия! – Свещеникът бързо се окопити и също така напевно се обади с преправен глас:

– Не можеее! – Певецът се сепна. Огледа се още веднъж, около него нямаше никого, а с очите си бе видял, че попът излезе. Глас от небето ли беше това. „Я стига бе, такива работи не се случват. Или пък...“ Той се обърна към иконата на Иисус Христос и също така напевно отговори:

– Не питам Тебе, Дядо Господи, питам Майка Ти!

Свещеникът отвори страничната врата на олтара и излезе.

– Не те ли е срам бе, магаре такова?! – Щурецът се сепна. – Да ми беше поискал бе, чадо, щях да ти дам. – След като хубаво го нахока, го отпрати да си ходи.

При следващото събрание на църковното настоятелство, отредиха на Минчо Щуреца надница по два лева на служба. Не че одобряваха или поощряваха слабостта му към ракийката, но по-добре така, отколкото по другия начин.

Щурецът като че ли се разкая за тази си простъпка и започна да къта омачканите книжни левчета в една кърпа. Незнайно защо я носеше винаги със себе си.

Следващата година след коледната Литургия, докато попът броеше парите от дискоса, в стаичката на настоятелството пристъпи клиросният певец.

– Кажи, чадо! Какво те води насам?

– Аз, отче, много съжалявам за стореното. – С наведена глава пристъпи към бюрото и остави една голяма и поомърляна носна кърпа. Развърза я, в нея бяха събрани всички пари, които бе получил за пеенето си през последните месеци.

– Знам, че съгреших и немам право на тия пари, отче. Откакто ме хвана, капка не съм слагал в устата си. Ако има как, ще върна и ония, дето съм ги вземал по-рано. – Отец Николай се усмихна:

– Виж, чадо! Още тогава видях, че си се разкаял. То и ние имаме грях, че не ти отпуснахме плата по-рано. Щото в Писанието е писано, че работникът заслужава заплатата си и да не връзваме устата на вол, който вършее. Радвам се и затова, че вече не пиеш. Купи с тия парици нещо и зарадвай внучетата си за Коледа. Все си мисля, че така ще имаш по-голяма полза за душата си. – Минчо се наведе, целуна десницата на свещеника, събра омачканите левчета и през сълзи изрече:

– Да хилядиш, отче! Да ти дава Господ здраве вовеки! – После бавно излезе и затвори вратата зад гърба си. Стъпките му проскърцаха навън по заледения сняг и затихнаха. Свещеникът въздъхна. После се сети как певецът си бе просил парички за ракия от Богородица и се усмихна: Да, случват се и такива работи по широкия свят.

_______________________________________________

* Благословен е нашият Бог сега винаги и във вечни векове! – свещенически възглас за начало на богослужебно последование.

Визита

Най-новата история на образователната ни система изобилства от абсурди. Имаше случаи, при които ми се налагаше да нося на гърба си негативните последствия от тях. Има и хора, на които това им се случва все още и то почти всеки ден. Тази история ми бе разказана като спомен от ученическите години на млад човек преди няколко години. Видя ми се интересна и реших да я предложа на читателите. Разказът е публикуван във Виртуална библиотека "Словото".

Пещерата постепенно се стесняваше, а там, където би трябвало, да се намира изходът, имаше дълбоко езеро с ледена вода. Явно се налагаше да се гмурка, за да излезе. В този момент силен земен трус разтърси сводовете над главата му.

Тъмната пещера избледня, прожекторът, оборудването и всичко останало изчезнаха. Ангелов се намери на седалката на микробуса, а „земетресението“, което бе смутило кратката му дрямка, бе поредната дупка по изровения междуселски път. Първото нещо, което чу след събуждането си, беше, как шофьора „благославя“ на майка службите по поддръжка на пътищата и общинските власти. Експертът се протегна, прокара ръка по оплешивялото си теме. С периферното си зрение забеляза табелата, която указваше че влизат в поредното село.

– Колеги, да направим ли една изненадваща визита на тукашния директор? – Обърна се той към другите трима експерти от Образователния инспекторат. Бяха получили сигнал от уволнен дисциплинарно учител в едно средно училище, а то се намираше в най-отдалеченото за региона село. Проверката по случая не бе отнела много време, но пътуването по тези третокласни пътища беше голяма досада. Сега се връщаха към града, като съжаляваха, че не са избрали друг маршрут.

– Ако идеята ти е, да си починем от друсането, аз съм съгласна. Но ако искаш пак да се ровя из бумащината, мога да те уверя, че ми е писнало. – Апострофира го експертката Марчева, около петдесет годишна жена с повяхваща хубост – експерт по български език.

– Не бе, колежке! Просто ми се иска да си почина. Пък и нещо наближава обяд.

– Само не си въобразявай, че в селската кръчма ще намериш нещо прилично за ядене. – Обади се и Алексиев. Всички в службата се учудваха се на стегнатия му вид. Той неизменно беше с костюм и вратовръзка, винаги безупречен и всяващ респект. Когато се появяха разногласия, винаги той имаше последната дума. От една страна беше най-възрастен, от друга имаше и протекции в Министерството, та щат, не щат, съобразяваха се с него. Най-младият от екипа – икономистът Ковачев, около четиридесет годишен само вдигна рамене.

– Само да хвърлим един поглед, да си починем и продължаваме. – Държеше на своето Ангелов. Той не обичаше да пътува и да ходи по проверки, но се стараеше, да не се заяжда с директорите и учителите. Разбираше, че системата работи при екстремни условия и че се нуждае от кардинални реформи.

– Завий надясно! – Нареди Алексиев на шофьора. Белият микробус се отклони от главното шосе премина мостчето на някаква обрасла с храсталаци рекичка, недостойна за вписване в географските енциклопедии и закова спирачки пред широката зелена порта на училището.

Залят от слънчева светлина и ограден с широколистни дървета, училищният двор ги посрещна пуст. На една от надрасканите пейки, съвсем близо до изкорубения баскетболен кош, седеше възрастна жена в синя престилка, вероятно от персонала. До нея захлупен, виреше грубовата дръжка, училищният звънец. Щом видя пришълците, мургавата лелка се размърда и се зае да им обърне внимание.

– Добър ден! – Поздрави Алексиев. – Ще ни заведете ли до дирекцията?

– Ами то, мамо*, убаво, ша ви заведа, ама директора сеги баш го нема. – Без да се смущава от диалекта си се усмихна чистачката.

– Да не е отишъл до града?

– Ами, не е. Тия, мамо, са на рекъта и бръкат. – Експертът облещи очи и погледна над лупите на очилата си:

– Моля! Не Ви разбрах! Къде е директорът?

– Ами, отидоа на рекъта да бръкат за риба. – Едва сега на групата експерти им се изясни, че шефът на школото е отишъл на риболов.

– Да бъркат за риба ли? С кого?

– Е па, с дечурлигата, с тия от осми клас. – Изненадата на екипа проверяващи бе неописуема, но се постараха, да запазят хладнокръвие.

– Ние сме от Областния инспекорат по образованието, ще може ли да го изчакаме в учителската стая. – Чистачката започна да проявява безпокойство, но ги поведе към сградата:

– Е па, що да не може?! Заповедайте! – Марчева повдигна дългата си пола, за да изкачи каменните стъпала към входа. От портрета над вратата ги гледаше образът на поета-революционер Ботев – патрон на училището. Беше рисуван вероятно преди повече от двайсет години с плакатни бои. И портрета и надписът „Народно основно училище „Христо Ботев““ бяха доста избелели.

Когато се качиха в учителската стая и погледнаха програмата, се оказа, че директорът Петков в момента трябва да води час по трудово обучение. Отнякъде се появи видимо притеснена млада учителка. Попита ги, ще пият ли кафе и изпрати чистачката да купи кутия бонбони. Изведнъж Алексиев започна гръмко да се смее, без да се притеснява нито от колегите си, нито от младата учителка:

– Само да има късмет да се прибере без риба, на въдица ще го обеся! – Другите също ги напуши смях. Така цялата сериозност на положението се изпари.

Навън звънецът обяви края на часовете. Коридорите бръмнаха от детска глъч, а в стаята се събраха учителите. Всички бяха притеснени от конфузната ситуация, но пък никой от експертите за нищо не се заяде. Въпреки, че работното им време свършваше, никой не посмя да си тръгне, всички очакваха развръзката.

Петков отдалече видя микробуса и усети че по гърба му пролазват мравки. Искаше му се, да не се връща в училище, но нямаше избор. Накрая си каза: „Да става каквото ще!“ Така заедно с петнайсетината деца прекрачи входа и тръгна към учителската стая.

– Наслука, господин Петков! – С ирония го посрещна, Алексиев. – Виждам, че стриктно спазвате разпределението си.

– Ами, какво да Ви кажа? – Заоправдава се директорът. – Почти всички бяха без материали за часа по трудово. Децата са от бедни семейства, родителите им нямат възможност...

– И как Ви хрумна, да ги карате да цапат във водата и да бъркат за риба?

– Това беше тяхна идея, господин Алексиев. Реших, че ще им бъде полезно да се разходят сред природата.

– А момичетата?

– Те браха билки.

– Как беше уловът? – Подхвърли Ангелов.

– Много добър, господин Ангелов. – Директорът Петков забеляза, че строгостта по лицата на експертитре бързо се смени с усмивка.

– Чак ми се прияде. Сигурно довечер ще сънувам риба. – Полушеговито се обади Ковачев.

– Така ли?! Ами, можем да го уредим. Тодорова, извикай, ако обичаш, готвачката! – Минути по-късно, по разпореждане на директора готвачката от стола вече почистваше рибата с помощта на чистачката. Малко по-късно, след като учителите вече си бяха отишли, експертите обядваха пържена речна риба в канцеларията на директора и обсъждаха наболелите проблеми в образованието.

На тръгване, преди да се качат в буса, доайенът Алексиев стисна ръката на Петков:

– Как да Ви кажа? Това е прецедент в историята на образованието. Но пък има и нещо положително в цялата работа. Учите децата да се оправят в живота, да се прехранват. – Усмихна се той. – Не се притеснявайте, няма да пишем рапорт. Първо, не бяхме тръгнали на проверка при Вас, а и рибата, с която ни гостихте беше много вкусна. Благодаря Ви от името на всички!

Белият микробус изръмжа, изхвърли сивочерен дим от ауспуха и запраши по изровения междуселски път към областния град. Всички бяха с приповдигнато настроение. Зер, не се случва всеки ден по проверки да те гощават с пържена риба...

__________________________________

* мамо (диалектно обръщение) – мамин, мамино

Преди въвеждането на религия в училище

От демонстративното литийно шествие, проведено с искане за въвеждане на религия-православие в общообразователните училища, минаха два месеца. Откровено казано, когато слушах коментарите по медиите, когато слушах изказванията на всекомпететни номенклатурни кадри и родители, израсли с мита за светлото бъдеще на комунизма, горях от желание да си кажа и аз мнението. Затова съм благодарен на електронно списание "ЛитерНет", където статията излезе. Преди да я напиша се отдръпнах за малко от медиите, за да ми се уталожат емоциите. Дали някой ще вземе под внимание моите думи? Малко се съмнявам, но все пак смятам, че съм длъжен да изложа позицията, която не е само моя, а и на други съвременни млади хора.

Дебатът за изучаването на задължителен предмет религия в държавните и общински училища се води повече от десет години, но през последните месеци се разгоря с нова сила. Поводът беше литийното шествие, организирано от клирици и обикновени християни на 24 септември 2010 година. Целта на шествието беше да убеди Образователното министерство и други институции в необходимостта от въвеждането на задължителен учебен предмет „религия-православие”. Реакцията на всички заинтерсовани страни не закъсня, като и родителите, и специлистите в повечето случаи се изказваха против подобна стъпка.

Няма да имам физическата възможност да проследя и изложа всички мнения, нито да ги анализирам, но като човек, работил на различни позиции в образованието, и църковнослужител съм достатъчно наясно с материята.

Тук ще си позволя като встъпление да изложа един пример от моята дейност като православен катехет: Преди няколко години малката дъщеря на мой приятел заболя от рядко автоимунно заболяване. Дълго време тя бе обект на тревоги, на специални лекарски и родителски грижи. При една среща с бащата му предложих да се обърне към благодатните средства на Църквата - да заведе детето в храма, да му прочетат молитва, да го причестят. Родителят каза, че за нищо на света не би го направил. Той уточни, че е християнин, но е отблъснат от поведението на свещенослужителите. Според него те се интерсуват само от постъпленията в църковната каса и не ги е грижа за хората. С този мой приятел сме от едно поколение, не сме възпитани в християнски ценности и едва в зряла възраст двамата потърсихме пътя към храма. Когато правех първите стъпки във вярата, той беше до мен. След това аз станах студент, а той остана обикновен труженик, който изкарва хляба на семейсвото си с къртовски труд. Ако направим допитване, ще разберем, че хората, които мислят като него, не са малко.

Гореизложеният пример красноречиво показва, че връзката някъде е прекъсната и за да бъде възстановена отново, са нужни немалко усилия. Ясно и категорично бе обяснено, че не може да се изисква всички деца да изучават православие, тъй като голяма част от семействата не са православни. В отговор, официалните представители и говорители на Църквата започнаха да увъртат, че децата на родители от други вероизповедания ще изберат друга форма на религиозно обучение. Концепцията на БПЦ по въпроса за религиозното обучение явно има своите слаби места, но това е най-малкият проблем.

По мои наблюдения голяма част от представителите на клира са неподготвени за въвеждането на задължителен учебен предмет религия. Ето и моите аргументи в подкрепа на това твърдение:

Мисионерската дейност на Църквата като цяло търпи сериозни критики. Една голяма част от свещенослужителите не развиват просветна дейност в поверените им енории. Има и определен процент от тях, които се ограничават само с извършването на служби и треби. Вярно е, че нещата опират и до средства, но ако се върнем във времето на Римската империя, когато Църквата е била гонена, свещениците не са получавали заплати, но християнството е процъфтявало. Значи, липсват не толкова средства, колкото желание и добра воля. Познавам свещенослужители, които едва свързват двата края, живеят в среда от атеисти, но правят всичко по силите си, за да работят с деца и млади хора. Това са единични случаи. Немалко от расоносците възприемат служението си по-скоро като една от многото професии. Те не осъзнават, че именно мисионерството е тяхната приоритетна задача. По никакъв начин не биха могли да я прехвърлят на образователната система, а дори и да го направят, храмовете пак няма да се напълнят.

Богослужението на църковно-славянски език е съвършено непонятно и недостъпно за по-голямата част от богомолците в храмовете. С това не искам да кажа, че то трябва да се премахне изцяло. Има вариант в манастирите да се служи на църковно-славянски, а в енорийските храмове на български. Могат да бъдат издадени богослужебни книги, при които текстовете вървят паралелно. Така вече е направено със свещеническия „Требник”, с „Часослов” и някои други книги. Факт е, че елементи от богослужебните текстове остават непонятни дори за хора с богословско образование. Преди доста време един колега писа, че след като сме учили руски език, ще можем да схванем смисъла. Не мога да се съглася с него, защото между двата езика има съществени разлики, а и днес в училище руският е заменен от западни езици. И ако богослужебният език е непонятен, християните не могат да вземат пълноценно участие в общата молитва, т.е. остават встрани от духовно-благодатния живот и църковните таинства.

Широко използваният новобългарски превод на Библията е отпреди един век. Текстът си остава свещен, но езикът е далечен за немалка част от съвременните млади хора. Освен това преводачите са се придържали към църковно-славянския библейски текст. Вследствие изданието изобилства от думи, които са близки до езика на отминали епохи и съответно остава недостъпен за един съвременен млад човек. Вярно е, че за нов превод се искат немалко средства, но той е просто необходимост на фона на съвременните преводи, използвани от доста други вероизповедни общности. Друга препоръка, която бих отправил, е да има православен превод за етническите малцинства - на техните езици, за да могат по-лесно да бъдат приобщавани към вярата.

Не на последно място остават периодично раздухваните по медиите и страниците на таблоидите скандали, свързани с лица от клира. Позор за Църквата беше инвалид да бъде изгонен от православен храм от български епископ. Това е откъснат и единичен случай, но и по него Синодът не взе никакви мерки. Ако не се затегне дисциплината и нарушенията на каноните не престанат да се превръщат в правило, епископатът просто няма право на глас по въпроса какво да се учи в училище. Расоносците трябва да си дават сметка, че техният живот е пример за околните, че делата им се гледат под лупа, че всяка тяхна простъпка е удар върху репутацията на институцията БПЦ. Това поставя изискването за щателен подбор на кадрите, особено на претендентите за епископска корона. Казано с едно изречение: трябва да се въведе ред.

Тук е мястото да спомена, че сред светските богослови и някои клирици се прокрадват модернистични тенденции, дошли от Запад. Представят се частни субективни мнения като вековна християнска традиция. Те са обект на спорове и прения, особено този, свързан с подготовката за тайнството св. Причастие. За съжаление, св. Синод не излезе с официално становище по този глобален въпрос. Крайно време е да го направи, за да сложи край на недоразуменията, да уеднакви богослужебната и евхаристийна практика и да въдвори мир.

Висшият клир нито веднъж не заведе съдебно дело срещу екипите на TV-програми, в които кощунстват и окарикатуряват свещенослужители, елементи от вярата и части от църковни обреди. Не се осмели да излезе с обвинение срещу предавания, които тиражират изказвания и клевети срещу един или друг представител на клира. Това допълнително подронва доверието в Църквата и нейните служители, и прилича на мълчаливо примирение с подигравките и спекулациите.

Вероятно към този списък с аргументи биха могли да бъдат добавени и още точки като нередовното изплащане на свещеническите заплати, качеството на свещите и други. Едно е ясно: без кардинални реформи висшият клир по никакъв начин не може да убеди родителите, учителите и институциите, че е загрижен за морала, бъдещето и безопасността на децата. Факт е, че акцията се случва след двайсет години мълчание и вътрешни неразбории. Това кара обществото да се съмнява в благочестивите намерения на всички, които претендират за задължително обучение по религия-православие. Така възниква и въпросът: дали това не е опит да отчетем дейност, да покажем на обществото, че правим нещо, че сме загрижени за някого и за нещо? Но за да се спечели доверието, особено на родителите, се искат много усилия и то не само на думи. Това не става с единични акции и демонстративно литийно шествие. За целта клириците трябва да се превърнат в живи проводници на Божията благодат, да излязат на мисионерска дейност и извън храмовете, да привлекат с делата си, защото именно делата убеждават. Факт е, че там, където се проявява по някакъв начин благодатта Божия, хората сами отиват да търсят изцеление на своите немощи и разрешение на своите проблеми.

Представителите на клира вероятно не разбират, че ако на този етап се въведе общозадължителен предмет религия, това изобщо няма да бъде в тяхна полза. При положение че има разделение по вероизповедания, другите изповедания ще имат съществен превес пред православните. Убеден съм и във факта, че голяма част от родителите ще предпочетат някакъв етико-образователен предмет без наличие на религия в учебното съдържание. От лични наблюдения зная, че другите вероизповедания са много по-организирани. Те с охота инвестират в обучението на кадри, подсигуряват заплащане, набавят специалисти, където е необходимо, дори и в по-малко обитаеми селища.

Аз съм дълбоко убеден в истината на Православието! Питая нужното уважение към българското духовенство. Вярвам в думите на митрополит Климент Търновски, че „ако няма Православие, няма да има и български народ”, но за да го има, то трябва да бъде живо и действено. Трябва да се проявяват инициативи не само на отделни места, а навсякъде, дори в най-отдалечените и най-слабонаселените краища на България. Нужно е да преодолеем закостенялостта, да се отърсим от статуквото, което затваря Църквата в дворовете на храмовете! Трябва да променим себе си, преди да тръгнем да съветваме и да учим другите! За да ни имат доверие и християните, и родителите, и институциите.

Момиченцето и Бог /превод/

Талантливия и мъдър руски писател Елдар Ахадов, с когото се сприятелих неотдавна, е автор на ценни и поучителни притчи. Той експериментира в различни жанрове, за деца и за възрастни. Три притчи преведох и изпратих на страницата на "Моята библиотека". Вероятно някои колеги богослови могат да имат възражения върху съдържанието на тази притча, но това е художествен, а не догматичен текст. Освен това съдържа духовност, мъдрост, чистота и поука. Повече информация за автора, може да откриете в ЛИЧНИЯ МУ ПРОФИЛ.

Той не знае, кога се е родил и дали въобще някога се е раждал, или винаги е бил такъв, какъвто е сега. Той разбира какво е да виждаш и чуваш. Той вижда, чува и същевременно знае всичко за всички. Единствено само времето Му е непознато, затова и са Го нарекли безсмъртен. Само че, това не Неговото е име.

Наричат го още всевиждащ, всечуващ, назовават Го с много имена. Единствено инстинското Му име не знае никой, макар че не спират да Го призовават всеки миг. А Той чува всички, вижда всички, познава всеки. Той винаги е някъде близо до нас.

Никой от живите не е виждал лицето Му. А Той — ето какъв е Той: всеки ден, всеки миг някого спасява. И всеки иска, Той да се вслуша именно в неговата просба. Затова онова, което може да се изпълни, Той го изпълнява. И Го наричат всемогъщ.

Но ето, веднъж Му се стори, че нещо е пропуснал да види, да чуе, да узнае, че нещо е проспал. Виждаше Му се странно, защото Той никога не спи, просто няма време за сън. Какво да се прави? Нали за Бога времето изобщо не съществува.

Той погледна в огледалото и то се разпадна, докосна се до вейката и тя изчезна. Бог се огледа наоколо, в един миг видя всичко. Всичко беше такова, каквото и преди: и утрото, и вечерта, и земята, и водата, и небето — всичко, което Той безкрайно обичаше и всичко, което Му отвръщаше със същата неизмерима любов. И все пак, нещо се беше променило, Той знаеше това, но… предпочиташе да не знае. Виждаше го, но Му се искаше, да не вижда… Така се получаваше винаги, а не трябваше да предприема нищо, защото всичко наоколо, освен Него самия, имаше отредено време. Ето и сега това отново се случи. Далече, далече и същевременно съвсем близо до Него заспа едно малко момиченце. То заспа тихо, толкова тихо, че все още никой освен Него не бе разбрал, какво се е случило, нито лекарите, нито медицинските сестри, нито дори майката на детето. А Той много обичаше това момиченце, обичаше разбира се и лекарите, и болногледачките, и майката. Но момиченцето обичаше повече от всички, съжаляваше за него повече от всички, защото сега единствено на него времето му свършваше. Да свършваше… В такива случаи Бог се отнасяше към нещата съвършено спокойно, но ето, че хората, уви, не можеха да го приемат… За Него нямаше нищо невъзможно, нямаше нещо, което сега да го спре, да пожали момиченцето.

И Той я съживи, постави в ръката й най-любимата играчка и едва чуто прошепна в ушенцето на детето: „Не се притеснявай за Мен! Аз всеки ден върша това. Живей…“

Тази сутрин никой така и не разбра, че там — в креватчето вместо момиченцето, в неговия облик се намира Този, Който не знае нито времето, нито Своето име. А малкото момиченце е живо. Сега то вижда всичко, чува всичко и познава всички. И най-важното, винаги ще помни и обича Онзи, Който остана в креватчето вместо него…

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски

Святото място /превод/

Това е една от притчите, които ми изпрати Елдар Ахадов, която излезе на страниците на "Моята библиотека".

Дълго ли кратко ли живя един човек, но ето животът му премина и той се замисли. Всякакви неща му се случваха в този живот, всичките ги запомни. И си помисли: „Колко пъти бях щастлив на тази земя, а за своето щастие всеки път се сещах едва после, след време, когато вече всичко беше свършило, Ех, ако можех да се върна по тия скъпи за мен места!…“

Затвори за миг очи, отвори ги и видя, че стои до пейката в парка, където младежите довеждаха своите ненагледни, за да им разкрият любовта си. Сърцето му заби сладко и развълнувано. Ето го мястото — онова същото, заветното място на щастието!

Но, какво е това? Сякаш пейката е същата и дърветата над нея шумят, а все пак не е същото. Ето, край него претича някакво момченце с воден пистолет. А ей там две бабички се карат, смешно, съвсем по бабешки за някаква дреболия. Аха, ето каква е разликата! Тогава тези неща ги нямаше! Те явно сега се случват. И дърветата, макар че не са други, същите са, но са по-високи, по-гъсти, състарили са се. И шумят някак различно под полъха на вятъра. Съвсем другояче шумят. Ето какво се получава, сякаш и на същото място стоиш, но и не на същото. А онова — най-святото, заветното, от него май вече няма и помен. А и онази девойка, оная принцеса — тя също отдавна изчезна. Омъжи се, замина и се разтвори във времето…

И човекът отново затвори очи, и отново ги отвори. И видя пред себе си двора на училището, видя прозореца на първия етаж, където седеше ето от тази страна в трети клас. Я виж ти! Радостна усмивка озари лицето му. Ето тук той е немирник, тормози учителката и завеждащата по учебната част, а ето с онзи дангалак от съседния клас за нещо се сбиха. После станаха първи приятели — не можеш ги откъсна един от друг. Ето тук някъде трябваше да има пукнатина в стъклото на прозореца. Не, не я намери. Жалко. И учителката е друга, и показалката отдавна не е същата, и момчето с което се би, а после се сприятелиха вече го няма. Съвсем го няма, никъде го няма. Нещо толкова нелепо се случи с него, така внезапно, неочаквано, още тогава преди да завършат училище… И човекът отново затвори очи, от мъка ги затвори…

Дълго не му се искаше да ги отваря — цяла вечност. А и защо? Да, може да се върне на предишното място, но то сега не е свято, там вече го няма онова, което е било преди. Дори местата където са се родили всички те, тези, по които той някога е живял са се променили, нещо не се получи, а за миналото си, какво да говори…

И ето счуха му се гласове — далечни, тихи, напевни. Човекът потръпна от познатите усещания, които го споходиха! Че как няма да ги познае? Ами, че това е неговата люлчина песен. И гласовете са такива, познати, чисти, такива скъпи! Ето бабиния глас, а ето и този на мама… Човекът заплака и отвори очи. Отвори ги и видя — пред него детската му стая, а ето и креватчето му. А това е самият той — усмихва се някому с беззъба младенческа усмивка. Щастлив, усмихва се и изведнъж внезапно заплаква силно, залива се от плач. Като че ли всичко разбира. И пак слуша онези далечни, заветни гласове. Дълго време ги чуваше.

И човекът отново затвори очи, отвори ги, пак ги затвори и сякаш се поклони дълбоко на някой невидим. Ниско до самата земя се поклони, защото именно тази земя, тя е онова най-заветно, най-свято място. Цялата земя. Докато паметта ни е жива.

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски