Както повечето са информирани, в чата се вихрят само откачалки и престъпници, или недорасли тийнейджъри. Да, ама не! И там могат да се водят съдържателни разговори. Един такъв съдържателен разговор, ме накара да се замисля по един сериозен въпрос: имат ли децата право на собствен избор на религия. Въпросът бе поставен от една млада майка, с която се зачатихме. Статията излезе в "Православие България" с променено заглавие и корекции в текста. Илюстрация - “Оставете децата да дохождат при Мене...” /Марк 10:14/
Обикновено се отнасяме с подозрение и пренебрежение към IRC-чата. Всъщност, нищо на този свят не е само черно или само бяло. Моята практика показва, че и този вид чат може да бъде използван за полезни и сериозни неща.
IRC ми помогна да разбера, че тази форма на комуникация също може да бъде използвана за хубави неща. „Срещах се” с различни личности. Имаше случаи, при които, след като се представя и спомена, че съм теолог, ми задаваха въпроси, свързани с вярата и практиката на Православието. Споделях това, което бях учил, своя скромен духовен опит. Дали успях да помогна на някого, само Бог знае, но поне се опитах.
Обикновено се отнасяме с подозрение и пренебрежение към IRC-чата. Всъщност, нищо на този свят не е само черно или само бяло. Моята практика показва, че и този вид чат може да бъде използван за полезни и сериозни неща.
IRC ми помогна да разбера, че тази форма на комуникация също може да бъде използвана за хубави неща. „Срещах се” с различни личности. Имаше случаи, при които, след като се представя и спомена, че съм теолог, ми задаваха въпроси, свързани с вярата и практиката на Православието. Споделях това, което бях учил, своя скромен духовен опит. Дали успях да помогна на някого, само Бог знае, но поне се опитах.
Веднъж в IRC ме заговори някаква непозната дама. Последва стандартното запознаство, научихме кой откъде е и с какво се занимава. Беше около тридесетгодишна. Като се осведоми за моето образование, събеседничката ми подхвана темата за православното възпитание на децата. Каза, че има четиригодишно момченце и така стигнахме до темата за обучението по религия в училище. Беше интересно да науча мнението на тази майка за това, което аз смятам за свое призвание и за приложението му в практиката. Тя, както и много други хора смяташе, че на децата трябва да им се даде право да избират. Постарах се да защитя своята теза. Но да отхвърлиш нещо добро, ако не си го видял?! Разказах й за положителните неща, които би могло да научи детето в часовете по религия. Обясних, че учим децата на онези важни неща, които формират в душите им всичко положително и създават за тях ценностна система възможност да видят, да оценят и разберат доброто, защото доброто идва от Бога.
Докато обяснявах, акцентирах и върху петата Божия заповед, свързана с почитта към родителите. Като че ли моята събеседничка „m-ana” се засегна от нещо. Тя продължаваше да настоява за своето – детето трябва да има право да избира само.
Заговорихме и за негативите, ако липсва православно възпитание. Разбира се, моите примери бяха ярки, защото споменах секти, проституция, хомосексуализъм, алкохол, наркотици...
В контекста на разговора дамата сподели, че веднъж, когато минавала с детето покрай един православен храм, то започнало да я тегли към отворената врата на църквата: “Но аз го спрях и сега съм сигурна, че постъпих правилно!” Опитах се да възразя, но без особен успех. Разговорът не продължи дълго, защото я запитах, как ще постъпи, ако след време детето се увлече по някой от масово разпространените пороци или ако попадне в капана на някоя секта. Явно тя не беше подготвена за такива въпроси и се постара да приключи разговора по-скоро. Убеден съм, че тази млада жена не е единствената, която разсъждава по този начин. Не се наемам да гадая, какъв е процентът на родителите, които застъпват тази теза, но съм сигурен, че има и други. Що се отнася до избора, за нас няма съмнение, че правилният избор е Православието, но не всички споделят нашето мнение.
Този разговор ме накара да се замисля сериозно. Питах се: Възможно ли е децата да получат това право, да избират сами към кое вероизповедание да се причислят? На каква възраст вече могат и трябва да направят своя избор?
От една страна, "m-ana" като че ли имаше право. Нали Бог е дарил на човека свободна воля, нещо повече, тя е част от Божия образ заложен у него? И все пак, за да направи своя избор, са му необходими, освен свободна воля, зрелост и познания за религиозните вероизповедания, между които ще трябва да избира. Когато опознаеш добре вероучението на православното християнство, римокатолическата доктрина, исляма, будизма, условно би могло да се допусне, че имаш някаква основа, върху която да направиш своя избор. Вероятно тази госпожа не се беше замисляла, как точно ще предостави на детето си възможността да избира. За мен беше ясно, че нейните познания дори за традиционното Православие са крайно оскъдни. Така тезата, която упорито защитаваше, претърпя едно голямо вътрешно противоречие: за да се даде на децата възможността да изберат своята религиозна принадлежност, те трябва да притежават обширни познания. Поставено по такъв начин, условието изисква, подрастващите в определен ред, систематизирано да бъдат запознати с най-разпространените световни религии. Но това не отрича изучаването на религия, дори напротив – изисква да има учебна дисциплина, която да въведе учениците в света на религиозните общности. Ако погледнем реално, то е много по-сложно от това да учат по един или два пъти седмично християнска религия или вероучение. Това поставя големи изисквания към образователната система, преподавателите и учащите.
Един сериозен пропуск на тезата, която развиваше младата майка, е фактът, че само знанията за отделните религиозни вероизповедания са крайно недостатъчни, за да бъде направен верният избор. Причината е в това, че религиозната самоидентификация не включва само знание. Хората притежаващи духовен опит знаят, че религията в никакъв случай не е дело само на разума. Изборът не може да бъде направен без личното вътрешно преживяване, без присъединяване към обредите на съответната религиозна общност. Този проблем в християнската древност е имал своето мъдро решение. Онези, които са се готвели да приемат Кръщение – оглашените, са минавали определен период, първоначално са запознавали с истините на вярата. При тайнството Евхаристия са били допускани само до Литургията на словото. След прочитане на библейските текстове, оглашените е трябвало да напуснат. Днес тази практика е отдавна забравена. Но колко от религиозните общности у нас предоставят възможност за подготвителен период, свързан с опознаване преди приемане за пълноправен член? Тъкмо напротив! Съвременните протестанти от петдесетнически тип, например, ще се постараят да предизвикат всички възможни „личби”, за да приобщят към себе си някой търсещ човек. Наблюденията показват, че не само те подхождат по подобен начин. Явно така нареченият “свободен пазар” на религиите крие своите сериозни рискове. Рискове крие и това, че в България масово се предлага сектантска, окултна и сатанинска литература. Виртуалното пространство е поле за реклама на всякакви религиозни и псевдорелигиозни общности. Ето на това му казвам аз свободен избор! Дали майката, с която разговарях се е замисляла върху всички тези неща? Сигурен съм, че не.
Свободният избор чрез Глобалната мрежа би могъл да бъде и сатанизмът. И не само чрез нея...
И все пак, възможно ли е един млад човек да направи свободен избор? А по какви критерии ще го направи? Няма никакво съмнение, че те твърде много зависят от фактори като домашно възпитание, среда, образование и пр. Но в такъв случай, тези критерии стават твърде субективни. Неопитният лесно би могъл да бъде подведен. Друг сериозен проблем е, че един живот не би стигнал човек да изпита всички вероизповедания, да се докосне до тяхната практическа религиозност, да определи – кое точно от тях му импонира. Не са малко случаите, при които млади хора прекарват години в търсене на верния път. Това лутане понякога отнема най-прекрасните години от живота им. Погрешните стъпки не са изключение. Днес всяка религиозна общност (предимно сектите) се старае да изпъкне сред другите, да привлече повече последователи. Всяка твърди, че тя предоставя верния път, че тя е носител на истината. Нещата загрубяват и от факта, че нерядко подтик за привличане на последователи са икономически причини – събиране на десятъци и щедри дарения. Методиките за привличане не винаги се изчерпват само с позволените от законите средства. А крайният резултат от такъв избор винаги е негативен. Той би могъл да бъде изгубено време, разбито семейство, провален живот, а понякога и много по-драстичен.
От изказаното дотук става ясно, че свободният избор, поне при сегашните условия в България е невъзможен. Няма равнопоставеност, няма познания, няма обективни критерии, по които да бъде направен. И все пак, ако хипотетично допуснем такъв избор, на каква възраст трябва да бъде направен той? В България по закон едно дете не може да подлежи на религиозно обучение без съгласието на неговите родители. Това означава, че докато то не стане пълнолетен и пълноправен гражданин на Републиката, не би могло да пристъпи към своя свободен избор. Но нали религията на човека е неговият начин на живот? А в годините на израстването и формирането му като личност, какви нравствени критерии ще му бъдат вменявани? Кой ще му ги вмени и по какъв начин?
Много семейства се стараят да дадат добро възпитание на децата си, но без религиозни познания. Не казвам, че това е лошо или изцяло погрешно. Слабото място на тази практика е липсата на неоспорим авторитет. С израстването си децата попадат под чужди влияния: училището, улицата, приятелите и пр. Не е необходимо много - граденото с години в семейството може да се срути за броени дни. Различията в мирогледа, отчуждението и домашните конфликти също могат да допринесат за това. Идва моментът, в който родителят престава да бъде категоричен авторитет, а друг, който да го замести не е предвиден. В повечето случаи Бог и Неговият авторитет изобщо липсват във възпитателната концепция. Общоизвестно е, че там където Него Го няма, се появяват всевъзможни идоли. Идолите на младото поколение са неизброимо множество и в повечето случаи са негативни личности – топмодели, поп звезди, спортисти и др.
Практиката явно доказва, че преди детето да навърши своето пълнолетие, преди да пристъпи към извършването на своя свободен избор, то вече ще е затънало в нравствената безпътица и начинът му на живот ще стъпи върху нестабилни етични критерии и подражанието на кумири. Да си представим един осемнайсетгодишен младеж, на който казват: “Млади човече, ето, ти си вече пълнолетен, дойде време да избереш своята вяра!” Доколкото показват моята практика и личните ми наблюдения, много от младежите биха се изсмели на такова предложение. Никой на тази възраст не би се захванал тепърва с ученията на различните религиозни общности, да се рови в книгите, да посещава храмове, манастири и пагоди, за да направи своя избор. Неговото религиозно чувство отдавна ще е открило „заместители” на истинската духовност. В нашето технократично съвремие на религията и религиозното преживяване се гледа като на нещо неестествено, като на отклонение от здравия разум. Но щом в своята зряла възраст младите не могат да направят своя избор, тогава кога?
Църквата винаги ще сочи за пример подвига на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов, достатъчно зрели за да направят верния избор.
Явно тезата на госпожа „m-ana” претърпя пълен провал. Така нареченият от нея свободен избор е една неосъществима на практика в живота илюзия. Дори ако го допуснем като някакъв вариант, че на децата трябва да им се дадат познания, върху които да направят своя избор...
От възможностите за този избор трябва да бъдат изключени всички общности, които биха могли да навредят. На децата трябва да бъде дадена възможност да се докоснат до религиозната практика на отделните изповедания. И все пак, кой може да гарантира, че дори при тези познания и опит, те няма да направят погрешна стъпка. Защото присъединяването към една или друга религозна общност зависи от много субективни фактори и не винаги тази която процъфтява е верния избор.
Какво остава в такъв случай? Остава онова, което е изпитано и доказано от вековната практика и традициите: децата да бъдат възпитавани в християнски добродетели от най-ранна възраст. Да бъдат част от духовния живот на православната общност, да имат за пример подвига на християнските светци. Да имат пред очите си добри родители християни на които да подражават. Инак просто не се получава! Другият вариант е този на нравствените компромиси, на лутането, на похабената младост, на големите разочарования. Това доказва и опитът на стотици млади хора.
Едва ли някога пак ще срещна госпожа „m-ana” в чата. Днес нямам много време за чатене, а и тя едва ли би ми обърнала внимание, едва ли би изслушала всички мои доводи изброени по-горе. За мен още тогава след този разговор стана ясно едно: нейното момченце по някакъв, известен само на Бога начин, макар и несъзнателно, е направило своя избор. Смятам, че нищо нямаше да й коства, да го въведе в храма, да постоят заедно там, да усети атмосферата вътре. Дори нищо повече да не правят, това щеше да даде възможност детето да се докосне по някакъв начин до Православието. Но именно тази, която претендира за правото на свободен избор, в този момент е дръпнала момченцето за ръката и го е отклонила от верния път. Очевидно е, че тази млада жена, възпитавана в дух на атеизъм, никога не е чувала думите на Спасителя Христос: “...Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него.” /Марк 10:14,15/
Днес на мен не ми остава нищо друго освен да кажа: Дай Боже, някой ден, това момченце отново да намери вратите на храма! И дай Боже, в този момент, госпожа „m-ana” да не е до него, за да го дръпне отново назад! Дай Боже, това дете да стане добър християнин и да прости на своята майка, че тогава не му е позволила да влезе в Божия дом!
Заговорихме и за негативите, ако липсва православно възпитание. Разбира се, моите примери бяха ярки, защото споменах секти, проституция, хомосексуализъм, алкохол, наркотици...В контекста на разговора дамата сподели, че веднъж, когато минавала с детето покрай един православен храм, то започнало да я тегли към отворената врата на църквата: “Но аз го спрях и сега съм сигурна, че постъпих правилно!” Опитах се да възразя, но без особен успех. Разговорът не продължи дълго, защото я запитах, как ще постъпи, ако след време детето се увлече по някой от масово разпространените пороци или ако попадне в капана на някоя секта. Явно тя не беше подготвена за такива въпроси и се постара да приключи разговора по-скоро. Убеден съм, че тази млада жена не е единствената, която разсъждава по този начин. Не се наемам да гадая, какъв е процентът на родителите, които застъпват тази теза, но съм сигурен, че има и други. Що се отнася до избора, за нас няма съмнение, че правилният избор е Православието, но не всички споделят нашето мнение.
Този разговор ме накара да се замисля сериозно. Питах се: Възможно ли е децата да получат това право, да избират сами към кое вероизповедание да се причислят? На каква възраст вече могат и трябва да направят своя избор?
От една страна, "m-ana" като че ли имаше право. Нали Бог е дарил на човека свободна воля, нещо повече, тя е част от Божия образ заложен у него? И все пак, за да направи своя избор, са му необходими, освен свободна воля, зрелост и познания за религиозните вероизповедания, между които ще трябва да избира. Когато опознаеш добре вероучението на православното християнство, римокатолическата доктрина, исляма, будизма, условно би могло да се допусне, че имаш някаква основа, върху която да направиш своя избор. Вероятно тази госпожа не се беше замисляла, как точно ще предостави на детето си възможността да избира. За мен беше ясно, че нейните познания дори за традиционното Православие са крайно оскъдни. Така тезата, която упорито защитаваше, претърпя едно голямо вътрешно противоречие: за да се даде на децата възможността да изберат своята религиозна принадлежност, те трябва да притежават обширни познания. Поставено по такъв начин, условието изисква, подрастващите в определен ред, систематизирано да бъдат запознати с най-разпространените световни религии. Но това не отрича изучаването на религия, дори напротив – изисква да има учебна дисциплина, която да въведе учениците в света на религиозните общности. Ако погледнем реално, то е много по-сложно от това да учат по един или два пъти седмично християнска религия или вероучение. Това поставя големи изисквания към образователната система, преподавателите и учащите.
Един сериозен пропуск на тезата, която развиваше младата майка, е фактът, че само знанията за отделните религиозни вероизповедания са крайно недостатъчни, за да бъде направен верният избор. Причината е в това, че религиозната самоидентификация не включва само знание. Хората притежаващи духовен опит знаят, че религията в никакъв случай не е дело само на разума. Изборът не може да бъде направен без личното вътрешно преживяване, без присъединяване към обредите на съответната религиозна общност. Този проблем в християнската древност е имал своето мъдро решение. Онези, които са се готвели да приемат Кръщение – оглашените, са минавали определен период, първоначално са запознавали с истините на вярата. При тайнството Евхаристия са били допускани само до Литургията на словото. След прочитане на библейските текстове, оглашените е трябвало да напуснат. Днес тази практика е отдавна забравена. Но колко от религиозните общности у нас предоставят възможност за подготвителен период, свързан с опознаване преди приемане за пълноправен член? Тъкмо напротив! Съвременните протестанти от петдесетнически тип, например, ще се постараят да предизвикат всички възможни „личби”, за да приобщят към себе си някой търсещ човек. Наблюденията показват, че не само те подхождат по подобен начин. Явно така нареченият “свободен пазар” на религиите крие своите сериозни рискове. Рискове крие и това, че в България масово се предлага сектантска, окултна и сатанинска литература. Виртуалното пространство е поле за реклама на всякакви религиозни и псевдорелигиозни общности. Ето на това му казвам аз свободен избор! Дали майката, с която разговарях се е замисляла върху всички тези неща? Сигурен съм, че не. Свободният избор чрез Глобалната мрежа би могъл да бъде и сатанизмът. И не само чрез нея...И все пак, възможно ли е един млад човек да направи свободен избор? А по какви критерии ще го направи? Няма никакво съмнение, че те твърде много зависят от фактори като домашно възпитание, среда, образование и пр. Но в такъв случай, тези критерии стават твърде субективни. Неопитният лесно би могъл да бъде подведен. Друг сериозен проблем е, че един живот не би стигнал човек да изпита всички вероизповедания, да се докосне до тяхната практическа религиозност, да определи – кое точно от тях му импонира. Не са малко случаите, при които млади хора прекарват години в търсене на верния път. Това лутане понякога отнема най-прекрасните години от живота им. Погрешните стъпки не са изключение. Днес всяка религиозна общност (предимно сектите) се старае да изпъкне сред другите, да привлече повече последователи. Всяка твърди, че тя предоставя верния път, че тя е носител на истината. Нещата загрубяват и от факта, че нерядко подтик за привличане на последователи са икономически причини – събиране на десятъци и щедри дарения. Методиките за привличане не винаги се изчерпват само с позволените от законите средства. А крайният резултат от такъв избор винаги е негативен. Той би могъл да бъде изгубено време, разбито семейство, провален живот, а понякога и много по-драстичен.
От изказаното дотук става ясно, че свободният избор, поне при сегашните условия в България е невъзможен. Няма равнопоставеност, няма познания, няма обективни критерии, по които да бъде направен. И все пак, ако хипотетично допуснем такъв избор, на каква възраст трябва да бъде направен той? В България по закон едно дете не може да подлежи на религиозно обучение без съгласието на неговите родители. Това означава, че докато то не стане пълнолетен и пълноправен гражданин на Републиката, не би могло да пристъпи към своя свободен избор. Но нали религията на човека е неговият начин на живот? А в годините на израстването и формирането му като личност, какви нравствени критерии ще му бъдат вменявани? Кой ще му ги вмени и по какъв начин?
Много семейства се стараят да дадат добро възпитание на децата си, но без религиозни познания. Не казвам, че това е лошо или изцяло погрешно. Слабото място на тази практика е липсата на неоспорим авторитет. С израстването си децата попадат под чужди влияния: училището, улицата, приятелите и пр. Не е необходимо много - граденото с години в семейството може да се срути за броени дни. Различията в мирогледа, отчуждението и домашните конфликти също могат да допринесат за това. Идва моментът, в който родителят престава да бъде категоричен авторитет, а друг, който да го замести не е предвиден. В повечето случаи Бог и Неговият авторитет изобщо липсват във възпитателната концепция. Общоизвестно е, че там където Него Го няма, се появяват всевъзможни идоли. Идолите на младото поколение са неизброимо множество и в повечето случаи са негативни личности – топмодели, поп звезди, спортисти и др.Практиката явно доказва, че преди детето да навърши своето пълнолетие, преди да пристъпи към извършването на своя свободен избор, то вече ще е затънало в нравствената безпътица и начинът му на живот ще стъпи върху нестабилни етични критерии и подражанието на кумири. Да си представим един осемнайсетгодишен младеж, на който казват: “Млади човече, ето, ти си вече пълнолетен, дойде време да избереш своята вяра!” Доколкото показват моята практика и личните ми наблюдения, много от младежите биха се изсмели на такова предложение. Никой на тази възраст не би се захванал тепърва с ученията на различните религиозни общности, да се рови в книгите, да посещава храмове, манастири и пагоди, за да направи своя избор. Неговото религиозно чувство отдавна ще е открило „заместители” на истинската духовност. В нашето технократично съвремие на религията и религиозното преживяване се гледа като на нещо неестествено, като на отклонение от здравия разум. Но щом в своята зряла възраст младите не могат да направят своя избор, тогава кога?
Църквата винаги ще сочи за пример подвига на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов, достатъчно зрели за да направят верния избор. Явно тезата на госпожа „m-ana” претърпя пълен провал. Така нареченият от нея свободен избор е една неосъществима на практика в живота илюзия. Дори ако го допуснем като някакъв вариант, че на децата трябва да им се дадат познания, върху които да направят своя избор...
От възможностите за този избор трябва да бъдат изключени всички общности, които биха могли да навредят. На децата трябва да бъде дадена възможност да се докоснат до религиозната практика на отделните изповедания. И все пак, кой може да гарантира, че дори при тези познания и опит, те няма да направят погрешна стъпка. Защото присъединяването към една или друга религозна общност зависи от много субективни фактори и не винаги тази която процъфтява е верния избор.
Какво остава в такъв случай? Остава онова, което е изпитано и доказано от вековната практика и традициите: децата да бъдат възпитавани в християнски добродетели от най-ранна възраст. Да бъдат част от духовния живот на православната общност, да имат за пример подвига на християнските светци. Да имат пред очите си добри родители християни на които да подражават. Инак просто не се получава! Другият вариант е този на нравствените компромиси, на лутането, на похабената младост, на големите разочарования. Това доказва и опитът на стотици млади хора.
Едва ли някога пак ще срещна госпожа „m-ana” в чата. Днес нямам много време за чатене, а и тя едва ли би ми обърнала внимание, едва ли би изслушала всички мои доводи изброени по-горе. За мен още тогава след този разговор стана ясно едно: нейното момченце по някакъв, известен само на Бога начин, макар и несъзнателно, е направило своя избор. Смятам, че нищо нямаше да й коства, да го въведе в храма, да постоят заедно там, да усети атмосферата вътре. Дори нищо повече да не правят, това щеше да даде възможност детето да се докосне по някакъв начин до Православието. Но именно тази, която претендира за правото на свободен избор, в този момент е дръпнала момченцето за ръката и го е отклонила от верния път. Очевидно е, че тази млада жена, възпитавана в дух на атеизъм, никога не е чувала думите на Спасителя Христос: “...Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него.” /Марк 10:14,15/
Днес на мен не ми остава нищо друго освен да кажа: Дай Боже, някой ден, това момченце отново да намери вратите на храма! И дай Боже, в този момент, госпожа „m-ana” да не е до него, за да го дръпне отново назад! Дай Боже, това дете да стане добър християнин и да прости на своята майка, че тогава не му е позволила да влезе в Божия дом!
