сряда, 20 декември 2006 г.

Размисли по повод Рождество Христово

Наближава един от най-големите християнски празници - Рождество Христово. За него реших да публикувам в мрежата този материал. Той излезе преди няколко години последователно в две регионални издания в родния ми град. От декември 2006 вече е на страницата на електронен бюлетин "ЛитерНет". Видях, че към него проявиха инетерес и "Православие България". Нека посрещнем с любов и усмивка празника на християнската любов и да възкликнем с ангелския поздрав: "Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!

Навън е мразовита зимна нощ. Уличните лампи разпръскват хиляди отблясъци по снега. Прозорците, украсени с разноцветни лампички и гирлянди, греят с празнична светлина. Отново е тиха и свята нощ. Отново е Рождество.

Светът пак си спомня за онзи ден от човешката история, в който вечният и всемогъщ Бог прие върху себе си човешка плът и влезе в историята на човечеството, за да му донесе безсмъртие.

В дните около празника хората по някакъв начин се преобразяват. Склонни са да развържат кесиите си и да отделят от излишъка за бедните сирачета. Да се помирят с някого, с когото неотдавна са се скарали. Да отидат на църква. Да заменят обичайното си занимание с приготвянето на традиционната бъднивечерска трапеза.

В тези дни сякаш ставаме малко по-добри.

Но питам се... не е ли възможно да запазим това настроение през цялата година, през целия си живот!? Не е ли възможно да съпътстваме Божия Син Иисус Христос от яслите, послужили за Негова люлка, през целия Му път, изпълнен с дела на милосърдие, до самата Голгота и Възкресението!?

Толкова ли е трудно да бъдем християни и то не само на думи, но и в делата си? Празникът на християнската любов ще отмине, ще отзвучат звънът на камбаните и ангелското славословие. Отново ще ни понесат забързаните делници с грижите, с проблемите и недоимъка.

А дали ще успеем да запазим поне частица от това настроение през следващите месеци, до следващата Бъдни вечер, когато отново по медиите ще се разливат нежни мелодии и ще ни приканват да станем малко повече хора. А колко е важно това... Нали и Иисус Христос затова се роди и дойде на света, за да ни научи да обичаме, да обичаме истински.

Защото любовта е най-висшата добродетел и без нея светът неминуемо щеше да се превърне в страшна ледена пустиня... И днес той оцелява благодарение на това, че все още има хора, които носят в сърцата си завета на Спасителя: Да обичат Бога и ближните с истинска, жертвена, всеотдайна любов!

Защото ако имахме любов помежду си, щяхме да преодолеем различията и неравенството, и да заживеем по-добре. Щяхме да си помагаме, а не да се чудим как да напакостим, да откраднем или да извършим нещо още по-лошо. Щяхме да възпитаваме децата си в дух на благочестие!...

И ако в тези дни за размисъл го осъзнаем, ако успеем да го съхраним в сърцата си, ще осмислим по нов начин своето съществуване, ще се превърнем в нови хора. Ще станем истински християни. Защото думата християнин идва от Христос – от името на Спасителя. Това звание задължава! То не се изчерпва само с трапезата на Бъдни вечер или със запалената на Възкресение голяма свещ. Не свършва само със спомена и традицията.

То задължава за цял живот!... Задължава да обичаме ближните си, да им помагаме, да се раздаваме...

За да бъдем достойни за това име. Заветни остават думите на поета Ангелиус Силезиус:

“Ако Христос се бе родил хиляда пъти във Витлеем, а нито веднъж в твоето сърце, напразен е бил твоят живот!”

сряда, 15 ноември 2006 г.

Интеграцията и последствията от нея

Тази статия е публикувана през 2006 г. в "ЛитерНет" и разглежда пагубната политика на образователното министерство - закриването на специализираните училища за деца с умствени увеждания - СОП. Децата са обречени на подигравки в общообразователните училища, а и те с липсата на навици за учене системно ще пречат в учебните часове.

Във връзка с влизането на България в Европейския съюз и нашата евроинтеграция, станахме свидетели на всевъзможни изказвания и прояви на български и чуждестранни политици. Влизането на страната ни в Евросъюза явно си има своята цена. Дали е висока или ниска? Моето мнение е, че тя е твърде висока.

За да придобием благоволението на напредналите европейски държави (които, ако трябва да сме откровени, не ни щат), ние трябва да предприемем някои важни реформи. Това включва съдебна и изпълнителна власт, икономика, образование. И тъй като темата е обширна, аз ще се концентрирам само върху евроинтеграционните мерки в системата на образованието.

На първо място, много се говори за интеграцията на децата от етническите малцинства, учещи в така наречените “цигански” училища. Повечето педагози, работещи в тази сфера, добре знаят, че на тези деца им “липсват първите седем години”. Те нямат изградени навици за учене, не се концентрират върху учебния материал, а самоподготовка – такава изобщо няма. Ромите, които наистина искат децата им да се интегрират, ги записват в общообразователни училища извън ромските квартали, където те са приети на равни начала с всички останали ученици. С принудителната интеграция на деца, лишени от всякакви навици за участие в учебния процес, съзнателно се цели западане нивото на образованието в училище. За съжаление никой не се вслушва в гласа на педагозите, които предупреждават, а в края на краищата те излизат виновни за ниските резултати и лошата дисциплина. Когато се говори за равноправие на расите, ние нямаме нищо против да се интегрират, стига да не е принудително. Факт е, че самите представители на малцинствата се разграничават и държат да са в отделни квартали и в отделни училища.

Ако по въпроса за всякакъв вид равенство на расите две мнения не може да има, то неуместно си остава интегрирането на деца с умствени увреждания, освидетелствани от Експертни комисии, в общообразователните училища. Причините са много.

Първо – доказано е, че тези деца не са за обучение в масови училища. Те трудно запомнят, с големи усилия се научават да четат и пишат. Обикновено в програмите, по които се обучават, материалът е сведен на нивото на тяхното възприятие, а много от тях се учат по индивидуални програми. Между тези деца има такива, които, за да се научат да пишат, им се подготвят пунктирани букви и цифри. Немалка част от тях не могат да задържат за дълго вниманието си в учебен час. Част от децата са с говорни проблеми, друга част имат нужда от лечебна физкултура, има и такива с двигателни увреждания. Сред децата със специализирани образователни потребности (СОП) има и такива, които имат сериозни здравословни проблеми, нямат изградени хигиенни навици, някои се изпускат по малка или голяма нужда и се налага да ходят с памперси или да бъдат преобувани. Почти всички имат нужда от специализирани грижи и от компетентни преподаватели. Това трудно може да се постигне в средата на общообразователните училища.

Хората, които си дават сметка за това обаче, нямат никакви права да променят нещо в сферата на образователната система. Там работят други, назначени заради принадлежност към някоя партия или защото са близки с някой от кръга на управляващите. Много от тях повече от десетилетие не са влизали в учебен час като действащи учители и въобще не знаят какво става в училищата. Очевидно не ги и интересува.

Именно тези експерти с голяма готовност и желание се втурнаха да провеждат така наречената интеграция на децата с увреждания в масовите училища. Но за да се проведе успешно политиката, децата трябва да бъдат изведени от специализираните училища, където се обучават до момента. Процедурата е твърде сложна, затова експертите в много от случаите решават да я съкратят. Все ще се намери претекст за рутинна проверка в едно училище. Проверката е параванът, под който ще стане ликвидацията на помощните училища. Добре е известно, че учещите в тези учебни заведения са освидетелствани от Експертни комисии. Но за експертите това е без значение. В много от случаите те тръгват между учениците и ги одобряват за интеграция, базирайки се основно на външния им вид. Никой не е в състояние да убеди тези хора, че това е погрешно, че тези деца нямат елементарни познания, че в масовите училища ще пропаднат. Та как би могъл, тези хора са властимащите и действат от позицията на такива. Тях съдбата на българското образование, на учениците, на стотиците учители не ги интересува. За немалка част от тях ежедневието в Министерството и инспекторатите минава в пиене на кафе и обсъждане на това, колко са некадърни учителите и директорите на училищата.

А какво е всъщност бъдещето на децата, изведени от специализираните училища и осъдени на интеграция. Никой не се е съобразил, че те са обучавани по програма – коренно различна от тази на общообразователните училища. Те изобщо не се вписват в общия ученически колектив. Повечето от тях няма да се справят с необходимия минимум от учебния материал и ще бъдат оставяни да повтарят (нещо, което в специализираните школа не се допуска). Такива ученици системно ще създават проблеми на учителите, а ще пречат и на останалите ученици.

Родителски комитети и училищни настоятелства вече протестират срещу тази политика, събират се подписки, търсят се начини за отстраняването на принудително интегрираните. Разбираемо е защо – по този начин се снижава нивото на образование на техните собствени деца. Плетат се интриги, създават се условия на нетърпимост. Някои директори на училища също възпрепятстват преместването на ученици със специализирани образователни потребности.

Учителите също са против, но с тях никой и за нищо не се съобразява. Те са жертвите, които носят последствията от недодяланите реформи. Те са тези, които трябва да превеждат на учениците нескопосано написаните учебници, те трябва да имат железни нерви, за да изтрайват всички гадости, които са способни да им погодят някои ученици.

Съвсем ясно е, че учениците от общообразователните училища също ще създадат проблеми. Съвременните подрастващи не са възпитани да уважават и ценят личността на другите. Те с охота си лепят прякори и си намират различни поводи за вражда. Различните винаги са изложени на явлението, известно в психологията като “натиск на групата”. На тези деца веднага ще им лепнат етикети и прякори от рода на “бавни”, “бавноразвиващи”, “кретени”, “олигофрени”, “дебили” и какви ли още не. Ще бъдат тормозени психически и физически от останалите. Ще бъдат изолирани, ще бъдат мачкани и унижавани. Системният тормоз и проблеми ще накарат родителите да ги отпишат от училищата и скоро те ще останат на улицата, без професия, без образование. Другият вариант е да израснат с комплекса за непълноценност, което ще пречи на тяхната социална адаптация и трудова реализация. Ако в специализираните училища могат да се научат на елементарни умения и да придобият някаква професия, то в масовите училища ги чака отпадане от системата на образованието.

Редно е да си дадем сметка, какво цели системното съсипване на образователната система. Вече мнозина са прозрели, че всичко, което се върши за нейното унищожаване и съсипване, е съвсем умишлено и целенасочено. Целта е системата да не действа и да подготвя полуграмотни кадри, недоносчета, хора без висок интелект, хора, лесно управляеми, податливи на манипулация, хора без морал и ценностна система. Целта на управляващите е да превърнат нацията в едно лесно управляемо стадо. Факт е, че техните деца учат в чужбина или в елитни частни училища. Защото властимащите си правят отсега сметката да завещаят властта на тях. Без съмнение от това имат сметка и страните от Европейския съюз. Та нали, ако ние имаме високо образовани кадри, те ще изместят техните. Ако имаме добро образование, тяхното няма да се цени. А последствията са за нас, за децата ни, за нацията като цяло.

понеделник, 17 април 2006 г.

Едно пътуване до Атон

Този материал отразява частично моите спомени от поклонническото пътуване до Света гора – Атон през 1995 година и излезе на страниците на общински вестник „Бяла Слатина”, 2-ри и 3-ти брой за 1999 година. Някои от снимките, които предлагам са от сувенирен календар на Heli photo за 1995 година, други са от колеги, с които ходихме заедно, има и от сканирани картички. По онова време цифровата фотография все още нямаше такова масово разпространение, а цветната фотография беше общо взето достъпна и за хора като мен. Последните корекции по статията са съвсем незначителни, свързани са само с уточняване на някои понятия.

Атон – огнище на православна духовност /1 част/

Гербът на ромейската династия Палеолози - двуглав орел от Средновековието до днес е герб на автономната монашеска държава.

Корабчето бавно се отделя от кея на Уранополис, за да ни отведе в един нов непознат свят – светогорското монашеско царство. Според преданието на атонския полуосров е идвала да благовести света Богородица. Тя благословила Атон и предсказала, че той ще стане свещена земя. Заселването на монаси и отшелници започнало през шести век. Византийският император Константин Погонат /668 - 685/ предоставил полуострова на монасите. Примера му последвали и следващите владетели. Безброй знайни и незнайни монаси се подвизавали по тези земи и оставили светъл пример и духовна мъдрост. Днес на Атон има двайсет манастира, повечето от тях са гръцки. Има един български, един руски и един сръбски манастир. По повеление на древния монашески устав на тази територия не се допускат жени. Преживели превратностите на времето, атонските манастири и днес съхраняат ценни реликви, исторически извори и духа на неподправеното Православие.

<<< Манастирът Ксенофонт - първа спирка на поклонническото пътуване

По време на пътуването пред очите ни преминават живописни гледки, склонове, покрити с вековни гори, а тук-там се вижда някоя сграда най-често малък манастир – скит. Пропускаме две-три спирки на корабчето и слизаме на пристанището при манастира „Ксенофонт”. По установена традиция специално назначен монах ни посреща с чашка узо и сладък локям. След кратка беседа с водача на групата, той ни отвежда да резледаме главната църква на обителта. С учудване разбрахме, че игуменът на манастира, /с когото междувременно се запознахме/, е роден в Ню Йорк. Светите обители имат внушителен вид и приличат на крепости с високи отбранителни кули. През Средновековието те често са ставали обект на пиратски нападения. Всеки манастир пази нещо автентично, непокъното от времето. В храмовете осветлението е със свещи и кандила, както преди векове. Водачите, които ни посрещат, ни разказват историята на чудотворни икони и случки от живота на свети люде. Пред иконите висят на верижки часовници, златни и сребърни монети, различни скъпоценни вещи, дарени от хора, получили изцеление от болести или друг вид помощ.

Крайморският гръцки манастир "Духияр" >>>

Пътеката покрай морето ни отвежда до съседния крайморски манастир – „Духияр”. Гостоприемният домакин /архонт/ ни разказва историята на един стенопис, превърнал се в чудотворна икона на света Богородица. После ни показа аязмото с лековита вода. След кратък преход се озовахме пред манастира „Констамонит”. Навсякъде цари покой и хармония, сякаш времето е спряло. По време на нашето посещение в руския манастир „Свети Пантелеймон” бяхме развълнувани от братската славянска реч и от сърдечния прием. Там пренощувахме, за да се отправим на другия ден към българската света обител „Зограф”.

<<< Манастирът "Ксиропотам", който съхранява най-голямото парче от автентичния кръст, на който е разпнат Христос.

По пътя се отбихме в столицата на Света гора – Карея и в манастира „Ксиропотам”, където се пази най голямото парче от кръста на който е бил разпнат Спасителят Иисус Христос. С корабчето от пристанището Дафни се отправихме към българската светиня. Предстои ни вълнуващо събитие – утре е празникът на манастира – свети Георги.



Руският манастир "Свети Пантелеймон" се отличава с типичния руски стил на храмовете и манастирските сгради. >>>









<<< Манастирът "Констамонит"












Чудотворната икона стенопис на пресвета Богородица от манастира "Духияр"

Най-голямото автентично парче от кръста, на който е разпнат Спасителят Иисус Христос. Изрязано е във формата на кръст и е вградено в обкова на едно инкрустирано напрестолно евангелие.

Българската светиня – Зографският манастир /2 част/

Престоят на корабчето по спирките е кратък. За това време можеш само да си събереш багажа и да прекрачиш върху малкия бетонен кей. Пред нас е арсаната /пристанището/ на българския манастир.

<<< Арсаната на българския манастир "Свети Георги Зограф"

Сивите стени и кулите излъчват мрачна студенина. Времето, морето и необитаемостта са оставили своя печат върху тях. Тръгваме пеш по земния път и се любуваме на приказно красивата природа. Скоро манастирът „Зограф” изниква пред нас величествен и тайнствен.

Манастирът "Зограф" поглед от запад >>>

Исторически документи споменават за него още през Х век. Основан е от братята Мойсей, Аарон и Иван Селима в края на девети век. Негови ктитори и дарители са били известни държавници, заможни българи и обикновени поклонници. Между тях можем да споменем византийските императори Лъв ІV Премъдри, Андроник ІІ Палеолог, българските царе Иван-Александър и Иван Шишман. Обителта е духовна школа, възпитала личности като патриарх Йоаким І, Теодосий Търновски, Евтимий Търновски. По време на османското владичество манастирът и неговите обитатели допринасят за съхраняването на българското национално самосъзнание. Тогава той успява да просъществува благодарение на щедрото дарителство на благочестиве българи и руси. Сградите, които виждаме днес са от периода 1750 г. – ХІХ век, изградени върху основите на по-стари постройки.

<<< Съборната църква на "Зографския манастир"

Трогнати от сърдечното посрещане на игумена и монасите, ние се настаняваме и тръгваме с търсещи очи, да разгледаме всичко. Навсякъде цари спокойствие и хармония.

Изкачваме стълбища, потъваме в лабиринт от коридори. Сякаш от столетия тук нищо не се променило. Търсенето ни е прекъсното от зова на манастирското клепало, което ни призовава в съборния храм на „Зограф”.

Запалваме свещ пред чудотворната икона на свети Георги. Преди столетия този образ се е пренесъл на стотици километри разстояние от Сирия и се е запечатал върху една дъска, подготвена за рисуване на икона. Именно тази така наречена „фануилска” икона е дала името на манастира – „Свети Георги Зограф”. Църквата се изпълва с народ, поклонници и гости от други манастири.

Фануилската чудотворна икона на свети Георги Победоносец от Зографския манастир, тази, която се е изографисала сама и е дала името на манастира >>>

Певците заемат местата си и започва всенощното бдение. Скоро по традиция при пеенето на полиелея залюляват полилеите. Пламъчетата на свещите хвърлят таинствени отблясъци и сенки в полуздрачния храм. Минутите бавно си пробиват път през мъглата от благоуханно кадиво.

Така неусетно осъмнахме. Започна тържествената Литургия. Звучните източни напеви отекват между сводовете на храма. Всичко е като приказка пищните одежди на свещениците, звънът на сребърните кадилници, ангелското пение на монасите. След края на службата и водосвета излязохме на литийно шествие с другата чудотворна икона от храма – „Аравийската”. За съжаление, не можахме да стигнем до външния параклис, защото заваля проливен дъжд.

<<< Аравийската чудотворна икона на свети Георги Победоносец - другата известна чудотворна икона от Зографския манастир. Според сведенията оставени от благочестиви монаси, тя е доплавала по морските вълни. За да не се карат, кой да я получи, я качват на муле и то я отнася във една от външните сгради на манастира "Зограф". Тук е снимана без сребърния обков.

Не остана нищо друго, освен да седнем на празничната трапеза. Дойде време да се разделям с нашите госпоприемни домакини – дузина благочестиви мъже, загърбили суетата на потъналия в пороци свят, за да се посветят на Бога. Преди да се качим на корабчето, събрахме по няколко обли камъчета от брега.

Остана ни надеждата, че с тях ще анесем в България и благословението на света Богородица – невидимата господарка на този райски кът.

сряда, 15 март 2006 г.

От съблазънта до греха... - интервю

Това интервю е публикувано на страниците на регионалния вестник „Фактор М”, в родния ми град Бяла Слатина, бр. 4, 1994 година. Интервюто взе Красимира Милчева – главен редактор и издател на вестника, и го помести в рубриката „Срещи с интересни хора”. По това време бях студент във Богословския факултет на Великотърновския университет. Тъй като някои от въпросите засегнати в него са важни и все още актуални, реших да го предоставя на читателите на блога. Към интервюто прилагам и снимка от студентските си години, тъй като във вестника бе поместена подобна фотография.

Как попадна в Богословския факултет?

Търсейки реализация на способностите си – музикални, певчески, наклонност към мистични неща, които са извън обсега на реалното познание, търсейки най-общо казано познание.

Какви са за теб нещата извън обсега на реалното познание?

Те са дотолкова сложни и възвишени, че човекът не е достоен за тях и трудно може да намери у себе си сили да ги разбере и средства да ги обясни. Те са твърде чисти, а човекът е твърде осквернен.

Ти лично как прецени, че си достоен за това познание?

То не се дава по заслуги, защото всеки човек е грешен. То се дава по благодат от Бога.

С какво заслужи тази благодат?

Аз не съм я заслужил. Именно това се опитвам да обясня, че Бог не дава по заслуги. Бог е любов, този, който обича, раздава, за да обогати и ущедри другите. Твърде малко хора, вярващи са останали, и ако ние сме недостойни, а то е така, ангелите ли да дойдат да служат тази служба? Според мен тя просто е необходима и за нея са нужни хора. Аз не съм достоен, но се надявам някой ден да стана.

Откъде идва тази наклонност при теб?

Донякъде, може би генетично, защото дядо ми е бил свещеник. А иначе от дете макар и да не сам бил вярващ, аз винаги съм предполагал, че има една Сила, Която стои над всичко. Сега, когато съм повярвал, аз имам възможността да опозная Тази Сила, а може би и да стана Божи служител.

Животът ти, живот на затворен човек ли е?

Макар, че не общувам с много хора, аз не мога да си позволя да бъда затворен човек, защото една от задачите на християнина е да проповядва, а това не може да бъде сторено от затворени хора. Проповедта може да бъде изявена дори само, дори само чрез начина на живот, така че той да бъде поучителен за другите.

Блазни ли те светския живот?

А кой живот не е светски? Църквата е част от света, така че ние не можем да я раглеждаме откъсната от него. Вярно е, че света има съблазни, но те не са основното в него. Да, блазни ме, защото и аз съм човек като другите и нищо човешко не ми е чуждо.

Това не влиза ли в противоречие с правилата, които трябва да спазваш?

От съблазънта до извършването на деянието има доста голямо разстояние. Ако човек запази дистанция, няма да наруши правилата. И не че не съм ги нарушавал... Но нима съм казвал, че съм светец?! Аз просто съм един грешен човек, който се опитва да направи по-добър себе си, а ако успее и някого другиго.

В последно време самата аз си задавам въпроса: дали Иисус Хистос не е извънземен? Имам пред вид чл. 3-ти от „Символа на вярата”, където се казва: „... и заради нашето спасение слезе от небесата и се въпъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек”?

В „Символа на вярата” в първи член, Бог е представен като „Творец на небето и земята...”. Как може, Този, Който е сътворил земято и небето, да бъде наречен земен? Бог е един. Синът, или Иисус Христос, е съвечен на Своя Отец. Бог по Своята същност е вездесъщ. Няма място, което Той да не може да посети или да освети с присъствието Си. Той е необятен и всеобемащ.

Имаш ли любим светец?

Имам няколко св. Йоан Богослов, св. Мина, св. мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. И разбира се, българският св. Йоан Рилски, които смятам, че ме закрилят. Всеки ден от църковния келендар е посветен на някой светец. Всеки от тях е допринесъл с нещо за изграждането на Христовата Църква. Както ние тук, на земята, можем да се помолим за свои близки, родители, приятели, така и тези светци, отминали вече от този свят, със своите молитви могат да се застъпят за нас и да ни помогнат.

Има ли живот след смъртта?

Да. В Свещеното писание Господ Иисус Христос обещава на своите последотатели Царството небесно. Никой не се е върнал от там скоро, за да разкаже, какво има, но от видения на хора, които са водили свят живот и от личния религиозен опит християните са установили, че действително задгробен живот има.

Казваш: „скоро никой не се е върнал от там”, кой всъщност някога се е връщал?

Ако поразгледаме малко в житийната литература, ще прочетем как светите люде са били възнасяни във видения и сънища, за да видят наградата на праведните или осъждането на грешниците. Казвам „скоро”, защото скоро не е имало хора с такава силна вяра и такъв чист живот.

Контактите, които сега нашумяха с извънземни, това могат ли да бъдат контакти с души на отдавна умрели?

Човекът, и на първо място християнинът, трябва да избягва контакти от подобен род, защото не може да бъде сигурен с кого контактува. Наред с ангелските сили и светиите, съществуват и тъмни сили наречени бесове, демони, дяволи. Начело със сатаната те съсавляват царството злото. По всякакъв начин те се стремят да отклонят човека от Бога и да го вкарат в грях. Ние не можем да бъдем сигурни при опитите си за контакти с мъртвите, дали разговаряме действитено с починалия наш роднина, дори ако го виждаме в образ, защото те, тъмните сили, притежават способност да изменят вида си, да се явяват дори като свети ангели, докато завладеят човека. Имало е случаи хора след такива сеанси да извършат тежки криминални престъпления, да влязат в пихиатрия, да се самоубият и други подобни печални истории. Нека оставим нашите близки покойници да почиват в мир. Да се молим за упокой на душите им, защото, както на нас няма да ни е приятно да ни хлопат духове, така и на тях не им е приятно да ги безспокоят. Любопитството е много опасен порок, защото привличайки нашето внимание веднъж, тъмната сила може да ни съдава проблеми години наред, ако не и цял живот. Нека тези, които веднъж са се опитали да викат мъртви, да се покаят за това. Да се избягват контакти и посещения при хора, които се занимават с викане на духове, магии, леене на куршум, прорицатели, гадатели, врачки и други, които науката не е изследвала още както трябва. Нека, когато са болни или имат някакви други проблеми, хората да се обръщат по-добре към лекар или да прибегнат към благодатната помощ на Църквата. Ние също имаме молитви за изцеряване на болни, за разваляне на магии, за изгонване на бесове, които са помогнали на много хора.

Църквата признава ли екстрасенсите?

Църквата категорично ги отхвърля. Прибавяйки към това и факта, че между тях има много шарлатани, аз бих посъветвал читателите, да не прибягват до техните услуги. Нека, когато хората имат проблеми с духове, с чуване на гласове и други подобни, както и здравословни проблеми, да се обърнат към опитен духовник.

Полтъргайстите какво са?

Съдейки по делата на въпросните духове, защото „гайст” /geist/ е именно „дух” (в превод от немски), можем да заключим, че това са представители на тъмните сили, за които говорихме малко по-горе. Те се явяват, претендирайки да са извънземни и вместо да установят разумен контакт или някаква обмяна на информация, хлопат по стените, събарят мебели, което е под нивото на цивилизован извънземен. Там където има кръстно знамение или икона, там където се чете молитватези духове не биха могли да се появят. За съжаление, съвременните българи са позабравили тези средства или прибягват към тях, когато изгубят всякаква надежда.

Направи ми впечатление, че говориш за „цивилизовани извънземни”?

Употребих думата „цивилизовани”, за да подсиля идеята за някаква смислена мисия. Ако едно същество е прекосило разстояние от светлинни години, за да хлопа по стените и претендира за интелект, как да си обясним тези негови прояви. В светоотеческата литература са описани някои срещи на свети люде с подобни явления, за това и аз тук си позволявам да ги окачествя като изяви на тъмните сили.

Вярваш ли въобще в извънземни същества?

Ако полтъргайстите, които твърдят, че са извънземни, казват истината, склонен съм да допусна това. Всички са чували за известния Ки Ки от Пловдив и за неговите „подвизи”. Така че, ако действително дяволите са извънземни, защо да не вярвам? Мога да посъветвам хората, да се пазят подобни явления, защото определено не водят до добър край.

Кое смяташ за най-голям грях?

Ние не делим греховете на малки и големи. Действително има грехове, окачествени от Църквата като смъртни, но за мен всеки един грях е голям.

Кой порок ненавиждаш?

Ненавиждам е силно казано, но може би на първо място ме е антипатична зависта, защото тя е начало на всички останали пороци.

А като нравствена категория?

Християнинът няма право да мрази някого за това, че той притежава един или друг порок. Той може да мрази сатаната, който е в основата на пороците, но не и хората, защото Спасителят е повелил на Своите последователи да обичат дори враговете си.

Днес смяташ ли, че е признак на висок морал това: ако те ударят по едната буза, да обърнеш и другата?

Този стих от Евангелие според Матея подлежи на тълкувание. С тези думи Иисус Христос заповядва на Своите последователи да прощават на тези, които им правят зло, не да отвръщат на злото със същото. Преведено на простонароден език, Той иска да предпази хората от ситуацията: ударил го, че оня му отвърнал, че тоя му извадил нож и накрая се изклали... Това нещо важи и днес. С тоя пример, който давам, имайки пред вид и зачестилите напоследък побои и убийства, искам да кажа, че или не отвръщай на удара с удар, или не се навирай между шамарите!

Ще има ли потоп?

В Библията е писано, че след големият всемирен потоп Бог е сключил с Ной завет (договор), че повече няма да има потоп. Като знак за това Той създал дъгата, която е символ и спомен за този завет. Всички природни катаклизми, всички бедствия и болести са последица от човешките грехове. Когато Бог е изпратил потопа, е бил останал само един праведник – Ной и за тази си праведност той е бил възнаграден.

Църква и политика съвместими ли са?

Църква и политика са две коренно противоречиви и противоречащи си неща. Това, което става в Българската Православна Църква идва имменно от стремежа на политиците да господстват и над Църквата, да я ползват за свои цели, пропаганда, а може би и за други неща. Моят съвет към християните е: да не се опитват да се бъркат в църковната политика, защото за това се изискват твърде много познатия. Намесата на хора, които нямат понятие за Църква и християнство доведе Църквата ни до състоянието, в което се намира днес.

С какво да завършим?

С пожелание към читателите на вестник „Фактор М” да бъдат по-добри в отношенията помежду си, по-човечни, да бъдат по-редовни в посещенията на храма и Божията благодат да бъда с тях! Амин!

събота, 18 февруари 2006 г.

"На Левски огненото име..."

Този материал е написан по повод годишнина от обесването на йеродякон Игнатий - Левски. Публикуван е първо във вестник "Белослатински глас" 2004 г., а през 2006 година и в Електронния бюлетин на "ЛитерНет". В електронния си вид е със заглавие "За какво ни е Левски - 19 февруари ден за размисъл..." Предпочетох моето, с което излезе на страниците на общинския вестник. През 2012 година материалът излезе и на страниците на общински вестник "Долина", гр. Казанлък.

В навечерието на паметната дата 19-ти февруари, не без известна носталгия, се връщам към годините на своето юношество, във времето когато бях ученик в ЕСПУ (днес СОУ) “Васил Левски”, в родния ми град Бяла Слатина. Добре си спомням, че тогава училището имаше своя химн, който започва с думите: “На Левски огненото име за нас е символ на борба...” Това ме накара да се замисля: Огненото име на Апостола, какво означава то за нас днес? Когато по един или друг повод, в класната стая, във всекидневните си разговори, по площади и митинги споменаваме името на Дякона, какъв смисъл влагаме в това? Какви чувства поражда то у нас?

Преди известно време, прибирайки се с автобуса от Враца, забелязах на една бетонна ограда огромен надпис, написан със син спрей: “Бяла Слатина обича Левски.” Вероятно някой чужденец, запознат с нашата история, би си помислил, че ние, жителите на Бяла Слатина, отдаваме най-искрена почит на делото и паметта на Васил Левски. Колко ли би се учудил такъв човек и каква би била реакцията му, ако разбере, че това се отнася само за един от българските футболни отбори? Тогава разбрах, че за една голяма част от нашите съвременници, през по-голямата част от времето, името на Васил Левски е само име на футболен отбор, име на една от улиците в града, име, забравено някъде по пожълтелите страници на учебниците по история.

Единствено на датата 19-ти февруари, денят на неговата кончина, ние си спомняме, че е имало един човек, отдаден изцяло на своя народ, на революционното дело, човек, загърбил своето лично благоденствие и възможността за духовна кариера, човек, скитал се от град на град и от село на село без “дом, сън и покой”. Човек съвършен идеалист, който с къртовски труд е превръщал своята мечта в дело – да види Отечеството си свободно. Той не доживя тази велика радост, защото за това дело отдаде най-ценното – живота си. Но ние, които наследихме плодовете на неговото дело – свободна и независима държава, е редно да си зададем въпроса: Реализирахме ли на дело неговите завети? Съхранихме ли в сърцата си неговия дух? Готови ли сме да го последваме, да минем през огъня и да отдадем живота си за свободата, благото и просперитета на нацията? Изградихме ли тази чиста и свята република, за която бленуваше Апостола? Отговорът е един и категоричен – не. Не може в една чиста и свята република едни да се чудят как да си прахосат парите, а други да ровят в контейнерите за боклук, едни да сменят през месец лъскавите си возила, а други да се чудят как да изхранят семействата си. В една чиста и свята република политиката не може да бъде занаят и средство за препитание. В една чиста и свята република корупцията трябва да бъде ограничена до възможния минимум, а не да се шири по всички етажи и нива на властта. В една чиста и свята република младото поколение трябва да бъде възпитавано във вяра и морал, а не да му се създават удобни условия за нравствена деградация и упадък.

Вглеждам се в портрета на Дякона, мъченикът за българската свобода. Оттам ме гледа едно спокойно и ведро лице, но очите му питат: “Защо? Защо погребахте заветите ми? Защо забравихте делото ми?” Днес Апостолът има пълното право да зададе тези въпроси, а отговорни сме всички ние, гражданите на свободна България!