Религиозният атеизъм и безбожното християнство

Със сигурност не съм първият, който е установил, че атеизмът също може да бъде религия, само че без Бог. Също така не е ново откритие, че християните могат да бъдат доста безбожни. Това просто е моят поглед върху нещата. Статията е публикувана в "Православие България".

След като повече от десет години се трудих на Божията нива, реших да си направя една равносметка за времето, което бях отделял да запозная някого с благата вест на евангелието, да събирам материали за катехизически беседа, да пиша статии. Установих, че хората, които са се вслушали в думите ми и са ме последвали, не са много. Като анализирах причините за моите неуспехи, на първо място ги потърсих в себе си. Разбрах, че не съм преодолял докрай своите младежки емоции, че не съм победил докрай злото в себе си, преди да тръгна да уча на добро другите.

И все пак, причините не бяха само в моите немощи и грешки. Докато пресявах ситуациите през едрото сито, пред очите ми отново изпъкваха лица, места, предмети. Най-сетне в почти празното сито останаха само две причини. Именно те, наред с моите немощи, бяха допринесли за неуспехите на мисионерската ми дейност. Това бяха религиозният атеизъм и безбожното християнство. Дълго ги прехвърлях в ума си и се чудех какво да правя с тях. Най-сетне реших да ги разоблича. Казах си: Ще ги изложа на показ пред всички, пък дай Боже да има полза от това!

Религиозният атеизъм и безбожното християнство са две много близки, бих казал сродни явления. Може да се каже, че второто донякъде е следствие на първото. Но само донякъде. За някои хора тези две формулировки може да звучат като пълно противоречие със здравия разум. Как така хем атеизъм, пък религиозен, християнство, пък безбожно, нима това е възможно? Но фактите убедително говорят в полза на моята теза.

Ако тръгнем да търсим корените на атеизма в различните философски доктрини, с които десетилетия наред ни промиваха мозъците, просто ще бъдем много далече от истината. Той е едно много древно явление, по-древно дори от християнството. За това свидетелства св. цар и пророк Давид в своя 13-ти псалом: “Рече безумец в сърце си: “няма Бог””. /Пс.13:1/ Явно още в ония времена атеизмът е битувал наред с древната юдейска религия и всички езически култове. Атеизмът не винаги е бил изповядван публично. Нерядко безбожниците са ходели на църква, участвали са в богослужението, лицемерели са пред другите. Неверието им е разпознавано най-вече по делата, които са били в пълно противоречие с етиката на християнството. Но ето, че идва момент безбожието да придобие и организирана форма. То изкристализира във философски доктрини, обличат го в “научни” формилировки. Според идеолозите му то стъпва на здрава логика. Воден от човешката гордост атеизмът много бързо придобива войстваща форма. Нерядко младежи от организациите на атеистите посягаха на свещенослужители или оскверняваха християнски светини.

И все пак нещата не изглеждаха толкова драстични, до историческия момент, в който войнстващия атеизъм пое лостовете на държавното управление. Една от първите му и най-важни задачи беше, да се разправи с омразната християнска вяра, да я натика в ъгъла, да я задуши, да я стъпче. За целта бяха впрегнати всички ресурси на държавната машина. Стотици свещенослужители и обикновени християни заплатиха с живота си за своята принадлежност и привързаност към Православието. Но идеолозите на войнстващото безбожие бяха наясно, че преследванията и гоненията може да имат обратния ефект. Историята беше го доказала още през първите три века на християнството. На тях им беше необходима подмяна на ценностите, една нова религия, религия без Бог, религия в която те да заемат Неговото място. Така на сцената се яви религиозния атеизъм. Той бе облечен в подходяща словесна формулировка и една от главните му задачи беше да измести християнската вяра. Бяха изписани стотици томове. От отрицанието на Бога, “Който никой не може да види”, се стигна до парадокса с отричане съществуването на една историческа Личност, от раждането на Която води началото си съвременното летоброене. Спасителят бе превърнат в измислица, легенда, мит. Иисус Христос, най-великия Учител на всички времена бе осмиван и хулен.

В едно телевизионно предаване мемориалът на връх Бузлуджа с право бе наречен атеистично капище.

Но атеизмът не стигна само до там. Той бързо изгради стройна религиозна система. В противовес на християнското свещенство бяха обучени партийни функционери, които изнасяха атеистични беседи, пишеха книги и публикации. В противовес на християнските храмове бяха създадени партийни домове и централи. В противовес на християнските тайнства бяха създадени ритуалите за бракосъчетание, “кръщене” и погребение. Атеизмът създаде свой календар, свои герои на които да отдава почит и които да сочи за пример. На тези герои се издигаха паметници, тяхното име носеха градове, улици, предприятия, организации. Най-пищната и шумна проява на атеистичната религия бяха манифестациите. Това беше атеистичният антипод на християнските литийни шествия. В исторически план те водят началото си от протестните работнически демонстрации, но се изродиха в средство за утвърждавене на партийно-атеистичната доктрина. Тук народът бе принуждаван да показва раболепието си към управляващата прослойка. Участието бе задължително. Още от ранна ученическа възраст децата се учеха да бият крак пред трибуните. На тези озвучени празнични шествия участниците носеха портретите на общоизвестните плешиви и брадати идоли, лидери и идеолози на партийната доктрина. Наред с тях се издигаха и изключително тъпи по съдържание лозунги от рода на: “Да живее 1-ви май!”, “Да живее трудът!” и пр. Сякаш това бяха живи хора, за да живеят. Така с годините тази форма на религиозен атеизъм се утвърждаваше с всички средства с които разполагаше държавната власт. В същото време за принадлежност към Църквата гонеха от работа, изключваха от училище, затваряха, наказваха. Децата от най-ранна възраст се учеха да възхвалят партията дори повече от Родината, да възпяват личности със съмнителен морал и исторически заслуги. У нас тази религиозно-атеистична система бе взаимствана от “братския” Съветски съюз. В служба на атеистичната религия бяха впрегнати да служат изкуството и науката. По площади и медии гърмяха песни от рода на: “Слава на нашата партия, слава...” и “Слънце е нашата партия, ние сме нейни лъчи...”. Науката доказваше, че с мощните телескопи човек може да проникне зад облаците, с ракета може да стигне в междупланетното простраство, но там няма Бог. Художници и скулптори творяха абстрактно и реално изкуство, което величаеше подвизите на партийни функционери, фабрикуваха се тонове агитационни материали. Хората сякаш живееха в някаква идилия, в очакване на земния рай, на светлото бъдеще. Те усещаха, че нещо не е наред, че ги лъжат и ограбват, но никой не смееше да вдигне глас, защото това можеше да му струва скъпо. За разказване на вицове и за ропот срещу системата имаше вероятност да попаднат в арест, затвор или концлагер. Така религията на атеизма се превърна и в религия на страха от железния юмрук на партията. А партията се бе сляла с държавата.

Ленин и Сталин – двама от най-популярните идоли на войнстващия атеизъм.

Това продължи до паметната дата 10 ноември 1989 година. Едно от нещата, които наистина се промениха беше, че религиозната партийно-атеистична идеология се срина като кула от картонени кубчета. Но хората имат насъщната потребност от религия. Нали и тази безбожна религия бе създадена именно с цел, да запълни този вакуум. Така много хора се отправиха към храмовете на Българската православна църква. Това не се хареса на управляващите и те направиха всичко за да отслабят българското Православие. Всички обърнаха гръб на това в което довчера бяха вярвали. И все пак в наследство от 45 годишния период управление на безбожници остана атеизма.

Някой би възразил, че след сриването на партийната доктрина вече никой не вярва в светлото бъдеще и в земния рай на комунизма. Да това е така, но в периода след 1989 г. навлезе литература от всякакъв род с окултно, сектанско, теософско и какво ли още не съдържание. Така религиозният вакуум бе запълнен от най-различни суеверия и антицърковни учения. И днес под път и над път може да се закупят съновници, наръчници за гледане на кафе, хиромантия (хирология), зодиаци и хороскопи. Повечето от атеистите си признават, че не вярват в Бог. Това е валидно, както за по-възрастните, така и за по-младите. И в същото време, докато казват: “аз съм атеист”, те изповядват много и различни религиозни суеверия. Като се почне от това, че “няма да ти върви, ако се върнеш преди да излезеш”, или “ако черна котка ти мине път”, и се стигне до вярата в екстрасенси, магьосници, врачки, гадатели оракули и пр. Всички тези вярвания са чиста проба религиозни суеверия. В голяма част от случаите те са плод на празни надежди и болна мистика.

Някои от тези хора се опитват чрез окултна литература и спиритически сеанси да проникнат през задния вход в света на духовното. Те стигат до убеждението, че светът не е само материя, но продължават да отхвърлят вярата в Бога. Защо? Защото ако признаят, че Той съществува, ще се наложи да се съобразяват с Него. Ще се наложи да се заинтерсуват кой е Той, какво е Неговото отношение към материалния свят и хората, дали нямат някакви задължения към Него. Това не изнася на човека възпитан в атеизъм. Защото той е свикнал да се изживява като божество, като венеца на природата, като най-висшето стъпало на еволюцията. И не му се иска да слезе от този пиедестал и да го отстъпи на истинския Бог. Изповядването на тази вяра най-често се изчерпва с думите: “Няма Господ, има Природа!”

Неверието на атеиста изпълва ежедневито му и със страх. Едно от нещата от които той най-много се страхува е смъртта. За да приеме съществуването на ад и рай, той трябва да приеме и цялостното учение на Църквата. Често безбожникът стига до някаква абстракна вяра в астрален свят, в който обитават душите на мъртвите (но без Бог). Един много предпочитан от атеистите религиозен елемент е вярата в прераждане. Защо я предпочитат? Както е известно те са силно привързани към земните блага и радости. Така вярвайки в прераждане, те живеят с надеждата, че ще се върнат пак в този материален свят и ще изживеят отново земните удоволствия, към които са толкова привързани. Често за да докажат своите вярвания, те са готови да цитират различни авторитети, да привеждат примери и какво ли още не.

Този, както видяхме, твърде религиозен атеизъм, е запазил нещо от онзи – стария, войнстващия и това е враждебното отношение към християнството, отрицанието на неговата доктрина. Една от причините е, защото смята, че то го ограничава, че е за възрастни хора, че е отживелица и пр. Именно този религиозен атеизъм и днес продължава да плюе и сипе хули срещу Православието и чака и най-малкия повод, за да почне да бълва огън и жупел срещу него. Защото е производен на онзи, който покри страната с гробове, който се постара да задуши Църквата, който доведе страната до национална катастрофа. Същият, който и днес под различни форми продължава да вилнее по различните етажи на властта. Религиозното безбожие се предава от поколение на поколение. На религията продължава да се гледа като на “опиум за народите”, като на психическо заболяване, като на смешно суеверие. Църквата и нейните служители и днес често са осмивани в карикатури, пародии и скечове по вестниците и електронните медии. На нея се гледа като на институция с комерсиални цели, която цели да обогати определена прослойка за сметка на друга. Някои откровено я наричат дори мафиотска структура, без да си направят труда да вникнат поне в един пункт от християнското вероучение. Често я поставят под един знаменател с всички нахлули у нас през последните години секти.

Някои от партийните функционери, които години наред бяха учени да мразят християнството и днес са облечени във власт. Фанатични врагове на Църквата, те и днес правят всичко възможно да и пречат, да я дискредитират, да нарушават правата на нейните служители. Макар че по Конституция Православието е традиционното изповедание в България, то много често е поставено в позицията на преследвано, а други изповедания получават преференции за негова сметка. Явно на този етап друго не можем и да очакваме.

Всичко това ясно свидетелства за евангелските думи: “...човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши”. /Йоан 3:19/ Още много може да се каже по въпроса за проявите на религиозния атеизъм. Може би за да бъде изчерпана темата, трябва да се напише многотомно съчинение. Но това не е моята цел. Аз просто исках да покажа, че атеизмът също е религия, само че религия без Бог.

А сега е ред да запозная любезния читател и с безбожното християнство. Оказа се, че както може атеизмът да бъде религиозна система, така може и християнството в индувидуален план да бъде безбожна религия. Просто много наши съвременници, смятащи себе си за християни, са забравили, че “без вяра не е възможно да се угоди Богу”. /Евр. 11:6/ Заключенията изложени по-долу са вследствие на повече от десет години системни наблюдения. Безбожното християнство се разобличава с помощта на няколко въпроса. Задавал съм ги на определен брой хора от различни възрасти, но съм сигурен, че отговорът им е показателен и валиден за много по-голям брой лица смятащи се за православни. На първия въпрос: “Ти православен християнин ли си?” отговорът винаги е утвърдителен: “Да!”, “Разбира се!” Парадоксът идва с отговора на втория въпрос: “Добре, а в какво вярваш тогава?” Отговорите могат да бъдат разнообразни по съдържание, общото между тях е отричането на Бога: “Вярвам в Космическия разум”, “вярвам във всемогъщата сила на Природата”, “има някаква природна Сила”, “вярвам, че Господ е в мен и съм бог на себе си”. Тук трябва да отбележа, че далеч не очаквах тези хора да ми цитират Символа на вярата. Просто беше достатъчно да кажат с две думи: “Вярвам в Бога!” За мен това щеше да бъде достатъчно доказателство, че те наистина са близо до това, което учи светото Православие. Но уви, отговорите им показаха, че са безкрайно далече от истините на вярата. Та нали “вярата е жива представа за онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що не се вижда”. /Евр. 11:1/ Нали и християнин идва от името на Спасителя – от Христос?

Отговорите на въпроса за Христос, за Неговото дело и мисия също са доста противоречиви. Рядко се случва, някой от зовящите се християни да отрича Неговото историческо съществуване, но начинът по който Го възприемат, често витае между езичество, неверие и ерес. Един камък за препъване и за атеистите и за безбожните християни е непорочното зачатие на Богочовека. /Лук. 1:34,35/ Вярно е, че човешкия разум не може да го дефинира, не може да да го побере, но това още не е повод да го отхвърли. Много от хората, които се считат за православни, смятат, че “Иисус е Син на дева Мария и дърводелеця Йосиф” (а не Син Божи). Познанния за Неговото учение, житие и изкупително дело изобщо липсват. За едни Той е велик Учител, за други е нещо като екстрасенс (нали е вършил изцерения), за трети неуспял политик (и такива също се наричат християни). Някои са склонни да отричат събития от житието на Спасителя, като например Възкресението. Други увлечени от плътско мъдруване го наричат анихилация и се ровят в псевдонаучна литература, за да търсят доказателства. Тук се сещам за думите от Посланието на св. апостол Павел до римляни: “Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш”. /Рим. 10:9/ А когато разумът вземе връх над вярата и започне да търси доказателства, какви ли ще бъдат последствията от това?

Много странни са възгледите на някои от безбожните християни за задгробния живот, нерядко съвпадат с тези на атеистите. Един дежурен отговор е: “Ами никой не се е върнал от там, за да разкаже какво е.” Тук е въпросът: Може ли да съществува християнство без вярата в рай и ад, без надеждата за справедливо въздаяние след смъртта? Аз категорично смятам, че не! Но някои други хора са на различно мнение от моето. Немалко от тези християни приемат вярата в прераждане или в астрален свят. Дали защото е по-приятно и удобно, дали от невежество е трудно да се определи.

Това са само някои от формите на религиозен синкретизъм. Много невежи православни смесват вярата си в Бога с вяра в хороскопи, гледане на кафе, тълкуване на сънища и пр. Лично съм чувал християнки, които от години ходят на църква, да говорят за вярата си в нумерология и хороскопи, за лечебната сила на мудрите, за пророческите способности на Ванга и пр. При силна уплаха немалко от тях са склонни да отидат да им леят куршум (което е форма на магия). Не са изключени и прояви на спиритизъм и посещения при екстрасенси и врачки. Някои от там получават предписания – какви молитви да им прочете свещеника, какъв дар да занесат в храма, какъв курбан да направят. Но ако отхвърляме Бога, ако търсим първо помощта на дяволски средства и хора извън Църквата, нима това не е отново форма на неверие и отричане от православната вяра? Нали Библията казва, че у нас не бива да се намира “...предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, ни който пита мъртви; защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа” /Втор. 18:10, 11, 12/

Доста от посещаващите храма не смятат допитването до врачки и гадатели за грях.

Едно широко разпространено схващане за Православието, което изповядват много от хората посещаващи храма, е че то е една много ценна българска традиция. В своите вярвания, те го поставят наред с всички фолклорни традиции и езически вярвания. В голяма част от случаите много сполучливо смесват християнското учение с привнесените към него народни обичаи и празнични обреди. Други се причисляват към него само заради историческите му заслуги за утвърждаване на нацията и ролята му през Възраждането. Всички разсъждаващи и вярващи по този начин остават чужди на духовния живот и благодатното общение в Църквата. Тяхното съпричастие към Православието се изчерпва с няколко минути престой в храма и запалване на свещичка. Защото такава е традицията.

У много от тези християни нерядко се среща известно консумативно отношение към религията. Те са най-редовни в храма на празниците когато могат да получат нещо. Така на Богоявление и Връбница тълпи от народ се изреждат, за да получат светена вода или благословени върбови клонки. През останалото време трудно ще ги срещнем на богослужение, но никой не е в състояние да ги убеди, че не са православни християни.

В една голяма част от случаите посещаващите храма не четат нито Библията, нито вероучителна литература. Тук става въпрос и за хора с образование, с ерудиция, които се занимават с умствен труд. Познанията си за вярата добиват най-често от материали в седмични и ежедневни вестници или от електронните медии. Тяхното невежество иначе не се забелязва, но проличава, когато някой започне да им задава въпроси. Споменатият по-горе религиозен синкретизъм е част от техните религиозни възгледи. Наред с вярата в Бога, те вярват в извънземни, в способностите на тибетските йоги, поставят Христос наравно с Буда, Мохамед и други религиозни учители. Изобличава ги и Свещеното писание с думите на св. апостол Павел: “Така и тия се противят на истината, понеже са човеци с извратен ум, невежи във вярата”. /2 Тим. 3:8/

Вярата на много от необразованите християни включва и китайския зодиакален кръг.

Нерядко се срещат случаи на критично отношение към православните християни, стремящи се към духовно усъвършестване. Хора, смятащи себе си за принадлежащи към Църквата, гледат на тях с насмешка и ги обвиняват в религиозен фанатизъм. За тях препоръките за духовен живот са отживелица и нямат място в живота на съвременния човек. Този възглед нерядко води до конфликти в семейството, когато единият от съпрузите или децата тръгнат да навлизат по-дълбоко в духовния живот. Тогава започват да им забраняват да постят, да ходят редовно на богослужение. Близките им се дразнят от православната литература, която четат. Молитвите и поста, Изповедта и Причастието, както и редовното участие в богослужението се възприемет с безпокойство. Не се изключени караници и семейни скандали. Такива хора казват: “То бива човек да вярва и да ходи на църква, ама това твоето на нищо не прилича!” Ако обаче им кажем, че не са християни дълбоко ще се обидят.

Има много случаи, при които такива недостатъчно образовани в елементарните истини на вярата хора, започват да се ровят в литература свързана с Второто пришествие на Иисус Христос и края на света. Те са склонни да повярват на евтини булевардни книжки и лъжепророчества, позволяват си опити за тълкуване на библейския текст. Една от целите на подобни начинания е тази, да видят колко време им остава до края, за да се подготвят с подобаващо настроение. Те или не са чели или съвсем са забравили думите на Спасителя: “за оня ден и час никой не знае, нито дори небесните Ангели, а само Моят Отец”. /Мат. 24:36/

Една от проявите, изобличаващи безбожното християнство са делата. От една страна се наблюдава редовно посещение на храма, от друга, пълно противоречие с християнската етика, пренебрегване на Десетте Божии заповеди и следване на собствените суетни и плътски желания. В немалко от случаите на някои принципи на християнския морал се гледа като на средновековна отживелица. Най-честите оправдания са: “всички правят така” и “времената са други”. На такива не можем да отговорим по друг начин освен с думите на св. апостол Йаков, че “вярата без дела е мъртва”. /Йак. 2:20/

Няма съмнение, че и за двете описани по-горе явления, една от причините е насаждания в училище атеизъм през годините до 1989 и отсъствието на християнско възпитание в семейството. Проблемът, обаче идва и от липсата на желание. Днес никой никого не спира, а храмовете са отворени и достъпни за всички. Вече са издадени стотици заглавия, като се почне от вероучителните брошурки и катехизиса и се стигне до задълбочените изследвания върху Свещеното писание, трудовете по християнска етика и църковна история и пр. Но повечето хора, водени от своята гордост, смятат, че всичко си знаят и повече познания не са им необходими. Това е една от причините да им липсват и елементарни познания за православната вяра. Пък и не всичко от това, на което Църквата ги учи им харесва. В същото време с охота четат книги за окултното, за магии, за свещения Граал и пр. Явно е дошло предсказаното от св. апостол Павел време, когато “човеците не ще търпят здравото учение, но водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха, те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат”. /2 Тим. 4:3,4/

Някой би запитал: дали това, което наричам безбожно християнство е християнство въобще? На този въпрос оставам всеки да отговори за себе си. Аз не искам да съдя и моята цел не е такава. Такива християни не ги изобличавам аз, а Свещеното писание. Просто би ми се искало някои хора да се замислят за чистотата на своята вяра, за своята връзка с духовния живот на Църквата! Би ми се искало на някои да им се изясни, че Бог не е някаква безлична природна Сила или студен космически Разум, че православната вяра е несъвместима с нумерологията и хороскопите! Би ми се искало да съм успял в това начинание!

Голяма пречка за утвърждавенето на православното християнство като начин на живот е тази, че в момента изповядващите религиозен атеизъм и безбожно християнство са мнозинство. Те са навсякъде около нас. С поведението си, с действията си и с думите си те системно пречат, както на отделни християни, така и на Църквата като цяло. А когато ги разобличим, виновни излизаме ние и ставаме по-черни от дявола.

Да се върви по тесния и каменист път нагоре е трудно. Особено когато всички предпочитат равния, широкия, лесния, удобния. Тогава те всячески се стараят да те отклонят от твоя тесен и трънлив път. Не че им пречиш с нещо, просто не могат да понесат, че не си като тях. Да бъдеш гласа на викащия в пустинята и то в една земя, където години наред са вилнели смерчовете на войнстващия атеизъм не е никак лесно. В тази духовна пустиня душите на хората са толкова окаменели, че живата вода на вярата се стича по тях като по стъкло. Една пословица казва, че надеждата умира последна. На мен не би ми се искало да умира. И съм сигурен, че тя ще надживее и безбожното християнство и религиозния атеизъм, че ще победи и ще допринесе за едно по-силно и здраво Православие.

Подвигът на християнските мъченици в учебните часове по религия

Отдавна имах желанието да споделя педагогическия си опит като учител по религия и вероучение. Електронно издание "Двери на православието" ми даде тази възможност. Това е първата статия от проектите свързани с темата за религиозно-просветни учебни дисциплини. Тя визира моменти от методиката на преподаване, като една от целите беше да се повдигне дискусия. Мисля, че е сполучлив опит.

Идеята за написването на този материал дойде от едно събеседване с преподавател от Софийския университет за моята работа като учител по СИП „Религия”. Тогава предметът току-що беше въведен и още с много неща не бяхме наясно. Показах му едно прекрасно илюстровано списание “Бисери за деца” на издателство “Витезда” и споделих намерението си, да използвам материали от него в работата си с учениците. Събеседникът ми прегледа списанието. Погледът му попадна върху рубриката “Деца мъченици”. Материалът разказваше житието на свети мъченик Кирик, пострадал заедно с майка си св. Юлита по времето на император Диоклециан. Разказчето съвсем накратко описва как едно тригодишно дете, възпитано от майка си в християнско благочестие, изповядва своята вяра и завършва живота си мъченически. Моят събеседник смяташе, че децата ще бъдат шокирани от тази смърт, че такива материали нямат място в часовете и преподаването им не трябва да се допуска. Тогава правех първите си стъпки като учител по религия и реших, че той има право. Днес, след като имах възможността да приложа на практика педагогическите си умения, смятам, че имам какво да кажа по въпроса и да опонирам тази негова теза.

Споменатият по-горе разговор повдига два актуални въпроса. Първият от тях е: Как в часовете по религия да бъде поднесен подвигът на християнските мъченици? А вторият: Може ли в тези часове да бъдат разглеждани житията на деца и подрастващи, пострадали за вярата?

Учебните програми по религия от самото начало (учебната 1997/1998 г.) включват теми за християнски мъченици – св. Георги и св. Димитрий. Те няма как да бъдат пропуснати, защото са едни от най-почитаните от народа ни светци. Колкото и да изглежда страшна мъченическата смърт, не можем с лека ръка да я изхвърлим от съдържанието на учебния материал. Още по-нелепо би било, да изпразним тези светли християнски празници от исконното им съдържание и да ги превърнем във фолклорна традиция. По онова време още не познавахме добре програмите, по които предстоеше да работим, а и учебника излезе по-късно отколкото очаквахме. Когато получихме пособието, видях че в програмата влиза и темата за мъченическия подвиг на трите момичета - Вяра, Надежна и Любов. Това беше първия аргумент в подкрепа на тезата, че подвигът на невръстните мъченици също може да бъде представен пред децата в училище.

Ако погледнем обективно на живота около нас, темата за насилието и за смъртта по никакъв начин не може да бъде избегната. Насилието ни атакува от електронните медии под формата на филми и новини. През последното десетилетие добиха популярност компютърни игри с насилие, в които кръвта се лее буквално като вода. Екшъните, трилърите и турнирите по кеч, излъчвани по телевизионните канали, ескалират детското насилие във всички възрастови групи. Тези фактори водят до тотално размиване на етическите критерии по отношение на това, кое е правилно и кое не. В повечето случаи ставаме свидетели на художествена (или не дотам) измислица – филми и компютърни игри; на безсмислена смърт, причинена по недоглеждане – пътнотранспортни произшествия, а някои от новините представят и варварски деяния – убийства, изнасилвания и др. Съобщенията и репортажите за терористични атаки също няма как да бъдат спестени на децата. Те са проява на най-голямо варварство, защото в повечето случаи са насочени срещу невинни хора, а жертвите им са многобройни. Някои са проява на религиозен фанатизъм, нещо което подрастващите дори и в по-горните класове трудно могат да осмислят и възприемат. Явно е, че не можем да спестим на децата информацията свързана с насилствената смърт и със смъртта по принцип. Не можем да ги държим затворени като принц Гаутама Сидхарта и да смятаме, че те никога няма да се сблъскат с нея, а и не бива.

Не можем да укрием информацията и в случаите, при които става въпрос за невръстни, сложили край на живота си, за насилие на деца над други деца, за подрастващи посегнали на живота на свои връстници, за инцидента пред дискотека “Индиго”, за трагедиятя при река Лим. При последните две събития става въпрос за смъртта не на едно, а на няколко деца. А какво да кажем за смъртните случаи в семейството по времето, когато децата са още в крехка възраст? Аз съм убеден, че тези събития оказват силно въздействие върху чувствителната и емоционална детска натура, особено на децата в предучилищна възраст и начална степен на образование. Те ще задават въпроси и ще търсят отговори. Това без съмнение ще насажда у тях чувство за страх и несигурност. Някои от причините за това се коренят в неизвестността и страха от смъртта. За съвременния човек, възпитаван в атеизъм, тя си остава нещо, което буди ужас и го кара да се замисля: дали животът му не е изпразнен от смисъл, щом някой ден неминуемо ще умре.

Ние не можем да преподаваме уроците за мъченическите подвизи, без да вложим поне малко познания за нашата християнска надежда. Без нейното присъствие познанието за смъртта на мъчениците не се обезсмисля, но губи част от своя възпитателен ефект. И не само тяхната смърт, но и християнския живот по принцип. Знаем, че неговата цел е постигане на спасение на душата, но не тук и в този свят, а в един друг, по-хубав, изпълнен с хармония блажен живот.

Уроците за мъченическата смърт по никакъв начин не могат да бъдат заобиколени, тъй като сам Спасителят Христос е пострадал мъченически принасяйки се в жертва. Неговият подвиг също не може да бъде разяснен, ако не бъде вложен в предмета истинският духовен смисъл. В противен случай децата няма да могат да разберат дълбокото съдържание на тази саможертва, няма да могат да възприемат нейното истинско значение. Нали пътеводна звезда на християнските мъченици е бил сам Иисус Христос? Нали неведнъж Той или ангели от небесата са подкрепяли изповедниците в техния подвиг? Нали чудесата и изцеленията по време на изтезанията са доказвали Божията сила и често са карали дошлата за зрелища езическа тълпа да вика въодушевено: “Велик е Богът на християните!” Нима всичко това няма място в учебните часове? Аз смятам, че ако го премълчим, ще допуснем голяма грешка!

Неоспорим факт е, че днес атеистично възпитаното общество ще приеме един такъв мъченически подвиг като фанатизъм достоен за психиатрията. А отричането от вярата ще бъде тълкувано като благоразумие, като нещо сторено под влияние на обстоятелствата. Докъде стигнахме само? Аз съм категорично против такава позиция!

Вярно е, че в живота и делата си ние не можем да подражаваме нито на Христос, нито на светиите. Просто условията в които живеем ние са коренно различни от тези в които те са живели. Подражанието е една от най-големите грешки, които може да допусне един човек стремящ се към духовен подвиг. И все пак ние трябва да сме готови да защитим нашата вяра от нападки, да бъдем готови да я изповядаме, независимо от това, какви психически заболявания ще ни припише затъналата в неверие и суеверие тълпа. Да лишим подрастващите от познания за подвига на мъчениците и неговия смисъл, е все едно да изхвърлим от учебниците по история уроците за великите и славни български царе, за дейците на Възраждането, много от които са дали живота си, за да я има днес България.

За да можем да поднесем по подобаващ начин житията на тези изповедници на вярата, ние трябва да представим пред децата небесната награда, на която те са се надявали. Това има своите твърди основания и във факта, че подрастващите често сами задават въпроси свързани със задгробния живот. Практиката показва, че децата се интерсуват от това и ние не можем да премълчим християнския възглед за задгробното състояние на душите. Ще бъде грях от наша страна, и спрямо децата, и спрямо собствената ни вяра. Дали това ще стане в часовете, в които се преподават уроците за кръстната смърт на Иисус Христос и Възкресението, дали ще стане когато преподаваме житията на християнските мъченици, всеки учител сам трябва да прецени. Не е необходимо да изпадаме в подробности, нито да представяме небесното блаженство с материализирани представи. Нещата трябва да бъдат представени поляризирано – наградата за добрите дела и нейната противоположност – вечните мъки за грешниците.

А как стоят нещата, когато става въпрос за мъченическия подвиг на деца и подрастващи, на младежи и девойки? Смятам, че ако учениците са запознати, макар и накратко с учението на православната Църква за вечния живот след физическата кончина, те няма да се шокират толкова от тяхната смърт. Не е ли по-добре, да имат пред очите си като пример подвига на тези деца и младежи, наместо суетни и аморални кумири като Бритни Спиърс, Кристина Агилера, Шакира и още един трудно изброим списък от млади хора станали известни с предизвикателно поведение, аморални текстове и публично разголване? Децата трябва да умеят да различават добро от зло, защото лошият пример е навсякъде около тях, а лошото се възприема много лесно, особено ако е модерно, особено ако всички го правят, особено ако го насърчават електронните медии и игрите.

Самото представяне на случките от житията също трябва да бъде много добре обмислено. Обикновено в учебниците моментите от изтезанията на християнските мъченици са представени накратко и само с общи изречения. Това изисква преподавателят да бъде запознат по-подробно с житието на изучавания в часа светия. Понякога не е достатъчно да кажем пред децата: “Свети Георги е бил подложен на страшни мъчения”. Възникването на противоположен въпрос е логична последователност: “На какви точно мъчения?” Тук независимо от това, дали ни се иска, на нас ще ни се наложи да разкажем за някои от изтезанията, на които християнските мъченици са били подлагани. Смятам, че при описанието на самия мъченически подвиг трябва да се избягва сексуалното насилие (например отрязването на гърдите на света мъченица Вяра). Доколкото ми е известно, имало е практика в Римската империя, девойки християнки да бъдат осъждани на изнасилване. При положение, че се стараем да вменим на децата някакви християнски възгледи за живота, трябва да спестим разказването на тези случки в учебните часове. Едно по-малко унизително наказание е въртящо се колело с остриета. Свети Георги е хвърлен във варница с гасена вар, за да изгори, тичал е с нажежени обувки с гвоздеи в тях, свети Димитрий е прободен от войниците с копия докато е казвал на колене молитвата си. Крайното смъртно наказание за изповедниците, които римския съд не е можел да победи духовно е бил посичане с меч. Ето тези неща е по-приемливо да бъдат разказани пред учениците. Но пак акцентирам: те могат да бъдат представени само при проявен интерес от страна на самите деца. Добре би било ако не възникнат въпроси за това, на какви изтезания са подлагани мъчениците, но преподавателят трябва да има готовност.
При преподаването на тези уроци положително въздейстие оказват чудесата. Такива са случките при които мъчениците излизат невредими от изтезанията, когато са изцелени по чудотворен начин, когато по техните молитви Бог изцерява някой болен. Това спомага за затвърждаване у подрастващите на уважение към християнската вяра, защото е доказателство за нейната истинност. Учениците трябва да знаят, че тези хора не са измислени, приказни герои а реални исторически личности.

Трябва да отбележа, че съм срещал в практиката си конфликти между децата изучаващи религия и останалите. Най-често те стигат до заяждане, но не е изключено да прераснат и в нещо по-драстично. В тази ситуация на децата им се налага да защитават вярата си, или поне положителното си отношение към християнството. Записването им в група за изучаване на религия, предполага християнско възпитание в семейството, дори известен личен религиозен опит. В тези случаи учителите, класните ръководители и други педагогически кадри са длъжни да вземат отношение. Ролята на учителя по религия е да предупреди децата, да избягват подобни спорове, а ако възникнат такива, да се обърнат към дежурния учител или някой друг педагог. Целта е да се сложи край на спора, преди да е прерастнал в остър конфликт.

Църковната свещ - безкръвната жертва

Този материал бе създаден за да защити православната Църква в нейното исконно право да продава църковни свещи, които са скромна, символична, безкръвна жертва пред Божия олтар. Първоначално го издаде Църковното настоятелство в родния ми град Бяла Слатина. По-късно го одобри Ловчанска митрополия и го издаде в тираж 5 000 броя с корекции на текста и заглавието. Публикацията е по-скоро катехизическа беседа отколкото статия. Тя е полезна от практическа гледна точка за онези, които правят първите стъпки във вярата. Публикувана е на страницата на "Православие България".

Днес за мнозина ще е трудно да отговорят на въпроса: що е това Православие? За едни това е абстрактна вяра, за други – една обредна традиция, за трети – ненужна отживелица и пр. За нас православните християни, няма съмнение, че вярата на човека се проявява в неговия начин на живот. Тя определя отношението му към света и неговия Творец – Бога, отношенията му с хората във всекидневното му общуване, обхваща начина му на мислене, влияе върху емоционалния му свят. Православието е духовният живот, който личността води, стремейки се към усъвършенстване. Тя е жива сила, чрез която човекът живее, и се движи, и съществува.

Мнозина не се замислят дълбоко върху вечните истини заложени най-вече в православното християнство. Те сляпо подражават на околните в храма, пристъпват, запалват свещица и след броени минути си тръгват. Информация за вярата черпят от вестниците или електронните медии. Често пъти изпадат в ситуации, при които проличава ясно тяхното невежество. Ние хората сме надарени от Бога с разум и трябва всичко да вършим обмислено. Важно е да четем Библията и вероучителна литература, и когато се прекръстваме, покланяме или извършваме друго обредно действие, да знаем защо го вършим, какъв смисъл или символика влагаме в него. Вярата е стойностна и благословена от Бога, когато е разумна и напоена с неземния еликсир на любовта. Любовта е най-висшата християнска добродетел, тя е възможна само между личности – Бог и човек, християнинът и неговия ближен събрат. Истинската любов, когато раздава, не търси някаква изгода, а цели да обогати и ущедри другите, прави го заради вътрешното удовлетворение от извършеното добро дело. Спасителят Иисус Христос поставя на първо място заповедта: “Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум...възлюби ближния си като себе си...” (Мат. 22:37, 39).

Търсенето на връзка с Бога и начини за проява на тази любов и благоговение датират от най-дълбока древност. Така както търсели начини да спечелят благоволението на земните владетели с подаръци, хората се стараели да засвидетелстват своето уважение и към своите божества. Древният култ се изразявал преди всичко в принасяне на жертви – най-често някакво животно или част от реколтата. През ХІV – ХІІІ в. пр. Хр., по подобие на другите народи, старозаветните евреи получили от Бога указания, как да организират своя религиозен култ. При преносимия им храм – скиния, а по-късно и при Соломоновия храм имало жертвеници и там се принасяли жертви: плодове от лозето или нивата, първородно агне от стадото, елей, благоуханно кадиво и т. н. Едни от жертвите се изгаряли, други – мирни жертви се изяждали от свещеническото съсловие и вярващите юдеи. Наред с жертвените животни принасяни за опрощение на грехове или за изпросване на Божие благодеяние, е имало и хлебен принос – брашно, зърно, дар от маслиново масло, както и съответната лепта в монети или благороден метал.

Иисус Христос отменил кръвните жертви за опрощаване на греховете, като принесъл сам себе си в жертва на кръста, на Голготския хълм. Неговите последователи апостолите не отменили изцяло жертвите. Останали безкръвните приношения – елей и свещи, тамян, както и мирните жертви – благотворителни трапези и раздаване на милостиня. Верни на апостолската традиция, християните и до днес запалват в храма църковни свещи, в които основната съставка е восък, като скромно жертвоприношение за своите грехове и потребности.

За съжаление не всички днес разбират значението на тази жерва или я възприемат само като обреден елемент.

Вече споменахме, че свещта както и елеят се използват от старозаветни времена. Смисълът, който ние християните влагаме в запалената свещ е, от една страна безкръвната жертва, от друга светлината, която тя разпръсква, напомня за това, че Спасителят – Христос е светлина на света /Йоан 1:9/. Със Своето божествено учение Той пръска духовна светлина и озарява сърцата на всички вярващи. Светлината от свещите създава тържествена обстановка в храма и насърчава молитвеното настроение на богомолците. Тя е мека и галеща окото – тиха светлина, както е наречен в едно молитвено песнопение сам Христос. В храмовете, където няма ток и в атонските манастири восъчните свещи се използват и за осветление.

Както по-горе подчертахме, свещта е една скромна безкръвна жертва. Обикновено свещи се закупуват при влизане в храма. Техният брой и големина зависят от възможностите на християнина. Може, ако нямаме пари да купим една, може да купим десет от най-големите, това зависи от възможностите и потребностите ни. На някои празници като Възкресение Христово, Велики четвъртък и др. запалените свещи се държат в ръка през цялата служба и на литийното шествие. През останалото време на годината те се поставят на специално приготвените за това светилници. Това се прави и за да не капят по пода и иконите. На високите бронзови свещници се запалват за здраве и успех, в сандъчетата с пясък се палят за упокой на душите на мъртвите.

Често християнинът като купува свещите, ги нарича за сбъдване на определени желания или за здраве и успех на лица от семейството. Това не е погрешно. В повечето храмове се спазва едно неписано правило, първата свещ да се запали пред иконата на Иисус Христос, втората пред образа на света Богородица, а третата за упокой – на пясъка. Все пак често духовните потребности стоят над неписаните правила. В противовес на едно погрешно схващане е добре да се знае, че няма време през годината, когато да не се палят свещи. Има периоди, през които не се прави помен (панихида) за покойни, но в тези дни можем да палим свещи за “Бог да прости!” душите на нашите починали близки.

Суеверни са някои мнения откъде точно трябва да бъде запалена свещта, може и от друга свещ, може и от кибрит, в краен случай може и от запалка. Суеверие е и това, че не може свещ за упокой, да се пали от свещ запалена за здраве.

Има нещо, което е важно и съществено и е валидно за всички вярващи, за които свещта не е само празен обряд: Тъй като е жертва, редно е да бъде закупена от храма или от назначени от Църквата хора (в гробищните паркове и параклиси). Когато я купуваме в погребалното дружество, тя вече има само обредна цел и губи смисъла си на жертва. Същото важи и за случаите, когато купуваме свещи от частни лица, или от пазара. Тогава запалената от нас свещ, вече не е принос пред Божия олтар, дори да е запалена в храма.

Много е важно, с какво настроение ще бъде направено безкръвното приношение. Необходима е твърда и искрена вяра, съкрушено и смирено сърце. Когато поставяме свещта на светилника пред иконата, обикновено произнасяме кратка молитва, пред иконата на Иисус Христос: “Господи, Иисусе Христе, приеми тази моя малка жертва за всичко, което е добро и полезно за мене грешния, за моите роднини, приятели и близки!”; пред иконата на св. Дева Мария: “Майко Божия, защити ме под своя покров!”; на пясъка: “Господи, упокой душите на Твоите починали раби (имената) и направи вечна тяхната памет!” Разбира се, текстът на молитвите не е общозадължителен, а само примерен. Християнинът може да се моли със свои думи за духовните и телесните си нужди. На първо място е необходимо да се молим за опрощението на греховете и спасението си, за здраве, за най-насъщните потребности. След като запалим свещите, трябва да си изберем подходящо място в храма, където да застанем и внимателно да следим богослужението. Когато участваме с дух и сърце, нашето молитвено усърдие се слива с това на другите. Въпреки че богослужението в по-голямата си част е на църковно-славянски език, ако положим малко усилия, можем да уловим смисъла на текстовете, съставени преди векове от светите отци.

Освен при посещаване на храма, на обществено богослужение, свещи могат да се палят и при четенето на молитви – у дома. Те предварително се купуват от църквата и се запалват при изпълнение на сутрешно или вечерно молитвено правило, по време на панихида, молебен, водосвет, маслосвет и др. При частна молитва, вместо свещи, може да се запалва и стъклено кандило с елей, поставено пред домашен иконостас. Днес у нас, в повечето случаи поради липса, не се използва маслиново масло, а рафинирано слънчогледово масло (олио). В къщи на хубави празници, или при частна заупокойна молитва християнинът може да прекадява с тамян, поставен върху жар. Въглените се слагат върху парче керемида, или се ползва специален глинен съд с дръжка, наречен ръчна кадилница или ручка. Тамянът се използва още от старозаветно време, а димът от него символизира издигащата се нагоре към небесата молитва.

Пагубното порно, пагубния секс, порнографията в истинска светлина /превод/

Този материал не е мой, а на Джийн Мак Конъл. От мен са превода от руския сайт "Мир студентов" и коментариите към текста. Порнографията е един от бичовете на съвремието, който удря най-вече в съзнанието на младите хора. Това ме мотивира да преведа материала и да го изпратя за публикуване в "Православие България". Към него съм приложил и някои полезни съвети. Надявам се да намерите полза!

Порнографията в истинска светлина...

Как да намерим свобода от порнозависимостта и последствията от порнографията?

Обстоятелството, което ме накара да преведа този текст е, че авторката изследва едно изключително вредно за обществото и особено за младите явление - порнографията. Джийн Мак Конъл разглежда и един порок, чието съществуване не можем да отречем – пристрастяването или привикването към порното. Тя прави синтезиран и подробен анализ, както на порнографията, така и на самия порок. Авторката се докосва до темата и от гледна точка на християнската социология. Досега не съм срещал материал, който достатъчно обосновано да отговори на въпроса: с какво точно порнографията вреди и по какъв начин. Според мен тази статия е един сполучлив опит.

Всъщност порнографията става сериозен проблем за християнската етика с напредването на фотографията и нейното използване за изготвяне на порнографски списания. Преподобни Йоан Кронщадски (1829 – 1908) говори за пагубното й въздейстие и споделя как с ръцете си е унищожил едно попаднало му порнографско списание. За съжаление, от времето през което той е живял до днес, този бизнес се е разрастнал хилядократно, а потребителите на продуктите му са милиони по целия свят. Порното става още по-голям проблем на обществото с усъвършенстването на кино и видео технологиите. Без съмнение за това голяма роля играят и информационните технологии и Интернет. Днес порнографията е навсякъде около нас, тя е достъпна и за възрастни и за подрастващи. Много хора не осъзнават колко голяма би могла да бъде вредата от нея, а има и такива, които гледат на нея като на нещо съвсем нормално – просто начин на печелен на пари или едно от многото удоволствия. Има и някои, които погрешно смятат, че порното може да се ползва с образователна цел. Понякога за хора поели по пътя на православното християнство не е никак лесно да скъсат с привързаността си към порока свързан с наслаждаването от непристойни изображения. Освен това е доказана деструктивната роля на порнографията като средство, което подтиква тийнеджърите да водят полов живот от най-ранна възраст, да прибягват до различни противоестествени способи на общуване и да упражняват сексуално насилие. Моето мнение е, че Църквата трябва да излезе с официално становище по върпоса за порнографията и нейното разпространение. Смятам, че изложеното по-долу не противоречи на православното вероучение и духовност. Със сигурност може много да се каже по въпроса, но това е обект на по-подробно изследване.

Порнография и зависимост – сексът извън контекста

В тъмните и студени вечери няма нищо по-хубаво от блещукащия огън в камината. Сложете дърва, нека горят създавайки топлина и уют. Не е необходимо да мислите за безопасността, само се отпуснете и се наслаждавайте. А сега опитайте да вземете горящите дърва от камината и ги поставете в средата на стаята. Веднага ще станете свидетели на разрушение, огънят може да подпали цялата къща, заедно с живеещите в нея хора. Сексът по нещо прилича на огъня. Докато съществува в рамките на брака и е защитен от взаимното посвещение, той е прекрасен и романтичен. Порнографията, обаче го изнася извън тези рамки.

Порнографията - силно развита индустрия

Порно бизнесът носи огромни приходи, при това печелившите ни най-малко не се смущават от това, как са били получени тези пари. Готови са да ви покажат всичко, само и само да ви заставят да купите още. “Миналата година порнопродуцентите са пуснали на пазара 11 000 филмови заглавия. За сравнение Холивуд за същия период е създал около 400 филма. Също така са се появили 70 000 порно страници в Интернет.” Това пише вестник “Ню Йорк Таймс” от 20 май 2001 година в статията “Голият капитализъм”.

Представянето на секса чрез порнографията

Един от жизнено важните фактори предпоставки за психическото здраве на човека е представата кои сме ние от сексуална гледна точка. Ако тази представа бъде изопачена, в резултат на това се изкривява важен критически аспект от нашето съзнание. Порно културата поставя знак за равенство между секса, любовта и интимната близост. Порнографията прокламира секс между абсолютно непознати хора: няма значение, че аз току що и за първи път съм видял този човек, нали най-същественото е да си доставя удоволствие. За мен е все едно от чие тяло ще се възползвам, важното е да го направя. Порното кара човека да мисли, че сексът е занимание, което може да върши по всяко време, на всяко място, с произволен партньор и без никакви последствия.

А какво представлява истинския секс?

Не би трябвало да гледаме на интимното общуване така наивно и повърхностно, както ни учи порнографията. Истинските отношения между двата пола не се градят върху секса, а върху духовното отдаване, съвместната отговорност и взаимното доверие. В тези рамки сексът е прекрасен като огъня в камината. Да бъдеш с човека, който те обича и приема безрезервно, с този, който ти се е посветил изцяло до края на своя живот, с този на когото можеш да се отдадеш напълно – ето това прави секса наистина чудесно изживяване.

Въздействието на порнографията – лъжите на порното

Порнографията няма да ви разкрие истината за секса, защото тя няма никакво отношение към истината. Тя не се произвежда като продукт за обучение, а като стока за продажба. Затова на вас ще ви покажат и разкажат това, което ви е угодно, само и само да задържат аудиторията. Порното поддържа и се поддържа от лъжи: лъжи за секса, за жените, за брака и за още много други неща. Нека разгледаме някои от лъжливите представи предизвиквани от порнографията и ще видим, какъв хаос може да се възцари в отношенията между двата пола.

Лъжа 1-ва: жената е само човекоподобно същество

На страниците на списание “Плейбой” наричат жените “зайчета”, тоест представят ги като екзотични животинки или “средство за забавление”. Така се създава усещането, че жената не е нещо повече от една играчка. В списание “Пентхаус” назовават жените “котенца”. В порното нерядко говорят за жените като за животни, играчки или възприемат само някои техни органи. В някои порнопродукции показват изключително тялото и гениталиите на жените, но не и лицата им. Представата, че жените са пълноценни човешки същества с мисли и емоции е съвършено неприемлива за порнографията.

Лъжа 2-ра: интимното отношение към жената е своеобразен вид “спорт”

В някои спортни списания има своеобразни еротични приложения “в банята”, в които е заложена идеята, че жената (или по-точно сексуалното отношение към нея (бел. прев.)) е още един вид спорт. Порнографията разглежда секса като спортна игра, а в тези игри участникът се стреми да “избегне загубата”, “да спечели” или да “завоюва победа”. Мъжете, уловили се на тази въдица, обичат да говорят за своите “победи” над жените. Те започват да мислят за себе си като за мъже от гледна точка на “постигнатите победи”: всяка “завоювана” жена – това е още един трофей на полицата ми, още един “скалп” на колана ми, потвърждаващ моята мъжественост.

Лъжа 3-та: жените са собственост или стока

Нерядко можем да срещнем рекламно изображение на излъскан до блясък автомобил от реномирана марка с разголено красиво момиче изпънало се върху предния му капак. Завоалирано се предава мисълта: “Купи си една кола и всички красавици са твои.” Но порнографията отива още по-далече: жените са изложени по каталозите като стока и техните “прелести” се показват за разглеждане от купувачите. Това обяснява, защо много младежи, след като са завели девойката на ресторант или кино вече смятат, че тя е длъжна да им се отдаде сексуално. Порнографията вменява на мъжете убеждението, че могат да купят жените.

Лъжа 4-та: Ценността на жената зависи от нейната телесна красота

Порнографията осмива по-малко привлекателните жени. Те биват наричани кучки, китчета, прасенца, измислят и още по-осърбителни прозвища само за това, че те не могат да се вместят в представата на порнографията за “идеалната” жена. Порното изобщо не се интерсува от интелекта и личността на жената, а само от нейното тяло.

Лъжа 5-та: Жените обичат насилието

“Когато жената казва “не”, тя всъщност има пред вид “да””, това е типичен за много порнопродукции сценарий. В тях жените подложени на насилие, първоначално се съпротивляват и отбраняват, а впоследствие започват да получават удоволствие. Порнографията учи мъжа да се наслаждава като причинява болка на жените и като се отнася жестоко с тях за свое развлечение и забавление.

Лъжа 6-та: Жените трябва да бъдат унижавани

Нерядко порно продукциите изобилстват от думи и изрази изпълнени с отвращение към жените. Жените биват измъчвани и унижавани чрез десетки отвратителни способи, а те умоляват мъчителите си да не спират. Нима такова отношение показва някакво поне малко уважение към жените? А къде остава любовта? Или порното проповядва ненавист и презрение към жените?!

Лъжа 7-ма: Малките деца също могат да имат сексуални отношения

Един от хитовете в продажбата на порнография е имитацията на “детско” порно (производителите и разпространителите на истинско детско порно са жестоко преследвани и наказвани от законите (бел. прев.)). Жените се обличат така, че да изглеждат като малки момиченца, връзват си косите с панделки на опашки и плитки, обуват се в подобни на детските сандали, в ръцете си държат мечета и кукли. Това насажда идеята за това, че съксуалните отношения между възрастен и дете са съвсем нормално общуване. В вследствие на това някои от любителите на порното започват да гледат на децата от сексуална гледна точка.

Лъжа 8-ма: Противоестественият секс е изживяване от висока класа

В порно продукциите често се използват незаконни и нерядко опасни елементи, за да направят секса още по-интересен. От това следва някои хора да възприемат становище, че не е възможно да се наслаждаваш на секса ако той не е извратен, див, незаконен или опасен.

Лъжа 9-та: Проституцията е нещо модерно и красиво

Порното обрисува проституцията във въодушевяващи картини. В реалността обаче, много от жените участващи в заснемането на материалите са избягали от къщи девойки попаднали в робство. Много от тях са били подлагани многократно на сексуално насилие. Някои вече са заразени с неизлечими болести предавани по полов път и често умират съвсем млади. Мнозина от тях вземат наркотици с единствената цел, да могат по някакъв начин да се откъснат от ужасната реалност в която живеят.

Истината за въздействието на порнографията

Порнографията печели пари от разбития живот на младите девойки и улявя в своите мрежи мъжете, готови да прахосат много време, а също и пари за да станат жертва на нейната продукция.

Въздействието на порнографията – сила на образите

Наивно е да си мислим, че това, което виждаме и чуваме не упражнява върху нас никакво въздействие. Всички ние признаваме, че хубавата музика, хубавите филми и хубавите книги обогатяват духовно живота ни. Те могат да ни освободят от напрежението, да ни научат на нещо ново, да ни развълнуват или въодушевят. Очевидно е, че както положителните образи имат върху нас положително влияние, респективно, лошите ще имат отрицателно.

Образите могат да ни склонят към конкретни действия. Предприемачите знаят, че ако покажат на човека убедителен образ от своята продукция при подходящо емоционално състояние, той се загнездва в подсъзнанието. Специалистите по рекламата са толкова опитни, че могат дори да предскажат колко продукта бихте си купили под въздействие на тяхната реклама. Понякога зрителите дори не виждат названието на продукта. Например производители на сладкиши с фъстъчено масло “Reeses Pieces” са заплатили огромна сума, за да може техните продукти да бъдат показани за няколко секунди по време на филма “Извънземното” (“ET”). В резултат веднага отбелязват голямо увеличение на нивото на продажбите. Защо? Защото емоциите, които изпитвате при вида на момчето протегнало ръка към пришълеца, неусетно за вас по невидим начин се свързват и с образа на сладкишите. Ако въздейтвието на продукта, който сте видели за време не повече от няколко секунди, може да се отрази така върху човешкото поведение, дори когато е бил някъде на заден план в кадъра, то представете си какво ще бъде въздействието на филма, който ви е приковал към екрана за повече от половин час с помощта на откровените сексуални образи.

Как въздейства порнографията върху мъжете?

Какви идеи се опитва да вклини в съзнанието ни порнографията? Ако човек постоянно е заливан от пошли и грозни образи, неговото психическо състояние се деформира към отрицателната страна, и това неминуемо води до проблеми в живота. Един от важните съставни компоненти на човешката психика е здравата представа, как човекът се идентифицира от сексуална гледна точка. Ако тази представа се изопачи, то се извращават и някои изключително важни структури на съзнанието.

Зависимостта от порното – магнетичността на порнографията

Не всеки, който се ползва от порно продукциите става зависим. Някои хора просто си живеят с извратените представи за жените, за секса, за брака и за децата. Емоционалната отвореност на други позволява зависимостта да ги “сграбчи за гърлото”. Производителите на порно нямат никакви възражения, ако се случи да попаднете в зависимост от тяхната продукция – та нали това е добро за бизнеса им! Доктор Виктор Клайн разделя процеса с придобиването на зависимостта на няколко стадия: зависимост, изостряне, понижаване на чувствителността, сексуално деяние. Що се отнася до порно-зависимостта аз открих още един стадий предшестващ останалите – ранното запознаване. Нека да разгледаме тези стадии:

РАННОТО ЗАПОЗНАВАНЕ

Повечето от младежите, зависими от порнографията, са започнали рано. Срещата им с порното е започнала в по-ранна възраст и през тази открехната врата, порнографията без особени усилия е проникнала в живота им.

ЗАВИСИМОСТТА ОТ ПОРНОТО

Вие отново и отново се връщате към порнографията. Тя се превръща в неизменна част от живота ви. Вие сте като закачени на кука, от която не можете да се освободите.

ИЗОСТРЯНЕТО

Вие започвате да търсите по-голяма нагледност в порно материалите, започвате да се наслаждавате от това, което преди е предизвиквало у вас отвращение. Сега, вместо погнуса, то предизвиква у вас наслада.

ПОНИЖАВАНЕТО НА ЧУВСТВИТЕЛНОСТТА

Вие вече нищо не изпитвате докато възприемате порно продукцията. Даже най-откровеното порно не предизвиква у вас очакваните реакции. Вие отчаяно се стремите да почувствате по-ранните емоции и вълнения, но не можете.

СЕКСУАЛНОТО ДЕЯНИЕ

Това е повратният момент, в който мъжът прави последната крачка и започва да се идентифицира с видяните образи. Някои пренасят действията от книжните и синтетичните образи на порнографията в реалния свят с живи хора. Обикновено действията им са свързани с разрушение.

Зависимостта от порното: Зависим ли съм?

Ако в живота ви са налице някои от изброените по-горе симптоми, необходимо е по-скоро, още сега да “натиснете спирачките”. Започва ли порнографията все повече да упражнява контрол над живота ви? Трудно ли ви е да се справите с нея? Дали не се връщате постоянно към порното за нова доза?

Зависимостта от порното: Какво мога да направя?

Първото, което трябва да направите е да признаете, че ви е трудно да се овладеете и да не търсите порнография. Повярвайте ми, това не е толкова рядко и необичайно явление! Милиони мъже се намират на различни стадии в борбата с зависимостта от порнографията. Това не е толкова необичайно: порно индустрията е похарчила милиарди долари, стараейки се да ви улови, нужно ли е да се учудваме, че е успяла в това? Освен това, някои хора имат проблеми коренящи се в миналото, например насилие или непристойно поведение, което още повече да затрудни борбата с порно зависимостта. Без чужда помощ, обаче трудно ще стигнете далече.

За да скъсате със зависимостта от порното на вас ви е нужна помощ. Много важно и необходимо е да престанете да пазите порока в тайна, иначе е голяма вероятността да загубите. Не става въпрос всеки да узнае за проблема ви. Внимателно изберете човек на когото можете да се доверите, потърсете такъв, който вече е давал съвети на мъже страдащи от тази зависимост. Той може да бъде духовник или психолог-консултант. Човек който наистина има опит няма да се притесни от това, че споделяте с него, но и няма да се учуди от това, че го смятате за проблем. (Често психотерапевтите споделят случаи от своята практика помежду си и ако отидете при един, той може да ви насочи към друг по-опитен специалист. (бел. прев.))

Има ли път към освобождаване от порно зависимостта?

Порнографията улавя в своите мрежи с помощта на лъжата. В противовес на нея, Бог е достатъчно силен да ни върне към истината. Иисус Христос е казал: “Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” /Йоан 8:31,32/ Онези, които слушали тези Негови думи, обидени Му задали контра въпрос: “Ние... никога и никому не сме били роби; как Ти казваш: свободни ще станете?” /Йоан 8:33/ Спасителят обяснил: “”Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха... И тъй ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.” /Йоан 8:34, 36/

Грехът не само поробва, но и ни отдалечава от Бога. Няма безгрешни хора. Никой не е чист пред Божиите очи. В книгата на пророк Исаия красноречиво се казва: “Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си.” /Ис. 53:6/ Всички, които сме съгрешили, сме заслужили да понесем последствията от греховете си. Единствено Бог е свят и вселюбящ и Той чрез изкупителното Си дело е дарил на хората възможност да избегнат справедливото осъждане. Защото Божият Син е взел върху себе си нашите грехове, бил е изпоранен и е умрял с човешката Си същност на кръста заради нас. Но за да бъдат простени нащите грехове, се изисква и нашето лично участие. “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда.” /1Йоан 1:9/

Най-важното в отношенията

Ако вие търсите любов и близост, то порнографията е само един празен заместител на истинските чувства. Тъй като Бог ни е създал, Той ни познава в пълнота и знае всички наши потребности. Той винаги се грижи нищо жизнено важно да не ни липсва. “Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” /Йоан 3:16/ В противовес на тъмнината и разрухата, които нахлуват в живота на човека заедно с порнографията, Иисус казва: “Аз дойдох, за да имат живот и да имат в изобилие.” /Йоан 10:10/ Спасителят ни предлага да Го последваме. Ако откликнем на Неговия призив, ако се разкаем и променим живота си, Той ще вземе върху си греховете ни, за да получим опрощение. Едно от нещата, които можем да направим като начало, е да се обърнем в покайна молитва към Него и да Го потърсим от душа и сърце. Стига да искаме можем да направим Бога главно действащо Лице в живота си и Той ще ни помогне. За целта може да използваме молитва със свободен текст или да се възползваме от наследството, което са ни оставили, древните църковни отци.

Материалът завършва с молитва – обръщение към Бога за помощ. Умишлено няма да я поместя тук, тъй като тя е по-скоро лична импровизация, отколкото някакъв модел. Но може да се взаимстват някои от компонентите, които тя съдържа. А именно: Обръщение към Бога или към Божия Син, разкаяние и пълно съзнание за нашата греховност и немощ, съзнаване на Божието всезнание и всемогъщество, но и осъзнаване на неизмеримата Божия любов, желание Той да ни помогне да се освободим от порока и да положим ново начало. А ето и една молитва от православния молитвеник, която също бихме могли да ползваме:

Владико, Господи, Боже наш! Ти не желаеш смъртта на грешниците, но да се обърнат и да бъдат живи. Ти, Който приемаш всички грешници, в покаяние паднали пред Тебе, приеми сега и мене, който се кая за моите прегрешения. Дай ми сърдечно съкрушение и изправи съвестта ми, за да изповядвам моите грехове пред славата на страшния Твой престол, и с това да се прослави в мене Твоето пречестно и великославно име, на Отца и Сина и Светия Дух, сега и всякога и в во веки веков! Амин! (Молитва преди Изповед).

Друг текст – образец за покайна молитва е 50-ти псалом или покайният псалом на св. цар Давид. Но както и по-горе Джийн Мак Конъл отбелязва, човек трудно може да се справи с този порок сам. Една от препоръките и е, страдащият от тази зависимост да се обърне към духовно лице. В православната Църква това дава и други възможности: Едната от тях е Изповед, последвана от причестяване с Тялото и Кръвта Христови в тайнството Евхаристия. За да даде плодове и резултати, Причастието трябва да се приеме след съответната подготовка – покаяние, пост, усърдна молитва. Ако влиянието на порнографията се приеме и като чуждо влияние, свещеникът по свое усмотрение може да прочете над закоравелия в порока и някакви молитви. Не е необходимо те да бъдат Василиеви или Киприянови, на които вече се гледа, едва ли не като средство за разрешаване на всички духовни проблеми. Едно от нещата, които задължително трябва да го има налице, е твърдото желание за обръщане и изправление. Тук вече е необходимо да намерим истински духовен наставник, добре запознат с бурите, които могат да се разразят в човешката душа, но запознат също така и със средствата, които могат да ги уталожат. Вярно е, че такива хора не се срещат на всяка крачка, но ги има. Лично аз познавам такива хора, а знам и личности, при които хората пътуват с километри, за да получат съвет и наставление. След като се сдобием с духовен старец, остава да следваме неговите съвети и препоръки, защото това е сигурният начин да се справим с проблема.

Едно добро решение е да се отдалечим от това, което ни дава възможност да се докоснем пак до порнографията. Да избягваме будките с порнографските списания, да изключим кабелната или цифрова телевизия, които излъчват порнографски канали или да изискаме от оператора да кодира нецензурните канали. Да ограничим престоя си в Интернет. Или да накараме някой да ни инсталира ефикасна програма за контрол и забрана достъпа до порнография. Такива са известни като програми за родителски контрол, но могат да свършат работа и за това. Голяма част от тези програми работят със заобикаляне на нецензурни думи и са с парола за промяна на настройките. Ако искаме този софтуер да ограничи нашия достъп и за да не се изкушим, добре е ние да не знаем паролата, а да я знае само човекът, който го инсталира. Освобождаването от този порок без съмнение не може да стане от един път, с прочитането на една молитва, с една изповед и пр. Нужни системни усилия, нужни са време, постоянсто и търпение.

Официален сатанизъм - "Нема такова животно"?!

Тази статия е написана по повод претенциите за законна регистрация на сатанинска секта. Публикувана е паралелно в Православие България с корекции и в "ЛитерНет". Автентичния текст с акцентите и оригиналното заглавие е в "ЛитерНет". Предупреждавам любезния читател, че статията е дълга и може да го заболи глава.

Новината, свързана с искането за законна регистрация на сатанинска религиозна организация беше голяма изненада за всички и вся голям смут в българското общество. Много хора бяха шокирани. Други, атеистично настроени, ехидно се подсмиват. Не закъсня реакцията на родното Православие - публикации, предавания дискусии. Официалната нота на Варненска митрополия, която се обяви против официалната регистрация на “Ордена на сребърната звезда”, също беше естествена реакция срещу това кощунствено искане. Тъй като и на мен темата не ми е никак безразлична, реших да направя един подробен разбор на интервюто, дадено от лидера на сектата Румен Атанасов пред “Дарик” радио. В статията умишлено няма да се позовавам на много цитати от Библията и други съчинения, за да бъде по-достъпна за обикновения читател. Ще се постарая обаче като теолог да се придържам към вероучението на православната Църква. Една от целите ми е да защитя Православието от лъжите, клеветите и нападките на един самопровъзгласил се за идол човек. Дължа благодарност на http://pravoslavie.bg, защото благодарение на линк в този сайт успях да проследя цялото интервю, излъчено в предаването “Пропаганда” на “Дарик” радио.

На първо място смятам за уместно да кажа няколко изречения за съвременния сатанизъм. Думата сатанизъм е производна от думата satan - от еврейски - враг, противник. Тя е нарицателно за едно същество нематериално - олицетворение на злото и негов главен източник. Според учението на християнската Църква Бог е сътворил ангелите добри, но един от тях се възгордял, извратил е своята природа и се е превърнал в дявол, демон или сатана. Той увлича след себе си и други ангели и те се превръщат в дяволи. Тези духовни същества се изявяват невидимо в живота на хората, като ги подтикват да вършат зло. Те присъстват и в различните магически практики на някои древни езически религии, запазени през вековете благодарение на окултизма. За основател на съвременния сатанизъм се смята Алистър Кроули (1875-1947). Той посвещава по-голямата част от живота си на изучаване на окултното, спиритизма, магьосничеството, а е известен и със сексуалните си извращения и злоупотреба с наркотици. Създава организацията “Ордо Темпъл Ориентис”, която издига в култ сатаната. През 1966 година в Сан Франциско Антон Шандор Ла Вей (1930-1997) основава официално “Първа църква на Сатаната”. Той още като ученик се увлича от окултизма и музиката. Напуска училище и работи в цирк. Заобикалящата го обстановка оформя у него възгледа, че злото е онази сила, която ръководи света. След основаването на своята “църква” Ла Вей събира последователи и ги учи да следват плътските си желания, вместо да им се противопоставят. Той е автор на книгите “Сатанинска Библия” и “Сатанински ритуали”. Според специалисти само в САЩ има над 450 групи, които действат нелегално.

Сатанизъм може да се практикува и индивидуално, под влияние на окултна, езотерична и друга подобна литература. Според книгата на Б. Асенов за изповеданията в България, у нас също има нелегални сатанински групи, които се изявяват на територията на Враца, Кюстендил, Пловдив, Монтана, а вероятно и на други места. Такива са групировките “Деца на Сатаната”, “Черно слънце” и “Приятели на дявола”. Някои от тях извършват ритуални жертвоприношения на животни. През последните години излязоха книги с разказани лични преживявания на бивши участници в сатанински секти, както и статии на български. В тях се описват групови сексуални оргии, проституция с печалба за сектата, жертвоприношения (включително и човешки). Там са описани изнудванията и заплахите, както и физическата саморазправа с онези, които са решили да скъсат с нелегалните деструктивни и криминални религиозни групировки. От тях може да заключим, че нещата не са никак безобидни. Опитите за легализация на сатанинска секта обаче са факт, който трябва да подтикне към сериозен размисъл хората, ангажирани да работят в съда, полицията и следствието. Поне на такива мисли ме навежда интервюто, проведено с “пастора” на “Ордена на сребърната звезда”.

Първата част от него е на работното място на Румен Атанасов - в една аптека. Той смята, че работата му като фармацевт и сатанизма са две напълно съвместими неща. “Казват, че когато си имаш работа с нечисти сили, трябва да прочетеш “Киприяновата молитва”. Започва разговора водещата. “За какво ти е, не върши работа?!”, хили се “пасторът” и хвърля цигарата. Поведението му е самоуверено и той се държи дори предизвикателно. Една от целите му е да омаловажи значението на християнството. Много хора извън Църквата са чували за “Киприяновата молитва”, която помага срещу магии, уроки, нечисти сили и прочее. Малцина обаче знаят, че тя трябва да се прочете над страдащия от свещеник и че основно за това е предназначена. Като човек, свързан с духовния живот на Православието, мога убедено да кажа, че молитвите на свети свещеномъченик Киприян са помогнали на много хора. Освен това има и специални молитви, съставени от свети Василий Велики, които се четат над обсебени от нечисти духове. За тях аз самият съм ставал свидетел как връщат човек, изгубил разсъдъка си, към нормалното му състояние. Може за безбожниците и враждебно настроените срещу християнството думите му да звучат убедително, но от гледна точка на вековния духовен опит на Църквата за борба със злото търпят неуспех. Просто защото са нагла лъжа. Но не бива да забравяме, че едното име, с което зовем лукавия - дявола, значи именно измамник.

В началото Атанасов се опитва да се дистанцира от създадената представа за сатанистите. Според него тя е насадена от медиите “под чужда диктовка”, а реалният сатанизъм няма нищо общо с “блек метъл с туба бензин”. Всъщност става въпрос просто за различни нива на изповядване и практикуване на сатанизма. Защото вътрешното убеждение не се определя само от външния вид. Никой не може да ме убеди, че песните на различните black metal групи, че ритуалите, които извършват музикантите и техните фенове (тайно или явно, на сцената или извън нея), не са форма на сатанизъм. Просто това са различните лица, в които многоликият култ към лукавия се изявява. Не мога да кажа, че това, което вършат тийнейджърите - фенове на този вид рок, е безобидно, защото и то стига до спиритизъм, сексуални оргии и тъмни ритуали.

По-нататък водачът на сатанистите се опитва да ни убеди, че те са много и са навсякъде между нас. “Ние сме хората, които ви отварят вратата, които ви подават хляба, лекарствата.” В случая едва ли става въпрос за неговата организация. Сам той уточнява по-надолу, че “много хора се осъзнават като сатанисти, но се боят от етикета...”. А и на въпроса, зададен му малко по-късно: Колко са като брой, сам отговаря, че са малко - стотина човека. Така спокойно може да се избегне паниката, че сатанистите са навсякъде между нас. Може да има и такива, които наистина да работят като него в аптека или в хлебопекарна или да упражняват някоя друга професия, но едва ли организираният в този орден сатанизъм има толкова много последователи. Атанасов казва, че това, което ги отличава, е малка пентаграма. Но от това не бива да обявяваме всеки с пентаграма, окачена на верижка, за сатанист. За някои хора е просто мода или модел на подражание. Или, както сам той го нарича, “естетиката на тъмнината”.

Следващият въпрос от интервюто е: От колко време се занимава Румен Атанасов със сатанизъм и на кое ниво е в йерархията: Петнайсет години занимания със сатанизъм не са малко. Всъщност това е много скоро след началото на преходния период, когато у нас масово навлезе окултна, магическа и каква ли не литература. Преди за подобни деяния човек можеше да попадне в някоя неуютна стая с решетки на прозорците. Лидерът на сектата твърди, че е достигнал най-високото ниво на посвещение в йерархията - петото ниво. Изтъква, че е един от основателите на “Ордена на сребърната звезда” у нас. Той твърди, че е “пастор”. Всъщност думата е взаимствана от християнската терминология. Тя е латинска и означава пастир. Според широко разпространените представи за човек, задължен да се грижи за душите на други хора, това понятие тотално се разминава със същността на сатанизма. Най-вероятно е привнесена изкуствено. Иначе в сатанизма служителите на култа се наричат жреци. Но ако Атанасов излезе пред обществото с титлата “върховен жрец на сатанинския орден”, той рискува да отблъсне много хора и да си направи антиреклама. Тази е причината да сложи маската “пастор” или човек, към когото се обръщат с “отче”. Това понятие също не е известно другаде извън християнската, респ. православна или католическа църкви. За духовен баща е присъща любов към неговите духовни чада, докато в сатанизма върховната ценност не е любовта, а омразата.

Следващият въпрос е свързан с предстоящата сватба на Атанасов. Граждански брак, последван от сатанинска “църковна” церемония. Прави впечатление, че той често взаимства думи от християнството. По-правилно би било да каже “церемония по законите на нашия орден”, но това пак би предизвикало подозрения. Повече яснота хвърлят думите му: “Молитва към Луцифер”, използвана в контекста на разговора. Другото, което прави впечатление, е: той твърди, че сатанистите са веротърпими към юдаизма, исляма и християнството. Поне аз смятам, че когато някой говори против Бога и против онези, които му служат, когато говори с омраза и презрение, това е твърде далече от проявите на толерантност и веротърпимост.

Според “пастора” “Орденът на сребърната звезда” е опит за обединение на сатанистите в България. По думите му това включва “хора с желание за развитие и добро обществено положение”. Тези думи предизвикват сериозно безпокойство, защото за сектите е характерно да лобират и да обвързват хора от структурите на държавното управление. Не изключвам и чисто комерсиалната цел на начинанието - обвързването на хора със сатанинската организация с цел кариера в политиката и пр. “Голяма част от лидерите на световния свят не смеят да декларират, че изповядват именно този път към светлината и прогреса, към който се стремим и ние”. Според поклонника на Луцифер идеите на християнството “са основната пречка по пътя на прогреса”. Така той се опитва да омаловажи ролята на християнската етика за установяването на ред и законност между хората и народите. Но ние не бихме могли да очакваме друго от заклет враг на християнството. Факт е, че културната история на голямата част от европейските народи е започнала именно с покръстването и с превеждането на Библията на родния им език.

Водещата задава въпрос: дали “пасторът” има познати сатанисти сред българския политически елит. “Имам познати, които се намират и в СДС, и в “Атака”.” Странно, защо той назовава имената само на тези две политически партии. Това би могло да бъде толеранс към управляващата в момента БСП. Какъв ли скандал би се вдигнал, ако назове и ДПС, където би трябвало да преобладават основно мюсюлмани. Въпреки че го премълчава, той със сигурност познава и сатанисти, представители на други политически партии. Една от целите му вероятно е да компрометира тези две политически формации, едната от които претендира за християндемократически ценности, а другата изповядва краен национализъм. В контекста на разговора лидерът на ордена ловко заобикаля и въпроса за връзката между сатанизма и масонството. Вярно е, че и сатанизма, и масонството са забулени в голяма тайнственост. Дали има пряка връзка между едното и другото можем само да предполагаме. В една от книгите, посветени на масонството Н. Иванов свързва масоните с темплиерите и с поклонението пред рогат човекоподобен идол - изображение на дявола с женски гърди - “Бафомет”. Но темплиерите вече не са между живите, а и световното масонство за това време е претърпяло известна еволюция. Всъщност, обективно погледнато, “религиозният” атеизъм също е една форма на сатанизъм. Това е очевидно от репресиите на атеистичната власт срещу християнството от първите години на установяването й в началото на ХХ век до днес.

Разговорът се пренася към тайнствените ритуали на сектата. Лидерът нарича ритуалите “тайнства”. В интерес на истината, така се наричат християнските обреди (Кръщение, Миропомазване, Причастие, Брак и др.). Думата пак е взаимствана, но вероятно не би могла да бъде използвана друга, защото в случая става въпрос за някакъв мистичен ритуал, за подписване с кръв, за нещо, което е действие само за посветени и пр. Е да, количеството кръв е колкото да ти боцнат пръста за изследвания и е безвредно, Атанасов специално акцентира върху това. Виж друг е въпросът за неговите етични измерения: обет за вярност към сатаната, подписан с кръвта на новопосветения. Звучи внушително, да не кажа зловещо, но за някои това би могло да бъде интересно, привлекателно, мистично. Дали всички, които подписват този обет, наистина си дават ясна сметка в какво точно се забъркват? Дали за някои от тях това не е само екзотична игра? Това са редица въпроси, които търсят своя отговор. Той умишлено спестява и молитвената формулировка, за “кръщене”, както го нарича той, или според водещата “договор за продажба на душата на дявола”. За онагледяване редакторите на предаването привеждат една примерна формулировка, вероятно взета от подходяща окултна литература. Текстът е само примерен, но със сигурност е много близо до този, който се използва и при ритуала на “Ордена на сребърната звезда”, а и на други групировки от този род. Отричане от всичко, свързано с Христос и християнството, от молитвите и тайнствата на Църквата, предаване на душата и тялото във властта на дявола. Това включва и даване на обет за правене на зло. Атанасов не потвърждава текста, но и нищо не отрича.

По-нататък поклонникът на Луцифер се опитва да проповядва морал. Той твърди, че хората, които извършват жертвоприношения на животни и вредят на човешката личност, трябва да бъдат обект на разследване от полицията. Той описва случай, при който са намерили самопровъзгласил се лидер, проповядващ сатанизъм между младежи (фенове на рок музиката), на който Атанасов и негови съмишленици сатанисти са “показали ада”. Тук се явява едно странно противоречие, защото за целта са използвали хипноза. Никой не може да каже, какво точно са направили и дали не са му внушили някакви илюзорни преживявания по този начин. Тук гуруто се опитва да се провъзгласи за герой. За негово и на всички останали сведение, хипнозата според българското законодателство трябва да се практикува само от правоспособни медици и в рамките на лечебно заведение. Това е регламентирано в Закона за народното здраве, чл. 31, ал. 4 и 5. Така че хората, последователи на сатаната, занимаващи се с хипноза, би трябвало да станат обект на разследване от страна на полицията, независимо от думите на сатанинския жрец, който я нарича “една доста приятна наука”. Никой не може да бъде сигурен дали за целта не се използват психотропни, халюциногени и прочее вещества. Според една от книгите, описващи преживяванията на човек в сатанинска секта, някои посветени жреци получават обширни познания за човешката анатомия, за различни вещества и комбинация от тях, които могат да бъдат ползвани и като лекарства, но и с други, доста съмнителни цели. Това е твърде близо и до професията на сатанинския жрец, които също боравят с лекарства. “Ние предлагаме здраве, борим се със смъртта”. Тези думи също загатват за подобни познания. Високото посвещение на Атанасов в ордена говори за обширни знания в областта на окултното. Фактът, че са спасили група младежи от един шарлатанин, изобщо не превръща тези хора в герои. А е доста спорен и въпросът, дали този човек е станал праведен християнин, след като е бил буквално уплашен от това, което му е показано под хипноза.

Разговорът се пренася към същността на ада. “Много лошо място, една библиотека, място, където е събрана много креативна енергия, много желание за отмъщение”. Ако вземем под внимание факта, че за да бъде посетено това “място”, се използва внушение или хипноза, то това донякъде съвпада със становището на християнството, че не става въпрос за място, а по-скоро за душевно състояние. Голямата разлика е в това, че истинският ад е вечно състояние на душата, предизвикано от извършените грехове и в него човек може да попадне едва след като умре. То не би могло да бъде ограничено от определено място, защото душата не е материална и може да се движи свободно из вселената. Иначе е нормално една личност, отдала се да служи на дявола, да превърне светлината в тъмнина, да носи у себе си желание за отмъщение и прочее. Само че не се знае какви биха могли да бъдат последствията за психиката на човека от посещенията на този духовен мир чрез хипноза, която, както знаем, е нож с две остриета. Нормално е желанието за възвръщане на изгубения рай (“който по право ни принадлежи”), но сатанизма препоръчва като път омразата и войната и то война срещу Твореца на целия материален и нематериален свят. Сами можем да си представим колко е налудничава тази идея. Сам Атанасов казва, че сатанистите са загубили първата битка “поради предателство”. Много е странно, че той не уточнява за какво предателство става въпрос, кой, от кого и кому е предаден. Прав е за това, че сме създадени по образ и подобие Божие, но безсрамно лъже за това, че Бог не обича познанието, за това, че Той е скрил познанието от хората. Още в началото след сътворението в библейската книга Битие (2 гл.) е описано как Творецът довежда при човека всички сътворени от Него животни, за да ги опознае и да им даде име. Ето че не Бог, а именно човекът опознава и дава име. Факт са и постиженията на съвременната наука. Ако Бог искаше да скрие от нас всичко това, Той нямаше да допусне да го постигнем. Има и друг важен детайл от мозайката: Ние знаем, че познанието може да бъде използвано за зло, за създаване на оръжие, за унищожение, за поробване на човек от човека. Това е причината Създателят да не дава пълното познание или да ограничи пътя към него само за избрани хора, напреднали в добродетелта. Но думите на сатаниста, че Бог не желае човек да притежава знание, са лъжа, а фактът, че се позовава на Библията, за да ги изрече, е или невежество, или кощунство. Дори да стигнем до пълното познание, ние никога няма да можем да станем равни на Бога. “Бог не обича познанието”, твърди служителят на сатаната. Всъщност Бог притежава пълното познание или всезнание. Той може да го даде на хора, които сам е избрал, които са Го последвали и Му служат със сърце и дух. Ние знаем стотици случаи от историята на християнската Църква, свързани с хора аскети, които са вършели чудеса, включително и възкресяване на мъртви, имали са познания за далечното бъдеще и пр. Не е необходимо да има някаква скрита библиотека, някакъв скрипториум, където Бог да заключи познанието от хората. А дори и да би имало, това място не може да бъде адът. Просто понятията “ад” и “рай” не са толкова място, колкото състояние на човешкия дух да възприеме Божията благодат. Християнската Църква никога в своята догматика не е представяла ада като място с казани, пълни с катран, в които се пържат душите на грешниците. Самият факт, че адът не е конкретно място, обезсмисля думите, че е библиотека, съдържаща върховно познание. Та нали именно по този начин бяха съблазнени първите хора, като им бе предложено “знание” и богоравенство. Нищо ново не е измислено. Сатанизмът се опитва да привлече последователи, парадирайки с притежание на ключа към върховното познание. Всъщност той притежава само някои окултни и вредни за хората знания, от които се възползва, за да извлича земни облаги, да пакости, да си извоюва власт и богатства, но както знаем, всички тези неща са преходни. Фактът, че за да се посети тази “библиотека”, наречена “ад”, е необходимо да се мине през хипноза, й придава твърде виртуален и много измамен, да не кажа несъществуващ вид.

Румен Атанасов вече е споменал за първата загубена битка с християнството. Оказва се, че втората битка също е била загубена. Той я свързва с Първия вселенски събор в Никея (325 г.; съборът на Константин), познат ни с утвърждаването на първите догматични вероопределения. Това със сигурност е победа на християнството, защото освен над арианската ерес тук Православието се утвърждава и над раннохристиянските ереси, които смесват християнската доктрина с някои от древните езически вярвания. Думите на “пастора”, че започва третата битка, съдържат достатъчно основания да застанем нащрек! Поне доколкото разбирам, нейното бойно поле са отношенията между хората. Думите, че тя ще бъде само духовна, че ще бъде само пропаганда, трудно могат да бъдат възприети, при положение че сектата търси лобита във властта. Със сигурност тя ще се възползва от тях, за да прокара своите идеи в политиката, в социалния живот и в държавното управление. А ако сатанистите в политиката са обединени и тайно се подкрепят едни други? Тогава нещата добиват доста зловещ вид. Трудно е да се възприемат като истина и твърденията за крайната цел на битката. “Животът да продължава за хората, да бъдем равни на Бог!” Както и по-горе споменахме, съблазънта да станеш равен на Бога, явно не е отживяла своето време. Благодарение на използването й от дявола първите хора извършиха първородния грях, последствията от които носи цялото човечество. Разбира се, сатанистите никога няма да признаят изкупителната мисия на Божия Син, няма да признаят, че Той е победил сатаната, че е потъпкал злото и е дал възможност на хората да се спасят. Но колкото и да го отрича, мисията на Богочовека е факт. Факт е и постигнатата победа над смъртта.

Пресилено е твърдението, че “армията на сатанистите се увеличава с всяка изминала минута”, както и тезата, че напредъкът на науката е разклатил вярата в ценностите на християнството. Поклонникът на Луцифер сам признава, че си прави реклама чрез предаването, макар и не толкова директно. “Ти не играеш за нашия отбор, тъй като се опитваш да представиш нещата под някаква форма”. Казва той на водещата. Да, това е факт, тя се старае да бъде обективна, да извади на показ негативите на сатанизма, друг е въпросът, че Атанасов се старае да извлича дивиденти от това.

Твърдението му, че хората са създадени равни на Бога, не почива на библейски свидетелства. Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Образът - това е духовен образ, това са творческите сили, способности, заложби, които всеки човек притежава от своето раждане. Подобието е това, което трябва да осъществи. На хората, които са по-навътре в духовния живот, е известно понятието theosis, превеждано с думата обожение (процес на усъвършенстване). Това именно е целта на християнския живот, човекът да се усъвършенства до богоподобие. Като основно средство за осъществяването на тази цел християнството препоръчва любовта, покрепена с дела на милосърдие.

“Излизането на светло” на ордена е свързано, освен със законовата регистрация, с това да се обясни на хората, “какво представлява вярата в познанието и в светлината”. За познанието и за богоравенството вече говорихме по-горе. За “светлината” - споменавайки ада, той твърди, че там “светлината е в тъмнина”. Явно именно за такава светлина става въпрос. Още древните аскети са се сблъсквали с това явление. Дяволът се явява като светъл ангел, за да ги прелъсти. Дяволът като същество с рога, опашка и копита е изобразяван по стенописите, представящи страшния съд и митарствата. Така обаче той трудно би съблазнил някого, по-скоро би го уплашил и отблъснал. Просветените християни знаят, че много често той може да се яви в човешки образ, да приеме най-приемливата за атакувания човек форма. Единствената цел е да го отклони от Бога, да го въвлече в своите мрежи, да го превърне в свой слуга.

Законовата регистрация, както бе уточнено от някои православни издания и от специалистите, не става в Дирекцията по вероизповеданията, а в Софийския градски съд. На мен поне ми изглежда много странно: законен сатанизъм, храм, в който се покланят на дявола, място, където се занимават легално с незаконна хипноза, магии, спиритизъм и окултизъм. Друг въпрос, който се поражда, е: за тези сатанински ритуали дали няма да бъдат канени външни хора с цел привличане на последователи? А дали утре няма да претендират тяхното вероизповедно присъствие да бъде взето под внимание и в учебните часове по религия? А ще има ли пропаганда сред непълнолетни и тийнейджъри, фенове на black metal музиката? Това са сериозни въпроси, на които някой трябва да потърси отговор. Фактът, че в САЩ има регистрирани какви ли не вероизповедания, още не е основание за регистрация на официален сатанизъм у нас. За легален и официален сатанизъм на територията на европейски държави още не съм чувал. Дали ще успеят опитите за обединение на хората, които индивидуално се покланят на дявола, дали изповеданието няма да стане обект на разследване, за което има достатъчно остования, това все още не се знае. За мен лично, узаконяването на сатанизма би било подигравка с вековната християнска традиция у нас. Това ще бъде гавра с паметта на славните български царе, въвели и утвърдили Православието като стожер на държавността, това ще бъде кощунство спрямо паметта на хилядите българи, дали живота си, за да я има днес България.

Един много важен въпрос, който е зададен на сатанинския лидер е: “Защо избираш Луцифер пред Бог, с какво Луцифер е по-добър от нашия Бог?”, “Луцифер е по-добър от вашия Бог с това, че даде на хората светлина и топлина, за да се стоплят, и ги превърна от животни в богоравни.” Горди, самоуверени и лъжливи са тези думи, защото не сатаната, а именно Бог е сътворил небесните светила и природата, сред която живеем, именно Бог е дал възможност хората да се развият и стигнат до всички постижения на науката и техниката, благодарение на които днес животът е много по-цивилизован. Това е факт, който този гуру не се и опитва да отрече. На много места в Свещеното писание се подчертава, че човекът е издигнат над останалия сътворен от Бога свят, че не е животно. Такова е и учението на Църквата, която акцентира върху Божия образ, заложен у човека. Напротив, именно сатанизмът с прокламирането на плътските желания и удоволствия, с прокламирането на презрение и омраза приравнява хората с животни. Атанасов се дистанцира от кървавите жертвоприношения, но е реален факт, че тези варварски обреди са именно дело на сатанизма. Опитът да нарече Бога “твар”, с което да омаловажи Неговото достойство и авторитет, са в явно противоречие със собствените му думи, признаващи, че Бог е сътворил света. Думата “твар” произлиза от творя и се използва за нещо сътворено, а Бог е Творец на целия материален и духовен свят. Той не презира човека, а го обича като Свое дете.

Поредният опит да омаловажи значението на християнството са думите: “Иисус Христос е една комична фигура”, както и твърдението, че Той участва в заговор на доста по-големи сили (не обяснява какви). Всъщност този горделив и самонадеян човек не може да отрече, че този Христос, който той хули, е Основател на една религия, чиито последователи са милиони и по целия свят, които са обединени от общи ценности и култ за разлика от разпокъсаните и криещи се, нерядко престъпни, сатанински групички. Опитите да бъде отречено историческото съществуване на Иисус удариха на камък. Безпредментни останаха и глупавите опити да бъде отречен Неговият божествен авторитет. Пред Личността, Която “пасторът” нарича “комична фигура” се прекланят няколко континента. Представителите на другите религии също Го уважават. Целта на Атанасов е да дразни християните и да събуди симпатиите на атеистите. Смятам, че за един сатанист да лъже си е напълно в реда на нещата, а дали някой ще обърне внимание на тези лъжи и дали ще им повярва, това е въпрос на личен избор.

Основанието сатанинският жрец да презира Бога, според собствените му думи, е, че “Бог е наказал човека със смърт”. В случая пак става въпрос за лъжа или за погрешна интерпретация на християнкото вероучение. Бог не наказва човека със смърт, но грехът, извършен от това най-висше интелигентно Божие творение (пак под давление на дявола), води до разстройването на собствената му психофизична природа. Именно оттам в света се явява смъртта. Грехът поражда смъртта. Той пропуска факта, че Богочовекът Иисус Христос слиза на земята като проводник на Божията любов и извършва Своята изкупителна мисия. Именно благодарение на тази мисия човекът получава възможността за вечен живот. Този вечен живот обаче няма материални, плътски измерения, а е в един духовен свят. Раят не е материална категория, място, където текат реки от мед и мляко, а категория духовна, състояние на човешката душа да възприеме Божията благодат, да реализира в пълнота най-висшата добродетел - любовта. Съвсем естествено е всемогъщият Бог да приспособи това духовно състояние към нуждите на всеки един християнин и това е отново дело на всеотдайната Божия любов. Явно този път за придобиване на вечен живот не е изгоден за атеистите и сатанистите. Те искат вечен живот, изпълнен с плътски удоволствия, с възможност да притежават власт и материални богатства. Можем да си представим как би изглеждал един вечен живот в плътските измерения, които познаваме, изпълнен с гордост, омраза и сатанинска злоба. Твърденията, че науката (в това число сатанинската) ще стигне до познание за вечния живот, поне по мое мнение, са блъф. А думите, че Бог е създал “нещо, от което вече не се интересува”, са нагла клевета и отричане на вековния Божи промисъл. През цялото време, от началото на човешката история до днес, Бог не спира да се грижи невидимо за човека, да му подсигурява подходящи условия за живот, да му дава сили и възможности за духовно развитие. Кулминацията на тази любов и загриженост е именно изкуплението на човека от робството на греха и смъртта, извършено чрез кръстната саможертва на Божия Син.

Обвиненията, че християнстото е наложено с много кръв и убийства, пропускат първите три века от историята на християнството. “Пасторът” забравя времето, когато то е преследвано от властите, но не изчезва, а напротив, затвърждава позициите си. Властта се опитва да унищожи християните, защото не извършват кървави жертвоприношения, защото не участват в безнравствените езически тържества и магическите обреди, присъщи на съвременния сатанизъм. Войните, водени в името уж на християска кауза, са били по-скоро политически, отколкото религиозни. Един много важен факт е, че Православието не е ставало подбудител на религиозни войни, просто защото в Източната църква доминира светската, а не духовната власт.

Румен Атанасов твърди, че неговата религиозна организация не е опасна. “Опасни са сектите, опасни са педофилите”, твърди той. Сектата на сатанистите твърди, че сектите са опасни. Ама че самопризнание! А незаконната хипноза, а прокламираната омраза и презрение, а насърчаването на плътската похот, на властолюбието и всички възможни пороци? Това не е ли опасно? Опасни са педофилите. А груповите сексуални оргии, провеждани в различните нива на сатанинските ораганизации, за тях какво да кажем? Това вероятно е много морално, според лидера на сатанистите, то е напълно безобидно и направо си е основание всички да го последват!

Един много странен парадокс се явява, когато му задават въпроса: “Ще станете ли третото вероизповедание в България?” На този въпрос Атанасов отговаря с думите “Благодаря ти за пожеланието! Дай, Боже!” Един сатанист се “моли на Бога”, сатанистите да станат третото вероизповедание у нас!? Е, и това ако не е куриоз или парадокс, здраве му кажи! Ако бе използвал думите: “Дай, Луцифер!” или “Дай, дяволе!”, за мен щеше да бъде нормално. Но един човек, който открито твърди, че презира Бога, че Бог е негов враг, да моли Бога неговата секта да стане трето вероизповедание у нас, е безкрайно нелогично. Това говори, че или не е убеден в своята доктрина, или тя за него е просто начин за комерсиална печалба. Паметни са думите на основателя на “Сциентологията”, според който, за да станеш милионер, трябва да основеш собствена религия. Лафайет Рор Хъбард е намерил доста последователи, а дали Румен Атанасов върви по неговия път? Поне за мен, от казаното дотук, основната цел е именно тази. Ние добре знаем, че много секти прибират десятък от всичките си последователи. Знаем също, че магическите, спиритически и един куп други окултни практики, при повечето вещи в занаята лица, се извършват срещу “прилично” заплащане. В това число влиза и “развалянето на магии”. По никакъв начин този човек не може да отрече комерсиалната цел на създаването на своята религиозна организация. За мен това е първата и основна цел - печалба! Другото са фрази, мъглява идеология - основата, която ще накара някои атеисти, които само по име са християни да го последват. Но той не е нито първият, нито единственият подобен случай.

“Ще станем едно от вероизповеданията в България!” Убедено заявява гуруто на сатанинската секта. Ако трябва да бъдем обективни, той и неговата организация и сега са едно от вероизповеданията у нас. И вероятно ще останат такова, ако не се намесят полицията и някои други органи. Защото именно тяхна задача е да открият нередности при обредните практики, при привличането на последователи или при някои финансови манипулации, заради които да приберат “на завет” лидера и неговите главни съидейници. Виж, за придобиване на статут на законно или равноправно вероизповедание, нещата стоят досто по-сложно. Аз съм убеден, че едно узаконяване на сатанизма у нас ще предизвика публичен дебат, демонстративни протести, а може да се стигне и до по-драстични прояви.

Ако се направи един цялостен преглед на интервюто с Румен Атанасов - “пастор” и лидер на “Ордена на сребърната звезда”, става очевидно, че той проповядва. Остава да уточним, към кого е насочена неговата проповед. Без съмнение, на първо място обект на проповедта му са хората, които изповядват индивидуално сатанизъм, ровят се в окултната литература, мистично настроените, търсещите паранормални явления, хората които избират тъмния път като форма на усъвършенстване. Той адресира проповедта си и към младежите - фенове на тъмната рок музика, колкото и да се опитва да се дистанцира от тях. Защото много от тях (често съвсем наивно) се определят като сатанисти. Онова, което може да ги прати в ордена би могло да бъде елементарното любопитство. Без съмнение гуруто се цели и в умовете на много неориентирани агностици и атеисти, които се лутат в своите духовни търсения и не знаят по кой път да поемат. Сто процента търси и такива, които са разочаровани по някакви причини от християнството, но не спират да търсят. Споменаването на политически партии ме кара да мисля, че се обръща и към някои партийни функционери, но това все пак е хипотетично.

Едно е ясно: за една държава, поела по пътя на евроинтеграцията и демокрацията, е немислимо и недопустимо узаконяването на религия, която проповядва лъжи, омраза, презрение и въздига в култ плътската похот във всичките й форми. Недопустимо е законното регистриране на религия, която изисква подписване с кръв на договор, в който се декларира вярност към сатаната. За мен Атанасов и неговите съмишленици би трябвало да станат обект на внимание от страна на следствието и прокуратурата, най-малкото заради незаконното използване на методи за хипноза и внушение. Никой не може да знае какво става на ритуалите, в които участват само посветени. Това е още един повод органите на реда и сигурността да вземат отношение по въпроса, Атанасов е фармацевт, жрец-гуру на незаконна секта. Въпреки че няма законна регистрация, тя практикува своите ритуали далеч от очите на хората. И никой не знае какво се върши там! Само едно подробно разследване би могло да докаже дали общността, претендираща за законна регистрация, е наистина безобидна. А дори и да е така, в което дълбоко се съмнявам, моралните устои на законността са достатъчно основание, да не бъде позволено законното й присъствие в България.