Преди няколко месеца един приятел с когото се познавам от интернет ми съобщи, че биографията на моя дядо - свещеник Цветан Диковски е включена в състава на книга, а автор на въпросната е игумения Валентина Друмева. Поръчах да ми я доставят от София и изпаднах в недоумение, когато видях, как Друмева е съставила житие на отец Цветан. Нямаше как да премълча, макар опитите на моя приятелка да ме помири с игуменията. Настоящата статия излезе в портала "Православие.БГ". Въпреки, че имам доста критични забележки по въпроса за това, което се пише, превежда и издава, аз ще се огранича и ще хвърля критичен поглед само върху една книга. Откровено казано, не съм привърженик на литературната критика, но си мисля, че има случаи, в които тя е наложителна.
В ръцете си държа луксозно издание със заглавие “Български новомъченици и изповедници за вярата от най ново време том ІІІ” с автор игумения Валентина Друмева. Препоръчаха ми я приятели, защото в числото на описаните новомъченици е включен и моят дядо свещеник Цветан Диковски. Авторката на книгата ми е известна от по-рано, защото и преди съм срещал по църковните магазини нейни стихосбирки. Очаквах книгата да е сборник от биографични справки за убити или подложени на репресии свещеници. Самият аз съм търсил сведения за такива личности и смятам да продължа търсенето. Прегледах съдържанието, прегледах и книгата като цяло.
На първо място, не мога да не уважа труда, който е положила благочестивата монахиня. В книгата са поместени и данни за пострадали свещенослужители, които е събирала собственоръчно. Смятам, че е полезно и богоугодно да се съберат биографиите на такива личности, НО тук от богословска и историко-критична гледна точка поставям едно голямо “НО”. Защото имам конкретни възражения по отношение стила на написване, начина на събиране материалите и точността на изложението.
На първо място: в заглавието е използвана думата “свещеномъченици”. Тя се повтаря многократно и по страниците на книгата. Въпреки, че повечето от репресираните свещенослужители и най-вече убитите с право са заслужили това звание, то се дава след канонизация от светия Синод на БПЦ. До извършването на подобен акт понятието може да бъде използвано само като нарицателно с акцент на благопожелание. Проследявайки стила на написване, който много прилича на житийно-повествователен, от гледна точка на агиологията смятам, че е неуместно да се пишат жития на неканонизирани светци. Самият акт на канонизация е свързан с подробно проучване и изследване от подготвени теолози и духовни лица. В противен случай, по тази логика можем да обявим за свещеномъченици и онези, които ядоха бой от гардовете по времето на църковния разкол.
Друго, което ми направи впечатление бе фактът, че под повечето жития стоеше заглавието на някакъв извор. Това са статии за репресирани свещеници, издадени книги с биографични справки и други. Всичко щеше да е наред, ако игумения Друмева ги бе преиздала цитирайки източника и беше се подписала като съставител. Не съм специалист по закона за авторското право, но доколкото ми е известно, има правила, които регламентират количеството на цитирания текст и начина на използване на текста. Добре щеше да бъде, ако тук ставаше въпрос само за цитиране, но в случая става дума за някакъв свободен преразказ. Доколкото съм запознат с образователната система, преразкъзът като учебен материал се изучава в пети клас. Само че никой петокласник не е изявил претенции за авторство върху текста, както в този случай.
Смятам, че ако проследя ползваните материали, ще бъда в състояние да напиша критика с обема на самата книга. Аз ще се огранича само върху ползването на подготвената от мен биографична справка, поместена на страниците на “Църковен вестник”, (впоследствие публикувана и в Православие.БГ).
Наистина това, което се е случило с моя дядо може да бъде наречено безкръвно мъченичество, но ако ако съм подготвил неговата биография за публикуване, то е било, за да не бъде забравена историята. Никога не бих изявил претенции да бъде канонизиран. Смятам, че на първо място правото е на свещенослужители убити от комунистите.
Встъплението е във витиеват стил, достоен за средновековни житиеписци, нещо, което според мен е похабяване на цяла страница в словоблудство. Датата на раждане и сведенията за родителите на свещеник Диковски са верни. Какво чета обаче за периода на ученическите му години: “Под влияние на лоши другари още в пети клас се научил да пуши цигари, за което при тогавашната строга дисциплина в училище бил изключен.” Ако игумения Валентина си беше сложила очилата, щеше да забележи, че пети клас по стандарта на тогавашната образователна система съответства на сегашния девети клас, защото това е уточнено в справката. Чичо ми – Цанко Цанков, най-големият син на свещеника не е сигурен за причината, поради която е изключен юношата Цвятко (това е кръшелното име на отец Цветан), а само изказва предположение. Така че думите “под влияние на лоши другари още в пети клас се научил да пуши...” са изопачаване на информацията. Че дядо ми е пушил като младеж съм сигурен, но е факт, че той завършва успешно Пловдивската духовна семинария (1928 г.) и не са известни никакви дисциплинарни наказания от периода на обучението му. Пропуск е годината на ръкоположението (1930), която поне според мен, е важна.
След като прескочих някой и друг абзац стигам до текста, според който свещеник Цветан Диковски е назначен за архиерейски наместник в Бяла Слатина. Вярно е, че е изпратен там, но по това време в града няма архиерейско наместничество. Като околийски център градът е средище на пунктов свещеник, именно като такъв е служил отец Цветан.
Описанието на пастирското служение на свещеника в общи линии отговаря на биографичната справка. Но стигаме до сюблимния момент на деветосептемврийския преврат. Вероятно на авторката на житието не е известно, че целта на новата власт в града е да ликвидира елита на обществото – интелигенцията, околийската управа, представителите на бизнеса. В това число влиза и енорийското духовенство, протойерей Александър Дянков е осъден от “народен” съд на доживотен затвор. В биографичната справка на свещеник Диковски не е упоменато, че Христо Нинчев – брат на Цола Драгойчева се е явил на делото като прокурорски свидетел. Това показва чернова от писмо на свещеника до тогавашния Врачански Митрополит Паисий, което не е цитирано и за което игумения Друмева няма как да знае. Житиеписателката не би могла да знае също, че е имало реална опасност свещеникът да бъде ликвидиран чрез нанасяните му системни побои. Спасило го е това, че за него се е застъпил брат му – Кънчо, тесен социалист, политически командир на ІІ-ри Конен полк.
Вярно е, че съдът е искал условна присъда поради липса на каквито и да било доказателства, но тук Друмева грубо преиначава фактите. Петко Лалов пристига към средата на март 1945 година и изисква присъда от пет до осем години. И двамата членове на “народния” съд са против. Казашки се противопоставя на Лалов, а Гецковски се опитва да намали присъдата и успява. В този случай “житието” противоречи на фактите, като пише, че двамата членове на съдебния състав са били в противоречие помежду си и че Гецковски се е противопоставил на Казашки. Просто е разбрал, че отмяната на присъдата не е възможна и се е постарал според възможностите си да я смекчи до три години лишаване от свобода. Дядо ми прекарва почти две години във Врачанския затвор и няколко месеца в следствения арест. Като добавка към присъдата тежи осем години лишаване от граждански и политически права.
В материала на игумения Валентина следват думите по адрес на отец Цветан: “Много страда за своя събрат, който поради страх проявява благосклонност към атеистичните власти.” В действителност свещеник Димитър Кръстев е бил активен симпатизант на българо-съветската дружба и се чувства пълновлестен господар в белослатинска духовна околия. През 1950 година той става и първия архиерейски наместник. Според съкратената кондика на свещеноиконом Николай Каменов, Кръстев след известно време “хвърля расото”. Явно става въпрос за инспириран от атеистичната власт човек. Пропуск е фактът, че същият е нанесъл побой на отец Цветан Диковски. Някои възрастни хора дори смятат, че това е причината за скорошното след това заболяване, довело до смъртта на свещеника. Тяхното твърдение не може да бъде прието, но наистина отец Цветан години наред страда от нанесените му обиди и унижения.
Изобщо не се чувствам поласкан от факта, че игуменията е споменала името ми и богословското ми образование. Щях много повече да се радвам, ако тя беше използвала автентичната справка, или ако си бе направила труда да влезе във връзка с мен, за да й предоставя още материали.
Повече от сигурен съм, че и в другите части на книгата, другите “жития”, ако мога така да ги нарека, изобилстват от фактологически грешки и свободни съчинения. От изложеното по-горе се вижда колко такива открих само в тази глава от нея. Пренебрегвам емоционалните хвалебствия по адрес на дядо ми и на останалите свещенослужители. Това са били просто духовници отдадени на своето служение, изпълняващи дълга си. Никой от тях не е търсел земна слава и почести. Ако някой ден бъдат канонизирани и бъдат съставени служби в тяхна чест, подобна доксология би била напълно уместна, но в този случай е просто хабене на хартия и мастило.
След като вече бях купил книгата, направих едно проучване по отношение на издателя. В издателското каре и на корицата фигурира името на българския атонски манастир “Св. великомъченик Георги Зограф”. Присъства и надпис “Всички права запазени”. Интересно за чии права става въпрос. Оказа се, че въпросното апокрифно издателство (липсва ISBN) грубо спекулира с духовните нужди на хората. То предоставя на книжния пазар луксозни издания на литература в повечето случаи преводна от руски език. Според информацията, която получих, преводите се правят от неспециалисти и са със съмнително качество. Освен това, в повечето случаи, те не са превод от оригинала, а превод от превод. Всеки един превод, независимо дали е художествен или буквален, губи по малко от автентичния смисъл на текстовете.
Ако ставаше въпрос за художествена литература, за поезия и есеистика, в които игумения Друмева има своите постижения, всичко би било наред. Но когато става въпрос за исторически факти, не можем да си позволим подобни свободни преразкази. Защото ако се наложи след време подобни книги да се ползват за писане на исторически съчинения, или като основа за канонизация на някой убит от режима свещенослужител, тогава рискуваме да изкривим историята.
Въпросът до голяма степен е личен. Никой публицист не би приел някой да преиначава думите му и да си присвоява авторски права за тях. Една от причините да напиша тези редове, е да предпазя потребителите на духовна литература от харченето на грешни пари за скъпи, луксозни книги, които нямат необходимата стойност. Другата причина е подвеждащата информация и славословията, които още повече разводняват съдържанието. Трябва да сме наясно, че всички носим своята отговорност пред Бога, пред обществото, и пред изстрадалата ни от пристрастия история.
Използвам статията, за да отправя апел към православните издателства, които имат възможността, авторитета и подготвените кадри да издирят биографичните справки и да ги съберат в сборник или поредица от сборници. Наистина е добре да бъдат събрани и запазени за поколенията.
Намирам за излишно да апелирам към висшия клир да канонизира убитите свещенослужители. За някои от тези хора вярата е просто начин за правене на кариера, а духовното служение се ограничава с външната обредност. Искрено се надавам, сред църковния народ да се намерят здравомислещи, които да им напомнят за мъченическия подвиг на пострадалите от атеистичния режим, за да възтържествува правдата...
