четвъртък, 14 юни 2007 г.

Димчо Дебелянов - човекът между спомена, реалността и мечтата

Това е първото есе, което си позволих да публикувам в електронно издание. Не зная кой е измислил учениците в осми клас да учат Димчо Дебелянов, но е направил голяма глупост. Би ми се искало това което съм съчинил, да даде на учениците някоя полезна идея. Цялото есе е на страницата ми в "Словото".

Човешката душа е една малка вселена, в която битуват спомените от преживените щастливи мигове, наред с разочарованията от живота, паденията, заедно с радостите от постигнатите победи. Средновековният философ Рене Декарт увековечава името си под сентенцията – “Мисля, следователно съществувам”. Може би той до голяма степен е прав, но на практика много по-ярко от мисловния свят на човека се откроява неговият емоционален свят. Именно емоциите извайват красиви образи в душевния мир или нанасят тежки, неизлечими рани.

Болезнено чувствителната натура на поета трудно се примирява с действителността около него, със сивата реалност на настоящето. Именно това го кара да излива своите “скрити вопли” и да ги въплъщава в лирични стихове. “Печалният странник” се лута в студения свят, в една необятна духовна пустиня. Той е неразбран от околните, защото отдавна ги е надраснал в своето развитие. Задушен от реалността, в която живее, поетът се чувства “заключеник в мрачен затвор”. Когато не може да намери утеха в света около себе си, съвсем естествено е да я търси другаде. Някои го наричат бягство от реалността, но в по-голямата част от случаите грешат, защото действителността, която ни заобикаля е нещо, от което човек не може да избяга. Поетът протяга ръце към спомена така, както премръзналият пътник протяга ръце към малкия стъкнат край пътя огън, за да поеме малко топлинка и с нея да събере сили да продължи напред.

Нещата към които страдалецът прибягва, за да се стопли са родната стряха, “тихият двор”, който очаква да бъде радостно събуден от стъпките на завръщането му. Така както малкото дете притихва, гушнало главица в майчиния скут, така и поетът полага чело на изнуреното от годините и труда майчино рамо. Там той намира същата онази утеха, която е намирал в ранното детство, когато е имал нужда от закрила, когато е бивал несправедливо огорчен и наскърбен. Споменът е останал все така неизбледнял, шума на дърветата в двора, полутъмната стая, старата икона на стената и горящото с мъжделив пламък кандилце. Още веднъж го стопля майчината “усмивка блага” и му дава сили да преодолее болката и студа. Разбира се, скоро поетът ще излезе от този бленуван сън, за да се върне към мрачната действителност, но топлинката на майчината усмивка, на кандилцето пред иконата, на докосването до далечните корени ще му даде сили да надвие сивотата, пустотата и празнотата около себе си. Може би това прилича донякъде на мираж в пустинята, но дори и само като сън или видение, то е достатъчно да стопли премръзналата душа на поета. След като се е докоснал до спомена и е излял мъката си на майчиното рамо, той се е помолил на колене пред старата икона за по-добър живот и повече светлина в душите на хората. Оттук насетне, освен прекрасния спомен ще го води мечтата, че някъде под небето той ще успее да свие гнездо и там да скъта всички онези прекрасни неща, които времето никога няма да заличи от сърцето му. Неговата мечта не е егоистична, тя обхваща всички хора около него изстрадали, отрудени с бледи и изпити лица, с трескаво търсещи погледи. Нищо, че те не могат да го разберат и са несправедливи към него, той мечтае, те да станат по-добри и сърцата им да бъдат напоени с росата на любовта. Изстрадалият поет въплъщава в мечта надеждата, надеждата, че хората могат да носят повече светлина в душите си, че могат да бъдат по-добри. Защото нали именно това е мечтата – една въплътена в чувство и образ надежда...

сряда, 13 юни 2007 г.

Религиозният атеизъм и безбожното християнство

Със сигурност не съм първият, който е установил, че атеизмът също може да бъде религия, само че без Бог. Също така не е ново откритие, че християните могат да бъдат доста безбожни. Това просто е моят поглед върху нещата. Статията е публикувана в "Православие България".

След като повече от десет години се трудих на Божията нива, реших да си направя една равносметка за времето, което бях отделял да запозная някого с благата вест на евангелието, да събирам материали за катехизически беседа, да пиша статии. Установих, че хората, които са се вслушали в думите ми и са ме последвали, не са много. Като анализирах причините за моите неуспехи, на първо място ги потърсих в себе си. Разбрах, че не съм преодолял докрай своите младежки емоции, че не съм победил докрай злото в себе си, преди да тръгна да уча на добро другите.

И все пак, причините не бяха само в моите немощи и грешки. Докато пресявах ситуациите през едрото сито, пред очите ми отново изпъкваха лица, места, предмети. Най-сетне в почти празното сито останаха само две причини. Именно те, наред с моите немощи, бяха допринесли за неуспехите на мисионерската ми дейност. Това бяха религиозният атеизъм и безбожното християнство. Дълго ги прехвърлях в ума си и се чудех какво да правя с тях. Най-сетне реших да ги разоблича. Казах си: Ще ги изложа на показ пред всички, пък дай Боже да има полза от това!

Религиозният атеизъм и безбожното християнство са две много близки, бих казал сродни явления. Може да се каже, че второто донякъде е следствие на първото. Но само донякъде. За някои хора тези две формулировки може да звучат като пълно противоречие със здравия разум. Как така хем атеизъм, пък религиозен, християнство, пък безбожно, нима това е възможно? Но фактите убедително говорят в полза на моята теза.

Ако тръгнем да търсим корените на атеизма в различните философски доктрини, с които десетилетия наред ни промиваха мозъците, просто ще бъдем много далече от истината. Той е едно много древно явление, по-древно дори от християнството. За това свидетелства св. цар и пророк Давид в своя 13-ти псалом: “Рече безумец в сърце си: “няма Бог””. /Пс.13:1/ Явно още в ония времена атеизмът е битувал наред с древната юдейска религия и всички езически култове. Атеизмът не винаги е бил изповядван публично. Нерядко безбожниците са ходели на църква, участвали са в богослужението, лицемерели са пред другите. Неверието им е разпознавано най-вече по делата, които са били в пълно противоречие с етиката на християнството. Но ето, че идва момент безбожието да придобие и организирана форма. То изкристализира във философски доктрини, обличат го в “научни” формилировки. Според идеолозите му то стъпва на здрава логика. Воден от човешката гордост атеизмът много бързо придобива войстваща форма. Нерядко младежи от организациите на атеистите посягаха на свещенослужители или оскверняваха християнски светини.

И все пак нещата не изглеждаха толкова драстични, до историческия момент, в който войнстващия атеизъм пое лостовете на държавното управление. Една от първите му и най-важни задачи беше, да се разправи с омразната християнска вяра, да я натика в ъгъла, да я задуши, да я стъпче. За целта бяха впрегнати всички ресурси на държавната машина. Стотици свещенослужители и обикновени християни заплатиха с живота си за своята принадлежност и привързаност към Православието. Но идеолозите на войнстващото безбожие бяха наясно, че преследванията и гоненията може да имат обратния ефект. Историята беше го доказала още през първите три века на християнството. На тях им беше необходима подмяна на ценностите, една нова религия, религия без Бог, религия в която те да заемат Неговото място. Така на сцената се яви религиозния атеизъм. Той бе облечен в подходяща словесна формулировка и една от главните му задачи беше да измести християнската вяра. Бяха изписани стотици томове. От отрицанието на Бога, “Който никой не може да види”, се стигна до парадокса с отричане съществуването на една историческа Личност, от раждането на Която води началото си съвременното летоброене. Спасителят бе превърнат в измислица, легенда, мит. Иисус Христос, най-великия Учител на всички времена бе осмиван и хулен.



В едно телевизионно предаване мемориалът на връх Бузлуджа с право бе наречен атеистично капище.

Но атеизмът не стигна само до там. Той бързо изгради стройна религиозна система. В противовес на християнското свещенство бяха обучени партийни функционери, които изнасяха атеистични беседи, пишеха книги и публикации. В противовес на християнските храмове бяха създадени партийни домове и централи. В противовес на християнските тайнства бяха създадени ритуалите за бракосъчетание, “кръщене” и погребение. Атеизмът създаде свой календар, свои герои на които да отдава почит и които да сочи за пример. На тези герои се издигаха паметници, тяхното име носеха градове, улици, предприятия, организации. Най-пищната и шумна проява на атеистичната религия бяха манифестациите. Това беше атеистичният антипод на християнските литийни шествия. В исторически план те водят началото си от протестните работнически демонстрации, но се изродиха в средство за утвърждавене на партийно-атеистичната доктрина. Тук народът бе принуждаван да показва раболепието си към управляващата прослойка. Участието бе задължително. Още от ранна ученическа възраст децата се учеха да бият крак пред трибуните. На тези озвучени празнични шествия участниците носеха портретите на общоизвестните плешиви и брадати идоли, лидери и идеолози на партийната доктрина. Наред с тях се издигаха и изключително тъпи по съдържание лозунги от рода на: “Да живее 1-ви май!”, “Да живее трудът!” и пр. Сякаш това бяха живи хора, за да живеят. Така с годините тази форма на религиозен атеизъм се утвърждаваше с всички средства с които разполагаше държавната власт. В същото време за принадлежност към Църквата гонеха от работа, изключваха от училище, затваряха, наказваха. Децата от най-ранна възраст се учеха да възхвалят партията дори повече от Родината, да възпяват личности със съмнителен морал и исторически заслуги. У нас тази религиозно-атеистична система бе взаимствана от “братския” Съветски съюз. В служба на атеистичната религия бяха впрегнати да служат изкуството и науката. По площади и медии гърмяха песни от рода на: “Слава на нашата партия, слава...” и “Слънце е нашата партия, ние сме нейни лъчи...”. Науката доказваше, че с мощните телескопи човек може да проникне зад облаците, с ракета може да стигне в междупланетното простраство, но там няма Бог. Художници и скулптори творяха абстрактно и реално изкуство, което величаеше подвизите на партийни функционери, фабрикуваха се тонове агитационни материали. Хората сякаш живееха в някаква идилия, в очакване на земния рай, на светлото бъдеще. Те усещаха, че нещо не е наред, че ги лъжат и ограбват, но никой не смееше да вдигне глас, защото това можеше да му струва скъпо. За разказване на вицове и за ропот срещу системата имаше вероятност да попаднат в арест, затвор или концлагер. Така религията на атеизма се превърна и в религия на страха от железния юмрук на партията. А партията се бе сляла с държавата.



Ленин и Сталин – двама от най-популярните идоли на войнстващия атеизъм.

Това продължи до паметната дата 10 ноември 1989 година. Едно от нещата, които наистина се промениха беше, че религиозната партийно-атеистична идеология се срина като кула от картонени кубчета. Но хората имат насъщната потребност от религия. Нали и тази безбожна религия бе създадена именно с цел, да запълни този вакуум. Така много хора се отправиха към храмовете на Българската православна църква. Това не се хареса на управляващите и те направиха всичко за да отслабят българското Православие. Всички обърнаха гръб на това в което довчера бяха вярвали. И все пак в наследство от 45 годишния период управление на безбожници остана атеизма.

Някой би възразил, че след сриването на партийната доктрина вече никой не вярва в светлото бъдеще и в земния рай на комунизма. Да това е така, но в периода след 1989 г. навлезе литература от всякакъв род с окултно, сектанско, теософско и какво ли още не съдържание. Така религиозният вакуум бе запълнен от най-различни суеверия и антицърковни учения. И днес под път и над път може да се закупят съновници, наръчници за гледане на кафе, хиромантия (хирология), зодиаци и хороскопи. Повечето от атеистите си признават, че не вярват в Бог. Това е валидно, както за по-възрастните, така и за по-младите. И в същото време, докато казват: “аз съм атеист”, те изповядват много и различни религиозни суеверия. Като се почне от това, че “няма да ти върви, ако се върнеш преди да излезеш”, или “ако черна котка ти мине път”, и се стигне до вярата в екстрасенси, магьосници, врачки, гадатели оракули и пр. Всички тези вярвания са чиста проба религиозни суеверия. В голяма част от случаите те са плод на празни надежди и болна мистика.

Някои от тези хора се опитват чрез окултна литература и спиритически сеанси да проникнат през задния вход в света на духовното. Те стигат до убеждението, че светът не е само материя, но продължават да отхвърлят вярата в Бога. Защо? Защото ако признаят, че Той съществува, ще се наложи да се съобразяват с Него. Ще се наложи да се заинтерсуват кой е Той, какво е Неговото отношение към материалния свят и хората, дали нямат някакви задължения към Него. Това не изнася на човека възпитан в атеизъм. Защото той е свикнал да се изживява като божество, като венеца на природата, като най-висшето стъпало на еволюцията. И не му се иска да слезе от този пиедестал и да го отстъпи на истинския Бог. Изповядването на тази вяра най-често се изчерпва с думите: “Няма Господ, има Природа!”

Неверието на атеиста изпълва ежедневито му и със страх. Едно от нещата от които той най-много се страхува е смъртта. За да приеме съществуването на ад и рай, той трябва да приеме и цялостното учение на Църквата. Често безбожникът стига до някаква абстракна вяра в астрален свят, в който обитават душите на мъртвите (но без Бог). Един много предпочитан от атеистите религиозен елемент е вярата в прераждане. Защо я предпочитат? Както е известно те са силно привързани към земните блага и радости. Така вярвайки в прераждане, те живеят с надеждата, че ще се върнат пак в този материален свят и ще изживеят отново земните удоволствия, към които са толкова привързани. Често за да докажат своите вярвания, те са готови да цитират различни авторитети, да привеждат примери и какво ли още не.

Този, както видяхме, твърде религиозен атеизъм, е запазил нещо от онзи – стария, войнстващия и това е враждебното отношение към християнството, отрицанието на неговата доктрина. Една от причините е, защото смята, че то го ограничава, че е за възрастни хора, че е отживелица и пр. Именно този религиозен атеизъм и днес продължава да плюе и сипе хули срещу Православието и чака и най-малкия повод, за да почне да бълва огън и жупел срещу него. Защото е производен на онзи, който покри страната с гробове, който се постара да задуши Църквата, който доведе страната до национална катастрофа. Същият, който и днес под различни форми продължава да вилнее по различните етажи на властта. Религиозното безбожие се предава от поколение на поколение. На религията продължава да се гледа като на “опиум за народите”, като на психическо заболяване, като на смешно суеверие. Църквата и нейните служители и днес често са осмивани в карикатури, пародии и скечове по вестниците и електронните медии. На нея се гледа като на институция с комерсиални цели, която цели да обогати определена прослойка за сметка на друга. Някои откровено я наричат дори мафиотска структура, без да си направят труда да вникнат поне в един пункт от християнското вероучение. Често я поставят под един знаменател с всички нахлули у нас през последните години секти.

Някои от партийните функционери, които години наред бяха учени да мразят християнството и днес са облечени във власт. Фанатични врагове на Църквата, те и днес правят всичко възможно да и пречат, да я дискредитират, да нарушават правата на нейните служители. Макар че по Конституция Православието е традиционното изповедание в България, то много често е поставено в позицията на преследвано, а други изповедания получават преференции за негова сметка. Явно на този етап друго не можем и да очакваме.

Всичко това ясно свидетелства за евангелските думи: “...човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши”. /Йоан 3:19/ Още много може да се каже по въпроса за проявите на религиозния атеизъм. Може би за да бъде изчерпана темата, трябва да се напише многотомно съчинение. Но това не е моята цел. Аз просто исках да покажа, че атеизмът също е религия, само че религия без Бог.

А сега е ред да запозная любезния читател и с безбожното християнство. Оказа се, че както може атеизмът да бъде религиозна система, така може и християнството в индувидуален план да бъде безбожна религия. Просто много наши съвременници, смятащи себе си за християни, са забравили, че “без вяра не е възможно да се угоди Богу”. /Евр. 11:6/ Заключенията изложени по-долу са вследствие на повече от десет години системни наблюдения. Безбожното християнство се разобличава с помощта на няколко въпроса. Задавал съм ги на определен брой хора от различни възрасти, но съм сигурен, че отговорът им е показателен и валиден за много по-голям брой лица смятащи се за православни. На първия въпрос: “Ти православен християнин ли си?” отговорът винаги е утвърдителен: “Да!”, “Разбира се!” Парадоксът идва с отговора на втория въпрос: “Добре, а в какво вярваш тогава?” Отговорите могат да бъдат разнообразни по съдържание, общото между тях е отричането на Бога: “Вярвам в Космическия разум”, “вярвам във всемогъщата сила на Природата”, “има някаква природна Сила”, “вярвам, че Господ е в мен и съм бог на себе си”. Тук трябва да отбележа, че далеч не очаквах тези хора да ми цитират Символа на вярата. Просто беше достатъчно да кажат с две думи: “Вярвам в Бога!” За мен това щеше да бъде достатъчно доказателство, че те наистина са близо до това, което учи светото Православие. Но уви, отговорите им показаха, че са безкрайно далече от истините на вярата. Та нали “вярата е жива представа за онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що не се вижда”. /Евр. 11:1/ Нали и християнин идва от името на Спасителя – от Христос?

Отговорите на въпроса за Христос, за Неговото дело и мисия също са доста противоречиви. Рядко се случва, някой от зовящите се християни да отрича Неговото историческо съществуване, но начинът по който Го възприемат, често витае между езичество, неверие и ерес. Един камък за препъване и за атеистите и за безбожните християни е непорочното зачатие на Богочовека. /Лук. 1:34,35/ Вярно е, че човешкия разум не може да го дефинира, не може да да го побере, но това още не е повод да го отхвърли. Много от хората, които се считат за православни, смятат, че “Иисус е Син на дева Мария и дърводелеця Йосиф” (а не Син Божи). Познанния за Неговото учение, житие и изкупително дело изобщо липсват. За едни Той е велик Учител, за други е нещо като екстрасенс (нали е вършил изцерения), за трети неуспял политик (и такива също се наричат християни). Някои са склонни да отричат събития от житието на Спасителя, като например Възкресението. Други увлечени от плътско мъдруване го наричат анихилация и се ровят в псевдонаучна литература, за да търсят доказателства. Тук се сещам за думите от Посланието на св. апостол Павел до римляни: “Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш”. /Рим. 10:9/ А когато разумът вземе връх над вярата и започне да търси доказателства, какви ли ще бъдат последствията от това?

Много странни са възгледите на някои от безбожните християни за задгробния живот, нерядко съвпадат с тези на атеистите. Един дежурен отговор е: “Ами никой не се е върнал от там, за да разкаже какво е.” Тук е въпросът: Може ли да съществува християнство без вярата в рай и ад, без надеждата за справедливо въздаяние след смъртта? Аз категорично смятам, че не! Но някои други хора са на различно мнение от моето. Немалко от тези християни приемат вярата в прераждане или в астрален свят. Дали защото е по-приятно и удобно, дали от невежество е трудно да се определи.

Това са само някои от формите на религиозен синкретизъм. Много невежи православни смесват вярата си в Бога с вяра в хороскопи, гледане на кафе, тълкуване на сънища и пр. Лично съм чувал християнки, които от години ходят на църква, да говорят за вярата си в нумерология и хороскопи, за лечебната сила на мудрите, за пророческите способности на Ванга и пр. При силна уплаха немалко от тях са склонни да отидат да им леят куршум (което е форма на магия). Не са изключени и прояви на спиритизъм и посещения при екстрасенси и врачки. Някои от там получават предписания – какви молитви да им прочете свещеника, какъв дар да занесат в храма, какъв курбан да направят. Но ако отхвърляме Бога, ако търсим първо помощта на дяволски средства и хора извън Църквата, нима това не е отново форма на неверие и отричане от православната вяра? Нали Библията казва, че у нас не бива да се намира “...предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, ни който пита мъртви; защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа” /Втор. 18:10, 11, 12/

Доста от посещаващите храма не смятат допитването до врачки и гадатели за грях.

Едно широко разпространено схващане за Православието, което изповядват много от хората посещаващи храма, е че то е една много ценна българска традиция. В своите вярвания, те го поставят наред с всички фолклорни традиции и езически вярвания. В голяма част от случаите много сполучливо смесват християнското учение с привнесените към него народни обичаи и празнични обреди. Други се причисляват към него само заради историческите му заслуги за утвърждаване на нацията и ролята му през Възраждането. Всички разсъждаващи и вярващи по този начин остават чужди на духовния живот и благодатното общение в Църквата. Тяхното съпричастие към Православието се изчерпва с няколко минути престой в храма и запалване на свещичка. Защото такава е традицията.

У много от тези християни нерядко се среща известно консумативно отношение към религията. Те са най-редовни в храма на празниците когато могат да получат нещо. Така на Богоявление и Връбница тълпи от народ се изреждат, за да получат светена вода или благословени върбови клонки. През останалото време трудно ще ги срещнем на богослужение, но никой не е в състояние да ги убеди, че не са православни християни.

В една голяма част от случаите посещаващите храма не четат нито Библията, нито вероучителна литература. Тук става въпрос и за хора с образование, с ерудиция, които се занимават с умствен труд. Познанията си за вярата добиват най-често от материали в седмични и ежедневни вестници или от електронните медии. Тяхното невежество иначе не се забелязва, но проличава, когато някой започне да им задава въпроси. Споменатият по-горе религиозен синкретизъм е част от техните религиозни възгледи. Наред с вярата в Бога, те вярват в извънземни, в способностите на тибетските йоги, поставят Христос наравно с Буда, Мохамед и други религиозни учители. Изобличава ги и Свещеното писание с думите на св. апостол Павел: “Така и тия се противят на истината, понеже са човеци с извратен ум, невежи във вярата”. /2 Тим. 3:8/



Вярата на много от необразованите християни включва и китайския зодиакален кръг.

Нерядко се срещат случаи на критично отношение към православните християни, стремящи се към духовно усъвършестване. Хора, смятащи себе си за принадлежащи към Църквата, гледат на тях с насмешка и ги обвиняват в религиозен фанатизъм. За тях препоръките за духовен живот са отживелица и нямат място в живота на съвременния човек. Този възглед нерядко води до конфликти в семейството, когато единият от съпрузите или децата тръгнат да навлизат по-дълбоко в духовния живот. Тогава започват да им забраняват да постят, да ходят редовно на богослужение. Близките им се дразнят от православната литература, която четат. Молитвите и поста, Изповедта и Причастието, както и редовното участие в богослужението се възприемет с безпокойство. Не се изключени караници и семейни скандали. Такива хора казват: “То бива човек да вярва и да ходи на църква, ама това твоето на нищо не прилича!” Ако обаче им кажем, че не са християни дълбоко ще се обидят.

Има много случаи, при които такива недостатъчно образовани в елементарните истини на вярата хора, започват да се ровят в литература свързана с Второто пришествие на Иисус Христос и края на света. Те са склонни да повярват на евтини булевардни книжки и лъжепророчества, позволяват си опити за тълкуване на библейския текст. Една от целите на подобни начинания е тази, да видят колко време им остава до края, за да се подготвят с подобаващо настроение. Те или не са чели или съвсем са забравили думите на Спасителя: “за оня ден и час никой не знае, нито дори небесните Ангели, а само Моят Отец”. /Мат. 24:36/

Една от проявите, изобличаващи безбожното християнство са делата. От една страна се наблюдава редовно посещение на храма, от друга, пълно противоречие с християнската етика, пренебрегване на Десетте Божии заповеди и следване на собствените суетни и плътски желания. В немалко от случаите на някои принципи на християнския морал се гледа като на средновековна отживелица. Най-честите оправдания са: “всички правят така” и “времената са други”. На такива не можем да отговорим по друг начин освен с думите на св. апостол Йаков, че “вярата без дела е мъртва”. /Йак. 2:20/

Няма съмнение, че и за двете описани по-горе явления, една от причините е насаждания в училище атеизъм през годините до 1989 и отсъствието на християнско възпитание в семейството. Проблемът, обаче идва и от липсата на желание. Днес никой никого не спира, а храмовете са отворени и достъпни за всички. Вече са издадени стотици заглавия, като се почне от вероучителните брошурки и катехизиса и се стигне до задълбочените изследвания върху Свещеното писание, трудовете по християнска етика и църковна история и пр. Но повечето хора, водени от своята гордост, смятат, че всичко си знаят и повече познания не са им необходими. Това е една от причините да им липсват и елементарни познания за православната вяра. Пък и не всичко от това, на което Църквата ги учи им харесва. В същото време с охота четат книги за окултното, за магии, за свещения Граал и пр. Явно е дошло предсказаното от св. апостол Павел време, когато “човеците не ще търпят здравото учение, но водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха, те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат”. /2 Тим. 4:3,4/

Някой би запитал: дали това, което наричам безбожно християнство е християнство въобще? На този въпрос оставам всеки да отговори за себе си. Аз не искам да съдя и моята цел не е такава. Такива християни не ги изобличавам аз, а Свещеното писание. Просто би ми се искало някои хора да се замислят за чистотата на своята вяра, за своята връзка с духовния живот на Църквата! Би ми се искало на някои да им се изясни, че Бог не е някаква безлична природна Сила или студен космически Разум, че православната вяра е несъвместима с нумерологията и хороскопите! Би ми се искало да съм успял в това начинание!

Голяма пречка за утвърждавенето на православното християнство като начин на живот е тази, че в момента изповядващите религиозен атеизъм и безбожно християнство са мнозинство. Те са навсякъде около нас. С поведението си, с действията си и с думите си те системно пречат, както на отделни християни, така и на Църквата като цяло. А когато ги разобличим, виновни излизаме ние и ставаме по-черни от дявола.

Да се върви по тесния и каменист път нагоре е трудно. Особено когато всички предпочитат равния, широкия, лесния, удобния. Тогава те всячески се стараят да те отклонят от твоя тесен и трънлив път. Не че им пречиш с нещо, просто не могат да понесат, че не си като тях. Да бъдеш гласа на викащия в пустинята и то в една земя, където години наред са вилнели смерчовете на войнстващия атеизъм не е никак лесно. В тази духовна пустиня душите на хората са толкова окаменели, че живата вода на вярата се стича по тях като по стъкло. Една пословица казва, че надеждата умира последна. На мен не би ми се искало да умира. И съм сигурен, че тя ще надживее и безбожното християнство и религиозния атеизъм, че ще победи и ще допринесе за едно по-силно и здраво Православие.

вторник, 12 юни 2007 г.

Подвигът на християнските мъченици в учебните часове по религия

Отдавна имах желанието да споделя педагогическия си опит като учител по религия и вероучение. Електронно издание "Двери на православието" ми даде тази възможност. Това е първата статия от проектите свързани с темата за религиозно-просветни учебни дисциплини. Тя визира моменти от методиката на преподаване, като една от целите беше да се повдигне дискусия. Мисля, че е сполучлив опит.

Идеята за написването на този материал дойде от едно събеседване с преподавател от Софийския университет за моята работа като учител по СИП „Религия”. Тогава предметът току-що беше въведен и още с много неща не бяхме наясно. Показах му едно прекрасно илюстровано списание “Бисери за деца” на издателство “Витезда” и споделих намерението си, да използвам материали от него в работата си с учениците. Събеседникът ми прегледа списанието. Погледът му попадна върху рубриката “Деца мъченици”. Материалът разказваше житието на свети мъченик Кирик, пострадал заедно с майка си св. Юлита по времето на император Диоклециан. Разказчето съвсем накратко описва как едно тригодишно дете, възпитано от майка си в християнско благочестие, изповядва своята вяра и завършва живота си мъченически. Моят събеседник смяташе, че децата ще бъдат шокирани от тази смърт, че такива материали нямат място в часовете и преподаването им не трябва да се допуска. Тогава правех първите си стъпки като учител по религия и реших, че той има право. Днес, след като имах възможността да приложа на практика педагогическите си умения, смятам, че имам какво да кажа по въпроса и да опонирам тази негова теза.

Споменатият по-горе разговор повдига два актуални въпроса. Първият от тях е: Как в часовете по религия да бъде поднесен подвигът на християнските мъченици? А вторият: Може ли в тези часове да бъдат разглеждани житията на деца и подрастващи, пострадали за вярата?

Учебните програми по религия от самото начало (учебната 1997/1998 г.) включват теми за християнски мъченици – св. Георги и св. Димитрий. Те няма как да бъдат пропуснати, защото са едни от най-почитаните от народа ни светци. Колкото и да изглежда страшна мъченическата смърт, не можем с лека ръка да я изхвърлим от съдържанието на учебния материал. Още по-нелепо би било, да изпразним тези светли християнски празници от исконното им съдържание и да ги превърнем във фолклорна традиция. По онова време още не познавахме добре програмите, по които предстоеше да работим, а и учебника излезе по-късно отколкото очаквахме. Когато получихме пособието, видях че в програмата влиза и темата за мъченическия подвиг на трите момичета - Вяра, Надежна и Любов. Това беше първия аргумент в подкрепа на тезата, че подвигът на невръстните мъченици също може да бъде представен пред децата в училище.

Ако погледнем обективно на живота около нас, темата за насилието и за смъртта по никакъв начин не може да бъде избегната. Насилието ни атакува от електронните медии под формата на филми и новини. През последното десетилетие добиха популярност компютърни игри с насилие, в които кръвта се лее буквално като вода. Екшъните, трилърите и турнирите по кеч, излъчвани по телевизионните канали, ескалират детското насилие във всички възрастови групи. Тези фактори водят до тотално размиване на етическите критерии по отношение на това, кое е правилно и кое не. В повечето случаи ставаме свидетели на художествена (или не дотам) измислица – филми и компютърни игри; на безсмислена смърт, причинена по недоглеждане – пътнотранспортни произшествия, а някои от новините представят и варварски деяния – убийства, изнасилвания и др. Съобщенията и репортажите за терористични атаки също няма как да бъдат спестени на децата. Те са проява на най-голямо варварство, защото в повечето случаи са насочени срещу невинни хора, а жертвите им са многобройни. Някои са проява на религиозен фанатизъм, нещо което подрастващите дори и в по-горните класове трудно могат да осмислят и възприемат. Явно е, че не можем да спестим на децата информацията свързана с насилствената смърт и със смъртта по принцип. Не можем да ги държим затворени като принц Гаутама Сидхарта и да смятаме, че те никога няма да се сблъскат с нея, а и не бива.

Не можем да укрием информацията и в случаите, при които става въпрос за невръстни, сложили край на живота си, за насилие на деца над други деца, за подрастващи посегнали на живота на свои връстници, за инцидента пред дискотека “Индиго”, за трагедиятя при река Лим. При последните две събития става въпрос за смъртта не на едно, а на няколко деца. А какво да кажем за смъртните случаи в семейството по времето, когато децата са още в крехка възраст? Аз съм убеден, че тези събития оказват силно въздействие върху чувствителната и емоционална детска натура, особено на децата в предучилищна възраст и начална степен на образование. Те ще задават въпроси и ще търсят отговори. Това без съмнение ще насажда у тях чувство за страх и несигурност. Някои от причините за това се коренят в неизвестността и страха от смъртта. За съвременния човек, възпитаван в атеизъм, тя си остава нещо, което буди ужас и го кара да се замисля: дали животът му не е изпразнен от смисъл, щом някой ден неминуемо ще умре.

Ние не можем да преподаваме уроците за мъченическите подвизи, без да вложим поне малко познания за нашата християнска надежда. Без нейното присъствие познанието за смъртта на мъчениците не се обезсмисля, но губи част от своя възпитателен ефект. И не само тяхната смърт, но и християнския живот по принцип. Знаем, че неговата цел е постигане на спасение на душата, но не тук и в този свят, а в един друг, по-хубав, изпълнен с хармония блажен живот.

Уроците за мъченическата смърт по никакъв начин не могат да бъдат заобиколени, тъй като сам Спасителят Христос е пострадал мъченически принасяйки се в жертва. Неговият подвиг също не може да бъде разяснен, ако не бъде вложен в предмета истинският духовен смисъл. В противен случай децата няма да могат да разберат дълбокото съдържание на тази саможертва, няма да могат да възприемат нейното истинско значение. Нали пътеводна звезда на християнските мъченици е бил сам Иисус Христос? Нали неведнъж Той или ангели от небесата са подкрепяли изповедниците в техния подвиг? Нали чудесата и изцеленията по време на изтезанията са доказвали Божията сила и често са карали дошлата за зрелища езическа тълпа да вика въодушевено: “Велик е Богът на християните!” Нима всичко това няма място в учебните часове? Аз смятам, че ако го премълчим, ще допуснем голяма грешка!

Неоспорим факт е, че днес атеистично възпитаното общество ще приеме един такъв мъченически подвиг като фанатизъм достоен за психиатрията. А отричането от вярата ще бъде тълкувано като благоразумие, като нещо сторено под влияние на обстоятелствата. Докъде стигнахме само? Аз съм категорично против такава позиция!

Вярно е, че в живота и делата си ние не можем да подражаваме нито на Христос, нито на светиите. Просто условията в които живеем ние са коренно различни от тези в които те са живели. Подражанието е една от най-големите грешки, които може да допусне един човек стремящ се към духовен подвиг. И все пак ние трябва да сме готови да защитим нашата вяра от нападки, да бъдем готови да я изповядаме, независимо от това, какви психически заболявания ще ни припише затъналата в неверие и суеверие тълпа. Да лишим подрастващите от познания за подвига на мъчениците и неговия смисъл, е все едно да изхвърлим от учебниците по история уроците за великите и славни български царе, за дейците на Възраждането, много от които са дали живота си, за да я има днес България.

За да можем да поднесем по подобаващ начин житията на тези изповедници на вярата, ние трябва да представим пред децата небесната награда, на която те са се надявали. Това има своите твърди основания и във факта, че подрастващите често сами задават въпроси свързани със задгробния живот. Практиката показва, че децата се интерсуват от това и ние не можем да премълчим християнския възглед за задгробното състояние на душите. Ще бъде грях от наша страна, и спрямо децата, и спрямо собствената ни вяра. Дали това ще стане в часовете, в които се преподават уроците за кръстната смърт на Иисус Христос и Възкресението, дали ще стане когато преподаваме житията на християнските мъченици, всеки учител сам трябва да прецени. Не е необходимо да изпадаме в подробности, нито да представяме небесното блаженство с материализирани представи. Нещата трябва да бъдат представени поляризирано – наградата за добрите дела и нейната противоположност – вечните мъки за грешниците.

А как стоят нещата, когато става въпрос за мъченическия подвиг на деца и подрастващи, на младежи и девойки? Смятам, че ако учениците са запознати, макар и накратко с учението на православната Църква за вечния живот след физическата кончина, те няма да се шокират толкова от тяхната смърт. Не е ли по-добре, да имат пред очите си като пример подвига на тези деца и младежи, наместо суетни и аморални кумири като Бритни Спиърс, Кристина Агилера, Шакира и още един трудно изброим списък от млади хора станали известни с предизвикателно поведение, аморални текстове и публично разголване? Децата трябва да умеят да различават добро от зло, защото лошият пример е навсякъде около тях, а лошото се възприема много лесно, особено ако е модерно, особено ако всички го правят, особено ако го насърчават електронните медии и игрите.

Самото представяне на случките от житията също трябва да бъде много добре обмислено. Обикновено в учебниците моментите от изтезанията на християнските мъченици са представени накратко и само с общи изречения. Това изисква преподавателят да бъде запознат по-подробно с житието на изучавания в часа светия. Понякога не е достатъчно да кажем пред децата: “Свети Георги е бил подложен на страшни мъчения”. Възникването на противоположен въпрос е логична последователност: “На какви точно мъчения?” Тук независимо от това, дали ни се иска, на нас ще ни се наложи да разкажем за някои от изтезанията, на които християнските мъченици са били подлагани. Смятам, че при описанието на самия мъченически подвиг трябва да се избягва сексуалното насилие (например отрязването на гърдите на света мъченица Вяра). Доколкото ми е известно, имало е практика в Римската империя, девойки християнки да бъдат осъждани на изнасилване. При положение, че се стараем да вменим на децата някакви християнски възгледи за живота, трябва да спестим разказването на тези случки в учебните часове. Едно по-малко унизително наказание е въртящо се колело с остриета. Свети Георги е хвърлен във варница с гасена вар, за да изгори, тичал е с нажежени обувки с гвоздеи в тях, свети Димитрий е прободен от войниците с копия докато е казвал на колене молитвата си. Крайното смъртно наказание за изповедниците, които римския съд не е можел да победи духовно е бил посичане с меч. Ето тези неща е по-приемливо да бъдат разказани пред учениците. Но пак акцентирам: те могат да бъдат представени само при проявен интерес от страна на самите деца. Добре би било ако не възникнат въпроси за това, на какви изтезания са подлагани мъчениците, но преподавателят трябва да има готовност.
При преподаването на тези уроци положително въздейстие оказват чудесата. Такива са случките при които мъчениците излизат невредими от изтезанията, когато са изцелени по чудотворен начин, когато по техните молитви Бог изцерява някой болен. Това спомага за затвърждаване у подрастващите на уважение към християнската вяра, защото е доказателство за нейната истинност. Учениците трябва да знаят, че тези хора не са измислени, приказни герои а реални исторически личности.

Трябва да отбележа, че съм срещал в практиката си конфликти между децата изучаващи религия и останалите. Най-често те стигат до заяждане, но не е изключено да прераснат и в нещо по-драстично. В тази ситуация на децата им се налага да защитават вярата си, или поне положителното си отношение към християнството. Записването им в група за изучаване на религия, предполага християнско възпитание в семейството, дори известен личен религиозен опит. В тези случаи учителите, класните ръководители и други педагогически кадри са длъжни да вземат отношение. Ролята на учителя по религия е да предупреди децата, да избягват подобни спорове, а ако възникнат такива, да се обърнат към дежурния учител или някой друг педагог. Целта е да се сложи край на спора, преди да е прерастнал в остър конфликт.