Тове е другото стихотворение, излязло на страницата на виртуална библиотека "Православие", както вече уточнихме, тя се поддържа от госпожа В. Неделчева в Норвегия. Тя е деен член на църковната община в Осло. На същата страничка е и биографията на моя дядо отец Цветан Диковски. Стихотворението е написано по повод ранната кончина /на 34 години/ на моя сънаборник Красимир Патев Иванов. Името му не се споменава в стихотворението, но така ми дойде отвътре. Бог да го прости и вечна памет!
Ще дойде ден, ще секне моят стих,ще се довърши синьото мастило,
сърцето свойте тайни неразкрило,
навеки със света ще се прости.
Тогава ще замлъкне тоя порив -
поток от думи тежки и горчиви,
що буди хора духом още живи,
и кара ги със злото да се борят.
И аз ще се превърна в тъжен спомен,
в догаряща на гроба ми свещица,
в една душа свободна като птица,
в лъч на надежда в Космоса огромен.
Надеждата докрай ще ме крепи,
защото аз на всички ви простих,
и щом в света замлъкне моя стих,
душата сън спокоен ще заспи.
Аз вярвам, някой все ще се помоли
за моята окаяна душа,
заупокойно да я утешат
светците със златисти ореоли.
И моля ви, с добро ме запомнете,
прелейте гроба с вино и вода!
И нека там над мократа следа
снага да вдигне нежно полско цвете.
И аз отново между вас ще бъда,
в лицата ви изпити ще се вглеждам,
ще оросявам с капчици надежда
душите ви и в нея ще пребъда...
