вторник, 17 юни 2008 г.

Горчивата нафора

Този разказ, публикуван на страницата на виртуална библиотека "Словото", е написан по действителен случай. За сюжета съм благодарен на един мой съсед, работил дълги години като механизатор, който в ежедневните ни разговори ми разказа случката.

Слънцето се изтърколи иззад рошавия баир и погали с топлите си лъчи забързаните по своите работи хора. От тракторния стан до селото прогърмяха стартерите на две мощни машини и накараха кокошките по дворовете в хор да закудкудякат. Бай Илия се покатери по желязната стълбичка в откритата кабина на трактора и седна, улови кормилото и подкара към изхода. Задачите му до обяд следваха една след друга: да извози водоноската до градината, после да прикачи натовареното с щайги ремарке и да го откара в двора на кооперацията... Тъкмо се бе приближил до украсената с лозунги арка на портала и забеляза, че механикът му маха да спре.

– Какво има? – Запита трактористът.

– Директорката на училището се обади по телефона и заръча да отидеш до нея. Твоят хаймана сигурно пак нещо се е провинил. – Илия кимна и даде газ.

– Това хлапе ще ме довърши! – Изпсува на майка и зави към центъра, дето се намираше сградата на школото. Спря до училищния двор, пристегна ръчната спирачка, слезе и се отправи към дирекцията. Сърцето му се свиваше: какви ли пак ги е вършил неговият хубостник?

– Добър ден! – Слабият човечец с омачкани дочени дрехи прекрачи прага, почтително сне каскета и притеснено започна да го мачка с двете ръце.

– Добър ден! Седнете! – Подаде му ръка директорката Миланова – едра жена, малко над четиридесетте с все още не повяхнала хубост. Зелените й очи строго го пронизваха и на него му се искаше да потъне в покрития с балатум под. Трактористът седна на стола срещу нейното бюро.

– Откровено Ви казвам, че така повече не може да продължава! Вашият син, не стига дето се бие, кара се с учителите и пречи на другите, ами и сега от три дни го няма на училище. – Три дена, изтръпна кроткия човечец, ами той и без това е събрал един куп неизвинени отсъствия. Какво ще стане сега?

– Трябва да Ви уведомя, че вчера на събрание взехме решение, да го накажем с предупрежднение за изключване от училище. И това е последния компромис от моя страна, Манол отдавна трябваше да бъде изключен.

– Не може ли нещо да се направи? Виждате ли, ние с майка му се трепем по цял ден, тя е в полевъдната бригада... Разбирате ли? Той не е чак толкова лошо дете, само дето ние не можем да смогнем и нямаме време да го контролираме...

– А аз как да Ви помогна? Вашето е едно, а на мен са ми двеста и осемдесет на главата, плюс учителите, плюс чистачките и готвачките от стола. Всеки ден има някакви проблеми за разрешаване, все нещо не е наред, а Вашият син и още няколко други ми идват малко в повече. Ако сега не взема мерки, утре мене ще накажат. Ако всички започнат да бягат от училище, докъде ще стигнем? – Строгият поглед на Миланова го изгаряше, беше плувнал в пот и целият се беше изчервил.

– Ами, аз пак ще говоря с него... Той се роди седмаче недоносено и не смея да вдигна ръка да го ударя... – Възрастният човек с изпито лице съвсем се бе смалил. Директорката стана, за да покаже че разговорът е приключил.

През целия ден бай Илия нямаше мира. Всяка сутрин майката слагаше закуска в чантата на Манолчо, всяка сутрин го изпращаха на училище, в къщи гледаха да не го товарят с много работа, за да има време да учи, а той бягал. И къде ли ходи? Дали не прави пакости по чуждите дворове? “Не, така не може да продължава!” Реши трактористът, “този път трябва да се вземат строги мерки”. Тревогите му не бяха напразни, синът му беше намерил една изоставена къщурка сред лозята и там прекарваше времето си в лентяйстване и игри с едно циганче на неговите години. И този ден се прибра към свечеряване.

– Ти къде ходиш до сега? – Подхвана бащата. Момчето започна да увърта, че след училище се е отбило у баба си, оплете се в лъжите си и накрая млъкна. Родителите започнаха един през друг да го навикват:

– А утре като те изключат от училище, къде ще се денеш? Къде? – Крещеше Илия – какво ще работиш без образование и без занаят?

– Все ще намеря...

– Какво, ще крадеш ли?

– Няма... – Мънкаше хлапето.

– То се видя, че от тебе ученик няма да стане, ами поне хляба да си изкраваш. Спирам те от училище и без това ще те изключат! Омръзна ми през ден да ходя и да срамувам! Завчера се е поминал Мито пияният – селският козар. Щом не щеш да учиш, ще пасеш козите на селото! – Всички доводи и опити на момчето да се измъкне претърпяха неуспех. Баща му цял ден бе обмислял, какви мерки да вземе и вече беше говорил с кмета. Кметът, макар и неохотно, се съгласи да пусне момчето с козите. Все пак беше някакво решение, иначе трябваше да ги пасат стопаните на зареда. Пък и Манол не беше малък, тръгна на училище една година след връстниците си и така, сега в осми клас беше почти на шестнайсет години.

Рано на другата сутрин с торбичката на рамо, с гегата и стария каскет на баща си козарчето пристигна на оградената с плет поляна, където събираха козите за паша. Лично кметът беше дошъл да му даде наставления. Стопаните му напомниха да внимава, животните да не влизат в лозята, да ги държи далече от железопътната линия. Някои само го гледаха с недоверие и поклащаха заканително пръст.

Още през първите дни Манол разбра, че да бъдеш козар не е лесно. Въпреки че водеше със себе си куче да завръща отлъчилите се кози, той на няколко пъти ги смеси със стадото от горната махала. Понеже не познаваше добре животните, всеки път по някое се отлъчваше в другото стадо. Вечер бройката не излизаше, а селяните ходеха да си търсят добичетата в другия козарник, сърдеха се, караха се, псуваха. Ирина – майката на Манолчо вечер скришом си поплакваше. Жал й беше за синчето, но не можеха да го оставят да мързелува.

Една вечер, като се прибра, видяха че липсва козата на поп Гроздан. Попадията отиде в горната махала, но и там я нямаше, момчето я беше изгубило. До среднощ попът и родителите обикаляха по поляните и шубраците да търсят добичето, докато най-после го прибраха читаво.

Отец Гроздан беше от старото поколение свещеници. Той не оставаше неделен и празничен ден без служба и проповед. Въпреки че безбожната власт постоянно му създаваше проблеми, нито за миг не си и помисли, че може да затвори черквата. Спомни си, че бе кръщавал Манолчо още като бебе. Сега хем го беше яд, хем му беше жал за тия изстрадали хорица, които се пребиваха от работа заради тоя нехранимайко.

– А бре, Илия – обърна се попът към тракториста. – Що не го пратиш при мене в черквата? Ще му прочета молитва, ще му дам нафора, ще се оправи момчето. Сигурен съм че и Господ ще помогне.

– Е щом казваш, отче, че и Господ ще помогне, ще го пратя, що да не го пратя? То се видя, че другото не помага...

– Значи вдругиден е Архангеловден. Облечи момчето както си ходи всеки ден с торбата и тоягата. Нека Ирина омеси погача, да сложи в торбата една буца сирене и една варена кокошка за курбан, па го прати рано при мене!

В уречената сутрин, по изгрев слънце Манолчо дойде в селската църквица. Тя бе градена петнайсетина години след Освобождението – малка, спретната, с не много широко кубе, с отделно построена камбанария, от която всяка неделя отекваше звънът на сладкогласната камбана. На службата имаше предимно възрастни жени и съвсем немощни старци. Припалваха свещици, втъкваха ги в бронзовите светилници и се отдръпваха назад. Момчето сне каскета и пристъпи през прага на притвора.

– Тъкмо навреме идеш – зарадва се попът. – Хайде, свали, синко, торбата и я остави настрана! Сега стой тука и ме изчакай малко! – След това влезе в олтара и службата продължи. Три възрастни жени му помагаха в четенето и пеенето.

– Дядо попе, ще закъснея и ще ми се карат – обади се козарчето.

– Няма, чедо, няма. Почакай да ти дам нафора! – Поп Гроздан го доведе пред солея, накара го да се приведе, да протегне напред ръцете с гегата. След това метна епитрахила над главата му и отвори Требника:

– Ти, Който си приел в божествените си обятия малките деца и си казал, че на такива е царството небесно. Молим Те да възложиш всещедрата Си, милваща и благославяща десница върху твоя отрок Манол... – Момчето дори не слушаше какво чете попът, всичко тук му се струваше чуждо, мрачно и противно. Тъй като искаше да се махне по-скоро, то пак каза:

– Дядо попе, ще закъснея.

– Ей сегичка, синко, само да ти дам нафора. Я се приведи още малко! – Манолчо не разбра кога поп Гроздан свали епитрахила от главата му и грабна тоягата. Усети се едва след първите удари. Бързо се окопити и побягна към вратата. По пътя си едва не събори няколко благочестиви бабички, които усърдно се молеха за неговото вразумяване.

– Чакай да ти дам нафора! – Извика попът и го последва. Хлапето обаче се отскубна. Тогава той хвърли тоягата след него и то се просна по очи на прага на притвора. Скочи и хукна с всички сили навън.

На поляната при козарника Манол пристигна тичешком, гологлав, разрошен и изпотен, с размазани по лицето сълзи. Някои от селяните които го чакаха попитаха:

– Е, как беше? Добра ли му беше на попа молитвата?

– Ох, тя молитвата му беше добра, ама тая пуста нафора много боли, едвам я понесох!

През следващите няколко дни хората забелязаха промяна у момчето. Сутрин поздравяваше всички, вече се стараеше и не губеше козите, не ги смесваше с тези от другото стадо. То цялото село беше разбрало, каква “нафора” му е дал поп Гроздан, но никой и за нищо не упрекна свещеника.

Малко преди началото на следващата учебна година, бай Илия се появи заедно с Манолчо в дирекцията на училището. Момчето беше проявило желание, да продължи да учи. Молитвата на свещеника и горчивата “нафора” бяха му помогнали да преодолее мързела и де се върне към уроците. След една година го записаха в машино-тракторното училище в близкия град. Младежът обикна машините и цялото лято прекарваше покрай баща си. Когато завърши средното си образование и се върна от казармата, той посвети целия си живот на тракторния стан в селото. Ожени се и му се родиха две прекрасни момичета. Когато старият механик бай Боре излезе в пенсия, Манол пое неговото място.

И когато срещнеше из селото вече престарелия поп Гроздан, целуваше треперещата му десница и шеговито казваше:

– Ех, дядо попе, много беше горчива тая “нафора”, едвам я понесох!

– Горчива, горчива, ама ти помогна, я виж какъв левент си станал и всички те уважават! – С дяволита усмивка отвръщаше свещеникът, вдигаше ръка и кръстообразно благославяше този някогашен немирник, когото бе обикнал като собствен син.

Богородичната молитва

Един ден, когато отивах да посетя манастира "Света Троица", срещнах една възрастна монахиня, която пасеше манастирските крави. Тъй като прекарваше по-голямата част от деня сама, тя много се зарадва на нашата среща. Поговорихме около половин час и по време на този разговор тази благочестива жена ми разказа притчата, кояото използвах за този разказ. Публикуван е на страницата на "Словото".

Игуменът отец Игнатий за пореден път прехвърляше броеницата и се мъчеше да се съсредоточи върху думите на молитвата: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий...” Умът му отново се отклони, днес трябваше да докарат дървен материал за ремонт на покрива над западното крило. Бе дал капаро и сега се притесняваше, дали предприемачът няма да открадне парите, събирани стотинка по стотинка от дарения. Седеше на пейката пред вратата на манастирската църква с поглед забит в каменния плочник. Бе облечен в избелял, многократно кърпен подрасник, под гъстата брада се виждаше наполовина големият дървен кръст, с който той не се разделяше от деня на пострижението си. На главата носеше доста омачкана зелена скуфия. Изпод нея дългите му прошарени коси падаха на вълни по раменете. Откакто бе станал игумен нямаше покой ни денем, ни нощем. Манастирското братство не беше голямо, но бе сплотено и задружно. Понякога се случваше някоя кавга между монаси, но неговите мъдри слова бързо успяваха да възстановят хармонията в духовния живот. Напоследък други грижи не го оставяха: Старите сгради на светата обител имаха постоянна нужда от ремонти, алчни чорбаджии и предприемачи бяха хвърлили око на най-хубавите парцели от манастирските гори. Освен това той посрещаше поклонниците, участваше в ежедневните служби и разпределяше работата между братята. Вечер, когато се прибираше изтощен в килията си, пак не можеше да заспи спокойно, защото мислеше за това, което на следващия ден трябва да бъде свършено.

Този следобед се радваше на час свободно време и бе седнал на припек под пролетното слънце. Повечето от монасите почиваха в килиите си, само старият магер хокаше послушника, да мие по-бързо съдовете. Отец Игнатий положи старание да се съсредоточи, насочи ума си нагоре и се опита да се отърси от всичките манастирски грижи, обвързващи го със земния живот. След малко, въпреки усилията, мислите му пак се върнаха към покрива на западното крило. Дали не е по-добре да го покрият с плочи вместо с керемиди. Така няма да се отличава от останалите части на обителта. Броеницата се заплете между пръстите му. Внезапно тежката дървена порта проскърца и той вдигна глава. Към църквата се приближаваше към петдесет годишен мъж. По дрехите му с неопределен цвят и кройка се виждаха мръсни петна. Долната част на лицето му беше покрита със сплъстена, прошарена брада, през рамото бе преметнал голяма брезентова торба. Той неуверено пристъпи и поздрави:

– Добър ден, отче!

– Дал Бог добро, синко! Свещичка ли искаш да запалиш? – Набитото му око и вътрешния глас подсказваха, че този човек има повече нужди от свещичката и молитвата. Странникът бе спрял поглед върху дървената броеница и притеснено пристъпваше от крак на крак.

– Ами, аз исках да питам, отче, ще се намери ли някаква работа за мене?

– А какво умееш да вършиш? Тука са идвали и други, престоявали са месец-два, но редът в манастира е строг и те не се задържаха дълго. При нас, синко, правилото е “Ora et labora” – труд и молитва. – Възрастният монах се вгледа в очите на този човек и съзря в тях голяма мъка.

– Каквото ме накарате, всичко ще върша. Дърва ще сека, в градината ще работя, ще мета двора... Пари не ща, стига ми храна и дрехи да ми давате. Пък все ще се намери някой склад или сайвант дето да спя.

– А не ти ли се иска да се замонашиш, да останеш в братството?

– Отче, отче, какъв монах ще стане от мене? Не умея да чета и пиша, не умея да пея, пък то черковните работи са за учени хора. Ще ви нося вода, ще ви работя нивите, пък вие ще се молите за мене. Дано Господ да ми даде едно местенце в Неговото царство, ей така в крайчеца, в едно ъгълче. Дано там да е по-хубаво, отче, щото в тоя живот нищо добро не ме споходи. – Странникът сведе глава и се загледа в обувките на игумена.

– Хайде, ела да видим, останало ли е нещо в магерницата за ядене!

– Отче, а може ли първо да се поклоня в църквата? Пари за свещи нямам и черковни молитви не знам, но ще ударя чело в земята да благодаря на Господа, че проявихте милост към мене. – По устните на монаха се появи блага усмивка:

– Божият дом е отворен за всички. Остави тая торба тука и влез да се поклониш! Как те викат?

– Ангел, отче.

– А откъде си родом?

– От село Самодивски кладенец.

– Брей, какъв Ангел се е родил сред тия самодиви – усмихна се пак игуменът. – Хайде, върви в църквата! – Опита се, докато чака, да превърти броеницата, но умът му сподири странника. Беше благороден човек и никога не оставаше безразличен към страданието на хората. Очите на новодошлия разказваха за това, колко е изстрадал и колко се е лутал преди да намери пътя към манастира. След десетина минути Ангел излезе от храма. По лицето му имаше следи от сълзи. Отправиха се към магерницата.

– Брате Пахомие, Господ ни е проводил един Свой пратеник и е заръчал добре да го посрещнем. – Обърна се игуменът към прегърбения магер. Въпреки че често се караше на послушниците, монах Пахомий не беше лош човек. Сърцето му се сви при вида на изстрадалия странник. Веднага извади половин самун хляб и сипа една голяма пръстена паница манастирска чорба. Ангел се прекръсти и засърба изстиналата супа. Опита се да поведе разговор, но игуменът му каза, че тук на обяд и вечеря не е прието да се говори.

След като новодошлият се нахрани, йеромонах Игнатий го поведе по дървените стълби на крилото за гости и го настани в една скромно обзаведена килия.

– Дайте ми някаква работа, отче! Не обичам да ям хляб даром.

– Почини си сега! Има време, ще поработиш. – Отново се усмихна игуменът. – И да знаеш, че камбаната пред магерницата бие пет пъти за вечеря. Да не пропуснеш вечерята, щото аз може да се залисам и да те забравя. Като чуеш клепалото, значи е станало време за служба. – Игуменът излезе и се върна с кат стари, но чисти и здрави дрехи.

– Сполай ти за всичко, отче!

– На Бога трябва да благодариш, Ангеле, защото всички блага са от Него. Почивай сега! От път идеш, от дълъг път.

– Откъде знаеш, отче?

– На челото ти е написано. И друго пише, че си Божи човек с чиста душа. – Монахът си бе спомнил нещо от житието на преподобни Алексий човек Божи. Той затвори вратата и тръгна към съборната църква. В това време от пътя се чу шума на първите каруци натоварени с трупите за новия покрив. Отец Игнатий се зарадва от това, което видя. Предприемачът бе излязъл читав човек и бе докарал най-хубавия материал, който можеше да се намери в околията. Монасите излязоха от килиите си да разтоварят. Игуменът влезе в църквата, да види дали няма някоя недогоряла свещ. Когато излезе видя новодошлият да помага на монасите в разтоварването. Нищо не каза, усмихна се, свали подрасника и се залови за работа.

Така Ангел остана на послушание в манастира. Много бе изстрадал и препатил, родителите му бяха загинали при пожар и той от дете бе останал бездомен сирак. Неговият чичо го бе прибрал в дома си, но вместо на училище, го бе пратил да му пасе овцете. После бе намерил начин да вземе двете нивици останали от родителите му. Когато момчето бе почнало да възмъжава, явно от страх, да не потърси нещо от бащиния си имот, сродникът го бе изгонил само с дрехите на гърба и една торба. Момъкът бе скитал от град на град, от село на село да търси препитание. Преспивал бе в изоставени къщи и сайванти, примирал бе от глад и студ. Пасъл бе чужди стада за едното ядене. Задържал се бе за по-дълго време тук там като ратай. Често бе понасял подигравки и бой от лоши хора. Рядко се бяха намирали добри люде, да се смилят над него, да го нахранят, да го приютят, да му дадат някоя стара, поизносена дреха. На черква майка му го бе водила като дете, но не бе имала време да го научи на нито една молитва. Така, след дълги митарства, един свещеник бе посъветвал Ангел да отиде в манастир. Не му беше казал в коя точно обител, но явно сам Бог го бе довел тук.

Странникът бързо спечели доверието на монасите. Вършеше всичко, което му кажат, помагаше и на другите в техните трудове, не пропускаше служба в манастирската църква, с голямо благоговение слушаше и се опитваше да вникне в думите на песнопенията и молитвите. Вярно, неук бе, но чистотата на сърцето му възпълваше това, до което умът не можеше да достигне.

Този следобяд игуменът пак бе седнал пред църквата и оглеждаше отдалече работата на майсторите. Отнякъде се появи новия послушник и приседна на пейката.

– Защо не почиваш? – Запита го отец Игнатий.

– Има нещо, отче игумене, дето не ми дава мира. Вече повече от два месеца съм в манастира, служба не пропускам и все се мъча да разбера какво четете и пеете, ама нали съм прост и неук и нищо не мога да запомня докрай. Разбрах, че най-важната молитва е “Отче наш” ама и нея не знам както трябва. – Монахът си спомни, че често бе виждал в очите му сълзи, но го бе отдавал на благоговейни чувства и настроения. Той бе забелязал, че Ангел оказва особена почит към света Богородица, може би защото от малък бе останал сирак.

– Много грижи имам на главата, Ангеле, нямам време да седна да те уча на четмо и писмо. Ама има молитви, дето не са дълги, та може и ти да ги научиш. Знам, че много обичаш Божията Майка, често съм те виждал да носиш и да слагаш полски цветя пред иконата й. Има една хубава молитва към нея: “Богородице, Дево, радуйся! Благодатная Марие, Господ с тобою! благословенна ти в женах и благословен плод чрева твоего, яко Спаса родила еси душ наших.”* Искаш ли да я научиш? – Радостните сълзи в очите на Ангел красноречиво говореха за горещото му желание.

– Искам, отче, как да не искам!?

– Значи, започва така. “Богородице Дево...” – Отец Игнатий започна да учи послушника на богородичната молитва. Превеждаше му я от църковнославянски, търпеливо го изчакваше да повтаря и запаметява думите. Не му трябваше много време да я научи. След няколко дни Ангел вече я знаеше цялата наизуст. От този ден насетне, тази молитва никога не слезе от усните му. Той я шепнеше докато носеше дърва за огъня в магерницата, докато копаеше в градината, докато метеше двора. Някои монаси, като видяха, че е схватлив, започнаха да го учат да чете и пише. След още два месеца, отец Игнатий му подари молитвеник и Псалтир.

Ремонтът на покрива бе завършен малко преди началото на зимата. След падането на снега, дотук се стигаше трудно и посещенията на поклонници бяха рядкост. Новият послушник бързо успя да спечели обичта и доверието на всички. Когато падна студът, той ставаше пръв и палеше огншщата и печките в стаите на най-възрастните монаси. Отделно от това изпълняваше възложените му от игумена и стареца послушания. С пукването на пролетта настъпи оживление, започнаха да прииждат поклонници от близо и далеч. Манастирът се славеше със своето аязмо с благословена – лековита вода. Чудотворни изцеления се случваха рядко, но и това бе достатъчно хората да идват с надежда за избавление от духовните си и телесни немощи. Над аязмото бе построен малък заслон с икона на Божията Майка. Това кътче бе едно от любимите места за уединение на послушника Ангел. Много често, вместо да почива следобяд, той идваше тук и загледан в иконата непрестанно повтаряше Богородичната молитва. Така неусетно се изтърколиха още няколко месеца. Един ден, след вечерня, преди да се приберат в килиите, игуменът задържа послушника.

– Синко, според мене е време да те подготвим да останеш в братството. Ти вече мина една година послушание. Малко е, но знам, че сърцето ти е свързано с манастира и никога няма да си тръгнеш от това място. Готви се за пострижение! – Сълзите отново сами потекоха от очите на послушника.

– Отче игумене, аз съм човек, грешен и недостоен, пък и като чета сричам!

– И Мойсей е бил заеклив, та брат му е говорел вместо него, ама е повел Божия народ от Египет, през пустинята, та чак до пределите Ханаански. Пък за това, че си грешен, всички сме грешници и всички на Божията милост се надяваме.

Три месеца по-късно, на Въведение богородично в църквата отекна гласът на игумена:

– Возми ножицу и подажд ми я! Брат наш Алексий постригает власи своя...** – Така послушникът Ангел стана монах Алексий. Той вече можеше да чете и участваше в манастирските служби. Чувстваше се така, сякаш бе открил изгубеното си в ранното детство семейство. Въпреки че знаеше и други молитви, монахът никога не спря да си шепне “Богородице Дево...”.

Минаха няколко години от пострижението му. Един ден игуменът го повика при себе си.

– Брате, Алексие, знам че си богобоязлив и трудолюбив човек. Сигурен съм, че Господ чува молитвите ти! Щеш ли, да се подготвиш, да те ръкоположи владиката за йеромонах? Няма да ти е лесно, ама ти си упорит и ще се справиш. – В очите на смирения монах отново се появиха сълзи. Той помълча малко и отрони:

– Мене няма да ме бъде дълго, отче игумене. Скоро ще ви напусна. И затова ми е много мъчно, и всяка нощ плача за братята. Вие ми бяхте повече от родни братя. Никой и никога не е бил толкова добър към мен, колкото бяхте вие. – Помълча малко и тръгна към вратата. Игуменът остана в килията си изумен. Той се надяваше някой ден този монах с голямо сърце да поеме ръководството на обителта или да стане духовен старец. Нещо му подсказваше, че праведникът казва истината.

Не мина много време и незнайна болест започна да суши тялото на монах Алексий. Въпреки литургиите и молитвите, въпреки усилията на двамата лекари от близките села, благочестивият човек бавно гаснеше. Но и в страданията от болестта устните му не спираха да шепнат: “Богородице Дево, радуйся, благодатная Марие...” Три месеца прекара на легло, докато най-сетне изтощен, останал само кожа и кости, монахът напусна земния живот. На опелото почти нямаше външни хора. Много от монасите плакаха за своя събрат, от когото лоша дума не бяха чули и когото щяха да запомнят с неспирната богородична молитва.

След две години пред дървения кръст на гроба на монах Алексий поникна някакъв храст. По нищо не приличаше на другите горски храсти, които монасите познаваха. Плодовете му също бяха странни, приличаха на дренки, но бяха много по-едри и сладки. Игуменът не позволи да го махнат, реши че такава е била Божията воля. Веднъж един от монасите, който години наред страдаше от стомашни болки, вкуси от плодовете на храста и почувства голямо облекчение. Той разказа за случилото се на отец Игнатий. Скоро и другите братя научиха за целебната сила на плодовете. Всички в обителта говореха помежду си, че монах Алексий е свят човек. Мълвата бързо се разнесе извън манастира, много хора идваха и палеха свещи на гроба, като се молеха за молитвеното му застъпничество.

Десетина години по-късно, при едно посещение на владиката, заведоха го до манастирското гробище и му разказаха всичко. С писмена заповед митрополитът нареди, да се извади тялото и да се изследва източникът на това чудо. Когато разкопаха, откриха само костите, тялото бе изтляло, но там, където бе положена главата, измежду горната и долната челюст, именно от устата на монах Алексий тръгваха корените на чудотворния храст. Игуменът наведе глава, прекръсти се и каза:

– На колене, братя, да въздадем слава на Бога, който чрез този Свой раб, ни показа как трябва да живеем и да се молим. Отче и брате наш, Алексие, моли Бога за нас! Застъпи се пред Божията Майка!

Монах Алексий не бе канонизиран, но братството взе решение, да запазят гроба му и да не преместват тленните му останки в манастирката костница. Иноците продължиха да ходят и да палят свещички под скромния дървен кръст. Едни се молеха за упокой на душата му, а други за молитвено застъпничество. Една сутрин, като минаваше покрай гроба, един от монасите забеляза, че храстът отново е покарал. Той побърза да повика игумена. При вида на чудотворното растение йеромонах Игнатий се прекръсти и вдигна очи към небето:

– Благодарим ти, Господи! Благодарим ти, брате и отче Алексие! – Възкликна игуменът. В този момент, по необясним за него начин, умът му самичък започна да повтаря богородичната молитва: “Богородице Дево, радуйся...” припяваше тихо душата му следвайки ритъма на сърцето. Очите му се насълзиха и той отново падна на колене, да почете паметта на този свят човек, който им бе дал пример за смирен и достоен монашески подвиг.

_________________________________________________________________
* Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марийо, Господ е с тебе! Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души.
** Вземи ножицата и ми я подай. Нашият брат Алексий постригва косите си... (из чина на монашеското пострижение)

Пътят към рая

По време на моето следване имах възможността да се докосна до благодатната мъдрост на схимонах Йоан. При една от малкото ни срещи този духовен наставник ми разказа притчата за спасението на разбойника. Именно тя лежи в основата на сюжета за този разказ, който излезе на страницата на виртуална библиотека "Словото". Нека бъде вечна паметта на този велик духовен старец!

Ангелът отново се бе появил. Авва Йоан знаеше, че всъщност той винаги го придружава, но през по-голямата част от времето предпочита да бъде невидим. Като човек напреднал в монашеския живот, схимникът имаше понятие, колко вреда могат да нанесат различните мистични видения. Сега Бог отново бе отворил духовните му очи, за да разговаря със своя ангел пазител. Небесното създание стоеше пред него в искрящо бяла дреха, препасана със златист пояс, сребристите му криле бяха прибрани зад гърба. Светлокестенявите къдрици, се спускаха назад, а очите му излъчваха топлина и благост. Невъзможно бе монахът да съзерцава дълго лицето на Божия вестител, защото от него струеше ослепителна светлина. Всъщност ангелът се бе явявал още няколко пъти и всеки път му казваше нещо важно.

– Молитвата ти бе чута, Йоане. – Гласът му звучеше успокояващо и в същото време твърдо и убедително. – Много от хората, които познаваше в света и немалко от монасите в манастира почти не си спомнят за тебе, но Господ никога не те забравя. – Старецът се замисли, дали паметта напоследък не му изневерява. Той прекарваше по-голямата част от деня в молитва, като се молеше за много и различни неща. Молеше се за спасението на душата си и за прошка на греховете. Отправяше благодарствена молитва всяка утрин, веднага щом отвореше очи. Бе приел задължението, да се моли за хората, които увлечени от своите грижи, не намират достатъчно време за молитва и посещение на богослужението. Понякога му се случваше, да се моли и за свои нужди, но винаги казваше “да бъде Божията воля”. Сега бе в недоумение, за какво точно се бе помолил и се питаше, коя ли от всичките му молитви Всемилосърдният ще изпълни.

– Не си ли спомняш? Преди няколко дни, малко преди да си легнеш в колибата, ти се обърна към Бога и каза: “Господи, Господи, толкова време мина откакто напуснах света и дойдох да живея в тази пустиня. Хората ме забравиха, сигурно си мислят, че съм умрял някъде из тези пущинаци. Не зная, колко още ще живея, а от години човешко лице не съм виждал. Позволи ми, Владико, поне още веднъж да срещна човек, да видя Твоя образ, който си създал да ходи по земята!” Тогава ти стана тежко и сълзи потекоха от очите ти. – Авва Йоан си припомни.

– Да, вярно е. Наистина много ми се иска да срещна човек, да си поприказвам с него, да го попитам как живеят хората.

– Не зная, дали точно това Бог е предвидил за тебе, но ако искаш да видиш човек, иди в покрайнините на пустинята, там където се подвизаваше след като напусна манастира. – Монахът вдигна очи към небето, падна на колене и се прекръсти:

– Благодаря Ти, Владико, че си спомни за Своя раб! Да се слави името Ти во веки веков! – След това се опита да задържи поглед върху лицето Божия пратеник, но заслепен бързо сведе очи.

– А колко още ми остава, господарю? Ще намери ли скоро покой грешната ми душа?

– За това не съм пратен, Йоане. Каквото имаше да ти казвам, предадох ти го. Всъщност, имаш право да избереш, дали да отидеш или не. Това беше твое желание. – Ангелът вдигна ръка, благослови го и тутакси стана невидим. Схимникът се изправи, прекръсти се отново, благодари на Бога и тръгна към колибата.

Замисли се: От една страна не му се искаше да напуска своето уединено място. Там, където се бе подвизавал в началото, често срещаше хора. Някои искаха да се помоли за тях. Тъй като имаше искрена и силна вяра, молитвите му помагаха на всички, дори на езичници и мюсюлмани. Но това караше все повече хора да идват при него със своите болки и немощи, да просят от него молитвена помощ и застъпничество. Вместо мечтаното уединение и неизвестност, монахът започна да получава вредни за душата земни почести. В един момент усети семенцата на гордостта в сърцето си, но не можа да се пребори с нея. Така дяволът бързо успя да го прелъсти и да го вкара в грях. Една нощ го споходиха блудни мисли, сърцето започна да го тегли към една млада жена, която преди няколко дни бе изцерил с молитва от кръвотечение. Започна да води борба с нечистите мисли и желания. Не можеше да се съсредоточи за молитва, пред очите му беше лицето на жената, искрящите й кафяви очи, пълни със сълзи на благодарност. Тъкмо се чудеше, дали да не се върне в манастира, когато за първи път му се яви неговият ангел пазител. Монахът помисли, че това е поредното изкушение от дявола и извади дървения кръст, за да го прогони. Но след осеняването с кръста и призоваване името на Светата Троица, вестителят не изчезна.

– Ако си дявол, махни се от мен! Не виждаш ли, че и без това достатъчно страдам?! – Ангелът го бе погледнал с благ и кротък поглед и му бе казал:

– Да, благоверний Йоане, ти няколко години се раздаваше без да жалиш себе си. Ти правеше всичко, на което си способен, но ето, че твоята любов и твоята всеотдайност станаха причина, тази жена да се влюби в теб. Сега тя те желае с цялото си сърце и с плътта си. Затова и душата ти не намира покой. Тя е обсебена от желанието да се върне и да те отведе със себе си. – Монахът не можеше да осъзнае, какво точно става, но думите на ангела отекваха в съзнанието му.

– О, Господи, не въвеждай Своя раб в изкушение! Смили се над грешника, не давай да се поклатя и да падна! – Цялото му сърце бе вложено в тази молитва. Той знаеше, че ако жената наистина се върне, трудно ще устои на нейната красота и на поривите на сърцето си.

– Вземи толкова, колкото можеш да носиш със себе си и иди във вътрешността на пустинята. Днес там са останали съвсем малко подвижници. Господ ще има грижата за твоята прехрана и облекло. Там ще намериш мечтаното уединение. – Ангелът се усмихна, благослови го и в миг изчезна от очите му.

Сега, когато същият ангел се бе върнал, да му каже да отиде в покрайнините на пустинята, там от където бе избягал преди повече от десет години, случката изплува в съзнанието му. Отново видя образа на жената и благодарните сълзи в очите й.

– Ах, слаба и грешна човешка природа. – Въздъхна авва Йоан. Знаеше, че тази жена отдавна вече не мисли за него, че сигурно е създала семейство и се радва на своите деца. Стигна до колибата и седна върху облия камък отпред. Поглади дългата си побеляла брада, това му действаше успокояващо. Щом Бог му бе изпратил Своя ангел, значи неговото завръщане на старото място има някакво важно значение. И все пак, Всеблагият му бе дал възможност да избира. Можеше да продължи да си живее тук, така както бе свикнал, да се опитва да помогне на хората в света със своите молитви и да чака деня, в който Създателят ще реши, къде да подслони душата му. Мислеше си, че е победил плътта с нейните желания и страсти, че вече не може да бъде изкушен. Смяташе, че е достатъчно стар и вече не може да бъде въвлечен в блуден грях. Сега, когато образът на онази жена изплува в съзнанието му, той разбра, че не е изцяло непоклатим в своите устои и че дяволът може да бъде достатъчно хитър, за да го събори. Схимникът коленичи за молитва и помоли Бога, да му помогне да вземе вярното решение. След това легна върху плетената рогозка и потъна в дълбок сън.

На сутринта не му трябваше много да мисли. Събра най-необходимото от това, което имаше в колибата, свали власеницата, облече излинялото расо, наметна мантията и се отправи към покрайнините на пустинята, която обитаваше вече близо двайсет години. Във външната пустиня животът не беше толкова тежък, имаше повече растителност, пастирите му подаваха по някоя пръстена паничка мляко, можеше да засади пред колибата нещо, с което да се прехранва. Повървя няколко дни, спеше под открито небе върху рогозката. Корените и дивите растения утоляваха глада му, а животните му помагаха да намира вода. Не бързаше, животът му беше в Божиите ръце и той единствено на Твореца се уповаваше. Един ден, късно след обяд, вятърът донесе блеенето на овце и той разбра, че е близо до целта. Без усилия намери изворчето, от което години наред бе черпил вода. От старата му колиба не бе останало нищо. Тъй като слънцето вече бе залязло, той коленичи, помоли се и легна върху рогозката.

Авва Йоан дълго не можа да заспи. Отново потъна в размисъл: дали да не си построи отново колиба в тази местност. Или просто да се срещне с някой случаен човек, да си поговорят, да го поразпита за живота по манастирите и да се оттегли обратно там, откъдето бе дошъл. Страхуваше се от суетната земна слава и не му се искаше много да се задържа тук. От друга страна, не знаеше колко още му остава да живее. Въпреки всички трудности през които бе преминал, сега не му се искаше да умира сам. Умората надделя и скоро сънят го унесе в прегръдките си.

На сутринта събра постелката, метна на рамо торбата с оскъдната покъщнина и тръгна без посока. Местността не се бе променила много от времето на неговото оттегляне. Понечи да откачи кратунката вързана на пояса му, за да утоли жаждата си, но усети, че е празна. Водата, налята от изворчето, бе свършила, а той бе пропуснал да си налее нова.

– Ех, старост, и това ли започнах да забравям – въздъхна монахът. Когато вдигна глава, видя, че към него се приближава човек. По облеклото приличаше на пастир. Пустинникът се зарадва: ето сега ще може да си поговори с някого.

– Добра среща, синко! – Поздрави схимникът.

– За мене е добра, ала за тебе ще е последна. – Човекът срещу него беше около четиридесет годишен, с обгоряло от слънцето лице и гъста черна брада. Бе висок и снажен на ръст, очите му святкаха с някакъв особен блясък. Странният отговор и язвителния тон накараха монаха да застане нащрек и да огледа по-внимателно срещнатия. Едва сега забеляза под наметалото втъкнатия в пояса голям нож и сабята която висеше до бедрото на този мъж. “Разбойник” прошепна вътрешният глас и ледени тръпки полазиха по гърба му. Видът на непознатия красноречиво подсказваше занятието му, въпреки че бе облечен като пастир.

– Нямаш никаква полза от мен, синко. Аз освен дрехите на гърба си, молитвеника и евангелието, нищо друго нямам.

– Имаш нещо много по-ценно – животът ти. – С тези думи разбойника измъкна от пояса си ножа. Добре наточеното стоманено острие блесна на слънцето и за миг накара кръвта на монаха да замръзне в жилите.

– Аз трябва да те убия! Трябва! – В този момент авва Йоан забеляза, че ръката с ножа трепери. Това му вдъхна увереност. Значи този на вид хладнокръвен злодей все пак се страхува. Непознатият продължи:

– Ръцете ми са проляли много човешка кръв, убил съм деветдесет и девет души, ни повече, ни по-малко. Аз трябва да убия сто, за да вляза в рая. – Думита му хвърлиха стареца в недоумение: Този тук искаше да влезе в рая, вършейки един от най-тежките грехове – убийството. Страхът започна да го обсебва. Вярно, той много пъти бе мислил за последния си час, как ще легне върху рогозката и повече няма да се събуди, как ангели и демони ще се борят, кой да вземе душата му. Сега, представяйки си как съсухреното му от поста тяло лежи на земята с прерязано гърло, схимникът разбра, че смъртта може да бъде нещо различно от това, което си е представял.

– Синко, по грешен път си поел и не знам дали ще влезеш в рая. Моята смърт нищо няма да ти донесе, но щом толкова искаш, аз съм в твоите ръце, прави каквото ти е воля! Само, моля те, стори ми една добринка, вземи тази кратунка и иди ми донеси малко вода от извора!

– А като побегнеш, къде ще те търся? – Все пак разбойникът, макар и неохотно, прибра ножа, пое кратунката от ръката на стареца и се отправи към извора. “Да избягам”, бе първата мисъл, която споходи монаха. В душата му настъпи вътрешна борба. От една страна си припомни, че се е отрекъл от всичко в този свят, от друга не искаше да умира точно сега и по този начин. Имаше желание да поживее още малко, да срещне някой пастир, да се отбие в манастира, където бе приел схима. Изпитваше потребност, да се изповяда и да вземе свето Причастие. “Ех, ангеле, вестителю Божий, къде си сега да ми помогнеш?” В края на краищата вдигна очи към небето и каза: “Да бъде Твоята воля!”

Приседна на един камък и започна да се моли. Не можеше да се съсредоточи, защото си припомняше различни моменти от живота си, опитваше се да направи равносметка, търсеше дали има грях, за който не е принесъл покаяние. Очакваше всеки момент разбойникът да се появи. Знаеше, че на един млад и здрав човек му е необходим един час да отиде и да се върне. Дори вече се учудваше, защо онзи се бави толкова. Въпреки дългите години прекарани в пустинята, старецът започна да губи търпение. Накрая стана и полека се отправи към извора. Помисли си: “Господи, бездруго ще се умира, ами каквото ще става, да става по-скоро!” Когато приближи, видя че човекът, когото бе изпратил за вода и който се канеше да му отнеме живота, лежи проснат по гръб на няколко крачки от извора. “Дали не го е нападнал някой друг разбойник? Ако е ранен, трябва да го превържа.” Когато се приближи, монахът видя, че по тялото на непознатия няма и драскотина. Ръката му стискаше пълната с вода кратунка, отворените му, застинали очи бяха вперени в небето. След като се убеди, че е мъртъв, авва Йоан го довлече до извора, уми го с вода колкото можа, затвори му очите и реши да остане тук, докато дойде някой пастир, за да го погребат. Нямаше с какво да изкопае гроб, а и физическите му сили не достигаха да го направи. Седна и се замисли: Какво се бе случило? Бог го бе спасил от опасността и му бе подарил живота, но със сърцето си усещаше, че тук има нещо повече от неговото собствено избавление. Дали се бе намесил неговият ангел или неведома сила свише се бе проявила? Прехвърляше през главата си различни възможности, но нито една от тях не го удовлетворяваше. “Защо ли съм седнал с немощния си ум да разгадавам Божиите тайни?” Разбра, че отговора на този въпрос може да му даде само Бог. Той падна на колене и вдигна ръце към небето:

– Господи, Всъдържителю, Източниче на всяко знание и всяка премъдрост! Зная, че съм недостоен да ми откриеш Своите тайни и неизследими са Твоите пътища. Но прояви милост към окаяния грешник и му открий Своята слава! Защо се случи това, Господи? За да спасиш живота ми ли беше, за наказание на разбойника ли бе? Дали ангелът, който изпращаш при мен с важни вести не погуби душата му, за да ме оттърве от насилствена смърт? Моля те, Владико, открий ми тайната Си! – Авва Йоан се постара да вложи цялото си сърце в тази молитва. Сякаш не устните му, не разумът му, а цялата му същност се бе превърнала в молитва. Никога не бе изпитвал толкова силно желание да научи нещо. Челото му опря о земята, затвори очи. Внезапно усети нечие присъствие. Пред него стоеше ангелът.

– Йоане, Йоане, ти никога досега не си молил Бога да вникнеш в Неговите тайни. Мога да те уверя, че това познание е тежък кръст и затова на малцина се дава. – Гласът му този път звучеше някак си строго и назидателно.

– Благодаря на Всевишния, че не остави да ме заколят като овца! Наистина не се чувствам готов да си тръгна. Но кажи ми, господарю, какво се случи с този човек?

– Много си упорит, Йоане, но не ти се случва всеки ден да се опитваш да достигнеш Божиите тайни. Ти си добър монах и верен служител, затова и Бог чу молитвата ти. Да, затова съм пратен, да ти разкрия тайната. – Усмихна се ангелът и започна да разказва:

– Както разбра, този човек искаше да влезе в рая. Той се нарича Олмах, родителите му са бедуини. Знаеш, че много от тях се препитават с разбойничество, затова и той от малък е научен да бъде смел и да се бие. Когато възмъжа, тръгна заедно с други от своето племе да скита и плячкосва. Нарекоха го Олмах Безстрашния. – Старецът продължаваше да стои на колене и загледан в пояса, който препасваше дългата дреха на ангела, попиваше всяка негова дума. От време на време вдигаше поглед към лицето му и пак го сваляше, заради сиянието, което го заслепяваше.

– Така минаха осемнайсет години от живота му. За женитба и деца не му идваше мисъл, живееше ден за ден. Не беше трудно да падне в примките на дявола, защото бе много суеверен. Една нощ сънува, че се изкачва по вита каменна стълба към небето и хлопа по вратите на рая. Опитва се да влезе, но те се оказват здраво заключени. Тогава той чу глас, който му каза. “Слушай ме ти, Олмах син на Бихри! Раят е място само за смелите, за истинските мъже! Ако искаш да докажеш своята сила и мъжество, трябва да отнемеш душите на сто човека – мъже християни. Когато покажеш, че си достоен, вратите на рая сами ще се отворят пред тебе.” – Вестителят направи кратка пауза и продължи: – Този сън се вряза дълбоко в паметта на разбойника. От този ден нататък, желанието да докаже смелостта си и да влезе в рая, стана смисъл и цел на живота му. Но понеже сам бе друговерец и живееше сред нехристияни, той прекоси голямото солено море, защото тук живеят повече покръстени. Много пъти убиваше и не посягаше за плячка. Ходеше да ловува и с това се прехранваше, защото искаше да влезе в рая и само това го интерсуваше. Тогава Бог видя неговото желание и реши да го изпита. Когато те срещна, той разбра, че си праведен човек. У него настъпи вътрешна борба. Срамуваше се от старостта и мъдростта ти. Тъй като желанието да вземе последната си жертва напираше, той извади ножа, но съвестта му вече бе заговорила, че е тръгнал по погрешен път. Когато Олмах ти каза, че е убил деветдесет и девет души християни, той ти каза истината. Но Бог му зачете това признание за изповед. След това видя разкаянието, видя и това, че се бори със злото и предизвика обрат в сърцето му. А когато се съгласи да ти донесе вода, Всемъдрият му зачете това за послушание. Тогава го прибра при себе си в рая. – Старецът слушаше с отворена уста думите на вестителя. Неописуема радост изпълни душата му и той прослави безграничната Божия любов, която намира начин да привлече към Твореца и най-големите грешници. Сведе лице към земята и се поклони. Когато се изправи, ангелът вече беше станал невидим. На мястото където бе стоял нямаше никакви следи от стъпки.

Авва Йоан изчака да дойдат двама пастири със стадата си и с тяхна помощ погреба покойника. След това се отправи към манастира, за да разкаже за случилото се. Сърцето му пееше псалми и прославяше Божието милосърдие.