неделя, 19 декември 2010 г.

Кръщавка

Този разказ е моята първа изява на страницата на електронно списание "Литературен свят". Благодаря на главния редактор г-н Георги Ангелов за предоставената възможност! Разказът е написан по действителен случай. Вероятно има и други подобни случки. Искрено се надявам, някой да се замисли като го чете.

На пръв поглед бе съвсем обикновен летен ден, който по никакъв начин не загатваше за онова, което предстоеше да се случи. Скътан в сенките на вековните гори, Радованският манастир очакваше благочестиви поклонници. Под лъчите на августовското слънце манастирският двор дремеше следобеден сън. Всичко наоколо бе застинало в някакво летаргично спокойствие, и бунарът с ламаринен покрив отгоре, и камбанарията над дебелата манастирска порта, и обраслата в бръшлян беседка в южния край на двора. На втория кат на западното крило, полегнал върху гредата на парапета, лениво се протягаше манастирският котарак. Точно пред входа на църквата, изправила снага, се извисяваше огромна секвоя. Двама души трудно обхващаха дънера й с протегнати ръце. Някои казваха, че била на сто години, но никой не беше сигурен в това. Църквицата беше спретната, с открит притвор и три кубета. Откъм северната й стена се намираше аязмото с лековита вода, която привличаше поклонници от цяла България, дори от чужбина.
През този летен ден игуменът – отец Нектарий и двама от братята бяха отишли до митрополията, за да набавят свещи. В обителта бе останал само йеромонах Доситей. Беше се замонашил около трийсет годишен след няколко неуспешни опита да се задоми. След промените, наречени демократични, семейството му нямаше възможност да го изпрати в Университета, а нямаше и стабилна професия. Често сменяше работа, ту се цаняваше като пазач, ту хамалуваше по строежите. Накрая всичко това до болка му омръзна. В строителната бригада се запозна с един семинарист и покрай него тръгна на църква. Понаучи се и на църковно пеене. Решението му да се замонаши бе по-скоро плод на несрета, отколкото на вяра, но си вършеше съвестно задълженията.
Доситей тъкмо стана от следобедна дрямка и се отправи към магерницата, за да приготви вечерята, когато чу мощен автомобил да приближава към манастира. Той закопча подрасника, приглади вързаната на опашка коса и се постара да си придаде възможно най-смирен вид. Малката портичка, изрязана в голямата дъбова порта, се отвори и в двора нахълтаха трима дебеловрати здравеняци. Бяха облечени в скъпи маркови дрехи, подбрани без никакъв вкус, окичени със златни ланци и гривни. От далече личеше, че са от тези, които хората презрително наричат мутри. Единият водеше за лъскав синджир голямо почти колкото овца черно куче. Тримата с прякори Бухала, Патлака и Плюнката бяха понатрупали пари от изнудване, охранителна дейност и лихварство. Монахът ги беше виждал и по-рано по манастирските празници, но никога не бе разговарял с тях. Не им знаеше и имената, вероятно и родните им майки вече ги бяха забравили.
– Здрасти, попе! – пръв се приближи се до него Бухала. Наричаха го така, защото очите му изглеждаха като подпухнали и в лицето приличаше досущ на нощна птица. – Къде е игумена?
– Отидоха по работа до митрополията. Елате да ви отворя църквата! – покани ги Доситей.
– Бе то, убаво. Ти ше я отвориш, ама ние сме дошли по работа. – Монахът се сниши. Каква ли работа можеха да имат тези биячи тук.
– Ами, съжалявам, игуменът го няма. – Тогава се обади Патлака:
– Ние сме дошли, попе, да кръстим кучето. – Калугерът настръхна, тръпки полазиха по гърба му. Изви очи и погледна голямото, колкото овца черно куче. Дъхът му спря.
– Ама то не може. – опита се твърдо да възрази той.
– Ти ли ше ми кажеш, че не може! – ревна гръмогласно Патлака. Червендалестото му лице още повече почервеня, малките като копчета очички гледаха зло и надменно. Пресегна се и го хвана за пешовете на подрасника. – Еееей! Недей си игра с огъня! Ти знаеш ли, що ми викат на мене Патлака? – За да удостовери, дангалакът бръкна отзад и измъкна от колана пистолет. Тикна оксидираното желязо под носа на Доситей и запита:
– Разбра ли?
Монахът се отдръпна и с наведена глава отговори:
– Разбрах – търсеше начин да се измъкне от ситуацията. Краката му трепереха, лицето му под рядката брадичка бе станало бяло като тебешир.
– Ама, аз нямам право да кръщавам. – излъга той. Тези тъпи и надути мафиоти нямаше от къде да знаят. Тогава се обади третият – Плюнката, който държеше синджира на опитомения звяр:
– Не верно. Я съм те виждал да кръщаваш. Кога правихте курбан миналото лето, сичките отидоха да ядът, само ти остана да кръщаваш. Тогава имаше барем десет кръщавки.
– Ооооо! И ше ме лъжеш! Така ли?! – скочи като ужилен Патлака. – Дулото на пистолета се допря до слепоочието на йеромонах Доситей.
– Слушай, к`во ше ти кажа! Я съм дошел да ми кръстиш кучето и ше го кръстиш! Ясно ли ти е?! – Монахът се тресеше от страх. Нямаше никакъв шанс да се отскубне, да извика полиция. А и какво ли би му помогнала полицията. Най-близкото село е на петнайсет километра, а там дори няма участък.
– Хвана ли те шубето, а?! Сичките сте такива манастирски плъхове! Само знаете да плюскате и да пиете! Нищо не става от вас! Нищо! – Патлака продължаваше да размахва пистолета под носа на монаха. – Ше те закола като агне! Ясно ли ти е?! Сакам да ми кръстиш кучето и ше го кръстиш! Я к`во требва ше си плата. Ама, нема да ми излазяш с тия номера!
Калугерът направи последен опит, да ги смекчи:
– Ама, то не зависи от мене… Църквата не дава. Кръщават се само хора…
– Тия работи дето ги пише у вашите книги, мен хич не мъ интесресуват. Ако ще да те разпопат, хич не ми дреме! – Продължаваше да издевателства червендалестият престъпник. – Ше кръстиш кучето и т`ва е! Иначе – чу се щракването на предпазителя – ше ти изкарам мозъка навънка! – До този момент монахът се бореше със страха. Даваше си сметка, че могат да го изгонят от манастира, че могат да го накажат. В един момент се пречупи и рухна на плочника.
– Бухал, я го дигни тоя! – бандитът с подпухналите очи пристъпи изотзад и го изправи на крака.
– Хайде, момче, отваряй черквата! Нема да се измъкнеш! И да легаш и да лазиш, к`во съм рекъл, това ше направиш! Иначе мамицата ти… – не се посвени и да препсува Патлака.
Йеромонахът като в просъница отвори църквата, изнесе купела и го сложи по средата. Напълни го до половината с вода. През цялото време не спираше да трепери като лист разклащан от вятъра. Плюнката вкара кучето вътре. Доситей съкрати последованието. Знаеше, че бандитите няма как да го знаят. Не посмя да се прекръсти, да освети водата. Докато се опитваше да пее, гласът му трепереше. С големи усилия натопи кучето. Черният звяр едва не го захапа. Излезе и отърси рошавата си козина. Пръските се разхвърчаха из цялата църква. На монаха му се струваше, че лицата от иконите го гледат с гняв и укор. Страхуваше се, мутрите да не оберат няколкото ценни старинни икони.
– Стига толкова! – не дочака края на последованието Патлака. Хвърли няколко банкноти върху плота на пангара*, дето се продаваха свещи и повлече кучето за нашийника към вратата. – Айде, остани си със здраве! И друг път много внимавай! – Тримата изверги излязоха навън. След няколко минути се чу мощния рев на колата, която отпраши по калдаръмения път надолу към близкото село.
Монахът едва намери сили да попие водата и да прибере купела на мястото му. След това излезе навън и се свлече на пейката в беседката. А сега, какво ще прави? Какво ще каже на игумена? С какви очи ще погледне братята? Повече от ясно е, че лишаването от сан не му мърда. Ами, ако го изгонят? Мозъкът му работеше на бързи обороти. Започна да го гризе и съвестта.
По едно време се сети, че трябва да приготви вечерята. Сянката на секвоята вече се издължаваше на изток. Стана и се тръгна към магерницата като не спираше да размишлява. Дори не забеляза, че от север започнаха да се събират купища тъмносиви облаци. Задуха лек ветрец, който започна да се усилва все повече и повече. Вековните дървета около манастира размятаха върхари и се навалиха под напора на бурния вятър. Тъмните облаци обсебиха небето, засвяткаха мълнии. Йеромонах Доситей тъкмо привършваше с готвенето и затваряше магерницата, когато плисна проливен дъжд. Той заключи портата и с прогизнали дрехи се прибра в килията си. Бурята бе страшна, гръмотевиците отвън караха стъклата на стаята да треперят. Седна на леглото. Днешната случка не му даваше покой. Сякаш още усещаше на слепоочието си студеното дуло на пистолета. „Какво ще правя сега? Къде ще се дяна? Господи!” Сякаш в отговор на неговите мисли отвън проблясна ярка мълния, стана светло като ден, а тътенът разтърси манастира до основите. Монахът чу пращене, а малко по-късно върхът на гигантската секвоя се свлече с трясък върху плочника. Усети че му прималява, пред очите му притъмня, сякаш го заля топла вълна и изведнъж непеносима, пронизваща болка се взриви в главата му. Както бе седнал, Доситей падна на леглото и се подпря на стената.
На следващия ден така го намериха игумена и манастирските братя. Бурята ги бе забавила и те не можаха да се приберат до вечерта. Но дори и да бяха успели, нямаше никакъв шанс да го спасят. Лекарите установиха, че е получил тежък инсулт, а смъртта е настъпила почти веднага.
След погребението животът в манастира продължи по старому. Никой така и не разбра, какво се е случило. След удара от мълнията огромната секвоя остана без връх и беше разцепена почти до средата на короната. Игуменът много пъти казваше, че трябва да я махнат, защото може да падне върху църквата, но от митрополията се бавеха с разрешението за отсичането й.
Година и половина по-късно вестниците съобщиха за показното убийство на единият от тримата бандити – Патлака. Бяха го сгащили без оръжие в едно свърталище на леки момичета и бяха изстреляли няколко куршума в главата му. Бухала изплашен избяга зад граница, а Плюнката продължи да живее с ужаса, че някой ден и на него могат да му светят маслото.


* пангар – дървена маса или шкаф в храмовете, върху които се поставят дъсчени прегради с разпределени по големина свещи за продажба.