сряда, 15 октомври 2008 г.

Силата на кръста да пази от градушки

Този материал излезе на страниците на Православие България.

Кнежа е град, в който по-голямата част от населението се определят като християни, макар болшинството от тях да посещават храма само по големите празници. За принадлежащи към исляма се смятат една група от ромски произход, а има и семейства с турско самосъзнание. През 2005-та година сред ромите възниква брожение за построяване на джамия.

За повечето от хората, запознати с осъществяването на такива проекти е ясно, че в случая става въпрос, не толкова за необходимостта от култова сграда, а за усвояване на средства. В желанието си да се докажат инициаторите стигат твърде далеч. Те претендират джамията да бъде построена на един от хълмовете над града, над гробището, така че да се вижда от целия град. В този момент никой не може да бъде сигурен, дали след време от минарето на тази проектоджамия, няма да звучат призиви за намаз на турски език, подсилени от мощна усилвателна уредба.

В противовес на този проект, населението на града подема инициативата на кмета Симеон Шарабански, за издигане на голям кръст на същото място над гробищния парк. Едно от нещата, които той излага като довод е, силата на кръста да пази градчето от градушки. Неоспорим факт е, че той винаги се отзовава и помага за разрешаването на проблемите свързани с енорийския храм, с нуждите на свещенството, с вероучителната и катехизическа дейност в града.

Кръстът е стоманена конструкция висока 17 метра и средствата за нея са изцяло от дарения. Дарителската акция също е иницирана от градоначалника Шарабански. Съоръжението е проектирано така, че към него да бъдат прикачени луминесцентни осветителни тела. За първи път християнският символ разпръсква синята си светлина на 28 август 2007 година. На Кръстовден същата година е тържествено осветен от енорийския свещеник на Кнежа Теодор Димитров.

От тогава, всяка вечер над хълма на фона на нощното небе се откроява сиянието на кръста, за да напомня на всички, че техните деди са били християни и че коренът им е здраво свързан с Църквата.

неделя, 12 октомври 2008 г.

Ледената планета

Трудно е да бъдеш гласът на викащия в пустинята. Много често се чувствам така. Това стихотворение отразява точно такива настроения. Публикувано е на страницата на "Моята библиотека".

Каква нелепа орис ме споходи
по пътя към небесното отечество,
отшелник из вселената да бродя,
да страдам по изгубено човечество.

Безкрайно – цяла вечност се надявам,
и странник тъжен скитам сред тълпите,
и същността ми бавно вледенява
от ледения мрак сковал душите.

Студено слънце – северно сияние
отблясъци разпръсква по земята,
ала в сърцата от леда сковани
не може да проникне светлината.

И глас в пустиня екне над света,
от обич натежало откровение.
Пред светлия олтар на любовта
сърцето ми изгаря всесъжение...

На литургия

Предлагам на любезния читател още един от моите сонети. Той също излезе в "Моята библиотека".

Бе като сън и блян неизживян,
че аз те срещнах белолика там,
под купола на малкия ни храм
и сведох чело от любов и свян.

Ефирна като вятъра премина,
и сякаш в миг и времето застина,
ти бе смирена като монахиня,
понесла аромата на жасмина.

Помоли се и тръгна си оттам,
остави жертва – тъничка свещица,
и стана пусто в каменния храм.

Остана в мен надеждата – искрица,
че щом обичам няма да съм сам,
и ще те пазя в образ на светица...

Непреходност

Впечатлява ме начина на звучене на сонетите, винаги съм се възхищавал на истинските поети, които владеят тази техника. Аз също имам няколко сонета. Този, който можете да прочетете тук, излезе на страницата "Моята библиотека".

Нетрайни са нещата в този свят,
и красотата също отминава.
С годините увехва като цвят,
и с тялото ни тленно остарява.

На времето подвластна любовта ни,
след красотата бързо си отива.
Тя има шанс и може да остане,
ако душата също е красива.

С усилия у себе си руша
порока и от злото се отричам,
но още мога да се изкуша.

В душата ти свенливо пак надничам,
и виждам най-прекрасната душа,
и те обичам, просто те обичам!

Адажио

Едно от първите стихотворения публикувани на страницата "Моята библиотека", което съчетава носталгичното настроение с изживяването предизвикано от едноименното класическо произведение на Томазо Албинони.

Облаци се гонят в мрачна вечер,
вятър свири и разклаща клони.
Знам, че ти си нейде там далече,
няма кой тъгата да прогони.
Може би сама, в ръката с книга,
ти седиш в притихналата стая.
Моят ум се мъчи да се вдигне,
пътищата твои да узнае.
Може би почиваш уморена
и духът в мечтание унесен,
ще си спомни миг поне за мене
и за мойта звънкогласна песен.
Може би присядаш пред екрана,
за да гледаш филма, новините,
или в мрака свита на дивана
чакаш да изгреят пак звездите.
Може би, когато пак се срещнем,
ще успеем да си кажем всичко,
и ще слеем две сърца горещи
в път един, в желание едничко.
И ме сгря една искра надежда
и тъгата ледена прогони.
Отглас от Вселената безбрежна
нежно ме унася Албинони...

Музикант

В търсене на нови възможности за творческа реализация влязох във връзка с "Моята библиотека" и предложих да им изпратя свои неща. Бях приет радушно и вече имам публикувани там авторски стихове.

Аз зная – музикант не храни къща.
Народът ни е мъдро отредил.
Животът, взет назаем, той не връща,
защото го е в ноти претворил.

Но някога, в безгрижното си детство,
мечтаех си да стана музикант,
да вложа в песни своето наследство,
на хората с любов да ги раздам.

Пораснах. В младостта си неразумна
в безсънни нощи свирех до зори,
и веселях с китара звънкострунна
дружинката приятели добри.

Изучих се, години отлетяха,
и уж на зряла възраст поумнях.
Но песните в душата не умряха,
и днес заспивам, и осъмвам с тях.

Сега отново споменът ме връща
към миналото с днешните очи,
и знам, че музикант не храни къща,
ала без песен залъкът горчи…

петък, 3 октомври 2008 г.

Започна ремонтът на храма в село Еница

Тази статия излезе на страницата на Православие България, предстои да изезе и в Църковен вестник.

Когато за първи път видях храма в село Еница, Врачанска епархия, си помислих, че това е една от най-хубавите църкви, които някога съм виждал – кръстокуполна, с голямо кубе и широка апсида. По времето на моето следване често минавах пътьом с автобуса и се възхищавах отдалече. В деня, в който се сдобих в възможността да я разгледам от близо, установих, че времето на атеизъм и безстопанствеността са успели да си кажат думата и тук. Тогава видях, че мазилката на много места отвътре и отвън е опадала, таванът е изкъртен от течове, стенописите са в окаяно състояние, иконостасът липсва.

Храмът “Свети Атанасий” е разположен в центъра на селото, в непосредствена близост с читалище “Изгрев” и училище “Васил Левски”. Строен е през периода 1941 – 1944 година от майстор Васил Стоянов Изворски. Изключително важен е приносът на енорийския свещеник Петко Данчев, а за строежа помагат според възможностите си всички жители на селото. Не са известни майсторите на иконостаса и стенописите. През първите десетилетия след построяването си църквата е средище на духовен живот. Не успях да разбера, кога е починал последния свещеник, но явно от тогава, нещата са тръгнали към упадък и разруха.

От местни хора научих, че преди построяването на този храм е имало друг от времето на османското владичество с изключително ценни икони, но сградата е била в много лошо състояние и се е наложило да бъде разрушена.

Още от началото на първия си мандат кметът Симеон Желязков се опитва да издейства пари за възстановяването на църквата, но общинският бюджет все не достига. Тази година той е успял да уреди 101 хиляди лева за извършване на неотложния ремонт. Много хора от енорията споделят, че имат доброто желание да я видят в предишното й благолепие. Една ученичка разказва, че на Възкресение Христово хората по традиция се събират и обикалят храма. “Ние не искаме да ходим при сектантите, защото държим на българските християнски традиции!”

От края на август започва основният ремонт на покрива. Извършена е пълна подмяна на дървената конструкция, наредени са и нови керемиди. В момента майсторите изкърпват мазилката. Предстои изграждането на нов свод, ще бъде поставена и алуминиева дограма на прозорците.

На нас не ни остава друго, освен да станем съпричастни към надеждата на тези хора и да се надяваме, че след ремонта в него ще могат да се извършват поне треби. Понякога не е нужно много, достатъчни са вяра и желание, за да се запази връзката с българските корени...