събота, 21 април 2007 г.

Аспекти на връзката между физическото възпитание и възпитанието в родолюбие

Два от големите проблеми, които застават пред българската нация, са: постепенното обезличаване на националното ни самосъзнание и тоталното обездвижване на младите и подрастващите. Тази статия дава полезна идея, как може да се намери общо решение, което да спомогне за преодоляването и на двата проблема. Публикувана е през 2007 година на страницата на "Словото".

В началото на 2007 година България влезе в Европейския съюз. Колко време слушахме по радиото и телевизията, четяхме по вестниците и тръпнехме в очакване. Днес, когато членството ни в Обединена Европа е факт, народът продължава да се лута между страха и надеждата. Ще можем ли да изхранваме семействата си? Ще успеем ли да започнем свой бизнес? Ще имаме ли шанс да учим в чужбина? А дали това членство няма да бъде в ущърб на икономиката ни, на социалния статус и не на последно място на нашите традиции? Какво ни очаква? Каква ще бъде цената?

Едно е ясно – животът ни ще се промени! Към по-добро или към по-лошо, това тепърва ще видим. Говори се, че някои неща неизменна част от битието на българина ще му бъдат отнети. Ами ако ни забранят да си варим благата домашна ракийка, ако не можем да си заколим прасенце за Коледа? Не че това е най-важното, но повечето хора са свикнали с тези по-скоро семейни битови, отколкото национални традиции. Притесненията за битовите традиции пораждат и един друг въпрос. Подложени на инвазията на субкултурата, във време когато семейните ценности са погазени, ще можем ли да запазим своята национална идентичност? Дали няма да станем поклонници на различни обичаи привнесени от Запада? В България вече се утвърди един не толкова католически, колкото езически празник – „Свети Валентин“. Започнахме тук там и с карнавали да празнуваме и западния празник „Хелуин“ (Вси светии). Една от причините е, че тези празници са по-близо до ума на откъснатото от традиционните ни корени младо поколение. Малко млади хора знаят, как техните прабаби и прадядовци са се ухажвали и венчавали, но разменянето на любовни послания е по-близо до начина им на мислене и на живот. „Хелуин“ пък е едно показно шоу, един пъстър маскарад, един (както се изразяват младежите) купон. По приятни са за възприемане отколкото например участието в обичаи като лазаруване или коледуване. Никой не може да каже, дали след време няма да започнем да празнуваме и американския ден на благодарността и да въведем кой знае още какви празници, чужди на националния ни бит и традиции. Оправданието ще бъде, че го правим от солидарност или лоялност към братските западни народи. Въпреки, че в училище се провеждат беседи в часовете на класа или в различните кръжоци, за българските традиции и обичаи, факт е, че ние с всеки изминал ден все повече се отдалечаваме от тях. Тези беседи не могат да изместят напълно влиянието на чалга-културата и на западната субкултура, които се възприемат на принципи от рода на: „Така е модерно!“, „Всички го правят!“, „Традициите не са това, което бяха!“ и др.

Друг неоспорим факт е, че подрастващите все по-малко време отделят за четене и спорт. Първото води до изключително обедняване в духовно и нравствено отношение. Второто е пагубно за здравето и дееспособността на младите. Днес вместо игри, които укрепват мускулите и ставите, или такива, които развиват бързината на рефлексите, децата и юношите прекарват една голяма част от времето си пред компютрите. Там единствените движения, които извършват са търкалянето на мишката, местенето на джойстика и натискането на клавишите. Така младото поколение в България заболява от хиподинамия, децата стават хилави, придобиват гръбначни изкривявания, натрупват наднормено тегло. Родителите или не го съзнават, или се сещат за това, когато стане твърде късно.

Така се явяват два важни проблема, които търсят начин за решаване. А именно: Първо, отдалечаването от традициите и второ, обездвижването на подрастващото поколение. Ето тук е мястото да зададем въпроса: Има ли начин, чрез въвеждането на някаква традиционна игра или спорт, да възпитаваме подрастващите в духа на българщината?

Ако хвърлим поглед назад в историческото минало, ще видим, че спортът не е бил чужд на българските деца и младежи. България, за разлика от някои западни държави, има многовековна история – над тринадесет столетия. Няма съмнение, че нашите прадеди са умеели да яздят, да стрелят с лък, да плуват, да хвърлят копие, да въртят меча, ходели са на лов и риболов, надтичвали са се, борели са се с голи ръце или с юмруци. Без тези тренировки не можем по никакъв начин да си обясним славните победи на българската войска при различните исторически битки по времето на хановете Аспарух, Крум, Тервел и на царете Симеон, Калоян, Иван Асен ІІ и др. Тези умения без съмнение са придобивани вследствие на дълги тренировки и системни упражнения. Вероятно по-слабо са били застъпени отборните игри, но няма съмнение, че са се провеждали състезания, които са целяли както престиж, така и повдигане на бойния дух. Със сигурност още между подрастващите е имало съревнования в тичане, плуване, борба и пр. Някои от тези спортове оцеляват през времето.

По късно идва и стрелбата с огнестрелно оръжие, която извоюва на много български комити и хайдути славата на точни стрелци. С настъпването на Възраждането и полагането основите на българското образование, постепенно в образователните дисциплини навлизат някои, свързани с физическото развитие на учениците. За ползата от укрепващи тялото упражнения говори в “Рибния буквар“ д-р Петър Берон, като дава и някои полезни препоръки. В някои възрожденски училища са допускани някои от традиционните игри, организирани са разходки сред природата и др. В някои българо-елински училища започват да навлизат гимнастически дисциплини. През Възраждането, а и още преди него, популярни са били по съборите пехливанските борби, устройвани както със състезателна, така и със зрелищна цел.

След Освобождението спортът успява да преодолее трудностите и да набере сили. Тогава навлизат и много дисциплини от Запада. Всичко казано до тук, цели да покаже, че спортът през вековете никак не е бил чужд на българина, макар да не е бил организиран в клубове и федерации.

И все пак ако погледнем реално, кой от изброените спортове би допринесъл за утвърждаването на българския дух сред младото поколение? Или има ли подходяща игра от известните народни игри, която би спомогнала за укрепванетот духа на българщината. Реално погледнато, нито стрелбата с лък, нито ездата, нито фехтовката, нито който и да е от изброените по-горе спортове би могъл да се приложи масово, като дисциплина в училищата. За да стане това, се иска по-богата материално-техническа база, специално оборудване, уреди, квалифицирани преподаватели. Неуместно от съвременна гледна точка би било и възраждането на пехливанските борби. Най-малкото, защото не на всеки ученик здравословното състояние позволява да участва в такива дисциплини, а и са недостъпни за момичетата.

Доколкото показва опитът, поддържането на традициите сред някои други народи опира, както до изучаване на традиционните спортове в училище, така и доброволното им изучаване с цел усъвършенстване и развитие на тялото. Като примери в това отношение можем да посочим някои източни държави като Япония, Китай, Корея. Там практикуването на някои от характерните за народите гимнастически дисциплини или бойни изкуства, се практикуват и като форма на поддържане на националната традиция. Изучаването им в някои от случаите, е свързано само с набавяне на подходящ екип и посещаването на тренировъчните зали. В Япония тренировъчната зала, в много от случаите, запълва времето за игри на подрастващите. Така натрупаната физическа енергия вместо да бъде прахосана в безцелна игра, е вкарана в определено русло и възпитава в национален дух и дисциплина. Това има и своите недостатъци като липса на разнообразие, но пък дава възможност младежът да се усъвършенства в един конкретен определен спорт. На Запад също има места, където се усъвършенстват традиционни спортове и борби. Преди не много време стана дума в медиите, за възраждане на рицарските турнири и гладиаторските борби. Без съмнение и до днес е останало нещо рицарско в спортове като езда, фехтовка и др.

Може още много да се каже за традициите на другите народи, на погледнем как стоят нещата у нас. Какво можем да направим ние? Кой традиционен спорт или игра да изберем, за да подпомогнем запазването на българския дух сред младите? За някои игри играни по поляните е трудно да бъдат приложени в училище. Другият недостатък например е, че повечето от тях са тясно профилирани за момчета или за момичета. Такива са например игрите дама и охлюв, които са игри за момичета или играта бътички – една чисто момчешка игра. Една отборна игра известна от традиционните български игри, при която има вече и делене на отбори е „свинкя“. Тя по нещо напомня хокея на трева, но облият камък, който замества топката, може да нарани някои от играчите, а и тя също е момчешка игра.

Все пак има и друг начин да спортуваме, да играем нещо, което е дълбоко проникнато от българския национален дух и това са народните танци. Това е характерно и за други народи, които са установили дори състезателни принципи в стандартните и латиноамериканските танци. Знаем също че има и по-съвременни танци за развитие на тялото от рода на аеробиката. А защо да не се въведе изучаването на българските народни хора в училище?

От векове наред българинът със своята песен или танц е изразявал своите емоции, своето отношение към природата, своя култ. Още от най-древно време хорàта влизат в религиозните обреди на славяните. Те са връзката с родовите корени, израз на отношението към божеството, елемент от магическите практики, средство за прогонване на злите сили. Без съмнение в богатото наследство от фолклорни танци има и много елементи от култа на древните прабългари. С утвърждаването на България като християнска страна тези обреди и практики не изчезват отведнъж. Минава доста време преди християнството да ги измести. В ума на повечето наши прадеди е битувал синкретизъм между християнство и древни езически вярвания. Въпреки че езическите суеверия отстъпват място на обединителното Православие, от тях остават народните танци и обредните песни. Българският национален фолклор, по своеобразен начин обогатява и християнския църковен календар. За някои от големите църковни празници народът приспособява някои на пръв поглед езически практики, но влага в тях ново съдържание акомодирано към нравствените ценности проповядвани от християнството. Дори християнските празници да не са обогатявани със специални фолклорни ритуали, не е минавал празник без хорà, без песни, без музика. Към фолклорните традиции свързани с християнството можем да причислим обичаите по подрязването на лозите Трифон Зарезан (14 февруари), паленето и прескачането на огньове по Благовещение (25 март), кукерите в началото на Великия пост, Заговезните, Лазаруването, обредните хлябове по Възкресение, празникът със закланото агне – Гергьовден (6 май), освещаването на грозде по Преображение (6 август), обредите за дъжд около Илинден (20 август), както и зимните обичаи по Коледа (25 декември) и сурваки (на Нова година). За повечето от тези случаи народът е имал подготвени ако не някакви обреди то поне специални песни. Голяма част от тях могат да се изпълняват и като танци. В песен и танц народът е въплъщавал и повечето от историческите събития, като се започне от хайдушките песни и се премине през Освобождението та се стигне до песента от градския фолклор, която възпява дори преминаването на немския аеростат „Граф Цепелин“. На базата на българския национален фолклор се раждат незабравими музикални произведения като „Рапсодия Вардар“ на П. Владигеров, популярните произведения на П. Стайнов и др. Вдъхновен от българските звуци и ритми великият българин Дико Илиев композира своите хорà за духов оркестър.

Не може да има никакво съмнение, че българският национален фолклор и заниманията с него установяват трайна връзка с българските корени. В тях е вплетен духът на народа, те въплъщават в себе си преклонението пред природата, скръбта от робството, ентусиазма на славните борби за освобождение и независимост. В тях се възпяват както красотата на Родината, така и трудът на орача, както нежните чувства към любимата, така и юначеството на славните войводи. Едва ли може да има по-подходящо и достъпно средство за утвърждаването на българщината от тази изява на българската духовност. Българският фолклор с право може да бъде наречен крепост на българщината. От изключителна важност е той да се предоставя на подрастващите в неговия чист и автентичен вид. Те трябва да правят разлика между това, което днес наричат „фолк“, т. е. „попфолк“, трябва да правят разлика между съвременните компилации и автентичния български фолклор, преминал през вековете, съхранил искриците от душата на Родината.

Освен своите духовни преимущества като средство за укрепване на българския дух, хорàта имат и някои чисто практически преимущества като физическа дисциплина: Българските народни танци в по-голямата си част са колективни. В тях могат да участват много и различни деца, младежи, девойки без особена разлика във възрастта. Техните неравноделни ритми и размери, спомагат за усъвършенстването на координацията и създават чувство за ритъм. Друго предимство е богатото разнообразие на ритми, гласове, музикални инструменти. Различните фолклорни области в България имат свои характерни особености, както в облеклото и бита, така и в инструментите и ползваните размери. Друго разнообразие, което предоставят са различните фигури, стъпки, комбинации. При участието на подготвен хореограф, в танците могат да се комбинират солови изпълнения, танц по двойки, размяна на партньори, участие на народни музикални инструменти (напр. тъпан) и др. От чисто практическа гледна точка, за да се научи да играе едно право хоро, на ученика му са нужни удобни обувки и желание за участие. От страна на училището е нужно да има учител, който да покаже стъпките и апарат, който да просвири от касета или диск съответното хоро. Обикновено повечето учители по физическо възпитание и спорт са обучени на основните стъпки на по-разпространените народни танци. И не само те, между педагозите има и такива, които са участвали в танцови състави и могат също да се включат в подготовката. Могат да се правят комбинации между училищни вокални групи за народни песни и празници на българското фолклорно танцово изкуство.

От гледна точка полза за физическото развитие на децата, фолклорните танци могат да имат за сърцето и белите дробове, за мускулите и координацията, въздействие подобно на това, което имат съвременните балети и аеробиката. Онези, които са участвали в танцови състави или са се занимавали под една или друга форма, знаят, че тези танци осигуряват необходимото физическо натоварване, за да подсигурят един здравословен начин на живот. Но това не е всичко. Българските хорà и ръченици предоставят възможността за устройване на съревнования индивидуални между ученици, между класовете, междуучилищни, общински, областни и нацонални. Това може да се свърже с определени събития свързани с народния календар, с бележити исторически дати, или с празниците на училищата. Устройването на състезания ще даде възможност да се направи подбор за участници в профилирани танцови състави. То може да помогне на младежите да открият един свой талант и да продължат развитието си в някое специализирано учебно заведение като танцьори или хореографи. За някои от тях сцената може да стане поле за професионална изява. Дори да не достигнат до такова високо ниво на съвършенство, подрастващите ще могат по-пълноценно да вземат участие в различни училищни и семейни тържества.

Народните песни и танци създават отношения на единение между хората, спояват ги в една общност. Защото в тях човек участва с духа и тялото си. Би било радостно ако в една съвременна дискотека младите извъртят някое хоро. Защото дискотека не произлиза от обобщаващото наименование за попмузика „диско“, а по-скоро от думата „диск“, която се отнася за грамофонна плоча (приложима и за компактдиск). Така че там може да се слуша и танцува всякаква музика, както рок и рап, така и валс и ръченица, разбира се при добро желание. По своя инициатива младежите могат да си устройват и надигравания, както в разказа на Елин Пелин „Ветрената мелница“. Но за да се стигне до там, трябва да се направят първите стъпки и да се положат усилия от страна на експерти, педагози и учащи се. Не е необходимо за всички да се ушият народни носии. Такива може да има само за танцовите състави. Но без съмнение има нужда от квалифицирани преподаватели, от апарати за просвирване и професионални записи, от определени специални часове и програми, от добра воля.

Не може да има никакво съмнение и в това, че тези толкова български и толкова близки до душата на всеки българин танци и песни, ни отличават от всички народи, които членуват в Европейския съюз. Те са добро средство, което може да бъде противопоставено на чалгата и на западната субкултура. Те могат да помогнат за запазване на националното ни съзнание, така както са допринесли през вековете на османското владичество. При прокарването на тази практика, полезно е учениците да получават и познания за произхода на съответния танц, за това в кой край е разпространен, за инструментите, които участват в съпровода, а също и за някои от бележитите изпълнители на национален фолклор. Защото духовното развитие трябва да върви ръка за ръка с физическото. Препоръчително е също да посещават и спектакли с участието на професионални танцьори и музиканти.

Днес всички сме свидетели как българската душа опустява в един окабелен и изпразнен от духовно съдържание свят, като този, в който ние живеем. В света, който издига в култ чужди изпълнители. В един свят който превръща в идоли певци прогресиращи с разголване и цинични текстове, с кичозно облекло и арогантно поведение, не е лесно да се запази исконното, българското, чистото, духовното, непреходното, истинското. Във време, в което свалят шапка на циничния пънкар или рапър, във време, в което повечето младежи са отстъпили от християнския морал и нравствени ценности, е трудно да оцелее пренесеният през вековете огън на българщината. А от това губим всички ние, от това губи България като цяло. Но трудно не значи невъзможно! Никога не е късно да се постави едно ново начало и да се определи посока.! Посока напред, към едно по-добро бъдеще, към една по-красива и преуспяваща България, към една възродена и осъзната нация!