Слънцето се изтърколи иззад рошавия баир и погали с топлите си лъчи забързаните по своите работи хора. От тракторния стан до селото прогърмяха стартерите на две мощни машини и накараха кокошките по дворовете в хор да закудкудякат. Бай Илия се покатери по желязната стълбичка в откритата кабина на трактора и седна, улови кормилото и подкара към изхода. Задачите му до обяд следваха една след друга: да извози водоноската до градината, после да прикачи натовареното с щайги ремарке и да го откара в двора на кооперацията... Тъкмо се бе приближил до украсената с лозунги арка на портала и забеляза, че механикът му маха да спре.
– Какво има? – Запита трактористът.
– Директорката на училището се обади по телефона и заръча да отидеш до нея. Твоят хаймана сигурно пак нещо се е провинил. – Илия кимна и даде газ.
– Това хлапе ще ме довърши! – Изпсува на майка и зави към центъра, дето се намираше сградата на школото. Спря до училищния двор, пристегна ръчната спирачка, слезе и се отправи към дирекцията. Сърцето му се свиваше: какви ли пак ги е вършил неговият хубостник?
– Добър ден! – Слабият човечец с омачкани дочени дрехи прекрачи прага, почтително сне каскета и притеснено започна да го мачка с двете ръце.
– Добър ден! Седнете! – Подаде му ръка директорката Миланова – едра жена, малко над четиридесетте с все още не повяхнала хубост. Зелените й очи строго го пронизваха и на него му се искаше да потъне в покрития с балатум под. Трактористът седна на стола срещу нейното бюро.
– Откровено Ви казвам, че така повече не може да продължава! Вашият син, не стига дето се бие, кара се с учителите и пречи на другите, ами и сега от три дни го няма на училище. – Три дена, изтръпна кроткия човечец, ами той и без това е събрал един куп неизвинени отсъствия. Какво ще стане сега?
– Трябва да Ви уведомя, че вчера на събрание взехме решение, да го накажем с предупрежднение за изключване от училище. И това е последния компромис от моя страна, Манол отдавна трябваше да бъде изключен.
– Не може ли нещо да се направи? Виждате ли, ние с майка му се трепем по цял ден, тя е в полевъдната бригада... Разбирате ли? Той не е чак толкова лошо дете, само дето ние не можем да смогнем и нямаме време да го контролираме...
– А аз как да Ви помогна? Вашето е едно, а на мен са ми двеста и осемдесет на главата, плюс учителите, плюс чистачките и готвачките от стола. Всеки ден има някакви проблеми за разрешаване, все нещо не е наред, а Вашият син и още няколко други ми идват малко в повече. Ако сега не взема мерки, утре мене ще накажат. Ако всички започнат да бягат от училище, докъде ще стигнем? – Строгият поглед на Миланова го изгаряше, беше плувнал в пот и целият се беше изчервил.
– Ами, аз пак ще говоря с него... Той се роди седмаче недоносено и не смея да вдигна ръка да го ударя... – Възрастният човек с изпито лице съвсем се бе смалил. Директорката стана, за да покаже че разговорът е приключил.
През целия ден бай Илия нямаше мира. Всяка сутрин майката слагаше закуска в чантата на Манолчо, всяка сутрин го изпращаха на училище, в къщи гледаха да не го товарят с много работа, за да има време да учи, а той бягал. И къде ли ходи? Дали не прави пакости по чуждите дворове? “Не, така не може да продължава!” Реши трактористът, “този път трябва да се вземат строги мерки”. Тревогите му не бяха напразни, синът му беше намерил една изоставена къщурка сред лозята и там прекарваше времето си в лентяйстване и игри с едно циганче на неговите години. И този ден се прибра към свечеряване.
– Ти къде ходиш до сега? – Подхвана бащата. Момчето започна да увърта, че след училище се е отбило у баба си, оплете се в лъжите си и накрая млъкна. Родителите започнаха един през друг да го навикват:
– А утре като те изключат от училище, къде ще се денеш? Къде? – Крещеше Илия – какво ще работиш без образование и без занаят?
– Все ще намеря...
– Какво, ще крадеш ли?
– Няма... – Мънкаше хлапето.
– То се видя, че от тебе ученик няма да стане, ами поне хляба да си изкраваш. Спирам те от училище и без това ще те изключат! Омръзна ми през ден да ходя и да срамувам! Завчера се е поминал Мито пияният – селският козар. Щом не щеш да учиш, ще пасеш козите на селото! – Всички доводи и опити на момчето да се измъкне претърпяха неуспех. Баща му цял ден бе обмислял, какви мерки да вземе и вече беше говорил с кмета. Кметът, макар и неохотно, се съгласи да пусне момчето с козите. Все пак беше някакво решение, иначе трябваше да ги пасат стопаните на зареда. Пък и Манол не беше малък, тръгна на училище една година след връстниците си и така, сега в осми клас беше почти на шестнайсет години.
Рано на другата сутрин с торбичката на рамо, с гегата и стария каскет на баща си козарчето пристигна на оградената с плет поляна, където събираха козите за паша. Лично кметът беше дошъл да му даде наставления. Стопаните му напомниха да внимава, животните да не влизат в лозята, да ги държи далече от железопътната линия. Някои само го гледаха с недоверие и поклащаха заканително пръст.
Още през първите дни Манол разбра, че да бъдеш козар не е лесно. Въпреки че водеше със себе си куче да завръща отлъчилите се кози, той на няколко пъти ги смеси със стадото от горната махала. Понеже не познаваше добре животните, всеки път по някое се отлъчваше в другото стадо. Вечер бройката не излизаше, а селяните ходеха да си търсят добичетата в другия козарник, сърдеха се, караха се, псуваха. Ирина – майката на Манолчо вечер скришом си поплакваше. Жал й беше за синчето, но не можеха да го оставят да мързелува.
Една вечер, като се прибра, видяха че липсва козата на поп Гроздан. Попадията отиде в горната махала, но и там я нямаше, момчето я беше изгубило. До среднощ попът и родителите обикаляха по поляните и шубраците да търсят добичето, докато най-после го прибраха читаво.
Отец Гроздан беше от старото поколение свещеници. Той не оставаше неделен и празничен ден без служба и проповед. Въпреки че безбожната власт постоянно му създаваше проблеми, нито за миг не си и помисли, че може да затвори черквата. Спомни си, че бе кръщавал Манолчо още като бебе. Сега хем го беше яд, хем му беше жал за тия изстрадали хорица, които се пребиваха от работа заради тоя нехранимайко.
– А бре, Илия – обърна се попът към тракториста. – Що не го пратиш при мене в черквата? Ще му прочета молитва, ще му дам нафора, ще се оправи момчето. Сигурен съм че и Господ ще помогне.
– Е щом казваш, отче, че и Господ ще помогне, ще го пратя, що да не го пратя? То се видя, че другото не помага...
– Значи вдругиден е Архангеловден. Облечи момчето както си ходи всеки ден с торбата и тоягата. Нека Ирина омеси погача, да сложи в торбата една буца сирене и една варена кокошка за курбан, па го прати рано при мене!
В уречената сутрин, по изгрев слънце Манолчо дойде в селската църквица. Тя бе градена петнайсетина години след Освобождението – малка, спретната, с не много широко кубе, с отделно построена камбанария, от която всяка неделя отекваше звънът на сладкогласната камбана. На службата имаше предимно възрастни жени и съвсем немощни старци. Припалваха свещици, втъкваха ги в бронзовите светилници и се отдръпваха назад. Момчето сне каскета и пристъпи през прага на притвора.
– Тъкмо навреме идеш – зарадва се попът. – Хайде, свали, синко, торбата и я остави настрана! Сега стой тука и ме изчакай малко! – След това влезе в олтара и службата продължи. Три възрастни жени му помагаха в четенето и пеенето.
– Дядо попе, ще закъснея и ще ми се карат – обади се козарчето.
– Няма, чедо, няма. Почакай да ти дам нафора! – Поп Гроздан го доведе пред солея, накара го да се приведе, да протегне напред ръцете с гегата. След това метна епитрахила над главата му и отвори Требника:
– Ти, Който си приел в божествените си обятия малките деца и си казал, че на такива е царството небесно. Молим Те да възложиш всещедрата Си, милваща и благославяща десница върху твоя отрок Манол... – Момчето дори не слушаше какво чете попът, всичко тук му се струваше чуждо, мрачно и противно. Тъй като искаше да се махне по-скоро, то пак каза:
– Дядо попе, ще закъснея.
– Ей сегичка, синко, само да ти дам нафора. Я се приведи още малко! – Манолчо не разбра кога поп Гроздан свали епитрахила от главата му и грабна тоягата. Усети се едва след първите удари. Бързо се окопити и побягна към вратата. По пътя си едва не събори няколко благочестиви бабички, които усърдно се молеха за неговото вразумяване.
– Чакай да ти дам нафора! – Извика попът и го последва. Хлапето обаче се отскубна. Тогава той хвърли тоягата след него и то се просна по очи на прага на притвора. Скочи и хукна с всички сили навън.
На поляната при козарника Манол пристигна тичешком, гологлав, разрошен и изпотен, с размазани по лицето сълзи. Някои от селяните които го чакаха попитаха:
– Е, как беше? Добра ли му беше на попа молитвата?
– Ох, тя молитвата му беше добра, ама тая пуста нафора много боли, едвам я понесох!
През следващите няколко дни хората забелязаха промяна у момчето. Сутрин поздравяваше всички, вече се стараеше и не губеше козите, не ги смесваше с тези от другото стадо. То цялото село беше разбрало, каква “нафора” му е дал поп Гроздан, но никой и за нищо не упрекна свещеника.
Малко преди началото на следващата учебна година, бай Илия се появи заедно с Манолчо в дирекцията на училището. Момчето беше проявило желание, да продължи да учи. Молитвата на свещеника и горчивата “нафора” бяха му помогнали да преодолее мързела и де се върне към уроците. След една година го записаха в машино-тракторното училище в близкия град. Младежът обикна машините и цялото лято прекарваше покрай баща си. Когато завърши средното си образование и се върна от казармата, той посвети целия си живот на тракторния стан в селото. Ожени се и му се родиха две прекрасни момичета. Когато старият механик бай Боре излезе в пенсия, Манол пое неговото място.
И когато срещнеше из селото вече престарелия поп Гроздан, целуваше треперещата му десница и шеговито казваше:
– Ех, дядо попе, много беше горчива тая “нафора”, едвам я понесох!
– Горчива, горчива, ама ти помогна, я виж какъв левент си станал и всички те уважават! – С дяволита усмивка отвръщаше свещеникът, вдигаше ръка и кръстообразно благославяше този някогашен немирник, когото бе обикнал като собствен син.
