Отдавна имах желанието да споделя педагогическия си опит като учител по религия и вероучение. Електронно издание "Двери на православието" ми даде тази възможност. Това е първата статия от проектите свързани с темата за религиозно-просветни учебни дисциплини. Тя визира моменти от методиката на преподаване, като една от целите беше да се повдигне дискусия. Мисля, че е сполучлив опит. Идеята за написването на този материал дойде от едно събеседване с преподавател от Софийския университет за моята работа като учител по СИП „Религия”. Тогава предметът току-що беше въведен и още с много неща не бяхме наясно. Показах му едно прекрасно илюстровано списание “Бисери за деца” на издателство “Витезда” и споделих намерението си, да използвам материали от него в работата си с учениците. Събеседникът ми прегледа списанието. Погледът му попадна върху рубриката “Деца мъченици”. Материалът разказваше житието на свети мъченик Кирик, пострадал заедно с майка си св. Юлита по времето на император Диоклециан. Разказчето съвсем накратко описва как едно тригодишно дете, възпитано от майка си в християнско благочестие, изповядва своята вяра и завършва живота си мъченически. Моят събеседник смяташе, че децата ще бъдат шокирани от тази смърт, че такива материали нямат място в часовете и преподаването им не трябва да се допуска. Тогава правех първите си стъпки като учител по религия и реших, че той има право. Днес, след като имах възможността да приложа на практика педагогическите си умения, смятам, че имам какво да кажа по въпроса и да опонирам тази негова теза.
Споменатият по-горе разговор повдига два актуални въпроса. Първият от тях е: Как в часовете по религия да бъде поднесен подвигът на християнските мъченици? А вторият: Може ли в тези часове да бъдат разглеждани житията на деца и подрастващи, пострадали за вярата?
Учебните програми по религия от самото начало (учебната 1997/1998 г.) включват теми за християнски мъченици – св. Георги и св. Димитрий. Те няма как да бъдат пропуснати, защото са едни от най-почитаните от народа ни светци. Колкото и да изглежда страшна мъченическата смърт, не можем с лека ръка да я изхвърлим от съдържанието на учебния материал. Още по-нелепо би било, да изпразним тези светли християнски празници от исконното им съдържание и да ги превърнем във фолклорна традиция. По онова време още не познавахме добре програмите, по които предстоеше да работим, а и учебника излезе по-късно отколкото очаквахме. Когато получихме пособието, видях че в програмата влиза и темата за мъченическия подвиг на трите момичета - Вяра, Надежна и Любов. Това беше първия аргумент в подкрепа на тезата, че подвигът на невръстните мъченици също може да бъде представен пред децата в училище. Ако погледнем обективно на живота около нас, темата за насилието и за смъртта по никакъв начин не може да бъде избегната. Насилието ни атакува от електронните медии под формата на филми и новини. През последното десетилетие добиха популярност компютърни игри с насилие, в които кръвта се лее буквално като вода. Екшъните, трилърите и турнирите по кеч, излъчвани по телевизионните канали, ескалират детското насилие във всички възрастови групи. Тези фактори водят до тотално размиване на етическите критерии по отношение на това, кое е правилно и кое не. В повечето случаи ставаме свидетели на художествена (или не дотам) измислица – филми и компютърни игри; на безсмислена смърт, причинена по недоглеждане – пътнотранспортни произшествия, а някои от новините представят и варварски деяния – убийства, изнасилвания и др. Съобщенията и репортажите за терористични атаки също няма как да бъдат спестени на децата. Те са проява на най-голямо варварство, защото в повечето случаи са насочени срещу невинни хора, а жертвите им са многобройни. Някои са проява на религиозен фанатизъм, нещо което подрастващите дори и в по-горните класове трудно могат да осмислят и възприемат. Явно е, че не можем да спестим на децата информацията свързана с насилствената смърт и със смъртта по принцип. Не можем да ги държим затворени като принц Гаутама Сидхарта и да смятаме, че те никога няма да се сблъскат с нея, а и не бива.
Не можем да укрием информацията и в случаите, при които става въпрос за невръстни, сложили край на живота си, за насилие на деца над други деца, за подрастващи посегнали на живота на свои връстници, за инцидента пред дискотека “Индиго”, за трагедиятя при река Лим. При последните две събития става въпрос за смъртта не на едно, а на няколко деца. А какво да кажем за смъртните случаи в семейството по времето, когато децата са още в крехка възраст? Аз съм убеден, че тези събития оказват силно въздействие върху чувствителната и емоционална детска натура, особено на децата в предучилищна възраст и начална степен на образование. Те ще задават въпроси и ще търсят отговори. Това без съмнение ще насажда у тях чувство за страх и несигурност. Някои от причините за това се коренят в неизвестността и страха от смъртта. За съвременния човек, възпитаван в атеизъм, тя си остава нещо, което буди ужас и го кара да се замисля: дали животът му не е изпразнен от смисъл, щом някой ден неминуемо ще умре.
Ние не можем да преподаваме уроците за мъченическите подвизи, без да вложим поне малко познания за нашата християнска надежда. Без нейното присъствие познанието за смъртта на мъчениците не се обезсмисля, но губи част от своя възпитателен ефект. И не само тяхната смърт, но и християнския живот по принцип. Знаем, че неговата цел е постигане на спасение на душата, но не тук и в този свят, а в един друг, по-хубав, изпълнен с хармония блажен живот.
Уроците за мъченическата смърт по никакъв начин не могат да бъдат заобиколени, тъй като сам Спасителят Христос е пострадал мъченически принасяйки се в жертва. Неговият подвиг също не може да бъде разяснен, ако не бъде вложен в предмета истинският духовен смисъл. В противен случай децата няма да могат да разберат дълбокото съдържание на тази саможертва, няма да могат да възприемат нейното истинско значение. Нали пътеводна звезда на християнските мъченици е бил сам Иисус Христос? Нали неведнъж Той или ангели от небесата са подкрепяли изповедниците в техния подвиг? Нали чудесата и изцеленията по време на изтезанията са доказвали Божията сила и често са карали дошлата за зрелища езическа тълпа да вика въодушевено: “Велик е Богът на християните!” Нима всичко това няма място в учебните часове? Аз смятам, че ако го премълчим, ще допуснем голяма грешка!
Неоспорим факт е, че днес атеистично възпитаното общество ще приеме един такъв мъченически подвиг като фанатизъм достоен за психиатрията. А отричането от вярата ще бъде тълкувано като благоразумие, като нещо сторено под влияние на обстоятелствата. Докъде стигнахме само? Аз съм категорично против такава позиция!
Вярно е, че в живота и делата си ние не можем да подражаваме нито на Христос, нито на светиите. Просто условията в които живеем ние са коренно различни от тези в които те са живели. Подражанието е една от най-големите грешки, които може да допусне един човек стремящ се към духовен подвиг. И все пак ние трябва да сме готови да защитим нашата вяра от нападки, да бъдем готови да я изповядаме, независимо от това, какви психически заболявания ще ни припише затъналата в неверие и суеверие тълпа. Да лишим подрастващите от познания за подвига на мъчениците и неговия смисъл, е все едно да изхвърлим от учебниците по история уроците за великите и славни български царе, за дейците на Възраждането, много от които са дали живота си, за да я има днес България.
За да можем да поднесем по подобаващ начин житията на тези изповедници на вярата, ние трябва да представим пред децата небесната награда, на която те са се надявали. Това има своите твърди основания и във факта, че подрастващите често сами задават въпроси свързани със задгробния живот. Практиката показва, че децата се интерсуват от това и ние не можем да премълчим християнския възглед за задгробното състояние на душите. Ще бъде грях от наша страна, и спрямо децата, и спрямо собствената ни вяра. Дали това ще стане в часовете, в които се преподават уроците за кръстната смърт на Иисус Христос и Възкресението, дали ще стане когато преподаваме житията на християнските мъченици, всеки учител сам трябва да прецени. Не е необходимо да изпадаме в подробности, нито да представяме небесното блаженство с материализирани представи. Нещата трябва да бъдат представени поляризирано – наградата за добрите дела и нейната противоположност – вечните мъки за грешниците.
А как стоят нещата, когато става въпрос за мъченическия подвиг на деца и подрастващи, на младежи и девойки? Смятам, че ако учениците са запознати, макар и накратко с учението на православната Църква за вечния живот след физическата кончина, те няма да се шокират толкова от тяхната смърт. Не е ли по-добре, да имат пред очите си като пример подвига на тези деца и младежи, наместо суетни и аморални кумири като Бритни Спиърс, Кристина Агилера, Шакира и още един трудно изброим списък от млади хора станали известни с предизвикателно поведение, аморални текстове и публично разголване? Децата трябва да умеят да различават добро от зло, защото лошият пример е навсякъде около тях, а лошото се възприема много лесно, особено ако е модерно, особено ако всички го правят, особено ако го насърчават електронните медии и игрите.
Самото представяне на случките от житията също трябва да бъде много добре обмислено. Обикновено в учебниците моментите от изтезанията на християнските мъченици са представени накратко и само с общи изречения. Това изисква преподавателят да бъде запознат по-подробно с житието на изучавания в часа светия. Понякога не е достатъчно да кажем пред децата: “Свети Георги е бил подложен на страшни мъчения”. Възникването на противоположен въпрос е логична последователност: “На какви точно мъчения?” Тук независимо от това, дали ни се иска, на нас ще ни се наложи да разкажем за някои от изтезанията, на които християнските мъченици са били подлагани. Смятам, че при описанието на самия мъченически подвиг трябва да се избягва сексуалното насилие (например отрязването на гърдите на света мъченица Вяра). Доколкото ми е известно, имало е практика в Римската империя, девойки християнки да бъдат осъждани на изнасилване. При положение, че се стараем да вменим на децата някакви християнски възгледи за живота, трябва да спестим разказването на тези случки в учебните часове. Едно по-малко унизително наказание е въртящо се колело с остриета. Свети Георги е хвърлен във варница с гасена вар, за да изгори, тичал е с нажежени обувки с гвоздеи в тях, свети Димитрий е прободен от войниците с копия докато е казвал на колене молитвата си. Крайното смъртно наказание за изповедниците, които римския съд не е можел да победи духовно е бил посичане с меч. Ето тези неща е по-приемливо да бъдат разказани пред учениците. Но пак акцентирам: те могат да бъдат представени само при проявен интерес от страна на самите деца. Добре би било ако не възникнат въпроси за това, на какви изтезания са подлагани мъчениците, но преподавателят трябва да има готовност.
При преподаването на тези уроци положително въздейстие оказват чудесата. Такива са случките при които мъчениците излизат невредими от изтезанията, когато са изцелени по чудотворен начин, когато по техните молитви Бог изцерява някой болен. Това спомага за затвърждаване у подрастващите на уважение към християнската вяра, защото е доказателство за нейната истинност. Учениците трябва да знаят, че тези хора не са измислени, приказни герои а реални исторически личности.
Трябва да отбележа, че съм срещал в практиката си конфликти между децата изучаващи религия и останалите. Най-често те стигат до заяждане, но не е изключено да прераснат и в нещо по-драстично. В тази ситуация на децата им се налага да защитават вярата си, или поне положителното си отношение към християнството. Записването им в група за изучаване на религия, предполага християнско възпитание в семейството, дори известен личен религиозен опит. В тези случаи учителите, класните ръководители и други педагогически кадри са длъжни да вземат отношение. Ролята на учителя по религия е да предупреди децата, да избягват подобни спорове, а ако възникнат такива, да се обърнат към дежурния учител или някой друг педагог. Целта е да се сложи край на спора, преди да е прерастнал в остър конфликт.
Не можем да укрием информацията и в случаите, при които става въпрос за невръстни, сложили край на живота си, за насилие на деца над други деца, за подрастващи посегнали на живота на свои връстници, за инцидента пред дискотека “Индиго”, за трагедиятя при река Лим. При последните две събития става въпрос за смъртта не на едно, а на няколко деца. А какво да кажем за смъртните случаи в семейството по времето, когато децата са още в крехка възраст? Аз съм убеден, че тези събития оказват силно въздействие върху чувствителната и емоционална детска натура, особено на децата в предучилищна възраст и начална степен на образование. Те ще задават въпроси и ще търсят отговори. Това без съмнение ще насажда у тях чувство за страх и несигурност. Някои от причините за това се коренят в неизвестността и страха от смъртта. За съвременния човек, възпитаван в атеизъм, тя си остава нещо, което буди ужас и го кара да се замисля: дали животът му не е изпразнен от смисъл, щом някой ден неминуемо ще умре.
Ние не можем да преподаваме уроците за мъченическите подвизи, без да вложим поне малко познания за нашата християнска надежда. Без нейното присъствие познанието за смъртта на мъчениците не се обезсмисля, но губи част от своя възпитателен ефект. И не само тяхната смърт, но и християнския живот по принцип. Знаем, че неговата цел е постигане на спасение на душата, но не тук и в този свят, а в един друг, по-хубав, изпълнен с хармония блажен живот.
Уроците за мъченическата смърт по никакъв начин не могат да бъдат заобиколени, тъй като сам Спасителят Христос е пострадал мъченически принасяйки се в жертва. Неговият подвиг също не може да бъде разяснен, ако не бъде вложен в предмета истинският духовен смисъл. В противен случай децата няма да могат да разберат дълбокото съдържание на тази саможертва, няма да могат да възприемат нейното истинско значение. Нали пътеводна звезда на християнските мъченици е бил сам Иисус Христос? Нали неведнъж Той или ангели от небесата са подкрепяли изповедниците в техния подвиг? Нали чудесата и изцеленията по време на изтезанията са доказвали Божията сила и често са карали дошлата за зрелища езическа тълпа да вика въодушевено: “Велик е Богът на християните!” Нима всичко това няма място в учебните часове? Аз смятам, че ако го премълчим, ще допуснем голяма грешка!Неоспорим факт е, че днес атеистично възпитаното общество ще приеме един такъв мъченически подвиг като фанатизъм достоен за психиатрията. А отричането от вярата ще бъде тълкувано като благоразумие, като нещо сторено под влияние на обстоятелствата. Докъде стигнахме само? Аз съм категорично против такава позиция!
Вярно е, че в живота и делата си ние не можем да подражаваме нито на Христос, нито на светиите. Просто условията в които живеем ние са коренно различни от тези в които те са живели. Подражанието е една от най-големите грешки, които може да допусне един човек стремящ се към духовен подвиг. И все пак ние трябва да сме готови да защитим нашата вяра от нападки, да бъдем готови да я изповядаме, независимо от това, какви психически заболявания ще ни припише затъналата в неверие и суеверие тълпа. Да лишим подрастващите от познания за подвига на мъчениците и неговия смисъл, е все едно да изхвърлим от учебниците по история уроците за великите и славни български царе, за дейците на Възраждането, много от които са дали живота си, за да я има днес България.
За да можем да поднесем по подобаващ начин житията на тези изповедници на вярата, ние трябва да представим пред децата небесната награда, на която те са се надявали. Това има своите твърди основания и във факта, че подрастващите често сами задават въпроси свързани със задгробния живот. Практиката показва, че децата се интерсуват от това и ние не можем да премълчим християнския възглед за задгробното състояние на душите. Ще бъде грях от наша страна, и спрямо децата, и спрямо собствената ни вяра. Дали това ще стане в часовете, в които се преподават уроците за кръстната смърт на Иисус Христос и Възкресението, дали ще стане когато преподаваме житията на християнските мъченици, всеки учител сам трябва да прецени. Не е необходимо да изпадаме в подробности, нито да представяме небесното блаженство с материализирани представи. Нещата трябва да бъдат представени поляризирано – наградата за добрите дела и нейната противоположност – вечните мъки за грешниците.
А как стоят нещата, когато става въпрос за мъченическия подвиг на деца и подрастващи, на младежи и девойки? Смятам, че ако учениците са запознати, макар и накратко с учението на православната Църква за вечния живот след физическата кончина, те няма да се шокират толкова от тяхната смърт. Не е ли по-добре, да имат пред очите си като пример подвига на тези деца и младежи, наместо суетни и аморални кумири като Бритни Спиърс, Кристина Агилера, Шакира и още един трудно изброим списък от млади хора станали известни с предизвикателно поведение, аморални текстове и публично разголване? Децата трябва да умеят да различават добро от зло, защото лошият пример е навсякъде около тях, а лошото се възприема много лесно, особено ако е модерно, особено ако всички го правят, особено ако го насърчават електронните медии и игрите.Самото представяне на случките от житията също трябва да бъде много добре обмислено. Обикновено в учебниците моментите от изтезанията на християнските мъченици са представени накратко и само с общи изречения. Това изисква преподавателят да бъде запознат по-подробно с житието на изучавания в часа светия. Понякога не е достатъчно да кажем пред децата: “Свети Георги е бил подложен на страшни мъчения”. Възникването на противоположен въпрос е логична последователност: “На какви точно мъчения?” Тук независимо от това, дали ни се иска, на нас ще ни се наложи да разкажем за някои от изтезанията, на които християнските мъченици са били подлагани. Смятам, че при описанието на самия мъченически подвиг трябва да се избягва сексуалното насилие (например отрязването на гърдите на света мъченица Вяра). Доколкото ми е известно, имало е практика в Римската империя, девойки християнки да бъдат осъждани на изнасилване. При положение, че се стараем да вменим на децата някакви християнски възгледи за живота, трябва да спестим разказването на тези случки в учебните часове. Едно по-малко унизително наказание е въртящо се колело с остриета. Свети Георги е хвърлен във варница с гасена вар, за да изгори, тичал е с нажежени обувки с гвоздеи в тях, свети Димитрий е прободен от войниците с копия докато е казвал на колене молитвата си. Крайното смъртно наказание за изповедниците, които римския съд не е можел да победи духовно е бил посичане с меч. Ето тези неща е по-приемливо да бъдат разказани пред учениците. Но пак акцентирам: те могат да бъдат представени само при проявен интерес от страна на самите деца. Добре би било ако не възникнат въпроси за това, на какви изтезания са подлагани мъчениците, но преподавателят трябва да има готовност.
При преподаването на тези уроци положително въздейстие оказват чудесата. Такива са случките при които мъчениците излизат невредими от изтезанията, когато са изцелени по чудотворен начин, когато по техните молитви Бог изцерява някой болен. Това спомага за затвърждаване у подрастващите на уважение към християнската вяра, защото е доказателство за нейната истинност. Учениците трябва да знаят, че тези хора не са измислени, приказни герои а реални исторически личности.
Трябва да отбележа, че съм срещал в практиката си конфликти между децата изучаващи религия и останалите. Най-често те стигат до заяждане, но не е изключено да прераснат и в нещо по-драстично. В тази ситуация на децата им се налага да защитават вярата си, или поне положителното си отношение към християнството. Записването им в група за изучаване на религия, предполага християнско възпитание в семейството, дори известен личен религиозен опит. В тези случаи учителите, класните ръководители и други педагогически кадри са длъжни да вземат отношение. Ролята на учителя по религия е да предупреди децата, да избягват подобни спорове, а ако възникнат такива, да се обърнат към дежурния учител или някой друг педагог. Целта е да се сложи край на спора, преди да е прерастнал в остър конфликт.
