неделя, 12 октомври 2008 г.

Ледената планета

Трудно е да бъдеш гласът на викащия в пустинята. Много често се чувствам така. Това стихотворение отразява точно такива настроения. Публикувано е на страницата на "Моята библиотека".

Каква нелепа орис ме споходи
по пътя към небесното отечество,
отшелник из вселената да бродя,
да страдам по изгубено човечество.

Безкрайно – цяла вечност се надявам,
и странник тъжен скитам сред тълпите,
и същността ми бавно вледенява
от ледения мрак сковал душите.

Студено слънце – северно сияние
отблясъци разпръсква по земята,
ала в сърцата от леда сковани
не може да проникне светлината.

И глас в пустиня екне над света,
от обич натежало откровение.
Пред светлия олтар на любовта
сърцето ми изгаря всесъжение...