сряда, 23 януари 2008 г.

Камбаната

В последните години преди 1944 година у нас се създават много партийни комитети инспирирани от Съветския съюз и с помощта на български активисти. В същото време един свещеник иска да събере дарения, защото местния храм има нужда от камбана. Той потропва за помощ на вратата на комунистите и успява да ги убеди да се включат в дарителската акция. След червения преврат свещеникът е осъден на смърт, храмът запустява, хората са отчуждени от вярата, но камбаната остава като свидетел на всички тези събития. Разказът е публикуван във виртуална библиотека "Словото".

Много пъти бях минавал през това село, веднъж с автобус, друг път с кола, но в забързаното си ежедневие не успях да намеря време и да се отбия за малко. Всеки път погледът ми спираше върху хубавата църква с голямо кубе и стройна камбанария издигната зад читалището. Днес за първи път имах възможността да я видя отблизо. Рейсът ме стовари на спирката и първата ми работа беше да отида до нея. Когато приближих започна да ме гложди някакво неприятно усещане. От по-близо се виждаше, че големите прозорци са покрити с разноцветен ожулен стъклопласт. На много места парчетата пластмаса липсваха и зееха дупки. Куполът, от онази страна, която не се виждаше откъм шосето, бе с изкъртена мазилка. По дъното на ръждясалите улуци се виждаха дупки, а изкорубените водосточни тръби в долната си част приличаха на осакатени крайници. Оградата от едната страна бе съборена, а до апсидата скупчени се търкаляха позеленели от времето надгробни паметници. Обиколих и надникнах през един от отворите, където стъклопластът беше паднал. Видях, че липсват иконостасът и светия престол. От олющените стенописи тъжно гледаха изображенията на светии. През дупката се виждаше още, че върху мръсния под са наредени някакви чували и стари автомобилни гуми, а до стената отляво някой бе подпрял стари дъски, парчета шперплат и фазер.

Беше делнична сутрин и хората забързано отиваха по делата си. Някои ме оглеждаха подозрително, в очите им четях недоверие и любопитство. Опитах се да завържа разговор, за да науча поне името на храма, но повечето не го знаеха. Двама по-възрастни оплюха кмета и властта, която бе допринесла за сегашното състояние на църквата, после побързаха да се скрият от погледа ми.

Времето напредна и трябваше да се заема с работата, за която бях дошъл. От половин година работех като дистрибутор към едно издателство. Срещнах се с библиотекарката на читалището, за да й предам каталога с новите книги. Отбих се в училището, беседвах с учителите, оставих им няколко мостри на учебни пособия. Поговорих с директора, дали няма да им отпуснат пари, за да обогатят библиотеката си. Когато вече привършвах работната среща, чух че камбаната на църквата започна да бие за покойник. Учителите, повечето от които бяха местни, подхванаха разговор, кой е починал, какъв човек е бил и какви са били личните им отношения с него. Нямах повече работа тук, сбогувах се и излязох. Камбанният звън ме привличаше като магнит и аз почти тичешком се насочих към запустелия храм.

Когато пристигнах, видях един много възрастен, съсухрен човечец с немощните си ръце да тегли въжето, провиснало отвън по стената на камбанарията и завързано за тежкия език на камбаната. Дан-дан, дан-дан, дан-дан, кънтеше траурният звън над селото и подканяше обитателите му, да отидат да се сбогуват с покойника. Старецът видя, че го гледам, но не спря да опъва въжето. Забелязах, че едва се държи на краката си и с големи усилия бие камбаната. Правеше го с неумолима физиономия като тези на гробарите, които бях виждал по погребенията, да спускат ковчезите в прясно изкопаните гробове. Все пак в настроението на този човек имаше нещо по-различно, което не бях в състояние да определя. Явно бе, че не си върши работата само по задължение, а влага някакво чувство, но то в никакъв случай не беше скръб по починалия. Най-сетне той остави въжето и се отпусна на двата бастуна, подпрени до заключената черковна врата. Погледите ни се срещнаха:

– Кажи, момче! Какво те води насам?

– Ами, чух че камбаната бие и реших да дойда да видя…

– Камбаната... – въздъхна старецът – да само камбаната остана. Тия изроди и нея щяха да претопят! Мамицата им! – Възрастният човек приседна на каменните стъпала. Явно разбра, че няма да се отърве така лесно от мене:

– Разкажи ми за църквата, дядо! Кога е строена, от кого? Няма ли добри хора в това село, да я постегнат, да я ремонтират?

– Явно не си от нашия край?

– Не съм.

– Ако беше тъдявашен щеше да си чул. Защото още се говори между хората, какво направиха мръсниците с попа.

– Кои?

– Тия, синко, дето ни управляваха толкова години, тия същите дето окрадоха държавата. Като си помисля, че едно време и аз бях със тях и само си викам, дано Господ да ми прости! И аз бях комунист, ама като взеха властта не посегнах на никого, не търсих облаги. Те и сега не ме обичат и ги е страх от мене, щото много знам и всичко съм запомнил.

– Ти си бил комунист?!

– Ох, тежки времена бяха тогава, сиромашия! А те ни обещаваха, че като свалим царя и вземем властта вече няма да робуваме на богатите. Обещаваха, че няма да има глад и бедност. Остави! Сега не ми се говори за това.

– Разкажи ми поне за църквата!

– Какво да ти разкажа? – Започна старецът – строили са я бащите ни. Минали трийсетина години от края на турското робство, тогава дошъл поп Ставри. По онова време тука имало само един малък параклис. На една служба по Йордановден, като видял, че няма къде да мине през народа, попът им рекъл, че трябва да си направят нова черква. Събрали се селяните, всеки дал от най-свидното си, черква да съградят. И ето, вдигнали я, най-хубавата черква в околията.

Хубаво, ама попа го преместили. Когато си тръгвал плакал за черквата, целувал иконите, целувал вратите, целувал и тия плочи дето сега съм седнал на тях. Не му се щяло да си ходи, ама от Митрополията наредили, на владиката протосингел да стане и така селото останало без поп. После идваха и други. Ама на такъв като поп Ставри селяните не можаха да случат. Така, докато не запопиха едно момче от село. Той беше малко по-голям от мене, Горан го викаха. Като бил малък поболял се и баща му рекъл, че ако го отърве Господ, ще го прати за поп да учи. Бяхме много доволни, че си имаме поп от нашето село. Пък и Горан беше кротко и умно момче, играли сме заедно, уважавахме се. Ожени се за едно сиромашко момиче, родиха им се две дечица. Аз така и не се доизучих, нямаше кой да помага на баща ми за нивите, братя нямах, сестрите ми се задомиха. Рано се и ожених, още преди казармата.

Бях около двайсет и пет годишен, тъкмо се беше родила дъщеря ми и ето че започнаха да ме обикалят Цвятко Тънкаша и Миле Кривия. Те изпървом бяха тесни социалисти, пък после станаха комунисти. За нищо не ги биваше, търтеи и половина, ама приказките ги догаждаха. И аз се подведох по тях. Баща ми щеше да ме пребие от бой. Старецът беше чувал много за това, дето е ставало в Русия, как взели на хората земята и добитъка. Ама аз твърдоглав инат, прост и неук, омаяха ме с приказките си. Щели, като вземат властта, на служба в кметството да ме турят. И ходех с тях по събрания в дома на Тънкаша. Носеха и ни четяха някакви вестници, манифести, коминтерни. Аз повечето работи не ги разбирах, ама слушах и се захласвах. Мислех си, че като се смени властта ще се отърва от недоимъка и от робския труд, че ще мога да подсигуря децата, да не блъскат като мене.

Една вечер, както се бяхме събрали и Кривия нещо ни четеше, на вратата се похлопа. Отворихме и гледаме поп Горан и двама от настоятелството:

– Добър вечер, момчета! – Поздрави попът и влезе, а ние се умълчахме и само зачакахме да видим, какво има да става:

– Добра да бъде, дядо попе! – Отговори Миле – по каква работа насам?

– Ще ви кажем, момчета. Може ли да седнем? – Тънкаша с голяма неохота ги покани да седнат и поп Горан заговори:

– Да ви кажа, момчета, млади сте, умни сте, тръгнали сте за нова власт да се борите, харно, ваша си работа. Ама си мисля, черквата е на цялото село. Поп Ставри я е построил, ама не успял да я натъкми с камбана. А хубава ни е черквата, най-хубавата в околията, срамота е да стои без камбана. Затова, момчета, сме тръгнали да събираме от всички селяни кой каквото може да даде, каквото му се от сърце откъсне. Понеже ви знам, че се събирате тука, рекох и при вас да се отбием. – Кривия се облещи насреща му:

– А бре, попе! Ние нито на черква ходиме, нито в Господа ти вярваме, пък ти си дошъл да ни искаш дарения за камбана. – Другите на събранието и те почнаха да надигат глави:

– Прав е Миле! Ние във вашата черква дял нямаме!

– Харно, момчета – продължи попът. – Вярно, на черква не ходите. Ама тая камбана тя не е само за черковните служби. Нали ако стане, не дай си Боже, някъде пожар, пак камбаната ще ви събере да гасите? Ами я си представете, че някой ден, всичко се случва, вземете властта! Я ми кажете, как ще известите на селото, че вие сте вече дошли на власт? – Може да се каже, че и Тънкаша и Кривия бяха всичко друго, само не глупаци. Тънкаша се почеса и рече:

– Виж какво, поп Горане, в това дето го казваш има нещо верно, ама аз сам не мога да го реша. Айде идете си сега, по живо, по здраво, пък ние ще го обсъдим и като го решим, ще ви обадим. – Вратата се хлопна зад гърба на нечаканите гости и в стаята настъпи неловко мълчание. Тодор по прякор Лулата, един от по-младите наруши тишината:

– И таз хубава, комунист пари за черква да дава! Нали другарят Ленин е рекъл тия тунеядци поповете с камъни да ги трепем. Тоя поп да не му е изпила чавка акъла?

– Виж какво, Тодоре, нашият поп нищо не ти е направил! – Сопна му се един от по-възрастните. – Работи си нивката човекът, гледа си челядта, гледа си черквата. Пък това, дето е дошъл да ни потърси за помощ, да ти кажа, че има право.

– За кое?

– Даже и за това, че ако вземем властта, пак с камбаната трябва да съберем селото, за да го известим, че вече нема царя да ги управлява, че е дошла народна власт.

– Верно е, ами ако наистина стане пожар някъде?

– А бре, хора, вие забравяте, че трябва да късаме от залъка си! И какво ще им дадем? Пари ли? Че откъде да ги взема? Нямам с какво обуща на децата си да купя.

– Че кой е казал пари? Ще помогнем с каквото можем. Да им съберем жито, пък те ще си го продадат. Ти да не мислиш, че другите са дали пари? – Най-после взе думата Тънкаша:

– Вижте какво, другари, попът, че е прав, прав е! Аз предлагам да им съберем сто и петдесет кофи жито. Като ще вършим някаква работа, няма да се излагаме я!

– А от къде ще ги вземем? – Сопна му се Вергил, мъж около трийсет и пет годишен с прошарена коса

– От мене, от тебе. Ако не ти се дава, не давай, ама утре като падне царя, да не дойдеш да ми ревеш за заслуги.

Така решихме да съберем сто и петдесет кофи жито. Падаха се по три кофи на човек. Баща ми ме хвана като тръгнах да изнасям чувала на гръб в тъмнината. Щеше да ме пребие със сопата, ама като разбра за какво е, омекна. Няколко дни ме мъчи безсъние, това беше хляба на децата ми поне за две седмици, а тая година беше сушава и реколтата беше слаба. Хем от една страна бях доволен, че помогнах, хем се чудех като не стигне житото, какво ще правя? Ама нали беше уж за благото на народа. Нали така ни учеха, че като вземем властта и ще потекат реки от мед и мляко, че другарите от Съветския съюз ще ни помогнат. – Старецът млъкна и заби поглед в земята:

– И после какво стана? – Не се стърпях аз:

– Какво, какво! Страшни неща станаха, момче, не е за разправяне! Дочакахме да дойдат и нашите на власт. Една сутрин рано през септември четиридесет и четвърта година, камбаната започна да бие като на пожар. Аз се сетих, какво се е случило и се затичах презглава към центъра на селото. Видях че насред мегдана горят архивите на кметството. Бяха слезли шумкарите, дето майките плашеха децата си с тях. По едно време се чуха гърмежи. Видях, че водят вързани кмета, бирника и някои от селските чорбаджии дето имаха по много земя. Не повярвах на очите си, между вързаните беше и поп Горан. Видях, че децата му плачат и молят да го пуснат. Не знам защо го заловиха, той никому зло не беше направил. После ги натовариха на една камионетка и никой повече не ги видя. Чу се, че ги е осъдил народният съд. Разбрахме, че някои са пратени в затвора, а после ги интернирали на другия край на България. Най-зле пострадали кмета, попа и бирника. Осъдили ги на смърт. Тях ги отвели на едно военно стрелбище и ги разстреляли. Ама бирника Лукан не можали да го уцелят смъртоносно, та го довършили с кирката. После започнали да им ровят по джобовете мародерите мръсни! Взели на кмета златния часовник, взели им връхните дрехи и някакъв кръст от попа. Кръстът не бил ни сребърен, ни златен, ама те го взели. – Старецът въздъхна и отново млъкна. Замълчах и аз, затворих очи и си представих цялата сцена, биещата камбана, гърмежите, вързаните хора, горящите архиви насред площада. В главата ми сякаш отекваше звънът на камбаната: Дан-дан, дан-дан, дан-дан. Минаха няколко минути в тягостно мълчание:

– А с тебе какво стана, дядо?

– Какво ли? Тия дето ми обещаваха, че ще ме назначат на служба в кметството, гледаха да оправят себе си и бързо ме забравиха. Аз си останах все същия голтак. С баща ми щяхме да се хванем гуша за гуша, защото той не даваше земята да се вкара в кооперация. Старецът до края на живота си не можа да ми прости, че се поведох по акъла на ония мекерета. Но и да не бях го направил, пак щяха да ми вземат нивата, даже по-лошо щеше да стане. Полека-лека закърпих положението, криво ляво изучих и децата. Три деца имам две момчета и едно момиче, ама всичките са по градовете, ни едно не остана при мене.

Помня, една нощ като спях в просъница ме стресна глас: “И да ми пазиш камбаната! Ти ще ми пазиш камбаната, аз ще пазя чедата ти!” И гледам пред мене самият свети Атанас, дето черквата е кръстена на него. Както го бяха зографисали на иконата го видях, така както сега виждам тебе. А малкия ми син служеше войник тогава, размирни времена бяха. Момичето учеше гимназия в града, по чужди къщи живееше, как съм ги изучил, само аз си знам. А това дето ми се яви светията не било случайно. Един ден като рече кмета, камбаната ще махне, ще я претопят другарите, щото щели в града паметник да правят. Никой не смееше да се обади. Кмета не беше тукашен и за черковната камбана не го болеше. Вдигнах се аз, прекръстих се и отивам при него:

– Тъй и тъй, другарю, разбрах, че сте издали заповед камбаната да свалим за претопяване. – Беше около четиридесет годишен, закоравял мустакат дангалак. Премери ме с поглед от главата до петите, пък аз с ватенката и скъсаните обуща бях отишъл:

– И така да е, тебе що ти е?

– Ами аз, другарю, само исках да кажа, че камбаната не е само черковна. – Тогава му разказах, как сме събрали жито и сме помогнали комунистите от селото. Разказах му, как няколко нощи не спах, заради хляба на децата си:

– Остави това! Ами ако стане пожар или наводнение, пак с камбаната ще трябва да съберем селяните. – Кметът не беше чак толкова коравосърдечен, пък и той беше израснал в бедно семейство. Бързо размисли и отмени заповедта. Как се е оправял с ония от градския комитет така и не разбрах. Една сутрин ме викат в кметството. Започнах да се чудя какво е станало:

– Я ела тука, сине майчин!

– Кажете, другарю!

– Значи, камбаната няма да я закачаме, ама от тука нататък ти ще държиш ключа на черквата и ти ще я биеш. Макар да те не виждам по събрания, знам, че си член на партията, нямам им аз вяра на ония там черковните бабички. Ако стане нещо лошо и трябва да се бие камбаната, къде ще ги търся?

– Ами ако трябва да се бие за умряло?

– Пак ти ще я биеш – отсече кмета и ми предаде ключа.

Така станах клисар по поръчение на кмета. Поп в селото нямахме. След убийството на поп Горан владиката праща двама, ама комунистите ги наплашиха и те избягаха. Но когато умре някой, макар и без опело, камбана не спряха да бият. И от тогава до сега все аз я бия ето вече ще станат четиридесет години. Само черковното имущество не можах да увардя. Това стана през демокрацията. Една нощ разбиха черквата и отнесоха иконите, свещниците и сума работи още. Писахме жалби, ама куче влачи, диря няма. От съвета решиха да приберат иконостаса. От влагата се олющи зографията, щото няма кой да ремонтира покрива и улуците. Последния кмет излезе най-големия безбожник, той ми взе ключа и наблъска тия чували с трици вътре. Останалите неща също са негови, все едно му е бащиния черквата, на склад за боклуци я направи! – Видях, че в очите му се появиха сълзи:

– Ами няма ли някой по-млад да те отмени, дядо? Виждам, че вече ти е трудно да биеш камбаната.

– Да ме отмени ли? – Старият клисар ме изгледа с нескривана гордост. – Как ще ме отмени бе момче? Ти чуеш ли се какво говориш? Нали сам свети Атанас ми е заръчал да му пазя камбаната. Той ми опази челядта през всичките тия години. Децата ми се устроиха по градовете, намериха хубава работа, внуците ми, да са живи и здрави, се изучиха и задомиха. Вече и правнуци имам. Само аз останах самичък, преди петнайсет години се помина мойта другарка. Синовете ме викат да ида при тях, дъщерята ме кани. Ама що да ходя да ги притеснявам. Пък и как ще оставя камбаната? Нали в съседно село откраднаха черковната камбана и никой даже жалба не подаде. Пък и в това желязо от хляба на децата си съм вложил. Няма как да го забравя на ония гладни години, на оная сиромашия. Едно нещо разбрах за всичкото това време откакто бия тая камбана – всичко е преходно и за всяко злодеяние се плаща. И тия дето лъгаха хората и избиваха невинни и те не останаха ненаказани. – Старецът въздъхна, вдигна глава и с невиждащи очи се загледа в камбаната. Така и не разбрах, за какво си мисли и какво си припомня.

Разбрах, че е време да тръгвам. Знаех, че никога повече няма да видя този човек. Подадох ръка за сбогом, стиснах треперещата му десница и се отправих към спирката на автобуса. Малко преди да се кача във возилото вятърът донесе траурните вопли на местната духова музика. И тогава от камбанарията отново отекна гласът на камбаната. Едва сега се сетих, че дори не попитах този човек за името му.

Наистина никога повече не се върнах в това село, пътищата ми ме отведоха в съвсем друга посока. Но и днес, когато остана насаме със себе си и се замисля за превратностите на живота, в главата ми отеква звънът на камбаната, пред очите ми отново изплува сбръчканото лице на стария клисар и виждам немощните му жилести ръце да опъват въжето: Дан-дан, дан-дан, дан-дан, сякаш в ушите ми кънти пулсът на времето и ми напомня, че всичко на този свят е преходно...