понеделник, 1 декември 2008 г.

Ритуал

Не зная, как биха класифицирали читателите този разказ. В него има елементи от трилър, но отразява някои неща от реалната действителност. Надявам се да предизвика интерес и да подтикне към размисъл. Разказът излезе в Моята библиотека.

Владиката с усилие отвори очи. Усещаше болки по цялото тяло, а главата му тежеше като олово. Около него цареше тайнствен полумрак. Нямаше представа къде се намира и как е попаднал тук. Той се огледа на оскъдната светлина. Онова, което видя го накара да изтръпне от ужас. Още като се събуди установи, че не може да направи никакво движение. Сега забеляза, че е здраво привързан с ремъци към правоъгълна мраморна маса с формата на ковчег. Намираше се в сводеста зала без прозорци. От няколко места окачени по стените червени лампи разпръскваха приглушена светлина. Отсреща в аркообразна ниша мъждукаха няколко свещи. Те осветяваха човешки череп, някакви странни атрибути и окачена обърната пентаграма. Като се вгледа още веднъж по-внимателно забеляза още сатанински символи и окултни талисмани. Опита се да се освободи от ремъците, но безуспешно. Кошмарът изглеждаше съвсем реален. Първоначално се утеши с мисълта, че това е само сън, но всички усилия да се събуди бяха напразни. Напрягаше си ума, за да разбере какво се е случило.

Помнеше, че бе поканен на коктейл след освещаването на един нов мотел. Спомни си, че една симпатична, закръглена жена на средна възраст го бе заговорила. Тя започна да го разпитва дали има ад и рай, за това, кой е сатаната и докъде се простира силата му. Сподели, че се притеснявала от някакъв странен предмет, който бе намерила подхвърлен в апартамента си. След това го покани да се качат в нейната стая. Вечерта се очертаваше изпълнена с приятни преживявания. Преди да се качат, дамата поръча бутилка марково уиски. Разположиха се удобно и продължиха разговора на тема сатана, дяволи, окултизъм. Епископът се бе постарал да я впечатли с познанията си. Спомените му от един момент натам избледняваха и ставаха смътни. Последното останало в съзнанието му бе масичката с полупразната бутилка уиски и двете чаши до нея. От тук нататък всичко тънеше в мъгла.

Някъде по коридорите отекнаха стъпки, ехото им се усилваше под сводестия таван на залата. Внезапно през процепа на вратата проникна сноп луминисцентна светлина. В правоъгълната рамка се появи фигура облечена в дълга кафява дреха, препасана с въже и със заострена качулка на главата. Фигурата бавно се приближи. В сумрака не можеха да се видят очертанията на лицето й.

— Добре дошъл, владико — отрони безизразен мъжки глас. — Отдавна очаквам този момент. — На епископа му се струваше, че някъде е чувал този глас. Той се напрягаше да си спомни откъде му е познат, но безуспешно.

— Кой сте Вие? Къде съм? Как съм попаднал тук? — Мъжът с качулката отговори:

— Хубаво е да знаеш слабостите на хората. Твоите са жени и алкохол. А алкохолът в комбинация с някои психотропни направо те хвърля в амнезия. След като се забави до полунощ, шофьорът ти реши, че с дамата сте се отдали на взаимни нежности. Тъй или иначе ти се е случвало много пъти и той пална колата и си замина. Доста си натежал, та ни поизмъчи докато те пренесем, но вече всичко е готово. Подредили сме нещата така, че никой няма да разбере кога и как си напуснал мотела. Скоро всички ще се съберат и ще можем да започнем ритуала.

— Кой си ти?! Каква е тази шега?! Как си позволявате? Аз ще ви дам под съд! Ще ви съдя, чувате ли!?

— Шега ли? Уверявам те, расоносецо, че това не е никаква шега! Намираш се в храма на Луцифер и ти предстои да изживееш най-сюблимното преживяване — собствената си смърт. — Последните думи отприщиха емоциите владиката и той неистово се разкрещя:

— Махни се от мене, сатана! Махни се, изчадие адово! Анатема! Анатема! Анатема! — Млъкна оглушен от ехото на собствените си крясъци. В отговор човекът с качулката се затресе от смях:

— Ах, как ме изплаши! Чак се разтреперах от страх! Давай, викай по-силно! Не спирай! Искам да видя, каква сила имат клетвите на един неверник!

— Ти, ти, сатано! Ти, ти ще гориш на дъното на ада! — Давеше се епископът и с неистови усилия се опитваше да се освободи от хватката на ремъците.

— Нима! Каква чест за мен, да горя на дъното на ада в компанията на един лицемерен духовник. — Процеди облечената в роба фигура и продължи:

— Колко време мина от тогава и сам вече не помня. Сякаш беше в някакво друго измерение, в някакъв друг свят, сякаш не бях аз, а някой друг… Спомням си, че бях едно момче с чисто сърце и с чисти намерения. Спомням си още, че исках да отдам живота си в служение на Църквата. И никога няма да забравя, че ти беше моят духовен наставник! — При тези думи мъжът дръпна качулката и тя падна назад. На оскъдната светлина се показа продълговато лице с правилни черти, с малка брадичка и дълга, вързана на опашка коса. Расоносецът изтръпна, устата му отрониха само едно име:

— Евсевий!

— Бях Евсевий! — С леден глас го поправи човекът отсреща. — Този Евсевий, който се стремеше към съзерцание и молитва, който бе готов да жертва живота си за другите, този човек умря. Но той не умря сам, той умря, защото ти го уби!

— Не говори така, синко! Аз толкова исках да ти помогна. Ти щеше да преуспееш, да направиш кариера, да станеш владика. Исках да бъдеш дясната ми ръка и един ден да ме заместиш…

— Така ли, двуличнико?! А каква цена трябваше да платя за всичко това?! Да ти лижа подметките, да ти се кланям всяка минута, да ме изнудваш и шантажираш, да ме превърнеш в свой роб! Ето това беше цената!

О, аз нищо не съм забравил. Помня, как ме изпрати в манастира, който ти беше лична резиденция. Ти и игумена ми налагахте послушания. Карахте ме да правя поклони до полунощ, да въртя броениците и да се отричам от свободната си воля.

— Синко, ама нали това е пътят към духовното съвършенство!

— Млък! — Сряза го бившият ученик. — Ти ще ми говориш за духовност! Духовност! Намерил се кой! А помниш ли как събираше мутрите на гуляи в манастира? Помниш ли, как ме караше да ходя пеш чак до града с раницата, за да ви купувам пиене? Алкохолът беше все отбрани марки, мезетата също! Като се напиехте, пеехте мръсни песни, а твоите апапи излизаха да гърмят в манастирския двор. По цели нощи не можех да мигна от гърмежите и от страх да не ви хрумне някоя гадост.

Ти — моят духовен наставник, който ме учеше на целомъдрие и нестяжание, влачеше с луксозната си лимузина жени — прилично облечени и забрадени курви! С тях мърсуваше по цели нощи в апартамента си! Колко безсънни нощи съм прекарал, борейки се с плътската страст, като чувах ония уруспии да стенат от удоволствие и ти да пръхтиш като кон! Толкова се молих за спасението на душата ти, толкова исках да се обърнеш! Имаш ли нещо да кажеш?! — Епископът мълчеше, мократа му от пот брада бе прилепнала към гърдите.

— С игумена бяхте комбина. И той крадеше, пиеше и прахосваше манастирските пари. Но това не е всичко! Неколцината монаси в манастира ме смятаха за глупак и ме подиграваха за това, че спазвам поста, че си чета молитвите и правя поклоните, дето ми ги налагахте като послушание. Видях, че са отишли там, не за да служат на Бога, а за да не работят и да живеят по-леко. Но всичко това ти беше много добре известно. Трябваше да минат цели две години докато прогледна.

От дете бях възпитаван, да вярвам в Бога, да се моля, да ходя на литургия, да бъда послушен на свещениците, да изповядвам греховете си. Когато видях какви сте вие, дето се водите служители на Църквата, тогава се отвратих от всичко. Разбрах, че и вие, и целия свят служите на дявола. — Човекът с качулката направи пауза и погледна владиката с презрение:

— Не те ли беше поне малко срам?! — Вързаният не можа да измисли какво да отговори. Знаеше наизуст някои молитви и сега започна наум да призовава Бога с поглед вперен в тавана.

— Молиш се — иронично подхвърли сатанистът. — С какво ли ще ти помогне един Бог в Който не вярваш. Ние с теб, учителю, служим на един и същ — на дявола. Разликата е в това, че ти му служиш облечен в расо и лицемериш пред миряните, а аз се крия от хората и заедно с братята от ордена извършвам жертвоприношения. Преди около месец моят повелител ми разреши да те принеса в жертва. Може би вече не си му нужен. Дълго време трябваше да го моля и да чакам за това. — Косите на главата на владиката настръхната.

— Как?! Ти не можеш да постъпиш така с мен! Евсевий, синко, моля те! Развържи ме! Остави ме да си отида!

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не се казвам Евсевий? Сега съм жрец трета степен, служител на Луцифер, упълномощен да принася човешки жертви. Наричай ме Саргон! — Епископът беше чувал за сатанински жертвоприношения. Затвори очи и си представи, как бившият му ученик се надвесва над него с нож в ръката, как забива острието право в сърцето му. При мисълта за това кръвта му се вледени, долната му челюст се разтрепера и от това прошарената му брада се разтресе от страх.

— Недей! Моля те! Имай милост!

— Крайно време е да отърва земята от един червей. Сигурен съм, че никой няма да заплаче за теб. — Владиката забеляза, че в полумрака се раздвижиха тъмни сенки — човешки фигури облечени в дълги до пода кафяви роби, забулени с островърхи качулки. Наредиха се в кръг около него.

— Повелителю, призоваваме твоето име! — Отекна под сводовете гласът на жреца. Епископът разбра, че кошмарът едва сега започва. Бившият Евсевий по настоящем Саргон продължи:

— Да напоим земята с кръвта му, за да дадем сили на злото!

— Неее! Недейте! Моля ви! Ще ви дам пари! Всичко което поискате! Моля ви! — Развика се епископът с всички сили.

— Не можеш ли поне да умреш като мъж, изрод нещастен!? — С презрение се обади един от наобиколилите го сатанисти.

— Ще ти сторя една последна милост преди да те пратя в ада. Тъкмо няма да мърдаш и да ни пречиш. Макар че щеше да ми бъде по-приятно да си буден. — Жрецът се обърна към другите.

— Сложете му упойка! — Един от силуетите приближи до вързания епископ. Изпод качулката с омраза го гледаха чифт тъмни очи. Усети докосването на хладни женски пръсти и леко бодване от инжекция. Упойката действаше бавно и той продължи да чува и да усеща какво става около него. До сетивата му достигаха заклинанията и загадъчните жестове на адептите от ордена.

Изведнъж сякаш светъл лъч прониза сърцето му. Съвестта му заговори и той започна дълбоко да съжалява за всичко сторено. Сега се разкайваше за двуличието, за хората, които бе наранил, за онези, които бе отблъснал от вярата. Ако можеше да започне всичко отначало. Само ако можеше да получи още един шанс. Съзнанието му постепенно започна да се замъглява, залата бавно губеше очертанията си, сатанистите около него започнаха да се движат в кръг или поне така му се струваше. Опита се да извика с всички сили: „Съжалявам! Прости ми! Дай ми още един шанс!“ Но от устата му излезе само шепот.

— Късно е, владико! Ти вече не си мой, ти си негов! Дотук беше! — Процеди през зъби Саргон. Това бе последното нещо което епископът успя да чуе преди завинаги да изгуби съзнание.

Клисарят

Младите нямат спомени за миналото, в което пречеха на хората да посещават храма, за годините в които наказваха и изключваха от училище за посещение на църква по Възкресение Христово. Но това време е част от моето минало. Годините на "реалния социализъм" оставиха дълбок отпечатък и неизлечими последствия. Притеснявам се разказите ми да не придобият тягостен и мрачен отетък, но животът около мен не ме радва много. Голямата ми утеха са приятелите. Иначе виждам, че България просто бавно вегетира. Този разказ излезе в Моята библиотека.

Потеглих за последен път въжето, то се плъзна през ролките, повдигна тежкия език и го удари в потъмнелия бронз. Камбаната тъжно иззвъня, сякаш се сбогуваше с някого, когото никога повече няма да види. Спуснах се по дървеното стълбище и приседнах на каменния праг пред камбанарията. Нямаше за къде да бързам, вкъщи отдавна вече никой не ме чакаше, а от десетилетия в църквата вечерня не служеха. Останало бе само като традиция, да се бие камбана по времето, когато трябва да започва богослужението. На службите в неделните и празнични дни идваха изключително възрастни хора, но и те постепенно оредяваха. Някои бяха настанени в старчески домове, други по естествения ход на нещата отминаха от този свят. Отбиваха се и по-млади, запалваха свещички и бързо си отиваха, понесли грижите за насъщния. Свещеникът не се завърташе много през делничните дни, предпочиташе да бистри политиката из кафенетата. На мен не ми даваше сърце да оставя Божия дом. Ако не се впрягах да поддържам, дворът щеше да заприлича на джунгла. Попадията чистеше вътре, но силите й не стигаха за всичко. Биенето на камбаните също беше непосилно за нея, та и в това я отменях. Откакто се пенсионирах ходенето в храма и клисаруването осмисляха живота ми. В пеенето не ме биваше много, но носех светилника на малкия и великия вход, гасях догарящите свещи, помагах в чистенето. Няма да забравя деня, в който владиката ме пострига за свещоносец. Беше довел няколко души хористи, из църквата се разливаше тяхното сладкогласно пеене. Повика ме по време на малкия вход и ми подаде апостола да чета. Обърках се, защото не бях се готвил предварително, но с Божията помощ се оправих. Пострига и ме облече в иподяконски одежди. От тогава сякаш животът ми навлезе в ново измерение, нещо непрекъснато ме теглеше към черковната порта и ако не отидех, не можех да заспя нощем.

Когато бъдещето не предвещава нищо хубаво, не ти остава друго, освен да живееш със спомените. Напоследък, като гледах как някои хорица подредиха живота си с окрадени от народа пари, като гледах как сиромаси ровят по контейнерите за смет, често си спомнях за стария клисар бай Георги и за неговите пророчески думи. Пред мене отново изплува образа му — слаб, над седемдесет годишен, с оредяла бяла коса, леко прегърбен. Когато спреше поглед върху някого цялото му същество излъчваше благост, но човек оставаше с чувството, че старецът наднича в душата му. Разказваше, че клисарува в църквата от детските си години. На десет годишна възраст се разболял от инфлуенца, докторите го били вече отписали, защото бил слабоват и недохранен, но той се помолил и Бог му помогнал да оздравее. От тогава, без да го карат родителите му, той започнал да помага на свещениците, да носи свещника, да мете олтара, да припява на хористите. Искало му се да запише семинарията, но родителите му нямали пари да го издържат. Така останал с основно образование и с това, което научил покрай поповете и певците. Макар и самоук бай Георги пееше от сърце и трудно можеше да се различи неговото, от школуваното семинаристко пеене. Много беше претеглил, но Бог го бе запазил през всичките тези години. Той бе запомнил царското време, участвал бе във Втората световна война, станал бе свидетел на саморазправата с неудобните на властта хора. Без страх бе ходил да носи храна в ареста на невинно задържаните свещеници. Той пазеше спомен за много неща, които книгите и учебниците премълчаваха. Бабичките говореха, че не е с ума си, защото ги хокаше, че след църква се спират по ъглите да одумват хората. Много години преди моето обръщане, той на няколко пъти, като ме срещаше по улицата, спираше погледа си върху мен и се усмихваше. Не казваше нищо, но навярно още тогава Бог му бе показал, че аз ще наследя неговото служение. Случваше се да изрича изобличителни слова, които звучаха като пророчества. Веднъж каза:

— Не им стига земята, та се разхвърчаха из въздуха, че и по-далеч. Колко хора загинаха и колко още ще загинат, само един Бог знае. — Бай Георги не обичаше комунистите и нерядко напомняше за невинно избитите, за хвърлените по лагерите и затворите. За тези неща по онова време никой не смееше да говори, защото рискуваше да изчезне безследно. Неведнъж го бяха викали да го предупреждават, но той не спираше да ги изобличава. Мнозина се страхуваха от него, защото неговата прозорливост разкриваше техните нечисти дела. На една съседка бе казал, че е направила магия на мъжа си, за да живее на гърба му, но ще погребе детето си. И наистина така и стана, момченцето проживя до седмата година и се поболя, лекарите не успяха да разберат какво му е и то така си отиде. От тогава тази жена ходеше с наведена глава из градчето и не смееше да погледне хората в очите.

По онова време работех в едно държавно строително предприятие, строяхме заводи и ферми, издигахме димящи комини. Властта отчуждаваше имотите на хората и вдигаше блокове. Спомням си как един ден през обедната почивка, докато седяхме пред фургона и раздавахме картите, старецът спря при нас.

— Ех, момчета, момчета, ако знаете какво ви чака и какво има да става — въздъхна той. Ние го гледахме в недоумение, тъй като, макар да го познавахме, той нямаше приятели сред нас. — Ще дойде време, когато деца деца ще раждат. Тогава червената буржоазия ще завземе властта, а после ще дойде свършекът на света. — Седяхме, споглеждахме се, чудехме се дали е с акъла си и какво точно иска да ни каже.

— Каква е тая червена буржоазия, бе дядо?

— Тия дето ни управляват, момчета. Те и сега крадат и живеят на гърба ви, но ще дойде време, ще се увълчат, ще станат ненаситни, ще се надпреварват кой повече да заграби. Горко на оногова, който доживее ония дни! Голям глад и недоимък ще бъде. Народът ще избяга от тука, да работи при чужденците на исполица. — Старецът въздъхна и отмина.

— На тоя му хлопа дюшемето — отсече бригадира и посегна да вземе раздадените карти. След броени часове, вече едва си спомняхме за бай Георги и изречените от него думи. Явно обаче ги беше казал и пред други хора. След два дни разбрахме, че са го прибрали в милицията. Дали заради думите „червена буржоазия“, дали заради нещо друго, бяха го били жестоко. Когато излезе от ареста след една седмица, старецът съвсем се беше смалил. Иначе беше бодър и приказлив, а сега отведнъж стана мълчалив и затворен. След този побой проживя две-три години и се спомина. Извергите съвсем му бяха разсипали здравето. Бяха го заплашвали, че ще го пратят в лагера край Ловеч.

Сега, десетилетия след неговата смърт, когато наследих неговото служение, аз неведнъж си спомнях думите му: „Ще дойде време, деца деца ще раждат. Тогава червената буржоазия ще завземе властта…“ Всичко се бе сбъднало много точно, партийните и комсомолските секретари станаха бизнесмени и фирмаджии, престъпниците деляха ограбеното с властниците и съдиите, и това ги правеше недосегаеми за закона. Гледах как младите вечер излизат от дискотеките и се натискат по ъглите и парковете, виждах момичета почти деца да бутат бебешки колички. В съзнанието ми отново се връщаше образа на прегърбения старец, пребит, за това, че бе казал истината и бе предвидял какво ще се случи, а пророческите му думи не спираха да отекват в ушите ми. Ех, бай Георги, защо не ти повярвах тогава? Но и да ти бях повярвал, какво ли можех да променя, къде можех да избягам? И всеки път, когато си спомнех за паметните му думи, по гърба ми полазваха студени тръпки: Ами, ако всичко това е вярно, значи и свършекът на света не е далече. И само мисълта за това, което предстои да стане ме изпълваше с неописуем ужас.

Станах от каменната плоча и прихванах резето с кофара. Прибрах си чантата, прекръстих се и бавно поех към дома. На излизане от черковния двор сякаш чух от далече гласа на бай Георги: „Ех, момче, каквото е писано в Евангелието ще стане, ама ти не губи кураж! Нали знаеш, че всички сме в ръцете на Господа!“ Огледах се, но не видях никого. Изведнъж ме изпълни благодатно спокойствие. Стана ми ясно, че това е знак свише. Да, старият клисар беше прав, всички сме в ръцете на Господа…

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Денят на християнското семейство

Поздравявам всички християни, които почитат този празник, всички млади хора, всички млади семейни двойки, които живеят по Христовите завети! Този материал излезе на страницата на Национална мрежа за хора с увреждания.

Днес 21 ноември християнската Църква празнува деня на християнското семейство – празникът Въведение Богородично. Трудно е да говориш за въведението в храма, когато нравите са лоши, когато материалното е обсебило сърцата, когато нерядко се случва да виждаш някой изоставен, запустял и рушащ се православен храм, когато чувстваш, че си безсилен да промениш състоянието на нещата.

Въведението в храма има два аспекта: единият е просто да влезеш в храма, да запалиш свещ, да се прекръстиш, но да не стигнаш по-далеч и християнството да си остане за теб само една хубава българска традиция. Другият и по-важен аспект е да влезеш като осъзнат християнин, като човек вкоренил вярата дълбоко в сърцето си, като личност избрала да посвети живота си в служение на ближните. Доста от хората, които се именуват православни, никога не стигат до това състояние на духа. Влизат в църква, извършват обреди, но си остават завинаги извън храма.

Въведението като традиция, като състояние на духа води началото си от едно паметно събитие в древна Палестина. През последните десетилетия преди началото на Новата ера, в един малък градец се родило едно момиченце на име Мария. Неговите родители Йоаким и Анна били много възрастни и дълги години искали да си имат дете, страдали, като гледали как другите семейста се радват на своите рожби, сълзите им потичали, когато виждали децата да играят и да се гонят из прашните улици. Един ден докато работела в градината, Анна видяла едно гнездо пълно с малки пиленца. Сълзи потекли от очите й когато видяла това птиче семейство и обещала, че ако й се роди дете, ще го посвети на Бога. В този момент се явил светъл Ангел, който й възвестил, че Бог е чул найната молитва и скоро ще я дари с рожба. И наистина скоро предсказанието се изпълнило. Тя заченала и родила момиченце. Чудно и необикновено дете била малката Мария, тя бързо проговорила и проходила, но от всичко най-много на света обичала да й четат поучителни притчи от Библията. Когато навършила три годишна възраст, майката решила да изпълни своето обещание и да посвети детето на Бога. Завели я във величествения храм построен от цар Соломон. Нейните дружки я придружавали като носели запалени лампади. Шествието стигнало до вратата на храма и тригодишното момиченце само изкачило дванайсетте стръмни стъпала до входа. Там я чакал най-главния от свещениците. Той я хванал за ръката и я завел в най-святото място – Святая Святих. Тук имал право да влиза само той и то веднъж в годината. Бог невидимо му подсказал, че това чисто дете е достойно да се поклони на това свято място. От този ден детето останало да живее в една от многобройните стаи при храма. Родителите му били възрастни и скоро то останало кръгло сираче. За него се грижели други благочестиви хора, които обитавали в сградите около Йерусалимския храм. Мария се научила да чете Библията, да пише, занимавала се с плетене, шиене и бродерия. По този начин тя помагала за своята издръжка. Когато навършила пълнолетие, не искала да се омъжва, а да посвети целия си живот на Бога. Но в онези трудни времена една жена не можела да живее сама. Непосилно било да работи нивите, да прибира реколтата и да се издържа. Свещениците взели мъдрото решение, да я сгодят за един неин възрастен сродник на име Йосиф, по занаят дърводелец, който да помага за нейната издръжка и тя да бъде под негова закрила. Така той се грижел за прехраната, а девойката му помагала в домакинската работа. Именно тази чиста и непорочна Девица, родила Божия Син и Спасител на човешкия род Иисус Христос. Затова светът я възхваля и прославя и я нарича Богородица.

В памет на това важно събитие – въвеждането в храма на Божията Майка още в детска възраст, Църквата е определила двадесет и първи ноември да се празнува като ден на християнското семейство. Семейството е основна градивна единица на обществото от най-ранна древност. Но в началото бракът е бил нещо съвсем различно. В езическите племена мъжете отвеждали девойките без да има взаимна любов, често дори насила и имали по няколко жени. Жената е била в неизгодното положение на робиня в дома на своя мъж. Върху плещите й падала тежестта на земеделската работа, домакинството, отглеждането на децата.

Църквата вложила ново съдържание в думата семейство. Мъж и жена, водени от искрена любов един към друг, свързани чрез специален обряд (тайнство брак). В християнския брак партньорите не се свързват, за да може единят да подчини и пороби другия, а за да си бъдат взаимна опора по своя житейски път. Едно от важните неща в семейството е създаването на деца, но още по-важно е, на тези деца да им се вменят християнски морални възгледи за живота. От най-ранна възраст децата преминават през Кръщение, завеждат ги в храма, водят ги на празничните и неделни служби. Християнските деца от малки ги записват в прицърковните училища по вероучение, назначават им мъдър човек за кръстник, който да се погрижи за тяхното духовно развитие. Родителите християни осъзнават своята голяма отговорност, както за изхранването на децата, така и за тяхното духовно изграждане като личности.

В християнското семейство, детето се научава, да създава, а не да руши да поема отговорност за постъпките си, да уважава околните, да проявява търпимост към различните. В християнска среда детето живее с вярата в Бога и се старае да не подражава на идоли, като певци и певици, спортисти, актьори и други. То знае, че светската слава е нещо преходно и временно. Младежите в християнското семейство, осъзнават, че любовта между двата пола изисква зрялост, че е съпроводена с голямата отговорност и не може да бъде осъществена в пълнота извън пределите на брака. Християнството възпитава младите да живеят и да се изхранват от труда си, а не от нечестни сделки, кражби и по-тежки престъпления. То напомня, че за всяка своя непочтена постъпка човек рано или късно получава възмездие.

Днес на голяма част от тези неща, се гледа като на една хубава традиция, която е отживяла своето време. Вярно е, че за това допринесоха дългите години, в които всички бяха възпитавани в атеизъм. Но днес никой не пречи и не спира хората да бъдат добри, да възпитават децата си в християнски добродетели. Жалко е, че телевизорът измести семейното огнище, че днес вместо в душеполезна беседа, прекарваме времето си в гледане на пошли филми, сериали, шоута и състезания. Голяма част от тях посяват в душите на младите и подрастващите семената на гордостта, алчността, себелюбието, егоцентризма и разврата. Родителите губят авторитета си. Затова и нещата в България стигнаха до това положение. Именно вярата и семейните ценности са средството да променим живота си, да намерим нов и светъл път. Защото съм сигурен, че в храма на сърцата ни е останало място да пуснем доброто, да му дадем възможност да покълне и да пусне корени. И това ще бъде нашето въведение в храма. За да съхраним пламъчето на доброто за идните поколения.

събота, 8 ноември 2008 г.

Религията като задължителна дисциплина в училище

Повече от десет години кадри от различни професионални съсловия се опитват да ни убедят, че са наясно с проблемите по въвеждане на предмета религия в общообразователните училища. Някои от тях лицемерят, други не се интерсуват, трети са враждебно настроени. Много неща се премълчават, вероятно умишлено и целенасочено. С риск да предизвикам нечий гняв публикувах този материал в портала "ЛитерНет". Няколко дни по-късно от "Двери на Православието" също проявиха интерес към статията и тя излезе паралелно и там.

Убеден съм, че тази статия ще предизвика негативната реакция на много хора от различни съсловия и професионални кръгове, но в нея ще се опитам да поставя въпроса за въвеждане на общозадължителен учебен предмет религия на такова равнище, от което да могат да изпъкнат някои негови премълчани и недообмислени страни.

Преди повече от десет години, след нескончаеми дебати, събиране на подписки и преодоляване на различни спънки, Министерството на образованието и науката въведе свободноизбираем предмет религия. Тогава аз бях един от преподавателите, които влязоха в класните стаи, един от тези, които направиха първите стъпки след петдесет години атеизъм. В началото много неща не бяха добре обмислени. Първите лекторски пристигнаха три месеца след началото на учебната година, учебниците дойдоха след края на първия срок, нямахме ясна представа дали ще продължи изучаването на учебния предмет и занапред, защото разполагахме само с една учебна програма. Постарах се да дам всичко от себе си. Забелязах, че болшинството от децата усвояват учебния материал с интерес и проявяват голяма активност.

Няколко години по-късно, когато бях на друга работа в системата на образованието, разпознах едно момче от първата група по религия, вече ученик в десети клас, да изнудва по-малките и по-слабите за пари. От достоверни източници се информирах, че същият се занимава и с пласиране на лека дрога. Явно, моите уроци, носещи заряда на християнската любов, не бяха оставили диря в сърцето му. Разбира се, аз не изключвам причината да е в моя стил на преподаване, но едва ли е само в мен.

Защо визирам този пример? Днес много хора смятат, че въвеждането на общозадължителен предмет религия ще вмени нравствени критерии на децата, ще ограничи насилието в училище, ще постави бариера пред наркоманията и детската престъпност, ще вложи в съзнанието на подрастващите исконни духовни ценности. За съжаление, всяка една заинтересована страна гледа на тази реформа от своя гледна точка и не обмисля докрай всичко, свързано с нея:Образователните институции: Всички сме свидетели, че образователната ни система години наред се реформира. В интерес на истината, тя е подвластна на управляващата прослойка, която преследва партийни, лични и бизнес интереси. Проведените досега реформи с нищо не подобриха качеството на образованието. Подмяната на имената на някои учебни предмети, недобре съставените учебни програми, нескопосано написаните и на висок стил учебни пособия с нищо не подобриха качеството на образованието у нас. Резултатът е, че настъпва все по-голямо отчуждаване на децата от учебно-възпитателния процес. Учителите са принудени да се съобразяват с тези реформи, да следват програмите и указанията, да полагат къртовски усилия, за да преведат на достъпен език за подрастващите учебния материал.

Факт е, че за общозадължителен предмет религия или поне за задължителноизбираем се говори от години. През цялото това време обаче се намираха враждебно настроени кадри - учители, директори, експерти, които да пречат или да създават спънки. Лично аз съм получавал неколкократно отказ от страна на директори да вляза при учениците, за да кажа няколко думи за предмета религия и да ги поканя да се запишат. Очевидно е, че тези хора са категорично против. По никакъв начин не могат да ме убедят, че са склонни да приемат задължителен или задължителноизбираем предмет с религиозна насоченост. Мога да приведа един пример от практиката на колежка, при който директорът е разпоредил уроците да се провеждат в беседката в двора на училището. В една голяма част от случаите същите тези партийно-номенклатурни кадри лицемерят, говорейки, колко е нужно да се изучават такива дисциплини от подрастващите.

Проблемът не е толкова в това, че образованието по силата на нашите закони е светско. Проблемът тръгва от факта, че на управляващите им се иска този предмет хем да бъде въведен (за предпочитане да си остане СИП), хем нищо да не се промени. Те настояват за учебна дисциплина, от която да бъде изхвърлен изцяло вероучителния елемент, а да остане само образователният, нещо, което на практика е невъзможно. Ако това бъде реализирано, ефектът в нравствено отношение ще бъде половинчат и подрастващите ще останат далече от духовността на християнството. Всъщност реформите в образованието са политика, от която немалко хора целят да извлекат облаги. Като пример мога да визирам само издателствата, подготвили учебните пособия, за които просветата е просто бизнес. Явно, от въвеждането на такъв нов предмет печалбата няма да бъде кой знае колко голяма.

Въпреки лицемерните инсинуации на чиновниците, че са съгласни и дори са готови да въведат задължителен учебен предмет религия, остават без конкретен отговор въпросите: Как ще бъде разпределено учебното съдържание между регистрираните вече над 80 вероизповедания у нас? Кой ще подготви и кой ще одобри учебните пособия? Кой ще направи подбора и ще упражнява контрол върху преподавателите? Как ще се разпределят часовете и учебното съдържание в районите с мултиетническо население? Какъв ще бъде цензът за подбор на кадри? Как ще се осигурят преподаватели там, където не достигат или вече са заети с друга професионална реализация? Ще има ли диалог между образователните институции и Църквата и в каква насока ще бъде той? Как точно ще бъде финансирано трудовото възнаграждение на преподавателите?

Тези въпроси трябва да намерят своя отговор, защото от години се говори за оптимизация на училищната мрежа, за закриване на училища, а делегираните бюджети са вече в сила. Това обаче съвсем не се прави с цел подобряване качеството на образованието. Когато броят на учителите зависи от делегирания бюджет на училището, как ще постъпи директорът, ако не достигат пари за лекторски на учителя по религия? Аз не се наемам да дам отговори на гореизложените въпроси. Информиран съм, че в някои училища по места преподавателите са получили отказ да подновят преподаването на СИП и ЗИП именно заради недостига на пари.

Смятам също, че е безкрайно неуместно един учител да се труди и да чака три месеца да получи трудовото си възнаграждение (и то при наличие на извънбюджетни целеви средства за лекторски). На мен лично това ми се е случвало две учебни години и добре, че не разчитах само на тези пари.

Не по-малко сложно е, когато финансиращият орган е общината. Отговорът в голямата част от случаите е лаконичен: няма пари за лекторски по религия. А дори и да има, живее ли се само от лекторски, как се събира трудов стаж за пенсия, когато работиш години наред, без да направиш норматив? И всъщност, на кого ли от чиновниците му пука?

Децата и подрастващите: Днес за повечето педагогически кадри, заети в сферата на средното образование, не е тайна, че болшинството от обучаемите в българските училища са много далеч от духовно-благодатния живот на християнската Църква. Една от причините е тази, че не получават необходимото религиозно възпитание в семейството. Не би могло да бъде различно, тъй като повечето родители от малки са откъснати от ценностите на християнството. За децата, които не са вцърковени, дори за някои обучавани година-две по религия, християнството си остава една българска традиция, изпразнена от духовно съдържание. В този контекст заповедите от Декалога - “Не убивай!”, “Не прелюбодействай!”, “Не кради!” и прочее, си остават абстрактни благопожелания. Вярата в Бога отсъства и това спомага духовните ценности да бъдат изместени от материалните, от западната субкултура, от чалгата. На децата им липсва мотивация за учене. Те са претоварени с повече информация отколкото могат да понесат за своята крехка възраст. Това без съмнение понижава резултатите. Още един учебен предмет, независимо задължителен или задължителноизбираем, ще ги натовари допълнително. Освен това, вероятно ще се налага да получават оценки, а критерият за оценяване в немалко от случаите е доста субективен. Това би могло да предизвика обратната реакция и да отдалечи подрастващите от всичко застъпено в учебното съдържание. Друг е въпросът, че голяма част от тях ползват интернет и имат свободен достъп до порнография, до информация, свързана с насилие, с етническа и религиозна нетърпимост. Въпреки че в голяма част от групите по религия се наблюдават добри резултати, нещата в отделните краища на България са различни и е необходимо едно комплексно проучване, което да установи тяхното ниво на възприятие, семейната среда и всички останали фактори, които могат да окажат влияние в процеса на обучение. В политиката по системно рушене на българското образование умишлено и целенасочено няма ефективни дисциплинарни мерки. Това няма как да не се отрази и върху овладяването на един нов общозадължителен предмет.

Родителите и тяхното място в учебно-възпитателния процес: Днес в една немалка част от случаите родителите абдикират от своите задължения, прехвърлят отговорността върху учителите, оставят децата си да ги възпитава улицата. Вярно е, че болшинството от тях са заети с борбата за насъщния, но има и случаи, при които проявяват нехайство и дори пречат. Нерядко те уронват авторитета на учителите с думи от рода на: “Остави ги тия тъпи даскали!”, “Зелен кон и умен даскал не съм виждал” и пр.

Болшинството от тях израснаха в едно антихристиянско общество, в което на религията, и в частност на Православието, се гледаше с ирония, насмешка и подигравка. От малки им бяха вменявани ценности, съобразени с атеистично-партийната доктрина. Наред с родината и труда в култ бяха издигани партията, лидерите, червената пионерска връзка и пр. От собствен опит знам, че един зрял човек много трудно променя своята ценностна система. Трудно е да се освободиш от идолите, особено ако са те съпътствали от първите години след твоето раждане. По тези причини един немалък процент от родителите са категорично против децата им да изучават задължителен предмет религия. Просто защото за тях вярата е форма на отклонение от здравия разум, заблуда, глупост, празно суеверие и прочее. Такива хора не само не виждат смисъл децата им да изучават религия, но дори го смятат за нещо вредно и опасно.

Друга категория родители са тези, които през периода след 1989 година попаднаха в редовете на протестантските религиозни движения. Те възприемат религията, пречупена единствено през мирогледа на общността или религиозния ръководител. Една много голяма част от тях са негативно настроени към Православието и при всички случаи ще бъдат на особено мнение по въпроса за учебен предмет с подчертан акцент върху българските християнски традиции.

Разбира се, има и немалък процент родители, които са вцърковени. Някои са възпитавани от детинство, други са влезли в храма като възрастни. Такива хора, както и някои с агностични убеждения, с готовност записват децата си в групите за изучаване на религия или в неделните училища при храмовете.

В отделна категория попадат мюсюлманите, които стриктно държат техните деца да учат религия ислям.

Ислямът и неговото място в обучението по религия: Като стана въпрос за родителите мюсюлмани, не можем да подминем силната ислямска общност в България, която има известни преимущества в някои райони на страната. Тук е мястото откровено да кажем, че ислямизирането на тези райони е политика. Просто това е начин за някои от управляващите кръгове да имат съсловие, което да ги държи като играчи на политическата сцена. По мое мнение проблемите тук са следните: Настъпването на фундаменталния ислям, обособяването на обучаемите като отделна етническа общност без българско самосъзнание, подчертано вероучителния елемент и липсата на надежден контрол. Въпреки че според законите образованието е светско, тук твърде много се акцентира върху практическата религиозност. Освен това преподаването на ислям получава силни финансови инжекции отвън. Това спомага за откриване на училища и заплащане на преподавателите в светските образователни институции, за изпращане на кадри за обучение зад граница, за организиране на екскурзии, за раздаване на щедри дарения и социални помощи. В този случай срещаме явна неравнопоставеност между различните конфесионални общности.

Всъщност външното финансиране е валидно и за доста от протестантските общности. Една част от тях се издържат и от уж незадължителния десятък, който по мое мнение трябва да бъде забранен със закон.

Църквата и нейното място в обучението по религия: Убедено мога да кажа, че традиционното за България Православие проявява интерес към въвеждането на религиозно-просветна дисциплина в общообразователните училища. Още през периода след 1989 година нейни представители клирици и обикновени християни иницираха събиране на подписки до различни институции за въвеждането на вероучение.

На първо място трябва да отбележа, че състоянието на Българската православна Църква в момента не е никак добро. Червеният преврат през 1944 година я завари в нейния разцвет - действащи храмове, добре подготвени свещенослужители с богата ерудиция, организирана мисионерска и просветна дейност, неоспорим авторитет пред всички български и международни институции. Промените от деветдесетте години на миналия век я завариха в летаргично състояние, без достатъчно кадри, с намалено по численост паство. Много от клириците не успяха да реагират адекватно на нуждите на хората, които, загърбили атеизма, тръгнаха да търсят упование в спасителното Христово учение. Именно по това време управляващата прослойка скрои подъл номер на българското Православие. Поради страх на управляващите от силна Църква бе инспириран разкол, а по площадите тръгнаха да се подвизават враждебни на българските традиции псевдохристиянски, източни и други култове. Целта бе постигната, БПЦ вече нямаше да бъде пречка за тях.

Все пак, през всичките тези години имаше и хора, както клирици, така и обикновени християни, които се стараеха да развиват мисионерска дейност, да помагат, да убеждават. Но имаше и други, които се занимаваха само с финансовите дела, наемите, имотите и доходите, които се интерсуваха само от требите и не обръщаха достатъчно внимание на своите пасоми. В една много голяма част от случаите, инициативите за благочестиви начинания излизаха от средите на църковния народ или, както сме свикнали да казваме, от миряните.

Неотдавна се натъкнах на една статия от Явор Дачков, която засягаше отношението на клира към въвеждането на общозадължителен предмет религия в учищата. Склонен съм да се съглася с някои от нещата, които Дачков пише в тази статия. Слабата мисионерска дейност на клира навежда на мисълта, че неговите представители очакват образователната система да им свърши работата. Тоест, в училище да се учи вероучение (респ. религия), децата и младежите да се запознават с доктрината на християнството и след това да попълнят оределите редици на българското паство. Това означава повече треби, повече продадени свещи, повече дарения, повече пари на дискос и прочее.

Далеч съм от мисълта, че всички разсъждават по този начин, защото зная, че има духовници, които преподават в училищата, водят неделни училища, организират сказки и беседи. За съжаление, те в повечето от случаите са малцинство и нерядко делото им се оказва глас в пустиня. Това, че Българската православна Църква има нужда от реформи, е очевидно. Едно от нещата, които трябва да реформира, е кадровата си политика. Беше ми безкрайно неприятно да разбера, че свещеник е работил като общ работник, за да изкара пари да изхрани семейството си. Имаше и такива, които отидоха на гурбет в чужбина. Има и обикновени християни, които можеха да допринесат много за просперитета на Православието, но бяха отблъснати от тоталната апатия и светския дух, които царят в средите на висшия клир.

Ако върнем историята назад, ще видим, че по времето на апостолите и техните преки ученици не е имало училища с изучаване на вероучение. И все пак именно тогава, въпреки гоненията, християнството се разпространява по целия цивилизован свят и дава безценни духовни плодове.

Именно това е задачата на Църквата и днес, да вменява на хората нравствени добродетели, да създава неделни училища и православни лагери, да организира поклоннически пътувания за млади хора и ученици, да издава и разпространява литература в храмовете и извънцърковните среди. Тя именно трябва да е готова да подсигури кадри, които да влязат в училищата, ако управляващата прослойка благоволи да въведе поне задължителноизбираем предмет религия. При необходимост трябва да е готова да финансира лекторски и транспортни разходи, ако общинските и държавните институции нямат възможност да подсигурят средства. За съжаление, добра воля за това много рядко се намира сред представителите на висшия клир, а и авторитетът на някои от тях е на много ниско равнище. Днес една немалка част от кадрите с богословско образование, които се дипломират в семинариите и богословските факултети нямат нужната нагласа и духовна подготовка, за да поемат служението на мисионери или свещенослужители. Бих могъл още доста да кажа, по темата, но ще спра дотук.

Опитът, в това число и моят личен опит, показва, че учениците от начална и прогимназиална възраст проявяват жив интерес към Православието, към предмета религия, към духовните ценности. За съжаление, в голяма част от случаите надделяват негативни околни фактори и те остават встрани от всичко, което християнството проповядва. За да има успех от въвеждането на учебен предмет с религиозно-просветна насоченост, за да има някакви положителни резултати, трябва първо да се проведат цялостни реформи в системата и на образованието, и на Църквата, а родителите и обществото да преосмислят ценностната си система. Или, казано с други думи - всяко нещо да си отиде на мястото. За съжаление, воля за това все не достига, а докато чакаме някой да вземе властта и да оправи нещата, или да дойде някой отвън да ни реши проблемите, ние губим цели поколения деца и подрастващи. За съжаление...

понеделник, 3 ноември 2008 г.

Критично за една издънка в съвременната житийна литература

Преди няколко месеца един приятел с когото се познавам от интернет ми съобщи, че биографията на моя дядо - свещеник Цветан Диковски е включена в състава на книга, а автор на въпросната е игумения Валентина Друмева. Поръчах да ми я доставят от София и изпаднах в недоумение, когато видях, как Друмева е съставила житие на отец Цветан. Нямаше как да премълча, макар опитите на моя приятелка да ме помири с игуменията. Настоящата статия излезе в портала "Православие.БГ".

Винаги съм си мислел, че да напишеш книга е сериозна и отговорна задача, особено ако тя засяга важни за вярата догматически въпроси, или тълкува Свещеното писание, или отразява важни исторически факти. Тук няма да визирам авторските напъни в художествената литература. Един преподавател от Университета с право казваше: днес който може и който не може е наплюнчил молива и е седнал да пише.

Въпреки, че имам доста критични забележки по въпроса за това, което се пише, превежда и издава, аз ще се огранича и ще хвърля критичен поглед само върху една книга. Откровено казано, не съм привърженик на литературната критика, но си мисля, че има случаи, в които тя е наложителна.

В ръцете си държа луксозно издание със заглавие “Български новомъченици и изповедници за вярата от най ново време том ІІІ” с автор игумения Валентина Друмева. Препоръчаха ми я приятели, защото в числото на описаните новомъченици е включен и моят дядо свещеник Цветан Диковски. Авторката на книгата ми е известна от по-рано, защото и преди съм срещал по църковните магазини нейни стихосбирки. Очаквах книгата да е сборник от биографични справки за убити или подложени на репресии свещеници. Самият аз съм търсил сведения за такива личности и смятам да продължа търсенето. Прегледах съдържанието, прегледах и книгата като цяло.

На първо място, не мога да не уважа труда, който е положила благочестивата монахиня. В книгата са поместени и данни за пострадали свещенослужители, които е събирала собственоръчно. Смятам, че е полезно и богоугодно да се съберат биографиите на такива личности, НО тук от богословска и историко-критична гледна точка поставям едно голямо “НО”. Защото имам конкретни възражения по отношение стила на написване, начина на събиране материалите и точността на изложението.

На първо място: в заглавието е използвана думата “свещеномъченици”. Тя се повтаря многократно и по страниците на книгата. Въпреки, че повечето от репресираните свещенослужители и най-вече убитите с право са заслужили това звание, то се дава след канонизация от светия Синод на БПЦ. До извършването на подобен акт понятието може да бъде използвано само като нарицателно с акцент на благопожелание. Проследявайки стила на написване, който много прилича на житийно-повествователен, от гледна точка на агиологията смятам, че е неуместно да се пишат жития на неканонизирани светци. Самият акт на канонизация е свързан с подробно проучване и изследване от подготвени теолози и духовни лица. В противен случай, по тази логика можем да обявим за свещеномъченици и онези, които ядоха бой от гардовете по времето на църковния разкол.

Друго, което ми направи впечатление бе фактът, че под повечето жития стоеше заглавието на някакъв извор. Това са статии за репресирани свещеници, издадени книги с биографични справки и други. Всичко щеше да е наред, ако игумения Друмева ги бе преиздала цитирайки източника и беше се подписала като съставител. Не съм специалист по закона за авторското право, но доколкото ми е известно, има правила, които регламентират количеството на цитирания текст и начина на използване на текста. Добре щеше да бъде, ако тук ставаше въпрос само за цитиране, но в случая става дума за някакъв свободен преразказ. Доколкото съм запознат с образователната система, преразкъзът като учебен материал се изучава в пети клас. Само че никой петокласник не е изявил претенции за авторство върху текста, както в този случай.

Смятам, че ако проследя ползваните материали, ще бъда в състояние да напиша критика с обема на самата книга. Аз ще се огранича само върху ползването на подготвената от мен биографична справка, поместена на страниците на “Църковен вестник”, (впоследствие публикувана и в Православие.БГ).

Наистина това, което се е случило с моя дядо може да бъде наречено безкръвно мъченичество, но ако ако съм подготвил неговата биография за публикуване, то е било, за да не бъде забравена историята. Никога не бих изявил претенции да бъде канонизиран. Смятам, че на първо място правото е на свещенослужители убити от комунистите.

Встъплението е във витиеват стил, достоен за средновековни житиеписци, нещо, което според мен е похабяване на цяла страница в словоблудство. Датата на раждане и сведенията за родителите на свещеник Диковски са верни. Какво чета обаче за периода на ученическите му години: “Под влияние на лоши другари още в пети клас се научил да пуши цигари, за което при тогавашната строга дисциплина в училище бил изключен.” Ако игумения Валентина си беше сложила очилата, щеше да забележи, че пети клас по стандарта на тогавашната образователна система съответства на сегашния девети клас, защото това е уточнено в справката. Чичо ми – Цанко Цанков, най-големият син на свещеника не е сигурен за причината, поради която е изключен юношата Цвятко (това е кръшелното име на отец Цветан), а само изказва предположение. Така че думите “под влияние на лоши другари още в пети клас се научил да пуши...” са изопачаване на информацията. Че дядо ми е пушил като младеж съм сигурен, но е факт, че той завършва успешно Пловдивската духовна семинария (1928 г.) и не са известни никакви дисциплинарни наказания от периода на обучението му. Пропуск е годината на ръкоположението (1930), която поне според мен, е важна.

След като прескочих някой и друг абзац стигам до текста, според който свещеник Цветан Диковски е назначен за архиерейски наместник в Бяла Слатина. Вярно е, че е изпратен там, но по това време в града няма архиерейско наместничество. Като околийски център градът е средище на пунктов свещеник, именно като такъв е служил отец Цветан.

Описанието на пастирското служение на свещеника в общи линии отговаря на биографичната справка. Но стигаме до сюблимния момент на деветосептемврийския преврат. Вероятно на авторката на житието не е известно, че целта на новата власт в града е да ликвидира елита на обществото – интелигенцията, околийската управа, представителите на бизнеса. В това число влиза и енорийското духовенство, протойерей Александър Дянков е осъден от “народен” съд на доживотен затвор. В биографичната справка на свещеник Диковски не е упоменато, че Христо Нинчев – брат на Цола Драгойчева се е явил на делото като прокурорски свидетел. Това показва чернова от писмо на свещеника до тогавашния Врачански Митрополит Паисий, което не е цитирано и за което игумения Друмева няма как да знае. Житиеписателката не би могла да знае също, че е имало реална опасност свещеникът да бъде ликвидиран чрез нанасяните му системни побои. Спасило го е това, че за него се е застъпил брат му – Кънчо, тесен социалист, политически командир на ІІ-ри Конен полк.

Вярно е, че съдът е искал условна присъда поради липса на каквито и да било доказателства, но тук Друмева грубо преиначава фактите. Петко Лалов пристига към средата на март 1945 година и изисква присъда от пет до осем години. И двамата членове на “народния” съд са против. Казашки се противопоставя на Лалов, а Гецковски се опитва да намали присъдата и успява. В този случай “житието” противоречи на фактите, като пише, че двамата членове на съдебния състав са били в противоречие помежду си и че Гецковски се е противопоставил на Казашки. Просто е разбрал, че отмяната на присъдата не е възможна и се е постарал според възможностите си да я смекчи до три години лишаване от свобода. Дядо ми прекарва почти две години във Врачанския затвор и няколко месеца в следствения арест. Като добавка към присъдата тежи осем години лишаване от граждански и политически права.

В материала на игумения Валентина следват думите по адрес на отец Цветан: “Много страда за своя събрат, който поради страх проявява благосклонност към атеистичните власти.” В действителност свещеник Димитър Кръстев е бил активен симпатизант на българо-съветската дружба и се чувства пълновлестен господар в белослатинска духовна околия. През 1950 година той става и първия архиерейски наместник. Според съкратената кондика на свещеноиконом Николай Каменов, Кръстев след известно време “хвърля расото”. Явно става въпрос за инспириран от атеистичната власт човек. Пропуск е фактът, че същият е нанесъл побой на отец Цветан Диковски. Някои възрастни хора дори смятат, че това е причината за скорошното след това заболяване, довело до смъртта на свещеника. Тяхното твърдение не може да бъде прието, но наистина отец Цветан години наред страда от нанесените му обиди и унижения.

Изобщо не се чувствам поласкан от факта, че игуменията е споменала името ми и богословското ми образование. Щях много повече да се радвам, ако тя беше използвала автентичната справка, или ако си бе направила труда да влезе във връзка с мен, за да й предоставя още материали.

Повече от сигурен съм, че и в другите части на книгата, другите “жития”, ако мога така да ги нарека, изобилстват от фактологически грешки и свободни съчинения. От изложеното по-горе се вижда колко такива открих само в тази глава от нея. Пренебрегвам емоционалните хвалебствия по адрес на дядо ми и на останалите свещенослужители. Това са били просто духовници отдадени на своето служение, изпълняващи дълга си. Никой от тях не е търсел земна слава и почести. Ако някой ден бъдат канонизирани и бъдат съставени служби в тяхна чест, подобна доксология би била напълно уместна, но в този случай е просто хабене на хартия и мастило.

След като вече бях купил книгата, направих едно проучване по отношение на издателя. В издателското каре и на корицата фигурира името на българския атонски манастир “Св. великомъченик Георги Зограф”. Присъства и надпис “Всички права запазени”. Интересно за чии права става въпрос. Оказа се, че въпросното апокрифно издателство (липсва ISBN) грубо спекулира с духовните нужди на хората. То предоставя на книжния пазар луксозни издания на литература в повечето случаи преводна от руски език. Според информацията, която получих, преводите се правят от неспециалисти и са със съмнително качество. Освен това, в повечето случаи, те не са превод от оригинала, а превод от превод. Всеки един превод, независимо дали е художествен или буквален, губи по малко от автентичния смисъл на текстовете.

Ако ставаше въпрос за художествена литература, за поезия и есеистика, в които игумения Друмева има своите постижения, всичко би било наред. Но когато става въпрос за исторически факти, не можем да си позволим подобни свободни преразкази. Защото ако се наложи след време подобни книги да се ползват за писане на исторически съчинения, или като основа за канонизация на някой убит от режима свещенослужител, тогава рискуваме да изкривим историята.

Въпросът до голяма степен е личен. Никой публицист не би приел някой да преиначава думите му и да си присвоява авторски права за тях. Една от причините да напиша тези редове, е да предпазя потребителите на духовна литература от харченето на грешни пари за скъпи, луксозни книги, които нямат необходимата стойност. Другата причина е подвеждащата информация и славословията, които още повече разводняват съдържанието. Трябва да сме наясно, че всички носим своята отговорност пред Бога, пред обществото, и пред изстрадалата ни от пристрастия история.

Използвам статията, за да отправя апел към православните издателства, които имат възможността, авторитета и подготвените кадри да издирят биографичните справки и да ги съберат в сборник или поредица от сборници. Наистина е добре да бъдат събрани и запазени за поколенията.

Намирам за излишно да апелирам към висшия клир да канонизира убитите свещенослужители. За някои от тези хора вярата е просто начин за правене на кариера, а духовното служение се ограничава с външната обредност. Искрено се надавам, сред църковния народ да се намерят здравомислещи, които да им напомнят за мъченическия подвиг на пострадалите от атеистичния режим, за да възтържествува правдата...

сряда, 15 октомври 2008 г.

Силата на кръста да пази от градушки

Този материал излезе на страниците на Православие България.

Кнежа е град, в който по-голямата част от населението се определят като християни, макар болшинството от тях да посещават храма само по големите празници. За принадлежащи към исляма се смятат една група от ромски произход, а има и семейства с турско самосъзнание. През 2005-та година сред ромите възниква брожение за построяване на джамия.

За повечето от хората, запознати с осъществяването на такива проекти е ясно, че в случая става въпрос, не толкова за необходимостта от култова сграда, а за усвояване на средства. В желанието си да се докажат инициаторите стигат твърде далеч. Те претендират джамията да бъде построена на един от хълмовете над града, над гробището, така че да се вижда от целия град. В този момент никой не може да бъде сигурен, дали след време от минарето на тази проектоджамия, няма да звучат призиви за намаз на турски език, подсилени от мощна усилвателна уредба.

В противовес на този проект, населението на града подема инициативата на кмета Симеон Шарабански, за издигане на голям кръст на същото място над гробищния парк. Едно от нещата, които той излага като довод е, силата на кръста да пази градчето от градушки. Неоспорим факт е, че той винаги се отзовава и помага за разрешаването на проблемите свързани с енорийския храм, с нуждите на свещенството, с вероучителната и катехизическа дейност в града.

Кръстът е стоманена конструкция висока 17 метра и средствата за нея са изцяло от дарения. Дарителската акция също е иницирана от градоначалника Шарабански. Съоръжението е проектирано така, че към него да бъдат прикачени луминесцентни осветителни тела. За първи път християнският символ разпръсква синята си светлина на 28 август 2007 година. На Кръстовден същата година е тържествено осветен от енорийския свещеник на Кнежа Теодор Димитров.

От тогава, всяка вечер над хълма на фона на нощното небе се откроява сиянието на кръста, за да напомня на всички, че техните деди са били християни и че коренът им е здраво свързан с Църквата.

неделя, 12 октомври 2008 г.

Ледената планета

Трудно е да бъдеш гласът на викащия в пустинята. Много често се чувствам така. Това стихотворение отразява точно такива настроения. Публикувано е на страницата на "Моята библиотека".

Каква нелепа орис ме споходи
по пътя към небесното отечество,
отшелник из вселената да бродя,
да страдам по изгубено човечество.

Безкрайно – цяла вечност се надявам,
и странник тъжен скитам сред тълпите,
и същността ми бавно вледенява
от ледения мрак сковал душите.

Студено слънце – северно сияние
отблясъци разпръсква по земята,
ала в сърцата от леда сковани
не може да проникне светлината.

И глас в пустиня екне над света,
от обич натежало откровение.
Пред светлия олтар на любовта
сърцето ми изгаря всесъжение...

На литургия

Предлагам на любезния читател още един от моите сонети. Той също излезе в "Моята библиотека".

Бе като сън и блян неизживян,
че аз те срещнах белолика там,
под купола на малкия ни храм
и сведох чело от любов и свян.

Ефирна като вятъра премина,
и сякаш в миг и времето застина,
ти бе смирена като монахиня,
понесла аромата на жасмина.

Помоли се и тръгна си оттам,
остави жертва – тъничка свещица,
и стана пусто в каменния храм.

Остана в мен надеждата – искрица,
че щом обичам няма да съм сам,
и ще те пазя в образ на светица...

Непреходност

Впечатлява ме начина на звучене на сонетите, винаги съм се възхищавал на истинските поети, които владеят тази техника. Аз също имам няколко сонета. Този, който можете да прочетете тук, излезе на страницата "Моята библиотека".

Нетрайни са нещата в този свят,
и красотата също отминава.
С годините увехва като цвят,
и с тялото ни тленно остарява.

На времето подвластна любовта ни,
след красотата бързо си отива.
Тя има шанс и може да остане,
ако душата също е красива.

С усилия у себе си руша
порока и от злото се отричам,
но още мога да се изкуша.

В душата ти свенливо пак надничам,
и виждам най-прекрасната душа,
и те обичам, просто те обичам!

Адажио

Едно от първите стихотворения публикувани на страницата "Моята библиотека", което съчетава носталгичното настроение с изживяването предизвикано от едноименното класическо произведение на Томазо Албинони.

Облаци се гонят в мрачна вечер,
вятър свири и разклаща клони.
Знам, че ти си нейде там далече,
няма кой тъгата да прогони.
Може би сама, в ръката с книга,
ти седиш в притихналата стая.
Моят ум се мъчи да се вдигне,
пътищата твои да узнае.
Може би почиваш уморена
и духът в мечтание унесен,
ще си спомни миг поне за мене
и за мойта звънкогласна песен.
Може би присядаш пред екрана,
за да гледаш филма, новините,
или в мрака свита на дивана
чакаш да изгреят пак звездите.
Може би, когато пак се срещнем,
ще успеем да си кажем всичко,
и ще слеем две сърца горещи
в път един, в желание едничко.
И ме сгря една искра надежда
и тъгата ледена прогони.
Отглас от Вселената безбрежна
нежно ме унася Албинони...

Музикант

В търсене на нови възможности за творческа реализация влязох във връзка с "Моята библиотека" и предложих да им изпратя свои неща. Бях приет радушно и вече имам публикувани там авторски стихове.

Аз зная – музикант не храни къща.
Народът ни е мъдро отредил.
Животът, взет назаем, той не връща,
защото го е в ноти претворил.

Но някога, в безгрижното си детство,
мечтаех си да стана музикант,
да вложа в песни своето наследство,
на хората с любов да ги раздам.

Пораснах. В младостта си неразумна
в безсънни нощи свирех до зори,
и веселях с китара звънкострунна
дружинката приятели добри.

Изучих се, години отлетяха,
и уж на зряла възраст поумнях.
Но песните в душата не умряха,
и днес заспивам, и осъмвам с тях.

Сега отново споменът ме връща
към миналото с днешните очи,
и знам, че музикант не храни къща,
ала без песен залъкът горчи…

петък, 3 октомври 2008 г.

Започна ремонтът на храма в село Еница

Тази статия излезе на страницата на Православие България, предстои да изезе и в Църковен вестник.

Когато за първи път видях храма в село Еница, Врачанска епархия, си помислих, че това е една от най-хубавите църкви, които някога съм виждал – кръстокуполна, с голямо кубе и широка апсида. По времето на моето следване често минавах пътьом с автобуса и се възхищавах отдалече. В деня, в който се сдобих в възможността да я разгледам от близо, установих, че времето на атеизъм и безстопанствеността са успели да си кажат думата и тук. Тогава видях, че мазилката на много места отвътре и отвън е опадала, таванът е изкъртен от течове, стенописите са в окаяно състояние, иконостасът липсва.

Храмът “Свети Атанасий” е разположен в центъра на селото, в непосредствена близост с читалище “Изгрев” и училище “Васил Левски”. Строен е през периода 1941 – 1944 година от майстор Васил Стоянов Изворски. Изключително важен е приносът на енорийския свещеник Петко Данчев, а за строежа помагат според възможностите си всички жители на селото. Не са известни майсторите на иконостаса и стенописите. През първите десетилетия след построяването си църквата е средище на духовен живот. Не успях да разбера, кога е починал последния свещеник, но явно от тогава, нещата са тръгнали към упадък и разруха.

От местни хора научих, че преди построяването на този храм е имало друг от времето на османското владичество с изключително ценни икони, но сградата е била в много лошо състояние и се е наложило да бъде разрушена.

Още от началото на първия си мандат кметът Симеон Желязков се опитва да издейства пари за възстановяването на църквата, но общинският бюджет все не достига. Тази година той е успял да уреди 101 хиляди лева за извършване на неотложния ремонт. Много хора от енорията споделят, че имат доброто желание да я видят в предишното й благолепие. Една ученичка разказва, че на Възкресение Христово хората по традиция се събират и обикалят храма. “Ние не искаме да ходим при сектантите, защото държим на българските християнски традиции!”

От края на август започва основният ремонт на покрива. Извършена е пълна подмяна на дървената конструкция, наредени са и нови керемиди. В момента майсторите изкърпват мазилката. Предстои изграждането на нов свод, ще бъде поставена и алуминиева дограма на прозорците.

На нас не ни остава друго, освен да станем съпричастни към надеждата на тези хора и да се надяваме, че след ремонта в него ще могат да се извършват поне треби. Понякога не е нужно много, достатъчни са вяра и желание, за да се запази връзката с българските корени...

събота, 20 септември 2008 г.

Обявяване независимостта на България и борбата за нейното утвърждаване

На 22 септември 2008 година се навършват 100 години от обявяването на България за независима държава. Честит празник на всички българи и на всички патриоти! По поръчка на читалищното настоятелство в родния ми град Бяла Слатина написах този реферат. Изпратих го в "Национална мрежа за хора с увреждания" и в "Православие България", а тук го предоставям на читателя. Целта ми беше да акцентирам върху борбата за признаване на независимостта. Да живее България!


За една голяма част от българите датата 22 септември остава свързана основно с манифеста прочетен преди сто години от цар Фердинанд във Велико Търново. Княжеството става царство, България вече не е във васална зависимост от доскорошната си поробителка – Османската империя. Но дали всичко се изчерпва само с това?

Всъщност, за да се осъзнае значението на този акт, трябва да върнем времето назад и да проследим как Англия, Франция и Австроунгария водени от своите интереси разпокъсват България и я поставят в подчинено положение спрямо Турция. Тогава Санстефанска България е разкъсана на васално Княжество България, автономна област Източна Румелия, а Македония е върната в пределите на империята. Въпреки акта на Съединението от 6 септември 1885 година Княжеството остава във васална зивисимост. Това дава възможност на Турция и великите сили да се намесват в суверенните му и икономически права. Освен политическите последици, сериозно е засегната икономиката от вноса на западни стоки при ниско мито. Това разорява много от традиционните български занаяти и не позволява индустрията да стъпи на крака, да се превърне в конкурентноспособна на международния пазар. Допълнителна тежест се явяват данъците, които Княжество България и бившата Източна Румелия трябва да плащат на империята.

Министър председателят Александър Малинов


Васалното положение заплашва и Съединението, тъй като е в противоречие с клаузите на Берлинския договор, а те продължават да са в сила юридически. Факт е, че България е единствената страна в Европа, поставена във васално положение. Това е сериозна пречка за нашата дипломация при осъществяването на външната политика. Всички постижения за тридесет години свободен живот костват големи усилия. Идеята за българската независимост се ражда след Съединението. Водят се преговори с великите сили, но без резултат. Назначеното през януари 1908 година правителство на Александър Малинов поставя постигането на независимостта като първостепенна задача.

На 11 юли 1908 г. В Турция е извършен младотурският преврат. В империята се извършват преобразования в посока демократизация на страната. В същото време се засилва националистичната пропаганда в насока изграждане на Отоманска нация. Това може да се превърне в сериозна пречка за постигане независимостта на България. Още по това време българският представител в Цариград Иван Евст. Гешов лансира идеята за обявяване на независимостта в писмо до външния министър генерал Ст. Паприков. Българската дипломация сондира мнението на Русия. Руският външен министър Изволски съветва, да се изчака Австроунгария да наруши първа Берлинския договор. По това време изтича срока за който тя има право да окупира Босна и Херцеговина. Повечето от великите сили са информирани, че тя иска да удължи срока на окупацията – да анексира.

На 30 август 1908 година в Цариград се случва прословутият “инцидент Гешов”. Устроена е гала вечеря по случай рождения ден на султана, на която са поканени дипломатическите представители на всички държави с изключение на българския представител Иван Евст. Гешов. Това влошава отношенията между двеет държави. На 1 септември Гешов е отзован и заминава за София. Турция също отзовава своя комисар от българската столица.

На 5 срещу 6 септември 1908 година избухва стачка на служителите от Източните железници. В България тя обслужва линиите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. На 6 септември линиите са поети от персонал на Български държавни железници. На 9 септември компанията успява да прекрати стачката, но по нареждане на българското правителство, линията е окупирана от войсково подразделение и обявена за българска собственост. Тук освен правата на Турция са засегнати и итересите на западни банки, които имат капитали в Източните железници.

Генерал Паприков изпраща К. Хаджикалчов в Цариград, за да направи опит за директно споразумение с Турция. В същото време княз Фердинанд проучва позициите на Австроунгария по въпроса за обявяване на българската независимост. На 60 годишния юбилей на император Франц Йосиф в Будапеща на 10 септември князът е приет като независим владетел. На следващия ден той води важен разговор с външния министър барон Ерентал. Въпреки че не подписват никакъв документ, установява се, че синхрон в действията на Виена и София все пак има.

Правителствота на Малинов поддържа курс да постави Европа пред свършен факт. На 16 септември то взема решение да обяви независимостта на 21 септември. Телеграфират на княза да се завърне незабавно в страната.


Българският цар Фердинанд Сакс Кобург Готски


На 21 септември княз Фердинанд пристига в Русе, където е посрещнат от министрите, а на 22 септември 1908 година във Велико Търново, в храма “Св. Четиридесет мъченици” със специален манифест обявява България за независимо царство. Новината е посрещната с възторг от целия български народ. Оттук започва борбата за международно признаване на българската независимост, тъй като тя е нарушение клаузите на Берлинския договор. Ден по-късно на 23 септември Австроунгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, на 24 септември Гърция присъединава към своята територия автономния остров Крит. Още на 22 септември Фердинанд телеграфира на султан Абдулхамид, като го уведомява за извършения акт и го уверява в личната си вярност. С официална нота до великите сили са направени постъпки за признаване на българската незивисимост. Нито една от тях обаче, не проявява готовност за това. Австроунгарския външен министър Ерентал поставя въпроса за отнетите от компанията на Източните железници железопътни линии. Русия предлага на муждународна конференция да се ревизира Берлинския договор, но в действителност целта е да си осигури свободно преминаване през проливите. Англия поддържа младотурците и иска да издейства компенсации за Турция, затова е съгласна на конференция. Това одобряват също Франция и Италия. Съседните държави Румъния, Сърбия и Гърция очакват решението на великите сили за да го последват. Между двата лагера на великите сили има противоречия, но в едно са единодушни – България трябва да ликвидира финансовите въпроси произтичащи от независимисттта.


Търновския храм "Св. Четиридесет мъченици" където е обявена независимостта


На 1 октомври Министър председателят Малинов заявява пред коренспондета на в-к “Матен” в София: “Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!” До турското правителство е адресирана нота, до три дни да бъде призната българската независимост. Турция обявява частична мобилизация, а България събира в бойна готовност запасни. В същото време редакторът на “Ени газета” – Зия бей е изпратен в Цариград да съобщи на великия везир Камил паша готовността на българската страна за преговори. Направени са постъпки за преговори и с Източните железници. Великият везир също няма доверие на великите сили при свикване на международна конференция, тъй като знае, че всяка ще търси изгода за себе си.

Българските делегати в Цариград – П. Димитров и Иван Стоянович разбират, че Високата порта не е готова на отстъпки. Българското правителство, въпреки че се стреми към мирен изход от кризата, взема мерки, Министерския съвет отпуска кредит за закупуването на пушки и патрони. В Турция има антибългарски митинги. В Сърбия и Черна гора организират демонстрации против Австроунгария. Последната струпва войски по границите с двете държави. Английската флота се насочва към турски и гръцки води, а руската флота в Черно море получава заповед за мобилизация. С цел предотвратяване на въоръжен конфликт силите от Антантата връчват на вършния министър ген. Паприков нота с настояване да се разпуснат свиканите резерви и да изпрати делегати да преговарят в турската столица. В този исторически момент никоя от заинтерсованите държави не е готова за война и ново преразпределение сферите на влияние.

България демобилизира запасните и изпраща в на 18 октомври министър Ляпчев в Цариград. Освен с преговори за железницата Ляпчев трябва да настоява за статуквото на Екзархията, за защита на българите в Македония и др. Турция иска 572 милиона лева компенсация, а Компанията по Източните железници предоставя сметка от 54 милиона лева.

Министър Паприков се обръща към руския, френския и английския агенти в София. Трите държави съветват Цариград да не прекалява с исканията. Българската дипломация показва отстъпчивост по въпроса за железниците, за да спечели великите сили. Ляпчев е отзован, но оставя декларация за предложенията на България. Изплащане на 40 милиона за румелийския данък и за собственотта и експлоатацията на железниците 42 милиона лева, общо 82 милиона лева. Руският и френския посланици намират сумата за приемлива. Англия настоява тя да се увеличи на 120 милиона. Преговорите са в застой.

На 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до великите сили и изтъква, че няма да плаща турския външен дълг, но ако страните не съдействат, ще търси “други средства”. Великите сили започват надпревара за привличане на страната.

В началото на 1909 година Турция повдига и искания за териториални отстъпки в района на днешния Свиленград. Започва съсредоточаване на войска в района на границата. Българското правителство мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия.

На 17 януари 1909 година руското правителство излиза с инициатива съгласувана с Франция и Англия. Русия поема исканите от Турция 125 милиона лева, като приспадне тази сума от контрибуциите от Освободителната война (1877-1878). България няма да плаща нищо на Турция, а ще сключи формален заем с Русия с дълъг срок и ниска лихва. Преговорите са подновени. Цариград издига нови искания, българският делегат Ляпчев проявява търпение и гъвкавост. В крайна сметка на 6 април 1909 година Ляпчев и Рифат паша подписват българотурски протокол за признаване на независимостта.

На 7 април руското правителство официално признава независимостта на България. Скоро това правят Аглия, Франция и Италия, последвани са от Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април германското и австроунгарското правителства поздравяват Фердинанд и кабинета Малинов с държавния суверенитет.

От изложеното по-горе се вижда, че актът по обявяване независимостта на България от 22 септември не свършва с изчитането на манифеста във Велико Търново и обявяването на България за независимо царство. Месеци наред траят усилията на правителството на Малинов да защити и утвърди държавния суверенитет. България отхвърля васалната зависимост от Турция и се превръща в самостоятелна държава с по-голяма свобода във външната политика. Тя се освобождава от задължението да плаща данък на империята, да участва в погасяването на турския държавен дълг, да плаща източнорумелийския данък. Премахната е чуждата собственост и експлоатацията на Източните железници на българска територия. Турция изгубва всякакви права над Източна Румелия и с това е доутвърден актът на Съединението от 1885 година. България се изравнява със своите съседи Сърбия и Румъния. Извоюва си преднина в усилията за равноправно третиране в международно отношение.

Тези постижения са резултат на смела, но разумна политика, на дипломатически такт и ловкост, резултат на умение на Българската дипломация да се възползва от условията на международната ситуация. След извоюване на държавния суверенитет, българското правителство вече има възможността със силата на оръжието и дипломацията, да се погрижи за свободата на своите сънародници от Македония и Одринска Тракия.




С помощта на този линк може да прочетете Манифеста за обявяване независимостта на България