Копирайки съветския модел, нашата атеистична власт се постара да унищожи християнството у нас с всички възможни средства. Едно от тях беше вкарването на външни хора, които да съсипват и рушат Църквата отвътре. Друг прийом беше да пречи на добрите и достойни млади хора да учат богословие или семинария. Комунистическите агенти в БПЦ нанесоха също толкова поражениея, колкото и външните гонители. Разказът е публикуван в "Словото" и използва за сюжет действителни случаи..
Сградата на окръжния партиен комитет се отличаваше от другите административни сгради в центъра на града, нова, триетажна с големи прозорци. Средата на фасадата бе украсена с голямо мозаечно пано, представящо работник, който сваля от небето червена петолъчка. Беше издържано в някакъв сюрреалистичен партийно доктринален стил, станал особено модерен напоследък.
Петко спря, полюбува му се, представи си, че именно той сваля звездата от небето. След това изкачи стъпалата към входа, прекрачи прага и хлопна масивната врата зад себе си. С бодра стъпка изкачи стъпалата към кабинета на заместник окръжния партиен секретар:
– Здравей, комсомолец! – Оживено го посрещна заместникът Витанов. – Сядай! – Младежът седна и застина в очакване, какво ще каже началството. Сега се решаваше неговото бъдеще. Баща му беше ятак и приятел на Витанов. Петко очакваше да го назначат на някоя сладка службица в окръжието на комсомола. Вече предвкусваше облагите, които това бленувано местенце щеше да му донесе:
– Значи така Тошев, дошъл си да видим къде ще те пратим?
– Да, другарю Витанов.
– Я да видим какво пише в характеристиката ти! М-да, откраднал лек автомобил… и още въвлякъл в блудствени действия тринайсетгодишната дъщеря на директора на гимназията…
– Не е вярно, тя сама си го търсеше! – Възрази младежът.
– Аха, сигурен съм, че е било така. И отрядничката на лятната бригада сигурно също си го е търсила, само че е подала жалба за изнасилване. Ако не си забравил, тогава те спасих от затвора! – Тошев наведе глава.
– Аз вече няма така, другарю Витанов… – Измънка той:
– Ти не ми ги разправяй на мене тия, момче! Бай ти Стоян е врял и кипял. И снощи сте пили до среднощ, а ти си пял и си свирил на тамбура. – Явно тоя имаше уши навсякъде.
Петко потъна в дивана.
– Виж какво Тошев! Ако те пратя някъде по комсомолска линия, ще трябва поне по веднъж в месеца да се занимавам с твоите простъпки. Ти си мързелив и недисциплиниран. Явно от тебе и чеп за зеле не става!
– Нищо ли не може да се направи, другарю…
– Не ме прекъсвай! Ти си музикален, нали? Свириш, пееш, обичаш компаниите и жените…
– Че кой не ги обича…
– Я да мълчиш! – Пак го сряза зам. секретарят. – Слушай ме внимателно! Ще те пратя на такава работа, дето ще лежиш и ще мързелуваш, че ще ти върви и заплата, но трябва да учиш две години. Знам, че не ти се учи, ама друга възможност няма да ти дам.
– Какво да уча, другарю секретар?
– Значи, има в Черепиш две годишен курс за попове, ти ще идеш да учиш там! – Ако го бе полял със студена вода сигурно нямаше да се изненада толкова.
– Не мога да повярвам, другарю Витанов?! Семинария?! Да ида при поповете, при враговете на народа и партията?! Така ли?!
– Правилно си чул! Там е точно за такива като тебе, дето нищо не става от тях. Аз ще имам грижата да не прекъснеш. Имам си начини. Ще притисна владиката, за да може да завършиш поне с тройка.
– Но аз не искам!
– Това, мойто момче, ти е поръчение от партията, а тези поръчения се изпълняват без да се обсъждат! Разбра ли?
– Разбрах – съкрушен отговори недисциплинираният комсомолец:
– Ах какво попче ще стане от тебе – засмя се зам. секретарят. – Свободен си! – Петко с наведена глава напусна кабинета и влачейки крака по стълбището излезе от сградата. Имаше чувството, че е предаден, че някой се е подиграл с него. Бяха го учили да мрази поповете, а сега какво? Ще учи за поп! И таз хубава! Малко му оставаше да заплаче, но нямаше накъде да мърда.
В началото на септември той си събра багажа в един картонен куфар, качи се на влака и с голяма неохота слезе на малката гаричка Черепиш. Тук съвсем наблизо се намираше Софийската духовна семинария, която от години бе прокудена от своето исконно място в София. Нейните сгради бяха иззети от комунистите и превърнати в дворец на пионерите. Малко по-далече се намираше и Черепишкия манастир. Младежът се отправи към общежитието. Представи документите, приеха го, настаниха го и така потече монотонното ежедневие. Двете години в семинарията му се видяха по-тежки от казармата. По време на военната служба поне можеше да си устройва забавления и да си пийва, тук го караха да ходи на църковни служби, да целува ръка на поповете, да дежури в стола. Той почти не учеше, а с пеенето се справяше благодарение на вродените си музикални способности. Витанов отдалече следеше какво прави и как се представя. Младежът беше разбрал, че каквато и съпротива да се опита да окаже е безсмислено. Иначе го очакваше яко бачкане на някой национален строеж. Само при мисълта за това Петко се изприщваше. Криво ляво завърши. Не му трябваше много, за да излъже едно бедно момиче останало от малко без родители и да се ожени. Когато съпругата му Добринка разбра, че захожда по други жени, се отчужди и почти не разговаряше с него. Вървеше из къщи като сянка, работеше по двора и от време на време поглеждаше към небето, защото само във вярата си намираше утеха и упование.
Скоро дойде и назначението. Владиката го ръкоположи и го изпрати в едно село недалеч от града. Не му трябваше много, за да се ориентира в обстановката. Поп Петко бъркаше в църковната каса и сипеше обвинения срещу клисарите. Не спряха и похожденията. Някои от благочестивите християнки опитаха вкуса на прелюбодеянието и то с духовния си пастир. Повечето от тях вече не стъпиха в храма. Църквицата беше малка и спретната, но ако не бяха няколко възрастни жени да поддържат, дворът щеше да потъне в бурен и храсталаци. Така минаха няколко години. Попът се засеждаше по кръчмите и пиеше с най-големите хаймани и безделници в селото. Хората говореха зад гърба му и го отбягваха. Владиката знаеше какво става и често го мъмреше, но не смееше нищо повече да направи, защото Витанов междувременно бе станал окръжен секретар на партията. Така внедреният от комунистите поп изпълняваше успешно задачата си – да руши Църквата отвътре.
Един ден се обадиха от Митрополията, да отиде в съседното село, където щяха да въдворяват нов свещеник. Заповедта изискваше участието му в службата. Всъщност въпросният поп Марин бе назначен в родното си село. Няколко години бе служил в града. Сега се връщаше в бащината си къща и щеше да поеме грижата за енорията в която бе израсъл. Поп Петко пристигна с автобуса и се отправи към черквата. Там го посрещнаха свещеникът и попадията. Едрата селска жена със заплетени на плитки руси коси веднага привлече вниманието на госта. Попадията усети нечистия му поглед и свенливо сведе очи. Тъкмо се бяха запознали и пристигна владиката. Певците заеха местата си, митрополитът благослови и службата започна. Поп Петко уж се стараеше да пази поведение пред началството, но в главата му беше само хубавата попадия на отец Марин. Беше голяма Богородица и тука имаше храмов празник. Църквата беше пълна с народ, всички много се радваха, че назначиха местен човек с добро име. След службата имаше водосвет, после гостите се отправиха към дома на свещеника, за да отпразнуват събитието. Чакаше ги наредена богата трапеза. Владиката и гостите от Митрополията хапнаха набързо и побързаха да си тръгнат. Поп Петко прояви своите слабости, особено тази към хубавото вино. Погледът му често скришом проследяваше домакинята, която шеташе и се стараеше всячески да угоди на гостите. Един по един си тръгнаха и църковните настоятели.
Случи се така, че гостуващият поп изпусна последния автобус. Увериха го, че няма страшно, че в къщата има достатъчно място и може да пренощува. Домакините му постлаха в една стая на горния кат, пожелаха му спокойна нощ, оттеглиха се и го оставиха да спи.
Нощта беше задушна и гостът на няколко пъти се събуди. Всеки път в ума му изплуваше образа на хубавката попадия Лалка. Малко след полунощ го събудиха тихи стъпки. Той открехна вратата и надникна навън. На лунната светлина различи силуета на попадията, подпрян на дървения парапет с разпуснати коси, по лека лятна нощница. Младата жена не чу щракването на бравата. Усети се едва когато босите стъпки на госта стигнаха до нея. Понечи да извика, но поп Петко запуши устата й с ръка. Той я притисна към парапета и понечи да вдигне нощницата, за да пристъпи към действие. Лалка се задушаваше от ръката му и се опитваше да се освободи. Все пак силите й не можеха да се мерят с неговите. Твърдо решена да защити своята чест, тя напрегна всичките си мускули, надигна се и отлепи насилника от пода, след това се завъртя и го блъсна в парапета. Тъй като вечерта беше попрекалил с виното, развратният поп не можа да реагира, изпусна жертвата си, преметна се през дървеното заграждение и полетя към плочника. Чу се едно глухо тупване, нещо изхрущя. Поп Петко изхърка и повече не се обади. Младата жена разтреперана отиде при съпруга си, събуди го и му разказа какво се е случило.
На сутринта извикаха милиция и разказаха, че госта е прекалил с виното и явно през нощта му е станало лошо. Единият от милиционерите се зае да огледа трупа. Явно си беше счупил врата. Той не се усъмни в думите на домакините, защото видя неразтребената маса в гостната стая. Накрая заключи, че попът се е навел да повръща и се е преметнал през парапета.
Натовариха го в една каруца и го откараха за погребение в неговата енория. Добринка не пророни нито една сълза за него, твърде дълго беше плакала, докато той й изневеряваше и се прибираше пиян. Много скоро след погребението, назначиха друг свещеник. Селяните години наред с омраза си спомняха за похожденията на поп Петко и благодаряха на Бога, че рано ги е отървал от него.
