понеделник, 1 декември 2008 г.

Ритуал

Не зная, как биха класифицирали читателите този разказ. В него има елементи от трилър, но отразява някои неща от реалната действителност. Надявам се да предизвика интерес и да подтикне към размисъл. Разказът излезе в Моята библиотека.

Владиката с усилие отвори очи. Усещаше болки по цялото тяло, а главата му тежеше като олово. Около него цареше тайнствен полумрак. Нямаше представа къде се намира и как е попаднал тук. Той се огледа на оскъдната светлина. Онова, което видя го накара да изтръпне от ужас. Още като се събуди установи, че не може да направи никакво движение. Сега забеляза, че е здраво привързан с ремъци към правоъгълна мраморна маса с формата на ковчег. Намираше се в сводеста зала без прозорци. От няколко места окачени по стените червени лампи разпръскваха приглушена светлина. Отсреща в аркообразна ниша мъждукаха няколко свещи. Те осветяваха човешки череп, някакви странни атрибути и окачена обърната пентаграма. Като се вгледа още веднъж по-внимателно забеляза още сатанински символи и окултни талисмани. Опита се да се освободи от ремъците, но безуспешно. Кошмарът изглеждаше съвсем реален. Първоначално се утеши с мисълта, че това е само сън, но всички усилия да се събуди бяха напразни. Напрягаше си ума, за да разбере какво се е случило.

Помнеше, че бе поканен на коктейл след освещаването на един нов мотел. Спомни си, че една симпатична, закръглена жена на средна възраст го бе заговорила. Тя започна да го разпитва дали има ад и рай, за това, кой е сатаната и докъде се простира силата му. Сподели, че се притеснявала от някакъв странен предмет, който бе намерила подхвърлен в апартамента си. След това го покани да се качат в нейната стая. Вечерта се очертаваше изпълнена с приятни преживявания. Преди да се качат, дамата поръча бутилка марково уиски. Разположиха се удобно и продължиха разговора на тема сатана, дяволи, окултизъм. Епископът се бе постарал да я впечатли с познанията си. Спомените му от един момент натам избледняваха и ставаха смътни. Последното останало в съзнанието му бе масичката с полупразната бутилка уиски и двете чаши до нея. От тук нататък всичко тънеше в мъгла.

Някъде по коридорите отекнаха стъпки, ехото им се усилваше под сводестия таван на залата. Внезапно през процепа на вратата проникна сноп луминисцентна светлина. В правоъгълната рамка се появи фигура облечена в дълга кафява дреха, препасана с въже и със заострена качулка на главата. Фигурата бавно се приближи. В сумрака не можеха да се видят очертанията на лицето й.

— Добре дошъл, владико — отрони безизразен мъжки глас. — Отдавна очаквам този момент. — На епископа му се струваше, че някъде е чувал този глас. Той се напрягаше да си спомни откъде му е познат, но безуспешно.

— Кой сте Вие? Къде съм? Как съм попаднал тук? — Мъжът с качулката отговори:

— Хубаво е да знаеш слабостите на хората. Твоите са жени и алкохол. А алкохолът в комбинация с някои психотропни направо те хвърля в амнезия. След като се забави до полунощ, шофьорът ти реши, че с дамата сте се отдали на взаимни нежности. Тъй или иначе ти се е случвало много пъти и той пална колата и си замина. Доста си натежал, та ни поизмъчи докато те пренесем, но вече всичко е готово. Подредили сме нещата така, че никой няма да разбере кога и как си напуснал мотела. Скоро всички ще се съберат и ще можем да започнем ритуала.

— Кой си ти?! Каква е тази шега?! Как си позволявате? Аз ще ви дам под съд! Ще ви съдя, чувате ли!?

— Шега ли? Уверявам те, расоносецо, че това не е никаква шега! Намираш се в храма на Луцифер и ти предстои да изживееш най-сюблимното преживяване — собствената си смърт. — Последните думи отприщиха емоциите владиката и той неистово се разкрещя:

— Махни се от мене, сатана! Махни се, изчадие адово! Анатема! Анатема! Анатема! — Млъкна оглушен от ехото на собствените си крясъци. В отговор човекът с качулката се затресе от смях:

— Ах, как ме изплаши! Чак се разтреперах от страх! Давай, викай по-силно! Не спирай! Искам да видя, каква сила имат клетвите на един неверник!

— Ти, ти, сатано! Ти, ти ще гориш на дъното на ада! — Давеше се епископът и с неистови усилия се опитваше да се освободи от хватката на ремъците.

— Нима! Каква чест за мен, да горя на дъното на ада в компанията на един лицемерен духовник. — Процеди облечената в роба фигура и продължи:

— Колко време мина от тогава и сам вече не помня. Сякаш беше в някакво друго измерение, в някакъв друг свят, сякаш не бях аз, а някой друг… Спомням си, че бях едно момче с чисто сърце и с чисти намерения. Спомням си още, че исках да отдам живота си в служение на Църквата. И никога няма да забравя, че ти беше моят духовен наставник! — При тези думи мъжът дръпна качулката и тя падна назад. На оскъдната светлина се показа продълговато лице с правилни черти, с малка брадичка и дълга, вързана на опашка коса. Расоносецът изтръпна, устата му отрониха само едно име:

— Евсевий!

— Бях Евсевий! — С леден глас го поправи човекът отсреща. — Този Евсевий, който се стремеше към съзерцание и молитва, който бе готов да жертва живота си за другите, този човек умря. Но той не умря сам, той умря, защото ти го уби!

— Не говори така, синко! Аз толкова исках да ти помогна. Ти щеше да преуспееш, да направиш кариера, да станеш владика. Исках да бъдеш дясната ми ръка и един ден да ме заместиш…

— Така ли, двуличнико?! А каква цена трябваше да платя за всичко това?! Да ти лижа подметките, да ти се кланям всяка минута, да ме изнудваш и шантажираш, да ме превърнеш в свой роб! Ето това беше цената!

О, аз нищо не съм забравил. Помня, как ме изпрати в манастира, който ти беше лична резиденция. Ти и игумена ми налагахте послушания. Карахте ме да правя поклони до полунощ, да въртя броениците и да се отричам от свободната си воля.

— Синко, ама нали това е пътят към духовното съвършенство!

— Млък! — Сряза го бившият ученик. — Ти ще ми говориш за духовност! Духовност! Намерил се кой! А помниш ли как събираше мутрите на гуляи в манастира? Помниш ли, как ме караше да ходя пеш чак до града с раницата, за да ви купувам пиене? Алкохолът беше все отбрани марки, мезетата също! Като се напиехте, пеехте мръсни песни, а твоите апапи излизаха да гърмят в манастирския двор. По цели нощи не можех да мигна от гърмежите и от страх да не ви хрумне някоя гадост.

Ти — моят духовен наставник, който ме учеше на целомъдрие и нестяжание, влачеше с луксозната си лимузина жени — прилично облечени и забрадени курви! С тях мърсуваше по цели нощи в апартамента си! Колко безсънни нощи съм прекарал, борейки се с плътската страст, като чувах ония уруспии да стенат от удоволствие и ти да пръхтиш като кон! Толкова се молих за спасението на душата ти, толкова исках да се обърнеш! Имаш ли нещо да кажеш?! — Епископът мълчеше, мократа му от пот брада бе прилепнала към гърдите.

— С игумена бяхте комбина. И той крадеше, пиеше и прахосваше манастирските пари. Но това не е всичко! Неколцината монаси в манастира ме смятаха за глупак и ме подиграваха за това, че спазвам поста, че си чета молитвите и правя поклоните, дето ми ги налагахте като послушание. Видях, че са отишли там, не за да служат на Бога, а за да не работят и да живеят по-леко. Но всичко това ти беше много добре известно. Трябваше да минат цели две години докато прогледна.

От дете бях възпитаван, да вярвам в Бога, да се моля, да ходя на литургия, да бъда послушен на свещениците, да изповядвам греховете си. Когато видях какви сте вие, дето се водите служители на Църквата, тогава се отвратих от всичко. Разбрах, че и вие, и целия свят служите на дявола. — Човекът с качулката направи пауза и погледна владиката с презрение:

— Не те ли беше поне малко срам?! — Вързаният не можа да измисли какво да отговори. Знаеше наизуст някои молитви и сега започна наум да призовава Бога с поглед вперен в тавана.

— Молиш се — иронично подхвърли сатанистът. — С какво ли ще ти помогне един Бог в Който не вярваш. Ние с теб, учителю, служим на един и същ — на дявола. Разликата е в това, че ти му служиш облечен в расо и лицемериш пред миряните, а аз се крия от хората и заедно с братята от ордена извършвам жертвоприношения. Преди около месец моят повелител ми разреши да те принеса в жертва. Може би вече не си му нужен. Дълго време трябваше да го моля и да чакам за това. — Косите на главата на владиката настръхната.

— Как?! Ти не можеш да постъпиш така с мен! Евсевий, синко, моля те! Развържи ме! Остави ме да си отида!

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не се казвам Евсевий? Сега съм жрец трета степен, служител на Луцифер, упълномощен да принася човешки жертви. Наричай ме Саргон! — Епископът беше чувал за сатанински жертвоприношения. Затвори очи и си представи, как бившият му ученик се надвесва над него с нож в ръката, как забива острието право в сърцето му. При мисълта за това кръвта му се вледени, долната му челюст се разтрепера и от това прошарената му брада се разтресе от страх.

— Недей! Моля те! Имай милост!

— Крайно време е да отърва земята от един червей. Сигурен съм, че никой няма да заплаче за теб. — Владиката забеляза, че в полумрака се раздвижиха тъмни сенки — човешки фигури облечени в дълги до пода кафяви роби, забулени с островърхи качулки. Наредиха се в кръг около него.

— Повелителю, призоваваме твоето име! — Отекна под сводовете гласът на жреца. Епископът разбра, че кошмарът едва сега започва. Бившият Евсевий по настоящем Саргон продължи:

— Да напоим земята с кръвта му, за да дадем сили на злото!

— Неее! Недейте! Моля ви! Ще ви дам пари! Всичко което поискате! Моля ви! — Развика се епископът с всички сили.

— Не можеш ли поне да умреш като мъж, изрод нещастен!? — С презрение се обади един от наобиколилите го сатанисти.

— Ще ти сторя една последна милост преди да те пратя в ада. Тъкмо няма да мърдаш и да ни пречиш. Макар че щеше да ми бъде по-приятно да си буден. — Жрецът се обърна към другите.

— Сложете му упойка! — Един от силуетите приближи до вързания епископ. Изпод качулката с омраза го гледаха чифт тъмни очи. Усети докосването на хладни женски пръсти и леко бодване от инжекция. Упойката действаше бавно и той продължи да чува и да усеща какво става около него. До сетивата му достигаха заклинанията и загадъчните жестове на адептите от ордена.

Изведнъж сякаш светъл лъч прониза сърцето му. Съвестта му заговори и той започна дълбоко да съжалява за всичко сторено. Сега се разкайваше за двуличието, за хората, които бе наранил, за онези, които бе отблъснал от вярата. Ако можеше да започне всичко отначало. Само ако можеше да получи още един шанс. Съзнанието му постепенно започна да се замъглява, залата бавно губеше очертанията си, сатанистите около него започнаха да се движат в кръг или поне така му се струваше. Опита се да извика с всички сили: „Съжалявам! Прости ми! Дай ми още един шанс!“ Но от устата му излезе само шепот.

— Късно е, владико! Ти вече не си мой, ти си негов! Дотук беше! — Процеди през зъби Саргон. Това бе последното нещо което епископът успя да чуе преди завинаги да изгуби съзнание.

Клисарят

Младите нямат спомени за миналото, в което пречеха на хората да посещават храма, за годините в които наказваха и изключваха от училище за посещение на църква по Възкресение Христово. Но това време е част от моето минало. Годините на "реалния социализъм" оставиха дълбок отпечатък и неизлечими последствия. Притеснявам се разказите ми да не придобият тягостен и мрачен отетък, но животът около мен не ме радва много. Голямата ми утеха са приятелите. Иначе виждам, че България просто бавно вегетира. Този разказ излезе в Моята библиотека.

Потеглих за последен път въжето, то се плъзна през ролките, повдигна тежкия език и го удари в потъмнелия бронз. Камбаната тъжно иззвъня, сякаш се сбогуваше с някого, когото никога повече няма да види. Спуснах се по дървеното стълбище и приседнах на каменния праг пред камбанарията. Нямаше за къде да бързам, вкъщи отдавна вече никой не ме чакаше, а от десетилетия в църквата вечерня не служеха. Останало бе само като традиция, да се бие камбана по времето, когато трябва да започва богослужението. На службите в неделните и празнични дни идваха изключително възрастни хора, но и те постепенно оредяваха. Някои бяха настанени в старчески домове, други по естествения ход на нещата отминаха от този свят. Отбиваха се и по-млади, запалваха свещички и бързо си отиваха, понесли грижите за насъщния. Свещеникът не се завърташе много през делничните дни, предпочиташе да бистри политиката из кафенетата. На мен не ми даваше сърце да оставя Божия дом. Ако не се впрягах да поддържам, дворът щеше да заприлича на джунгла. Попадията чистеше вътре, но силите й не стигаха за всичко. Биенето на камбаните също беше непосилно за нея, та и в това я отменях. Откакто се пенсионирах ходенето в храма и клисаруването осмисляха живота ми. В пеенето не ме биваше много, но носех светилника на малкия и великия вход, гасях догарящите свещи, помагах в чистенето. Няма да забравя деня, в който владиката ме пострига за свещоносец. Беше довел няколко души хористи, из църквата се разливаше тяхното сладкогласно пеене. Повика ме по време на малкия вход и ми подаде апостола да чета. Обърках се, защото не бях се готвил предварително, но с Божията помощ се оправих. Пострига и ме облече в иподяконски одежди. От тогава сякаш животът ми навлезе в ново измерение, нещо непрекъснато ме теглеше към черковната порта и ако не отидех, не можех да заспя нощем.

Когато бъдещето не предвещава нищо хубаво, не ти остава друго, освен да живееш със спомените. Напоследък, като гледах как някои хорица подредиха живота си с окрадени от народа пари, като гледах как сиромаси ровят по контейнерите за смет, често си спомнях за стария клисар бай Георги и за неговите пророчески думи. Пред мене отново изплува образа му — слаб, над седемдесет годишен, с оредяла бяла коса, леко прегърбен. Когато спреше поглед върху някого цялото му същество излъчваше благост, но човек оставаше с чувството, че старецът наднича в душата му. Разказваше, че клисарува в църквата от детските си години. На десет годишна възраст се разболял от инфлуенца, докторите го били вече отписали, защото бил слабоват и недохранен, но той се помолил и Бог му помогнал да оздравее. От тогава, без да го карат родителите му, той започнал да помага на свещениците, да носи свещника, да мете олтара, да припява на хористите. Искало му се да запише семинарията, но родителите му нямали пари да го издържат. Така останал с основно образование и с това, което научил покрай поповете и певците. Макар и самоук бай Георги пееше от сърце и трудно можеше да се различи неговото, от школуваното семинаристко пеене. Много беше претеглил, но Бог го бе запазил през всичките тези години. Той бе запомнил царското време, участвал бе във Втората световна война, станал бе свидетел на саморазправата с неудобните на властта хора. Без страх бе ходил да носи храна в ареста на невинно задържаните свещеници. Той пазеше спомен за много неща, които книгите и учебниците премълчаваха. Бабичките говореха, че не е с ума си, защото ги хокаше, че след църква се спират по ъглите да одумват хората. Много години преди моето обръщане, той на няколко пъти, като ме срещаше по улицата, спираше погледа си върху мен и се усмихваше. Не казваше нищо, но навярно още тогава Бог му бе показал, че аз ще наследя неговото служение. Случваше се да изрича изобличителни слова, които звучаха като пророчества. Веднъж каза:

— Не им стига земята, та се разхвърчаха из въздуха, че и по-далеч. Колко хора загинаха и колко още ще загинат, само един Бог знае. — Бай Георги не обичаше комунистите и нерядко напомняше за невинно избитите, за хвърлените по лагерите и затворите. За тези неща по онова време никой не смееше да говори, защото рискуваше да изчезне безследно. Неведнъж го бяха викали да го предупреждават, но той не спираше да ги изобличава. Мнозина се страхуваха от него, защото неговата прозорливост разкриваше техните нечисти дела. На една съседка бе казал, че е направила магия на мъжа си, за да живее на гърба му, но ще погребе детето си. И наистина така и стана, момченцето проживя до седмата година и се поболя, лекарите не успяха да разберат какво му е и то така си отиде. От тогава тази жена ходеше с наведена глава из градчето и не смееше да погледне хората в очите.

По онова време работех в едно държавно строително предприятие, строяхме заводи и ферми, издигахме димящи комини. Властта отчуждаваше имотите на хората и вдигаше блокове. Спомням си как един ден през обедната почивка, докато седяхме пред фургона и раздавахме картите, старецът спря при нас.

— Ех, момчета, момчета, ако знаете какво ви чака и какво има да става — въздъхна той. Ние го гледахме в недоумение, тъй като, макар да го познавахме, той нямаше приятели сред нас. — Ще дойде време, когато деца деца ще раждат. Тогава червената буржоазия ще завземе властта, а после ще дойде свършекът на света. — Седяхме, споглеждахме се, чудехме се дали е с акъла си и какво точно иска да ни каже.

— Каква е тая червена буржоазия, бе дядо?

— Тия дето ни управляват, момчета. Те и сега крадат и живеят на гърба ви, но ще дойде време, ще се увълчат, ще станат ненаситни, ще се надпреварват кой повече да заграби. Горко на оногова, който доживее ония дни! Голям глад и недоимък ще бъде. Народът ще избяга от тука, да работи при чужденците на исполица. — Старецът въздъхна и отмина.

— На тоя му хлопа дюшемето — отсече бригадира и посегна да вземе раздадените карти. След броени часове, вече едва си спомняхме за бай Георги и изречените от него думи. Явно обаче ги беше казал и пред други хора. След два дни разбрахме, че са го прибрали в милицията. Дали заради думите „червена буржоазия“, дали заради нещо друго, бяха го били жестоко. Когато излезе от ареста след една седмица, старецът съвсем се беше смалил. Иначе беше бодър и приказлив, а сега отведнъж стана мълчалив и затворен. След този побой проживя две-три години и се спомина. Извергите съвсем му бяха разсипали здравето. Бяха го заплашвали, че ще го пратят в лагера край Ловеч.

Сега, десетилетия след неговата смърт, когато наследих неговото служение, аз неведнъж си спомнях думите му: „Ще дойде време, деца деца ще раждат. Тогава червената буржоазия ще завземе властта…“ Всичко се бе сбъднало много точно, партийните и комсомолските секретари станаха бизнесмени и фирмаджии, престъпниците деляха ограбеното с властниците и съдиите, и това ги правеше недосегаеми за закона. Гледах как младите вечер излизат от дискотеките и се натискат по ъглите и парковете, виждах момичета почти деца да бутат бебешки колички. В съзнанието ми отново се връщаше образа на прегърбения старец, пребит, за това, че бе казал истината и бе предвидял какво ще се случи, а пророческите му думи не спираха да отекват в ушите ми. Ех, бай Георги, защо не ти повярвах тогава? Но и да ти бях повярвал, какво ли можех да променя, къде можех да избягам? И всеки път, когато си спомнех за паметните му думи, по гърба ми полазваха студени тръпки: Ами, ако всичко това е вярно, значи и свършекът на света не е далече. И само мисълта за това, което предстои да стане ме изпълваше с неописуем ужас.

Станах от каменната плоча и прихванах резето с кофара. Прибрах си чантата, прекръстих се и бавно поех към дома. На излизане от черковния двор сякаш чух от далече гласа на бай Георги: „Ех, момче, каквото е писано в Евангелието ще стане, ама ти не губи кураж! Нали знаеш, че всички сме в ръцете на Господа!“ Огледах се, но не видях никого. Изведнъж ме изпълни благодатно спокойствие. Стана ми ясно, че това е знак свише. Да, старият клисар беше прав, всички сме в ръцете на Господа…