събота, 8 ноември 2008 г.

Религията като задължителна дисциплина в училище

Повече от десет години кадри от различни професионални съсловия се опитват да ни убедят, че са наясно с проблемите по въвеждане на предмета религия в общообразователните училища. Някои от тях лицемерят, други не се интерсуват, трети са враждебно настроени. Много неща се премълчават, вероятно умишлено и целенасочено. С риск да предизвикам нечий гняв публикувах този материал в портала "ЛитерНет". Няколко дни по-късно от "Двери на Православието" също проявиха интерес към статията и тя излезе паралелно и там.

Убеден съм, че тази статия ще предизвика негативната реакция на много хора от различни съсловия и професионални кръгове, но в нея ще се опитам да поставя въпроса за въвеждане на общозадължителен учебен предмет религия на такова равнище, от което да могат да изпъкнат някои негови премълчани и недообмислени страни.

Преди повече от десет години, след нескончаеми дебати, събиране на подписки и преодоляване на различни спънки, Министерството на образованието и науката въведе свободноизбираем предмет религия. Тогава аз бях един от преподавателите, които влязоха в класните стаи, един от тези, които направиха първите стъпки след петдесет години атеизъм. В началото много неща не бяха добре обмислени. Първите лекторски пристигнаха три месеца след началото на учебната година, учебниците дойдоха след края на първия срок, нямахме ясна представа дали ще продължи изучаването на учебния предмет и занапред, защото разполагахме само с една учебна програма. Постарах се да дам всичко от себе си. Забелязах, че болшинството от децата усвояват учебния материал с интерес и проявяват голяма активност.

Няколко години по-късно, когато бях на друга работа в системата на образованието, разпознах едно момче от първата група по религия, вече ученик в десети клас, да изнудва по-малките и по-слабите за пари. От достоверни източници се информирах, че същият се занимава и с пласиране на лека дрога. Явно, моите уроци, носещи заряда на християнската любов, не бяха оставили диря в сърцето му. Разбира се, аз не изключвам причината да е в моя стил на преподаване, но едва ли е само в мен.

Защо визирам този пример? Днес много хора смятат, че въвеждането на общозадължителен предмет религия ще вмени нравствени критерии на децата, ще ограничи насилието в училище, ще постави бариера пред наркоманията и детската престъпност, ще вложи в съзнанието на подрастващите исконни духовни ценности. За съжаление, всяка една заинтересована страна гледа на тази реформа от своя гледна точка и не обмисля докрай всичко, свързано с нея:Образователните институции: Всички сме свидетели, че образователната ни система години наред се реформира. В интерес на истината, тя е подвластна на управляващата прослойка, която преследва партийни, лични и бизнес интереси. Проведените досега реформи с нищо не подобриха качеството на образованието. Подмяната на имената на някои учебни предмети, недобре съставените учебни програми, нескопосано написаните и на висок стил учебни пособия с нищо не подобриха качеството на образованието у нас. Резултатът е, че настъпва все по-голямо отчуждаване на децата от учебно-възпитателния процес. Учителите са принудени да се съобразяват с тези реформи, да следват програмите и указанията, да полагат къртовски усилия, за да преведат на достъпен език за подрастващите учебния материал.

Факт е, че за общозадължителен предмет религия или поне за задължителноизбираем се говори от години. През цялото това време обаче се намираха враждебно настроени кадри - учители, директори, експерти, които да пречат или да създават спънки. Лично аз съм получавал неколкократно отказ от страна на директори да вляза при учениците, за да кажа няколко думи за предмета религия и да ги поканя да се запишат. Очевидно е, че тези хора са категорично против. По никакъв начин не могат да ме убедят, че са склонни да приемат задължителен или задължителноизбираем предмет с религиозна насоченост. Мога да приведа един пример от практиката на колежка, при който директорът е разпоредил уроците да се провеждат в беседката в двора на училището. В една голяма част от случаите същите тези партийно-номенклатурни кадри лицемерят, говорейки, колко е нужно да се изучават такива дисциплини от подрастващите.

Проблемът не е толкова в това, че образованието по силата на нашите закони е светско. Проблемът тръгва от факта, че на управляващите им се иска този предмет хем да бъде въведен (за предпочитане да си остане СИП), хем нищо да не се промени. Те настояват за учебна дисциплина, от която да бъде изхвърлен изцяло вероучителния елемент, а да остане само образователният, нещо, което на практика е невъзможно. Ако това бъде реализирано, ефектът в нравствено отношение ще бъде половинчат и подрастващите ще останат далече от духовността на християнството. Всъщност реформите в образованието са политика, от която немалко хора целят да извлекат облаги. Като пример мога да визирам само издателствата, подготвили учебните пособия, за които просветата е просто бизнес. Явно, от въвеждането на такъв нов предмет печалбата няма да бъде кой знае колко голяма.

Въпреки лицемерните инсинуации на чиновниците, че са съгласни и дори са готови да въведат задължителен учебен предмет религия, остават без конкретен отговор въпросите: Как ще бъде разпределено учебното съдържание между регистрираните вече над 80 вероизповедания у нас? Кой ще подготви и кой ще одобри учебните пособия? Кой ще направи подбора и ще упражнява контрол върху преподавателите? Как ще се разпределят часовете и учебното съдържание в районите с мултиетническо население? Какъв ще бъде цензът за подбор на кадри? Как ще се осигурят преподаватели там, където не достигат или вече са заети с друга професионална реализация? Ще има ли диалог между образователните институции и Църквата и в каква насока ще бъде той? Как точно ще бъде финансирано трудовото възнаграждение на преподавателите?

Тези въпроси трябва да намерят своя отговор, защото от години се говори за оптимизация на училищната мрежа, за закриване на училища, а делегираните бюджети са вече в сила. Това обаче съвсем не се прави с цел подобряване качеството на образованието. Когато броят на учителите зависи от делегирания бюджет на училището, как ще постъпи директорът, ако не достигат пари за лекторски на учителя по религия? Аз не се наемам да дам отговори на гореизложените въпроси. Информиран съм, че в някои училища по места преподавателите са получили отказ да подновят преподаването на СИП и ЗИП именно заради недостига на пари.

Смятам също, че е безкрайно неуместно един учител да се труди и да чака три месеца да получи трудовото си възнаграждение (и то при наличие на извънбюджетни целеви средства за лекторски). На мен лично това ми се е случвало две учебни години и добре, че не разчитах само на тези пари.

Не по-малко сложно е, когато финансиращият орган е общината. Отговорът в голямата част от случаите е лаконичен: няма пари за лекторски по религия. А дори и да има, живее ли се само от лекторски, как се събира трудов стаж за пенсия, когато работиш години наред, без да направиш норматив? И всъщност, на кого ли от чиновниците му пука?

Децата и подрастващите: Днес за повечето педагогически кадри, заети в сферата на средното образование, не е тайна, че болшинството от обучаемите в българските училища са много далеч от духовно-благодатния живот на християнската Църква. Една от причините е тази, че не получават необходимото религиозно възпитание в семейството. Не би могло да бъде различно, тъй като повечето родители от малки са откъснати от ценностите на християнството. За децата, които не са вцърковени, дори за някои обучавани година-две по религия, християнството си остава една българска традиция, изпразнена от духовно съдържание. В този контекст заповедите от Декалога - “Не убивай!”, “Не прелюбодействай!”, “Не кради!” и прочее, си остават абстрактни благопожелания. Вярата в Бога отсъства и това спомага духовните ценности да бъдат изместени от материалните, от западната субкултура, от чалгата. На децата им липсва мотивация за учене. Те са претоварени с повече информация отколкото могат да понесат за своята крехка възраст. Това без съмнение понижава резултатите. Още един учебен предмет, независимо задължителен или задължителноизбираем, ще ги натовари допълнително. Освен това, вероятно ще се налага да получават оценки, а критерият за оценяване в немалко от случаите е доста субективен. Това би могло да предизвика обратната реакция и да отдалечи подрастващите от всичко застъпено в учебното съдържание. Друг е въпросът, че голяма част от тях ползват интернет и имат свободен достъп до порнография, до информация, свързана с насилие, с етническа и религиозна нетърпимост. Въпреки че в голяма част от групите по религия се наблюдават добри резултати, нещата в отделните краища на България са различни и е необходимо едно комплексно проучване, което да установи тяхното ниво на възприятие, семейната среда и всички останали фактори, които могат да окажат влияние в процеса на обучение. В политиката по системно рушене на българското образование умишлено и целенасочено няма ефективни дисциплинарни мерки. Това няма как да не се отрази и върху овладяването на един нов общозадължителен предмет.

Родителите и тяхното място в учебно-възпитателния процес: Днес в една немалка част от случаите родителите абдикират от своите задължения, прехвърлят отговорността върху учителите, оставят децата си да ги възпитава улицата. Вярно е, че болшинството от тях са заети с борбата за насъщния, но има и случаи, при които проявяват нехайство и дори пречат. Нерядко те уронват авторитета на учителите с думи от рода на: “Остави ги тия тъпи даскали!”, “Зелен кон и умен даскал не съм виждал” и пр.

Болшинството от тях израснаха в едно антихристиянско общество, в което на религията, и в частност на Православието, се гледаше с ирония, насмешка и подигравка. От малки им бяха вменявани ценности, съобразени с атеистично-партийната доктрина. Наред с родината и труда в култ бяха издигани партията, лидерите, червената пионерска връзка и пр. От собствен опит знам, че един зрял човек много трудно променя своята ценностна система. Трудно е да се освободиш от идолите, особено ако са те съпътствали от първите години след твоето раждане. По тези причини един немалък процент от родителите са категорично против децата им да изучават задължителен предмет религия. Просто защото за тях вярата е форма на отклонение от здравия разум, заблуда, глупост, празно суеверие и прочее. Такива хора не само не виждат смисъл децата им да изучават религия, но дори го смятат за нещо вредно и опасно.

Друга категория родители са тези, които през периода след 1989 година попаднаха в редовете на протестантските религиозни движения. Те възприемат религията, пречупена единствено през мирогледа на общността или религиозния ръководител. Една много голяма част от тях са негативно настроени към Православието и при всички случаи ще бъдат на особено мнение по въпроса за учебен предмет с подчертан акцент върху българските християнски традиции.

Разбира се, има и немалък процент родители, които са вцърковени. Някои са възпитавани от детинство, други са влезли в храма като възрастни. Такива хора, както и някои с агностични убеждения, с готовност записват децата си в групите за изучаване на религия или в неделните училища при храмовете.

В отделна категория попадат мюсюлманите, които стриктно държат техните деца да учат религия ислям.

Ислямът и неговото място в обучението по религия: Като стана въпрос за родителите мюсюлмани, не можем да подминем силната ислямска общност в България, която има известни преимущества в някои райони на страната. Тук е мястото откровено да кажем, че ислямизирането на тези райони е политика. Просто това е начин за някои от управляващите кръгове да имат съсловие, което да ги държи като играчи на политическата сцена. По мое мнение проблемите тук са следните: Настъпването на фундаменталния ислям, обособяването на обучаемите като отделна етническа общност без българско самосъзнание, подчертано вероучителния елемент и липсата на надежден контрол. Въпреки че според законите образованието е светско, тук твърде много се акцентира върху практическата религиозност. Освен това преподаването на ислям получава силни финансови инжекции отвън. Това спомага за откриване на училища и заплащане на преподавателите в светските образователни институции, за изпращане на кадри за обучение зад граница, за организиране на екскурзии, за раздаване на щедри дарения и социални помощи. В този случай срещаме явна неравнопоставеност между различните конфесионални общности.

Всъщност външното финансиране е валидно и за доста от протестантските общности. Една част от тях се издържат и от уж незадължителния десятък, който по мое мнение трябва да бъде забранен със закон.

Църквата и нейното място в обучението по религия: Убедено мога да кажа, че традиционното за България Православие проявява интерес към въвеждането на религиозно-просветна дисциплина в общообразователните училища. Още през периода след 1989 година нейни представители клирици и обикновени християни иницираха събиране на подписки до различни институции за въвеждането на вероучение.

На първо място трябва да отбележа, че състоянието на Българската православна Църква в момента не е никак добро. Червеният преврат през 1944 година я завари в нейния разцвет - действащи храмове, добре подготвени свещенослужители с богата ерудиция, организирана мисионерска и просветна дейност, неоспорим авторитет пред всички български и международни институции. Промените от деветдесетте години на миналия век я завариха в летаргично състояние, без достатъчно кадри, с намалено по численост паство. Много от клириците не успяха да реагират адекватно на нуждите на хората, които, загърбили атеизма, тръгнаха да търсят упование в спасителното Христово учение. Именно по това време управляващата прослойка скрои подъл номер на българското Православие. Поради страх на управляващите от силна Църква бе инспириран разкол, а по площадите тръгнаха да се подвизават враждебни на българските традиции псевдохристиянски, източни и други култове. Целта бе постигната, БПЦ вече нямаше да бъде пречка за тях.

Все пак, през всичките тези години имаше и хора, както клирици, така и обикновени християни, които се стараеха да развиват мисионерска дейност, да помагат, да убеждават. Но имаше и други, които се занимаваха само с финансовите дела, наемите, имотите и доходите, които се интерсуваха само от требите и не обръщаха достатъчно внимание на своите пасоми. В една много голяма част от случаите, инициативите за благочестиви начинания излизаха от средите на църковния народ или, както сме свикнали да казваме, от миряните.

Неотдавна се натъкнах на една статия от Явор Дачков, която засягаше отношението на клира към въвеждането на общозадължителен предмет религия в учищата. Склонен съм да се съглася с някои от нещата, които Дачков пише в тази статия. Слабата мисионерска дейност на клира навежда на мисълта, че неговите представители очакват образователната система да им свърши работата. Тоест, в училище да се учи вероучение (респ. религия), децата и младежите да се запознават с доктрината на християнството и след това да попълнят оределите редици на българското паство. Това означава повече треби, повече продадени свещи, повече дарения, повече пари на дискос и прочее.

Далеч съм от мисълта, че всички разсъждават по този начин, защото зная, че има духовници, които преподават в училищата, водят неделни училища, организират сказки и беседи. За съжаление, те в повечето от случаите са малцинство и нерядко делото им се оказва глас в пустиня. Това, че Българската православна Църква има нужда от реформи, е очевидно. Едно от нещата, които трябва да реформира, е кадровата си политика. Беше ми безкрайно неприятно да разбера, че свещеник е работил като общ работник, за да изкара пари да изхрани семейството си. Имаше и такива, които отидоха на гурбет в чужбина. Има и обикновени християни, които можеха да допринесат много за просперитета на Православието, но бяха отблъснати от тоталната апатия и светския дух, които царят в средите на висшия клир.

Ако върнем историята назад, ще видим, че по времето на апостолите и техните преки ученици не е имало училища с изучаване на вероучение. И все пак именно тогава, въпреки гоненията, християнството се разпространява по целия цивилизован свят и дава безценни духовни плодове.

Именно това е задачата на Църквата и днес, да вменява на хората нравствени добродетели, да създава неделни училища и православни лагери, да организира поклоннически пътувания за млади хора и ученици, да издава и разпространява литература в храмовете и извънцърковните среди. Тя именно трябва да е готова да подсигури кадри, които да влязат в училищата, ако управляващата прослойка благоволи да въведе поне задължителноизбираем предмет религия. При необходимост трябва да е готова да финансира лекторски и транспортни разходи, ако общинските и държавните институции нямат възможност да подсигурят средства. За съжаление, добра воля за това много рядко се намира сред представителите на висшия клир, а и авторитетът на някои от тях е на много ниско равнище. Днес една немалка част от кадрите с богословско образование, които се дипломират в семинариите и богословските факултети нямат нужната нагласа и духовна подготовка, за да поемат служението на мисионери или свещенослужители. Бих могъл още доста да кажа, по темата, но ще спра дотук.

Опитът, в това число и моят личен опит, показва, че учениците от начална и прогимназиална възраст проявяват жив интерес към Православието, към предмета религия, към духовните ценности. За съжаление, в голяма част от случаите надделяват негативни околни фактори и те остават встрани от всичко, което християнството проповядва. За да има успех от въвеждането на учебен предмет с религиозно-просветна насоченост, за да има някакви положителни резултати, трябва първо да се проведат цялостни реформи в системата и на образованието, и на Църквата, а родителите и обществото да преосмислят ценностната си система. Или, казано с други думи - всяко нещо да си отиде на мястото. За съжаление, воля за това все не достига, а докато чакаме някой да вземе властта и да оправи нещата, или да дойде някой отвън да ни реши проблемите, ние губим цели поколения деца и подрастващи. За съжаление...