По време на моето следване имах възможността да се докосна до благодатната мъдрост на схимонах Йоан. При една от малкото ни срещи този духовен наставник ми разказа притчата за спасението на разбойника. Именно тя лежи в основата на сюжета за този разказ, който излезе на страницата на виртуална библиотека "Словото". Нека бъде вечна паметта на този велик духовен старец!
Ангелът отново се бе появил. Авва Йоан знаеше, че всъщност той винаги го придружава, но през по-голямата част от времето предпочита да бъде невидим. Като човек напреднал в монашеския живот, схимникът имаше понятие, колко вреда могат да нанесат различните мистични видения. Сега Бог отново бе отворил духовните му очи, за да разговаря със своя ангел пазител. Небесното създание стоеше пред него в искрящо бяла дреха, препасана със златист пояс, сребристите му криле бяха прибрани зад гърба. Светлокестенявите къдрици, се спускаха назад, а очите му излъчваха топлина и благост. Невъзможно бе монахът да съзерцава дълго лицето на Божия вестител, защото от него струеше ослепителна светлина. Всъщност ангелът се бе явявал още няколко пъти и всеки път му казваше нещо важно.
– Молитвата ти бе чута, Йоане. – Гласът му звучеше успокояващо и в същото време твърдо и убедително. – Много от хората, които познаваше в света и немалко от монасите в манастира почти не си спомнят за тебе, но Господ никога не те забравя. – Старецът се замисли, дали паметта напоследък не му изневерява. Той прекарваше по-голямата част от деня в молитва, като се молеше за много и различни неща. Молеше се за спасението на душата си и за прошка на греховете. Отправяше благодарствена молитва всяка утрин, веднага щом отвореше очи. Бе приел задължението, да се моли за хората, които увлечени от своите грижи, не намират достатъчно време за молитва и посещение на богослужението. Понякога му се случваше, да се моли и за свои нужди, но винаги казваше “да бъде Божията воля”. Сега бе в недоумение, за какво точно се бе помолил и се питаше, коя ли от всичките му молитви Всемилосърдният ще изпълни.
– Не си ли спомняш? Преди няколко дни, малко преди да си легнеш в колибата, ти се обърна към Бога и каза: “Господи, Господи, толкова време мина откакто напуснах света и дойдох да живея в тази пустиня. Хората ме забравиха, сигурно си мислят, че съм умрял някъде из тези пущинаци. Не зная, колко още ще живея, а от години човешко лице не съм виждал. Позволи ми, Владико, поне още веднъж да срещна човек, да видя Твоя образ, който си създал да ходи по земята!” Тогава ти стана тежко и сълзи потекоха от очите ти. – Авва Йоан си припомни.
– Да, вярно е. Наистина много ми се иска да срещна човек, да си поприказвам с него, да го попитам как живеят хората.
– Не зная, дали точно това Бог е предвидил за тебе, но ако искаш да видиш човек, иди в покрайнините на пустинята, там където се подвизаваше след като напусна манастира. – Монахът вдигна очи към небето, падна на колене и се прекръсти:
– Благодаря Ти, Владико, че си спомни за Своя раб! Да се слави името Ти во веки веков! – След това се опита да задържи поглед върху лицето Божия пратеник, но заслепен бързо сведе очи.
– А колко още ми остава, господарю? Ще намери ли скоро покой грешната ми душа?
– За това не съм пратен, Йоане. Каквото имаше да ти казвам, предадох ти го. Всъщност, имаш право да избереш, дали да отидеш или не. Това беше твое желание. – Ангелът вдигна ръка, благослови го и тутакси стана невидим. Схимникът се изправи, прекръсти се отново, благодари на Бога и тръгна към колибата.
Замисли се: От една страна не му се искаше да напуска своето уединено място. Там, където се бе подвизавал в началото, често срещаше хора. Някои искаха да се помоли за тях. Тъй като имаше искрена и силна вяра, молитвите му помагаха на всички, дори на езичници и мюсюлмани. Но това караше все повече хора да идват при него със своите болки и немощи, да просят от него молитвена помощ и застъпничество. Вместо мечтаното уединение и неизвестност, монахът започна да получава вредни за душата земни почести. В един момент усети семенцата на гордостта в сърцето си, но не можа да се пребори с нея. Така дяволът бързо успя да го прелъсти и да го вкара в грях. Една нощ го споходиха блудни мисли, сърцето започна да го тегли към една млада жена, която преди няколко дни бе изцерил с молитва от кръвотечение. Започна да води борба с нечистите мисли и желания. Не можеше да се съсредоточи за молитва, пред очите му беше лицето на жената, искрящите й кафяви очи, пълни със сълзи на благодарност. Тъкмо се чудеше, дали да не се върне в манастира, когато за първи път му се яви неговият ангел пазител. Монахът помисли, че това е поредното изкушение от дявола и извади дървения кръст, за да го прогони. Но след осеняването с кръста и призоваване името на Светата Троица, вестителят не изчезна.
– Ако си дявол, махни се от мен! Не виждаш ли, че и без това достатъчно страдам?! – Ангелът го бе погледнал с благ и кротък поглед и му бе казал:
– Да, благоверний Йоане, ти няколко години се раздаваше без да жалиш себе си. Ти правеше всичко, на което си способен, но ето, че твоята любов и твоята всеотдайност станаха причина, тази жена да се влюби в теб. Сега тя те желае с цялото си сърце и с плътта си. Затова и душата ти не намира покой. Тя е обсебена от желанието да се върне и да те отведе със себе си. – Монахът не можеше да осъзнае, какво точно става, но думите на ангела отекваха в съзнанието му.
– О, Господи, не въвеждай Своя раб в изкушение! Смили се над грешника, не давай да се поклатя и да падна! – Цялото му сърце бе вложено в тази молитва. Той знаеше, че ако жената наистина се върне, трудно ще устои на нейната красота и на поривите на сърцето си.
– Вземи толкова, колкото можеш да носиш със себе си и иди във вътрешността на пустинята. Днес там са останали съвсем малко подвижници. Господ ще има грижата за твоята прехрана и облекло. Там ще намериш мечтаното уединение. – Ангелът се усмихна, благослови го и в миг изчезна от очите му.
Сега, когато същият ангел се бе върнал, да му каже да отиде в покрайнините на пустинята, там от където бе избягал преди повече от десет години, случката изплува в съзнанието му. Отново видя образа на жената и благодарните сълзи в очите й.
– Ах, слаба и грешна човешка природа. – Въздъхна авва Йоан. Знаеше, че тази жена отдавна вече не мисли за него, че сигурно е създала семейство и се радва на своите деца. Стигна до колибата и седна върху облия камък отпред. Поглади дългата си побеляла брада, това му действаше успокояващо. Щом Бог му бе изпратил Своя ангел, значи неговото завръщане на старото място има някакво важно значение. И все пак, Всеблагият му бе дал възможност да избира. Можеше да продължи да си живее тук, така както бе свикнал, да се опитва да помогне на хората в света със своите молитви и да чака деня, в който Създателят ще реши, къде да подслони душата му. Мислеше си, че е победил плътта с нейните желания и страсти, че вече не може да бъде изкушен. Смяташе, че е достатъчно стар и вече не може да бъде въвлечен в блуден грях. Сега, когато образът на онази жена изплува в съзнанието му, той разбра, че не е изцяло непоклатим в своите устои и че дяволът може да бъде достатъчно хитър, за да го събори. Схимникът коленичи за молитва и помоли Бога, да му помогне да вземе вярното решение. След това легна върху плетената рогозка и потъна в дълбок сън.
На сутринта не му трябваше много да мисли. Събра най-необходимото от това, което имаше в колибата, свали власеницата, облече излинялото расо, наметна мантията и се отправи към покрайнините на пустинята, която обитаваше вече близо двайсет години. Във външната пустиня животът не беше толкова тежък, имаше повече растителност, пастирите му подаваха по някоя пръстена паничка мляко, можеше да засади пред колибата нещо, с което да се прехранва. Повървя няколко дни, спеше под открито небе върху рогозката. Корените и дивите растения утоляваха глада му, а животните му помагаха да намира вода. Не бързаше, животът му беше в Божиите ръце и той единствено на Твореца се уповаваше. Един ден, късно след обяд, вятърът донесе блеенето на овце и той разбра, че е близо до целта. Без усилия намери изворчето, от което години наред бе черпил вода. От старата му колиба не бе останало нищо. Тъй като слънцето вече бе залязло, той коленичи, помоли се и легна върху рогозката.
Авва Йоан дълго не можа да заспи. Отново потъна в размисъл: дали да не си построи отново колиба в тази местност. Или просто да се срещне с някой случаен човек, да си поговорят, да го поразпита за живота по манастирите и да се оттегли обратно там, откъдето бе дошъл. Страхуваше се от суетната земна слава и не му се искаше много да се задържа тук. От друга страна, не знаеше колко още му остава да живее. Въпреки всички трудности през които бе преминал, сега не му се искаше да умира сам. Умората надделя и скоро сънят го унесе в прегръдките си.
На сутринта събра постелката, метна на рамо торбата с оскъдната покъщнина и тръгна без посока. Местността не се бе променила много от времето на неговото оттегляне. Понечи да откачи кратунката вързана на пояса му, за да утоли жаждата си, но усети, че е празна. Водата, налята от изворчето, бе свършила, а той бе пропуснал да си налее нова.
– Ех, старост, и това ли започнах да забравям – въздъхна монахът. Когато вдигна глава, видя, че към него се приближава човек. По облеклото приличаше на пастир. Пустинникът се зарадва: ето сега ще може да си поговори с някого.
– Добра среща, синко! – Поздрави схимникът.
– За мене е добра, ала за тебе ще е последна. – Човекът срещу него беше около четиридесет годишен, с обгоряло от слънцето лице и гъста черна брада. Бе висок и снажен на ръст, очите му святкаха с някакъв особен блясък. Странният отговор и язвителния тон накараха монаха да застане нащрек и да огледа по-внимателно срещнатия. Едва сега забеляза под наметалото втъкнатия в пояса голям нож и сабята която висеше до бедрото на този мъж. “Разбойник” прошепна вътрешният глас и ледени тръпки полазиха по гърба му. Видът на непознатия красноречиво подсказваше занятието му, въпреки че бе облечен като пастир.
– Нямаш никаква полза от мен, синко. Аз освен дрехите на гърба си, молитвеника и евангелието, нищо друго нямам.
– Имаш нещо много по-ценно – животът ти. – С тези думи разбойника измъкна от пояса си ножа. Добре наточеното стоманено острие блесна на слънцето и за миг накара кръвта на монаха да замръзне в жилите.
– Аз трябва да те убия! Трябва! – В този момент авва Йоан забеляза, че ръката с ножа трепери. Това му вдъхна увереност. Значи този на вид хладнокръвен злодей все пак се страхува. Непознатият продължи:
– Ръцете ми са проляли много човешка кръв, убил съм деветдесет и девет души, ни повече, ни по-малко. Аз трябва да убия сто, за да вляза в рая. – Думита му хвърлиха стареца в недоумение: Този тук искаше да влезе в рая, вършейки един от най-тежките грехове – убийството. Страхът започна да го обсебва. Вярно, той много пъти бе мислил за последния си час, как ще легне върху рогозката и повече няма да се събуди, как ангели и демони ще се борят, кой да вземе душата му. Сега, представяйки си как съсухреното му от поста тяло лежи на земята с прерязано гърло, схимникът разбра, че смъртта може да бъде нещо различно от това, което си е представял.
– Синко, по грешен път си поел и не знам дали ще влезеш в рая. Моята смърт нищо няма да ти донесе, но щом толкова искаш, аз съм в твоите ръце, прави каквото ти е воля! Само, моля те, стори ми една добринка, вземи тази кратунка и иди ми донеси малко вода от извора!
– А като побегнеш, къде ще те търся? – Все пак разбойникът, макар и неохотно, прибра ножа, пое кратунката от ръката на стареца и се отправи към извора. “Да избягам”, бе първата мисъл, която споходи монаха. В душата му настъпи вътрешна борба. От една страна си припомни, че се е отрекъл от всичко в този свят, от друга не искаше да умира точно сега и по този начин. Имаше желание да поживее още малко, да срещне някой пастир, да се отбие в манастира, където бе приел схима. Изпитваше потребност, да се изповяда и да вземе свето Причастие. “Ех, ангеле, вестителю Божий, къде си сега да ми помогнеш?” В края на краищата вдигна очи към небето и каза: “Да бъде Твоята воля!”
Приседна на един камък и започна да се моли. Не можеше да се съсредоточи, защото си припомняше различни моменти от живота си, опитваше се да направи равносметка, търсеше дали има грях, за който не е принесъл покаяние. Очакваше всеки момент разбойникът да се появи. Знаеше, че на един млад и здрав човек му е необходим един час да отиде и да се върне. Дори вече се учудваше, защо онзи се бави толкова. Въпреки дългите години прекарани в пустинята, старецът започна да губи търпение. Накрая стана и полека се отправи към извора. Помисли си: “Господи, бездруго ще се умира, ами каквото ще става, да става по-скоро!” Когато приближи, видя че човекът, когото бе изпратил за вода и който се канеше да му отнеме живота, лежи проснат по гръб на няколко крачки от извора. “Дали не го е нападнал някой друг разбойник? Ако е ранен, трябва да го превържа.” Когато се приближи, монахът видя, че по тялото на непознатия няма и драскотина. Ръката му стискаше пълната с вода кратунка, отворените му, застинали очи бяха вперени в небето. След като се убеди, че е мъртъв, авва Йоан го довлече до извора, уми го с вода колкото можа, затвори му очите и реши да остане тук, докато дойде някой пастир, за да го погребат. Нямаше с какво да изкопае гроб, а и физическите му сили не достигаха да го направи. Седна и се замисли: Какво се бе случило? Бог го бе спасил от опасността и му бе подарил живота, но със сърцето си усещаше, че тук има нещо повече от неговото собствено избавление. Дали се бе намесил неговият ангел или неведома сила свише се бе проявила? Прехвърляше през главата си различни възможности, но нито една от тях не го удовлетворяваше. “Защо ли съм седнал с немощния си ум да разгадавам Божиите тайни?” Разбра, че отговора на този въпрос може да му даде само Бог. Той падна на колене и вдигна ръце към небето:
– Господи, Всъдържителю, Източниче на всяко знание и всяка премъдрост! Зная, че съм недостоен да ми откриеш Своите тайни и неизследими са Твоите пътища. Но прояви милост към окаяния грешник и му открий Своята слава! Защо се случи това, Господи? За да спасиш живота ми ли беше, за наказание на разбойника ли бе? Дали ангелът, който изпращаш при мен с важни вести не погуби душата му, за да ме оттърве от насилствена смърт? Моля те, Владико, открий ми тайната Си! – Авва Йоан се постара да вложи цялото си сърце в тази молитва. Сякаш не устните му, не разумът му, а цялата му същност се бе превърнала в молитва. Никога не бе изпитвал толкова силно желание да научи нещо. Челото му опря о земята, затвори очи. Внезапно усети нечие присъствие. Пред него стоеше ангелът.
– Йоане, Йоане, ти никога досега не си молил Бога да вникнеш в Неговите тайни. Мога да те уверя, че това познание е тежък кръст и затова на малцина се дава. – Гласът му този път звучеше някак си строго и назидателно.
– Благодаря на Всевишния, че не остави да ме заколят като овца! Наистина не се чувствам готов да си тръгна. Но кажи ми, господарю, какво се случи с този човек?
– Много си упорит, Йоане, но не ти се случва всеки ден да се опитваш да достигнеш Божиите тайни. Ти си добър монах и верен служител, затова и Бог чу молитвата ти. Да, затова съм пратен, да ти разкрия тайната. – Усмихна се ангелът и започна да разказва:
– Както разбра, този човек искаше да влезе в рая. Той се нарича Олмах, родителите му са бедуини. Знаеш, че много от тях се препитават с разбойничество, затова и той от малък е научен да бъде смел и да се бие. Когато възмъжа, тръгна заедно с други от своето племе да скита и плячкосва. Нарекоха го Олмах Безстрашния. – Старецът продължаваше да стои на колене и загледан в пояса, който препасваше дългата дреха на ангела, попиваше всяка негова дума. От време на време вдигаше поглед към лицето му и пак го сваляше, заради сиянието, което го заслепяваше.
– Така минаха осемнайсет години от живота му. За женитба и деца не му идваше мисъл, живееше ден за ден. Не беше трудно да падне в примките на дявола, защото бе много суеверен. Една нощ сънува, че се изкачва по вита каменна стълба към небето и хлопа по вратите на рая. Опитва се да влезе, но те се оказват здраво заключени. Тогава той чу глас, който му каза. “Слушай ме ти, Олмах син на Бихри! Раят е място само за смелите, за истинските мъже! Ако искаш да докажеш своята сила и мъжество, трябва да отнемеш душите на сто човека – мъже християни. Когато покажеш, че си достоен, вратите на рая сами ще се отворят пред тебе.” – Вестителят направи кратка пауза и продължи: – Този сън се вряза дълбоко в паметта на разбойника. От този ден нататък, желанието да докаже смелостта си и да влезе в рая, стана смисъл и цел на живота му. Но понеже сам бе друговерец и живееше сред нехристияни, той прекоси голямото солено море, защото тук живеят повече покръстени. Много пъти убиваше и не посягаше за плячка. Ходеше да ловува и с това се прехранваше, защото искаше да влезе в рая и само това го интерсуваше. Тогава Бог видя неговото желание и реши да го изпита. Когато те срещна, той разбра, че си праведен човек. У него настъпи вътрешна борба. Срамуваше се от старостта и мъдростта ти. Тъй като желанието да вземе последната си жертва напираше, той извади ножа, но съвестта му вече бе заговорила, че е тръгнал по погрешен път. Когато Олмах ти каза, че е убил деветдесет и девет души християни, той ти каза истината. Но Бог му зачете това признание за изповед. След това видя разкаянието, видя и това, че се бори със злото и предизвика обрат в сърцето му. А когато се съгласи да ти донесе вода, Всемъдрият му зачете това за послушание. Тогава го прибра при себе си в рая. – Старецът слушаше с отворена уста думите на вестителя. Неописуема радост изпълни душата му и той прослави безграничната Божия любов, която намира начин да привлече към Твореца и най-големите грешници. Сведе лице към земята и се поклони. Когато се изправи, ангелът вече беше станал невидим. На мястото където бе стоял нямаше никакви следи от стъпки.
Авва Йоан изчака да дойдат двама пастири със стадата си и с тяхна помощ погреба покойника. След това се отправи към манастира, за да разкаже за случилото се. Сърцето му пееше псалми и прославяше Божието милосърдие.
