вторник, 29 януари 2008 г.

Свети три светители - покровителите на богословието

Вече десетина години сътруднича на местни печатни издания - вестниците "Бяла Слатина", "За Бяла Слатина", "Белослатински глас". Основно съм помагал с материали за християнските празници и обичаи, но се е случвало и да се отклонявам от тази тема. През последните няколко години в града нямаше вестник, затова насочих вниманието си към някои български електронни издания. Това ми помогна да усъвършенствам уменията си и да събера известен опит. От днес община Бяла Слатина има вече нов печатен орган вестник "Вестител". Изключително много се радвам на магнетичното му име, на различния му облик, на хората, които се включиха в работата по него. Благодаря на главния редактор Светлана Караджова за доверието да ме включи в екипа, който пише за вестника. Дай Боже това, което ще излезе изпод перото ни, да стигне до сърцата на повече хора. Защото за нас няма по-голяма награда от това.

За повечето от читателите не е новост, че много от професионалните съсловия имат своите светци покровители. Така строителите са избрали св. Димитрий Солунски, лекарите св. Иван Рилски, готвачите св. Лаврентий, банкерите и моряците възлагат своите надежди за печалби и закрила на св. Николай Мирликийски. Професионалният празник се отбелязва с почивен ден или банкет, с културна програма или по някакъв друг избран от празнуващите начин.Празникът, върху който искам да спра вниманието на читателя, е малко по-неизвестен. Не ми се иска да го пропусна, защото това е моят професионален празник – празникът на богословската наука. Той е установен в по-ново време и е на първо място празник на богословските факултети и духовните академии. Това го превръща в празник на цялото съсловие, което е получило образованието си в тези учебни заведения. Няма как да отбележа този мой празник с тържествен банкет, макар че си заслужава. Затова реших да го ознаменувам с написването на този материал. Минаха повече от десет години от деня, в който напуснах студентската скамейка и тръгнах да сея това, което съм научил в душите на хората. Зная, че в моя роден край почвата е много камениста по отношение на вярата. И все пак и на тази почва покълнаха семена, някои не успяха да принесат плод, но имаше и такива, които изкласиха и принесоха достойни плодове. Откровено мога да кажа, че се гордея с тях! Зная, че на този свят няма нищо случайно. Фактът, че първият брой на новия общински вестник стартира във времето, по което се празнува паметта на свети три светители, ме кара да мисля, че това ново печатно издание тръгва с благословията на трима от най-достойните епископи на Църквата, допринесли, както за нейното благоустрояване, така и за утвърждаване на вероучението й. Вярвам, че е така!Изборът на тримата светители за покровители на богословието също не е никак случаен. Онези, които са имали възможност да се запознаят с техните жития знаят, че това са достойни личности, отдали целия си живот в служение на Църквата, на хората и на Бога. Двама от тях – св. Василий Велики († 379 г.) и св. Григорий Богослов († 390 г.) принадлежат към плеядата на кападокийските* отци, завещали на поколенията освен достойния пример и едно безценно писмено наследство. Третият – свети Йоан Златоуст († 407 г.) с нищо не отстъпва по качества на първите двама, но е бил епископ на Константинопол. Всеки един от тях си има свой ден в църковното календарче. Причината, да се установи този празник, е един спор възникнал през ХІ век по въпроса, кой от тримата е по-достоен и има по-голям принос за утвърждаването на християнската вяра. В бурните дебати се стига до положение едни да се наричат “василиани”, други “григориани”, а трети “йоанити”. Това наложило, тримата светители да се явят по свръхестествен и благодатен начин на епископа на град Евхаита – Йоан († 1095) и да му кажат, че пред Бога и тримата са равни по своя принос и по своите качества. Тези личности, посветили целия си живот на единството на Църквата, не са можели да допуснат техните имена да станат повод за разделение. Дори след своята физическа смърт те не изоставили грижата си за нея. Има много неща от живота и творенията на тримата архиереи, от които могат да се поучат християните и всички останали, които търсят поука, мъдрост и духовно усъвършенстване. Въпреки утвърждаващия се на Изток цезаро-папизъм – приоритета на императорската власт над духовната, и тримата показват твърдост и непоколебимост пред всеки властник, който пречи на делата на Църквата и всява смут. За тази своя дързост св. Йоан Златоуст дори неколкократно е изпращан на заточение. Тези стълбове на християнството водят строг аскетичен живот, спомогнал за придобиването на богат духовен опит. Този свой опит те споделят в своите трудове, слова и поучения, съхранени в съкровищницата на Църквата. Достигнали до висотите на съвършенството, тримата имат дарованието да вникнат в тайните на Божията същност и да ги обяснят на достъпен за останалите език. Много от нещата, написани от тях могат да бъдат цитирани и всичко ще бъде за духовна полза и вразумяване. От всичко, което успях да прочета и прегледам аз избрах един откъс от словото на св. Йоан Златоуст за любовта към ближния: “Дето има любов, там има и Божие благословение, а дето няма там е греховен мрак, там е жилище на злобните бесове. Любовта е най-надеждното средство за спасението на душата. Ако ние като немощни не можем дълго да постим, да се молим или да извършваме други подвизи на добродетелите, то нека възпълним това с любов… Какво необикновено чудо, който има нелицемерна любов, той изпълнява целия закон, защото любовта е изпълнение на закона. О, несравнима сила на любовта! Няма нищо по-драгоценно от любовта нито на небето, нито на земята!” Днес една голяма част от трудовете на тримата светители, както и техните жития са издадени на различни езици, а могат да бъдат открити и в Интернет. Нужно е само желание от наша страна да потърсим и да се поучим. И ако се постараем да внедрим извлечената поука на дело в живота си, ако положим усилия да се усъвършенстваме в дела на любов и милосърдие, ако послужим с примера си на околните и с това допринесем за тяхното изправление. Ако превърнем сърцето си в неугасим факел на любовта, то ние ще можем в края на житейския си път да произнесем крилатите думи на св. Йоан Златоуст, “Слава на Бога за всичко!” и да позволим на околните да ни запомнят като достойни хора.
__________________________________________________________________

* Кападокия – област в Мала Азия

сряда, 23 януари 2008 г.

Камбаната

В последните години преди 1944 година у нас се създават много партийни комитети инспирирани от Съветския съюз и с помощта на български активисти. В същото време един свещеник иска да събере дарения, защото местния храм има нужда от камбана. Той потропва за помощ на вратата на комунистите и успява да ги убеди да се включат в дарителската акция. След червения преврат свещеникът е осъден на смърт, храмът запустява, хората са отчуждени от вярата, но камбаната остава като свидетел на всички тези събития. Разказът е публикуван във виртуална библиотека "Словото".

Много пъти бях минавал през това село, веднъж с автобус, друг път с кола, но в забързаното си ежедневие не успях да намеря време и да се отбия за малко. Всеки път погледът ми спираше върху хубавата църква с голямо кубе и стройна камбанария издигната зад читалището. Днес за първи път имах възможността да я видя отблизо. Рейсът ме стовари на спирката и първата ми работа беше да отида до нея. Когато приближих започна да ме гложди някакво неприятно усещане. От по-близо се виждаше, че големите прозорци са покрити с разноцветен ожулен стъклопласт. На много места парчетата пластмаса липсваха и зееха дупки. Куполът, от онази страна, която не се виждаше откъм шосето, бе с изкъртена мазилка. По дъното на ръждясалите улуци се виждаха дупки, а изкорубените водосточни тръби в долната си част приличаха на осакатени крайници. Оградата от едната страна бе съборена, а до апсидата скупчени се търкаляха позеленели от времето надгробни паметници. Обиколих и надникнах през един от отворите, където стъклопластът беше паднал. Видях, че липсват иконостасът и светия престол. От олющените стенописи тъжно гледаха изображенията на светии. През дупката се виждаше още, че върху мръсния под са наредени някакви чували и стари автомобилни гуми, а до стената отляво някой бе подпрял стари дъски, парчета шперплат и фазер.

Беше делнична сутрин и хората забързано отиваха по делата си. Някои ме оглеждаха подозрително, в очите им четях недоверие и любопитство. Опитах се да завържа разговор, за да науча поне името на храма, но повечето не го знаеха. Двама по-възрастни оплюха кмета и властта, която бе допринесла за сегашното състояние на църквата, после побързаха да се скрият от погледа ми.

Времето напредна и трябваше да се заема с работата, за която бях дошъл. От половин година работех като дистрибутор към едно издателство. Срещнах се с библиотекарката на читалището, за да й предам каталога с новите книги. Отбих се в училището, беседвах с учителите, оставих им няколко мостри на учебни пособия. Поговорих с директора, дали няма да им отпуснат пари, за да обогатят библиотеката си. Когато вече привършвах работната среща, чух че камбаната на църквата започна да бие за покойник. Учителите, повечето от които бяха местни, подхванаха разговор, кой е починал, какъв човек е бил и какви са били личните им отношения с него. Нямах повече работа тук, сбогувах се и излязох. Камбанният звън ме привличаше като магнит и аз почти тичешком се насочих към запустелия храм.

Когато пристигнах, видях един много възрастен, съсухрен човечец с немощните си ръце да тегли въжето, провиснало отвън по стената на камбанарията и завързано за тежкия език на камбаната. Дан-дан, дан-дан, дан-дан, кънтеше траурният звън над селото и подканяше обитателите му, да отидат да се сбогуват с покойника. Старецът видя, че го гледам, но не спря да опъва въжето. Забелязах, че едва се държи на краката си и с големи усилия бие камбаната. Правеше го с неумолима физиономия като тези на гробарите, които бях виждал по погребенията, да спускат ковчезите в прясно изкопаните гробове. Все пак в настроението на този човек имаше нещо по-различно, което не бях в състояние да определя. Явно бе, че не си върши работата само по задължение, а влага някакво чувство, но то в никакъв случай не беше скръб по починалия. Най-сетне той остави въжето и се отпусна на двата бастуна, подпрени до заключената черковна врата. Погледите ни се срещнаха:

– Кажи, момче! Какво те води насам?

– Ами, чух че камбаната бие и реших да дойда да видя…

– Камбаната... – въздъхна старецът – да само камбаната остана. Тия изроди и нея щяха да претопят! Мамицата им! – Възрастният човек приседна на каменните стъпала. Явно разбра, че няма да се отърве така лесно от мене:

– Разкажи ми за църквата, дядо! Кога е строена, от кого? Няма ли добри хора в това село, да я постегнат, да я ремонтират?

– Явно не си от нашия край?

– Не съм.

– Ако беше тъдявашен щеше да си чул. Защото още се говори между хората, какво направиха мръсниците с попа.

– Кои?

– Тия, синко, дето ни управляваха толкова години, тия същите дето окрадоха държавата. Като си помисля, че едно време и аз бях със тях и само си викам, дано Господ да ми прости! И аз бях комунист, ама като взеха властта не посегнах на никого, не търсих облаги. Те и сега не ме обичат и ги е страх от мене, щото много знам и всичко съм запомнил.

– Ти си бил комунист?!

– Ох, тежки времена бяха тогава, сиромашия! А те ни обещаваха, че като свалим царя и вземем властта вече няма да робуваме на богатите. Обещаваха, че няма да има глад и бедност. Остави! Сега не ми се говори за това.

– Разкажи ми поне за църквата!

– Какво да ти разкажа? – Започна старецът – строили са я бащите ни. Минали трийсетина години от края на турското робство, тогава дошъл поп Ставри. По онова време тука имало само един малък параклис. На една служба по Йордановден, като видял, че няма къде да мине през народа, попът им рекъл, че трябва да си направят нова черква. Събрали се селяните, всеки дал от най-свидното си, черква да съградят. И ето, вдигнали я, най-хубавата черква в околията.

Хубаво, ама попа го преместили. Когато си тръгвал плакал за черквата, целувал иконите, целувал вратите, целувал и тия плочи дето сега съм седнал на тях. Не му се щяло да си ходи, ама от Митрополията наредили, на владиката протосингел да стане и така селото останало без поп. После идваха и други. Ама на такъв като поп Ставри селяните не можаха да случат. Така, докато не запопиха едно момче от село. Той беше малко по-голям от мене, Горан го викаха. Като бил малък поболял се и баща му рекъл, че ако го отърве Господ, ще го прати за поп да учи. Бяхме много доволни, че си имаме поп от нашето село. Пък и Горан беше кротко и умно момче, играли сме заедно, уважавахме се. Ожени се за едно сиромашко момиче, родиха им се две дечица. Аз така и не се доизучих, нямаше кой да помага на баща ми за нивите, братя нямах, сестрите ми се задомиха. Рано се и ожених, още преди казармата.

Бях около двайсет и пет годишен, тъкмо се беше родила дъщеря ми и ето че започнаха да ме обикалят Цвятко Тънкаша и Миле Кривия. Те изпървом бяха тесни социалисти, пък после станаха комунисти. За нищо не ги биваше, търтеи и половина, ама приказките ги догаждаха. И аз се подведох по тях. Баща ми щеше да ме пребие от бой. Старецът беше чувал много за това, дето е ставало в Русия, как взели на хората земята и добитъка. Ама аз твърдоглав инат, прост и неук, омаяха ме с приказките си. Щели, като вземат властта, на служба в кметството да ме турят. И ходех с тях по събрания в дома на Тънкаша. Носеха и ни четяха някакви вестници, манифести, коминтерни. Аз повечето работи не ги разбирах, ама слушах и се захласвах. Мислех си, че като се смени властта ще се отърва от недоимъка и от робския труд, че ще мога да подсигуря децата, да не блъскат като мене.

Една вечер, както се бяхме събрали и Кривия нещо ни четеше, на вратата се похлопа. Отворихме и гледаме поп Горан и двама от настоятелството:

– Добър вечер, момчета! – Поздрави попът и влезе, а ние се умълчахме и само зачакахме да видим, какво има да става:

– Добра да бъде, дядо попе! – Отговори Миле – по каква работа насам?

– Ще ви кажем, момчета. Може ли да седнем? – Тънкаша с голяма неохота ги покани да седнат и поп Горан заговори:

– Да ви кажа, момчета, млади сте, умни сте, тръгнали сте за нова власт да се борите, харно, ваша си работа. Ама си мисля, черквата е на цялото село. Поп Ставри я е построил, ама не успял да я натъкми с камбана. А хубава ни е черквата, най-хубавата в околията, срамота е да стои без камбана. Затова, момчета, сме тръгнали да събираме от всички селяни кой каквото може да даде, каквото му се от сърце откъсне. Понеже ви знам, че се събирате тука, рекох и при вас да се отбием. – Кривия се облещи насреща му:

– А бре, попе! Ние нито на черква ходиме, нито в Господа ти вярваме, пък ти си дошъл да ни искаш дарения за камбана. – Другите на събранието и те почнаха да надигат глави:

– Прав е Миле! Ние във вашата черква дял нямаме!

– Харно, момчета – продължи попът. – Вярно, на черква не ходите. Ама тая камбана тя не е само за черковните служби. Нали ако стане, не дай си Боже, някъде пожар, пак камбаната ще ви събере да гасите? Ами я си представете, че някой ден, всичко се случва, вземете властта! Я ми кажете, как ще известите на селото, че вие сте вече дошли на власт? – Може да се каже, че и Тънкаша и Кривия бяха всичко друго, само не глупаци. Тънкаша се почеса и рече:

– Виж какво, поп Горане, в това дето го казваш има нещо верно, ама аз сам не мога да го реша. Айде идете си сега, по живо, по здраво, пък ние ще го обсъдим и като го решим, ще ви обадим. – Вратата се хлопна зад гърба на нечаканите гости и в стаята настъпи неловко мълчание. Тодор по прякор Лулата, един от по-младите наруши тишината:

– И таз хубава, комунист пари за черква да дава! Нали другарят Ленин е рекъл тия тунеядци поповете с камъни да ги трепем. Тоя поп да не му е изпила чавка акъла?

– Виж какво, Тодоре, нашият поп нищо не ти е направил! – Сопна му се един от по-възрастните. – Работи си нивката човекът, гледа си челядта, гледа си черквата. Пък това, дето е дошъл да ни потърси за помощ, да ти кажа, че има право.

– За кое?

– Даже и за това, че ако вземем властта, пак с камбаната трябва да съберем селото, за да го известим, че вече нема царя да ги управлява, че е дошла народна власт.

– Верно е, ами ако наистина стане пожар някъде?

– А бре, хора, вие забравяте, че трябва да късаме от залъка си! И какво ще им дадем? Пари ли? Че откъде да ги взема? Нямам с какво обуща на децата си да купя.

– Че кой е казал пари? Ще помогнем с каквото можем. Да им съберем жито, пък те ще си го продадат. Ти да не мислиш, че другите са дали пари? – Най-после взе думата Тънкаша:

– Вижте какво, другари, попът, че е прав, прав е! Аз предлагам да им съберем сто и петдесет кофи жито. Като ще вършим някаква работа, няма да се излагаме я!

– А от къде ще ги вземем? – Сопна му се Вергил, мъж около трийсет и пет годишен с прошарена коса

– От мене, от тебе. Ако не ти се дава, не давай, ама утре като падне царя, да не дойдеш да ми ревеш за заслуги.

Така решихме да съберем сто и петдесет кофи жито. Падаха се по три кофи на човек. Баща ми ме хвана като тръгнах да изнасям чувала на гръб в тъмнината. Щеше да ме пребие със сопата, ама като разбра за какво е, омекна. Няколко дни ме мъчи безсъние, това беше хляба на децата ми поне за две седмици, а тая година беше сушава и реколтата беше слаба. Хем от една страна бях доволен, че помогнах, хем се чудех като не стигне житото, какво ще правя? Ама нали беше уж за благото на народа. Нали така ни учеха, че като вземем властта и ще потекат реки от мед и мляко, че другарите от Съветския съюз ще ни помогнат. – Старецът млъкна и заби поглед в земята:

– И после какво стана? – Не се стърпях аз:

– Какво, какво! Страшни неща станаха, момче, не е за разправяне! Дочакахме да дойдат и нашите на власт. Една сутрин рано през септември четиридесет и четвърта година, камбаната започна да бие като на пожар. Аз се сетих, какво се е случило и се затичах презглава към центъра на селото. Видях че насред мегдана горят архивите на кметството. Бяха слезли шумкарите, дето майките плашеха децата си с тях. По едно време се чуха гърмежи. Видях, че водят вързани кмета, бирника и някои от селските чорбаджии дето имаха по много земя. Не повярвах на очите си, между вързаните беше и поп Горан. Видях, че децата му плачат и молят да го пуснат. Не знам защо го заловиха, той никому зло не беше направил. После ги натовариха на една камионетка и никой повече не ги видя. Чу се, че ги е осъдил народният съд. Разбрахме, че някои са пратени в затвора, а после ги интернирали на другия край на България. Най-зле пострадали кмета, попа и бирника. Осъдили ги на смърт. Тях ги отвели на едно военно стрелбище и ги разстреляли. Ама бирника Лукан не можали да го уцелят смъртоносно, та го довършили с кирката. После започнали да им ровят по джобовете мародерите мръсни! Взели на кмета златния часовник, взели им връхните дрехи и някакъв кръст от попа. Кръстът не бил ни сребърен, ни златен, ама те го взели. – Старецът въздъхна и отново млъкна. Замълчах и аз, затворих очи и си представих цялата сцена, биещата камбана, гърмежите, вързаните хора, горящите архиви насред площада. В главата ми сякаш отекваше звънът на камбаната: Дан-дан, дан-дан, дан-дан. Минаха няколко минути в тягостно мълчание:

– А с тебе какво стана, дядо?

– Какво ли? Тия дето ми обещаваха, че ще ме назначат на служба в кметството, гледаха да оправят себе си и бързо ме забравиха. Аз си останах все същия голтак. С баща ми щяхме да се хванем гуша за гуша, защото той не даваше земята да се вкара в кооперация. Старецът до края на живота си не можа да ми прости, че се поведох по акъла на ония мекерета. Но и да не бях го направил, пак щяха да ми вземат нивата, даже по-лошо щеше да стане. Полека-лека закърпих положението, криво ляво изучих и децата. Три деца имам две момчета и едно момиче, ама всичките са по градовете, ни едно не остана при мене.

Помня, една нощ като спях в просъница ме стресна глас: “И да ми пазиш камбаната! Ти ще ми пазиш камбаната, аз ще пазя чедата ти!” И гледам пред мене самият свети Атанас, дето черквата е кръстена на него. Както го бяха зографисали на иконата го видях, така както сега виждам тебе. А малкия ми син служеше войник тогава, размирни времена бяха. Момичето учеше гимназия в града, по чужди къщи живееше, как съм ги изучил, само аз си знам. А това дето ми се яви светията не било случайно. Един ден като рече кмета, камбаната ще махне, ще я претопят другарите, щото щели в града паметник да правят. Никой не смееше да се обади. Кмета не беше тукашен и за черковната камбана не го болеше. Вдигнах се аз, прекръстих се и отивам при него:

– Тъй и тъй, другарю, разбрах, че сте издали заповед камбаната да свалим за претопяване. – Беше около четиридесет годишен, закоравял мустакат дангалак. Премери ме с поглед от главата до петите, пък аз с ватенката и скъсаните обуща бях отишъл:

– И така да е, тебе що ти е?

– Ами аз, другарю, само исках да кажа, че камбаната не е само черковна. – Тогава му разказах, как сме събрали жито и сме помогнали комунистите от селото. Разказах му, как няколко нощи не спах, заради хляба на децата си:

– Остави това! Ами ако стане пожар или наводнение, пак с камбаната ще трябва да съберем селяните. – Кметът не беше чак толкова коравосърдечен, пък и той беше израснал в бедно семейство. Бързо размисли и отмени заповедта. Как се е оправял с ония от градския комитет така и не разбрах. Една сутрин ме викат в кметството. Започнах да се чудя какво е станало:

– Я ела тука, сине майчин!

– Кажете, другарю!

– Значи, камбаната няма да я закачаме, ама от тука нататък ти ще държиш ключа на черквата и ти ще я биеш. Макар да те не виждам по събрания, знам, че си член на партията, нямам им аз вяра на ония там черковните бабички. Ако стане нещо лошо и трябва да се бие камбаната, къде ще ги търся?

– Ами ако трябва да се бие за умряло?

– Пак ти ще я биеш – отсече кмета и ми предаде ключа.

Така станах клисар по поръчение на кмета. Поп в селото нямахме. След убийството на поп Горан владиката праща двама, ама комунистите ги наплашиха и те избягаха. Но когато умре някой, макар и без опело, камбана не спряха да бият. И от тогава до сега все аз я бия ето вече ще станат четиридесет години. Само черковното имущество не можах да увардя. Това стана през демокрацията. Една нощ разбиха черквата и отнесоха иконите, свещниците и сума работи още. Писахме жалби, ама куче влачи, диря няма. От съвета решиха да приберат иконостаса. От влагата се олющи зографията, щото няма кой да ремонтира покрива и улуците. Последния кмет излезе най-големия безбожник, той ми взе ключа и наблъска тия чували с трици вътре. Останалите неща също са негови, все едно му е бащиния черквата, на склад за боклуци я направи! – Видях, че в очите му се появиха сълзи:

– Ами няма ли някой по-млад да те отмени, дядо? Виждам, че вече ти е трудно да биеш камбаната.

– Да ме отмени ли? – Старият клисар ме изгледа с нескривана гордост. – Как ще ме отмени бе момче? Ти чуеш ли се какво говориш? Нали сам свети Атанас ми е заръчал да му пазя камбаната. Той ми опази челядта през всичките тия години. Децата ми се устроиха по градовете, намериха хубава работа, внуците ми, да са живи и здрави, се изучиха и задомиха. Вече и правнуци имам. Само аз останах самичък, преди петнайсет години се помина мойта другарка. Синовете ме викат да ида при тях, дъщерята ме кани. Ама що да ходя да ги притеснявам. Пък и как ще оставя камбаната? Нали в съседно село откраднаха черковната камбана и никой даже жалба не подаде. Пък и в това желязо от хляба на децата си съм вложил. Няма как да го забравя на ония гладни години, на оная сиромашия. Едно нещо разбрах за всичкото това време откакто бия тая камбана – всичко е преходно и за всяко злодеяние се плаща. И тия дето лъгаха хората и избиваха невинни и те не останаха ненаказани. – Старецът въздъхна, вдигна глава и с невиждащи очи се загледа в камбаната. Така и не разбрах, за какво си мисли и какво си припомня.

Разбрах, че е време да тръгвам. Знаех, че никога повече няма да видя този човек. Подадох ръка за сбогом, стиснах треперещата му десница и се отправих към спирката на автобуса. Малко преди да се кача във возилото вятърът донесе траурните вопли на местната духова музика. И тогава от камбанарията отново отекна гласът на камбаната. Едва сега се сетих, че дори не попитах този човек за името му.

Наистина никога повече не се върнах в това село, пътищата ми ме отведоха в съвсем друга посока. Но и днес, когато остана насаме със себе си и се замисля за превратностите на живота, в главата ми отеква звънът на камбаната, пред очите ми отново изплува сбръчканото лице на стария клисар и виждам немощните му жилести ръце да опъват въжето: Дан-дан, дан-дан, дан-дан, сякаш в ушите ми кънти пулсът на времето и ми напомня, че всичко на този свят е преходно...

Премиерата

Пипалата на порноиндустрията се простират по всички краища на света. Много жени биват отвличани и принуждавани да се снимат. Но има доброволки, които с лека ръка се продават за пари. Тук е описана историята на една такава млада жена. Останала сираче, отгледана от баба си, тя се полакомява за повече пари, като се оправдава, че ще си позволи по-добро образование. На премиерата на първия й порно-филм неочаквано се появява бабата, която я отгледала. Възрастната жена се инати и не иска да си тръгне. Остава и гледа целия филм. Срамът, който преживява е много трудно да бъде понесен, изненадата е огромна. Шокът, който получава от видяното е с летален изход. Разказът е публикуван в "Словото".

Пролетното слънце разгони малките облачета и подари на всички един топъл и лъчезарен ден. В ранния следобяд един раздрънкан син автобус напредваше предпазливо по осеяния с дупки междуселски път. Най-сетне шофьорът облекчено въздъхна, направи завой и излезе на магистралата.

Както обикновено, в делничен ден нямаше много пътници. На една от седалките унесена в спомени, се бе присвила възрастна жена. Беше от онези, на които трудно можеш да определиш точната възраст, но със сигурност бе прехвърлила седемдесет. Това пътуване я караше да се връща назад в годините, в онзи ден, когато пак с автобус отидоха до града, за да купят сватбената премяна на единствената й дъщеря. Тя си спомняше за семейните празненства – сватбата, раждането на внучката, кръщавката. После зетя и дъщерята отидоха да живеят в големия град. Идваха си по веднъж-дваж в месеца. Баба Недялка с умиление си припомни, как държеше на колене внучката Елеонора.

Неочаквано дойде трагедията, която зачерни дома й, дъщерята Цонка и нейния съпруг Георги загинаха при автомобилна катастрофа. Тогава момиченцето беше на осем години. С преизпълнено от мъка сърце бабата успя да се пребори и да си извоюва правото да го отгледа и възпита. Много усилия й струваше, да му помогне да преодолее трагедията, да го научи да гледа напред. Баба Недялка работеше неуморно. След смъртта на съпруга си, тя бе останала единствената опора на сирачето. Докато живееше на село, детето беше нейната денонощна утеха, но ето че дойде време да учи в Гимназията. Разстоянието беше голямо и не можеше да пътува всеки ден. Настаниха Ели при далечни роднини, които да я наглеждат. За да не й липсва нищо, добрата старица копаеше по кооперативните и частните ниви, гледаше крави, през останалото време обработваше двора, за да има зимнинка. Тя се постара да подсигури на момичето всичко необходимо и то да живее като всички свои връстници. Само не харесваше късите поли и рязаните блузи, с които Елеонора се обличаше. Но тук забележките никак не помагаха. “Така ходят всички”, “това е модерно”, “ти живееш в петнайсти век”, такива бяха дежурните оправдания. Роднините бяха изпуснали детето, но тя не знаеше нищо, защото многото работа не й позволяваше да се задържи за дълго в града. В бележника имаше само отлични оценки и това я караше да се бори с двойни усилия.

Елеонора завърши с отличен успех и още същата година я приеха в Университета. Известни усилия трябваха на възрастната жена да се научи да произнася правилно името на специалността, която беше избрала – арт мениджмънт. Не след дълго внучката я извести, че ще работи в някаква агенция, за да поеме сама издръжката си. Бабата прие тази жертва със сълзи на умиление. Момичето вече си идваше в къщи все по-рядко. Бабата долавяше само откъслечни фрази: “приятеля ми”, “получих страхотно предложение”, “скъсахме с гаджето”, но от тях не можеше да сглоби цялостната картина. Възрастната жена почти се бе примирила с това, че малкото й момиченце е пораснало и може да се грижи само за себе си. Все пак продължаваше да праща колети или изчакваше Ели да си дойде, за да я натовари с препълнени чанти.

Един ден до нея неочаквано достигна новината – нейната внучка се е снимала във филм. Научи я от един съсед работещ в града. Той беше доста саможив и баба Недялка не можа да изкопчи много. Разбра, че ще има премиера на филма в салона на видео-агенцията. С големи усилия успя да накара човека да провери кога ще бъде представянето на филма, твърдо решена, че няма да го пропусне. Сега сърцето й тържествуваше, тя отиваше да види звездния миг на внучето си – на единствения близък човек, който съдбата й бе оставила.

От няколко часа в големия салон на агенция “Аура” цареше оживление. Пренаредиха масите и столовете, направиха последни проби на техническото оборудване. Така беше всеки път когато предстоеше представяне на нова видеопродукция. Петнайсетина минути преди началото на премиерата поканените се бяха събрали. Скупчени на групички беседваха или преглеждаха рекламните листовки.

Внезапно погледът на всички бе привлечен от появилата се на вратата възрастна жена. Беше над седемдесет годишна с бархетна тъмнокафява рокля, с очила с дебели рамки и черна забрадка, в ръцете си държеше саморъчно направено бастунче и натъпкана грубовата пазарска чанта. Цялата й същност излъчваше някакво нетърпеливо очакване. Елеонора се вкамени:

– Бабо, ти тук!? – Повече не успя да каже, устата й пресъхнаха, езикът трудно се подчиняваше. Старицата разцелува момичето и го притисна до себе си:

– Дойдох, чедо! Че може ли да не дойда?! Казаха ми, че си се снимала във филм. Нали това е първият ти филм?! Как няма да дойда?! – Внучката започна да увърта, да я моли, да я убеждава. Излагаше доводи, че не е удобно, че няма места, че ще стане късно и ще изтърве последния автобус:

– Като няма места права ще стоя! Пък автобусът като замине, ще нощувам у тетка ти Живка. – Възрастната жена се заинати. Скоро разбраха, че нищо не е в състояние, да я накара да си отиде:

– Не можеш да ме върнеш, аз съм те отчувала! Нищо не искам, на никого няма да преча! И щом свърши филма, веднага ще си тръгна! – Тя не можеше да разбере, защо нейното момиче, нейната красавица, нейната гордост и утеха упорства толкова в желанието си да я отпрати. Излишно беше да я убеждават. Баба Недялка се присви в един ъгъл до някакво саксийно растение за да не пречи. Тогава един непознат мъж на средна възраст се приближи и я покани на един свободен стол. Бабата го благослови и приседна, отпусна чантата и бастунчето на пода и застина в очакване.

Повечето от присъстващите осъзнаваха конфузната ситуация, но времето неумолимо напредваше. Продуцентът произнесе кратко слово за многообещаващото начало на една шеметна кариера. После лампите угаснаха, на видеостената светна заглавието на филма – “Девицата от Нон”. Действието се развиваше на един пълен с хора плаж, нейната внучка слиза по една метална стълба, лута се търси някого, разговаря с непознати мъже. Поканиха я да се качи в луксозна кола. После действието се пренесе в някаква равномерно осветена стая. На дивана седеше нейната внучка. Още от ранния пубертет Елеонора блестеше с такава красота, за която много жени плащаха хиляди долари, за да я придобият. Тя притежаваше стройна фигура, приятен овал на лицето, чувствени устни и топли кафяви очи. Светлокестеняви къдрици се спускаха по рамената, под блузата се открояваха едри сексапилни гърди. Още в началото на филма бабата се подразни от облеклото, което подчертаваше всички прелести на внучката й. Актрисата разговаряше с непознат мъж. Поради слабия си слух възрастната жена не чуваше добре разговора и не разбираше какво си говорят. Очевидно беше, че мъжът ухажва момичето. Девицата флиртуваше, усмихваше се, явно ситуацията й харесваше, показваше благоразположение към актьора с атлетична фигура. Баба Недялка очакваше романтична любовна история, но изведнъж с ужас видя, че внучката й започва да се съблича. Старицата се втрещи: “Как?! Нима това е възможно?!” Едва сега започна да й става ясно, защо Елеонора толкова настояваше тя да си отиде. Но нещата не спряха до тук, на екрана нейното момиче, вече почти без дрехи, събличаше непознатия мъж. Лицето на възрастната жена пламна. Тя искаше да стане и да избяга, но краката й се подкосиха и не можа дори да се вдигне от стола. Пред очите и една след друга се нижеха разнообразни интимни сцени и пози. Камерата ги показваше ту в близък, ту в далечен план. Бабата стана свидетел на такива извращения, каквито не бе и помисляла, че човек въобще може да извърши. Видеостената по необясним за нея начин бе приковала вниманието й, сърцето биеше до пръсване. Пред смаянияния й поглед нейното момиче се израждаше в някакво животно без срам, без чувства и без задръжки. Тя искаше да наведе глава и да скрие лице в шепите си, но и за това не намери сили. Седеше вкаменяла, осъдена да гледа не триумф, а позор. Детето, което бе държала на коленете си и за което бе изстъргвала калта изпод ноктите си, се бе превърнало в някаква гола, потна, разчорлена уличница, която се мяташе като змийорка в ръцете на своя мускулест партньор. Продукцията завърши с атрактивно фелацио и продължително задържа в кадър омазаната и олигавена физиономия на Елеонора. Баба Недялка усети, че стомахът и се сви на топка и направи кълбо напред.

Лампите светнаха. Възрастната жена изпитваше едно единствено желание – да избяга, да се скрие, да потъне в земята. Околните бяха забравили за нея. Всички обърнаха погледи към главното действащо лице във филма. Следваха поздравления, покани за интервю и шумотевица. Повечето наставаха от масите и наобиколиха актрисата. Ели не бе забравила за присъствието на бабата и пребледняла очакваше нейната присъда. Това, че не я забелязват, даде възможност на старицата да се окопити. Изгаряше от желание да отиде и да заплюе внучката си в лицето, но с големи усилия се въздържа. Изведнъж плътният й глас отекна под окачения таван и прекъсна празничната суетня:

– Господи, пожали ме! Такова ли изчадие отчувах?! – В залата настъпи тягостна тишина:

– Ти, уруспийо долна – продължи старицата – с тези ли мръсни уста ядеш, ма? С тези ли? – Елеонора се хвърли в краката й:

– Моля те, прости ми! Моля те! Моля те!

– За пари?! За пари го направи, нали?!

– Аз, бабо, аз, исках да уча в Германия... Исках... Моля те прости ми!

– Как ще се върна сега на село? С какви очи ще погледна хората? Утре цялото село ще приказва! Цялото село ще ни одумва! На това ли съм те научила? Така ли съм те възпитала? Това ще приказват за мене! Колко години блъскам като впрегатен добитък да те отчувам, да те изуча?! Така ли ми се отплащаш?!

– Аз, не исках! Аз, прости ми! Моля те! – Елеонора целуваше напуканите ръце на баба си и молеше за прошка:

– Господ да те прощава, чедо! Аз нямам сили! – Сълзите размазваха празничния грим, стичаха се по лицето й. Гостите на премиерата бавно започнаха да се изнизват. Баба Недялка се отправи към вратата на салона. На колене, с обляно в сълзи лице, с размазан грим, остана новата порнозвезда. Нямаше сили да се изправи, умираше от срам, чувстваше се осквернена от погледите на всички в залата. Тя не се бе притеснявала по време на снимките, нито когато всички гледаха филма. “Просто бизнес” си казваше и оправдаваше действията си с мисълта, че хиляди момичета го правят. Сега обаче й се искаше подът да се отвори и тя да пропадне някъде, за да не я гледат.

Възрастната жена се поклащаше към изхода. Душата й беше празна, пулсът кънтеше в недочуващите уши. Изведнъж, току пред вратата на залата тя изпусна чантата, и се хвана за сърцето, олюля се, и преди някой да успее да се притече на помощ, рухна на мокета:

– Бързо! Викайте линейка! – Присъстващите започнаха да вадят мобилните телефони. Скоро една от колите на Бърза помощ се понесе с тревожен писък по улиците на града. Елеонора държеше на колене главата на баба си и през сълзи я умоляваше:

– Недей, моля те! Не умирай! Моля те! – Едва сега тя бе разбрала, че не всичко на този свят се купува с пари:

– Докторе, ще се оправи ли? – Обърна се тя към нисичкия лекар с прошарена коса, който придружаваше носилката:

– Още нищо не можем да кажем. Симптомите показват инфаркт! – Изнесоха баба Недялка, а на внучката не позволиха да се качи в линейката.

На другия ден някои вестници отразиха накратко събитието, като писаха, че бабата на многообещаващата порноактриса Елеонора Балийска е починала вследствие на преживения шок след премиерата на филма.

Всъщност никой не успя да разбере, дали от шок или от преживения срам умря възрастната жена. Бляскавата кариера на Елеонора приключи още с първия филм. Тя получи един много тежък и поучителен житейски урок. За съжаление цената, която плати за него беше твърде висока. Младата жена никога не можа да си прости, че стана причина за смъртта на единствения човек, който я обичаше истински и който бе дал всичко от себе си, за да я направи човек.

Неосъщественият дует

Причините за написването на този разказ не се коренят само в отвращениято ми от чалгата като текстове, сценично поведение, начин на танцуване и прочее. Чалгата е нещо много повече от музика. Тя е начин на живот, модел на подражание, изкуствено създадени фалшиви образи и кумири. Това, че някои наши поп-фолк певици са започнали като момичета на повикване не пречи тийнейджърките да им се възхищават и да искат да станат като тях. Много девойки са готови да направят един куп компромиси, само за да могат да се потопят в слава и богатство. Затова реших да съпоставя ценностите на чалгата срещу ценностите на етичния обикновен човек, който не се продава и избягва компромисите. Разказът излезе през януари 2008 година на страницата на "Словото".

В полутъмната хотелска стая, зад спуснатите завеси иззвъня алармата на мобилен телефон и събуди една млада жена. Ако някой я погледнеше от по-близо, погрешно би могъл да си помисли, че е спящата красавица. Всъщност дамата не беше средновековна принцеса, а съвременно момиче от хай-лайфа – една от преуспелите напоследък фолк певици.

Камелия с усилия отвори очи, протегна се, после с голяма неохота отметна одеалото и седна на леглото. Въпреки, че навън беше светло, тя нямаше навик да става преди десет часа. Този път обаче се налагаше, трябваше да има достатъчно време да се приготви. Следваха хладен душ, подходящо облекло, грим. Певицата съзнаваше, че тази среща може да бъде съдбоносна за нея, че днешният ден може да реши по-нататъшната й кариера. Предишната вечер, след поредния концерт, докато вечеряше в ресторанта, тя чу нежния и лиричен глас на един млад човек, който се веселеше с компания в едно сепаре. Беше около трийсет годишен, гласът му беше обработен и майсторски си акомпанираше на акустична китара. Между популярните естрадни парчета и шлагери, певицата чу и няколко неизвестни песни, които без съмнение бяха негови, авторски творения. Сега този глас не преставаше да звъни в главата й. Тя бе обсебена от една мисъл – да го спечели, да го завладее, да му замае главата.

Слезе в кафенето при хотела: “Че кой не обича славата и парите?” Помисли си тя: “Особено, когато става въпрос за пари.” Усмихна се доволна от себе си. Да направят един дует с неговите авторски песни, да заснемат два-три клипа и тя отново ще обира овациите на публиката и лаврите по класациите. Докато си поръчаше кафе и натурален сок, Камелия започна да прехвърля през главата си събитията от последните няколко години. Още в пубертета се разочарова от живота, от скучното сиво еднообразие на малкото провинциално градче, в което съдбата й бе отредила да се появи на бял свят. Завърши елитна гимназия с уж престижна специалност, но не можа да намери никаква сносна и прилично платена работа. Освен това, като се хванеше при някой частник и скоро следваха неприлични предложения и задиряния.

Реши да си потърси късмета в големия град, но и там нещо не потръгна. Така ровейки се в многобройните обяви, попадна на една от многобройните: “Набираме компаньонки”. Това беше първия сериозен компромис със съвестта. Тя знаеше как си изкарват хляба въпросните труженички, но реши, че точно сега, когато е в разцвета на младостта си и прелива от хубост и сексапил е време да вземе от живота онова, което й се полага. Отиде на адреса и започна работа като компаньонка, или с други думи казано започна да проституира. Заредиха се безсънните нощи и полусънните делници, промеждутъците между обслужените клиенти. Като момиче от бранша Камелия печелеше добре. Нейните природни дадености бяха залог за успех от самото начало – изящно тяло, големи кафяви очи с форма на бадем и чувствени устни. Гарвановочерната коса се спускаше на меки вълни по гърба и рамената й. Усъвършенстваните и сексуални умения помогнаха да завърти и постоянна клиентела. Тя често със завист сподиряше с поглед, късметлийките, успели да хванат “златната рибка”. Момичетата от занаята, които успяваха да замаят някой бизнесмен или някоя богата мутра водеха по-различен живот изпълнен със скъпи коли, луксозни заведения, яхти и прочее.

Една вечер мобилният телефон иззвъня като на пожар, от фирмата я търсеха за някаква по-специална оферта. Когато се приближи до масата в ресторанта поклащайки предизвикателно ханша, момичето щеше да залитне от разкрилата се гледка. Отсреща с поглед на познавач я оглеждаше един мускулест мъжага около четиридесет годишен, с бръсната глава, окичен с поне килограм и половина злато във вид на ланци и пръстени. Камелия реши да използва всички възможни въдици, за да го улови. След вечерята в хотелската стая, тя даде всичко от себе си, за да го впечатли, за да му достави удоволствие, за да го задържи при себе си. И успя. Петър Гонев, или “Петелът” както беше известен в мутренските среди се хвана в мрежата и то без да се съпротивлява особено.

Така тя заживя жадуваният живот на момиче от хай-лайфа. “Пернатият”, както тайно го наричаше на ум, беше собственик на няколко бензиностанции със заведения за бързо хранене. Тя с охота задоволяваше неговите сексуални капризи и усещаше, как той все повече хлътва по нея. Една вечер докато вечеряха в луксозен ресторант я изби на настроение. Под влияние на алкохола изяви желание през почивката на оркестъра да седне на пианото. Като дете родителите я караха да учи пиано и солфеж. Въпреки, че имаше данни, Камелия не продължи в музикално училище и с лека ръка се отказа от музиката. Сега в заведението раздвижи пръсти по клавишите и подхвана една балада от американския филм “Бодигард”. На финала на песента от всички страни се чуха бурни овации. Когато се върна на масата завари Петела неузнаваем: “Ти, мое сладко момиче, не знаеш на какво си способна! Ти пееш като ангел, трябва да пееш! Целият свят трябва да те чуе!” Явно беше готов да постави света в краката й. Младата жена реши да се възползва от златния шанс, но не искаше само да бъде една от многото, смяташе, че е достойна да стигне върховете. Това трудно би могло да стане в друго направление освен поп-фолка. Мутрата се бръкна и плати за написването на текстовете, възнагради щедро музикантите за оригиналните фолк мелодии и обогати сценичния гардероб на певицата. С пари от неговата сметка бяха заснети клиповете на новоизлюпената фолк-звезда. Камелия проби с творческия псевдоним “Карма” и с песните – “Да пием друже на екс, ще те побъркам от секс”, “Любовта е заблуда, аз по тебе съм луда”. Карма въртеше кръшно тяло в оскъдно облекло и това караше мъжката аудитория да гласува за нея в различните топ класации. Любовникът й хвърли по някоя троха и на двама критици, които я обявиха за явление в света на фолк-музиката. Занизаха се призови места в конкурси, концерти, овации, писма от обожатели. Певицата издаде три успешни албума. Хитовете й гърмяха по сватби, ресторанти и дискотеки.

Лошото беше, че за това време успя да си обтегне отношенията със “златната рибка”. Една вечер намери бележка, че Петелът ще закъснее, защото ще ходи на снимките за нов рекламен календар с участието на видни топ модели. Тя не обърна внимание, но скоро разбра, че любовникът й вече е в интимни отношения с една от манекенките. Всичко приключи след опита да му вдигне луд скандал. Петър изслуша половинчасовите крясъци на певачката и твърдо каза:

– Искаш ли да ти напомня, откъде те взех?! Да ти кажа ли, че и парцалите на гърба ти пак съм ги купил аз?! Кой те облече в славата, в която се къпеш вече три години?! Кой те извади от боклука и те превърна от курва в звезда?! Не бях ли аз?! А сега си позволяваш да ми крещиш! Събирай си партакешите, и изчезвай, и да не съм те видял повече!

Светът на звездата Камелия-Карма се срина за броени дни. Продуцентът от студио “Екстра-фолк” откровено заяви, че не могат да инвестират в новия й албум. Просто песни от този тип вече са отегчили публиката и без атрактивни клипове трудно се харчат. Можел, в името на старата им дружба, да й уреди едно последно турне на синбек. Но ако измисли нещо ново и нетрадиционно, ако има някакви свежи идеи за нещо, което досега не е издавано, може да заповяда отново. Певицата реши да се възползва поне от тази възможност за турне. Блъскаше си главата да измисли нещо. За съжаление, напоследък бе живяла твърде нашироко и не беше успяла да спести много пари. Това бе сериозна пречка за успешното продължение на кариерата. Тя не можеше да финансра албума и клиповете си сама, а това предвещаваше тъжен финал.

И ето, че по време на това последно турне, докато вечеряше след концерта в един ресторант, тя чу този невероятен, топъл, лиричен глас. Той буквално я разтърси, и сега тя бе завладяна от желанието да спечели този човек, и да го въвлече в своя бизнес. Борис – така се казваше младият учител, купонясваше с колеги и приятели в едно сепаре. Именно неговите песни бяха това нетрадиционно и ново нещо, което продуцентът щеше без съмнение да хареса и да инвестира в един нов албум на Карма. Певицата си уреди чрез сервитьора един кратък разговор, за да уговори работна среща. Сега с нетърпение очакваше да се появи нейният нов герой. Нещо й подсказваше, че той ще приеме. Тя вече предвкусваше новите успехи и си представяше заглавията по вестниците.

Борис почти незабелязано влезе в кафенето, огледа се и се отправи към масата на своята нова позната. Имаше нещо особено в този млад човек с леко прошарена коса и тъжни пъстри очи, то беше неговото неповторимо излъчване, сякаш от цялото му същество струеше някаква невидима светлина. Докато той придърпа стола и седна, пулсът на Камелия се качи в гърлото. В този час се решаваше съдбата й, от тази среща зависеше бъдещето й на певица. Младата жена умееше да предразполага мъжете. Тя подхвана разговор за семейството му, за проблемите свързани с неговата работа. Оказа се, че има две деца, а жена му е безработна учителка. Самият Борис преподаваше музика в местната прогимназия. Всъщност пишеше песни още от ученическите си години. Въпреки емоционалната си натура музикантът беше примерен съпруг и баща. Рано бе скъсал със свиренето по кръчмите и се бе посветил на семейството си. Оплака се от лошото заплащане, от проблемите с децата, от липсата на перспективи в малкия град. Това обнадежди певицата. Тя го запита, дали не му се е искало да запише компактдиск с авторски песни, дали не е искал да излезе на голямата сцена:

– Ами, никога не съм мислил за такива неща. Моите песни едва ли стават за сцена. – Скромно отговори учителят:

– Не е вярно – премина в настъпление Камелия – твоите песни са абсолютни хитове! Повярвай ми, аз имам усет към тези неща! Ако излезем с тях на сцената, двамата в дует, ще оберем точките в класациите, аз имам опит, знам какво се търси, имам и връзки в няколко звукозаписни студия. – Тя се въодушевяваше и говореше все по-разпалено, като го гледаше в очите и се опитваше да стигне до сърцето му. Младият човек хвана главата си между двата юмрука, заби поглед в чашата с кафе и за неопределено време потъна в дълбок размисъл. Предложението беше съблазнително. Предоставяше му се възможност неговите песни да стигнат до повече хора. С парите които щеше да печели можеше да подсигури по-висок жизнен стандарт на семейството си. Представи си как ги води на почивка някъде по престижните курорти. В същото време прехвърляше през главата си всичко, което бе чувал за тази певица. Може ли да си позволи този компромис? Нямаше никакво съмнение, че тази жена се опитва да извлече изгода за себе си. А как ще реагира съпругата му? Все пак това беше сериозна възможност за кардинална промяна. След един успешен албум може да се отдели от чалгаджийката и да избере свой път. О, не, тя нямаше да го остави да си тръгне толкова лесно:

– Не става! – Отрони накрая той:

– Как?! Но това е шансът на живота ти! Птичето само веднъж каца на рамото! Помисли, какви пари ще изкарваш, как ще живее семейството ти, къде ще учат децата ти!? Ако ти е нужно време за размисъл, ето ти визитката ми. Като решиш ще ми се обадиш на мобилния:

– Казах ти вече, че не става! – Твърдо отстояваше своето Борис. Визитната картичка остана на масата. Камелия впрегна всички усилия, заля го с поток от обещания, от които и половината не беше в състояние да изпълни. Но Борис остана непреклонен:

– Не!

– Умри си в мизерията тогава! – През сълзи и през зъби процеди залязващата звезда:

– Как да ти кажа? Аз ще си умра в мизерията, вярно е. Но ще бъда близо до съпругата си и прекрасните си деца. Ще им дам цялата си любов, ще ги науча да живеят почтено. Аз ще се постарая да им дам най-достойния пример, че човек може да бъде щастлив, когато се задоволява с най-необходимото. Те ще разберат, че е по-добре да си беден и неизвестен учител, отколкото да се продаваш като пееш песни с цинични текстове.

– Толкова ли е важно това?!

– Аз не искам утре да ме спрягат по страниците на жълтите вестници – коя ми е любовница, къде съм се напил, какви долни гащи нося и прочее! Искам да живея мирно при семейството си! Искам да умра без угризения, че името ми е спрягано до това на една порочна жена, която е излязла на сцената с вулгарни песни и почти гола! Повече нямам какво да ти кажа! Надявам се да си ме разбрала добре, Карма! – Борис стана и отиде да си плати сметката. След това без да се обръща излезе от кафенето. Камелия захлупи лице на масата и избухна в ридания.

Два дни по късно Антония – съпругата на Борис влетя в апартамента като фурия и трясна вратата. Борис изненадано вдигна глава от книгата, която четеше:

– Какво има, миличко?

– Какво ли? Станал си медийна личност!

– Така ли?! Не може да бъде! – Вместо отговор младата жена хвърли на масата най-новия брой на един от жълтите вестници. На първа страница се мъдреше огромно заглавие “Провинциален даскал удари дузпата на Карма”. Учителят дори не си направи труда да прегледа статията. Бе пропуснал да й разкаже за случилото се, защото искаше първо сам да се успокои и да изглади мислите си. Той стана и нежно прегърна жената, която бе избрал за майка на децата си. Притисна я до себе си и каза:

– Спокойно, скъпа! Всичко свърши преди още да е започнало! Не може да бъде по-различно в един свят, в който курвите стават кумири!

След това хвърли вестника в кошчето за боклук и изведе семейството си на разходка в парка. Седнаха в едно скромно заведение – павилионче с чадъри, маси и столове. Децата бързо изпиха сокчетата и се заиграха на близката детска площадка. Антония и без обяснения разбра през какво изпитание е преминал съпругът й. Беше благодарна, че певицата и жълтите драскачи не успяха да разрушат хармонията между тях. Тя се усмихна, пресегна се през масата и взе ръката му в своята. По цялото му тяло се разля една необикновена топлина. Борис с цялото си сърце почувства стойността на своето щастие. Наистина животът му бе скромен, но бе изпълнен със смисъл и любов. Той за пореден път осъзна, че това богатство струва много повече от суетната, преходна слава и от спечеленото по нечестен начин богатство, че най-истинските неща на този свят нямат цена и не се купуват с пари.