вторник, 23 ноември 2010 г.

Визита

Най-новата история на образователната ни система изобилства от абсурди. Имаше случаи, при които ми се налагаше да нося на гърба си негативните последствия от тях. Има и хора, на които това им се случва все още и то почти всеки ден. Тази история ми бе разказана като спомен от ученическите години на млад човек преди няколко години. Видя ми се интересна и реших да я предложа на читателите. Разказът е публикуван във Виртуална библиотека "Словото".

Пещерата постепенно се стесняваше, а там, където би трябвало, да се намира изходът, имаше дълбоко езеро с ледена вода. Явно се налагаше да се гмурка, за да излезе. В този момент силен земен трус разтърси сводовете над главата му.

Тъмната пещера избледня, прожекторът, оборудването и всичко останало изчезнаха. Ангелов се намери на седалката на микробуса, а „земетресението“, което бе смутило кратката му дрямка, бе поредната дупка по изровения междуселски път. Първото нещо, което чу след събуждането си, беше, как шофьора „благославя“ на майка службите по поддръжка на пътищата и общинските власти. Експертът се протегна, прокара ръка по оплешивялото си теме. С периферното си зрение забеляза табелата, която указваше че влизат в поредното село.

– Колеги, да направим ли една изненадваща визита на тукашния директор? – Обърна се той към другите трима експерти от Образователния инспекторат. Бяха получили сигнал от уволнен дисциплинарно учител в едно средно училище, а то се намираше в най-отдалеченото за региона село. Проверката по случая не бе отнела много време, но пътуването по тези третокласни пътища беше голяма досада. Сега се връщаха към града, като съжаляваха, че не са избрали друг маршрут.

– Ако идеята ти е, да си починем от друсането, аз съм съгласна. Но ако искаш пак да се ровя из бумащината, мога да те уверя, че ми е писнало. – Апострофира го експертката Марчева, около петдесет годишна жена с повяхваща хубост – експерт по български език.

– Не бе, колежке! Просто ми се иска да си почина. Пък и нещо наближава обяд.

– Само не си въобразявай, че в селската кръчма ще намериш нещо прилично за ядене. – Обади се и Алексиев. Всички в службата се учудваха се на стегнатия му вид. Той неизменно беше с костюм и вратовръзка, винаги безупречен и всяващ респект. Когато се появяха разногласия, винаги той имаше последната дума. От една страна беше най-възрастен, от друга имаше и протекции в Министерството, та щат, не щат, съобразяваха се с него. Най-младият от екипа – икономистът Ковачев, около четиридесет годишен само вдигна рамене.

– Само да хвърлим един поглед, да си починем и продължаваме. – Държеше на своето Ангелов. Той не обичаше да пътува и да ходи по проверки, но се стараеше, да не се заяжда с директорите и учителите. Разбираше, че системата работи при екстремни условия и че се нуждае от кардинални реформи.

– Завий надясно! – Нареди Алексиев на шофьора. Белият микробус се отклони от главното шосе премина мостчето на някаква обрасла с храсталаци рекичка, недостойна за вписване в географските енциклопедии и закова спирачки пред широката зелена порта на училището.

Залят от слънчева светлина и ограден с широколистни дървета, училищният двор ги посрещна пуст. На една от надрасканите пейки, съвсем близо до изкорубения баскетболен кош, седеше възрастна жена в синя престилка, вероятно от персонала. До нея захлупен, виреше грубовата дръжка, училищният звънец. Щом видя пришълците, мургавата лелка се размърда и се зае да им обърне внимание.

– Добър ден! – Поздрави Алексиев. – Ще ни заведете ли до дирекцията?

– Ами то, мамо*, убаво, ша ви заведа, ама директора сеги баш го нема. – Без да се смущава от диалекта си се усмихна чистачката.

– Да не е отишъл до града?

– Ами, не е. Тия, мамо, са на рекъта и бръкат. – Експертът облещи очи и погледна над лупите на очилата си:

– Моля! Не Ви разбрах! Къде е директорът?

– Ами, отидоа на рекъта да бръкат за риба. – Едва сега на групата експерти им се изясни, че шефът на школото е отишъл на риболов.

– Да бъркат за риба ли? С кого?

– Е па, с дечурлигата, с тия от осми клас. – Изненадата на екипа проверяващи бе неописуема, но се постараха, да запазят хладнокръвие.

– Ние сме от Областния инспекорат по образованието, ще може ли да го изчакаме в учителската стая. – Чистачката започна да проявява безпокойство, но ги поведе към сградата:

– Е па, що да не може?! Заповедайте! – Марчева повдигна дългата си пола, за да изкачи каменните стъпала към входа. От портрета над вратата ги гледаше образът на поета-революционер Ботев – патрон на училището. Беше рисуван вероятно преди повече от двайсет години с плакатни бои. И портрета и надписът „Народно основно училище „Христо Ботев““ бяха доста избелели.

Когато се качиха в учителската стая и погледнаха програмата, се оказа, че директорът Петков в момента трябва да води час по трудово обучение. Отнякъде се появи видимо притеснена млада учителка. Попита ги, ще пият ли кафе и изпрати чистачката да купи кутия бонбони. Изведнъж Алексиев започна гръмко да се смее, без да се притеснява нито от колегите си, нито от младата учителка:

– Само да има късмет да се прибере без риба, на въдица ще го обеся! – Другите също ги напуши смях. Така цялата сериозност на положението се изпари.

Навън звънецът обяви края на часовете. Коридорите бръмнаха от детска глъч, а в стаята се събраха учителите. Всички бяха притеснени от конфузната ситуация, но пък никой от експертите за нищо не се заяде. Въпреки, че работното им време свършваше, никой не посмя да си тръгне, всички очакваха развръзката.

Петков отдалече видя микробуса и усети че по гърба му пролазват мравки. Искаше му се, да не се връща в училище, но нямаше избор. Накрая си каза: „Да става каквото ще!“ Така заедно с петнайсетината деца прекрачи входа и тръгна към учителската стая.

– Наслука, господин Петков! – С ирония го посрещна, Алексиев. – Виждам, че стриктно спазвате разпределението си.

– Ами, какво да Ви кажа? – Заоправдава се директорът. – Почти всички бяха без материали за часа по трудово. Децата са от бедни семейства, родителите им нямат възможност...

– И как Ви хрумна, да ги карате да цапат във водата и да бъркат за риба?

– Това беше тяхна идея, господин Алексиев. Реших, че ще им бъде полезно да се разходят сред природата.

– А момичетата?

– Те браха билки.

– Как беше уловът? – Подхвърли Ангелов.

– Много добър, господин Ангелов. – Директорът Петков забеляза, че строгостта по лицата на експертитре бързо се смени с усмивка.

– Чак ми се прияде. Сигурно довечер ще сънувам риба. – Полушеговито се обади Ковачев.

– Така ли?! Ами, можем да го уредим. Тодорова, извикай, ако обичаш, готвачката! – Минути по-късно, по разпореждане на директора готвачката от стола вече почистваше рибата с помощта на чистачката. Малко по-късно, след като учителите вече си бяха отишли, експертите обядваха пържена речна риба в канцеларията на директора и обсъждаха наболелите проблеми в образованието.

На тръгване, преди да се качат в буса, доайенът Алексиев стисна ръката на Петков:

– Как да Ви кажа? Това е прецедент в историята на образованието. Но пък има и нещо положително в цялата работа. Учите децата да се оправят в живота, да се прехранват. – Усмихна се той. – Не се притеснявайте, няма да пишем рапорт. Първо, не бяхме тръгнали на проверка при Вас, а и рибата, с която ни гостихте беше много вкусна. Благодаря Ви от името на всички!

Белият микробус изръмжа, изхвърли сивочерен дим от ауспуха и запраши по изровения междуселски път към областния град. Всички бяха с приповдигнато настроение. Зер, не се случва всеки ден по проверки да те гощават с пържена риба...

__________________________________

* мамо (диалектно обръщение) – мамин, мамино