събота, 15 декември 2018 г.

Мъдреците от Изток /коледна песен/

Преди няколко години чух за първи път песента на Джон Хопкинс "We three kings..." и много ми допадна. Като се поразрових в Мрежата установих, че я пеят и свирят различни естрадни, кънтри, поп и др изпълнители. През една нощ около Рождество в главата ми се роди българският текст на песента. Дълго време го оставих да "отлежи" на рафта на библиотеката, но в навечерието на Рождество Христово реших да му вдъхна живот. Това е скромен коледен подарък за моите читатели и посетители на блога и за всички приятели. Публикувах го в акаунта в Slideshare. Предложих го на православен сайт, но засега все още не е публикуван. Първо предлагам стиховете с акордите, а след това нотираният за пиано текст. За да чуете мелодията кликнете върху стрелката на картинката с тримата влъхви, това е звуковия еквивалент на нотния текст. Ако някой проявява интерес да разучи и изпее песента, нека се свърже с мен на e-mail: dikovski68[et]mail.bg. 


музика: Джон Хенри Хопкинс
български текст: Цветан Диковски

Em                  B7             Em
Ние – трима влъхви в нощта

                           B7            Em
бързаме към далечна страна

          D7            G                                    
през планини, през пустини

Am                B7        Em
следвайки млада звезда.

Цар роди се в град Витлеем,
злато Му нося – дар от сърце.
Над земята да владее
в мир и любов до век!

         D7     G                C              G
Пр. / О-о, ти звезда на радостта,

                  C                 G
грейнала нас нас в нощта,

Em    D7        C            D7
пътя верен покажи ни

G               C         G
с твойта чудна светлина!

Чист тамян поднасям в дар,
за кадило пред олтар,
славя Го и се прекланям –
Бог и небесен Цар.

Миро – най-отбран аромат
е за раните Му печат,
тялото Му да помажат,
като умре разпнат.

Пр.

Посрещни ни, свят Младенец,
Цар, и Бог, и жертвен Агнец!
Алилуя! Алилуя!
Пеят земя и небе...

Пр. 



Ако в края на нотния текст ви се отвори прозорец към резни презентации, просто го затворете!


четвъртък, 25 октомври 2018 г.

Как да си направим флейта бансури


Вероятно някои читатели се питат, защо скоро не съм публикувал нови неща в блога. Отговорът е, че се върнах към моето старо хоби - музиката. В настоящата публикация споделям с вас, как да си направите индийска флейта бансури, подобна на тази, която аз си спретнах от водопроводна тръба.

От известно време буквално съм в емоционален плен на етническите флейти: ирландски, руски, индиански, индийски, арабски, окарини и пр. Те ме очароват със своята простота, с разнообразието от тембри и форми на звучене. Освен че са приятно хоби и усъвършенстват музикалните способности, тези духови инструменти са и своего рода полезно дихателно упражнение. Нашите прадеди са съзнвали, че различните сопилки*, дудуци**, окарини*** и пр. са полезни за дишането и често са подарявали на децата си такива свирки.
Един от най-древните музикални инструменти, връстник на човешката цивилизация, впечатляващ със своето разнообразие, очарователен със своите форми на звучене – флейтата продължава да свири по струните на човешките души и да буди положителни емоции.  От кухите кости с два-три отвора до блокфлейтата, от пастирската свирка до сложната система с клапи на Т. Бьом, всеки етнос е създал своите образци в разнообразието от пеещи тръбички.
Идеята да си спретна сам някаква флейта не е моя. Векове наред хората са си правили флейти от подръчни материали – животински кости, тръстика, бамбук, свирчовина и пр. Дядото на мой приятел – овчар си правел цафара от тръстиково стебло, като пробивал отворите с въглен. Преди години в едно текстилно предприятие един познат – самоук кавалджия, проби шест отвора на една пластмасова шпула за прежда и засвири на нея. Същият си беше импровизирал кавал от медна тръба и свиреше нелошо, поне за моите критерии. Така реших и аз да си направя някаква флейта. Поразрових се из интернет и попаднах на две клипчета, където един руснак обяснява, как да си направим индийска флейта бансури от PVC тръба. С оглед да не излезе като интелектуална кражба, съм длъжен да посоча източника на информация, на базата на който направих моята самоделна флейта бансури. КЛИПЧЕ 1 КЛИПЧЕ 2
Това, което ще предложа тук не е превод, а моят вариант на въпросния музикален инструмент.
Първо да уточня, че не ми се получи от  първия опит. За първите две бях избрал
прекалено тясна тръба, щото такава се подмяташе някъде из килера. Третият горе-долу се получи, но бях разместил отворите вляво и вдясно от осовата линия. Все пак именно този трети опит беше първата ми самоделна флейта, която просвири. Оригиналната индийска флейта бансури се прави от качествен бамбук. Ако в Индия и на други места бамбукът расте под път и над път, у нас се искат малко по-специални условия да го насадим и отгледаме. Един добър стругар би могъл да ви спретне от хубава дървесина една прилична тръба, но за начинаещ като мен това може да се окаже излишен разход. Кой знае, дали ще се науча, пък и докога ли ще имам време да се упражнявам? Оставаше ми да се опитам да си направя нещо от подръчна тръба в случая полипропилен за студена вода с диаметър от порядъка на 18 mm и външен диаметър от порядъка на 25 mm. Това малко се разминава с указанията от скицата, но все пак се получи. 

Другото, което трябва с малко неудобство да си призная, че ми трябваше време
докато просвиря на тази флейта. Дори я бях пратил в работилницата „да отлежи” и „да поразмисли” ще свири ли, аджеба, или няма. Трудно ми беше, хем да вдухвам въздух и да възпроизвеждам звук, хем да си местя пръстите по отворите. Тръбата се разместваше и просто не се получаваше. Някой ще каже, че е като да духаш в празна бирена бутилка. Е понеже опитах, имам база за сравнение и ще кажа, че не е същото. Моята бансури просвири, едва след като се поупражнявах известно време на ирландска напречна флейта, която ми подари една благочестива госпожа с учебна цел. 



Като начало няколко думи за флейтата бансури: Вече уточнихме, че е разпространена в Индия и че се прави от бамбук.  Известна е в две разновидности надлъжна /по дължината на тялото/ и напречна /напречно на тялото/. Звукът се извлича при първата разновидност от специално оформения мундщук свирка, а при втория от завихрянето на въздуха в отвора-наустник. Има най-често шест до седем отвора за регулация на тоновете и нерядко допълнителни резонаторни отвори. Според музиканти, които са по-навътре в индийската музика „бансури” на местния език означава „флейта”. В исторически план е свързана с индийските традиционни култове към божествата Кришна и Радха Раман. Традиционната северноиндийска бансури е с дължина около 40 сантиметра. Благодарение на брамина Паналал Гхош /1911 – 1960/ бансури се превръща от фолклорен в инструмент за изпълнение на сериозна класика. Той прави редица експерименти с дължината, диаметъра и броя на отворите. Установява, че флейтите с широк диаметър изпълняват по-добре ниските октави.
Изработката на бансури е истинско изкуство. Има специфични изисквания към материала. Освен че трябва да е тънкостенно, стъблото бамбук трябва да е право, с равни междувъзлия и равномерно закръглено в правилна окръжност. Дървесината му се укрепва с естествени смоли. Първо се прогаря отворът на наустника. Отворите за пръстите също се пробиват с нажежено желязо. Не се правят със свредел, за да не се спука тръбата. Тяхното разположение се определя по специални формули в зависимост от дължината и диаметъра. После се обработва с антисептични масла, изсушава се и се украсява с копринени или найлонови шнурчета. Колкото по дълга е флейтата, в толкова по-нисък регистър свири.
Трябва да отбележа, че в интернет се появиха разни майстори, които предлагат направени от тях индийски флейти. Както видяхме, това е доста специфична и тънка работа и нямаме никаква гаранция, че ако си поръчаме такъв инструмент, той ще има нужните качества. Една наистина качествена бансури струва доста скъпо, което още веднъж ни мотивира да потърсим някакъв по-евтин и достъпен вариант да се сдобием с реплика на такава флейта. Както споменах по-горе, тръбата може да ни я оформи от дърво добър стругар. Не всяко дърво става за струговане и не всяко дърво е с подходяща акустика. Другият вариант са продуктите на съвременната химия полипропилен и PVC. По строителните магазини вече почти не се намират ПВЦ-тръби, просто бяха изместени от по-новите материали. Попадна ми чистачка за стъкла с поливинилхлоридна дръжка, но за съжаление твърде къса. Наложи се да се ориентирам към широко разпространения полипропилен.

Какво ни е необходимо:

На първо място музикална дарба, без нея просто няма да се получи.;

Да имаме желание да се занимаваме с музика и с флейта бансури.;

полипропиленова /в оригиналната публикация е PVC/ тръба с вътрешен диаметър 15 – 17 mm. В моя случай се оказа, че става и с 18 mm.;

по избор или според възможностите едно от следните: коркова тапа, самоделна дървена тапа, изрязана каучукова тапа или тапа от пеногума;


работна маса, ако може да е с менгеме;

ножица за полипропилен или обикновена ножовка;


маркер за CD-та;



измервателна рулетка;



линеал или парче тесен профил L образен винкел;




шило, пробоец или в краен случай гвоздей;


дрелка или стационарна бормашина;





три свредла с диаметри: 10 mm., 8 mm. и 4 mm.;


тънка летвичка, която може да се побере вътре в тръбата;

метална тръбичка или пръчка желязо, която да влиза свободно в тръбата;

остър нож;



шкурка;




медицински спирт и парцалче, марля или памук;




универсално лепило, в моя случай „Хелметекс”;




цветен, копринен или капронов конец;




Изпълнение:


В оригиналната публикация – клипчето на руснака е спомената дължина на тръбата 500 mm. Ако имате желание да си настроите флейтата в нужната тоналност, съветвам ви да отрежете поне 530 mm. После, каквото ви е излишно ще го отрежете. При мен се наложи при настройката да изместя тапата в съмия край на флейтата и да търся тиксо, с което да покрия корковата тапа. Може да купите 2,50 – 3 метра, за да имате резервни ресурси, ако нещо объркате. И така отрежете нужната дължина с ножица за полипропилен или ножовка!


С помощта на здрав линеал, който не се огъва или парче тънък винкел нанасяме с маркера осова линия по цялата дължина на флейтата.

С рулетката маркираме центъра на отворите, като спазваме посоченото на скицата разстояние. Отворът, в който се вдухва въздуха се измества на три милиметра надолу от осовата линия /виж скицата по-горе/. Ако ви хрумне като свирите да обърнете флейтата наляво от главата си, отворът трябва да се измести нагоре от осовата линия. Така свирят хора известни като леваци или левичари. Те поставят пръстите на лявата ръка върху първите три отвора на инструмента.

С помощта на шило, пробоец или глоздей пробиваме маркираните места, за да може свредлата да пробият по-точно отворите.



Поставяме във вътрешността на тръбата тясна летвичка или нещо друго, което да възпрепятства дрелката или бормашината да пробие и противоположната стена. Ако се случи така, ще трябва да отрежете ново парче и да започнете отначало. На мен веднъж и това ми се случи.



Пробиваме отворите: Първият отвор е резонансен с диаметър 4 mm. Вторият и третият са с диаметър 10 mm. Следва отвор с диаметър 8 mm. Следват още два отвора с диаметър 10 mm. Последният пръстов отвор е с диаметър 8 mm. Отворът за вдухване е с диаметър 10 mm. Разстоянията са означени на скицата.  



Лекичко с върха на остър нож отстранете външното ръбче на отворите и остатъците от стружки или просто ги изшкурете.

За да махнете стружките от вътрешната страна използвайте тръбичка или желязо с подходяща дължина. Прокарайта го по вътрешнатна стена с отворите, докато изчистите всичко.

За да може пръстите ви да пасват идеално върху шестте отвора, направете леки вдлъбнатини с шкурка. Поставяйте възглавничката на пръста, за да се уверите, че затваря плътно дупката. Ако не прилепва и излиза въдух, това ще променя тона на инструмента в различен от този, който желаете да изсвирите.



Намерете подходяща по диаметър коркова тапа. Изрежете около половината и я вкарайте в тръбата откъм отвора за вдухване. Може да използвате каучук или някаква пеногума и да си изрежете тапа. Може да я издялате или струговате от дърво. Важното е да запушва плътно и да не изтича въздух. Препоръчително е да може все пак да се мести без особено насилие напред-назад. Разположете я на 2 – 3 mm. вляво от отвора. Не я залепвайте, може да се наложи да я извадите или да я местите за настройка на звука. 


Напоете парцалче, марля или тампон памук с медицински спирт и почистете най-идеално цялата флейта. Със спирт се отстраняват и надписите означаващи диаметъра и другите спецификации. Няма да можете да отстраните само червената ивица, която означава, че тръбата е за топла вода /ако случайно ползвате такава/. Спиртът ще отстрани остатъците от маркера и мърсотията, която е полепнала в магазина и работилницата ви.

Намерете копринен или капронов конец с предпочитан от вас ярък цвят. Намажете с лепило линийка напречно на флейтата с ширина около сантиметър и увийте около нея конец докато се получи ивица с ярък цвят. Промажете конеца отгоре с лепило, за да не се отлепя лесно. Направете две или три такива ивици. Те ще разнообразят скучния сив дизайн на водопроводната тръба.


 Може вече да опитате да засвирите на вашата бансури.



Настройка:


Разликата в диаметъра на тръбата, в дължината, разстоянието между отворите и пр. винаги дават някаква разлика във височината на звучене. Ако желаете флейтата ви да свири точно в тоналност фа мажор е препоръчително да я настроите. Ако вече можете да вдухвате възхух и да възпроизведете най-ниския тон може да използвате електронен тунер или просто да влезете в уеб-сайт тонгенератор и да настроите по слух на нотата фа. За целта запушете всички пръстови отвори, за да изсвирите най-ниската нота.  Моята свири във F фа от малка октава, което е 174 Hz. Ако не сте достатъчно подготвени, започнете да се учите пък като му дойде времето, ще я настроите или ще си направите друга, както направих аз.  
Ето ви един онлайн тонгенератор, който може да използвате за настройка КЛИКНИ ТУК! Предимството му е, че може да изберете буквената стойност на нотата, в случая F3: Ето така изглежда сайтът:



Как се свири на бансури:

Въздухът в този тип флейта се вдухва като в класическите флейти. Ще ви трябва известно време и немалко упражнения. Сравняват го с това, сякаш искате да издухате нещо дребно, примерно глухарче. Отворът се допира под долната устна, а тръбата прилепва към брадичката. Струята се насочва към отвора. Има нещо малко общо с духането в празна бутилка или тръбичка от химикалка. При запушени отвори, трябва да получите дълбок звук наподобяващ параходна сирена. Има различни схеми и обяснения в мрежата, предназначени за класическа флейта. Може и да ви свършат работа, но без практика нищо няма да се получи. Като се научите да си оформяте устните по съответния начин лекичко запушвайте образувалия се отвор с език, за да се получи по-силно налягане. Така все едно казвате в наустника на бансурито "ту", "тууу"... 
Флейтата се хваща с двете ръце, като дясната е в отдалечения край срещуположен на наустника, а лявата е по-навътре. Трите пръста на дясната ръка - безимен, среден, показалец се поставят върху първите три отвора и лягат върху тях с възглавничките на крайната фаланга. Палецът подпира флейтата отдолу, а когато пръстите са отделени от отворите при свирене, кутрето помага за прикрепване на инструмента. Трите пръста на лявата ръка - безичен, среден показалец се поставят върху четвъртия, петия и шестия отвори на флейтата, като лягат с възглавничките на крайната фаланга. Отдолу флейтата се закрепва върху последната фаланга на показалеца и върху палеца, а при нужда прикрепва и кутрето изпънато /доколкото може/ по дължината на тръбата. Пръстите на лявата ръка лягат отгоре върху инструмента малко ребром. При левичарите всичко се прави огледално - водеща е лявата ръка. За онагледяване използвам снимката на канадската виртуозна флейтистка Кетрин Потър. 


Ако запушвате отворите с върховете на пръстите, може да не ги затворите както трябва и да се получи разминаване в звученето на инструмента. Както и по-горе споменахме, пръстите лягат с възглавничките на крайната фаланга. 



Ако сте съвсем начинаещ, ще ви бъде от полза да знаете, как се регулират тоновете на флейтата. Пръстите разположени върху инструмента в позиция за свирене се наричат вилични захвати. Най-разпространеното понятие е пръстовка. Начинът за свирене на бансури е валиден за повечето свирки с шест отвора. Когато запушите с пръсти всички отвори ще получите най-ниския тон, в случая това е F - "фа". Като освобождавате постепенно първия от края срещуположен на наустника, получавате втория тон - G - "сол". Още един освободен отвор и получавате A тоест "ла". Следват Bb /Hb/ или "си бемол", C - "до", D - "ре", E - "ми". Последният тон "фа" ще получите, като запушите всички отвори и надуете по-силно. На картинката е отбелязано със знак +. С пренадуване се получават всички тонове от втора октава. Полутонове се получават като отворите се запушват наполовина. Жълтите точки са отпушените отвори. 




Така изглежда гама фа мажор подредена по стълбицата на петолинието.  Разбира се, не е задължително да ползвате ноти. Може да си я карате слухарски като мен. 


 Още доста клипчета и друга полезна информация ще откриете в "youtube" и в различни алтернативни сайтове. Аз не съм професионален флейтист, нито лютиер, но ако мога да ви бъда полезен с още нещо по темата може да ми пишете на e-mail: dikovski68 [et] mail.bg.

Желая ви приятни минути с вашата самоделна флейта и много музика в живота!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* – сопилка – дървена надлъжна флейта със свирка в горния край и десет отвора за регулиране на тоновете разпространена в Украйна
** – дудук – вид дървен духов инструмент от рода на надлъжните флейти със свирка в горния край и от шест до девет отвора за регулиране на тоновете в зависимост от различните етноси, които го ползват. В България е с шест пръстови отвора и е характерен за Северозападната фолквлорна област.
*** – окарина – затворена камерна флейта, която се изработва най-често от глина, но може да бъде дървена, метална, от слонова кост и пр. Името на инструмента в превод от италиански означава гъсе /малкото пиле на гъската/ и е свързано с особената й форма. Позната е в различни варианти, но най-разпространени са италиански тип на Джузепе Донати с 10 отвора за пръстите и английски тип по системата на Джон Тейлър с 6 различни по големина отвора.

понеделник, 18 юни 2018 г.

Богослужебният език

Тази статия е публикувана на страницата "Православна младеж". Това е първата ми статия излязла в този православен портрал. Надявам се, съдържанието й да намери отзвук сред повече млади християни, певци и представители на клира. 
От полиелеите струеше приглушена светлина, отблясъци от горящи свещи играеха по стените на храма, въздухът бе изпълнен с аромат на тамян: “Господу помолимся!“ – Възгласяше свещеникът. – “Господи помилуй!” – Отговаряше хорът. Правех усилия да вникна в смисъла, опитвах се да се присъединя към певците. Това беше втората Литургия, която посещавах като осъзнат християнин, като човек търсещ връзка и общение с Бога. Понеже пея откакто се помня и се справям добре по слух, се стараех да стана съпричастен към общата молитва. На моменти схващах значението на възгласите благодарение на задължителния руски език, който ни караха да учим още от предучилищна възраст. В повечето от случаите безуспешно напрягах слуха и мозъка си в опити да разбера, какво се чете и пее. Минаха месеци, преди презвитерата на архиерейския наместник да ми подари книжката “Божествена Литургия на св. Йоан Златоуст”.
Както е известно на много християни, тя съдържа църковно-славянския текст на Литургията, отпечатан на кирилица, с обяснения и паралелен превод. Едва тогава нещата ми се проясниха и вече можех пълноценно да вземам участие в песнопенията от Литургията. По-късно открих някои от най-често използваните богослужебни песнопения преведени в Молитвеника – издание на св. Синод на БПЦ. Според някои това вероятно е достатъчно. Но богослужението не се изчерпва само с Литургията. Богослужебните книги са пълни с безценни образци на религиозна поезия, полет на православния дух. Особено съдържателни са великопостните и пасхалните молитвени текстове. Единици от тях са преведени в Молитвеника, но по-голямата част си остават все още на автентичния, непонятен, отдалечен с векове от нас църковно-славянски език.
И днес, докато служа като клиросен певец, се старая да вникна в смисъла на молитвените текстове – тропари, седални, стихири, канони, ексапостиларии и др. И днес много думи и словосъчетания ми убягват. Убеден съм, че това не е само мой проблем. Сигурен съм, че много от свещениците и колегите псалти не могат да си преведат в пълнота молитвените текстове.
Да схванеш смисъла е едно, но да можеш да си го преведеш е съвсем различно. За да го постигнеш е нужно години наред да изучаваш езика, да разполагаш с учител, с подходящи учебници, с речници. Така беше с руския, който владея задоволително, с френския, който така и не усвоих в училище, с английския, който познавам на елементарно ниво. Така е и с църковно-славянския. Чета, пея, долавям смисъла на една част от песнопенията, но много неща ми убягват.
Не можеш да разбираш един език без подготовка, без уроци, без упражнения, без да говориш, четеш и пишеш на него. В Университета изучавахме старогръцки, латински, староеврейски езици. Вероятно, ако ми поднесат един текст на старогръцки, ще започна да сричам, ще го прочета, но и дума не може да става да го преведа. Същото е и с другите “мъртви” езици, на които е писано и превеждано Свещеното писание. Нещо подобно се получава и с богослужебните текстове. Със сигурност убягва смисъла на думи като “зело”, “усма”, “благоутробие”, “катапетазма” и пр.
Още от началото на моето служение се старая, нещата, които са преведени, да ги чета на новобългарски. И още от самото начало срещах неразбиране. Един доста възрастен свещеник продължаваше да чете шестте псалми от утренята на църковно-славянски, въпреки че са отпечатани с паралелен превод. Когато му направих забележка, той ми се сопна, че така са го учили в пастиро-богословския институт.
В началото и аз мислех, че не е трудно да се схване смисъла на песнопенията, но с практиката установих, че не е и толкова лесно. Допълнителни затрудняващи фактори се явяват отсъствието на каквато и да било изразителност при четене, и извивките при голяма част от църковните песнопения, особено при монодийното – източно пеене.
Имам някакъв спомен, че средношколците в семинариите ги учат да четат с главозамайваща скорост, което понякога се превръща в навик и остава до края на служението им. Често певци и свещеници четат бързо, за да съкратят по някакъв начин времето. Дали е, за да не отегчават богомолците или защото бързат да приключат, трудно ми е да определя. Нерядко и певци, и свещеници буквално мърморят под носа си, от което непонятните текстове стават още по-неразбираеми. Дори при най-голямо желание, дори да си учил руски в училище, дори да имаш елементарна подготовка, успяваш да доловиш отделни изречения, изрази, думи. Кръстиш се когато чуваш възглас “Отца и Сина, и Светаго Духа…”, в началото на ектенията. Началото на много молитви ти убягва, нерядко се прекръстваш машинално, или защото другите го правят.
Вероятно, освен приснопаметния свещеноиконом, ще се намерят и други ревнители на традицията, на “светоотеческия” език, на вековната практика и пр. Със сигурност ще приведат куп доказателства – библейски, канонични и какви ли още не. Има и такива, които смятат, че исконно задължение на православния християнин е самообразоването във вярата. Според тях всеки, който се нарича православен трябва да намери възможност да се ограмоти по отношение съдържанието на богослужението.
Със сигурност вярата на всеки от нас трябва да е осъзната. Препоръчително е четенето на Библията, на житията, на светиите, на катехизическа литуратура. Така участието ни в духовния живот на Църквата няма да бъде само подражание или машинално прекръстване, а истинно с ум, сърце и душа. И тук възниква въпросът: Църковната просвета и самообразоването включва ли и обучение по древния език, употребяван в богослужението?
Със сигурност ще се намерят колеги, които ще кажат, че такова самообучение е задължително. Други ще кажат, че е поне препоръчително и желателно. Кой знае… може би са прави, но… само за себе си.
“Езиковият проблем”, ако въобще можем да го наречем по този начин, възниква още преди появата на християнството. Много евреи, разселени из други царства, не владеят добре бащиния си език. Тогава се налага Стария завет да се преведе на познатия им старогръцки. Появяват се преводите на Акила, Симах, Теодотион и познатата на всички богослови Септуагинта или преводът на седемдесетте тълковници. Всичко това се прави с цел юдеите да познават отеческите си свещени текстове.
На първите проповедници на Христовото учение в определен момент също им се налага да преодоляват езикови бариери. Докато проповядват на сънародниците си, всичко е наред. Когато се налага евангелието да бъде проповядвано на “всички народи” /Лука 24:47/ се налага по чудотворен начин да получат дарбата да говорят някои от използваните по онова време езици – сирийски, коптски, гръцки /диалект койне/* и пр. Истинско чудо подпомага тяхната проповед. В деня Петдесетница, след слизането на Светия Дух, те заговарят на непознати за тях езици. Тогава около четири хиляди души се кръщават и присъединяват към християнската Църква. /Деяния на светите апостоли 2-ра глава/ Благовестието не се ограничава в пределите на Палестина, а се стреми да достигне до най-отдалечените кътчета на познатия по онова време свят. Никъде не е споменато, светите апостоли да са се ползвали от услугите на преводачи, което означава, че или са владеели нужния им език, или са го получили като дар свише, който да подпомогне тяхното дело. Изключение от правилото е т. нар. глосолалия**, която се нуждае от тълкувание, но това е свръхестествена проява извън евангелското дело.
Сам свети апостол Павел отбелязва в своето Първо послание до коринтяни: “А сега, ако дойда при вас, братя, и заговоря на непознати езици, каква полза ще ви принеса, щом ви се не обясня било с откровение, било с познание, било с пророчество, било с поука.” /1Кор. 14:6/ Това е свързано с нуждата Христовото благовестие за Царството небесно, да се преподава на достъпен и понятен за всички език. Това е строго индивидуално, защото на едни е трябвало да се проповядва на универсалния по онова време старогръцки диалект койне, на други на сирийски, на трети на арабски и пр. Това са съзнавали повечето епископи и презвитери, проповядвали в първите векове от разпространението на християнството. Така се появяват преводът на сирийски създаден от св. Ефрем Сириец, готския превод на епископ Улфила, различните версии преводи на латински и пр.
Със сигурност езикова бариера се появява и при покръстването на немалка част от народите на Балканския полуостров. Все пак универсалният по онова време гръцки-койне върши работа. Усложненията настъпват няколко века по-късно, когато се налага езическото ханство България да влезе в семейството на християнските народи. Наред с политическите, икономическите и другите фактори при покръстването, един от основните препъникамъни се явява езикът. Ако аристокрацията е можела да си позволи да научи гръцки или латински, то за простолюдието това не е било достъпно. Така наред с приетото формално християнство, сред славяните и българите продължавали да се ширят езическите вярвания и традиции. Повечето поданици на хан Борис, станал впослествие княз Михаил, не виждали в това нищо нередно.
Нещата променят посоката си след пристигането на учениците на светите братя Кирил и Методий в България. Светите равноапостолни първоучители са водили отчаяна борба с представителите на папската курия, за да докажат, че всеки народ има право да общува с Бога на своя език. Така в старобългарската книжнина се появява понятието “триезична ерес”. Като ерес е прието схващането на латинските духовници, че единствено на трите езика – еврейски, гръцки и латински може да се проповядва християнството, да се води богослужението, да се четат библейските текстове. Сам св. Кирил блестящо защитава славянската писменост и правото на славяните да се ползват от своя език, когато четат Библията, когато извършват богослужение и в личния си духовен живот. След като кирило-методиевото писмено слово е приютено от далновидния княз Борис-Михаил, следват векове на разцвет на славяно-българската писменост и култура. Този процес продължава до падането на България под османско иго. Дори след това писмеността продължава да поддържа буден българския дух и да предпазва от асимилация. Преводите на Библията, преведените светоотечески творения, новонаписаните книги са споделени с други славянски народи и в частност с Русия. Това още веднъж подпомага запазването и развитието на езика и писмеността.
По време на българското Възраждане XVIII-ти – XIX-ти век богослужебните книги често се ползват и като учебни пособия за изучаване на езика. Старобългарският език вече се е видоизменил под руска редакция и се е превърнал в църковно-славянски. Тъй като по онова време се ползват Библии, богослужебни книги и преписи основно от Русия, той получава широко разпространение по нашите земи. Един от проблемите в случая е, че българският език също е претърпял изменения. Той е изгубил падежните форми и е станал език с предлози. Повсеместно са възприети някои диалектни думи и заемки от други езици, включително и от езика на поробителите турци. Така се налага да се направят първите преводи на Библията на новобългарски език.
Един от първите е преводът на Новия завет на Неофит Рилски издаден от Британското библейско дружество през 1840 година. Посрещнат е с огромен интерес и са изкупени няколко хиляди екземпляра. Въпреки усилията на гръцката Църква да ги издири и унищожи, хората ги пазят и предават от ръка на ръка.
По онова време българското население подвластно на султана вече е обект на мисионерските завоевания на западни протестанти. Вследствие на това, с помощта на американските мисионери Елиъс Ригс и Албърт Лонг и с дейното участие на Христодул Костович и Петко Рачев Славейков е направен първия превод на Свещеното писание на новобългарски език. Той излиза от печат през 1871 година в Цариград. Първият тираж от трисет и шест хиляди броя бързо е изкупен и се налага да бъде преиздаден още няколко пъти. Днес той е известен като протестантска Библия.
Първият синодален превод на свещените Библейски книги излиза от печат едва през 1925 година. Днес той се ползва и в богослужението, и за частна употреба от православните християни, а вече се разпространява и от някои протестанти. Въпреки че езикът е отдалечен от съвременния с цял век, той все пак е най-доброто, с което разполагаме.
От краткия исторически обзор става ясно, че нашите предци: славянски първоучители, възрожденци, свещенослужители и обикновени християни са съзнавали, че вярата трябва да бъде осъзната, че евангелските истини трябва да бъдат понятни и достъпни за всеки. Днес вече се чуват, понякога плахи, друг път по-уверени, гласове за нов, съвременен превод на Библията. В това да се осъвремени езика на свещените книги няма нищо лошо или еретично. Проблемът е, че е свързано с необходимостта от разбиране от страна на висшия клир и на немалко средства. И ако средствата могат да се осигурят от дарения и по други начини, повечето представители на духовенството не разбират необходимостта от актуализация. Повечето са се вкопчили в статуквото и изпитват панически страх, да не би нещо да се промени. И ако библейските текстове на поостарелия български все пак са понятни, то богослужебните са недостъпни и неразбираеми за по-голямата част от присъстващите на службите. Много от свещениците, които го осъзнават, ползват преведения на новобългарски “Служебник” и така поне възгласите им са разбираеми за всички богомолци. На много места вече започнаха да ползват преведени части от Литургията и някои други богослужебни текстове. Това обаче среща яростен отпор от страна на “ригористи” и “радетели за чисто Православие”. Мнозина са склонни да обявят използването на новобългарски език в богослужението едва ли не за ерес. При това положение по-голямата част от църковния народ изпада в ситуацията, в която са изпадали нашите праотци, когато по времето преди Възраждането гръцки попове и владици са водели службите си на гръцки език.
Резултатът е очевиден, празни храмове, отегчени богомолци, суеверия и безбожие, настъпление на инославни изповедания, секти и всякакъв вид псевдорелигиозни култове, екстрасензи и шарлатани. А не е ли време да се замислим, не е ли време нещо да променим?
Като задавам този въпрос, аз търся и неговия отговор, стремя се да намеря решение. Това, което ще дам като идеи, не е мой патент, някои от тези неща съм ги видял приложени някъде на практика или съм чул за тях от други хора.
Първи вариант: да се организират курсове за изучаване на църковно-славянски език, включващи четене, основни граматически понятия, изучаване и превеждане на богослужебни текстове. От самото начало се вижда, че дори да е осъществимо на практика, това би могло да стане основно в по-големите градове и епархийски центрове, където биха могли да се намерят квалифицирани преподаватели, а и достатъчно желаещи да бъдат обучавани. В малките населени места е по-важно да се наблегне на енорийската катехизация. Така за една голяма част от българските християни нещата ще останат непроменени. Тук се сблъскваме и с проблема недостиг на учебни пособия. Ако граматиката на архим. А. Бончев все пак е преиздавана за нуждите на духовните училища, то пълния “Речник на църковнославянския език” е библиографска рядкост, достояние на единици.
Втори вариант: Всеки един участник в богослужението да получи екземпляр от книжката “Божествена Литургия на свети Йоан Златоуст”. Идеята е прекрасна, със сигурност ще се намерят дарители и спонсори за отпечатване на нужните бройки, за закупуването и раздаването им. С какви трудности ще се сблъскаме в този случай? Повечето от хората няма да си направят труда в извънбогослужебно време да отворят книжката и да се образоват. Тъй като има някои неща, които в книжката липсват, /например т. нар. входни/, някои богомолци ще изгубят нишката и безпомощно ще разгръщат страниците, за да се изравнят с реда на службата. Някой може да възази, но аз съм ставал свидетел на подобно объркване. Това е валидно и при участие в службата на подрастващи. И в този случай ще има нужда от обучение, от изясняване на реда, от беседи и катехизация. Но това не е единствения проблем. Дори да получат книжката като подарък, на следващите служби повечето от богомолците вероятно ще я забравят. Една християнка би могла да си носи постоянно книжката в дамската чанта. Това е добра идея, но не е универсално решение. Ако сутрин бързаме за богослужение, не е трудно да пропуснем да вземем брошурката с текста на Литургията. Не можем да виним хората. Да се забравя е човешко, особено в забързаното ни ежедневие. След известно време богомолците пак ще присъстват в църквата без книжките и ще се кръстят машинално, следвайки примера на другите.
Трети вариант: Специално поставен от свещеника служител при храма, да раздава книжките с Литургията в началото на службата и да ги прибира в края. Добро решение, но за онези, които идват по-рано и вземат участие в утренята, текстовете от утринното богослужение ще си останат все така непонятни. Същото се отнася и за вечерните служби, за великопостното и пасхалното богослужение, обредите и требите. С течение на времето книжките ще започнат да се късат и разпадат. Някои ще изчезнат, защото ще се намерят богомолци, които ще забравят да ги върнат. Това разбира се без никакъв лош умисъл. Човешко е да се забравя. Ще се намерят и такива, които ще откажат, защото са влезли само да запалят свещ и да се помолят, и не възнамеряват да останат до края на службата. Известно е, че има хора, кръстени, но останали индеферентни към учението на светата ни Църква. Не можем да задължим никого. Всеки има право на избор по дадената му от Бога свободна воля. При все това, недостатъците на този начин са очевидни.
Четвърти вариант: Богослужението да върви с превод или обяснения. Това сме го виждали многократно, когато Българската национална телевизия излъчва празничните богослужения от Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. Така телезрителите могат да разберат, какво се извършва в момента в храма, каква е символиката, какъв е смисълът на празничния тропар*** и пр. Ако по време на богослужението някой обяснява или превежда, това основно ще пречи на молитвеното възприемане на църковната музика, на певците и четците в храма. Това по-скоро ще смущава, отколкото ще помага. В католически църкви съм виждал молитвените текстове да се прожектират с някакъв апарат /напр. шраебпроектор/. Този вариант е по-приложим. Днес постиженията на техниката дават възможност да се ползва компютър с мултимедиен проектор или някакъв друг прожекционен апарат. Тук проблемите са свързани с набавянето на нужната техника, с необходимостта от квалифицирани хора, които да подготвят нужния софтуер и да го представят навреме на присъстващите в храма богомолци. Проблем е и къде ще бъде поставен мултимедийния екран или монитор, така че прожектираните текстове да се виждат от всички и съоръжението да не пречи. Недостатък се явява и факта, че по-голямата част от богослужебните текстове не са преведени. Значи, можем да се ползваме само от познатия ни вече текст на Литургията и някои известни от молитвеника и други книги песнопения. Все пак е идея, която, ако се обмисли добре, би могла да даде резултати.
Пети вариант: Ако трябва да съм откровен, аз съм радетел за реформи в богослужението, а именно превеждането на всички богослужебни книги на съвременен български език. Това също не е моя идея. Преди повече от двайсет години посетих богослужението в един видински храм, където четири девойки изпълниха Литургията изцяло на български. Текстът беше акомодиран от ръководителката на вокалната група – по онова време студентка в софийската Консерватория. В библиотеката си вече имам цялата Литургия преведена и нотирана на новобългарски език. Но освен Литургичните възгласи и текстове, от превод се нуждаят и всички останали песнопения от утренята, вечернята, повечерието и повечето текстове, които се ползват в мирските храмове. Да се осъществи това е трудна задача, свързана с необходимостта от квалифицирани кадри, от средства за издаване, с нуждата църковните псалти да се приспособят към новия начин на служение. Това със сигурност ще отнеме години, особено актуализацията на псалтикийните**** и нотните сборници. Ще трябва известно време докато ушите ни привикнат към осъвремененото богослужение.
Смятам, че с голям успех биха могли да се комбинират използването на преведената на български език Литургия, описана в петия вариант, с брошурки, съдържащи текста или някаква мултимедийна прожекция върху сгъваем екран или дисплей.Съществува вероятност при протяжното пеене с много извивки и украси, текстът пак да не бъде докрай разбран. По този начин проблемът може да се избегне, а богомолците ще могат да участват пълноценно в службата.
Убеден съм, че много днешни християни или хора, които посещават богослужението, изпадат в подобна ситуация, както аз в дните, когато правех първите си стъпки. Някои намират, кой да им обясни и да ги научи, други продължават да тормозят слуха и ума си, за да вникнат в смисъла на възгласите и песнопенията. Смятам, че висшият клир на БПЦ им е длъжник по отношение нуждата от понятно за всички присъстващи богослужение. Със сигурност ще се намерят стотици противници на такова осъвеменяване. Всъщност, в манастирите може да остане автентичното църковно-славянско богослужение, защото то заслужава да има свой живот. Може да се редуват църковно-славянски и новобългарски при различните служби. В енорийските храмове и катедралите обаче, е препоръчително да се служи на български. Не само колективното четене на “Отче наш…” и “Символът на вярата” от всички, а дейно участие с дух и истина в цялото богослужение. Защото “Бог е Дух и ония, които Му се покланят трябва да Му се покланят с дух и истина…” /Йоан 4:24/Защото само така можем да привлечем и задържим в храма повече хора, защото е нужно славословията и молитвите ни да бъдат осъзнати! Защото това е бъдещето!
–––––––––
* – старогръцки диалект койне – koine dialektos /кини диалектос/ – старогръцкия език разпространен в Европа, Азия, Северна Африка и др. след завоевателния поход на Александър III Македонски /356 – 323 г. пр. Хр./. При него за разлика от класическия староръцки е станало фонетично сливане на двугласните, а други гласни са придобили различен начин на четене. Това е старогръцкия език, на който са написани свещените новозаветни книги.
** – глосолалия – Произлиза от старогръцките думи glossa – език и laleo – говоря. В случая става въпрос за свръхестествено явление познато в древната християнска Църква. Свързано е с говорене на непознат на присъстващите в храма език, като дар от Светия Дух. При всички случаи, когато един е говорел по този начин, е трябвало да има друг, надарен от Духа с дарбата да преведе или изтълкува казаното. Като цяло, описаното в Новозаветните текстове няма нищо общо с “говоренето на езици”, с което парадират съвременни протестантски, религиозни общности от петдесетнически тип. Тяхната практика и начинът, по който се предизвиква явлението, граничи със спиритизъм.
*** – Тропар – произлиза от гръцкия глагол trepo / обръщам се/ обръщение към празнувания светия или събитие или кратко хваление. Наричат го още химн на празника.
**** – Псалтикийни сборници – богослужебни книги с поместени в тях песнопения и образци за пеене, нотирани с византийската невмена нотация. В БПЦ се употребяват най-често “Кратък псалтикиен Възкресник”, “Псалтикиен Възкресник”, “Псалтикийна утреня” и “Псалтикийна Литургия”. По-рядко се употребяват “Псалтикиен Минейник”, “Псалтикиен Триод и Пентикостар”, както и “Псалтикийни треби”. Голяма част от съдържащите се в тях песнопения са преведени на западна петолинейна нотация от забележителния църковен музиковед Петър Динев /1889 – 1980/.