петък, 29 февруари 2008 г.

Опело на живо

Прилича малко на анекдот, на хумористичен разказ, но всъщност е истинска случка. Не всички майтапи на белослатинския зевзек, родом от село Лопен, стават за страниците на книга, а някои звучат като вицове. Все пак може да ви повдигне настроението. Разказът излезе на страницата на "Словото".

Градчето беше малко, но като околийски център привличаше хора от близо и далеч с големия си пазар за добитък. По-голямата част от улиците бяха настлани с калдъръм и тук там в центъра, пред новата поща, по стъргалото и около читалището имаше паваж. Повечето от хората обработваха своите ниви, гледаха добитък или се препитаваха чрез някакъв занаят. Малката тъкачна фабрика в покрайнините подсигуряваше работа на около триста души работници. Имаше още шивачи, тухларна, казан за ракия и други дребни манифактури. Едно от най-важните предприятия в града, без съмнение, беше моторната мелница. Тя носеше звучното име “Фортуна”. Тук идваха да мелят хора от цялата околия. Пред голямата двуетажна сграда с малки почти квадратни прозорчета всеки ден се извърволяваха десетки волски коли, конски впрягове и магарешки каручки. Имаше дни през годината, когато машините работеха денонощно и без почивка. Обикновено мливарите си носеха в торбите храна. Те разпрягаха, сядаха да хапнат и пийнат на групи, и си разказваха интересни истории докато им дойде редът.

Широк прашен път с изкъртени коловози отвеждаше от мелницата към градчето. Той пресичаше поляните и минаваше край новите махали, в които се бяха заселили пришълци от околни и далечни села. В една от новите къщи до пътя живееше енорийският свещеник. Той бе дошъл от едно предбалканско село, владиката го изпрати да служи тук още преди петнайсетина години. Дълго време бе квартирувал по чужди къщи, докато спести пари да си построи свой дом. Къщата беше още неизмазана, но семейството беше постегнало сутерена, за да има къде да се подслонят. Един ден, късно след обяд, пред малката портичка спря натоварена с тежки чували волска кола:

– Дедо попе, дедо попе! – Разнесе се над паянтовата ограда един гърлен глас:

– Кажи! – Дървената портичка се открехна и на пътя излезе попадията. До широката волска кола стоеше един среден на ръст около шейсет годишен мъж с набола прошарена брада, облечен с шаечни гащи, бос и гологлав. Дрехите му бяха прашни и с полепнало тук там брашно, повече от явно беше, че се връща от мелницата:

– Какво те води насам? – Измери го от глава до пети попадията:

– Тука ли е отчето?

– Няма го, за какво ти е?

– Я съм чичо Стою от Лопен. Не знам дали ма познаваш. – Попадията познаваше доста хора от града, защото често ги посрещаше когато попът отсъстваше. Сега се сети, че беше чувала и за Стою Лопенски. Беше известен из града като шегаджия и зевзек. Жената се зачуди, за какво ли му беше потрябвал мъжът й на този.

– Чувала съм те, какво искаш?

– Ох, как да ти кажем? Я съм вече човек на години и знам, дето всичко се случва и ша взема утре да се гътна и да си ма прибере Господ. Я знам, че съм човек грешен и нема да живея с орлите. И понеже не ща да гния у пъклото и сакам отчето да ма опее. – Попадията се облещи насреща му:

– Какво? Кога да те опее?

– Е па, ей сега. Ша легна те тука пред воловете, и той ша дойде, и ша ма опее.

– Абе, ти луд ли си? – Хвана се за главата попадията. – Така ли се опява жив човек?

– Та голяма работа, дали жив, дали умрел, все тая. Нали все е опело?

– Как така да е все тая? Опело се служи над покойник! Откак съм на човек станала, такова нещо не съм чувала – жив човек да опяват! Като умреш, тогава ще дойде попа и ще те опее както си му е редът:

– Абе то харно, ама я коги умра, де да знам дали моите синове ша викат поп да ма опее. И така ша си ида със сичките грехове. Я по-добре сега да легна и да я свършим тая работа, та да знам, че съм си минал отред. – Попадията присви очи и впи изпитателен поглед в него. Тоя явно си правеше майтап с нея, нещо което хич не й се понрави:

– Бай Стою, видиш ли го тоя широкия път? Хващай поводите и се махай докато не съм хванала някое дебело дърво!

– Ама чакай сега, попадийо! Я нищо лошо не съм направил. Е щом не може, не може. Видело се е, че барабар със сите грехове ша си ма копат. Айде, остани си със здраве! – Той хвана поводите и с равномерна крачка поведе воловете към града. Колата поскърцваше под тежкия товар. Жената забеляза, че преди да тръгне, по устните му проигра лукава усмивка. Тя затвори портичката, замисли се за малко и избухна в смях. Попът също много се смя, като научи какво се е случило.

Минаха години и дядо Стою Лопенски дочака и последния си час. Дали в думите му не бе останало нещо пророческо никой не можа да разбере, но този свещеник не можа да дойде да го опее. Просто защото старият шегаджия надживя и него и още много други. Хората го запомниха с постоянната усмивка и пиперливите закачки. Жителите на града още дълго след смъртта му разказваха къде и с кого си е направил някой солен майтап.