За великите мислители и образа в огледалото

Когато една система страда от творческо, духовно и всякакъв тип безплодие, когато нейното настояще и бъдеще зависи от хора, заели постовете си чрез политически протекции. Когато бюрокрацията командва парада, когато... Статията, която предлагам на любезния читател излезе на страниците на електронно списание "Литературен свят". Написана е по повод предложената от началника на РИО Смолян реформа - да прибират за проверка тетрадките на учениците.

Преди няколко дни попаднах на телевизионен репортаж, за някакъв Велик мислител - шеф на инспекторат по образованието, измъдрил, да прибира за проверка тетрадките на учениците. Мотивите: да провери, как учениците водят записки по учебния материал и дали учителите си изпълняват съвестно задълженията.

Бих запитал този Велик мислител: отколко време не е помирисвал класна стая, за да разбере, как се работи при сегашните екстремни условия? Да осъзнае, какво значи се изправиш срещу планина мързел, стена от нехайство, барикада от социални проблеми. Но, както знаем, Великите мислители винаги имат по-различна съдба от останалите. Те смело тръгват да градят кариера, да пробиват пътища нагоре и накрая, разбира се, постигат целта си. А като седнат върху някое небесно светило и погледнат от там, всичко им се вижда толкова лесно за управление. Натиснеш копчето, прас един подпис и… Но удобното звездно кресло не винаги е достатъчно, за да покажат, колко са велики. Затова трябва периодично да излюпват някакви реформи, та ако не цялата Вселена, поне Галактиката да разбере, докъде се простира тяхното величие. Затова, скъпоценни читателю, по мое мнение, много нашумели реформи представляват ефектни фойерверки, целящи да покажат, че някой нещо върши. А какво точно и каква е файдата от него, какви ще са последствията? Е, това вече е отделен въпрос.

Вероятно, ти, който си правиш труда да прочетеш тези редове, ще ме апострофираш с възклицания: Ама те сегашните ученици ходят с по една тетрадка на училище. Те са неграмотни и не пишат в часовете. Учителите поставят тенденциозни оценки. Тетрадката е огледало за душата на ученика. Да! Прав си! Много си прав! Особено за последното, че тетрадката е огледало за душата на ученика. Готов съм да приема и още един куп твои възражения. И все пак при цялата твоя правота, аз смятам, че това е излишно нагнетяване на напрежение и с нищо няма да подобри качеството на образованието.

Писането в час, системното водене на записки и прочее, освен усилия от страна на учителя, изисква и мотивация от страна на всеки един ученик. А ако безценният образователен обект не притежава подобна мотивация? Ами и самият министър не би могъл да го накара. Въпросната обучаема единица ще продължи да ходи на училище с една навита на масур, приличаща на баница тетрадка. Само ще подхвърля един факт, че познавам семейства, които живеят в такава бедност, че трябва да се разорят, за да купят на децата си всички жизнено необходими принадлежности за ограмотяване. Но този мой аргумент едва ли ще трогне някой бюрократясал Велик мислител. Защото тези велики и дълбокомъдри, никак не обичат да им се възразява. Защото те всичко знаят, ами как, седнали са на самата луна или ощо по-високо?! А това е сериозен аргумент, нали?! И разбира се, реформата влиза в ход. А кой ще излезе виновен при нарушения? Просто си нямам на идея кой ще опере пешкира. Защото може да констатират безброй лошо водени тетрадки, но да няма виновни.

Убедено заявявам, че образователната система управлявана от Велики мислители си има редица сериозни недостъци. Един от тях е, че се опитва да постави всички под един общ знаменател, че не отчита индивидуалните особености на всяко едно населено място, на всяко отделно училище, на всеки преподавател и персонално на всеки ученик. Именно тук се получава голямото разминаване с истината. Всяко едно дете се ражда с определени таланти, заложби, способности и възможности за възприятие. Всяко дете се развива в определена социална среда - семейство, приятели. Върху всяко дете обществото упражнява различна степен на влияние. Това, което е приложимо като образователен критерий в едни случай, не върши никаква работа в друг. Един фактор, който е налице в едно столично училище, тотално отсъства в селско школо с маломерни паралелки. Стремежът към уеднаквяване, към моделиране на всички обучаеми по някакво общо клише убива всеки творчески порив, всяка свобода на духа, всяка уникална индивидуалност. Ами, нека вземем за пример несравнимия бард Владимир Висоцки. В ранните му години учителката го е отстранила, за да не разваля общата хармония при пеене. Но, питам се, колко ли от останалите ангелогласни са изпяли поне частица от това, което дари на света неговия хриплив баритон?

С позволението на любезния читател, ще се върна назад в годините, през които аз бях ученик - времето преди 1986, с желязната дисциплина, с възхода на соцреализма. Още тогава имаше подрастващи, които ходеха с една тетрадка на училище. Това обаче не им попречи да завършат успешно образованието си и никой не им го даде даром. Днес може някои от тях да допускат правописни грешки, но това не им пречи да бъдат прекрасни хлебари, монтьори, строители и пр. Дотолкова са им стигали амбициите и те са ги постигнали. Нищо че тяхното духовно огледало е била една малко оръфана тетрадчица. Ако някой е могъл да надзърне в тези тетрадки и ако имаше дарбата да чете между редовете, щеше да разбере, че и на тези юноши не им е било никак лесно. Едни от тях в свободното си време са помагали в тежкия труд на своите родители, други са били от разбити семейства и не е имало кой да се погрижи достатъчно за тях. А това са проблеми актуални и днес.

Питам се: каква ли оценка би поставил Великият мислител, ако вземеше в ръце някои мои тетрадки, които намирам огризани от мишките по тавана? По онова време, на всяка родителска среща родителите ми слушаха едно дежурно оплакване: „Цветан в час не пише, а рисува.” И в тетрадките ми наистина имаше повече изрисувани отколкото изписани страници. Това ми стана емоционален отдушник още в началното училище. Беше някаква реакция срещу отхвърлянето, срещу недоразбирането от страна на родители и учители. Това обаче, не ми пречеше да чета много художествена литература, да осъмвам над книгата, да развия една прилична обща култура. Напук на това, че не станах отличник, аз все пак успях да изградя себе си по свой начин. Това беше моята индивидуална натура. Ако тогава някой бе открил, че имам дарба, сега вероятно вместо да пиша щях да рисувам. Това, че украсявах тетрадките си с герои от любими книги и филми, че се опитвах да развия техника на рисуване, не ми попречи да си завърша образованието. Мога убедено да кажа, че рисуването и по-късно музиката помогнаха да изградя у себе си онази склонност, която помогна да завърша университет и отново да открия пътя на творчеството. Факт е, обаче, че нито един учител не забеляза дарбата и амбицията. Факт е, че дори един измежду тях не прочете между редовете и изрисуваните страници един творчески порив, който можеше да бъде развит, да даде плодове. Никой не посъветва родителите ми с думите: „детето има афинитет към рисуването, посъветвайте се със специалист!” Всички виждаха само негативното - „Цветан не пише в часовете…”. Повече от убеден съм, че и настоящите Велики мислители не са се научили да четат между редовете. Ако си бяха направили труда да се научат, щяха да развият съвсем други умения и нямаше да драпат за постове.

И все пак, драги читателю, това, че не съм си водил системно записките, не ми е попречило да се развия като интелект. Какъв ли щях да бъда, ако бях си писал старателно плановете в тетрадката, ако си бях решавал редовно домашните по математика? Простете, не мога да си го представя! Направо тръпки ме побиват при мисълта, че съм могъл да бъда смачкан в общия кюп. Ами че някои предмети просто не ми бяха интересни. Препочитах разказните предмети, не обичах царицата на точните науки. Въпрос на вътрешна нагласа. Но смятам, че тя в голяма степен допринесе да се оформя като творческа личност. И нямам основане да се срамувам от това, че не бях отличник. Просто бях себе си. И сега предпочитам да бъда себе си. И това е една от причините днес повечето от Великите мислители да не ме обичат, да ме избягват или да се опитват да ме вкарат в „правия” път.

Тетрадката е огледало, в което се оглежда душата на ученика, това е безспорен факт. Разчитането на образа обаче е нещо повече от изкуство и изисква да имаш голяма любов, да носиш горещо сърце. Само така ще можеш да вникнеш в детските пориви, терзания, копнежи, мечти, интимни трепети. Дълбоко се съмнявам в способностите на канцеларската бюрокрация да усети всички тези важни, индивидуални за всеки един ученик духовни фрагменти.

Според мен, една от основните цели на Великия мислител е да уеднакви всички подрастващи в рамките на своите виждания, в границите на стандартните клишета. Целта е, да потиска творческата индивидуалност на младите, да им оскубе перушината, да ги натика в стандартни калъпи. Защото, я си представи, безценни читателю, че им остави крилете! Ами че тези деца утре ще реализират мечтите си, ще летят в космоса, ще правят изобретения, ще създават изкуство, ще променят света. А ако наистина го постигнат, те с лекота ще отлетят по-високо от върха на пирамидата, където немалко „велики” се изкачват с пълзене на четири лапи. Това никой бюрократ никога не би допуснал. А подобряването качеството на образованието е само претекст, за осъществяването на истинската цел - превръщането на обществото в стадо, в тълпа, в съвкупност от безлични консуматори. То е подходящо алиби за налагането на една удобна, бездуховна, задължителна за всички норма. И само да сте посмели да се отклоните от нея! Мислете му!

Вълшебникът Хохотинович /превод/

Може някой от читателите да остане изненадан, че намира на моята страница детска приказка. Напоследък преведох три приказки на моя руски приятел Елдар Ахадов. Реших да поместя тук именно тази, заради поуката заложена в нея. Ако погледнем защо не вървят нещата в България, защото всеки иска благата и добрините единствено за себе си. Приказката излезе на страницата на "Литературен свят". Елдар кани всички, и българи, и руснаци да посетят неговия личен сайт: http://www.ahadov.ru/ Той много би се радвал да получи отзиви на свои читатели от България, разбира се на руски език. Нека го поздравим с раждането на неговото четвърто дете и достоен син Тимур, и да пожелаем на него и цялото му семейство здраве, Божие благословение и благоденствие!

Из зад високите, превисоки стени на кралския замък долетя върху грахова шушулка едно дребничко, закръглено, румено хилещо се старче. То така се захласваше от смях, че скоро падна посред кралския двор. Така рязко се смъкна, че кралят, който надничаше из зад крайчеца на завесата през прозореца, внезапно извика и жално простена:
- Охоховиновски!
- Много ми е приятно!
- Какво? На мен ми е зле, а на тебе, нагло старче, ти е приятно?! На теб ти е приятно, защото на мен ми е лошо? Стража!
- Ваше величество, приятно ми е да се запозная с Вас. Ами че аз зная, Охоховиновски - това е Вашето име.
- А-а-а! Това е друга работа. Стража, отбой! Да, аз съм Охоховиновски Дванайсети. А ти кой си?
- А аз съм Ваш гост, добрият вълшебник Хохотинович. Такава ми е фамилията.
- На мен ми трябва лекар, а не някакъв непознат. Недей да ме дразниш! Нима не виждаш, че аз съм ужасно болен? Не виждаш значи?! О, сега ще те подредя! Стража!
- Аз съм лекар, истински, вълшебен! Изпълнявам всички желания за много скромно заплащане!
- Стража, отбой! Ти изпълняваш всички желания?
- Аха. Но само добрите.
- Защо?
- Ако започна да изпълнявам злите желания, много скоро на земята няма да остане жив човек.
- Аха, разбирам: ще си изгубиш клиентите! Практично. Ти изобщо не си глупав, старче!
- Благодаря, Ваше величество! Но не е ли време да се захващаме за работа? От какво се оплаквате?
- От всичко! Всичко по мен боли и плаче: краката, ръцете, главата, даже кутрето на дясната ръка.
- А на лявата?
- И това на лявата ужасно боли. Ох-ох-ох-ох-ох… И коремът ме боли, и гърдите, и двете уши, очите, всяко косъмче на главата, всяка костичка по тялото. Ох, как ми е зле… И родителите ми бяха така и бабите и дядовците! Целият ни Охоховиновски род е такъв!
- Разбрах. Стига сте хленчил, иначе може да престана да се смея!
- А ти защо се хилиш? Да не си болен?
- Не, това е здравословен смях. За услугите, които правя вземaм скромно възнаграждение - усмивки. Толкова много съм натрупал, че винаги се смея. Дори се налага да се отсмивам помалко, за да не се задуша от смях.
- А ти по-добре вземай пари, така скоро ще престанеш да се смееш!
- Не може. За изпълнение на добри желания мога да вземам само усмивки. Понеже имате много болни органи, ще трябва всеки от тях да заяви своето желание. И тъй като, освен устата, нито един от тях не умее да се усмихва, ще се наложи Ваше Величество да се разплаща с усмивки заради всичките.
Половин ден кралят старателно се усмихваше на добрия вълшебник от граховата шушулка. Когато най-сетне напълно се разплати, вълшебникът започна да разбира заветните желания на всички части от неговото тяло: и на носа, и на ушите, и на двете очи, и на гърба, и на шията, и на нозете, и на ръцете… Всички техни желания вълшебникът старателно записа в бележник и отлетя по същия начин, както бе пристигнал.
На следващата сутрин на крал Охоховиновски съвсем му призля. Той дори не можеше да ходи и говореше като че ли със сетни сили. Долетя дядото вълшебник, огледа болния и каза:
- Всичко е ясно. Не Ви остава много, Ваше Величество.
- Благодаря ти… Утеши ме, няма що… Стража! Кх-кх-кх…
- Не Ви остава дълго да боледувате, защото разбрах какво се е случило. И зная как да го поправим.
- Стража… отбой! Говори, по-скоро! Умирам!
- Носът поиска здраве само за себе си, ушите - всяко за себе си, даже всяко косъмче на главата поиска доброто само и единствено за себе си. Излиза, че те всички поискаха доброто само за себе си, а за другите нищичко. Но нали са части от тялото на един и същи човек! И как може да му бъде добре, ако всичко, от което се състои, се грижи единствено за себе си?! Само за своето здраве! Само за своето щастие! Но как, например, носът Ви може да бъде щастлив, ако всички около него - бузите, очите, шията са нещастни и болни? Как? Никак. Вие сте изграден от тях и вчера ми се усмихвахте половин ден за всеки един от тях, не ги деляхте на най-добри и второстепенни. Ще Ви подскажа. Всичко, което у Вас боледува, трябва много да се постарае, да пожелае здраве за своите съседи и на цялото Ви тяло. За другите, а не само за себе си! Защото всички те заедно, ама само всички заедно са крал Охоховиновски Дванайсети! Само че всичко трябва да бъде искрено и честно!
Така се и случи. Ушите поискаха здраве за шията, носа и очите, за ръцете и нозете, и за всяко кралско пръстче. И всички останали направиха същото. И кралят започна да се съживява, да оздравява. Престана да пъшка, очите му се изпълниха с блясък. Ръцете и краката се раздвижваха и укрепваха. Скоро той вече беше най-щастливия крал на света, смени си името и основа нова кралска династия - Раздватрихопраздва Първи, Втори, Трети и тъй нататък.
А добрият вълшебник отлетя по своите работи и вече никога не се върна. Защото Хохотинович има много работа по белия свят.

Автор: Елдар Алихасович Ахадов
Превод от руски: Цветан Диковски

Лепило

Вече повече от двайсет години се намират хора, които въздишат по времето на реалния социализъм. Тези години си имаха своите положителни страни, но си имаха и своите сериозни недостатъци. В разказа, поместен по-долу, разглеждам един сериозен недостатък на онзи строй. По същия начин бяха изгубени и откраднати стотици изобретения. В много от случаите авторите на различни открития бяха съзнателно експлоатирани и носеха на гърба си цели колективи от номенклатурни кадри. Разказът излезе на страницата на "Моята библиотека".

Беше около три и половина след обяд, когато черният, бакелитов телефон върху бюрото иззвъня. Началникът на отдела — инженер Михайлов пусна вестника свободно да падне върху плота и вдигна слушалката:

— Ало! — Обаждаха му се от лабораторията. Някакъв млад инженер, наскоро постъпил на работа в смените, бил синтезирал много ефикасно лепило. Искал да го предложи за внедряване вместо използваното до сега, което внасяха от Полша. Михайлов погледна часовника на ръката си: „Дали си заслужава въобще да си губя времето? Тия комсомолци вчера станали от студентската скамейка, че вече и за изобретения претендират.“ До края на работния ден оставаше повече от час, а засега спешни ангажименти нямаше.

— Изпратете го при мене! — нареди той и остави слушалката върху вилката. Махна вестника от бюрото, приглади прошарената си коса, намести вратовръзката, придаде на изпитото си лице строго изражение и зачака.

На вратата се почука:

— Влез! — подкани посетителя началникът. В кабинета влезе млад, към трийсет годишен мъж на среден ръст в синя престилка синеок, с къдрава черна коса.

— За Вас ли ми се обадиха от лабораторията?

— Да, другарю Михайлов. Вече два месеца работя върху продукта в извънработно време. Оставам след смяната, или идвам по-рано.

— И какво измъдрихте за тези два месеца?

Върбан Пенков, така се казваше младият инженер, пристъпи и остави на бюрото малка колба запечатана с каучукова тапа.

— Това е продуктът. Всички проведени до сега изпитания, при които го сравнявах с полското лепило, излязоха успешни. Предимството е, че ще ни струва поне два пъти по-евтино, а със суровини разполагаме в изобилие. В него могат да се вложат и някои от отпадъчните продукти.

— И какво очаквате от мен? — продължаваше да си придава важен вид началникът, като въртеше колбата на дланта си и гледаше как гъстата течност се разлива по стените.

— Ами, не съм много наясно с процедурата, другарю началинк. Говорете с директора! Ако можем да си произвеждаме сами, защо да внасяме?!

— Вижте какво, Пенков! — Началникът смени изражението на лицето си с привидна бащинска загриженост. — Тия работи, моето момче, така лесно не стават. Държавата не може току тъй да хвърли пари, да произвежда някакво лепило без да са му доказани качествата. То си има стандарти, има си ред. Първо трябва да го изследваме, да видим дали е ефективно…

— Ще направя каквото трябва. Просто искам да помогна на предприятието.

— Да отидем в лабораторията! — предложи началникът.

Михайлов прегледа набързо папката с формулите на новото лепило и остана поразен: „Не, това хлапе е свършило добра работа! Бива го, има качества. Но ако сега му подам ръка, дали утре няма да седне на моето бюро?“ Инстинктът му долавяше, че момчето е опасно. Той затвори папката и му я подаде:

— Добра работа, момче! Я да видим как лепи това лепило!

Започнаха лабораторните изпитания. Време за втвърдяване, киселинна устойчивост, издръжливост на нагряване и студ. Михайлов дори не беше забелязал, че работното му време е свършило.

— Браво, момче! Лепилото е чудо! Цепи, лепи, вулканизира! — хвалеше началникът младия инженер. — Лично ще се заема да го прокарам за внедряване в производството, но при едно условие…

— Кажете, другарю Михайлов!

— Да ме пишеш съавтор на проекта.

Началникът го загледа с очакване. Не можеше просто така да открадне папката с формулите и да се провъзгласи за герой. Тоя комсомолец беше работил дни наред в лабораторията и хората от персонала бяха живи свидетели. И все пак трябваше да извлече изгода от цялата тази работа. Можеше да си изкара хубава премия, а защо не и повишение.

— Добре, другарю началник. Съгласен съм. Щом вие лично се заемате, нямам нищо против. Просто искам да го внедрим в производството, пък с парите, които ще спестим, може толкова неща да се направят.

— Ама продукта ти си го бива, момче! Цепи, лепи, вулканизира! Какво бъдеще ни очаква нас със тебе. Велики дела ще извършим! — Той приятелски потупваше младия инженер по рамото и предвкусваше облагите, които щяха да последват.

След два дни инженер Пенков бе повикан в кабинета на заместник директора по техническата част.

— Добър ден! — посрещна го зам. директорът Ваклушев. — Моите поздравления, юнак!

Пенков прие протегнатата десница и с очакване загледа едрия мъж с подрязани мустачки и оплешивяло теме.

— Значи, много добро лепило! Както се шегува инженер Михайлов: „цепи, лепи, вулканизира“. Ще излезе по-евтино от вносното. И аз лично ще се заема да го внедря в производството, но ще ми трябва подписът ти за една работа.

— Каква работа, другарю Ваклушев? — леко обезпокоен запита Пенков.

— Ами, в екипа, който е разработил лепилото, трябва да бъде включен и ръководителят на лабораторията. Щото то трябва да мине през стандартизация. А за да стане това, трябва да докажем, че тука сме го разработвали колективно. Ако пишем, че върху проекта са работили един или двама инженери, няма да има тежест и може да го отхвърлят. Освен това, ти си млад и никой не те познава. Пък друго е в екипа да участват и началникът на отдела и шефа на лабораторията. Ако в началото на списъка стои моето име, комисията ще го приеме за един два месеца и ще можем да го вкараме в производството.

— Ами, щом такъв е редът, другарю Ваклушев… — Пенков усещаше, че му прималява, че краката му омекват. Гласът на заместник директора сякаш идваше някъде от стотици метри разстояние. В главата му през цялото време отекваха думите на началник-отдела Михайлов: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Младият инженер направи кръгом и затвори вратата на кабинета зад гърба си.

Каква стана тя? Какво си мислеше, какво излезе? Обзет от лошо предчувствие инженер Пенков заслиза по стъпалата на администрацията и се отправи към стъклената кабинка в производствения цех, където беше работното му място. Работниците, които не обичаха да им висят над главите, я наричаха с известна неприязън „аквариума“.

След смяната тръгна като пребит към ведомственото си жилище. Включи телевизора, за да гледа новините, но умът му витаеше из канцелариите на комбината. През нощта спа лошо. Сънуваше че се катери по комина на завода, а от него вместо дим излиза лепило. Той се хваща за железните скоби на стълбата и се опитва да стигне до върха. Ръцете му лепнат, в ушите му непрестанно отекват като ехо думите на началник-отдела: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Събуди се облян в студена пот. Чувстваше се като пребито куче. Ирина — съпругата му също се бе събудила.

— Какво ти е? Да не си болен? — загрижено го запита тя.

— Нищо ми няма. Сънувах кошмари.

Отпусна се върху възглавницата и затвори очи. В тъмнината пред него изплува лицето на началник-отдела и в ушите му отново отекна: „Цепи, лепи, вулканизира! Велики дела ще извършим ние с тебе, Пенков!“

След два дни му съобщиха, че всички документи вече са оформени. Когато получи папката в кабинета на заместник директора, Пенков видя, че основният проект си е същият, който той бе написал. Никой не го беше преписвал, само бяха добавили заповед на директора за назначаване на изследователски колектив от осем човека, констативен протокол от изпитанията и снимки на образците. От него се искаха само няколко подписа. Подпис под заповедта, която го включваше в изследователския колектив, под инструктажа за безопасност на труда, под протокола от проведените изпитания… Изпитания?! Та той дори не бе участвал в изпитанията. Внезапно нещо му хрумна:

— Може ли да прегледам пак документите, другарю Ваклушев?

— Разбира се, мойто момче.

Младият инженер излезе и забързано тръгна по коридора. Профуча през шумната зала и сякаш машините подвикваха в ушите му: „Цепи, лепи, вулканизира!“ Седна на бюрото и разгърна още веднъж папката. Всичко беше изрядно подредено, написано на машина, подписано от директора и подпечатано. Само неговите формули бяха писани на ръка. В заповедта за назначение бяха включени общо осем човека, от които той беше последния. Прехвърли още веднъж всички страници. В главата му не спираха да отекват заедно с шума на машините думите на началник отдела Михайлов. Хвана го яд на всички тия „съавтори“, на цялата задръстена бюрократична система: „Аз що ли не ви тегля една майна на всичките…“ С отривисто движение измъкна листовете от папката и започна да ги къса на малки парченца. Накрая скъса и папката, събра купчината хартия и я натъпка в кошчето.

Изведнъж изпита невероятно облекчение. Сякаш планина се стовари от плещите му. Даде си дума, че каквото и да става, той ще си гледа работата и повече с нововъведения няма да се занимава.

След като му свърши смяната отиде в лабораторията и унищожи всички образци. Прибра се в къщи видимо успокоен, по пътя купи букет на съпругата си. Още от вратата я прегърна силно, притисна слабото й тяло до себе си и я погали по косите. Ирина усети промяната у него и полюбопитства:

— Върбане, какво се е случило? Да не са те повишили?

— Не са, Иринке. Не са. То това повишенията са за по-специални хора. Просто ми се отвориха очите и прогледнах.

След това седна и разказа всичко от самото начало.

— И сега какво ще правиш? — запита видимо притеснена младата жена.

— Какво ли?! Нищо. Ще си гледам работата, ще обръщам повече внимание на теб. И няма да си губя времето за глупости.

— Ами, ако те уволнят дисциплинарно?

— Не виждам, на какво основание ще го направят. Пък и сега имат голяма нужда от млади специалисти.

Когато на другия ден началниците го запитаха за проекта, Пенков каза, че е открил грешка във формулата и се налага да я преработи. Обясни, че това ще му отнеме още поне месец. Всички веднага се отдръпнаха от него. Никой от „съавторите“ не изяви желание да се включи. Скоро историята беше забравена покрай напрежението за изпълнението на плана. Освен че си извлече поука от нея, младият специалист не я забрави. Дори след години, когато си спомнеше, в главата му отново отекваха думите на началник-отдела: „Цепи, лепи, вулканизира!“

Кръщавка

Този разказ е моята първа изява на страницата на електронно списание "Литературен свят". Благодаря на главния редактор г-н Георги Ангелов за предоставената възможност! Разказът е написан по действителен случай. Вероятно има и други подобни случки. Искрено се надявам, някой да се замисли като го чете.

На пръв поглед бе съвсем обикновен летен ден, който по никакъв начин не загатваше за онова, което предстоеше да се случи. Скътан в сенките на вековните гори, Радованският манастир очакваше благочестиви поклонници. Под лъчите на августовското слънце манастирският двор дремеше следобеден сън. Всичко наоколо бе застинало в някакво летаргично спокойствие, и бунарът с ламаринен покрив отгоре, и камбанарията над дебелата манастирска порта, и обраслата в бръшлян беседка в южния край на двора. На втория кат на западното крило, полегнал върху гредата на парапета, лениво се протягаше манастирският котарак. Точно пред входа на църквата, изправила снага, се извисяваше огромна секвоя. Двама души трудно обхващаха дънера й с протегнати ръце. Някои казваха, че била на сто години, но никой не беше сигурен в това. Църквицата беше спретната, с открит притвор и три кубета. Откъм северната й стена се намираше аязмото с лековита вода, която привличаше поклонници от цяла България, дори от чужбина.
През този летен ден игуменът – отец Нектарий и двама от братята бяха отишли до митрополията, за да набавят свещи. В обителта бе останал само йеромонах Доситей. Беше се замонашил около трийсет годишен след няколко неуспешни опита да се задоми. След промените, наречени демократични, семейството му нямаше възможност да го изпрати в Университета, а нямаше и стабилна професия. Често сменяше работа, ту се цаняваше като пазач, ту хамалуваше по строежите. Накрая всичко това до болка му омръзна. В строителната бригада се запозна с един семинарист и покрай него тръгна на църква. Понаучи се и на църковно пеене. Решението му да се замонаши бе по-скоро плод на несрета, отколкото на вяра, но си вършеше съвестно задълженията.
Доситей тъкмо стана от следобедна дрямка и се отправи към магерницата, за да приготви вечерята, когато чу мощен автомобил да приближава към манастира. Той закопча подрасника, приглади вързаната на опашка коса и се постара да си придаде възможно най-смирен вид. Малката портичка, изрязана в голямата дъбова порта, се отвори и в двора нахълтаха трима дебеловрати здравеняци. Бяха облечени в скъпи маркови дрехи, подбрани без никакъв вкус, окичени със златни ланци и гривни. От далече личеше, че са от тези, които хората презрително наричат мутри. Единият водеше за лъскав синджир голямо почти колкото овца черно куче. Тримата с прякори Бухала, Патлака и Плюнката бяха понатрупали пари от изнудване, охранителна дейност и лихварство. Монахът ги беше виждал и по-рано по манастирските празници, но никога не бе разговарял с тях. Не им знаеше и имената, вероятно и родните им майки вече ги бяха забравили.
– Здрасти, попе! – пръв се приближи се до него Бухала. Наричаха го така, защото очите му изглеждаха като подпухнали и в лицето приличаше досущ на нощна птица. – Къде е игумена?
– Отидоха по работа до митрополията. Елате да ви отворя църквата! – покани ги Доситей.
– Бе то, убаво. Ти ше я отвориш, ама ние сме дошли по работа. – Монахът се сниши. Каква ли работа можеха да имат тези биячи тук.
– Ами, съжалявам, игуменът го няма. – Тогава се обади Патлака:
– Ние сме дошли, попе, да кръстим кучето. – Калугерът настръхна, тръпки полазиха по гърба му. Изви очи и погледна голямото, колкото овца черно куче. Дъхът му спря.
– Ама то не може. – опита се твърдо да възрази той.
– Ти ли ше ми кажеш, че не може! – ревна гръмогласно Патлака. Червендалестото му лице още повече почервеня, малките като копчета очички гледаха зло и надменно. Пресегна се и го хвана за пешовете на подрасника. – Еееей! Недей си игра с огъня! Ти знаеш ли, що ми викат на мене Патлака? – За да удостовери, дангалакът бръкна отзад и измъкна от колана пистолет. Тикна оксидираното желязо под носа на Доситей и запита:
– Разбра ли?
Монахът се отдръпна и с наведена глава отговори:
– Разбрах – търсеше начин да се измъкне от ситуацията. Краката му трепереха, лицето му под рядката брадичка бе станало бяло като тебешир.
– Ама, аз нямам право да кръщавам. – излъга той. Тези тъпи и надути мафиоти нямаше от къде да знаят. Тогава се обади третият – Плюнката, който държеше синджира на опитомения звяр:
– Не верно. Я съм те виждал да кръщаваш. Кога правихте курбан миналото лето, сичките отидоха да ядът, само ти остана да кръщаваш. Тогава имаше барем десет кръщавки.
– Ооооо! И ше ме лъжеш! Така ли?! – скочи като ужилен Патлака. – Дулото на пистолета се допря до слепоочието на йеромонах Доситей.
– Слушай, к`во ше ти кажа! Я съм дошел да ми кръстиш кучето и ше го кръстиш! Ясно ли ти е?! – Монахът се тресеше от страх. Нямаше никакъв шанс да се отскубне, да извика полиция. А и какво ли би му помогнала полицията. Най-близкото село е на петнайсет километра, а там дори няма участък.
– Хвана ли те шубето, а?! Сичките сте такива манастирски плъхове! Само знаете да плюскате и да пиете! Нищо не става от вас! Нищо! – Патлака продължаваше да размахва пистолета под носа на монаха. – Ше те закола като агне! Ясно ли ти е?! Сакам да ми кръстиш кучето и ше го кръстиш! Я к`во требва ше си плата. Ама, нема да ми излазяш с тия номера! – Калугерът направи последен опит, да ги смекчи:
– Ама, то не зависи от мене… Църквата не дава. Кръщават се само хора…
– Тия работи дето ги пише у вашите книги, мен хич не мъ интесресуват. Ако ще да те разпопат, хич не ми дреме! – Продължаваше да издевателства червендалестият престъпник. – Ше кръстиш кучето и т`ва е! Иначе – чу се щракването на предпазителя – ше ти изкарам мозъка навънка! – До този момент монахът се бореше със страха. Даваше си сметка, че могат да го изгонят от манастира, че могат да го накажат. В един момент се пречупи и рухна на плочника.
– Бухал, я го дигни тоя! – бандитът с подпухналите очи пристъпи изотзад и го изправи на крака.
– Хайде, момче, отваряй черквата! Нема да се измъкнеш! И да легаш и да лазиш, к`во съм рекъл, това ше направиш! Иначе мамицата ти… – не се посвени и да препсува Патлака.
Йеромонахът като в просъница отвори църквата, изнесе купела и го сложи по средата. Напълни го до половината с вода. През цялото време не спираше да трепери като лист разклащан от вятъра. Плюнката вкара кучето вътре. Доситей съкрати последованието. Знаеше, че бандитите няма как да го знаят. Не посмя да се прекръсти, да освети водата. Докато се опитваше да пее, гласът му трепереше. С големи усилия натопи кучето. Черният звяр едва не го захапа. Излезе и отърси рошавата си козина. Пръските се разхвърчаха из цялата църква. На монаха му се струваше, че лицата от иконите го гледат с гняв и укор. Страхуваше се, мутрите да не оберат няколкото ценни старинни икони.
– Стига толкова! – не дочака края на последованието Патлака. Хвърли няколко банкноти върху плота на пангара*, дето се продаваха свещи и повлече кучето за нашийника към вратата. – Айде, остани си със здраве! И друг път много внимавай! – Тримата изверги излязоха навън. След няколко минути се чу мощния рев на колата, която отпраши по калдаръмения път надолу към близкото село.
Монахът едва намери сили да попие водата и да прибере купела на мястото му. След това излезе навън и се свлече на пейката в беседката. А сега, какво ще прави? Какво ще каже на игумена? С какви очи ще погледне братята? Повече от ясно е, че лишаването от сан не му мърда. Ами, ако го изгонят? Мозъкът му работеше на бързи обороти. Започна да го гризе и съвестта.
По едно време се сети, че трябва да приготви вечерята. Сянката на секвоята вече се издължаваше на изток. Стана и се тръгна към магерницата като не спираше да размишлява. Дори не забеляза, че от север започнаха да се събират купища тъмносиви облаци. Задуха лек ветрец, който започна да се усилва все повече и повече. Вековните дървета около манастира размятаха върхари и се навалиха под напора на бурния вятър. Тъмните облаци обсебиха небето, засвяткаха мълнии. Йеромонах Доситей тъкмо привършваше с готвенето и затваряше магерницата, когато плисна проливен дъжд. Той заключи портата и с прогизнали дрехи се прибра в килията си. Бурята бе страшна, гръмотевиците отвън караха стъклата на стаята да треперят. Седна на леглото. Днешната случка не му даваше покой. Сякаш още усещаше на слепоочието си студеното дуло на пистолета. „Какво ще правя сега? Къде ще се дяна? Господи!” Сякаш в отговор на неговите мисли отвън проблясна ярка мълния, стана светло като ден, а тътенът разтърси манастира до основите. Монахът чу пращене, а малко по-късно върхът на гигантската секвоя се свлече с трясък върху плочника. Усети че му прималява, пред очите му притъмня, сякаш го заля топла вълна и изведнъж непеносима, пронизваща болка се взриви в главата му. Както бе седнал, Доситей падна на леглото и се подпря на стената.
На следващия ден така го намериха игумена и манастирските братя. Бурята ги бе забавила и те не можаха да се приберат до вечерта. Но дори и да бяха успели, нямаше никакъв шанс да го спасят. Лекарите установиха, че е получил тежък инсулт, а смъртта е настъпила почти веднага.
След погребението животът в манастира продължи по старому. Никой така и не разбра, какво се е случило. След удара от мълнията огромната секвоя остана без връх и беше разцепена почти до средата на короната. Игуменът много пъти казваше, че трябва да я махнат, защото може да падне върху църквата, но от митрополията се бавеха с разрешението за отсичането й.
Година и половина по-късно вестниците съобщиха за показното убийство на единият от тримата бандити – Патлака. Бяха го сгащили без оръжие в едно свърталище на леки момичета и бяха изстреляли няколко куршума в главата му. Бухала изплашен избяга зад граница, а Плюнката продължи да живее с ужаса, че някой ден и на него могат да му светят маслото.

---

* пангар – дървена маса или шкаф в храмовете, върху които се поставят дъсчени прегради с разпределени по големина свещи за продажба.

Внимание, опасен спам - "измама 419"!

Причината да напиша и публикувам тази статия е, че измамниците злоупотребяват с доверието на християните, а и не само с тяхното. В писмата може да се срещнат обръщения като "възлюбен в Господа", "брат /сестра/ в Христа" и др. подобни. Материалът е публикуван в "Национална мрежа за хора с увреждания". Предложен е на всички православни електронни издания и на някои регионални медии. Интерес проявиха от вестник "Враца днес", където статията излезе в съкратен вид. След публикуването си е допълнена с още един линк към сайт, целящ да предпази хората от измами.

Все още е трудно да се направи статистика, колко българи са ужилени от т. нар. „измама 419” или „нигерийско писмо”. Всичко започва с получаването на e-mail-писмо от непознат подател, в което са замесени следните компоненти: африканска държава, голяма сума пари, африканска банка.
Няколкото случая, на които се натъкнах са имейли свързани с Кот д`Ивоар. Как се разиграва сценарият? Съобщават ви, че имате възможността да получите крупна сума пари. Писмата обикновено са на английски, но може да има и паралелен превод на друг език. Става въпрос за суми от порядъка на няколкостотин хиляди, до няколко милиона долара. Могат да бъдат наследство от богат бизнесмен, печалба от лотария или нещо друго подобно. За да ги получите, трябва да платите разходи по трансфера. Парите се привеждат обикновено чрез Western Union или друг подобен начин, защото ако е по банков път, може да бъде проследена банковата сметка. Приведената от вас сума попада в ръцете на престъпниците, но може да се наложи, да плащате различни такси, налози и още един куп разходи. Те варират от няколко десетки долара до няколкостотин хиляди. Обикновено всички телефони, факсове, телекси и прочее за контакт са действащи и при проверка изглежда, че всичко е наред. Целта на престъпниците и именно тази, всичко да изглежда истинско.
В случая, на който се натъкнах, бездетна вдовица от Абиджан, която очаква близка смърт, но иска да завещае крупна сума пари в размер на 2.5 милиона щатски долара на благотворителна институция. Не иска да ги остави на роднините на покойния си съпруг, защото са много алчни. Ако отговорите на имейла, съответно тя е много зарадвана, избира ви за получател на наследството и иска вашето пълно име и адрес. Ако ги изпратите по електронен път, следващата стъпка е, да ви изпрати по e-mail-пощата сканирани копия от документи /разбира се фалшиви/. В единият от тях фигурира вашето име като получател на въпросната сума. Дават ви и координатите на банков чиновник, с който трябва да влезете във връзка за инструкции по прехвърлянето на парите. Ако захапете въдицата, започва същинската операция – източването на пари от джоба ви. Има случаи, при които хора са пожертвали спестявани с години средства, за да получат въпросните милиони. В Западна Африка това е един добре разработен бизнес, малки групи печелят добре от него и са трудни за откриване от полицията. Има случаи, при които потърпевши са ходили да търсят саморазправа с измамниците и са били убити. Имало е и случаи на отвличане с цел откуп.
Един изключително негативен факт е, че нерядко тези хора се крият зад фалшива християнска самоличност и злоупотребяват с християнските добродетели на хората. В имейлите им може да се срещнат изрази като: „възлюбен в Господа”, „сестра в Христа” и други подобни.
Предоставям на читателите един оригинален текст от e-mail:

From Mrs Rita David
Rue de Canal, Zone 4 | Macory )
Zone 4, Abidjan 225,
Cote d'Ivoire.

HEAVENLY DIVINE !!!
Dearest Beloved,

I am the above named person from Kuwait. Mrs Rita David, I am married to Mr. Williams David, who worked with Kuwait embassy in Ivory Coast for nine years before he died on the 10/09/ 2007.
We were married for eleven years without a child. He died after a brief illness that lasted for only four days. Before his death, we were both born again Christian. Since his death,
I decided not to remarry or get a child outside my matrimonial home which the Bible is against.

When my late husband was alive he deposited the sum of $2.5Million (two million five hundred thousand U.S. Dollars) with one of the bank in Abidjan. Presently, this money is still with the bank.

Recently, my Doctor told me that I would not last for the next Eight months due to cancer problem. The one that disturbs me most is my stroke sickness.
Having known my condition I decided to donate this fund to a church that will utilize this money the way I am going to instruct herein. I want a church/organization/individual that will use this fund for orphanages, widows, propagating the word of God and to endeavour that the house of God is maintained. The Bible and Quran made us to understand that blessed is the hand that giveth.

I took this decision because I don't have any child that will inherit this money and my husband relatives are all very greed and I don't want my husband's efforts to be used in such manner,I know we have not meet before but I want you to consider this matter as a DIVINE MISSION!!!

I don't want a situation where this money will be used in an ungodly way. This is why I am taking this decision. I am not afraid of death hence I know where I am going. I know that I am going to be in the bosom of the Lord. Exodus 14 VS 14 says that "the lord will fight my case and I shall hold my peace". I don't need any telephone communication in this regard because of my health. With God all things are possible.

As soon as I receive your reply I shall give you the contact of the bank in Abidjan. I will also issue you an authority letter that will prove you the present beneficiary of this funds. I want you and the church to always pray for me because the lord is my shepherd. My happiness is that I lived a life of a
worthy Christian. Whoever that wants to serve the Lord must serve him in spirit and truth.

Please always be prayerful all through your life Any delay in your reply will give me room in sourcing another church for this same purpose. Please assure me that you will act accordingly as I stated herein Hoping to receive your reply. Remain blessed in the Lord.
contact me through my privet e-mail: rita_01david@yahoo.co.jp

Yours in Christ,
Kw.Emb.Org.Ci
Mrs.Rita David.
Добавям и един, получен по електронната поща, документ, който би трябвало да потвърди намерението на въпросната персона – Рита Дейвид, да Ви направи милионер, като удостоверява, че тя наистина притежава въпросните милиони. Тук трябва да спомена, че с новите компютърни програми могат да се изпипат най-съвършени фалшификати, дори с холографски стикер.


Тук прилагам списък на податели на подобни измамни послания, но съм убеден, че е непълен:

Rita David, Doris Hamson, Roselyn Williams, Doris Mustaphare, Ruth Kelly, Sarah Hanis, Esther Khaled, Rebecca Gross, Mary Sandra Allen, Fatima Fofana, Usman Useni, Henry Allen, Julia Tammy, Mercy Kone, Aalima Muhammed

Въпросните са или бездетни вдовици, или благотворители, в някои случаи дори монахини. Това може да са имена на реално съществуващи или на починали хора. И в двата случая имаме и кражба на самоличност, което е нерядко срещано явлевие в интернет. Убеден съм, че списъкът може да се разшири още. Предлагам ви, ако получите подобно писмо, извадете името на подателя и го вкарайте в търсачката google! Ако някъде се появи надпис „scam 419” /измама 419/, значи някой се цели във вашия портфейл. Има и специални сайтове www.419baiter.com, http://419.bittenus.com/ който се занимават конкретно с този тип измами. В тях има публикувани голям брой подобни писма и информация за измамната схема. Има също снимки и копия на документи. Там също може да бъде издирено съответно име или e-mail-адрес. Имайте пред вид, че тази проверка не е сто процента сигурна, защото може да е въведено в употреба ново име. В определени райони на Западна Африка като Нигерия и Кот д`Ивоар това е станало вече бизнес на голям брой групички от хора. Известни са и случаи извън територията на Африка.
Името на престъплението „измама 419” идва от член 419 от Наказателния кодекс на Нигерия. Именно там в началото на 90-те години започва да процъфтява този непочтен бизнес. Първоначално се ползват факсове и писма, но днес електронната поща дава почти неограничени възможности за разпространение.
Всъщност технологията е патентована още през ХVІ век, когато престъпници изпращат на определени заможни хора писма, че се намират в затвор в крепост и ако съответния човек им прати пари, за да подкупят охраната и да избягат, те ще разделят с него голямо заграбено богатство.
Какво можем да направим, когато получим и-мейл с подобно съдържание: Според наблюдения на специалисти вече има много пострадали в България и то с различен социален статус: бизнесмени, служители, хора с образование. Най-добре е, да не отговаряме, а да се обърнем към системния администратор, който поддържа пощенския сървър /abv.bg, mail.bg, gmail.com и пр./ или към полицията. Ако все пак стигнем до получаване на копия от документи /по електронната поща или по друг начин/, не бива да бързаме, да се радваме. Трябва да се обърнем поне към две компетентни инстанции: юрист, банков чиновник, полицай и пр. Подобна проверка също не би могла да бъде сто процентово сигурна. Ако се стигне до етап, да ни поискат пари /за трансфер или друг подобен разход/, въобще не трябва да пращаме нито стотинка. Все пак, най-доброто е, въобще да не отговаряме на измамниците, защото вече в голяма част от случаите се стига до директен контакт с подставени лица /фалшиви адвокати, банкови чиновници и пр./, които действат с фалшиви лични и банкови документи. Резултатът, както споменахме е, да ни оберат.
Какви биха могли да бъдат последствията: излагане на риск електронната поща, загуба на големи суми пари /нерядко всичи спестявания/, емоционални сривове, /някои завършват със самоубиства/, афектни състояния /подобни биха били с летален изход за някои сърдечно болни/, кражба на самоличност при подаване на пълен комплект лични данни, отвличания с цел откуп, някои от тях завършват с убийство /при пътуване с цел директен контакт/.
Не бива да забравяме, че злото в интернет се подвизава необезпокоявано и не пропуска възможност, да се възползва от нашите слабости като суетност, плътска похот, алчност и др. При всички случаи последствията са за наша сметка.

Няма майтаап. Това спаружено бабе ще да ви направи милионер. Не е трудно да се досетим, че далаверата я върти ухилената, мазна чернилка отзад. 

Линкове към някои страници, където може да прочетете още за измамата или да проверите получен в пощата си спам:

CyberCrime Официален сайт за борба с компютърни престъпленияhttp://419.bittenus.com/
http://www.419baiter.com/
Harsh Lifestyle
Разкрития.com
Тема