неделя, 19 декември 2010 г.

Кръщавка

Този разказ е моята първа изява на страницата на електронно списание "Литературен свят". Благодаря на главния редактор г-н Георги Ангелов за предоставената възможност! Разказът е написан по действителен случай. Вероятно има и други подобни случки. Искрено се надявам, някой да се замисли като го чете.

На пръв поглед бе съвсем обикновен летен ден, който по никакъв начин не загатваше за онова, което предстоеше да се случи. Скътан в сенките на вековните гори, Радованският манастир очакваше благочестиви поклонници. Под лъчите на августовското слънце манастирският двор дремеше следобеден сън. Всичко наоколо бе застинало в някакво летаргично спокойствие, и бунарът с ламаринен покрив отгоре, и камбанарията над дебелата манастирска порта, и обраслата в бръшлян беседка в южния край на двора. На втория кат на западното крило, полегнал върху гредата на парапета, лениво се протягаше манастирският котарак. Точно пред входа на църквата, изправила снага, се извисяваше огромна секвоя. Двама души трудно обхващаха дънера й с протегнати ръце. Някои казваха, че била на сто години, но никой не беше сигурен в това. Църквицата беше спретната, с открит притвор и три кубета. Откъм северната й стена се намираше аязмото с лековита вода, която привличаше поклонници от цяла България, дори от чужбина.
През този летен ден игуменът – отец Нектарий и двама от братята бяха отишли до митрополията, за да набавят свещи. В обителта бе останал само йеромонах Доситей. Беше се замонашил около трийсет годишен след няколко неуспешни опита да се задоми. След промените, наречени демократични, семейството му нямаше възможност да го изпрати в Университета, а нямаше и стабилна професия. Често сменяше работа, ту се цаняваше като пазач, ту хамалуваше по строежите. Накрая всичко това до болка му омръзна. В строителната бригада се запозна с един семинарист и покрай него тръгна на църква. Понаучи се и на църковно пеене. Решението му да се замонаши бе по-скоро плод на несрета, отколкото на вяра, но си вършеше съвестно задълженията.
Доситей тъкмо стана от следобедна дрямка и се отправи към магерницата, за да приготви вечерята, когато чу мощен автомобил да приближава към манастира. Той закопча подрасника, приглади вързаната на опашка коса и се постара да си придаде възможно най-смирен вид. Малката портичка, изрязана в голямата дъбова порта, се отвори и в двора нахълтаха трима дебеловрати здравеняци. Бяха облечени в скъпи маркови дрехи, подбрани без никакъв вкус, окичени със златни ланци и гривни. От далече личеше, че са от тези, които хората презрително наричат мутри. Единият водеше за лъскав синджир голямо почти колкото овца черно куче. Тримата с прякори Бухала, Патлака и Плюнката бяха понатрупали пари от изнудване, охранителна дейност и лихварство. Монахът ги беше виждал и по-рано по манастирските празници, но никога не бе разговарял с тях. Не им знаеше и имената, вероятно и родните им майки вече ги бяха забравили.
– Здрасти, попе! – пръв се приближи се до него Бухала. Наричаха го така, защото очите му изглеждаха като подпухнали и в лицето приличаше досущ на нощна птица. – Къде е игумена?
– Отидоха по работа до митрополията. Елате да ви отворя църквата! – покани ги Доситей.
– Бе то, убаво. Ти ше я отвориш, ама ние сме дошли по работа. – Монахът се сниши. Каква ли работа можеха да имат тези биячи тук.
– Ами, съжалявам, игуменът го няма. – Тогава се обади Патлака:
– Ние сме дошли, попе, да кръстим кучето. – Калугерът настръхна, тръпки полазиха по гърба му. Изви очи и погледна голямото, колкото овца черно куче. Дъхът му спря.
– Ама то не може. – опита се твърдо да възрази той.
– Ти ли ше ми кажеш, че не може! – ревна гръмогласно Патлака. Червендалестото му лице още повече почервеня, малките като копчета очички гледаха зло и надменно. Пресегна се и го хвана за пешовете на подрасника. – Еееей! Недей си игра с огъня! Ти знаеш ли, що ми викат на мене Патлака? – За да удостовери, дангалакът бръкна отзад и измъкна от колана пистолет. Тикна оксидираното желязо под носа на Доситей и запита:
– Разбра ли?
Монахът се отдръпна и с наведена глава отговори:
– Разбрах – търсеше начин да се измъкне от ситуацията. Краката му трепереха, лицето му под рядката брадичка бе станало бяло като тебешир.
– Ама, аз нямам право да кръщавам. – излъга той. Тези тъпи и надути мафиоти нямаше от къде да знаят. Тогава се обади третият – Плюнката, който държеше синджира на опитомения звяр:
– Не верно. Я съм те виждал да кръщаваш. Кога правихте курбан миналото лето, сичките отидоха да ядът, само ти остана да кръщаваш. Тогава имаше барем десет кръщавки.
– Ооооо! И ше ме лъжеш! Така ли?! – скочи като ужилен Патлака. – Дулото на пистолета се допря до слепоочието на йеромонах Доситей.
– Слушай, к`во ше ти кажа! Я съм дошел да ми кръстиш кучето и ше го кръстиш! Ясно ли ти е?! – Монахът се тресеше от страх. Нямаше никакъв шанс да се отскубне, да извика полиция. А и какво ли би му помогнала полицията. Най-близкото село е на петнайсет километра, а там дори няма участък.
– Хвана ли те шубето, а?! Сичките сте такива манастирски плъхове! Само знаете да плюскате и да пиете! Нищо не става от вас! Нищо! – Патлака продължаваше да размахва пистолета под носа на монаха. – Ше те закола като агне! Ясно ли ти е?! Сакам да ми кръстиш кучето и ше го кръстиш! Я к`во требва ше си плата. Ама, нема да ми излазяш с тия номера!
Калугерът направи последен опит, да ги смекчи:
– Ама, то не зависи от мене… Църквата не дава. Кръщават се само хора…
– Тия работи дето ги пише у вашите книги, мен хич не мъ интесресуват. Ако ще да те разпопат, хич не ми дреме! – Продължаваше да издевателства червендалестият престъпник. – Ше кръстиш кучето и т`ва е! Иначе – чу се щракването на предпазителя – ше ти изкарам мозъка навънка! – До този момент монахът се бореше със страха. Даваше си сметка, че могат да го изгонят от манастира, че могат да го накажат. В един момент се пречупи и рухна на плочника.
– Бухал, я го дигни тоя! – бандитът с подпухналите очи пристъпи изотзад и го изправи на крака.
– Хайде, момче, отваряй черквата! Нема да се измъкнеш! И да легаш и да лазиш, к`во съм рекъл, това ше направиш! Иначе мамицата ти… – не се посвени и да препсува Патлака.
Йеромонахът като в просъница отвори църквата, изнесе купела и го сложи по средата. Напълни го до половината с вода. През цялото време не спираше да трепери като лист разклащан от вятъра. Плюнката вкара кучето вътре. Доситей съкрати последованието. Знаеше, че бандитите няма как да го знаят. Не посмя да се прекръсти, да освети водата. Докато се опитваше да пее, гласът му трепереше. С големи усилия натопи кучето. Черният звяр едва не го захапа. Излезе и отърси рошавата си козина. Пръските се разхвърчаха из цялата църква. На монаха му се струваше, че лицата от иконите го гледат с гняв и укор. Страхуваше се, мутрите да не оберат няколкото ценни старинни икони.
– Стига толкова! – не дочака края на последованието Патлака. Хвърли няколко банкноти върху плота на пангара*, дето се продаваха свещи и повлече кучето за нашийника към вратата. – Айде, остани си със здраве! И друг път много внимавай! – Тримата изверги излязоха навън. След няколко минути се чу мощния рев на колата, която отпраши по калдаръмения път надолу към близкото село.
Монахът едва намери сили да попие водата и да прибере купела на мястото му. След това излезе навън и се свлече на пейката в беседката. А сега, какво ще прави? Какво ще каже на игумена? С какви очи ще погледне братята? Повече от ясно е, че лишаването от сан не му мърда. Ами, ако го изгонят? Мозъкът му работеше на бързи обороти. Започна да го гризе и съвестта.
По едно време се сети, че трябва да приготви вечерята. Сянката на секвоята вече се издължаваше на изток. Стана и се тръгна към магерницата като не спираше да размишлява. Дори не забеляза, че от север започнаха да се събират купища тъмносиви облаци. Задуха лек ветрец, който започна да се усилва все повече и повече. Вековните дървета около манастира размятаха върхари и се навалиха под напора на бурния вятър. Тъмните облаци обсебиха небето, засвяткаха мълнии. Йеромонах Доситей тъкмо привършваше с готвенето и затваряше магерницата, когато плисна проливен дъжд. Той заключи портата и с прогизнали дрехи се прибра в килията си. Бурята бе страшна, гръмотевиците отвън караха стъклата на стаята да треперят. Седна на леглото. Днешната случка не му даваше покой. Сякаш още усещаше на слепоочието си студеното дуло на пистолета. „Какво ще правя сега? Къде ще се дяна? Господи!” Сякаш в отговор на неговите мисли отвън проблясна ярка мълния, стана светло като ден, а тътенът разтърси манастира до основите. Монахът чу пращене, а малко по-късно върхът на гигантската секвоя се свлече с трясък върху плочника. Усети че му прималява, пред очите му притъмня, сякаш го заля топла вълна и изведнъж непеносима, пронизваща болка се взриви в главата му. Както бе седнал, Доситей падна на леглото и се подпря на стената.
На следващия ден така го намериха игумена и манастирските братя. Бурята ги бе забавила и те не можаха да се приберат до вечерта. Но дори и да бяха успели, нямаше никакъв шанс да го спасят. Лекарите установиха, че е получил тежък инсулт, а смъртта е настъпила почти веднага.
След погребението животът в манастира продължи по старому. Никой така и не разбра, какво се е случило. След удара от мълнията огромната секвоя остана без връх и беше разцепена почти до средата на короната. Игуменът много пъти казваше, че трябва да я махнат, защото може да падне върху църквата, но от митрополията се бавеха с разрешението за отсичането й.
Година и половина по-късно вестниците съобщиха за показното убийство на единият от тримата бандити – Патлака. Бяха го сгащили без оръжие в едно свърталище на леки момичета и бяха изстреляли няколко куршума в главата му. Бухала изплашен избяга зад граница, а Плюнката продължи да живее с ужаса, че някой ден и на него могат да му светят маслото.


* пангар – дървена маса или шкаф в храмовете, върху които се поставят дъсчени прегради с разпределени по големина свещи за продажба.

събота, 11 декември 2010 г.

Внимание, опасен спам - "измама 419"!

Причината да напиша и публикувам тази статия е, че измамниците злоупотребяват с доверието на християните, а и не само с тяхното. В писмата може да се срещнат обръщения като "възлюбен в Господа", "брат /сестра/ в Христа" и др. подобни. Материалът е публикуван в "Национална мрежа за хора с увреждания". Предложен е на всички православни електронни издания и на някои регионални медии. Интерес проявиха от вестник "Враца днес", където статията излезе в съкратен вид. След публикуването си е допълнена с още един линк към сайт, целящ да предпази хората от измами.

Все още е трудно да се направи статистика, колко българи са ужилени от т. нар. „измама 419” или „нигерийско писмо”. Всичко започва с получаването на e-mail-писмо от непознат подател, в което са замесени следните компоненти: африканска държава, голяма сума пари, африканска банка.
Няколкото случая, на които се натъкнах са имейли свързани с Кот д`Ивоар. Как се разиграва сценарият? Съобщават ви, че имате възможността да получите крупна сума пари. Писмата обикновено са на английски, но може да има и паралелен превод на друг език. Става въпрос за суми от порядъка на няколкостотин хиляди, до няколко милиона долара. Могат да бъдат наследство от богат бизнесмен, печалба от лотария или нещо друго подобно. За да ги получите, трябва да платите разходи по трансфера. Парите се привеждат обикновено чрез Western Union или друг подобен начин, защото ако е по банков път, може да бъде проследена банковата сметка. Приведената от вас сума попада в ръцете на престъпниците, но може да се наложи, да плащате различни такси, налози и още един куп разходи. Те варират от няколко десетки долара до няколкостотин хиляди. Обикновено всички телефони, факсове, телекси и прочее за контакт са действащи и при проверка изглежда, че всичко е наред. Целта на престъпниците и именно тази, всичко да изглежда истинско.
В случая, на който се натъкнах, бездетна вдовица от Абиджан, която очаква близка смърт, но иска да завещае крупна сума пари в размер на 2.5 милиона щатски долара на благотворителна институция. Не иска да ги остави на роднините на покойния си съпруг, защото са много алчни. Ако отговорите на имейла, съответно тя е много зарадвана, избира ви за получател на наследството и иска вашето пълно име и адрес. Ако ги изпратите по електронен път, следващата стъпка е, да ви изпрати по e-mail-пощата сканирани копия от документи /разбира се фалшиви/. В единият от тях фигурира вашето име като получател на въпросната сума. Дават ви и координатите на банков чиновник, с който трябва да влезете във връзка за инструкции по прехвърлянето на парите. Ако захапете въдицата, започва същинската операция – източването на пари от джоба ви. Има случаи, при които хора са пожертвали спестявани с години средства, за да получат въпросните милиони. В Западна Африка това е един добре разработен бизнес, малки групи печелят добре от него и са трудни за откриване от полицията. Има случаи, при които потърпевши са ходили да търсят саморазправа с измамниците и са били убити. Имало е и случаи на отвличане с цел откуп.
Един изключително негативен факт е, че нерядко тези хора се крият зад фалшива християнска самоличност и злоупотребяват с християнските добродетели на хората. В имейлите им може да се срещнат изрази като: „възлюбен в Господа”, „сестра в Христа” и други подобни.
Предоставям на читателите един оригинален текст от e-mail:

From Mrs Rita David
Rue de Canal, Zone 4 | Macory )
Zone 4, Abidjan 225,
Cote d'Ivoire.

HEAVENLY DIVINE !!!
Dearest Beloved,

I am the above named person from Kuwait. Mrs Rita David, I am married to Mr. Williams David, who worked with Kuwait embassy in Ivory Coast for nine years before he died on the 10/09/ 2007.
We were married for eleven years without a child. He died after a brief illness that lasted for only four days. Before his death, we were both born again Christian. Since his death,
I decided not to remarry or get a child outside my matrimonial home which the Bible is against.

When my late husband was alive he deposited the sum of $2.5Million (two million five hundred thousand U.S. Dollars) with one of the bank in Abidjan. Presently, this money is still with the bank.

Recently, my Doctor told me that I would not last for the next Eight months due to cancer problem. The one that disturbs me most is my stroke sickness.
Having known my condition I decided to donate this fund to a church that will utilize this money the way I am going to instruct herein. I want a church/organization/individual that will use this fund for orphanages, widows, propagating the word of God and to endeavour that the house of God is maintained. The Bible and Quran made us to understand that blessed is the hand that giveth.

I took this decision because I don't have any child that will inherit this money and my husband relatives are all very greed and I don't want my husband's efforts to be used in such manner,I know we have not meet before but I want you to consider this matter as a DIVINE MISSION!!!

I don't want a situation where this money will be used in an ungodly way. This is why I am taking this decision. I am not afraid of death hence I know where I am going. I know that I am going to be in the bosom of the Lord. Exodus 14 VS 14 says that "the lord will fight my case and I shall hold my peace". I don't need any telephone communication in this regard because of my health. With God all things are possible.

As soon as I receive your reply I shall give you the contact of the bank in Abidjan. I will also issue you an authority letter that will prove you the present beneficiary of this funds. I want you and the church to always pray for me because the lord is my shepherd. My happiness is that I lived a life of a
worthy Christian. Whoever that wants to serve the Lord must serve him in spirit and truth.

Please always be prayerful all through your life Any delay in your reply will give me room in sourcing another church for this same purpose. Please assure me that you will act accordingly as I stated herein Hoping to receive your reply. Remain blessed in the Lord.
contact me through my privet e-mail: rita_01david@yahoo.co.jp

Yours in Christ,
Kw.Emb.Org.Ci
Mrs.Rita David.
Добавям и един, получен по електронната поща, документ, който би трябвало да потвърди намерението на въпросната персона – Рита Дейвид, да Ви направи милионер, като удостоверява, че тя наистина притежава въпросните милиони. Тук трябва да спомена, че с новите компютърни програми могат да се изпипат най-съвършени фалшификати, дори с холографски стикер.


Тук прилагам списък на податели на подобни измамни послания, но съм убеден, че е непълен:

Rita David, Doris Hamson, Roselyn Williams, Doris Mustaphare, Ruth Kelly, Sarah Hanis, Esther Khaled, Rebecca Gross, Mary Sandra Allen, Fatima Fofana, Usman Useni, Henry Allen, Julia Tammy, Mercy Kone, Aalima Muhammed

Въпросните са или бездетни вдовици, или благотворители, в някои случаи дори монахини. Това може да са имена на реално съществуващи или на починали хора. И в двата случая имаме и кражба на самоличност, което е нерядко срещано явлевие в интернет. Убеден съм, че списъкът може да се разшири още. Предлагам ви, ако получите подобно писмо, извадете името на подателя и го вкарайте в търсачката google! Ако някъде се появи надпис „scam 419” /измама 419/, значи някой се цели във вашия портфейл. Има и специални сайтове www.419baiter.com, http://419.bittenus.com/ който се занимават конкретно с този тип измами. В тях има публикувани голям брой подобни писма и информация за измамната схема. Има също снимки и копия на документи. Там също може да бъде издирено съответно име или e-mail-адрес. Имайте пред вид, че тази проверка не е сто процента сигурна, защото може да е въведено в употреба ново име. В определени райони на Западна Африка като Нигерия и Кот д`Ивоар това е станало вече бизнес на голям брой групички от хора. Известни са и случаи извън територията на Африка.
Името на престъплението „измама 419” идва от член 419 от Наказателния кодекс на Нигерия. Именно там в началото на 90-те години започва да процъфтява този непочтен бизнес. Първоначално се ползват факсове и писма, но днес електронната поща дава почти неограничени възможности за разпространение.
Всъщност технологията е патентована още през ХVІ век, когато престъпници изпращат на определени заможни хора писма, че се намират в затвор в крепост и ако съответния човек им прати пари, за да подкупят охраната и да избягат, те ще разделят с него голямо заграбено богатство.
Какво можем да направим, когато получим и-мейл с подобно съдържание: Според наблюдения на специалисти вече има много пострадали в България и то с различен социален статус: бизнесмени, служители, хора с образование. Най-добре е, да не отговаряме, а да се обърнем към системния администратор, който поддържа пощенския сървър /abv.bg, mail.bg, gmail.com и пр./ или към полицията. Ако все пак стигнем до получаване на копия от документи /по електронната поща или по друг начин/, не бива да бързаме, да се радваме. Трябва да се обърнем поне към две компетентни инстанции: юрист, банков чиновник, полицай и пр. Подобна проверка също не би могла да бъде сто процентово сигурна. Ако се стигне до етап, да ни поискат пари /за трасфер или друг подобен разход/, въобще не трябва да пращаме нито стотинка. Все пак, най-доброто е, въобще да не отговаряме на измамниците, защото вече в голяма част от случаите се стига до директен контакт с подставени лица /фалшиви адвокати, банкови чиновници и пр./, които действат с фалшиви лични и банкови документи. Резултатът, както споменахме е, да ни оберат.
Какви биха могли да бъдат последствията: излагане на риск електронната поща, загуба на големи суми пари /нерядко всичи спестявания/, емоционални сривове, /някои завършват със самоубиства/, афектни състояния /подобни биха били с летален изход за някои сърдечно болни/, кражба на самоличност при подаване на пълен комплект лични данни, отвличания с цел откуп, някои от тях завършват с убийство /при пътуване с цел директен контакт/.
Не бива да забравяме, че злото в интернет се подвизава необезпокоявано и не пропуска възможност, да се възползва от нашите слабости като суетност, плътска похот, алчност и др. При всички случаи последствията са за наша сметка.

Линкове към някои страници, където може да прочетете още за измамата или да проверите получен в пощата си спам:

CyberCrime Официален сайт за борба с компютърни престъпления
http://419.bittenus.com/
http://www.419baiter.com/
Harsh Lifestyle
Разкрития.com
Тема

вторник, 23 ноември 2010 г.

Минчо Щурецът

Дали беше градска легенда или истински случай, историята за Минчо Щуреца ми бе разказвана и от покойния ми баща, и от други хора. В някои от случаите я слушах и малко поукрасена. Постарах се да й придам известен богоугоден завършек. Разказът е публикуван във Виртуална библиотека "Словото".

Хладният, есенен вятър завъртя във въздуха няколко отронени жълти листа, блъсна се в отворената черковна порта и се понесе незнайно накъде. От камбанарията празнично зазвъняха двете камбани и приканиха енориашите, потънали в грижи за насъщния, да почетат празника на свети Иван Рилски. Клисарят затвори вратата на камбанарията, огледа нападалата шума, измърмори нещо под носа си и заобикалайки утъпканата кал по пътечката, бавно тръгна към черквата.

Малката и спретната белокаменна черквица гостоприемно подканяше с широко отворени врати, зад които се виждаше блясъкът на запалените свещи и полилеи. Свещеникът в олтара бавно и достолепно се обличаше. Не пропускаше молитвите преди да постави всяка една одежда. Той имаше особен пиетет към паметта на рилския светец, защото бе завършил семинарията „Свети Иоан Рилски“. Сега го жегнаха спомените за юношеските години, за празниците в семинарията. Знаеше, че на службата ще бъдат повече възрастни хора. Комунистите бяха откъснали младите от църквата и ги бяха впрегнали в порочния кръг на своята идеология. Който не се подчиняваше, най-малкото го уволняваха дисциплинарно от работа. Отец Николай се погледна в огледалото. Отсреща го гледаше симпатично лице с кафяви очи, с прошарена оредяла коса. Той не обичаше да носи голяма брада, затова долната част на лицето му бе украсена със спретнато „катинарче“. Приглади косата си и дръпна завесата над царските двери. Мощният му басов глас се изви под сводовете на храма:

– Благословен Бог наш всегда нине и присно и во-веки веков!*

– Амин! – Отговори му с носов глас от клироса прегърбеният слабичък, разрошен певец.

Псалтът – Минчо Щурецът беше вдовец. Живееше сам в една схлупена, кирпичена къщурка. Въпреки че нямаше кой да му шета, ходеше чист и спретнат. Децата му се бяха задомили, но рядко намираха време за него. На черковно пеене се беше учил в черквата покрай поповете. Той идваше да пее само в неделен ден и по празниците. Изкарваше си хляба като пазач, но от време на време му подаваха по нещо и от църквата, най-често храна от приноси и по-рядко пари от събраните на дискос.

Бяха вече преполовили утренната служба и поп Николай излезе да пее с певеца на клироса. Мощният му бас разтресе още веднъж кубетата и накара забрадените бабички да престанат полушепнешком да си бъбрят. В началото на литургията свещеникът събра петнайсетината възрастни хористи и ги прати на балкона.

Неговият предшественик специално заради хора беше пристроил разширение към храма, бе направил този широк балкон, та да има място три пъти по-голям хор да се побере. По ирония на съдбата, не му бе писано дълго да служи. Червената власт го нарочи за враг и го осъди на доживотен затвор. Повече от десет години гниеше по зандани и лагери, а семейството му едвам свързваше двата края.

Съсухреният псалт остана на певницата. После прочете изразително текста от апостолското четиво и продължи да следи Литургията.

Щурецът не обичаше хористите. Бабичките и старците все му се бъркаха в работите и му даваха акъл как да пее. „Ами, ако толкова много разбират, що не дойдат да ме сменят.“ Мърмореше той. Често му правеха забележки, че обича да си пийва. Минчо не беше пияница, но си имаше малка слабост към алкохола. Уж я беше преодолял, но напоследък от самотата ли, от несретата ли, все по-често го теглеше към чашката. А мизерната заплата нещо започна да недостига. „Ами, ако...“ Погледът му спря на дискоса, поставен на ниска масичка, току пред иконата на света Богородица. По калайдисания бакър се търкаляха жълти и бели стотинки, тук-там някое книжно левче. Всеки път в края на службата клисарят минаваше с дискоса и богомолците пускаха всеки, колкото може. После попът ги преброяваше и ги прибираше в черковната каса.

Литургията свърши, отец Николай раздаде нафората и излезе навън, защото го повикаха да чете молитва над някаква старица, дето едвам си стоеше на краката. Минчо пристъпи към ниската масичка, огледа се. В църквата нямаше никой. Бабичките бяха побързали да си тръгнат, след служба спираха по ъглите да се набъбрят, да се оплачат от домашните си и да разменят клюките. Сниши се, огледа се още веднъж, прекръсти се, погледна към иконостаса. После тихо и напевно проточи:

– Света Дева Мария, дай два лева за ракия! – Посегна, прибра две книжни левчета и ги мушна в джоба, прекръсти се още веднъж и тръгна към вратата.

Това се повтори и след неделната служба. Пак изчака всички да излязат, пристъпи, пръкръсти се и си поиска два лева от света Богородица за съгряваща изсъхналата му душица ракийка. Това започна да се повтаря почти след всяка служба.

Първоначално свещеникът не разбра, че парите от дискоса намаляват, но след известно време се усети. По-рано май имаше повече книжни левчета: „Не. тук има нещо гнило.“ Каза си той и реши да провери. Подпита клисаря, но той нищо не знаеше. Значи под подозрение оставаше Щурецът. „Аха, ще го пипнем ние!“

Този път след неделната служба отец Николай не затвори външната врата на олтара и като заобиколи отвън, влезе, спотаи се зад иконостаса и зачака. Иззад лекичко отдръпнатата, кадифена завеса се виждаше добре дискоса върху ниската масичка. По едно време чу носовият напевен глас на певеца:

– Света Дева Мария, дай два лева за ракия! – Свещеникът бързо се окопити и също така напевно се обади с преправен глас:

– Не можеее! – Певецът се сепна. Огледа се още веднъж, около него нямаше никого, а с очите си бе видял, че попът излезе. Глас от небето ли беше това. „Я стига бе, такива работи не се случват. Или пък...“ Той се обърна към иконата на Иисус Христос и също така напевно отговори:

– Не питам Тебе, Дядо Господи, питам Майка Ти!

Свещеникът отвори страничната врата на олтара и излезе.

– Не те ли е срам бе, магаре такова?! – Щурецът се сепна. – Да ми беше поискал бе, чадо, щях да ти дам. – След като хубаво го нахока, го отпрати да си ходи.

При следващото събрание на църковното настоятелство, отредиха на Минчо Щуреца надница по два лева на служба. Не че одобряваха или поощряваха слабостта му към ракийката, но по-добре така, отколкото по другия начин.

Щурецът като че ли се разкая за тази си простъпка и започна да къта омачканите книжни левчета в една кърпа. Незнайно защо я носеше винаги със себе си.

Следващата година след коледната Литургия, докато попът броеше парите от дискоса, в стаичката на настоятелството пристъпи клиросният певец.

– Кажи, чадо! Какво те води насам?

– Аз, отче, много съжалявам за стореното. – С наведена глава пристъпи към бюрото и остави една голяма и поомърляна носна кърпа. Развърза я, в нея бяха събрани всички пари, които бе получил за пеенето си през последните месеци.

– Знам, че съгреших и немам право на тия пари, отче. Откакто ме хвана, капка не съм слагал в устата си. Ако има как, ще върна и ония, дето съм ги вземал по-рано. – Отец Николай се усмихна:

– Виж, чадо! Още тогава видях, че си се разкаял. То и ние имаме грях, че не ти отпуснахме плата по-рано. Щото в Писанието е писано, че работникът заслужава заплатата си и да не връзваме устата на вол, който вършее. Радвам се и затова, че вече не пиеш. Купи с тия парици нещо и зарадвай внучетата си за Коледа. Все си мисля, че така ще имаш по-голяма полза за душата си. – Минчо се наведе, целуна десницата на свещеника, събра омачканите левчета и през сълзи изрече:

– Да хилядиш, отче! Да ти дава Господ здраве вовеки! – После бавно излезе и затвори вратата зад гърба си. Стъпките му проскърцаха навън по заледения сняг и затихнаха. Свещеникът въздъхна. После се сети как певецът си бе просил парички за ракия от Богородица и се усмихна: Да, случват се и такива работи по широкия свят.

_______________________________________________

* Благословен е нашият Бог сега винаги и във вечни векове! – свещенически възглас за начало на богослужебно последование.

Визита

Най-новата история на образователната ни система изобилства от абсурди. Имаше случаи, при които ми се налагаше да нося на гърба си негативните последствия от тях. Има и хора, на които това им се случва все още и то почти всеки ден. Тази история ми бе разказана като спомен от ученическите години на млад човек преди няколко години. Видя ми се интересна и реших да я предложа на читателите. Разказът е публикуван във Виртуална библиотека "Словото".

Пещерата постепенно се стесняваше, а там, където би трябвало, да се намира изходът, имаше дълбоко езеро с ледена вода. Явно се налагаше да се гмурка, за да излезе. В този момент силен земен трус разтърси сводовете над главата му.

Тъмната пещера избледня, прожекторът, оборудването и всичко останало изчезнаха. Ангелов се намери на седалката на микробуса, а „земетресението“, което бе смутило кратката му дрямка, бе поредната дупка по изровения междуселски път. Първото нещо, което чу след събуждането си, беше, как шофьора „благославя“ на майка службите по поддръжка на пътищата и общинските власти. Експертът се протегна, прокара ръка по оплешивялото си теме. С периферното си зрение забеляза табелата, която указваше че влизат в поредното село.

– Колеги, да направим ли една изненадваща визита на тукашния директор? – Обърна се той към другите трима експерти от Образователния инспекторат. Бяха получили сигнал от уволнен дисциплинарно учител в едно средно училище, а то се намираше в най-отдалеченото за региона село. Проверката по случая не бе отнела много време, но пътуването по тези третокласни пътища беше голяма досада. Сега се връщаха към града, като съжаляваха, че не са избрали друг маршрут.

– Ако идеята ти е, да си починем от друсането, аз съм съгласна. Но ако искаш пак да се ровя из бумащината, мога да те уверя, че ми е писнало. – Апострофира го експертката Марчева, около петдесет годишна жена с повяхваща хубост – експерт по български език.

– Не бе, колежке! Просто ми се иска да си почина. Пък и нещо наближава обяд.

– Само не си въобразявай, че в селската кръчма ще намериш нещо прилично за ядене. – Обади се и Алексиев. Всички в службата се учудваха се на стегнатия му вид. Той неизменно беше с костюм и вратовръзка, винаги безупречен и всяващ респект. Когато се появяха разногласия, винаги той имаше последната дума. От една страна беше най-възрастен, от друга имаше и протекции в Министерството, та щат, не щат, съобразяваха се с него. Най-младият от екипа – икономистът Ковачев, около четиридесет годишен само вдигна рамене.

– Само да хвърлим един поглед, да си починем и продължаваме. – Държеше на своето Ангелов. Той не обичаше да пътува и да ходи по проверки, но се стараеше, да не се заяжда с директорите и учителите. Разбираше, че системата работи при екстремни условия и че се нуждае от кардинални реформи.

– Завий надясно! – Нареди Алексиев на шофьора. Белият микробус се отклони от главното шосе премина мостчето на някаква обрасла с храсталаци рекичка, недостойна за вписване в географските енциклопедии и закова спирачки пред широката зелена порта на училището.

Залят от слънчева светлина и ограден с широколистни дървета, училищният двор ги посрещна пуст. На една от надрасканите пейки, съвсем близо до изкорубения баскетболен кош, седеше възрастна жена в синя престилка, вероятно от персонала. До нея захлупен, виреше грубовата дръжка, училищният звънец. Щом видя пришълците, мургавата лелка се размърда и се зае да им обърне внимание.

– Добър ден! – Поздрави Алексиев. – Ще ни заведете ли до дирекцията?

– Ами то, мамо*, убаво, ша ви заведа, ама директора сеги баш го нема. – Без да се смущава от диалекта си се усмихна чистачката.

– Да не е отишъл до града?

– Ами, не е. Тия, мамо, са на рекъта и бръкат. – Експертът облещи очи и погледна над лупите на очилата си:

– Моля! Не Ви разбрах! Къде е директорът?

– Ами, отидоа на рекъта да бръкат за риба. – Едва сега на групата експерти им се изясни, че шефът на школото е отишъл на риболов.

– Да бъркат за риба ли? С кого?

– Е па, с дечурлигата, с тия от осми клас. – Изненадата на екипа проверяващи бе неописуема, но се постараха, да запазят хладнокръвие.

– Ние сме от Областния инспекорат по образованието, ще може ли да го изчакаме в учителската стая. – Чистачката започна да проявява безпокойство, но ги поведе към сградата:

– Е па, що да не може?! Заповедайте! – Марчева повдигна дългата си пола, за да изкачи каменните стъпала към входа. От портрета над вратата ги гледаше образът на поета-революционер Ботев – патрон на училището. Беше рисуван вероятно преди повече от двайсет години с плакатни бои. И портрета и надписът „Народно основно училище „Христо Ботев““ бяха доста избелели.

Когато се качиха в учителската стая и погледнаха програмата, се оказа, че директорът Петков в момента трябва да води час по трудово обучение. Отнякъде се появи видимо притеснена млада учителка. Попита ги, ще пият ли кафе и изпрати чистачката да купи кутия бонбони. Изведнъж Алексиев започна гръмко да се смее, без да се притеснява нито от колегите си, нито от младата учителка:

– Само да има късмет да се прибере без риба, на въдица ще го обеся! – Другите също ги напуши смях. Така цялата сериозност на положението се изпари.

Навън звънецът обяви края на часовете. Коридорите бръмнаха от детска глъч, а в стаята се събраха учителите. Всички бяха притеснени от конфузната ситуация, но пък никой от експертите за нищо не се заяде. Въпреки, че работното им време свършваше, никой не посмя да си тръгне, всички очакваха развръзката.

Петков отдалече видя микробуса и усети че по гърба му пролазват мравки. Искаше му се, да не се връща в училище, но нямаше избор. Накрая си каза: „Да става каквото ще!“ Така заедно с петнайсетината деца прекрачи входа и тръгна към учителската стая.

– Наслука, господин Петков! – С ирония го посрещна, Алексиев. – Виждам, че стриктно спазвате разпределението си.

– Ами, какво да Ви кажа? – Заоправдава се директорът. – Почти всички бяха без материали за часа по трудово. Децата са от бедни семейства, родителите им нямат възможност...

– И как Ви хрумна, да ги карате да цапат във водата и да бъркат за риба?

– Това беше тяхна идея, господин Алексиев. Реших, че ще им бъде полезно да се разходят сред природата.

– А момичетата?

– Те браха билки.

– Как беше уловът? – Подхвърли Ангелов.

– Много добър, господин Ангелов. – Директорът Петков забеляза, че строгостта по лицата на експертитре бързо се смени с усмивка.

– Чак ми се прияде. Сигурно довечер ще сънувам риба. – Полушеговито се обади Ковачев.

– Така ли?! Ами, можем да го уредим. Тодорова, извикай, ако обичаш, готвачката! – Минути по-късно, по разпореждане на директора готвачката от стола вече почистваше рибата с помощта на чистачката. Малко по-късно, след като учителите вече си бяха отишли, експертите обядваха пържена речна риба в канцеларията на директора и обсъждаха наболелите проблеми в образованието.

На тръгване, преди да се качат в буса, доайенът Алексиев стисна ръката на Петков:

– Как да Ви кажа? Това е прецедент в историята на образованието. Но пък има и нещо положително в цялата работа. Учите децата да се оправят в живота, да се прехранват. – Усмихна се той. – Не се притеснявайте, няма да пишем рапорт. Първо, не бяхме тръгнали на проверка при Вас, а и рибата, с която ни гостихте беше много вкусна. Благодаря Ви от името на всички!

Белият микробус изръмжа, изхвърли сивочерен дим от ауспуха и запраши по изровения междуселски път към областния град. Всички бяха с приповдигнато настроение. Зер, не се случва всеки ден по проверки да те гощават с пържена риба...

__________________________________

* мамо (диалектно обръщение) – мамин, мамино

Преди въвеждането на религия в училище

От демонстративното литийно шествие, проведено с искане за въвеждане на религия-православие в общообразователните училища, минаха два месеца. Откровено казано, когато слушах коментарите по медиите, когато слушах изказванията на всекомпететни номенклатурни кадри и родители, израсли с мита за светлото бъдеще на комунизма, горях от желание да си кажа и аз мнението. Затова съм благодарен на електронно списание "ЛитерНет", където статията излезе. Преди да я напиша се отдръпнах за малко от медиите, за да ми се уталожат емоциите. Дали някой ще вземе под внимание моите думи? Малко се съмнявам, но все пак смятам, че съм длъжен да изложа позицията, която не е само моя, а и на други съвременни млади хора.

Дебатът за изучаването на задължителен предмет религия в държавните и общински училища се води повече от десет години, но през последните месеци се разгоря с нова сила. Поводът беше литийното шествие, организирано от клирици и обикновени християни на 24 септември 2010 година. Целта на шествието беше да убеди Образователното министерство и други институции в необходимостта от въвеждането на задължителен учебен предмет „религия-православие”. Реакцията на всички заинтерсовани страни не закъсня, като и родителите, и специлистите в повечето случаи се изказваха против подобна стъпка.

Няма да имам физическата възможност да проследя и изложа всички мнения, нито да ги анализирам, но като човек, работил на различни позиции в образованието, и църковнослужител съм достатъчно наясно с материята.

Тук ще си позволя като встъпление да изложа един пример от моята дейност като православен катехет: Преди няколко години малката дъщеря на мой приятел заболя от рядко автоимунно заболяване. Дълго време тя бе обект на тревоги, на специални лекарски и родителски грижи. При една среща с бащата му предложих да се обърне към благодатните средства на Църквата - да заведе детето в храма, да му прочетат молитва, да го причестят. Родителят каза, че за нищо на света не би го направил. Той уточни, че е християнин, но е отблъснат от поведението на свещенослужителите. Според него те се интерсуват само от постъпленията в църковната каса и не ги е грижа за хората. С този мой приятел сме от едно поколение, не сме възпитани в християнски ценности и едва в зряла възраст двамата потърсихме пътя към храма. Когато правех първите стъпки във вярата, той беше до мен. След това аз станах студент, а той остана обикновен труженик, който изкарва хляба на семейсвото си с къртовски труд. Ако направим допитване, ще разберем, че хората, които мислят като него, не са малко.

Гореизложеният пример красноречиво показва, че връзката някъде е прекъсната и за да бъде възстановена отново, са нужни немалко усилия. Ясно и категорично бе обяснено, че не може да се изисква всички деца да изучават православие, тъй като голяма част от семействата не са православни. В отговор, официалните представители и говорители на Църквата започнаха да увъртат, че децата на родители от други вероизповедания ще изберат друга форма на религиозно обучение. Концепцията на БПЦ по въпроса за религиозното обучение явно има своите слаби места, но това е най-малкият проблем.

По мои наблюдения голяма част от представителите на клира са неподготвени за въвеждането на задължителен учебен предмет религия. Ето и моите аргументи в подкрепа на това твърдение:

Мисионерската дейност на Църквата като цяло търпи сериозни критики. Една голяма част от свещенослужителите не развиват просветна дейност в поверените им енории. Има и определен процент от тях, които се ограничават само с извършването на служби и треби. Вярно е, че нещата опират и до средства, но ако се върнем във времето на Римската империя, когато Църквата е била гонена, свещениците не са получавали заплати, но християнството е процъфтявало. Значи, липсват не толкова средства, колкото желание и добра воля. Познавам свещенослужители, които едва свързват двата края, живеят в среда от атеисти, но правят всичко по силите си, за да работят с деца и млади хора. Това са единични случаи. Немалко от расоносците възприемат служението си по-скоро като една от многото професии. Те не осъзнават, че именно мисионерството е тяхната приоритетна задача. По никакъв начин не биха могли да я прехвърлят на образователната система, а дори и да го направят, храмовете пак няма да се напълнят.

Богослужението на църковно-славянски език е съвършено непонятно и недостъпно за по-голямата част от богомолците в храмовете. С това не искам да кажа, че то трябва да се премахне изцяло. Има вариант в манастирите да се служи на църковно-славянски, а в енорийските храмове на български. Могат да бъдат издадени богослужебни книги, при които текстовете вървят паралелно. Така вече е направено със свещеническия „Требник”, с „Часослов” и някои други книги. Факт е, че елементи от богослужебните текстове остават непонятни дори за хора с богословско образование. Преди доста време един колега писа, че след като сме учили руски език, ще можем да схванем смисъла. Не мога да се съглася с него, защото между двата езика има съществени разлики, а и днес в училище руският е заменен от западни езици. И ако богослужебният език е непонятен, християните не могат да вземат пълноценно участие в общата молитва, т.е. остават встрани от духовно-благодатния живот и църковните таинства.

Широко използваният новобългарски превод на Библията е отпреди един век. Текстът си остава свещен, но езикът е далечен за немалка част от съвременните млади хора. Освен това преводачите са се придържали към църковно-славянския библейски текст. Вследствие изданието изобилства от думи, които са близки до езика на отминали епохи и съответно остава недостъпен за един съвременен млад човек. Вярно е, че за нов превод се искат немалко средства, но той е просто необходимост на фона на съвременните преводи, използвани от доста други вероизповедни общности. Друга препоръка, която бих отправил, е да има православен превод за етническите малцинства - на техните езици, за да могат по-лесно да бъдат приобщавани към вярата.

Не на последно място остават периодично раздухваните по медиите и страниците на таблоидите скандали, свързани с лица от клира. Позор за Църквата беше инвалид да бъде изгонен от православен храм от български епископ. Това е откъснат и единичен случай, но и по него Синодът не взе никакви мерки. Ако не се затегне дисциплината и нарушенията на каноните не престанат да се превръщат в правило, епископатът просто няма право на глас по въпроса какво да се учи в училище. Расоносците трябва да си дават сметка, че техният живот е пример за околните, че делата им се гледат под лупа, че всяка тяхна простъпка е удар върху репутацията на институцията БПЦ. Това поставя изискването за щателен подбор на кадрите, особено на претендентите за епископска корона. Казано с едно изречение: трябва да се въведе ред.

Тук е мястото да спомена, че сред светските богослови и някои клирици се прокрадват модернистични тенденции, дошли от Запад. Представят се частни субективни мнения като вековна християнска традиция. Те са обект на спорове и прения, особено този, свързан с подготовката за тайнството св. Причастие. За съжаление, св. Синод не излезе с официално становище по този глобален въпрос. Крайно време е да го направи, за да сложи край на недоразуменията, да уеднакви богослужебната и евхаристийна практика и да въдвори мир.

Висшият клир нито веднъж не заведе съдебно дело срещу екипите на TV-програми, в които кощунстват и окарикатуряват свещенослужители, елементи от вярата и части от църковни обреди. Не се осмели да излезе с обвинение срещу предавания, които тиражират изказвания и клевети срещу един или друг представител на клира. Това допълнително подронва доверието в Църквата и нейните служители, и прилича на мълчаливо примирение с подигравките и спекулациите.

Вероятно към този списък с аргументи биха могли да бъдат добавени и още точки като нередовното изплащане на свещеническите заплати, качеството на свещите и други. Едно е ясно: без кардинални реформи висшият клир по никакъв начин не може да убеди родителите, учителите и институциите, че е загрижен за морала, бъдещето и безопасността на децата. Факт е, че акцията се случва след двайсет години мълчание и вътрешни неразбории. Това кара обществото да се съмнява в благочестивите намерения на всички, които претендират за задължително обучение по религия-православие. Така възниква и въпросът: дали това не е опит да отчетем дейност, да покажем на обществото, че правим нещо, че сме загрижени за някого и за нещо? Но за да се спечели доверието, особено на родителите, се искат много усилия и то не само на думи. Това не става с единични акции и демонстративно литийно шествие. За целта клириците трябва да се превърнат в живи проводници на Божията благодат, да излязат на мисионерска дейност и извън храмовете, да привлекат с делата си, защото именно делата убеждават. Факт е, че там, където се проявява по някакъв начин благодатта Божия, хората сами отиват да търсят изцеление на своите немощи и разрешение на своите проблеми.

Представителите на клира вероятно не разбират, че ако на този етап се въведе общозадължителен предмет религия, това изобщо няма да бъде в тяхна полза. При положение че има разделение по вероизповедания, другите изповедания ще имат съществен превес пред православните. Убеден съм и във факта, че голяма част от родителите ще предпочетат някакъв етико-образователен предмет без наличие на религия в учебното съдържание. От лични наблюдения зная, че другите вероизповедания са много по-организирани. Те с охота инвестират в обучението на кадри, подсигуряват заплащане, набавят специалисти, където е необходимо, дори и в по-малко обитаеми селища.

Аз съм дълбоко убеден в истината на Православието! Питая нужното уважение към българското духовенство. Вярвам в думите на митрополит Климент Търновски, че „ако няма Православие, няма да има и български народ”, но за да го има, то трябва да бъде живо и действено. Трябва да се проявяват инициативи не само на отделни места, а навсякъде, дори в най-отдалечените и най-слабонаселените краища на България. Нужно е да преодолеем закостенялостта, да се отърсим от статуквото, което затваря Църквата в дворовете на храмовете! Трябва да променим себе си, преди да тръгнем да съветваме и да учим другите! За да ни имат доверие и християните, и родителите, и институциите.

неделя, 17 октомври 2010 г.

Момиченцето и Бог /превод/

Талантливия и мъдър руски писател Елдар Ахадов, с когото се сприятелих неотдавна, е автор на ценни и поучителни притчи. Той експериментира в различни жанрове, за деца и за възрастни. Три притчи преведох и изпратих на страницата на "Моята библиотека". Вероятно някои колеги богослови могат да имат възражения върху съдържанието на тази притча, но това е художествен, а не догматичен текст. Освен това съдържа духовност, мъдрост, чистота и поука. Повече информация за автора, може да откриете в ЛИЧНИЯ МУ ПРОФИЛ.

Той не знае, кога се е родил и дали въобще някога се е раждал, или винаги е бил такъв, какъвто е сега. Той разбира какво е да виждаш и чуваш. Той вижда, чува и същевременно знае всичко за всички. Единствено само времето Му е непознато, затова и са Го нарекли безсмъртен. Само че, това не Неговото е име.

Наричат го още всевиждащ, всечуващ, назовават Го с много имена. Единствено инстинското Му име не знае никой, макар че не спират да Го призовават всеки миг. А Той чува всички, вижда всички, познава всеки. Той винаги е някъде близо до нас.

Никой от живите не е виждал лицето Му. А Той — ето какъв е Той: всеки ден, всеки миг някого спасява. И всеки иска, Той да се вслуша именно в неговата просба. Затова онова, което може да се изпълни, Той го изпълнява. И Го наричат всемогъщ.

Но ето, веднъж Му се стори, че нещо е пропуснал да види, да чуе, да узнае, че нещо е проспал. Виждаше Му се странно, защото Той никога не спи, просто няма време за сън. Какво да се прави? Нали за Бога времето изобщо не съществува.

Той погледна в огледалото и то се разпадна, докосна се до вейката и тя изчезна. Бог се огледа наоколо, в един миг видя всичко. Всичко беше такова, каквото и преди: и утрото, и вечерта, и земята, и водата, и небето — всичко, което Той безкрайно обичаше и всичко, което Му отвръщаше със същата неизмерима любов. И все пак, нещо се беше променило, Той знаеше това, но… предпочиташе да не знае. Виждаше го, но Му се искаше, да не вижда… Така се получаваше винаги, а не трябваше да предприема нищо, защото всичко наоколо, освен Него самия, имаше отредено време. Ето и сега това отново се случи. Далече, далече и същевременно съвсем близо до Него заспа едно малко момиченце. То заспа тихо, толкова тихо, че все още никой освен Него не бе разбрал, какво се е случило, нито лекарите, нито медицинските сестри, нито дори майката на детето. А Той много обичаше това момиченце, обичаше разбира се и лекарите, и болногледачките, и майката. Но момиченцето обичаше повече от всички, съжаляваше за него повече от всички, защото сега единствено на него времето му свършваше. Да свършваше… В такива случаи Бог се отнасяше към нещата съвършено спокойно, но ето, че хората, уви, не можеха да го приемат… За Него нямаше нищо невъзможно, нямаше нещо, което сега да го спре, да пожали момиченцето.

И Той я съживи, постави в ръката й най-любимата играчка и едва чуто прошепна в ушенцето на детето: „Не се притеснявай за Мен! Аз всеки ден върша това. Живей…“

Тази сутрин никой така и не разбра, че там — в креватчето вместо момиченцето, в неговия облик се намира Този, Който не знае нито времето, нито Своето име. А малкото момиченце е живо. Сега то вижда всичко, чува всичко и познава всички. И най-важното, винаги ще помни и обича Онзи, Който остана в креватчето вместо него…

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски

Святото място /превод/

Това е една от притчите, които ми изпрати Елдар Ахадов, която излезе на страниците на "Моята библиотека".

Дълго ли кратко ли живя един човек, но ето животът му премина и той се замисли. Всякакви неща му се случваха в този живот, всичките ги запомни. И си помисли: „Колко пъти бях щастлив на тази земя, а за своето щастие всеки път се сещах едва после, след време, когато вече всичко беше свършило, Ех, ако можех да се върна по тия скъпи за мен места!…“

Затвори за миг очи, отвори ги и видя, че стои до пейката в парка, където младежите довеждаха своите ненагледни, за да им разкрият любовта си. Сърцето му заби сладко и развълнувано. Ето го мястото — онова същото, заветното място на щастието!

Но, какво е това? Сякаш пейката е същата и дърветата над нея шумят, а все пак не е същото. Ето, край него претича някакво момченце с воден пистолет. А ей там две бабички се карат, смешно, съвсем по бабешки за някаква дреболия. Аха, ето каква е разликата! Тогава тези неща ги нямаше! Те явно сега се случват. И дърветата, макар че не са други, същите са, но са по-високи, по-гъсти, състарили са се. И шумят някак различно под полъха на вятъра. Съвсем другояче шумят. Ето какво се получава, сякаш и на същото място стоиш, но и не на същото. А онова — най-святото, заветното, от него май вече няма и помен. А и онази девойка, оная принцеса — тя също отдавна изчезна. Омъжи се, замина и се разтвори във времето…

И човекът отново затвори очи, и отново ги отвори. И видя пред себе си двора на училището, видя прозореца на първия етаж, където седеше ето от тази страна в трети клас. Я виж ти! Радостна усмивка озари лицето му. Ето тук той е немирник, тормози учителката и завеждащата по учебната част, а ето с онзи дангалак от съседния клас за нещо се сбиха. После станаха първи приятели — не можеш ги откъсна един от друг. Ето тук някъде трябваше да има пукнатина в стъклото на прозореца. Не, не я намери. Жалко. И учителката е друга, и показалката отдавна не е същата, и момчето с което се би, а после се сприятелиха вече го няма. Съвсем го няма, никъде го няма. Нещо толкова нелепо се случи с него, така внезапно, неочаквано, още тогава преди да завършат училище… И човекът отново затвори очи, от мъка ги затвори…

Дълго не му се искаше да ги отваря — цяла вечност. А и защо? Да, може да се върне на предишното място, но то сега не е свято, там вече го няма онова, което е било преди. Дори местата където са се родили всички те, тези, по които той някога е живял са се променили, нещо не се получи, а за миналото си, какво да говори…

И ето счуха му се гласове — далечни, тихи, напевни. Човекът потръпна от познатите усещания, които го споходиха! Че как няма да ги познае? Ами, че това е неговата люлчина песен. И гласовете са такива, познати, чисти, такива скъпи! Ето бабиния глас, а ето и този на мама… Човекът заплака и отвори очи. Отвори ги и видя — пред него детската му стая, а ето и креватчето му. А това е самият той — усмихва се някому с беззъба младенческа усмивка. Щастлив, усмихва се и изведнъж внезапно заплаква силно, залива се от плач. Като че ли всичко разбира. И пак слуша онези далечни, заветни гласове. Дълго време ги чуваше.

И човекът отново затвори очи, отвори ги, пак ги затвори и сякаш се поклони дълбоко на някой невидим. Ниско до самата земя се поклони, защото именно тази земя, тя е онова най-заветно, най-свято място. Цялата земя. Докато паметта ни е жива.

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски

Те се обичаха... /превод/

Това е една от ценните притчи на Елдар Ахадов, която преведох и изпратих за публикуване в "Моята библиотека".

Те се обичаха, толкова продължително, толкова дълбоко, толкова силно, че когато настъпи време за раздяла… а това веднъж се случва… това се случва с всички… то е неизбежно…

Не, не, не! Още само миг! Моля те! Още една целувка, нека пак усетя топлината на дланите ти, нека още малко да погледам лицето ти! Още веднъж! И още веднъж! И се връщат тичешком, и долитат, и се прегръщат, и се целуват, целуват, целуват, и изгарят безразсъдно, несъзнателно, пронизително изгарят!

Те толкова се обичаха, така се стремяха един към друг, както падащите се вкопчват за всяка издатинка по скалите, за всяка цепнатина, за стръкчето трева, за грапавината, за всичко, усещайки бездната вече не само под себе си, но и около себе си — ето така се обичаха те.

Може би, именно за това така се обичаха, защото вече никъде и никога… защото още само един миг — и след това само спомен, само спомен: у него ли за нея, у нея ли за него, но вече нищо няма да се повтори!

А после настана празнота. Дойде и не ги намери.

Никъде не ги намери.

Те се бяха разтворили един в друг.

Бяха изчезнали, не оставяйки нищо на празнотата.

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски

петък, 8 октомври 2010 г.

Китката

Тази справка е изготвена за потребителите на Уикипедия. Тъй като намирам базата данни на уеб-енциклопедията за недостатъчно осигурена я помествам и тук. Природната забележителност "Китката" през годините на тъй наречения преход бе вандалски изсечена заедно с цялата залесена местност "Агиното". С голям смут научих, че етническото малцинство, живеещо наблизо е получавало за това негласна благословия от всички управляващи през този период политически партии.

„Китката“ е природна забележителност, намираща се в землището на град Бяла Слатина. Това са две групи от широколистни дървета — дъбови, засадени според преданието от завоевател османлия по време на османската власт. Десетилетия наред тя е част от символиката в герба на града и общината. След промените през 1989 година, вследствие на безстопанственост, обектът от вековни дървета, вписан в Червената книга на България, е безогледно и вандалски изсечен от бракониери, както и цялата залесена местност Агиното бранище.

През десетилетията двете групи дървета са вдъхновявали художници, поети, оратори. В художествената галерия на града и досега се съхраняват произведения на изкуството със заглавие „Китката“, които изобразяват тази гордост на града. И днес все още „Китката“ продължава да бъде част от символиката на Бяла Слатина, въпреки че е от нея е останал само спомен.

вторник, 28 септември 2010 г.

Елдар Ахадов - Миниатюри /превод/

Със забележителния руски писател Елдар Ахадов /Эльдар Ахадов/ се запознах неотдавна чрез интернет. Той е автор на повече от двайсет книги за деца и възрастни. Елдар успешно се изявява, и в поезията, и в прозата, носител е на редица престижни литературни награди, а читателите му наброяват милиони. Съвсем скоро след нашето запознанство чрез e-mail-пощата, той ми изпрати един файл със свои произведения. Тук предлагам на читателите изключително ценни негови мисли, които преведох. Тези преводи излязоха на страницата на "Моята библиотека". Доволен съм, че сайтът продължава да радва любителите на книгата, въпреки опитите на заинтерсовани издателски кръгове да го отстранят от виртуалното пространство. Повече за Елдар Ахадов можете да научите в личния му профил в библиотеката помощта на ТОЗИ ЛИНК.

Заради теб

Ако ти се случи, да изгубиш нещо, не се огорчавай, а се зарадвай за своя ближен, защото той го е получил. У Бога всичко е съразмерно. Когато отнема от теб, дава другиму, а когато ти дава, другият вече има по-малко. И винаги става така. Затова не бързай да ликуваш и недей бързо да се огорчаваш, но умей, да се радваш с другия и да тъгуваш с него така, сякаш всички тези радости и скърби са заради теб самия.


Да живеем така...

Да живеем така, сякаш всеки миг е последен и това, което можеш да кажеш на хората в последния миг от своя живот, при последния си дъх — само за това трябва да се говори…

А в края и след края има само едно: любов…


Главното е да обичаш

Всеки човек иска да го обичат, да обичат именно него, конкретно него и на първо място него. Защото наистина така е устроен човекът — за любов. Колкото и да казваш на хората: „Възлюби своя ближен!“, всеки от преобладаващото мнозинство все едно, подсъзнателно очаква любов и съчувствие именно към самия себе си. Но уви, не винаги го обичат и не на всички е приятен, не могат всички да се харесват един на друг, някои и себе си не харесват, което, впрочем, не им пречи, да очакват от другите любов и разбиране. Така е устроен човекът.

Но ако ти очакваш да получиш нещо отвън, то сам си длъжен, не само вечно да искаш, да бъдеш любим, но и да отвръщаш на другите със същото, да раздаваш на другите безкористно, с любов, защото, когато даваш с корист това не е възможно нито да се смята, нито да се нарича любов. В търговията за любовта има съвсем различно понятие.

В любовта няма никаква корист. Ето ти обичаш, а теб не те обичат. И ти започваш да се обиждаш: как така? И сега, както си започнал да се обиждаш, надникни в душата си: наистина ли обичаш, или просто искаш теб да обичат? И ако е така, това означава, че там в дълбините на душата ти нямаш никаква любов към другите, но има само такава — към себе си. Защото, истината е, че любовта не е обидчива и не чака нищо в замяна, а нейната безкористна щедрост е безпределна…

Човек търси любовта, понеже без нея за него няма щастие. Да му дари това щастие е по силите на всеки от нас. А по неговите сили е, да го дари на нас. За да бъдеш щастлив, трябва да обичаш не себе си, а другите. Да обичаш, без да разсъждаваш дали са достойни или не. Всички са достойни. Нямаше да има по земята мъка, ако всеки от раждането си е обграден с любов. Всяко зло възниква именно там, където някога, някому не достига любов.

Затова най-важното е — да обичаш не само себе си но и другия. Да изпитваш състрадание, не само и единствено към себе си, но и към другите. Да цениш, не само и единствено себе си, но и другите хора. Ако всички, при това безкористно, сторят това, навярно светът ще стане по-хубав…

Автор: Елдар Алихасович Ахадов
Превод от руски: Цветан Диковски

сряда, 15 септември 2010 г.

Иванчо Съйнов - биографична справка

Тази биографична справка е събрана от оскъдни краеведчески материали и предоставена за ползване от потребителите на Уикипедия. Няма съмнение, че има още какво да се добави, но засега не ми се удаде да науча датите на раждането и смъртта на Съйнов. Тъй като държа нещата, които публикувам, дори в Уикипедия да са защитени по някакъв начин, затова помествам справката и тук. Иначе в самата уеб-енциклопедия е неуместно да си сложа името и подписа.

Иванчо Съйнов е роден в село Кунино /днес то се намира в община Роман/. През 1860 година невръстният Иванчо пристига в с Бяла Слатина. Тук е осиновен от Съйно Илиев. Будният му дух го превръща в ревностен борец за национално Освобождение. Съйнов е народен будител и революционер, председател на тайния революционен комитет в Бяла Слатина, поетапен куриер на БРЦК по преходите от и за Влашко. Той придружава при техните пътувания революционерите Георги Раковски, Иваница Данчов, Никола Обретенов, Никола Славков и др.

В селото е създадена работилница за фалшиви турски държавни документи /тескерета/, ползвани от комитетските дейци при техните преходи. Организацията е разкрита от турците. Иванчо Съйнов и други комитатски дейци успяват да избягат в Румъния.

През 1877 Съйнов се завръща заедно с руските войски. Същата година организира конна чета за защита на населението от черкези и татари. Тези неканени преселници от Крим и Кавказ не разполагат с впрегатен добитък и каруци, при изселването си в Анадола, те ограбват мирното население. Това става малко преди Освобождението на Бяла Слатина в края на октомври 1877 /около 9-ти ноември нов стил/. В свободна България Иванчо Съйнов не престава да служи на Отечеството. Той е избран за народен представител във Великото народно събрание (Велико Търново 1880 г.). От 1883 до 1887 година е кмет на град Бяла Слатина.

През 2002 година Иванчо Съйнов е удостоен посмъртно със званието "Почетен гражданин на Бяла Слатина".

неделя, 12 септември 2010 г.

Задгробният живот, прераждането и ада + аудиозапис

Настоящият текст е написан за страницата Национална мрежа за хора с увреждания. Уместно е хората, които страдат от различни немощи, да търсят начини, да се освободят от тях. Българското Православие засега не предоставя големи алтернативи. В момента не са известни в национален мащаб хора, които да изцеряват с молитва, да изгонват бесове и пр. Което означава, че страдащите или ходят, там, където Божията благодат се проявява, или се обръщат към различни чужди за България религиозни и лъжедуховни учения. Жалко е, че именно нашата Църква понесе негатива, инвалид да не бъде допуснат до чудотворната икона в Троянския манастир. И все пак, докъде водят другите учения?! Според мен до геената огнена. Не ти стига да страдаш от телесна немощ, ами и да погубиш спасението на душата си. Колкото до аудиозаписът, той е свързан с един съветски проект "Колски свръхдълбок сондаж". Нормално е съветската власт да засекрети подобна находка. Това, което е качено тук е един от многото публикувани записи в глобалната мрежа. Иначе има и интернет публикации, които се опитват да го оспорят, да го обявят за градска легенда. На много хора им се иска адът да не съществува и да си правят каквото си щат.


През далечния четвърти век на един от най-просветените църковни отци – св. Василий Велики многократно му се налага да полемизира с езичници философи. Веднъж запитан от тях: в какво се състои висшата философия на християнството, той отговорил: „в непрекъснатото помнене на смъртта”. Тези достойни и поучителни слова не са излиняли от превратностите на времето, но днес хората, които търсят духовното са много малко. Освен това сред съвременниците ни се ширят голям брой псевдо-духовни учения, медиите също спекулират с лъжлива духовност, а това всява още по-голямо объркване.
Въпросът за задгробния живот е вълнувал хората от най-дълбока древност. По различни начини са го интерпретирали отделните езически народи в своите религии, но в задгробен живот са вярвали и жителите на древен Вавилон, и египтяните, и елините, а също и римляните. Отражения от техните вярвания откриваме и днес в доктрините на редица съвременни религиозни и синкретични учения. Моята цел не е да правя исторически обзор на възгледа за задгробния живот, макар че го смятам за основополагащ, а да хвърля критичен поглед върху съвремието.
Десетилетия наред заинтерсовани кръгове, облечени във власт, ни убеждаваха, че Бог не съществува, че няма задгробен живот. Конфискуваха се и изгаряха книги, немалко хора пострадаха по различен начин заради принадлежността си към Църквата.
Днес хората, които не само вярват, но и се усъвършенстват интелектуално, знаят, че науката доказа съществуването на Бога. С цел да не се отклонява от строго научната линия, физиката Го нарече Абсолют. Научното заключение извървя дълъг път от Исак Нютон, през Физо, Майкълсон, Айнщайн, Пол Дирак за да завърши с изследванията на акад. Г. Шипов от деведесетте години на ХХ век. Венецът на това доказателство бе създаването на Единна теория на полето.
Наред с гореспоменатия факт бе научно доказано и това, че човекът не е само груба материя, че притежава и духовна субстанция. Някои учени я нарекоха торсионно поле, други енергийно поле, но важното в случая е, че атеистичния възглед бе научно опроверган. Още през първата половина на миналия век д-р Уолтър Килмър открива метод за диагностициране, чрез изследване на човешката аура през филтри от дицианин. Кирлияновата фотография също успя да заснеме тази фина и нематериална субстанция, която съществува независимо дали вярваме или не вярваме в нея.
Казано без дълги обяснения: науката доказа, че душата съществува. Това несъмнено оставя отворен въпроса: какво става с нея след физическата смърт, тоест след нейното отделяне от тялото? На този въпрос отделните религиозни учения дават различен отговор.
Днес в съзнанието на нашите сънародници могат да се отсеят основно следните: Атеизъм – след смъртта на човека няма задгробен живот, всичко свършва, няма памет, няма дух, човекът е заличен завинаги. Агностицизъм – има там някаква Сила, Вселенски Разум ли е какво ли е там, има и душа, ама какво става с нея, хич на идея си нямам. Християнство, ислям, юдаизъм – съществува задгробен живот, има награда и възмездие, съществуват ад и рай. Всяко едно от тези изповедания интепретира тези понятия по свой начин. В християнството отделните направления също имат различия. Например за адвентистите задгробен живот има чак след Второто пришествие и възкресението на мъртвите. Източни учения, будизъм, синкретични (ню ейдж, дъновизъм и др.) – човек след смъртта си се превъплъщава (преражда). И тук откриваме различия при отделните вероизповедания. Според обществото за Кришна съзнание човек се преражда във всякакви живи същества, включая растения и животни. Агентът на американските тайни служби Петър Дънов, учи своите последователи, че човек се преражда отново, но само в човешко тяло. По подобен начин интерпретират въпроса теософите Николай и Елена Рьорих, Елена Блаватска и още много други.
Реално погледнато, учението за прераждането е плод на привързаността на хората към този свят, от който не им се ще да си ходят. Разбира се ученията са облечени в подходяща псевдонаучна форма и поднесени по начин приятен и достъпен за съвременния материалистично настроен човек. Ако си сложим ръка на сърцето, повечето от нас, с чиста съвест би трябвало да кажат, че ако има как да не умират, биха си живели тук во веки веков. Но все пак, човекът е смъртен. Значи, иска или не, ще дойде ден, в който опечалените близки ще хвърлят по една шепа пръст върху капака на ковчега му. При положение, че животът не свършва тук, познанието за това, което ни чака оттатък, се явява необходимост.
Православният възглед за задгробния живот е свързан с понятията рай и ад. И двете са духовни категории. Основавайки се на Библията, в която има много податки за това, православната Църква систематизира учението за живота след живота. От материалния свят, облечен в рамките на времето, духът преминава в състояние, където тази категория не съществува. Според извършените на земята дела той получава вечно блаженство или вечни страдания. След физическата кончина някои грешници могат да бъдат оправдани по заупокойните молитви на своите близки.
Понятието рай е свързано с издигане на душата нагоре, към небето, с ангелски чинове, със светлина, с осезаемото Божие присъствие и др. Понятието ад е свързано с външна тъмнина, с незаспиващ червей и неугасващ огън, с плач и скърцане със зъби. Разбира се, това са само подобия на материални усещания, които душите могат да изпитват в задгробното състояние. Все пак немалко духовно просветени хора смятат, че попаднали някъде долу в земните недра, душите наистина могат да страдат от силна горещина. Известно е, че именно душата прави тялото живо и чувствително, поради това, склонни сме допуснем, че тя осезава и след смъртта. А температурата в земните недра надвишава 2000 градуса по Фаренхайт.
Още през деведесетте години на миналия век се появиха съобщения по медиите за сондажи на голяма дълбочина, при които са се чували човешки плачове, стонове и викове за помощ. Разбира се, атеистичният разум много лесно би могъл да обвини медиите в търсене на сензации. Една част от текстовете, които могат да бъдат намерени, и в рубриките за мистерии по вестниците, и в някои сайтове, се основават на един експеримент проведен през 80-те години на ХХ век в Сибир. Успях да открия описание на събитието в сайта на прот. О. Моленко. Текстът носи заглавие „Гласове от ада”. Материалът е придружен от няколко снимки и от звукозапис, които предлагам на вниманието на любезния читател:

 
Първоначално статията е публикувана във финския вестник Ammenusastia
През осемдесетте години на ХХ век в бившия Съветски съюз група учени геолози работи над проект за сондиране на свръхдълбоки отвори в земните пластове. Ръководителят на проекта Дмитрий Азаков разказва:
Дмитрий Азаков - ръководител на екипа геолози

„Като комунист аз не вярвам в Небесата и в Библията, но като учен сега вече вярвам в съществуването на ада. Не е нужно да се говори, че ние бяхме дълбоко потресени да направим такова откритие.
Екипът ни спусна в сондажния отвор микрофон, за да запишем шума от движението на литосферните плочи. Но вместо звука от разместването на плочите чухме викащ човешки глас, в който се долавяше страдание. Първоначално помислихме, че това е шум от нашето собствено сондажно оборудване. Но после, когато отново настроихме апаратурата, нашите най-лоши подозрения се потвърдиха. Болезнените викове и вопли не бяха само на един човек, това бяха викове, вопли и стонове на милиони хора.”
Няма съмнение, че геолозите са използвали най-съвършената за времето си апаратура, както и възможно най-чувствителен микрофон.
Тук уместно може да се направи връзка между описаното от д-р Азаков, познанията на учените за високата температура в недрата на земята и библейския текст, свързан с адските мъки на грешниците Евангелие от Матей глава 13 стих 42:
„И ще ги хвърлят в огнената пещ, там ще бъде плач и скърцане със зъби.”

Нажежената пещ в недрата на Земята уместно поражда асоциации с евангелското повествование за геената огнена.
 

Аудиозаписът направен от екипа в Сибир
Всеки има правото да повярва на писаното и да приеме записа за автентичен или да прояви недоверие. Свободен е да обвини протойерей Моленко в комерсиалност, а учените направили записа в мистификация. И все пак лично аз бих се замислил: Ако наистина адът съществува, дали учението за прераждане и порочния начин на живот няма да ме отведат на някое подобно място?! Какво ще стане, ако наистина тези мъки са вечни и ако не могат да бъдат избегнати по никакъв начин?!
Тогава ни остава другият път, а той е, пътят на духовната борба, пътят към православния храм, пътят на покаянието, приемането на Христовата саможертва, като средство за лично изкупление. Този път иска от нас, да отхвърлим привлекателните и много модерни псевдо-духовни учения, които ни карат да медитираме и да повтаряме мантри. Да се освободим от влиянието на лъжеучители, които ни учат да се изживяваме като център на Вселената и да престанем да доказваме на околните, колко сме значими. Не е достатъчно само да повярваш, както учат някои религиозни течения, искат се усилия да промениш себе си, да станеш по-добър!
Трудно е, да пренебрегнем собствената си гордост и да поемем по пътя на любовта и благочестието, но смятам, че наградата си заслужава. Защото в другите учения има и морал, има и мъдрост, има и възможности за усъвършенстване, но го няма най-важното – спасението на душата. Без него всичко останало губи смисъла си!
Отказали се веднъж завинаги от заблудите, ще можем да достигнем, не до превъплъщение в друго смъртно тяло, а до блажено състояние на духа в Царството небесно, до всеобщото Възкресение и вечният живот в един нов, по-добър, озарен от Божията благодат свят...

събота, 28 август 2010 г.

Бяла Слатина - снимки за Уикипедия

Преди месец качих снимки на няколко обекта от родния ми град Бяла Слатина в Уикипедия. Същите обекти и малко по-различни редакции на снимките качвам и тук. Не само заради авторски права върху тях. Всъщност, нямам такива претенции. Факт е, че Уикипедия се редактира от хора, които не винаги са с изрядна подготовка. Освен това, тук мога да си позволя и някои коментари и надписи под снимките.



Читалище "Развитие 1982" През годините наричано "Културен дом". Старото читалище, което се намира в съседство, дълго време бе наречено на революционния поет Николай Хрелков. Не зная дали е заслужил тази почест, но в момента е почти забравен, ако не се смята малката експозиция във фоайето на читалищния комплекс. Тук беше и първата ми изява с авторски стихове. Мина доста време, преди да успея да намеря поле за изява тук. В определен сюблимен момент от живота ми, колективът на това читалище ми подаде ръка за помощ, което ще се постарая да не забравяма през целия си живот.


Сградата на общинска администрация. Създадена за хотел - хотел "Скът" (ако не се лъжа, беше с две звезди). Имаше още нощен бар, дневен бар и ресторант. Ресторантът и досега работи. Преди години беше най-луксозният в града. Сега създава удобства за отпразнуване на сватби. Администрацията смени няколко сгради. В тази се нанесе от 2003 година.


Паметник на загинали съветски летци "Перката". Без да злословя по адрес на създателите на паметника и досега не е съвсем ясно, при какви обстоятелства е паднал съветският самолет на това място. Тук въздушни боеве не са се водили. Някои злословят, че било грешка и други подобни. Преди 1989 година тук се организираха тържества по случай някои наложени от червената власт празници (напр. 9-ти септември). Мястото е на един от хълмовете североизточно от града. До паметника се стига по извити бетонни стъпала от местността "Лесопарка". Трасето се ползва от любителите на бягането за здраве. Аз също съм пробягвал до тук, но преди години. Удобно място за уединение на влюбени двойки в някои от по-тихите часове на деня. Заличих с Photoshop надписа "Бъргария над всичко". Първо драскането по паметници показва липса на култура и възпитание. Освен това, не съм сигурен, дали тези, които са го написали, са го направили от родолюбие.


Прогимназия "Свети Климент Охридски". Преди десетилетия тук се е помещавала елитната белослатинска Гимназия. Сега тук учат ученици от пети до осми клас. През класните стаи на това училище в далечното минало съм преминал и аз. Тук се вижда фасадата. По европейски стандарт училището вече е с pvc-дограма и външна изолация.


Стадион "Чавдар". Мястото, където идват да си излеят емоциите почитателите на футбола. Тук има и тенис корт. Преди двайсетина години е имало възможности за повече спортове, но сега нещата са различни. След като отборът възстанови членството си в БРФГ, общинското ръководство намери средства и отремонтира стадиона.
За добро или за лошо, никога не съм посещавал футболен мач. Имаше период, в който идвах тук и бягах няколко километра по тъч-линията.