петък, 29 февруари 2008 г.

Опело на живо

Прилича малко на анекдот, на хумористичен разказ, но всъщност е истинска случка. Не всички майтапи на белослатинския зевзек, родом от село Лопен, стават за страниците на книга, а някои звучат като вицове. Все пак може да ви повдигне настроението. Разказът излезе на страницата на "Словото".

Градчето беше малко, но като околийски център привличаше хора от близо и далеч с големия си пазар за добитък. По-голямата част от улиците бяха настлани с калдъръм и тук там в центъра, пред новата поща, по стъргалото и около читалището имаше паваж. Повечето от хората обработваха своите ниви, гледаха добитък или се препитаваха чрез някакъв занаят. Малката тъкачна фабрика в покрайнините подсигуряваше работа на около триста души работници. Имаше още шивачи, тухларна, казан за ракия и други дребни манифактури. Едно от най-важните предприятия в града, без съмнение, беше моторната мелница. Тя носеше звучното име “Фортуна”. Тук идваха да мелят хора от цялата околия. Пред голямата двуетажна сграда с малки почти квадратни прозорчета всеки ден се извърволяваха десетки волски коли, конски впрягове и магарешки каручки. Имаше дни през годината, когато машините работеха денонощно и без почивка. Обикновено мливарите си носеха в торбите храна. Те разпрягаха, сядаха да хапнат и пийнат на групи, и си разказваха интересни истории докато им дойде редът.

Широк прашен път с изкъртени коловози отвеждаше от мелницата към градчето. Той пресичаше поляните и минаваше край новите махали, в които се бяха заселили пришълци от околни и далечни села. В една от новите къщи до пътя живееше енорийският свещеник. Той бе дошъл от едно предбалканско село, владиката го изпрати да служи тук още преди петнайсетина години. Дълго време бе квартирувал по чужди къщи, докато спести пари да си построи свой дом. Къщата беше още неизмазана, но семейството беше постегнало сутерена, за да има къде да се подслонят. Един ден, късно след обяд, пред малката портичка спря натоварена с тежки чували волска кола:

– Дедо попе, дедо попе! – Разнесе се над паянтовата ограда един гърлен глас:

– Кажи! – Дървената портичка се открехна и на пътя излезе попадията. До широката волска кола стоеше един среден на ръст около шейсет годишен мъж с набола прошарена брада, облечен с шаечни гащи, бос и гологлав. Дрехите му бяха прашни и с полепнало тук там брашно, повече от явно беше, че се връща от мелницата:

– Какво те води насам? – Измери го от глава до пети попадията:

– Тука ли е отчето?

– Няма го, за какво ти е?

– Я съм чичо Стою от Лопен. Не знам дали ма познаваш. – Попадията познаваше доста хора от града, защото често ги посрещаше когато попът отсъстваше. Сега се сети, че беше чувала и за Стою Лопенски. Беше известен из града като шегаджия и зевзек. Жената се зачуди, за какво ли му беше потрябвал мъжът й на този.

– Чувала съм те, какво искаш?

– Ох, как да ти кажем? Я съм вече човек на години и знам, дето всичко се случва и ша взема утре да се гътна и да си ма прибере Господ. Я знам, че съм човек грешен и нема да живея с орлите. И понеже не ща да гния у пъклото и сакам отчето да ма опее. – Попадията се облещи насреща му:

– Какво? Кога да те опее?

– Е па, ей сега. Ша легна те тука пред воловете, и той ша дойде, и ша ма опее.

– Абе, ти луд ли си? – Хвана се за главата попадията. – Така ли се опява жив човек?

– Та голяма работа, дали жив, дали умрел, все тая. Нали все е опело?

– Как така да е все тая? Опело се служи над покойник! Откак съм на човек станала, такова нещо не съм чувала – жив човек да опяват! Като умреш, тогава ще дойде попа и ще те опее както си му е редът:

– Абе то харно, ама я коги умра, де да знам дали моите синове ша викат поп да ма опее. И така ша си ида със сичките грехове. Я по-добре сега да легна и да я свършим тая работа, та да знам, че съм си минал отред. – Попадията присви очи и впи изпитателен поглед в него. Тоя явно си правеше майтап с нея, нещо което хич не й се понрави:

– Бай Стою, видиш ли го тоя широкия път? Хващай поводите и се махай докато не съм хванала някое дебело дърво!

– Ама чакай сега, попадийо! Я нищо лошо не съм направил. Е щом не може, не може. Видело се е, че барабар със сите грехове ша си ма копат. Айде, остани си със здраве! – Той хвана поводите и с равномерна крачка поведе воловете към града. Колата поскърцваше под тежкия товар. Жената забеляза, че преди да тръгне, по устните му проигра лукава усмивка. Тя затвори портичката, замисли се за малко и избухна в смях. Попът също много се смя, като научи какво се е случило.

Минаха години и дядо Стою Лопенски дочака и последния си час. Дали в думите му не бе останало нещо пророческо никой не можа да разбере, но този свещеник не можа да дойде да го опее. Просто защото старият шегаджия надживя и него и още много други. Хората го запомниха с постоянната усмивка и пиперливите закачки. Жителите на града още дълго след смъртта му разказваха къде и с кого си е направил някой солен майтап.

Внедреният

Копирайки съветския модел, нашата атеистична власт се постара да унищожи християнството у нас с всички възможни средства. Едно от тях беше вкарването на външни хора, които да съсипват и рушат Църквата отвътре. Друг прийом беше да пречи на добрите и достойни млади хора да учат богословие или семинария. Комунистическите агенти в БПЦ нанесоха също толкова поражениея, колкото и външните гонители. Разказът е публикуван в "Словото" и използва за сюжет действителни случаи..

Сградата на окръжния партиен комитет се отличаваше от другите административни сгради в центъра на града, нова, триетажна с големи прозорци. Средата на фасадата бе украсена с голямо мозаечно пано, представящо работник, който сваля от небето червена петолъчка. Беше издържано в някакъв сюрреалистичен партийно доктринален стил, станал особено модерен напоследък.

Петко спря, полюбува му се, представи си, че именно той сваля звездата от небето. След това изкачи стъпалата към входа, прекрачи прага и хлопна масивната врата зад себе си. С бодра стъпка изкачи стъпалата към кабинета на заместник окръжния партиен секретар:

– Здравей, комсомолец! – Оживено го посрещна заместникът Витанов. – Сядай! – Младежът седна и застина в очакване, какво ще каже началството. Сега се решаваше неговото бъдеще. Баща му беше ятак и приятел на Витанов. Петко очакваше да го назначат на някоя сладка службица в окръжието на комсомола. Вече предвкусваше облагите, които това бленувано местенце щеше да му донесе:

– Значи така Тошев, дошъл си да видим къде ще те пратим?

– Да, другарю Витанов.

– Я да видим какво пише в характеристиката ти! М-да, откраднал лек автомобил… и още въвлякъл в блудствени действия тринайсетгодишната дъщеря на директора на гимназията…

– Не е вярно, тя сама си го търсеше! – Възрази младежът.

– Аха, сигурен съм, че е било така. И отрядничката на лятната бригада сигурно също си го е търсила, само че е подала жалба за изнасилване. Ако не си забравил, тогава те спасих от затвора! – Тошев наведе глава.

– Аз вече няма така, другарю Витанов… – Измънка той:

– Ти не ми ги разправяй на мене тия, момче! Бай ти Стоян е врял и кипял. И снощи сте пили до среднощ, а ти си пял и си свирил на тамбура. – Явно тоя имаше уши навсякъде.

Петко потъна в дивана.

– Виж какво Тошев! Ако те пратя някъде по комсомолска линия, ще трябва поне по веднъж в месеца да се занимавам с твоите простъпки. Ти си мързелив и недисциплиниран. Явно от тебе и чеп за зеле не става!

– Нищо ли не може да се направи, другарю…

– Не ме прекъсвай! Ти си музикален, нали? Свириш, пееш, обичаш компаниите и жените…

– Че кой не ги обича…

– Я да мълчиш! – Пак го сряза зам. секретарят. – Слушай ме внимателно! Ще те пратя на такава работа, дето ще лежиш и ще мързелуваш, че ще ти върви и заплата, но трябва да учиш две години. Знам, че не ти се учи, ама друга възможност няма да ти дам.

– Какво да уча, другарю секретар?

– Значи, има в Черепиш две годишен курс за попове, ти ще идеш да учиш там! – Ако го бе полял със студена вода сигурно нямаше да се изненада толкова.

– Не мога да повярвам, другарю Витанов?! Семинария?! Да ида при поповете, при враговете на народа и партията?! Така ли?!

– Правилно си чул! Там е точно за такива като тебе, дето нищо не става от тях. Аз ще имам грижата да не прекъснеш. Имам си начини. Ще притисна владиката, за да може да завършиш поне с тройка.

– Но аз не искам!

– Това, мойто момче, ти е поръчение от партията, а тези поръчения се изпълняват без да се обсъждат! Разбра ли?

– Разбрах – съкрушен отговори недисциплинираният комсомолец:

– Ах какво попче ще стане от тебе – засмя се зам. секретарят. – Свободен си! – Петко с наведена глава напусна кабинета и влачейки крака по стълбището излезе от сградата. Имаше чувството, че е предаден, че някой се е подиграл с него. Бяха го учили да мрази поповете, а сега какво? Ще учи за поп! И таз хубава! Малко му оставаше да заплаче, но нямаше накъде да мърда.

В началото на септември той си събра багажа в един картонен куфар, качи се на влака и с голяма неохота слезе на малката гаричка Черепиш. Тук съвсем наблизо се намираше Софийската духовна семинария, която от години бе прокудена от своето исконно място в София. Нейните сгради бяха иззети от комунистите и превърнати в дворец на пионерите. Малко по-далече се намираше и Черепишкия манастир. Младежът се отправи към общежитието. Представи документите, приеха го, настаниха го и така потече монотонното ежедневие. Двете години в семинарията му се видяха по-тежки от казармата. По време на военната служба поне можеше да си устройва забавления и да си пийва, тук го караха да ходи на църковни служби, да целува ръка на поповете, да дежури в стола. Той почти не учеше, а с пеенето се справяше благодарение на вродените си музикални способности. Витанов отдалече следеше какво прави и как се представя. Младежът беше разбрал, че каквато и съпротива да се опита да окаже е безсмислено. Иначе го очакваше яко бачкане на някой национален строеж. Само при мисълта за това Петко се изприщваше. Криво ляво завърши. Не му трябваше много, за да излъже едно бедно момиче останало от малко без родители и да се ожени. Когато съпругата му Добринка разбра, че захожда по други жени, се отчужди и почти не разговаряше с него. Вървеше из къщи като сянка, работеше по двора и от време на време поглеждаше към небето, защото само във вярата си намираше утеха и упование.

Скоро дойде и назначението. Владиката го ръкоположи и го изпрати в едно село недалеч от града. Не му трябваше много, за да се ориентира в обстановката. Поп Петко бъркаше в църковната каса и сипеше обвинения срещу клисарите. Не спряха и похожденията. Някои от благочестивите християнки опитаха вкуса на прелюбодеянието и то с духовния си пастир. Повечето от тях вече не стъпиха в храма. Църквицата беше малка и спретната, но ако не бяха няколко възрастни жени да поддържат, дворът щеше да потъне в бурен и храсталаци. Така минаха няколко години. Попът се засеждаше по кръчмите и пиеше с най-големите хаймани и безделници в селото. Хората говореха зад гърба му и го отбягваха. Владиката знаеше какво става и често го мъмреше, но не смееше нищо повече да направи, защото Витанов междувременно бе станал окръжен секретар на партията. Така внедреният от комунистите поп изпълняваше успешно задачата си – да руши Църквата отвътре.

Един ден се обадиха от Митрополията, да отиде в съседното село, където щяха да въдворяват нов свещеник. Заповедта изискваше участието му в службата. Всъщност въпросният поп Марин бе назначен в родното си село. Няколко години бе служил в града. Сега се връщаше в бащината си къща и щеше да поеме грижата за енорията в която бе израсъл. Поп Петко пристигна с автобуса и се отправи към черквата. Там го посрещнаха свещеникът и попадията. Едрата селска жена със заплетени на плитки руси коси веднага привлече вниманието на госта. Попадията усети нечистия му поглед и свенливо сведе очи. Тъкмо се бяха запознали и пристигна владиката. Певците заеха местата си, митрополитът благослови и службата започна. Поп Петко уж се стараеше да пази поведение пред началството, но в главата му беше само хубавата попадия на отец Марин. Беше голяма Богородица и тука имаше храмов празник. Църквата беше пълна с народ, всички много се радваха, че назначиха местен човек с добро име. След службата имаше водосвет, после гостите се отправиха към дома на свещеника, за да отпразнуват събитието. Чакаше ги наредена богата трапеза. Владиката и гостите от Митрополията хапнаха набързо и побързаха да си тръгнат. Поп Петко прояви своите слабости, особено тази към хубавото вино. Погледът му често скришом проследяваше домакинята, която шеташе и се стараеше всячески да угоди на гостите. Един по един си тръгнаха и църковните настоятели.

Случи се така, че гостуващият поп изпусна последния автобус. Увериха го, че няма страшно, че в къщата има достатъчно място и може да пренощува. Домакините му постлаха в една стая на горния кат, пожелаха му спокойна нощ, оттеглиха се и го оставиха да спи.

Нощта беше задушна и гостът на няколко пъти се събуди. Всеки път в ума му изплуваше образа на хубавката попадия Лалка. Малко след полунощ го събудиха тихи стъпки. Той открехна вратата и надникна навън. На лунната светлина различи силуета на попадията, подпрян на дървения парапет с разпуснати коси, по лека лятна нощница. Младата жена не чу щракването на бравата. Усети се едва когато босите стъпки на госта стигнаха до нея. Понечи да извика, но поп Петко запуши устата й с ръка. Той я притисна към парапета и понечи да вдигне нощницата, за да пристъпи към действие. Лалка се задушаваше от ръката му и се опитваше да се освободи. Все пак силите й не можеха да се мерят с неговите. Твърдо решена да защити своята чест, тя напрегна всичките си мускули, надигна се и отлепи насилника от пода, след това се завъртя и го блъсна в парапета. Тъй като вечерта беше попрекалил с виното, развратният поп не можа да реагира, изпусна жертвата си, преметна се през дървеното заграждение и полетя към плочника. Чу се едно глухо тупване, нещо изхрущя. Поп Петко изхърка и повече не се обади. Младата жена разтреперана отиде при съпруга си, събуди го и му разказа какво се е случило.

На сутринта извикаха милиция и разказаха, че госта е прекалил с виното и явно през нощта му е станало лошо. Единият от милиционерите се зае да огледа трупа. Явно си беше счупил врата. Той не се усъмни в думите на домакините, защото видя неразтребената маса в гостната стая. Накрая заключи, че попът се е навел да повръща и се е преметнал през парапета.

Натовариха го в една каруца и го откараха за погребение в неговата енория. Добринка не пророни нито една сълза за него, твърде дълго беше плакала, докато той й изневеряваше и се прибираше пиян. Много скоро след погребението, назначиха друг свещеник. Селяните години наред с омраза си спомняха за похожденията на поп Петко и благодаряха на Бога, че рано ги е отървал от него.

четвъртък, 28 февруари 2008 г.

Николай Хрелков - забравеният поет

Имаше време, когато Хрелкови стихове се учеха в училище, организираха се чествания в негова памет, имаше награда с негово име. Днес "поетът революционер" е порядъчно забравен и то именно от ония, които най-много се възползваха от неговата поезия. Този материал, който излезе в сайта на "Вестител", едва ли ще промени нещата, но поне си казах каквото имах да казвам.

Имах един кратък период от живота си, през който се препитавах с бащиния ми занаят по строежите. Тогава случаят ме срещна с бригада майстори от село Добромирка. Така и не научих името на нито един, но когато сядахме за малко да починем, винаги намирахме общи теми за разговор. Веднъж подхвърлих на един от тях, че живеят в родното село на Пеньо Пенев. С нескривана гордост той ми разказа, че жителите на селото не са забравили поета строител и дори са съхранили неговата родна къща като музей.

Преди няколко дни минах покрай къщата музей – родна къща на белослатинския поет Николай Хрелков. Още отдалече видях, че прогнилата покривна конструкция от северната страна – откъм улицата не е издържала тежестта на натрупания сняг и е пропаднала. Сега там се вижда една голяма, тъмна дупка. От стрехата висят дъски и минувачите, преценявайки опасността, предпазливо минават по асфалта. За съжаление, децата не могат да направят преценка на ситуацията и се движат по тротоара, минавайки под надвисналата стреха. Част от западната стена е срутена, там покрив отгоре въобще липсва. Днес нарицателното “къща музей Николай Хрелков” се е превърнало в някакъв остатък от миналото.

Напоследък многократно чувах призиви за възстановяването на музея. Проблемът е, че в случая не става въпрос за реставрация и ремонт, а в буквалния смисъл на думата за нов строеж. Докато се опитвах да си издействам разрешение, да публикувам Хрелкови стихове в Интернет, разбрах че има програми, по които могат да бъдат отпуснати средства за възраждане на подобни музеи, за обновяване на музейните сбирки. Но дали някой ще отпусне пари за нов строеж? Трудно ми е да отговоря на този въпрос.

Мога да кажа, че Хрелков, за когото болшнството от гражданите знаят, или малко, или нищо, е част от българската литературна история. Зная, че хората, които години наред използваха неговата поезия, за да прокламират своята идеология, вече се занимават с други, много по-доходоносни дела. Зная и това, че на същите тези, поетът вече не им е нужен. И все пак, той е част от историята на града ни, той е един от нас! Той е отразявал живота около себе си, такъв, какъвто го е чувствал и разбирал!

Малцина са онези, които биха се заровили в пожълтелите и прашни страници, за да четат Хрелков, а има за какво да се замисли човек и над неговите стихове. Има какво да научим от септемврийската му поезия, от стиховете, които отразяват митарствата му из България и Европа. Греши онзи, който си позволява да твърди, че Хрелков е изживял напълно своето време. Неговите стихове отразяват по своеобразен начин онази епоха чрез личното преживяно. Ако те не ни поучат, да не повтаряме грешките, историята много по-трудно ще го направи...

За да бъда докрай откровен, ще кажа, че не съм почитател на неговата поезия. Дали защото сме хора от различни поколения, дали защото сме хора от различни светове? Трудно ми е да определя. И все пак в съзнанието ми са останали първите думи на едно от неговите стихотворения: “Пред моя роден дом столетен дъб расте, аз помня го такъв огромен от дете…”. Значи и мен поетът е успял да ме научи на нещо. Частица от неговия дух се е вклинила някъде в паметта ми и не ми позволява да го забравя. Това още веднъж ме кара да мисля, че той има своето достойно и заслужено място в историята на българската литература и че ние – неговите съграждани, не трябва да позволяваме да бъде забравен.

Мисълта ми пак се връща към къщата музей или по-точно към съборетината, която представлява тя в момента. Нейното повторно построяване иска много средства. Поддръжката на един музей, до голяма степен, зависи от интереса към музейната сбирка, от посещаемостта. Тя изисква средства за ток, отопление и други текущи разходи. Необходими са и средства за трудово възнаграждение на квалифицирания персонал, който да посреща посетителите и да ги въвежда в духовния мир на поета с неспокойна душа.

Ако трябва да бъдем реалисти, интересът към личността и творчеството на Николай Хрелков в момента е замрял. Зная, че най-ценното, което един творец оставя след себе си е неговото писмено наследство. Зная и това, че по-голямата част от документите, книгите, албумите със снимки са съхранени. Ако за повторното построяване на къщата музей са нужни десетки хиляди левове, то много по-малко ще са необходими, за подреждането на една скромна експозиция някъде из стаите на читалищния комплекс. За целта може да се ползва и някоя друга обществена сграда, която позволява това. Снимки, копия от факсимилета, книги, рисунки това е, което най-красноречиво може да представи един творец. Питам се: какво ни пречи да го направим, да спретнем една такава ескпозиция? Така, всеки път, когато разглеждат галерията в читалищния комплекс, учениците ще могат да посетят и музейната сбирка. Когато дойдат високопоставени гости, ще могат да се запознаят с личността на един от най-известните белослатински поети, преводач на руска класика, част от творческата интелигенция на България.

Всъщност, щях да се радвам, ако музеят беше съхранен, ако беше запазил автентичния си вид. Бих се радвал и ако се намерят средства за въстановяването му. Но поне засега реалността е друга. Днес дъбът, който трябваше да говори заради поета, вече е един прогризан от дървоядите дънер. Бюстът му, поставен в едно тихо кътче на парка, е нацапан със зелена боя и облепен със стикери. Статуята сякаш задава мълчалив въпрос към минувачите: С какво съм заслужил това поругание? А отговор трябва да дадем всички ние...








Заплашително надвисналата над улицата стреха.






Срутената западна стена също заплашва да падне в съседния двор.

вторник, 19 февруари 2008 г.

Да запалим факела в сърцата си!

И тази година вечерта на 18-ти февруари беше проведено традиционното факелно шествие, организирано от НК "Родолюбие". Направи ми впечатление, че имаше много млади хора, че бяха ентусиазирани, че не бяха дошли за шоу или за атракция. Зарадвах се и написах този материал за сайта на общинския вестник "Вестител".
shestvie1

Събрахме се. И тази година дойдохме, за да съхраним традицията, да понесем светлината, за да покажем, че в този град има и будни хора, които милеят за Отечеството.

Когато пристигнах при шадравана, бях много приятно изненадан, да видя толкова млади хора, да видя бъдещето на нацията, дошло да уважи паметта на Апостола. Винаги съм смятал, че голямото преимущество на това факелно шествие е в това, че участниците в него се събират спонтанно. Имаше време, когато ни караха да манифестираме, да издигаме в култ личности със съмнителни исторически заслуги. Тогава всичко правехме по задължение. Човек не може да обича по задължение. Ето в това е голямата разлика...

Шествието потегли през центъра на града, през опустялата главна улица. Факлите хвърляха отблясъци по стените на сградите, по рехавия сняг, по лицата на факлоносците. Някой се опита да запее: “Върви народе възродени!” Към него се присъединиха се и други. Нестройно, плахо, но от сърце. Запитах се: тази песен не трябва ли да звучи по майските културни празници? Но разбрах, че тези млади хора имат правото да я запеят и днес. Защото този призив към заспалия град: “Върви!” значи: събуди се, излез от апатията, стани и тръгни след нас, тръгни след светлината! Вземи пример от нашата искрена младост и ни последвай! Защото ние излязохме, за да те събудим! Последваха и откъси от други патриотични песни. Всеки изпя толкова, колкото му позволяваха силите и гласовите възможности. Но всичко беше спонтанно и от сърце. Нямаше сценарий, нямаше наложени правила, нямаше някой, който да издава команди. Имаше вяра, имаше надежда, имаше блясък в очите, имаше светлина. Светлината ни водеше към паметника на една от най-светлите личности. За да слеем нашата светлина с неговата и да запалим заедно факела на надеждата, надеждата, че България ще стане такава, каквато я виждаше Левски в мечтите си! За да имаме бъдеще! Защото ние сме бъдещето на нацията...

shestvie2

Един млад човек – Светослав Цветанов прочете едно кратко слово пред каменния бюст под трептящата светлина. Може би то не блестеше с витиеват стил и красиви слова, но бе излязло дълбоко от сърцето му и той бе вложил в него цялата си любов и признателност към “най-свидния син на България”. И то бе изпълнено с духовна светлина и бе отправено към сърцата на десетките млади хора, събрани пред паметника.

Погледнах лицето на Левски, огряно от светлината на факлите. Макар да знам, че той не е светец, аз се обърнах към него: Научи ни, Апостоле! Запали факела в сърцата ни, Дяконе! Научи ни да обичаме, така, както ти обичаше! Научи ни да се жертваме така, както ти се пожертва! Защото днес точно такива млади хора са нужни на България – хора, които носят светлина и то не само с факел в ръката, но истинска неугасима духовна светлина, извираща от сърцето! За да пребъде България!

shestvie3

неделя, 17 февруари 2008 г.

ОУ Васил Левски, Еница - участие в общинската конференция в Кнежа

Този материал е публикуван в блога на ОУ "Васил Левски", с. Еница, обл. Плевен. Там работих една година като учител по ИКТ. Имам и добри и недотам добри спомени. Публикувам материала със задна дата. Понеже съм си направил труда да го създам, затова го качвам и тук. След като аз напуснах, вече никой не поддържа блога. Тук е отразено и това, че съм получил втора награда. Колегата Петров успя да се класира и областно, а и на национално ниво.

Йосиф Петров получава наградата си от директора на училището в присъствието на целия колектив.

На 15 февруари 2008 година, в Кнежа се проведе общинската конференция: "Училището - желана територия за ученика". Нашето училище взе участие с три доклада, от които два бяха класирани на първо и второ място.
Тази година бяха представени общо седемнайсет доклада. Освен опита на учителите и уроците имаше представяне опит от инвънкласна дейност - празникът Хелуин, както и опита на педагози от полуинтернатна група. Бяха представени ефектни презентации приложими в обучанието по информационни технологии. Някои училища представиха себе си и приоритетите заложени в учебно-възпитателния процес. Имаше и краеведчаска презентация свързана с миналото и забележителностите на град Кнежа. Участие взеха и детски градини. Присъствието беше ползотворно, участниците обмениха ценен опит.
Както вече бе споменато, ОУ "Васил Левски", с. Еница взе участие в конференцията с три презентации. Методическото обединение на началните учители разработи презентация на тема: „Основни ценности в нравствената система на ромския етнос – опознаване и разбиране чрез извънкласните форми на обучение. СИП - Фолклор на етносите – ромски фолклор”. Темата бе окачествена от журито като актуална и събуди интереса на аудиторията. Докладът бе представен от преподавателите Катя Дочева и Бисерка Иванова.

Слайд с изображение от презентацията на Й. Петров представяща мрачните бедняшки квартали

Изключително висока оценка получи докладът на преподавателя по български език и литература Йосиф Петров: "Иновационни методи в урока по литература - VІІІ клас "Зимни верери" - картини на страданието. Символи и реалност". Урокът презентация получи първа награда.

Слайд с изображение от презентацията за сътворението на света разработена от Ц. Диковски

С жив интерес бе посрещнат и докладът на преподавателя по ИКТ Цветан Диковски: „Представяне сътворението на света в урок за СИП - Религия II-IV клас”. Разработката получи добри отзиви от журито за техническо изпълнение и спечели втора награда.

Слайд от презентацията за ценностите на ромския етнос разработена от методическото обединение на началните учители. Въпреки че не бе класирана, тя също е изработена старателно и има своите качества.

петък, 1 февруари 2008 г.

Сретение Господне - споменът за паметната среща

Този материал, освен че разказва за единият от големите Господски празници, прави опит за един историко-критичен разбор на преданието свързано с древния превод на Стария Завет - Септуагинта. Подробните изследвания на текста карат изследователите да се съмняват в това, че преводът е правен по едно и също време и от един преводачески колектив. Все пак, както отбелязва проф. Марковски, това е велико за времето си постижение, да бъде преведена по този начин цялата свещена книжнина на един народ. В по-късни времена един от най-авторитетните преводи е този на Ориген, който стъпва върху тримата преводачи Акила, Симах и Теодотион. За съжаление от него са запазени само фрагменти. Всъщност тези бележки са допълнителни пояснения, които липсват в статията. Тя просто подчертава откъде идва голямото значение на Сретение Господне като празник. За тези които проявяват интерес пълният текст е на страницата на "Вестител".

Сретение Господне (2 февруари) се смята за един от големите християнски празници. За него е известно, че Църквата го празнува още от дълбока древност. Той припомня за деня, в който Иисус Христос е представен от света Богородица и Своя настойник Йосиф в Йерусалимския храм. Според изискванията на древния старозаветен Закон, получен чрез Мойсей, всяко първородно от мъжки пол е трябвало да бъде представяно в храма и откупувано чрез жертвоприношение /Изх. 34:19,20/. Тази традиция е установена от деня, в който ангелът умъртвява египетските първородни и юдеите са освободени от плен. За по-заможните членове на еврейското общество се е полагало агне, а бедните, които не са можели да си го позволят, са принасяли гургулица или два гълъба.
Когато семейството пристига при храма, близо до входа ги посреща един праведен мъж на име Симеон, на когото е предсказано от Светия Дух, че няма да напусне този свят преди да види с очите си очаквания от еврейския народ Месия. Той поема на ръце Младенеца и вдига поглед към небето: “Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си с миром, защото очите ми видяха Твоето спасение, което си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля!”.
Света Дева Мария и праведния Йосиф са безкрайно изненадани от тези думи. Праведният Симеон ги благославя и се обръща към Божията Майка: “Ето, Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на самата тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца” /Лука 2:25-35/. По този начин боговдъхновеният човек предсказва големите противоречия, които ще предизвика между евреите новият закон на любовта, даден от Спасителя, и проповедта Му, която утвърждава този закон. Тук се съзира и пророчеството за страданията на Дева Мария пред кръста, на който ще види своя Син охулен и разпнат. За Христос и за Неговите месианско достойнство пророчества и Анна дъщеря Фануилова, която след своето овдовяване прекарва остатъка от живота си при храма в очакване на Помазаника.
Тук се реализира срещата между двама от последните старозаветни пророци и Подателя на Новия Завет. Именно това е значението на старославянската дума “сретение” – среща. Известно е, че самият Христос носи в пълнота благодатта на пророческото служение. Този вид дарби не отпадат с настъпването на новозаветното време, но се променя тяхната цел. Освен изобличението, нравственото поучение и предсказването на бъдещето, при новозаветните пророци се проявява благовестието, че Месията Христос е дошъл и е извършил Своето изкупително дело. Затова двамата пророци – Симеон и Анна, както и св. Йоан Кръстител се явяват нещо като граница между старозаветното и новозаветното пророчество.
Според едно благочестиво предание праведният Симеон е бил един от седемдесет и двамата тълкуватели, които са взели участие в превода на Стария Завет на гръцки език. Според преданието той е превеждал книгата на пророк Исаия и когато стигнал до текста “ето Девица ще зачене и ще роди Син” /Ис. 7:14/ не повярвал на написаното и поискал да поправи думата “девица”. Тогава му се явил ангел, който го спрял и му казал нищо да не поправя, защото написаното е вярно. Освен това му било предсказано, че няма да вкуси смърт, докато не види изпълнението на това пророчество.
От историческа гледна точка, обаче това се разминава с действителността, въпреки че за такава преводаческа работа свидетелстват в трудовете си Йосиф Флавий и Филон Александрийски. Не се намират автентични доказателства, които да доказват, че Птолемей Филаделф /285 – 247 г. пр. Хр./ е организирал такъв превод за нуждите на Александрийската библиотека. Всъщност от превод на тези книги са се нуждаели преди всичко евреите, обитаващи Александрия. Със сигурност хора между тях са се заели да преведат старозаветните книги, защото са били по-добре запознати с гръцкия език от онези книжовници, които по това време живеят в Палестина. Освен това Димитрий Фалерий – библиотекарят, за който се твърди, че е инициатор на превода е служил при бащата на Филаделф – Птолемей І Сотер /305 – 285 г. пр. Хр./.
Различията в стила на преведените книги показва, че Александрийският превод известен още като Септуагинта* не е правен нито от един колектив, нито по едно и също време. Въпросната книга на пророк Исаия, заедно с други пророчески книги всъщност е преведена някъде около 200 г. пр. Хр. Вероятно ако е имало някакъв преводачески колектив, той е превел основно първите пет книги от Стария Завет известни като Тора или Закон. В Талмуда се твърди, че тези преводачи са били петима на брой. С напредването на християнската проповед Септуагинта изгубва своето значение за еврейската общност, защото в своите трудове и апологии древните църковни писатели цитират именно този превод. Така Александрийския превод придобива по-голямо значение за християните, а евреите дори го отхвърлят.
Явно праведният Симеон Богоприемец не е бил участник в преводачески колектив, но това съвсем не омаловажава значението на този голям християнски празник. Представянето в храма и принасянето на жертва е било едно от най-важните събития в живота на един еврейски младенец наравно с обрязването, извършвано на осмия ден. Тук това празнично събитие се подсилва от паметната среща с двамата пророци, които първо разпознават в Младенеца Месията и изказват предсказания за Неговата мисия и страданията на Божията Майка. Това все пак спестява на праведника около двеста години земни страдания в очакване на Спасителя, приписани му от преданието. Със сигурност св. Симеон може да бъде наречен пророк и това, че не е преводач на Стария Завет не омаловажава значението на срещата. Защото тя наистина има своя исторически характер и една от основните й цели е да покаже на присъстващите в храма, че Спасителя на света вече е дошъл. _____________________________________________________________

*Septuaginta (лат.) – произлиза от броя на преводачите 70, респ. 72 души

Свети мъченик Трифон между християнството, атеизма и фолклора

Тъй като отговарям за материалите за християнските празници в общинския вестник се старая да избегна чисто информационния подход към събитията. Този материал е посветен на празника на свети мъченик Трифон. Той излезе и в сайта и на хартиения носител. Нека по неговите молитви Господ помилва всички!

Вероятно много хора несъзнателно ще пропуснат на първи февруари празника на свети мъченик Трифон, просто защото за тях този светия се чества на четиринадесети. Една от причините за това е календарната реформа, която изравни богослужебния календар със светския. Много пъти мои познати са ми казвали: “Вие объркахте хората като сменихте календара и те сега не знаят на коя дата да празнуват”. Обикновено обвиненията идват от такива, които никога не съм виждал на църква. Как ли биха могли да знаят, че лично аз нямам никакво участие в смяната на календарния стил и че когато това е сторено съм бил в пеленаческа възраст? Случвало ми се е да поздравя някого по случай някой празник и той да ми каже: “О, ама аз сега не го празнувам, аз го правя по старому!” Тези изказвания ясно показват, че нашите съвременници са далече не само от благодатно-спасителното учение на Църквата, но дори от нещо съвсем елементарно – времето, по което да посрещнат един или друг празник, та дори и собствения си имен ден.

Практиката на изравняването на църковния със светския календар не е новост, измислена от епископите на Българската православна Църква. Не е и приоритет единствено на Католическата Църква. Реформата е прокарана в края на 1968 година, но преди това тя е осъществена в Еладската и Румънската поместни православни църкви. Промяната има своето основание и то е, че старият (известен като Юлиянски) календар е неточен. На онези, които редовно посещават църковните служби е било нужно малко време да се адаптират и повечето успяват.

Атеистичният режим години наред държи хората далече от храмовете, ограничава издаването на литература, прокламира “научен” атеизъм. Забелязва се един стремеж на различни етнографи, културолози и други научни и не дотам кадри да търсят в християнските празници само фолклора и езическите обреди. Така те от празници, свързани с духовно-благодатния живот на Църквата, се превърнаха в “мечкин ден”, “бабин ден” и прочее. Атеистите се постараха да превърнат сонма от светии на Църквата, от личности, просияли с духовен подвиг, в един езически пантеон от митични същества измислени от суеверния заблуден народ. Само фолклорни народни или авторски умотворения можеха да бъдат издавани през ония години, когато партийни и комсомолски функционери ходеха и записваха кой посещава храма, за да го заплашват с уволнение от работа или с изключване от училище. Така подменяйки истината с лъжа те научиха българина на нещо, което мога да окачествя като езичество скрито под името на християнството. Вместо с посещение на празничната Литургия, със спазване на пости, с четене на духовна литература и въобще занимания, водещи към духовно и нравствено възрастване, българинът свързва празниците с отрупани маси, с жертвени кланета на агнета и прасета, с боядисани яйца и пр. Ние съвсем не искаме да отричаме някои елементи, които народът ни е прибавил към някой празник, за да го направи по-тържествен. Жалкото е обаче, че повечето гледат основно на тези второстепенни неща и се ограничават само с тях. Така се получава едно изместване на истинската, исконната същност на християнството и то целенасочено е заменено с езичество. Това е валидно и за празника на св. мъченик Трифон. Лепнаха му прозвището Трифон Зарезан и с охота разказваха някакво невежо предание, как Трифон си бил отрязал носа с лозарската ножица.

Не мога да продължа без да кажа няколко думи за истинския християнски светец. Той е роден около 225 година в село Комсада, намиращо се в Мала Азия. По това време над Римската империя властва император Гордиян (238 – 244), който не преследва християнството. Заради своята искрена и чиста вяра Трифон още в младежка възраст получава от Бога силата да изцерява болни с молитва. По неговите молитви е изцерена и дъщерята на императора Гордияна, страдаща от душевно заболяване. По това време той е още на 17 години. След стореното чудо много езичници приемат християнството и пристъпват към Кръщение. За съжаление след Гордиян на престола се възкачва Деций Траян (249 – 251), който подлага християните на най-жестоки преследвания. Именно по времето на това гонение е заловен и свети Трифон. Изправен е на съд за това, че не само е християнин, но и разпространител на християнството. Заради това, че не се отрича от своята вяра, младежът е жестоко бит, прекарва дълго време в тъмница, подложен на нечовешки изтезания и накрая е изведен и посечен с меч до стените на град Никея по заповед на управителя Аквилин.

Защо лозарите и винарите са избрали точно този светец за свой покровител ми е трудно да определя. Смятам, че това е станало още през средновековието, ако не и по-рано, защото съм срещал специална молитва за благословение на градини и лозя към свети мъченик Трифон. В това той да бъде смятан за закрилник на лозарите няма нищо лошо, но е много важно да му отдадем почит както подобава. Ако смятаме, че безумното пиянстване може да бъде извършено в чест на светец мъченик и че това е християнска постъпка, значи, че сме изпаднали в най-дълбока заблуда. Тези алкохолни изстъпления по-скоро са характерни за езическите оргии на божествата Дионис и Бакхус, познати от гръцката и римска митология. Много добре е известно, че християнството никога не е поощрявало пиянството. Тук ще изложа само един откъс от творенията на свети Василий Велики: “Пиянството е майка на пороци, противник на добродетели. То прави от мъжествения човек страхлив, от целомъдрения – страстен. Не знае правда, лишава от благоразумие. Както водата загасва огъня, така и виното въздейства върху разсъдъка… Ето защо, който лишава себе си от разум, който се напие, ще се уподоби на животните”.

А на онези, които си търсят повод да се напият, бих препоръчал да си намерят някой друг и независимо на коя дата ще го направят, да не свързват пиянството си с името на един достоен християнски мъченик.