Наближава един от най-големите християнски празници - Рождество Христово. За него реших да публикувам в мрежата този материал. Той излезе преди няколко години последователно в две регионални издания в родния ми град. От декември 2006 вече е на страницата на електронен бюлетин "ЛитерНет". Видях, че към него проявиха инетерес и "Православие България". Нека посрещнем с любов и усмивка празника на християнската любов и да възкликнем с ангелския поздрав: "Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!Светът пак си спомня за онзи ден от човешката история, в който вечният и всемогъщ Бог прие върху себе си човешка плът и влезе в историята на човечеството, за да му донесе безсмъртие.
В дните около празника хората по някакъв начин се преобразяват. Склонни са да развържат кесиите си и да отделят от излишъка за бедните сирачета. Да се помирят с някого, с когото неотдавна са се скарали. Да отидат на църква. Да заменят обичайното си занимание с приготвянето на традиционната бъднивечерска трапеза.
В тези дни сякаш ставаме малко по-добри.
Но питам се... не е ли възможно да запазим това настроение през цялата година, през целия си живот!? Не е ли възможно да съпътстваме Божия Син Иисус Христос от яслите, послужили за Негова люлка, през целия Му път, изпълнен с дела на милосърдие, до самата Голгота и Възкресението!?
Толкова ли е трудно да бъдем християни и то не само на думи, но и в делата си? Празникът на християнската любов ще отмине, ще отзвучат звънът на камбаните и ангелското славословие. Отново ще ни понесат забързаните делници с грижите, с проблемите и недоимъка.
А дали ще успеем да запазим поне частица от това настроение през следващите месеци, до следващата Бъдни вечер, когато отново по медиите ще се разливат нежни мелодии и ще ни приканват да станем малко повече хора. А колко е важно това... Нали и Иисус Христос затова се роди и дойде на света, за да ни научи да обичаме, да обичаме истински.
Защото любовта е най-висшата добродетел и без нея светът неминуемо щеше да се превърне в страшна ледена пустиня... И днес той оцелява благодарение на това, че все още има хора, които носят в сърцата си завета на Спасителя: Да обичат Бога и ближните с истинска, жертвена, всеотдайна любов!
Защото ако имахме любов помежду си, щяхме да преодолеем различията и неравенството, и да заживеем по-добре. Щяхме да си помагаме, а не да се чудим как да напакостим, да откраднем или да извършим нещо още по-лошо. Щяхме да възпитаваме децата си в дух на благочестие!...
И ако в тези дни за размисъл го осъзнаем, ако успеем да го съхраним в сърцата си, ще осмислим по нов начин своето съществуване, ще се превърнем в нови хора. Ще станем истински християни. Защото думата християнин идва от Христос – от името на Спасителя. Това звание задължава! То не се изчерпва само с трапезата на Бъдни вечер или със запалената на Възкресение голяма свещ. Не свършва само със спомена и традицията.
То задължава за цял живот!... Задължава да обичаме ближните си, да им помагаме, да се раздаваме...
За да бъдем достойни за това име. Заветни остават думите на поета Ангелиус Силезиус:
“Ако Христос се бе родил хиляда пъти във Витлеем, а нито веднъж в твоето сърце, напразен е бил твоят живот!”
