сряда, 18 юли 2007 г.

Васил Левски - дати и събития

Тази публикация е изготвена по повод 130 години от обесването на Васил Левски - йеродякон Игнатий и е публикувана като дипляна. Аз съставих текста, а активистите на две местни политически структури финансираха нейното публикуване. Дипляната е разпространявана няколко години подред на обществени начала в дните около кончината на Апостола. През 2012 година текстът излиза и на страниците на общинския вестник "Долина", гр. Казанлък.

Апостолът на свободата Васил Иванов Кунчав - Левски е роден на 18 юли 1837 година в Карлово, в семейството на обеднял занаятчия. Осем годишен тръгва на училище, 14-годишен остава без баща.

През 1852 г. майката Гина Кунчева предава младежа на грижите на своя брат архимандрит Василий – таксидиот на Хилендарския манастир, за да го изучи в училище. През 1855 г. двамата се преместват в Стара Загора, където Васил учи в частното класно училище, а по-късно и в курс за свещеници.

Архим. Василий обещава да го изпрати да учи в Русия, ако стане монах. През 1858 г. в Карлово Левски приема монашество под името Игнатий, а през 1859 г. става дякон.

Около 1861 г. попада под влиянието на революционните идеи на Г. С. Раковски. В тях той намира своето призвание и смисъла на живота си.

След като се убеждава, че желанието му да учи няма да се осъществи, през пролетта на 1862 г. напуска Карлово и се присъединява към първата българска легия, организирана от Раковски в Белград. На 3 март с. г. взема участие в боевете с местния турски гарнизон и проявява изключителна храброст. По време на ученията, заради ловкоста и смелостта си, е наречен Левски.

След разтурянето на легията през 1863 г. се прехвърля в Румъния, откъдето скоро се завръща в България. Заподозрян и наклеветен от вуйчо си, е хвърлен за няколко месеца в пловдивския затвор.

От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово – Пловдивско. Наред с това води революционна пропаганда. Заподозрян от властите, през 1866 г. заминава за Северна Добруджа.

През пролетта на 1867 г. Левски се вкючва в четата на П. Хитов, като знамносец, по препоръка на Раковски. През лятото на същата година изминава с нея целият ú труден път до сръбската граница.

През 1868 г. се включва във втората българска легия. През този период революционните му идеи изкристализират окончателно в идеята за всеобщо въстание и отричане от четническата тактика. Наред с това, Дяконът е осъзнал опасността от това, България да бъде освободена от друга държава.

В края на 1868 и през 1869 г. прави две обиколки из България, като при втората започва да основава революционни комитети.

Времето от 26.08.1869 до 26.05.1870 г. той прекарва в Румъния, където полага усилия да обедини различните идейни течения сред българската емиграция. Принуден е да отстоява своята идеология пред всички. През този период е образуван Българският революционен централен комитет – БРЦК. Негово ядро са Левски и Л. Каравелов.

През 1870 г. започва третата обиколка на Апостола из поробена България. През нея той продължава да организира революционни комитети и да подготвя бъдещото въстание.

Следващата 1871 г. изработва проектоустав и проектопрограма на БРЦК и ги изпраща на революционния комитет за обсъждане.

Провежда реорганизация на Вътрешната революционна организация - ВРО, наред с местните комитети са изградени и окръжни.

Изграждането на ВРО продължава с неотслабващи темпове до есента на 1872 г., когато на 22.09. е извършен обир над турската държавна поща от група комитетски дейци начело с Димитър Общи.

След този акт, някои от участниците, попаднали в ръцете на турската полиция, проговарят. Така властта разбира за съществуването на мрежата от революционни комитети. Между проговорилите са Тодор Кръстев, Иван Л. Фурнаджиев, Димитър Общи и др.

Левски, който по това време се намира в Тракия, разбира, че организацията е в опасност.Той се отправя за Ловеч, за да спаси каквото може. Намеренията му са, да прибере комитетската архива и да замине за Влашко.

Въпреки, че цялата турска полиция е на крак и ситуацията е изключително опасна, на 24.12.1872 г. Дяконът е в Ловеч, където се настанява в дома на Николчо и Марийка Сиркови.

На 26.12.1872 г. напуска Ловеч заедно с Николчо Цвятков. В самара на коня е зашит комитетският архив. По пътя сред ловешките лозя срещат полицейски патрул. Краткият разговор предизвиква подозрението на турците, от което следва проверка на Къкринското ханче.

В утрото на 27 декември ханчето е обградено от турска потеря. След като разбира, че е обсаден, Левски прави опит с два револвера да разкъса обръча, но е ранен в лявото ухо и след кратка схватка е заловен.

На разпита в ловешкия конак Апостолът се представя за търговец от Влашко. Въпреки побоя Н. Цвятков и Х. Цонев, заловени с него в ханчето, отричат да го познават. Тук той не е разпознат и е изпратен в Търново.

В Търново, след очна ставка и след като му показват неговата снимка, Дяконът най-после признава, че е Левски. От там под усилена охрана е изпратен в София.

Съдът продължава от 4 до 8 януари 1873 г. Левски е изправен пред съда с доказателствата от заловени комитетски книжа и показанията на погазилите клетвата си бивши съратници. Той се държи мъжествено и поема цялата вина върху себе си. По време на цялото следствие, той не издава никого от многобройните комитетски дейци, с които е работил.

На 14.01.1873 г. председателят на съда Али Саиб паша изпраща до великия везир в Цариград съобщение, че “водителят и организаторът на бунта

Васил Дякон Левски” е осъден на смърт чрез обесване. Според тогавашната практика, присъдата трябва да се потвърди от султана.

На 22 януари султанът подписва фермана, с който потвърждава смъртната присъда на Апостола.

Сутринта на 6 февруари /19 февруари нов стил/ 1873 г., след като е изповядан и причастен от свещеника Тодор Митов, Васил Левски е обесен край гр. София.

Според изследванията на историци, все повече добива гласност версията, че е погребан край олтара на софийската църква “Св. Петка Самарджийска”.

Така завършва жизненият си път един от най-героичните синове на българския народ Васил Иванов Кунчев – Левски, Апостолът на българското революционно Възраждане. Личността му, въпреки всички опити за сравнение, няма еквивалент в световната история. Наш дълг е да пазим жив спомена за делото му и да следваме неговите завети.

вторник, 17 юли 2007 г.

Религията като светска образователна дисциплина

Религия в училище - "за" и "против". Този дебат се води повече от петнайсет години. Но институциите непрекъснато отговарят с цитиране на законите, че образованието в България е светско. А кое точно му е светското? А може ли тази учебна дисциплина да бъде само образователна и светска? Сложен въпрос, поне за някои. Статията бе публикувана със съкращения на страницата "Двери на Православието" и в брой 14 на "Църковен вестник" от 2007 година.

Сигурен съм, че ако някой си направи труда, да събере всички докумети, протоколи, студии и статии, всички материали свързани с въвеждането на предмета религия, ще се получи един многотомен сборник. Мненията относно формата на учебната дисциплина и нейното съдържание в повечето случаи са строго поляризирани. Те варират от разбирането и съпричастността към проблема до пълното отричане. Най-често изказванията в подкрепа въвеждането на религия идват от свещенослужители, от учители-теолози, от православни родители. Убеден съм, че между авторите на положителни мнения има и такива, които лицемерят и го правят с цел популизъм. Противниците на религиозно-просветните дисциплини не са никак малко. Това обикновено са хора възпитавани в атеизъм, които не желаят да вменяват на децата си християнски възгледи за живота. Между враждебно настроените са и представителите на нетрадиционните религии у нас. Войнстващите протестанти имат своите лобита в различни точки на държавната администрация и ги използват, за да пречат. Те знаят, че ако акцентът падне върху традиционното Православие, могат да загубят част от позициите си. Етническите партии, участващи в държавното управление, също не могат да допуснат обединяващо Православие, което да им се противопостави в обществено-политическия живот. Дебатите се водят по вестници и електронни медии, по заседателни зали и аудитории. Всеки смята, че неговото мнение е меродавно, всеки се старае да обоснове своята теза. Като хегемон над тази публична говорилня стои системата на образованието, която сочи с пръст членовете от законите, акцентиращи върху това, че образованието у нас е светско. Всъщност ако погледнем обективно, съдържанието на самата дума религия противоречи на атеизма и секуларизацията.

Този нескончаем диспут поражда един много важен въпрос: Доколко е възможно учебната дисциплина Религия да бъде изцяло светски образователен предмет? В следващите редове бих искал да споделя резултатите от своите наблюдения, както и опита от педаготическата си практика.

В началото, когато изнасях първите си уроци в часовете по религия, многократно си задавах въпроса: доколко мога да свържа преподаването на предмета с религиозната практика? В своите търсения аз нерядко се ползвах от мъдрите съвети на проф. Тотю Коев (Бог да го прости!), който ме учеше да не бързам, да изчакам да видя отношението на родителите и да проявя усет към самите деца. В началото на учебната 1997/ 1998 година не разполагахме с накакви наръчници и учебни пособия освен “Нашата вяра”. Понякога ми се налагаше да използвам фрази от рода на: “Деца, християнството учи, че ...”, “В Библията се разказва ...”, “Такова е църковното учение ...”. Това бяха завоалирани начини с които да кажа: “Деца ние като християни вярваме, че Бог е сътворил човека”, “вярваме, че Христос е Син Божи” и пр. Защото се притеснявах, да не наруша светския характер на тази образователна, а не вероучителна дисциплина. Някои теолози вече писаха, че светско не значи атеистично, но в един момент, когато полагаш основите и правиш първите стъпки, когато не знаеш кой и как ще изтълкува думите ти, е необходимо да бъдеш предпазлив.

Убедено мога да кажа, че в цялостното начинание имах подкрепата, както на децата, така и на учителския колектив с който работех. Разбиране проявиха и повечето от родителите. Все пак мина доста време, преди да се реша да заведа учениците си в православен храм, преди да ги науча под формата на песен на най-съдържателната детска молитва: “Дядо Господи, прости ме!” Днес десет години по-късно някои от тези проблеми вече са преодолени, вече има богат опит, но тогава не беше така. Една грешка можеше да доведе до отпадането на определен брой деца или разпадането на група, нещо, което аз не можех да си позволя. И в първите години имаше ученици, които искаха да изучават религия, но не можеха да посещават часовете поради нежеланието на родителите си. Днес този проблем продължава да съществува.

Друг съществен проблем се явява настоятелното желание на образователните институции предметът да бъде предимно образователен и познавателен. Тоест християнството да бъде изпразнено от своята духовност, да бъде превърнато в някаква общообразователна дисциплина. Проблемът не е в това, предметът да е образователен, а в това, че системата се ръководи от атеисти. На тях години наред им е вменявано, че “религията е опиум за народите”, че е форма на оклонение от здравия разум. Шумните дебати на ниво министерство – дали да се въведе религия като общозадължителен предмет, ясно показват какво е тяхното отношение по въпроса, както за формата на самия предмет, така и за неговото духовно съдържание.

Една от основните причини, атеистичната администрация да не иска всички деца да учат религия, е именно тази, че в нея не може да се избегне истинската религия – не може да бъде заобиколена вярата. Това експертите много добре го разбират и затова са толкова упорити. Това в пълния смисъл на думата е парадокс: Учебен предмет религия, в който религията да се заобикаля и избягва, при който в часовете да не се казва “Бог съществува”, “Бог сътвори човека” и прочее.

В същото време преподаването на ислям в някои райони на България е съпроводено с колективни обрязвания и шумно празнуване на мюсюлмански празници. Аз съм достатъчно толерантен към изповядващите исляма и уважавам техните ценности. Имам приятели мюсюлмани, с които ме свързва дългогодишна дружба. Но тук се питам: защо нито една институция не потърси сметка на хората, нарушили “светския” характер на учебната дисциплина Религия-ислям? Това открито говори за враждебното отношение на институциите към българското Православие. А ние сме принудени да се съобразяваме с тях, още повече, че управляващите в момента са твърде зависими от една етническа партия.

На тези експерти, израстнали и възпитани по времето на “реалния социализъм”, бих искал да напомня, че към всеки разработен урок педагозите описват възпитателните цели, които очакват да постигнат. Без живеца на вярата, възпитателният ефект ще се изгуби и постигнатите резултати ще бъдат половинчати. Не бихме могли да разкажем урока за сътворението на света, ако го лишим от присъствието на Бога Творец. Не е възможно християнската етика да стъпи на здрави основи, ако не се основава на божествения авторитет, на Спасителя Христос. Не можем да преподаваме уроците за християнското мъченичество, без да вложим познания за нашата християнска надежда. Да преподаваме религия и в същото време да отричаме съществуването на Бога, да заобикаляме истините на вярата е невъзможно, поне за мен! Не може да съществува религия без Бог, християнство без Христос!

Не зная доколко е приложимо на практика, да се преподава в училище вероучение, което да носи името религия. Твърде е възможно подобно начинание да срещне решителен отпор от страна на институциите, които пак ще се стараят да пречат и ще напомнят, че “образованието в България е светско”. А то е светско в този смисъл, че хората които го ръководят, са далече от истините на християнството и съзнателно прокарват деморализация в училище.

Всички сме свидетели на агонията на това, така наречено светско, образование, особено когато е съчетано с улично възпитание. Днес то е затънало в проблеми като липса на мотивация, неизвинени отсъствия, лоша дисциплина, деморализация, насилие, наркотици. Младите растат без ценностна система, без положителни примери и модели за подражание. Няма и кой да им вмени чувство за отговорност. Може би тук е редно да запитаме: това ли му е светското на светското образование? На тези ли неща толкова държат атеистите, които го управляват?

За въвеждане на религиозно-просветна дисциплина, изучавана от всички, обикновено се заговаря масово след поредната фрапираща проява на насилие в училище. И както всяко чудо е за три дни, така и в тези случаи управляващите атеисти чакат да мине малко време, да отшуми събитието, за да изложат дежурните си доводи, за светско образование, за правата на религиозните малцинства и пр. Според основния закон – Конституцията “традиционната религия в Република България е източно-православното вероизповедание” (чл. 13, ал. 3). За съжаление господстващото и най-разпространено изповедание у нас е атеизма. Именно той, наред със сектантството и исляма системно пречи за въвеждането на учебен предмет, който да вменява на децата християнски добродетели.

В момента в някои населени места не се изучава религия, само защото това зависи от общинските власти, а те са враждебно настроени към християнството и не отпускат бюджетни пари за финансирането на предмета. Ако въпросът се повдигне като публичен дебат, има опасност да стане политически, да бъдат засегнати “интересите на малцинствата” и да се дадат нови поводи за охулване на Православието. Така се въртим в затворен кръг, а времето минава и ние губим възможността да запознаем няколко поколения деца с истините на християнската вяра. От това загубите са както за децата, така и за образователната система и не на последно място за България като цяло.

Днес десет години след като бяха направени първите стъпки, след като разполагаме с учебни пособия и немалък брой завършили педагогически кадри, можем да кажем, че имаме готовност да посрещнем предизвикателството. Но системата все още не е готова, родителите не са готови, а и провалянато на образованието граничи с държавна политика…

Въвеждането на предмет с религиозно-образователна насоченост, изпълнен с православно духовно съдържание, преподаван от православни преподаватели в момента е жизнено необходим в българските училища. За съжаление повечето експерти и чиновници от Министерството и инспекторатите засега се задоволяват само с обещания, с анализи на статистиката и със забележки, че образованието у нас е светско. Но ние трябва да настояваме за своето, защото сме прави. Защото от християнското възпитание на подрастващите зависи, както бъдещето на българското Православие, така и бъдещето на България!

Преди да направиш аборт (Писмо до едно бременно момиче)

В началото на 2007 година в общественото пространство отново се вдигна шум около проблема за абортите. Това е по повод епитимия, наложена от сливенски свещеник на акушерка извършвала аборти. Намериха се много хора, критици, които казаха, че Църквата трябва да си седи в ъгълчето, където я е натикала държавата и да не се обажда. Те не съзнават, че на нея точно това и е работата. Една от важните й задачи е да съхрани живота, защото шестата Божия заповед гласи: "Не убивай!" Тъй като темата не ми е безразлична, аз избрах епистолярния жанр, за да се обърна към всяка жена, към всяко момиче, помислили за такава възможност. Направих го с цел, да подтикна към размисъл за ценността на живота. Ако по този начин успея да спася поне едно дете, значи че думите ми не са отишли на вятъра. Този разговор е воден и на живо и в един от каналите за уеб-чат. Писмото излезе на страницата на електронен бюлетин "Литернет".

Преди да направиш аборт

Здравей, мило момиче,

Разговорът, който проведохме неотдавна с теб, постоянно ми се върти в главата и не ми дава спокойствие. В съзнанието си аз непрекъснато разговарям с теб и се опитвам да те разбера. Бях много неприятно изненадан от това, което сподели с мен - че възнамеряваш да направиш аборт. Като твой приятел много искам да ти помогна да обмислиш добре всичко, преди да вземеш съдбоносното решение. Запомни: има грешки, последствията от които остават за цял живот!

Първото нещо, което искам да те помоля, е: не бързай! В момента си много объркана, в главата ти се блъскат различни въпроси и търсят отговори. Питаш се: как ще реагират родителите ти? Какво ще си помислят хората? Как ще протече животът ти оттук нататък? Не ти се иска той да се променя... Не ти се иска да вземаш решения, да поемаш отговорност. Но ето, че се налага!

Ако ме послушаш, няма да ти е никак лесно: Едно от първите неща, с които ще се сблъскаш, е реакцията на родителите: как ще го възприемат? Все пак мисля, че ако наистина те обичат, ще те разберат и ще те подкрепят! Те са били до теб от момента на раждането ти до днес. С много любов и тревога са следели всяка твоя стъпка. С притеснение са виждали, че си буйна и емоционална, съзнавали са какви рискове крие това. Те ще подходят с любов и разбиране, с необходимото чувство за отговорност. Убеден съм, че ще направят всичко по силите си, да ти помогнат да отгледаш детето. Днес, да се грижиш за деца, е трудно, но мама и татко ще дадат всичко от себе си. Защото внучето е по-мило дори от сина и дъщерята!

Факт е, че ако се решиш да родиш, няма да може да продължиш образованието си: Това е вярно, но когато детето поотрасне, ти отново ще можеш да учиш. Стига да имаш желание, няма нищо невъзможно! Това важи и за професионалната ти реализация. След няколко години детето ще тръгне на детска градина, твоите родители ще му отделят по няколко часа на ден. Така ще можеш да работиш. Помисли колко хора работят или учат и едновременно с това гледат деца!

Вярно е, че с извънбрачно дете, ще ти бъде по-трудно да създадеш семейство. Но ако срещнеш един добър човек, който да те обикне истински и подходиш към него с открито сърце, той ще те приеме.

Знай, че съществува риск, ако след време партньорът ти узнае, че си правила аборт, да последва сериозен разрив между вас! В днешното динамично съвремие хората често не обмислят добре постъпките си, лесно се събират и разделят. В повечето от случаите се ръководят единствено от собствения си егоизъм. Абортът е егоистична постъпка! Аз в себе си дълбоко вярвам, че ти не си егоист!

Няма да ти бъде лесно след време да обясниш на това още неродено дете защо баща му го е изоставил далеч преди да види белия свят. Но ако се постараеш да му дадеш цялата любов, на която си способна, ако винаги го чувстваш като част от себе си, ако му посветиш всяка своя свободна минута, връзката между вас ще стане здрава и силна. Така ще можеш да си откровена и вече порасналото дете няма да те съди за допуснатите в ранната младост грешки. Признай своите грешки и си извлечи поука! Така това нежно създание ще се поучи от тях и ще се постарае никога да не ги допуска.

Мило момиче! Преди да пристъпиш към вземането на решение, искам да ти напомня за някои сериозни рискове, които крие абортът. Запомни: след направен аборт, може да се лишиш завинаги от възможността да имаш деца! Убеден съм, че няма жена, която би могла да понесе такова наказание. Тази необмислена стъпка може да провали целия ти живот! Има и друг сериозен риск: следващото дете да се роди със сериозни увреждания. Помисли: как би се чувствала цял живот да го гледаш с някакъв недъг! Как ще му обясниш защо не е като другите? Ще ти прости ли това дете, че си му отнела правото на нормално съществуване? Постави се за миг на негово място!

Зная, че за теб и за повечето млади хора, понятието грях е нещо абстрактно. И все пак искам да ти кажа, че абортът не е само недообмислена постъпка, но и много тежък грях! Тази медицинска манипулация не е като да изрежеш от себе си парче плът, не е като да отстраниш апендикс или да извадиш зъб. Това е грях, равносилен на убийство!

Днес малко хора се интерсуват от това – как протича вътреутробното развитие на зародиша. Те не знаят, че след двайсет и четвъртия ден у него вече пулсира едно малко сърчице, че след шестата седмица вече се долавя и мозъчна дейност. Идва и един момент, който медиците наричат състояние на жизнеспособност, при него зародишът може да оцелее дори извън майчината утроба. Това се случва около двадесет седмици след зачеването. Изследванията са доказали, че това малко същество чувства. Затова те моля още веднъж - не прави аборт! Замисли се и за това: кой ти дава това право, да се разпореждаш с чужд живот?! Кой ти позволява да отнемеш живота на едно дете, за което още не знаеш, дали ще бъде момче или момиче и то без да му позволиш дори да види белия свят?!

Знай, че след тази постъпка животът ти вече никога няма да бъде същият! Всеки път, когато видиш количка с детенце в нея, ти ще си спомняш за това малко същество, на което не си дала този шанс - да види светлината, да вдъхне поне една глътка въздух, да проплаче с пълен глас при срещата със света!

Помисли: не е ли по-добре да дадеш шанс на живота!? Това дете може по нов и необикновен начин да осмисли живота ти, да те промени изцяло, да ти даде възможност да поставиш едно ново начало! Ако аз бях на твое място, щях да отхвърля дори в съзнанието си перспективата за аборт. Нищо на този свят не може да се сравни с това тайнство – раждането на живота! То е най-безценният дар, който ни е завещал Творецът и колкото и да се мъчим да вникнем в дълбоката му същност, все нещо ни убягва. За една жена няма нищо по-прекрасно от това, да стане майка и да даде живот. Защото именно то въплъщава в себе си смисъла на великата тайна – тайната на любовта!

Искрено твой – Цветан Диковски

четвъртък, 5 юли 2007 г.

Споделено от чата или изборът на децата

Както повечето са информирани, в чата се вихрят само откачалки и престъпници, или недорасли тийнейджъри. Да, ама не! И там могат да се водят съдържателни разговори. Един такъв съдържателен разговор, ме накара да се замисля по един сериозен въпрос: имат ли децата право на собствен избор на религия. Въпросът бе поставен от една млада майка, с която се зачатихме. Статията излезе в "Православие България" с променено заглавие и корекции в текста.

Илюстрация - “Оставете децата да дохождат при Мене...” /Марк 10:14/

Обикновено се отнасяме с подозрение и пренебрежение към IRC-чата. Всъщност, нищо на този свят не е само черно или само бяло. Моята практика показва, че и този вид чат може да бъде използван за полезни и сериозни неща.
IRC ми помогна да разбера, че тази форма на комуникация също може да бъде използвана за хубави неща. „Срещах се” с различни личности. Имаше случаи, при които, след като се представя и спомена, че съм теолог, ми задаваха въпроси, свързани с вярата и практиката на Православието. Споделях това, което бях учил, своя скромен духовен опит. Дали успях да помогна на някого, само Бог знае, но поне се опитах.

Веднъж в IRC ме заговори някаква непозната дама. Последва стандартното запознаство, научихме кой откъде е и с какво се занимава. Беше около тридесетгодишна. Като се осведоми за моето образование, събеседничката ми подхвана темата за православното възпитание на децата. Каза, че има четиригодишно момченце и така стигнахме до темата за обучението по религия в училище. Беше интересно да науча мнението на тази майка за това, което аз смятам за свое призвание и за приложението му в практиката. Тя, както и много други хора смяташе, че на децата трябва да им се даде право да избират. Постарах се да защитя своята теза. Но да отхвърлиш нещо добро, ако не си го видял?! Разказах й за положителните неща, които би могло да научи детето в часовете по религия. Обясних, че учим децата на онези важни неща, които формират в душите им всичко положително и създават за тях ценностна система възможност да видят, да оценят и разберат доброто, защото доброто идва от Бога.

Докато обяснявах, акцентирах и върху петата Божия заповед, свързана с почитта към родителите. Като че ли моята събеседничка „m-ana” се засегна от нещо. Тя продължаваше да настоява за своето – детето трябва да има право да избира само.

Заговорихме и за негативите, ако липсва православно възпитание. Разбира се, моите примери бяха ярки, защото споменах секти, проституция, хомосексуализъм, алкохол, наркотици...
В контекста на разговора дамата сподели, че веднъж, когато минавала с детето покрай един православен храм, то започнало да я тегли към отворената врата на църквата: “Но аз го спрях и сега съм сигурна, че постъпих правилно!” Опитах се да възразя, но без особен успех. Разговорът не продължи дълго, защото я запитах, как ще постъпи, ако след време детето се увлече по някой от масово разпространените пороци или ако попадне в капана на някоя секта. Явно тя не беше подготвена за такива въпроси и се постара да приключи разговора по-скоро. Убеден съм, че тази млада жена не е единствената, която разсъждава по този начин. Не се наемам да гадая, какъв е процентът на родителите, които застъпват тази теза, но съм сигурен, че има и други. Що се отнася до избора, за нас няма съмнение, че правилният избор е Православието, но не всички споделят нашето мнение.

Този разговор ме накара да се замисля сериозно. Питах се: Възможно ли е децата да получат това право, да избират сами към кое вероизповедание да се причислят? На каква възраст вече могат и трябва да направят своя избор?

От една страна, "m-ana" като че ли имаше право. Нали Бог е дарил на човека свободна воля, нещо повече, тя е част от Божия образ заложен у него? И все пак, за да направи своя избор, са му необходими, освен свободна воля, зрелост и познания за религиозните вероизповедания, между които ще трябва да избира. Когато опознаеш добре вероучението на православното християнство, римокатолическата доктрина, исляма, будизма, условно би могло да се допусне, че имаш някаква основа, върху която да направиш своя избор. Вероятно тази госпожа не се беше замисляла, как точно ще предостави на детето си възможността да избира. За мен беше ясно, че нейните познания дори за традиционното Православие са крайно оскъдни. Така тезата, която упорито защитаваше, претърпя едно голямо вътрешно противоречие: за да се даде на децата възможността да изберат своята религиозна принадлежност, те трябва да притежават обширни познания. Поставено по такъв начин, условието изисква, подрастващите в определен ред, систематизирано да бъдат запознати с най-разпространените световни религии. Но това не отрича изучаването на религия, дори напротив – изисква да има учебна дисциплина, която да въведе учениците в света на религиозните общности. Ако погледнем реално, то е много по-сложно от това да учат по един или два пъти седмично християнска религия или вероучение. Това поставя големи изисквания към образователната система, преподавателите и учащите.

Един сериозен пропуск на тезата, която развиваше младата майка, е фактът, че само знанията за отделните религиозни вероизповедания са крайно недостатъчни, за да бъде направен верният избор. Причината е в това, че религиозната самоидентификация не включва само знание. Хората притежаващи духовен опит знаят, че религията в никакъв случай не е дело само на разума. Изборът не може да бъде направен без личното вътрешно преживяване, без присъединяване към обредите на съответната религиозна общност. Този проблем в християнската древност е имал своето мъдро решение. Онези, които са се готвели да приемат Кръщение – оглашените, са минавали определен период, първоначално са запознавали с истините на вярата. При тайнството Евхаристия са били допускани само до Литургията на словото. След прочитане на библейските текстове, оглашените е трябвало да напуснат. Днес тази практика е отдавна забравена. Но колко от религиозните общности у нас предоставят възможност за подготвителен период, свързан с опознаване преди приемане за пълноправен член? Тъкмо напротив! Съвременните протестанти от петдесетнически тип, например, ще се постараят да предизвикат всички възможни „личби”, за да приобщят към себе си някой търсещ човек. Наблюденията показват, че не само те подхождат по подобен начин. Явно така нареченият “свободен пазар” на религиите крие своите сериозни рискове. Рискове крие и това, че в България масово се предлага сектантска, окултна и сатанинска литература. Виртуалното пространство е поле за реклама на всякакви религиозни и псевдорелигиозни общности. Ето на това му казвам аз свободен избор! Дали майката, с която разговарях се е замисляла върху всички тези неща? Сигурен съм, че не.

Свободният избор чрез Глобалната мрежа би могъл да бъде и сатанизмът. И не само чрез нея...

И все пак, възможно ли е един млад човек да направи свободен избор? А по какви критерии ще го направи? Няма никакво съмнение, че те твърде много зависят от фактори като домашно възпитание, среда, образование и пр. Но в такъв случай, тези критерии стават твърде субективни. Неопитният лесно би могъл да бъде подведен. Друг сериозен проблем е, че един живот не би стигнал човек да изпита всички вероизповедания, да се докосне до тяхната практическа религиозност, да определи – кое точно от тях му импонира. Не са малко случаите, при които млади хора прекарват години в търсене на верния път. Това лутане понякога отнема най-прекрасните години от живота им. Погрешните стъпки не са изключение. Днес всяка религиозна общност (предимно сектите) се старае да изпъкне сред другите, да привлече повече последователи. Всяка твърди, че тя предоставя верния път, че тя е носител на истината. Нещата загрубяват и от факта, че нерядко подтик за привличане на последователи са икономически причини – събиране на десятъци и щедри дарения. Методиките за привличане не винаги се изчерпват само с позволените от законите средства. А крайният резултат от такъв избор винаги е негативен. Той би могъл да бъде изгубено време, разбито семейство, провален живот, а понякога и много по-драстичен.
От изказаното дотук става ясно, че свободният избор, поне при сегашните условия в България е невъзможен. Няма равнопоставеност, няма познания, няма обективни критерии, по които да бъде направен. И все пак, ако хипотетично допуснем такъв избор, на каква възраст трябва да бъде направен той? В България по закон едно дете не може да подлежи на религиозно обучение без съгласието на неговите родители. Това означава, че докато то не стане пълнолетен и пълноправен гражданин на Републиката, не би могло да пристъпи към своя свободен избор. Но нали религията на човека е неговият начин на живот? А в годините на израстването и формирането му като личност, какви нравствени критерии ще му бъдат вменявани? Кой ще му ги вмени и по какъв начин?

Много семейства се стараят да дадат добро възпитание на децата си, но без религиозни познания. Не казвам, че това е лошо или изцяло погрешно. Слабото място на тази практика е липсата на неоспорим авторитет. С израстването си децата попадат под чужди влияния: училището, улицата, приятелите и пр. Не е необходимо много - граденото с години в семейството може да се срути за броени дни. Различията в мирогледа, отчуждението и домашните конфликти също могат да допринесат за това. Идва моментът, в който родителят престава да бъде категоричен авторитет, а друг, който да го замести не е предвиден. В повечето случаи Бог и Неговият авторитет изобщо липсват във възпитателната концепция. Общоизвестно е, че там където Него Го няма, се появяват всевъзможни идоли. Идолите на младото поколение са неизброимо множество и в повечето случаи са негативни личности – топмодели, поп звезди, спортисти и др.

Практиката явно доказва, че преди детето да навърши своето пълнолетие, преди да пристъпи към извършването на своя свободен избор, то вече ще е затънало в нравствената безпътица и начинът му на живот ще стъпи върху нестабилни етични критерии и подражанието на кумири. Да си представим един осемнайсетгодишен младеж, на който казват: “Млади човече, ето, ти си вече пълнолетен, дойде време да избереш своята вяра!” Доколкото показват моята практика и личните ми наблюдения, много от младежите биха се изсмели на такова предложение. Никой на тази възраст не би се захванал тепърва с ученията на различните религиозни общности, да се рови в книгите, да посещава храмове, манастири и пагоди, за да направи своя избор. Неговото религиозно чувство отдавна ще е открило „заместители” на истинската духовност. В нашето технократично съвремие на религията и религиозното преживяване се гледа като на нещо неестествено, като на отклонение от здравия разум. Но щом в своята зряла възраст младите не могат да направят своя избор, тогава кога?

Църквата винаги ще сочи за пример подвига на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов, достатъчно зрели за да направят верния избор.

Явно тезата на госпожа „m-ana” претърпя пълен провал. Така нареченият от нея свободен избор е една неосъществима на практика в живота илюзия. Дори ако го допуснем като някакъв вариант, че на децата трябва да им се дадат познания, върху които да направят своя избор...
От възможностите за този избор трябва да бъдат изключени всички общности, които биха могли да навредят. На децата трябва да бъде дадена възможност да се докоснат до религиозната практика на отделните изповедания. И все пак, кой може да гарантира, че дори при тези познания и опит, те няма да направят погрешна стъпка. Защото присъединяването към една или друга религозна общност зависи от много субективни фактори и не винаги тази която процъфтява е верния избор.

Какво остава в такъв случай? Остава онова, което е изпитано и доказано от вековната практика и традициите: децата да бъдат възпитавани в християнски добродетели от най-ранна възраст. Да бъдат част от духовния живот на православната общност, да имат за пример подвига на християнските светци. Да имат пред очите си добри родители християни на които да подражават. Инак просто не се получава! Другият вариант е този на нравствените компромиси, на лутането, на похабената младост, на големите разочарования. Това доказва и опитът на стотици млади хора.

Едва ли някога пак ще срещна госпожа „m-ana” в чата. Днес нямам много време за чатене, а и тя едва ли би ми обърнала внимание, едва ли би изслушала всички мои доводи изброени по-горе. За мен още тогава след този разговор стана ясно едно: нейното момченце по някакъв, известен само на Бога начин, макар и несъзнателно, е направило своя избор. Смятам, че нищо нямаше да й коства, да го въведе в храма, да постоят заедно там, да усети атмосферата вътре. Дори нищо повече да не правят, това щеше да даде възможност детето да се докосне по някакъв начин до Православието. Но именно тази, която претендира за правото на свободен избор, в този момент е дръпнала момченцето за ръката и го е отклонила от верния път. Очевидно е, че тази млада жена, възпитавана в дух на атеизъм, никога не е чувала думите на Спасителя Христос: “...Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него.” /Марк 10:14,15/
Днес на мен не ми остава нищо друго освен да кажа: Дай Боже, някой ден, това момченце отново да намери вратите на храма! И дай Боже, в този момент, госпожа „m-ana” да не е до него, за да го дръпне отново назад! Дай Боже, това дете да стане добър християнин и да прости на своята майка, че тогава не му е позволила да влезе в Божия дом!

сряда, 4 юли 2007 г.

Сатанистите /превод/

Тази статия отново е превод. Тя е откъс от книгата на забележителния психиатър, лекар и изследовател акад. Виктор Кандиба "Магия - Энциклопедия магии и колдовства". Цялата книга може да намерите на руски в сайта "Електронная библиотека по здорове, здоровому образу жизни и духовному развитию человека". Материалът привлече вниманието ми с актуалността на темата. Към него приложих свой коментар и го предоставих за публикуване в "Православие България". Там тя излезе със заглавие "Сатанисти". А ето и самата публикация:

През 1997 година, на страниците на вестник “Лична драма” попаднах на изповедта на българско момиче привлечено в сатанинска секта. Приобщаването става, когато тя е била 15-годишна и е прекарала в общността около две години. Сатанистите използват нейното увлечение по рJustify Fullок-музиката, както и обстоятелството, че е от разбито семейство и няма надеждна закрила. Нещата които описва, звучат ужасяващо и това кара много хора да се съмняват в тяхната достоверност. Става въпрос за групови сексуални оргии, вземане на наркотици, жертвоприношения на животни и пиене на животинска кръв, за жестока саморазправа с тези, които искат да скъсат с общността. Опитах да установя връзка с момичето чрез редакцията, но без успех. Впоследствие ми попаднаха и материали с преживявания в сатанински секти от чужди автори, в които много от елементите съвпадат.
Обикновено хората смятат начина на обличане и литературата, която четат подрастващите, определящи се като сатанисти, за младежко увлечение или безобидно хоби. Свикнали сме да не обръщаме внимание и на графитите, изобразяващи пентаграми, обърнати кръстове или числото на дявола 666, да ги смятаме за младежка лудория или дребно хулиганство. Наблюденията на специалистите, обаче показват, че нещата могат да излязат от контрол и да се стигне дори до тежки криминални престъпления.


В подкрепа на това твърдение предоставям на читателите
откъс от книгата на психиатъра акад. Виктор Кандыба – “Магия – Энциклопедия магии и колдовства”, или по-точно тази част, посветена на сатанистите. Фактът, който ме накара да преведа този материал е, че у нас много неща се премълчават. Кандыба поставя сериозно въпроса за криминогенността на младежите увличащи се от окултна и сатанистка литература. Към формите на сатанизъм той причислява и “Обединителната църква” на Муун и “Аум Шинри Кио” на Шоко Асахара. Нещата, които описва са част от суровата действителност в Русия, но методиките на сектите са идентични по всички краища на света. В България те действат под различни форми, а за някои от деструктивните култове не се знае почти нищо. Това в особена степен важи и за различните форми на сатанизъм у нас. Моята цел не е да всявам паника, а да подтикна обществото към размисъл, защото има над какво да се замислим.

"В сценариите на западните филми много често представят сатанистите като групи от зрели възрастни хора, дали обет да служат на сатаната още в ранната си младост и занимаващи се през целия си живот с черна магия. Всъщност болшинството от тези съвременни сатанисти са подрастващи и млади хора не по-възрастни от 25 години.

През 1991 година в Черкаск четирима средношколци увличащи се от спиритизъм и убедено вярващи в силата на дявола, примамват своята съученичка Наташа Л. в гората. Там я събличат, хладнокръвно й прерязват гърлото и вените на ръцете, изливат кръвта в стъклена банка, отпиват по глътка и заравят трупа в предварително изкопана яма.


През 1992 година в Перми 17-годишен младеж е заклал колежка на майка си. Причината – сторило му се, че тя му “вреди” като изсмуква от него “черната енергия”.
През 1993 година в Самара средношколецът Н. по време на урока в клас се нахвърля срещу учителката си с нож. Впоследствие в ученическата му чанта са намерени ловджийска брадвичка и личен дневник целият украсен със “сатанински” символи и признания от рода на “аз си продадох душата на Сатаната”.

Изброените по-горе убийци са били признати от експертизите за напълно вменяеми. Те не са психично болни, нито наркомани. Като правило, болшинството от тях живеят в неголеми градове в провинцията.


Посвещаването в сатанинската секта става по своеобразен начин: Бъдещият член се съблича гол и застава в центъра на “дяволския кръг”. Лидерът на сектата заколва животно (в повечето от случаите това е котка) и помазва с топлата кръв кандидата за сатанист, като рисува върху гърдите и гърба му обърнати кръстове. Всичко това става под мърморенето на тъжни заклинания. След това от косите на посветения отрязват снопче косми и го хвърлят в “свещения” огън, а той произнася клетва. Обличат новопостъпилия в черна безформена дреха и му поднасят да целуне човешки череп. От този момент той е приет за член на сатанинската религиозна организация.

Животът в сектата е канонизиран в строго установен порядък: сборища на съмишлениците (най-често в мазета на частни домове), ритуали, четене на окултна литература. Вярата на сатанистите е свързана с постоянното очакване идването на кумир, който ще ги облече в земна власт и ще ги дари с безсмъртна душа. Сатанистите обичат да се занимават с така наречената черна магия. Само че, немалка част от техните “вълшебства” са най-обикновени фокуси. Преди години в Москва сред сатанистите много популярни са били трикове с разтопен оловен куршум. За да затвърдят убеждението, че обладават “сатанинска сила”, сектантите са изливали разтопения куршум в ръката си, без да получат изгаряния. Тайната на този номер е проста: преди фокуса върху дланта се нанася специална защитна смес, която за няколко секунди предпазва от изгаряне.


Вярата на някои сатанисти се заключава в това, че вършат всичко наопаки, извращават познатите им християнски атрибути – четат молитвите отзад напред, прекръстват се наобратно, носят обърнати кръстчета. Въпреки своята примитивност, за тях това е достатъчно. В техните виждания сатанизмът е своеобразна екзотична игра.

Както е широко известно, един от най-почитаните символи у сатанистите са три написани една до друга шестици. Смята се, че тези цифри притежават мистична свръхестествена сила. Навсякъде, където е възможно, сатанистите ги поставят като свой знак. При това те с особен фанатизъм се стараят да го направят преди извършването на някакво престъпление. Преди години в Латвия е зъдържан маниак, убил цяло семейство – мъж със съпругата му и двете им деца. Следствието установява, че той се е посветил на сатаната и се смята за негов слуга. Като доказателство за своята вярност, той е смятал да убие ни повече, ни по-малко от 666 човека.


Съвсем неотдавна на една от пограничните застави около Памир войник на срочна служба, смятащ се за сатанист, застрелва от упор своите съслужащи с автомат, чийто сериен номер завършва на 666.

По мнението на много от специалистите, занимаващи се с изучаването на различни секти, перспективите за сатанистите в Русия са обнадеждаващи, може да се каже, че засега техния брой се увеличава абсолютно безконтролно.


При един показателен случай обстоятелствата се подреждат така, че майката твърде рано остава да отглежда дъщеря си сама. Вече в десети клас, Женя се прибира от училище и казва, че са поканени от чужденци да прекарат пролетната ваканция в Крим на семинар, на който младежи от различни страни ще обсъждан проблеми на мира и международната дружба. Нинел Константиновна решава, че съдбата е поднесла подарък на дъщеря й. Родителите получават твърдо обещание от организаторите, че атмосферата на семинара ще бъде базирана на високи нравствени принципи, че няма да се допуска тютюнопушене, употреба на алкохол и наркотици, както и сексуална разпуснатост. През 1992 година малцина имат възможност да изпратят детето си за седмица на почивка в Крим, а ето тук предлагат всичко безплатно. Само дето никой не предупреждава родителите, че там ще се провежда зомбиране и социално-психологическа преориентация на младежите в насока коренна подмяна на духовните ценности. След като прекарва седмица в Крим, Женя се завръща изпълнена с радостни впечатления и нескрит възторг от своите нови приятели американци, които високо оценили нейното ниво на развитие. Те дори я похвалили за прекрасното владеене на английския език, като казали, че притежава оксфордски акцент. Обещават и за в бъдеще да я поканят на интересни срещи в Санкт Петербург и на летен семинар в Прибалтика. През лятото Женя отново заминава на семинар, си спомня Нинел Константиновна, като прекарва там повече от месец. Когато се завръща, тя обявява, че Муун е месия, че й е предоставена честта да стане член на движението му и окачва на стената снимката на този месия.

Личността на Сан Мюн Муун и етапите от неговата биография са добре известни. Роден в Северна Корея през 1920 година. Като юноша се увлича от спиритизъм. Като навършва шестнадесет години, по собствените му думи, му се явява Иисус Христос, който сякаш му възлага великата мисия – спасението на човечеството. По-късно Муун започва да проповядва, че неговата кандидатура на вакантната длъжност – месия е утвърдена не само от Христос, но и от Буда и Мохамед. Ако се съди по биографията, той не е бил от кротките младежи. В юношеските си години три пъти е попадал в затвора за далавери и двуженство. Но адептите на “месията” обясняват това с гоненията срещу вярата. След емиграцията му в Южна Корея той отново е задържан за неплатени дългове и полова разюзданост. Според свидетелствата на негови бивши последователи, по време на богослуженията в неговата “небесна църква” се практикуват сексуални обреди, по времето на които става “пречистване” на жените. Според учението на Муун, грехът се е появил в света чрез Ева, която е съгрешила с Луцифер, сиреч със сатаната. За да се освободи от този първороден грях, който лежи върху нея, за всяка жена има само един способ: да встъпи в полово общение със съвършения мъж. А по-съвършен мъж от Муун няма и не може да има. Муун успешно съвмещава проповедта си за духовното възраждане с успешни бизнес начинания. След като спестява приличен капитал, той се пренася в САЩ, където внася парите ню-йорксата банка “Чейз Манхатън” на свое име. Американското правителство проявява интерес към произхода на парите и отправя запитване за целите и данъчното облагане на този капитал. Така през 1984 година Муун отново се озовава зад решетките. Понастоящем той заедно с жена си многочисленото си семейство безоблачно живее в разкошно имение в щата Ню Йорк. |Недалеч от имението се намират студентското градче и Обединителната църква. За дейността на цялата организация се харчат около 15 милиона долара годишно.


Първоначално новите приятели на Женя създават у майката положителни впечатления. Те се държат учтиво, усмихват се, разменят си приятелски прегръдки и потупване по рамото. Впечатлява я също, че не пушат, не пият алкохол, говорят за усъвършенстването на човешкия род, за екологичните проблеми, за нравствено възраждане. В сектата на Муун независимо от привидната демократичност се съблюдава строга субординация. Всеки новопостъпил е подложен на системен контрол от по- старши в йерархията. “Духовната майка” на Женя – англичанката Маргарет Холивуд се оказва очарователна жена, на вид толкова крехка, че у Нинел се заражда неволното желание да я защити от бурите на живота.

Първите тревожни симптоми се появяват по времето, когато Женя завършва единадесети клас. Майката забелязва, че дъщеря й си е развалила успеха. Тя решава да поговори с “духовната майка”, Нинел вече е наричана “физическа майка”. “Аз разбирам, че сърцето я тегли към вас, но помогнете, дайте й да получи образование!” Моли тя: “Но как, ние не сме против!” - отвръща с лъчезарна усмивка Маргарет: “Не трябва да бъдем егоисти, не трябва да пречим на свободния избор на детето. Тя не е играчка!” В този момент Нинел Константиновна осъзнава, че по някакъв непонятен мистичен начин, смисълът на целия й живот, всички нейни надежди и очаквания са се озовали в ръцете на ръководителите на сектата.


Вместо професионално образование сектата предлага свое. Има литература, предназначена за ползване от всички, а има и специализирана за напреднали. Една от главните книги на муунистите: “Традициите”, е издадена на английски език. Веднъж Женя я забравя отворена на масата. Майката е заинтригувана и решава да я прегледа. Книгата представлява сборник от своеобразни инструкции, които направляват живота на мууниста от игрев до залез, от раждането до смъртта: как да се държи в присъствието на “централна” личност, как трябва да се поклони, в каква поза да се моли и т. н. Цялостното съдържание на книгата е систематизирано в насока напълно да подчини волята на човека, да разруши духовната култура, към която принадлежи по рождение и възпитание и да я подмени с културата на източния деспотизъм.

За членовете на сектата на Муун има две основни занимания: фандрайзинг – събиране на средства за нуждите на Обединителнана църква и витнесинг – привличане на нови членове. Муунистите, спечелили за сектата много пари и обърнали в своята вяра не по-малко от трима нови членове, получават благословията на Муун да създадат семейство. В сектата се практикуват масови венчавки, но за кого ще се венчаят, новобрачните разбират чак по времето на самия обряд. Естествено, не може и дума да става за романтична любов. Тя се преследва строго.


През месец август следващата година в пансионата “Стрелна”, в обстановка на строга секретност се извършва т. нар. “исторически празник на любовта” – церемония на Благословението. Десетки двойки подбрани от “преподобния” Муун, втъпват в брак. Само с неимоверни усилия, майката на Женя успява да предотврати нейното сгодяване. Известни са случаи, при които в изкусно изплетената паяжина на сектата попадат и семейни хора. В такъв случай, обикновено нещата приключват с развод (приключва гражданския брак, валиден до този момент - бел. прев.). Що се отнася до родителите, чиито деца са станали жертви на лъжепророка, проблемът е сложен.

Всъщност любопитсво буди и самата история на появяването на сектата на Муун в Русия. През април 1990 година седемдесетгодишният Сън Мюн Муун е приет от тогавашния президент Михаил Горбачов. След това “Обединителната църква” развива активна дейност. Образът на Муун се появява на телевизионните екрани, по страниците на вестниците се нижат многословни интервюта с “преподобния”. Тяхното съдържание се изчерпва най-вече с откровена самореклама.


Муунистите канят на своите събирания и майката на Женя. Явно имат голямо желание и тя да стане член на движението, даже я определят за длъжност председател на родителския комитет. В сектата на Муун има разработени много програми, предназначени за обработка на различни категории хора. Една от тях – “Домашна църква” – поставя като условие за духовно възрастване на новообърнатия, да въвлече в общността останалите членове на семейството. За идеал се смята ситуацията, в която цялото семейство, заедно с имуществото и парите е под пълното влияние на “църквата”. Когато сектантите видят, че собствените им родители не се поддават на въздействия, те спокойно се разделят с тях. Някои подрастващи напускат близките си в деня, в който получават паспорта си.

В този важен ден, майката на Женя заминава за вилата, а дъщерята трябва да дойда по-късно. Но тя не пристига. Когато обхванатата от безпокойство жена се прибира в къщи, намира бележка: “Мамо, ти не ме разбираш, но аз те обичам и именно от любов към теб си тръгвам от къщи!” Когато майката пристига в щаб-квартирата на муунистите, дъщерята крещи в лицето й: “Защо си дошла тук? Веднага си върви!” Женя отсъства от къщи цяла година. Сектата става нейното семейство, подслон, храна, облекло – всичко това получава от общността. В замяна на това тя поема определени задължения. Задачата й е да събира волни пожертвования на улицата. С големи усилия майката успява да я върне в къщи, но не и към предишния начин на живот. В къщи Женя само нощува, останалото време прекарва в сектата. Както и преди не учи, не работи, или по-точно работи само за общността. Тя живее в очакване на момента, в който напълно ще се освободи. За целта трябва да спечели доверието, да заслужи благоволението на преподобния Муун и да получи благословение за брак...


Скандално известната секта “Аум Шинри Кио” * е заподозряна в отравянето с нервно-паралитичен газ на няколко хиляди японци. Своята дейност в Русия тя започва с наемане на помещение в една детска градина. Шестнадесет японци наемат стая в обикновена детска градина № 468 на улица “Дибенко” в Москва и започват да провеждат там странни обряди, напомнящи утренната медитация на йогите. Първоначално се събират около 30 – 40 човека, мърморят някакви молитви, спят направо на пода. Василий Чернишев, който работи в сектата като преводач, свидетелства по-късно, че представители на “Аум Шинри Кио” са се срещали с представители на руските власти на различни нива – от Руслан Хазбулатов до Юрий Лужков. Разговорите са на тема построяването в Москва за тяхна сметка на макаронена фабрика, завод за производство на калкулатори и болница...

Без особени проблеми “Аум” успява да се регистрира в Министерството на правосъдието на Руската федерация като религиозно обединение и така е освободено от плащане на данъци. Впоследствие се изяснява, че регистрацията е извършена с помощта на фалшиви документи. Сектантите получават пакет с лицензи от Министерството по иноформацията и печата на РФ за издателска дейност, за тиражиране на вестници, за излъчване на телевизионни и радиопредавания “Евангелие от светите небеса”. Почти три години продължава всекидневното излъчване на проповедите на гуруто Шоко Асахара, както и на неговата музика в изпълнение на симфоничен оркестър “Кирен” по радиостанция “Маяк”. Нейното ръководство заявява: “Който плаща, той поръчва музиката”. Японците почтено заплащат ползването на ефира, общата сума на сделката възлиза на 2,4 милиона долара. Броят на привържениците на Шоко в Русия бързо нараства. Родителите, чиито деца са напуснали семействата, зарязали са учението и са заровили глава в учението на Асахара, започват да бомбардират с жалби всички възможни институции: от прокурора на Москва до руския президент. Във връзка с това Московската прокуратура в продължение на година провежда проверка на дейността на сектата. Появяват се все повече свидетели, които разказват за това, което става вътре в “Аум Шинри Кио”.


Ето какво споделя студентката Светлана Ч.: “От 25 октомври 1994 година ние със съпруга ми се настанихме в един от московските центрове на “Аум Шинри Кио” на “Звездния булевард” и заживяхме там. Всичките си пари и ценни вещи давахме на монасите. Аз разбирах, че с мен тук правят нещо страшно. Прекарах в сектата около месец. Когато монасите разбраха, че с думи няма да ме убедят, ме заставиха да надяна така наречения шлем на спасението. Това е някаква шапка с електроди, която посредством кабел е свързана с компютър. Престоях с този шлем на главата около шест часа. Когато в началото го поставих, пред очите ми се появиха силни светлинни отблясъци. Имах усещането, че очите ми ще излязат от орбитите. Постоянно ги закривах с ръце. Получих силни обгаряния на челото. У тези хора, на които постоянно им поставяха този шлем се появяват незарастващи язви на челото. Забраниха ми да общувам със съпруга ми, даже не можех да го докосвам. Той коренно се промени, стана много груб. Вече можеше да говори само за учението на Асахара. Възможно е да са му повлияли тези таблетки “витамини”, които ни даваха преди инициативите. Хората в центровете спяха на пода върху одеяла и от сутрин до вечер четяха книгите на Асахара. Особено опърничавите за няколко денонощия ги затваряха в специална стая без прозорци в която няма нищо освен голи стени. Не ги пускаха от там и ги биеха с палки”.

Ето и откъси от показанията пред Дзерджински районен съд на Борис Афанасиев, 61 годишен, валхорднист, работил от началото на 1994 година в симфоничен оркестър “Кирен”. “Пристигнахме със самолет на гастрол в Япония на 8 декември миналата година. На 16 декември около осем часа вечерта ни отведоха в някакъв железен хангар в подножието на планината Фудзияма и започнаха да раздават картончета с номера. Вътре видяхме наредени матраци. Заповядаха ни да легнем. Легнах без да се събличам. От тавана капеше някаква гъста, воняща гадост. Може да е било просто воден кондензат, а може да е било и химическо вещество. Изведнъж матракът под мен започна да вибрира. На всички легнали заповядаха да си завържат очите да надянат слушалки, от които гърмеше някаква музика. Издържах около четири часа. След това кръвното ми налягане се покачи, обхвана ме ужас и аз избягах от хангара на улицата. Имах усещането, че са ни подложили на обработка с някакъв газ. Когато на улицата изведоха и тези, които прекараха повече време върху матраците, беше ужасяващо зрелище. Някой от излезлите оркестранти ни каза, да не се опитваме да бягаме, защото могат да ни качат на планината и да ни убият”.


Върховната прокуратура заведе дело против “Аум Шинри Кио” за извършени углавни престъпления. След направения обиск във филиала на сектата на “Петровка” № 14 са иззети множество пакети с непознато по състав бяло вещество. След това там избухва страшен пожар. Една от целите на следствието е да изясни, дали сектата е готвила свои адепти на подмосковските военни полигони и свързана ли е с кражбите на компоненти за отровни газове от руските складове. "

При описанието на случаите от сектата на Муун и “Аум Шинри Кио” акад. Кандыба дава ценни сведения за методиките на привличане и задържане ползвани от техните мисионери и вербовчици. Психооръжията на сектите са тема, по която малцина си позволяват да се заровят в истината. Дали от страх, дали от предпазливост не мога да кажа. Убеден съм обаче, че голяма част от действащите у нас секти престъпват закона. Те са тук за да елиминират българската духовност, да откъсват хората от традициите, да разединяват и рушат. За съжаление и досега си остават една недооценена опасност. Обикновено по медиите започва да се вдига шум, когато стане някой скандал. Съвсем скоро, обаче всичко потъва във всеобщата апатия. Питам се: дали трябва да чакаме и у нас да стане някое масово “самоубийство” подобно на това в ранчото Джоунстаун (1993 г.), за да осъзнаем, колко всъщност е сериозен проблемът?

______________________________________________________________

* В превод “Аум Шинри Кио” означава “Върховна истина от Аум”. "АУМ" е една от известните ипотребявани на изток мантри наред с "ОМ", "ЛАМ", "ХАМ" и др. (Бел. прев.)

вторник, 3 юли 2007 г.

Факторът пошла музика в духовното изграждане на подрастващите

Музиката може да гради, музиката може да възпитава, музиката може и да руши, особено съвременната. Темата за въздействието на музиката е пространна. Това е само един малък опит да накарам някои хора да се замислят по въпроса за циничните текстове, за въздействието на високите децибели в дискотеките и за още някои неща. Статията излезе в електронна библиотека "Словото".

Едва ли някой би намерил доводи да оспори твърдението, че най-достъпното и най-близко до сърцето на човека изкуство е музиката. Известно е, че още от най-дълбока древност хората са започнали да имитират песните на птиците и звуците от природата. Това се опитват да правят първо с уста, а по-късно и със саморъчно направени инструменти. В началото използват доста примитивни музикални инструменти – дървени или костени свирки, тимпани и тарабуки, подобия на дайрета и ксилофони и др. Още тогава те усещат огромната и непреодолима сила, която притежава музиката. Историята свидетелства за голямата роля, която изиграва това изкуство в живота на хората. Цивилизацията ни е завещала наследството на грандиозните класици, творенията на фолклора, както и безброй известни и неизвестни съчинения, оставили трайна следа в душите на хората. В някои от своите трудове психиатърът проф. В. Кандиба не случайно прави аналогия между въздействието на музиката и различните техники за изпадане в транс. Той говори за "трансова култура", която обхваща, както кантатите на Хендел и Бах, така и византийските напеви, излезли изпод перото на Йоан Кукузел, както мантрите на будистките монаси, така и ритуалната танцова музика на африканските и островни племена. В различни моменти от историята далновидни държавни глави и пълководци са оценявали въздействието на музиката и нейната роля в така наречената идеологическа война. С това можем да си обясним и различните маршове и войнствени песни, предназначени да повдигнат бойния дух, да възбудят патриотични чувства и да внушат ненавист към врага.

Днес малцина се замислят за фактора музика, за неговата възпитателна и облагородяваща роля. А има за какво да се замислим. В своята системна деградация човечеството от благородните оратории и сонати на класиците достигна до грохота на траш метъла и заличаващите мозъчните гънки мотиви на рейв-музиката. От текстовете възхваляващи Бога или възпяващи благородните чувства в човешката душа, музиката достигна падението да възпява най-грозното, най-пошлото, да провокира насилие, да разголва, да позори и опорочава.

Преди всичко трябва да се има предвид, че съвременната жанрова музика крие своите корени в африканската култова музика. Тоест в нейната основа залягат различните техники за изпадане в транс по време на езическите религиозни обреди. Такива обредни танци са характерни и за ритуалите на населението от някои тихоокеански острови, а и за други езически племена. Под звуците на ударни инструменти, в резултат на енергичните, ритмични движения жреците и редовите членове на племето изпадат в състояние на транс. Вследствие на това участниците в ритуала стигат до различни мистични или екстазни преживявания, тълкувани като свръхестествено откровение. Много често това е и целта на цялостния ритуал.

Ако трябва да вникнем в анатомията на това психо-физично явление, ще се убедим, че в неговата основа залягат фактори, върху които се реализират съвременните методи на хипноза. То се базира на ендорфините – естествените наркотични вещества, които се отделят в кората на главния мозък у човека. Именно благодарение на тях участниците в езическите обреди и танци изпадат в транс. Всъщност ендорфини в една или друга степен се отделят при човешките емоционални състояния, но в тези случаи човекът запазва самообладание и контрол над себе си. Идва обаче, определен момент на предозиране при който контролът отслабва. В случаите, когато става въпрос за музика, причини за това са монотонният ритъм, високите децибели, енергичните движения по време на танца, светлинните ефекти, задимените помещения. Тук вече не става въпрос само за култовата африканска музика, а и за тази, която гърми от мощните тонколони в дискотеките. Изследванията показват, че както марихуаната и синтетичните наркотици предизвикват пристрастяване, така и тези ефекти от въздейстието на музиката водят до привикване вследствие на ендорфините. В резултат на предизвиканите от тях състояния, човек става податлив на внушение и задръжките му падат. В този момент циничните текстове нахлуват в съзнанието и подсъзнанието, премахват задръжките, събуждат сексуалния нагон, подтикват към агресия и насилие. Именно затова толкова често по време на партита и дискотеки млади, а и по-възрастни хора се отдават на случайни интимни контакти, затова са честите случаи на насилие, организирането на сексуални оргии. Може да се каже, че в тази си форма музиката вреди и на възрастни хора, а какво ли остава за подрастващите с още неукрепнала психика.

Тъй като днес е много модерно пошлото и грозното, прогресират рап, рок и рейв с цинично съдържание или поп-фолк с интимни намеци. Лошото се копира много лесно и по тази причина, а и поради липсата на цензура, на пазара свободно се продават албуми на певци с цинично и вулгарно съдържание. Циниците стават звезди, да им се подражава е модерно. Така музиката се превръща в средство за “изглаждане” на оскъдното количество гънки върху мозъчната кора на голяма част от младите и подрастващите. Липсата на нравствени критерии води, вместо до заклеймяване на квазикултурата, до нейното въздигане в култ. Образци за подражание са шоумените, лумпените от рап и рейв формациите. Подражанието на такива кумири започва от облеклото, грима, прическата и стига до арогантното поведение, насилието, употребата на наркотици. Вследствие на това, немалко от младите се превръщат в криминогенен фактор за обществото. За това допринасят и чувството за пълна безнаказаност, тоталната безотговорност на родителите, безсилието на образователната система и бездействието от страна на органите на реда.

Нека се запитаме: с каква цел се допуска издаването и разпространението на тази пародия на изкуство? На първо място финансова изгода. Лошото, пошлото, грозното се възприемат по-лесно. По близко е до човека това, което провокира у него асоциации със сексуалното общуване между половете, с неговите собствени осъществени и нереализирани страсти. Това се придружава от съответния стил, като за всяка възрастова група, за всяка социална прослойка той може да бъде различен. Така албумите на хип-хоп певците, на оскъдно облечените фолк певици се пласират в много по-голям тираж. Тук роля изиграват и медиите – кабелните оператори, специалните списания и вестници за тийнейджъри. При наличието на субкултура, която провокира секс, хората лишени от ценностна система ще предпочетат нея. На второ място целта е чиста популярност. Наистина малцина са тези, които са успели да пробият и да стигнат върховете на класациите, но съблазънта да станеш идол е твърде характерно за нашето време явление.

От името на хората, които претендират за здравомислещи, си позволявам да задам някои важни и актуални въпроси: Защо се допуска на пазара да излязат песни със съдържание, достойно за стената на обществена тоалетна? Дали освен певците и техните продуценти няма и някой друг, който има сметка от това? Без съмнение има! Създаването на условия за разрастване на този поток от низки страсти у човека, води до пълно духовно опустошаване и ограничава развитието на интелекта. На простонароден език казано, целта е хората системно да затъпяват.

Но кой има сметка от това? На първо място хората занимаващи се с политика – управляващите, както и тези, които желаят да притежават властта. Народ с ограничен периметър на мислене, сведен до нивото на стадо, се лъже и управлява много по-лесно. От друга страна хората прекрачили границите на България, имат възможността да се убедят, че т. нар. европейци – обикновените хора, без по-висока степен на образование, са доста ограничени. Същото може да се твърди и за американците. Това означава, че и хора зад граница имат интерес българинът да затъпява, да се превърне в индивид, в някаква неопределена биологична единица. Така страната ни ще си остане икономически зависима от външни фактори и те – "европейците" ще могат да прогресират за наша сметка.

Смятам, че сме в пълното си право да запитаме: Няма ли някакви критерии, които да ограничат разпространението на песни с вулгарно съдържание? Не е ли крайно време да се сложи край на тази анархия, в която всеки върши каквото си иска и никой за нищо не му търси сметка? Не е ли крайно време, да се въведат някакви мерки, които да гарантират реда и дисциплината в училище и да вменят чувство за отговорност у подрастващите? Ще се излекуваме ли най-после от всеобщата апатия? Защото, в противен случай, последствията ще бъдат много сериозни и то в национален мащаб.