петък, 19 февруари 2010 г.

Иконом Стоян Величков - източник на мъдрост и благост

Свети апостол Павел съветва да помним нашите наставници във вярата /Евр. 13:7/ Според мен, освен че трябва да помним техните уроци, трябва да се постараем те да стигнат и до други християни за тяхна поука и спасение. С основание мога да кажа, че съм имал няколко велики духовни наставници. Не всички от тях са облечени с духовен сан, някои бяха обикновени труженици. Има и някои, които вече не са между живите. С приоритет ,разбира се, са духовниците. Между тях като колос се извисява и образът на отец Стоян. За мен беше повече от задължение да издиря и публикувам биографията му в официалния орган на БПЦ - "Църковен вестник". Убеден съм, че той заслужава да му бъде посветена цяла книга. Той също беше един от многото смирени труженици на Божията нива, които официалната история може и да пропусне, но тези, на които е посветил живота си и Онзи, на Когото е служил неизменно, никога няма да го забравят. Статията излезе във втори и трети брой за 2010 година на ЦВ.

Ставрофорен иконом Стоян Иванов Величков е роден на 6 февруари 1913 година в село Константин, Еленска околия в семейството на Иван Величков Стоилов и съпругата му Елисавета Максимова. Семейството е бедно, родителите по поминък са земеделци, а животът в Балкана е труден. Бащата е бил и разсилен към кметството в селото, разнасял е призовки, биел е барабана, за да извести важните за всички жители съобщения. В семейството се раждат три деца – две сестри и Стоян, като той е средното дете.

Основното си образовение завършва в родното село. Проявява се като буден ученик и това без съмнение му помага, да издържи успешно изпитите в семинарията”. През 1929 година той започва своето обучение в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски и учи в един клас заедно с негово светейшество Българския Патриарх Максим (випуск 28).


Семинаристът Стоян Величков - снимка от албума на випуска


Като семинарист се отличава с изрядна дисциплина и отличен успех. Синовете му и до днес с гордост показват свидетелствата за завършените в духовната школа класове. Издържал успешно държавните изпити, през 1935 година той се прибира у дома.

През 1938 година се венчава за Йорданка Атанасова Стойчева (род. 04.01.1918 г.), тогава е бил на двайсет и пет години. На 9-ти януари 1939 година е ръкоположен за свещеник от Търновския митрополит Софроний (+ 1961). Първоначално служи в село Илаков Рът, Еленска околия.

Така изглежда великотърновския храм "Света Марина" днес


От 25 декември 1946 г. получава назначение в храма “Света Великомъченица Марина”, град Велико Търново. Първоначално живее при къщата към храма, известна като най-старото килийно училище в старата столица. За кратък период от време обслужва и храма “Св. Архангел Михаил” в Търновския квартал Чолаковци (тогава Чолакова махала).



Отец Стоян в първите години на своето служение


Междувременно записва задочно Стопанската академия във Варна. Това е продиктувано от желание за самоусъвършенстване и от необходимостта градските свещеници да имат висше образование. Дипломира се през 1950 година.

Отец Стоян е работлив и разбира от много неща, от строителство, от дърводелство и др. През 1949 година работи два месеца като бригадир в свещеническата бригада в Димитровград.


Семейството на отец Стоян


Има три деца: най-голяма е дъщерята Елисавета родена в годината на неговото ръкоположение – 1939 и двамата сина Иван (род. 1942 г.) и Анастас (род. 1946 г.). Една голяма трагедия спохожда дома на свещеника, през 1958 година Елисавета се разболява и след кратко боледуване на 25 септември умира. Скръбта по нея не угасва до края на живота му. От този ден нататък той всеки ден посещава гроба й със свещица и заупокойна молитва. Със собствените си ръце изработва и поставя гранитния паметник.

Духовното служение на отец Стоян преминава през годините на най-силния атеизъм. Църквата се издържа изключително от продажба на свещи. Храмовете изнемогват за средства. Свещеникът многократно извършва ремонти по молитвения дом и прилежащата към него къща сам, подпомогнат от синовете си. През по-голямата част от времето е председател на църковното настоятелство при храма “Св. Марина”. По-продължително време е служил с иконом Нено Робов и иконом Георги Ибришимов.

Висшето му икономическо образование е от полза при участието му в епархийския съвет на Великотърновска епархия. В определен период от време е бил и касиер в Митрополията. Той стриктно държи за благочинието в храма, за реда в службите. Старае се според силите си, да поддържа молитвения дом в добро състояние. През годините на войнстващ атеизъм, на Богоявление ходи да ръси със светена вода по домовете.

Усърдието в служението на отец Стоян е удостоено с офикии: на 9 януари 1958 година става протойерей, на 30 юли 1968 г. свещеноиконом, а през 1980 година на 18 май е удостоен с офикия ставрофорен иконом.

След 1980 година му е възложено да помага като ефимерий на манастира “Света Богородица” в село Арбанаси, известен с чудотворната икона на Божията Майка.

Със съдействието на църковното настоятелство при храм “Св. Марина” иконом Стоян Величков устройва параклис на името на свети Теодосий Търновски в притвора на църквата (през 1990 г.). И до днес той се използва от свещенството за треби и изповед.

През 1992 година се оттегля от служението при храма, но всекидневно с презвитерата отслужват правило в специално устроената молитвена стаичка в дома му на улица “Тракия”. Продължава да обгрижва и манастира в Арбанаси. Вратата му винаги е отворена за нуждаещи се от молитва, от изповед и от духовен съвет.

Нова скръб го спохожда през 1998 година – на втори януари след продължителни здравословни проблеми умира презвитерата Йорданка. Докато тя боледува, отец Стоян не спира да се грижи за нея. Той изработва нов гранитен паметник за съпругата си и за себе си, като запазва гробно място до нея.

Достигнал почетната възраст 92 години, дочакал внуци и правнуци ставрофорен иконом Стоян Величков се представя в Господа на 2-ри септември 2005 година след продължително боледуване.

Днес четири години след неговата кончина и осем години от последната ни среща полагам старание да си спомня всичко, за което сме говорили, неговите мъдри съвети и бащински наставления.

Колкото и да се опитвам да намеря човек с когото да сравня отец Стоян, опитите ми остават безплодни. Този, иначе невисок, човек имаше такава осанка, такова обаяние и такова духовно излъчване, каквото не притежава никой президент и никой, окачествен от историята като велик за своето време. От него невидимо струеше благодат, очите и устните му безмълвно благославяха. Никога не се е случвало да го видят в храма или извън дома му цивилен дори в най-горещите летни месеци. Идеално изгладените расо и подрасник винаги бяха увенчани със снежно бяла войнишка якичка. За него това беше нещо повече от униформа, защото войникът носи униформата по задължение, а свещеникът я приема доброволно, заедно с нелекия кръст на пастирското служение. Това беше духовник, ясно осъзнал своите отговорности пред Бога.

В спомените си за него снахата Бойка разказва един случай на който става свидетел: Един слънчев ден, недалеч от храма, две учителки водят деца от детската градина. Две от децата забелязват свещеника, който минава по булеварда и започват да се закачат с него: “Дядо попе! Дядо попе!” Едната от учителките се опитва да ги накара да спрат. В този момент о. Стоян се приближава и започва да ги милва с благ поглед. Тогава всички деца буквално се прилепват към свещеника. Около него се образува венец от сини детски престилчици и всички очакват благославящата десница да ги погали.


"Кръщава се Божият раб..."


Близките на иконом Величков си спомнят и друг случай, при който младо семейство иска да кръсти детето си, но се страхува, да не уволнят съпруга от работа. Това са годините, през които за ходене на църква, наистина е можело човек да остане на улицата. Свещеникът предлага да отиде да извърши тайнсвото в дома им, но остава страхът, че съседите от долните етажи на блока могат да ги наклеветят, като го видят да посещява апартамента. Тогава отец Стоян отсича: “Ще го кръстя у дома!” Занася купела в къщи и извършва тайнството, за да даде шанс на още една душа да се роди от вода и дух.

Великотърновският Митрополит Григорий го помни от времето, когато самият той е бил епархийски дякон: “Изряден свещенослужител, ревностен пастир, прекрасен човек. Той с охота преподаваше своя духовен опит на по-младите от него и ги учеше на ред и благочиние.” Отбелязва архиереят в своите спомени.

С най-прекрасни чувства и синовна благодарност го споменава и отец Леонид Сень (от украински произход), който по-късно приема служението и предстоятелството на храм “Света великомъченица Марина”: “Отец Стоян казваше: “Днес ще се учим да правим проскомидия.” Вземаше парче хляб и ни учеше по “Служебника”, как да изваждаме частиците от просфората, как да ги подреждаме стройно като войници върху дискоса. Отделяше много време да поучи по-младите от него на богослужебен ред, на пастирска грижовност.” Наред с това отец Стоян го съветва да бъде снизходителен към хорските приказки, сплетните и интригите.

Още когато напуска служението при “Света великомъченица Марина”, енориашите го срещат и казват, че храма им се струва пуст без него. Много скоро те намират пътя към дома му, за да продължат духовната връзка и да се възползват от мъдростта и опита на последния търновски свещеник от старото поколение.


Деветдесет годишният отец Стоян със синовете си Иван и Анастас


На мен самия ми е трудно да си спомня всичко, което той е казвал по време на разговорите ни. Беше пословично трудолюбив и въпреки високата си интелигентност смяташе, че няма срамна работа. Многократно, като отивах за изповед или съвет, намирах своя духовен наставник да копае градината или да се занимава с някакъв друг физически труд. Той ме пращаше в приемната стаичка и след малко идваше облечен в расо и подрасник. Благославяше ме и усмихнато казваше: “Седни, чедо! Ето, дядо поп изпрати работника да си ходи.” Случваше се да го обезпокоя по времето за следобедна почивка и се извинявах за това, а той ми казваше: “Има време за почивка. Като отида там – на Беляковско шосе (търновските гробиша) ще почивам.”

В своите беседи с мен, свещеникът споделяше, че многократно е подиграван от млади, атеистично възпитани хора: “Случваше се, когато мина покрай гимназията, някой ученик от двора да се провикне: “Кой предаде Левски?”, а друг да му отговори: “Попа го предаде!”” Няма съмнение, че тези думи са наранявали дълбоко в сърцето този прекрасен човек.

Въпреки, че беше прекарал служението си през годините на атеизма, той не можеше да се примири с анархията, която настана след 1989 година, с разкола, с неуредиците в държавата и Църквата. И все пак живееше с надеждата, че: “Водата, която толкова се е размътила, все някога ще се избистри.”

Никак не одобряваше ръкополагането на свещенослужители без ценз, подготовка и образование. Спомняше си годините от семинарията, ясно осъзнавайки, че повечето от нашите студенти по богословие, не получават необходимата школовка за свещеници. Беше наясно, че свещеник наемник, без призвание и пастирска ревност само може да нанесе вреда на Църквата. Той споменаваше практиката на митрополит Софроний, който след смъртта на някой свещеник по селата, не е назначавал веднага друг само за да има човек: “По-добре да няма свещенослужител, но хората да запомнят добрия пастир, отколкото да дойде някой неподходянщ и да ги прогони!” Критикуваше кариеризма при монасите, не харесваше това, че ги пращат да служат като енорийски свещеници. Смяташе, че монахът с пострижението си избира мястото и манастира, затова си служеше със сентенцията: “Гдето косми (пострижение), там и кости (кончина и погребение)!”

Като изповедник и душеприказчик иконом Стоян Величков беше снизходителен. Не харесваше практиката да се записват греховете на листчета, както и въпросниците за изповед. Той смяташе, че христининът трябва да се просвети и тогава да направи изповедта воден от своята съвест. Акцентираше върху това, че вътрешното покайно настроение е по-важно и трябва да предхожда гласната изповед пред духовника. Многократно казваше, че постът трябва да е премерен, според силите и че по-важен е духовният пост. Много често след първата седмица на поста и вземането на свето Причастие, разрешаваше да се премине на облекчен пост с мляко и яйца: “Грижете се да сте добре нахранени! Може да закърпите дрешката и да не купувате нова, но “благоутробието” да е добре нахранено. Чух че диспансера за туберколозно болни край Света гора се е препълнил с пациенти. Жълтата гостенка чука на вратата!”

Наред с това, че приемаше изповедта на своите духовни чада и прощаваше греховете им, отец Стоян сам се изповядваше пред тях. Многократно, след изповедта и разрешителната молитва, сядахме на двете кресла един до друг. Той тихо разговаряше с мен, даваше ми съвети и духовни наставления, и сам споделяше онова, което му тежи: “Ето, хората се оплакват, че нашите свещеници ламтят за пари. Никога не съм притеснявал хората, а пък с празни ръце не са ме отпращали. Например, завчера ходих на една панихида и ми дадоха дванайсет яйца. Нали и това пари струва?! Такива са възможностите на хората.” “Аз от Балкана съм слязъл с тези две ръце, пък ето на, каква къща съм вдигнал и за мен и за децата ми. Господ никога не ме е оставял!”

Въпреки, че съм служил с него като певец само веднъж, разбрах какво значи строг ред на богослужението. За първи и единствен път при служението на “Надгробен плач” на Велики петък не пропуснахме нито един ред. Въпреки моите притеснения, че ще отегчим богомолците и ще се разотидат, отец Стоян не пропусна нито едно стихче. Никъде досега не съм виждал да се служи така.

“Вие ще влезете в следващия век, аз няма да вляза. Дай Боже той да ви донесе повече радости!” Бог запази този прекрасен човек и той дочака третото хилядолетие, за да посреща духовните си чада с благ поглед, да им дава мъдри съвети и да се моли за техните немощи. Сега, когато не мога да целуна десницата му и да поискам благословия, когато този извор на мъдрост и благост пресъхна, аз мога само да кажа: Липсваш ми, отче Стояне, безкрайно ми липсваш!

Нека бъде вечна паметта му! Бог да го прости!



Такъв завинаги ще остане в паметта ми моят духовен наставник

-------------------------------------

Биографичнте данни за ставрофорен иконом Стоян Величков са предоставени от синовете му Иван и Анастас ПопСтоянови, заедно със снимки от архива на свещеника. Изказвам благодарност на близките му за пълното съдействие, което ми оказаха!

събота, 13 февруари 2010 г.

Преди да си кажем тежката дума

"Не съдете, за да не бъдете съдени" /Мат.7:1/ Тези думи отправя нашия Господ Иисус Христос към нас - Неговите последователи, към служителите на Църквата, към работниците на Божията нива. Въпрос: дали тази заповед пречи да имаме обективно мнение и обективни критерии за негативните явления около нас? Докъде се простира обективното мнение? Каквито и да са неговите граници, не можем да произнесем присъда над някого, без да го познаваме, без да го изслушаме. И все пак, ако върнем времето назад и се замислим, ще видим, че често го правим или се повлияваме от мнението на други хора. В този материал излагам един пример и разсъждения върху него, свързан с нашето отношение към околните и това, как то може да рефлектира върху цялото Православие. Статията излезе в портал "Православие БГ" със заглавие "Преди тежката дума", забелязах и интересни коментари под нея.

Всеки ден се налага да общуваме с различни хора: в храма, на улицата, в магазина, в службата. Едни ще ни запомнят, други не, едни ни смятат за положителни личности, според други сме хора с остарели разбирания. Това – как ще ни възприемат, до голяма степен зависи от нашето отношение към околните. Често не му придаваме особено значение, а то не е никак маловажно. Духовната практика показва, че само с една дума можем да изцерим човек, да го накараме да полети и пак само с една дума да го провалим и съсипем.

Не винаги осъзнаваме, че носим отговорност за всяка казана от нас думичка, за всяка постъпка, дори за мислите си! Спасителят е казал: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да просляват Небесния ваш Отец.” /Мат. 5:16/ А колкото до мислите: именно те определят нашия облик, нашата визия пред останалия свят, нашето излъчване.

Преди няколко години бях поканен на интересна лекция водена от лекар, занимаващ се с холистична медицина. Няма да споменавам името, защото дамата е известна в цяла България, а също и зад граница. Научих нови интересни неща, освен това, гостенката даде всичко от себе си, за да ни научи на нещо полезно. След края на лекцията поисках да се запозная с нея и да обменя мнение. Когато разбра, че съм завършил богословие, тя каза: „Вие сигурно ще ме анатемосате?!” Уверих я, че нямам подобни намерения. Разменихме координати и продължихме да коренспонираме.

Две години по-късно, при втората ни среща, лекарката сподели с мен: „Знаеш ли, ти си коренно различен от останалите свои колеги. Онези, които съм срещала, са изпълнени със злоба и имат негативно излъчване.” Не се съмнявам, че някой „дълбокоумен” екземпляр с богословска диплома е проявил липса на такт и със злоба е анатемосал нейните методи на лечение. Вероятно затова, в началото тя очакваше и аз да постъпя по същия начин.

Истина е, че нейната медицинска практика взаимства от китайската медицина, от терапевтичните методи на суфите и още много други. Но това още не е основание, да анатемосаме нито лечебните методи, нито самите медици, които ги прилагат. Ние и хората около нас твърде много сме се отдалечили от Бога. Вместо да се превърнем в съсъди на Неговата благодат и с помощ свише да помагаме на околните, повечето предпочитеме, да се бием в гърдите, че сме православни и да си въобразяваме, колко сме духовно извисени. А това, че поведението ни може, не да отблъсне, а да отврати от Православието, слабо ни интерсува.

Може би в програмата на богословските факултети трябва да се въведе дисциплина „мисионерска работа с различни типове хора”?! Не съм убеден, че това ще разреши проблема, защото и тук всичко опира до вътрешната нагласа и степента на духовно развитие. Различни от нас ще срещаме всеки ден и на всяка крачка. Общуването с тях няма как да избегнем, те ще бъдат в трудовите колективи, с които работим, сред нашите приятели и сродници, ще ги срещаме в учрежденията и в магазините. Между тях ще има всякакви: атеисти, симпатизанти на политически партии, агностици, иноверци, инославни и пр. И ако започнем, да се отнасяме към тях предубедено, с негативизъм, без да са ни дали повод, ще бъдем достойни за осъждане в геената огнена. Ако един човек е роден в семейство, принадлежащо към арменската църква, нима трябва от първата среща да му поставим етикета „еретик”, да започнем да го гледаме с подозрение и неприязън. Ако той се стреми в пълнота да изпълнява закона Господен на дело, а ние го заклеймим, само защото не е от нашите. Какво ще спечелим?!

По време на моето следване в богословския факултет нямаше специална дисциплина православно мисионерство. Изучавахме другите религии, „слабите места” в тяхното учение, обучаваха ни, как да опонираме техни нападки срещу нашата вяра. Покойният професор Тотю Коев, /Вечна му памет!/, беше достътъчно мъдър и откровен, да сподели с нас, че обръщането на един атеист, инославен или друговерец не е лесна работа. В случая визираше своя собствен дългогодишен опит. Животът сред атеисти и иноверци ме убеди в неговата правота. Но има и нещо друго, което от собствен опит изкристализира в главата ми: Мисионерската дейност изисква да търсиш индивидуален подход към всеки и да разполагаш с неизчерпаеми запаси от търпение. Богословската наука може много да взаимства от постиженията на съвременната психология. Благодарен съм на преподавателя ми по пастирско богословие архим. Авксентий, който препоръча, да се запознаем с „Въведение в психоанализата” на Фройд. Години по-късно осъзнавам, че за да сме в крак с времето, трябва да разполагаме и с опита на автори като А. Пийз, А. Гарнър, П. Дако, В. Кандыба и други специалисти в областта на общуването, социалната психология, приложната психология, педагогическата психология, дори психотерапията.

Ако ние посрещнем представителя на инославна общност с думи от рода на: „еретик, масон, сектант”, ще постигнем само омраза и враждебност. Никого няма да спечелим за Православието по този начин. Свети апостол Павел съветва: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж...” /Тит 3:10/ Нямаме право и основание да оспорваме неговите думи. Но докато се стигне до момента на съветването, на излагането на нашата гледна точка, може да се наложи да беседваме няколко пъти, да мине месец, а може и повече. Отношенията започват с обичайното, междуличностно, човешко общуване и минава време, докато се стигне до съкровената тема за вярата. Никъде не е писано: „опитай се да му набиеш вярата в главата, пък ако не те послуша, наругай го и го изпрати с ритници!” Освен това, преди да започнем да излагаме, вярата си, трябва да сме наясно, в какво точно и как вярваме, трябва да съберем духовен опит, трябва да положим нужните усилия, вярата ни да бъде подплатена с добри дела /Иак. 2:17/. Иначе ще се превърнем във фарисеи, лицемери и кухи законници.

Всеки, който е имал честта да спори с инославни, е разбрал, че в по-голямата част от случаите, е безсмислено. Целта на повечето е, не да обменят опит, а да покажат своето превъзходство. Затова и апостол Павел съветва, след като сме изложили своята вяра и сме им показали пътя, да се отдръпнем. Още тогава е бил наясно, че в душата на подобни хора са настъпили коренни промени и единственият начин да им помогнем е с молитва. Но и при тези случаи не можем да поставим всички под един знаменател. Има инославни, които могат да бъдат очаровани от Православието чрез хубава църковна музика, чрез интересна книга или някое от творенията на светите отци. Ако един от тях не ни е последвал днес, може да го стори след години. Трябва ли да се отнесем грубо и да оставим негативно впечатление, което рефлектира върху всичко свързано с вярата ни?! Същото е валидно и за атеисти, агностици и пр. Един човек може да твърди, че е атеист, но в душата си да е много по-близо до Бога от мнозина, които са православни само по кръщелно свидетелство. За да разберем, какъв е човекът, трябва да му позволим да изложи своята гледна точка, да намерим сходните неща /например етични принципи/ и да ги използваме като отправна точка. Няма универсална мисионерска стратегия, но едно е валидно във всичи случаи: Ако човекът отсреща не отправя нападки срещу Православието, нямаме никакво основание, да обиждаме, хулим и анатемосваме.

Кадрите, които се подготвят за успешен старт в бизнеса или за кариера в преуспяваща компания, много добре знаят, че към различните партньори в общуването се подхожда по различен начин. Не може подходът ни да бъде идентичен към, инославния, към иновереца, към агностика и към пълния безбожник. Има общочовешки закони, които стъпват на религиозна нравственост и те се наричат добър тон. Затова и ние, в мисионерската си практика трябва да спазваме добрия тон. Трябва също да правим разлика, между хората обвързани с духовни ценности и тези, които само формално принадлежат към някоя общност. В противен случай може да предизвикаме негативна реакция и да съблазним човека отсреща да похули вярата ни.

Православието, в своето мисионерство, не натрапва духовността си пряко волята и интересите на другите. За всяко нещо си има време, място и начин. Същото е валидно и за проповедта. В моята практика се е налагало да общувам с различни типове хора, с най-разнообразни убеждения. Работил съм в различни колективи, с кадри на различно интелектуално ниво. Твърде често, само това, че съм с богословско образование е провокирало техните въпроси. Друг път е предизвиквало ирония и сарказъм. Старал съм се във всичи случаи, да не натрапвам на околните разговори на религиозна тематика. Опитът показва, че по този начин не се печелят хора за Христа. Божествената искра е заложена у всеки човек, духовното дреме в латентно състояние във всяка душа. Но за да стигнем до него, трябва да пробием през шлаката на субкултурата, страстите, атеистичното възпитание. А това иска много труд и неимоверни усилия. Може от десет души, с които разговаряме един да повярва, може трудът ни да даде плодове след години. Това не бива да ни отчайва и обезсърчава. Нашата мисионерска дейност не се изразява само в проповедта на евангелието, а в цялостния ни начин на живот.

Ще се върна към примера, с който започнах. Разговаряме с високо ерудирана личност, с медицинско образование, автор на няколко книги, със стотици излекувани благодарни пациенти. Без никой да ни напада, ние заемаме отбранителна позиция, започваме да плюем и хулим. И с какво основание?! С какво сме по-добри?! Този човек просто е изпълнявал своя лекарски дълг. Правил го е с любов и загриженост, без да трови болните с медикаменти. В едни случаи ги е насърчавал, да разгърнат Божия образ в себе си, да се изцерят с дарените от Твореца сили. В други е препоръчвал подходяща диета и природни средства. И понеже някои методи на лечение са косвено свързани с други религии, ние си позволяваме да съдим. А защо ние не можем да изцерим с молитва или тъй, както са правили Христос и апостолите?! Защото нямаме вяра, защото нямаме ум Христов, защото сме затънали в собствената си гордост и пороци! А може би не ни достига и любов?!

Няколко ползотворни разговора, изпълнени с духовност, доказаха, че тази жена, която смятам за добър приятел, не само познава Православието, но го познава в детайли. Нещо повече, многократно е насочвала свои пациенти към духовно-благодатните лечебни средства на Църквата като вяра, пост, молитва, маслосвет, водосвет и пр. Освен, че успя да ме убеди в своята твърда принадлежност към Православието, тя още веднъж по косвен начин ми напомни, че Бог не е тиранин и жесток съдник, а Любов, Надежда, Милосърдие, Справедливост, Мъдрост, Светлина. Така още веднъж бидоха посрамени моите колеги, които дори не бяха си направили труда, да проведат един цивилизован разговор с нея. Затова, преди да произнесем своята тежка дума, преди да осъдим, преди да заклеймим и анатемосаме, нека изслушаме, нека проявим такт и разбиране, нека облагородим себе си!