четвъртък, 14 юни 2007 г.

Димчо Дебелянов - човекът между спомена, реалността и мечтата

Това е първото есе, което си позволих да публикувам в електронно издание. Не зная кой е измислил учениците в осми клас да учат Димчо Дебелянов, но е направил голяма глупост. Би ми се искало това което съм съчинил, да даде на учениците някоя полезна идея. Цялото есе е на страницата ми в "Словото".

Човешката душа е една малка вселена, в която битуват спомените от преживените щастливи мигове, наред с разочарованията от живота, паденията, заедно с радостите от постигнатите победи. Средновековният философ Рене Декарт увековечава името си под сентенцията – “Мисля, следователно съществувам”. Може би той до голяма степен е прав, но на практика много по-ярко от мисловния свят на човека се откроява неговият емоционален свят. Именно емоциите извайват красиви образи в душевния мир или нанасят тежки, неизлечими рани.

Болезнено чувствителната натура на поета трудно се примирява с действителността около него, със сивата реалност на настоящето. Именно това го кара да излива своите “скрити вопли” и да ги въплъщава в лирични стихове. “Печалният странник” се лута в студения свят, в една необятна духовна пустиня. Той е неразбран от околните, защото отдавна ги е надраснал в своето развитие. Задушен от реалността, в която живее, поетът се чувства “заключеник в мрачен затвор”. Когато не може да намери утеха в света около себе си, съвсем естествено е да я търси другаде. Някои го наричат бягство от реалността, но в по-голямата част от случаите грешат, защото действителността, която ни заобикаля е нещо, от което човек не може да избяга. Поетът протяга ръце към спомена така, както премръзналият пътник протяга ръце към малкия стъкнат край пътя огън, за да поеме малко топлинка и с нея да събере сили да продължи напред.

Нещата към които страдалецът прибягва, за да се стопли са родната стряха, “тихият двор”, който очаква да бъде радостно събуден от стъпките на завръщането му. Така както малкото дете притихва, гушнало главица в майчиния скут, така и поетът полага чело на изнуреното от годините и труда майчино рамо. Там той намира същата онази утеха, която е намирал в ранното детство, когато е имал нужда от закрила, когато е бивал несправедливо огорчен и наскърбен. Споменът е останал все така неизбледнял, шума на дърветата в двора, полутъмната стая, старата икона на стената и горящото с мъжделив пламък кандилце. Още веднъж го стопля майчината “усмивка блага” и му дава сили да преодолее болката и студа. Разбира се, скоро поетът ще излезе от този бленуван сън, за да се върне към мрачната действителност, но топлинката на майчината усмивка, на кандилцето пред иконата, на докосването до далечните корени ще му даде сили да надвие сивотата, пустотата и празнотата около себе си. Може би това прилича донякъде на мираж в пустинята, но дори и само като сън или видение, то е достатъчно да стопли премръзналата душа на поета. След като се е докоснал до спомена и е излял мъката си на майчиното рамо, той се е помолил на колене пред старата икона за по-добър живот и повече светлина в душите на хората. Оттук насетне, освен прекрасния спомен ще го води мечтата, че някъде под небето той ще успее да свие гнездо и там да скъта всички онези прекрасни неща, които времето никога няма да заличи от сърцето му. Неговата мечта не е егоистична, тя обхваща всички хора около него изстрадали, отрудени с бледи и изпити лица, с трескаво търсещи погледи. Нищо, че те не могат да го разберат и са несправедливи към него, той мечтае, те да станат по-добри и сърцата им да бъдат напоени с росата на любовта. Изстрадалият поет въплъщава в мечта надеждата, надеждата, че хората могат да носят повече светлина в душите си, че могат да бъдат по-добри. Защото нали именно това е мечтата – една въплътена в чувство и образ надежда...